Свекърва ми никога не ме понасяше. За нея аз бях крадлата, която бе отнела единствения ѝ син, жената, която никога не беше достатъчно добра, достатъчно чиста, достатъчно тиха. Всеки мой жест се подлагаше на дисекция под острия ѝ поглед, всяка дума се претегляше на везните на нейното неодобрение. Стефка беше жена, изкована от стомана и жлъч, а аз бях просто мекото препятствие по пътя на нейната представа за семейно щастие – представа, в която аз очевидно не фигурирах.
Годините минаваха в тиха, студена война. Война, водена с премълчани упреци, с демонстративно извръщане на глава, с ястия, които „не били като нейните“. Огнян, моят съпруг, беше разкъсван между нас двете, вечният буфер, който се опитваше да потуши пожари, без да разбира, че единият от тях гори с неугасимия пламък на чистата, ирационална омраза.
И тогава дойде денят. Денят, в който тя обяви, че повече не може да живее сама. Че старостта я е надвила и е редно синът ѝ да се погрижи за нея. Думите ѝ прозвучаха като смъртна присъда за крехкия мир, който бяхме изградили в нашето малко жилище. Представих си дните си – безкрайна поредица от нейните укори, от присъствието ѝ, което изпълваше всяка пролука с напрежение. Представих си как последната искра на нашата любов с Огнян ще угасне под ледения ѝ дъх.
— Не — казах аз същата вечер, когато Огнян предпазливо повдигна темата. Гласът ми беше твърд, неочаквано твърд дори за самата мен. — Не и тук. Не мога, Огнян. Това ще ни съсипе.
Той ме гледаше с умоляващите си очи, същите очи, които ме бяха накарали да се влюбя в него. Но този път аз не отстъпих. Битката беше твърде важна. Ставаше въпрос за оцеляването ми.
— Но тя е моя майка, Мира… Сама е.
— Има домове за възрастни хора. Прекрасни места. Ще ѝ намерим най-доброто. Ще я посещаваме всеки уикенд. Но тя не може да живее с нас.
Спорът продължи седмици. Имаше сълзи, обвинения, заплахи. Огнян ме наричаше безсърдечна. Аз него – слаб. Но накрая, изтощен и победен, той се съгласи. Стефка прие новината с каменно лице, но в очите ѝ видях триумфа на пророчица, чието най-лошо предсказание се е сбъднало. „Виждаш ли?“, казваха те. „Тя те настройва срещу мен. Тя те отне от мен.“
В деня, в който дойде колата, за да я откара, тя стоеше на прага, облечена в най-тъмните си дрехи, като зловеща поличба. Не пророни нито дума. Просто ме гледаше с онзи свой поглед, който сякаш прогаряше душата ми. Когато шофьорът натовари последния куфар, тя се обърна към мен. Държеше голяма, плетена кошница с капак.
— Не мога да го взема там — каза тя с равен, лишен от емоция глас. — Правилата не позволяват.
Тя ми подаде кошницата.
— Поне за него се грижи!
Отвътре се чу тихо, жаловито измяукване. Беше Мурджо, нейният стар, мързелив котарак, единственото същество, към което някога бях виждала да проявява някаква форма на нежност.
Взех кошницата. Беше тежка. Подозрително тежка. Много по-тежка от един дванадесетгодишен котарак, колкото и да беше охранен. Ръцете ми неволно се огънаха под тежестта ѝ. Стефка забеляза това. В ъгълчето на устните ѝ трепна нещо, което можеше да мине за усмивка, но беше по-скоро гримаса на злокобно удовлетворение.
Тя не каза нищо повече. Обърна се, качи се в колата и не погледна назад. Стоях на прага, докато автомобилът не изчезна зад ъгъла, стиснала тежката кошница. Чувствах се странно – едновременно облекчена и виновна. Сякаш бях спечелила война, но на твърде висока цена.
Влязох вътре и затворих вратата. Тишината в апартамента беше оглушителна, плътна. Сложих кошницата на пода в хола. Мурджо отново измяука, този път по-настоятелно.
— Добре, добре, старче, сега ще те пусна — промърморих.
Коленичих и вдигнах капака. Мурджо ме погледна с големите си зелени очи, примигна и се протегна. Но аз не гледах него.
Погледът ми беше прикован към дъното на кошницата. Под тънкото одеяло, на което лежеше котаракът, се подаваше нещо. Нещо, което не трябваше да е там.
Замръзнах. Сърцето ми спря за миг, след което заби лудо в гърдите ми, сякаш искаше да изскочи. Ръцете ми трепереха. Бавно, сякаш се страхувах, че ще се опаря, аз протегнах пръсти и отместих котарака настрани.
Вътре имаше… пачки. Дебели, стегнати пачки с банкноти от по сто лева, подредени плътно една до друга. Бяха десетки. Може би стотици. Повече пари, отколкото бях виждала през целия си живот, събрани на едно място. Лежаха там, неми и зловещи, като някаква дяволска благословия.
И до тях, пъхнат встрани, имаше малък, овехтял кожен бележник. Дневник.
Ръката ми увисна във въздуха. Светът около мен се разпадна. Това не беше подарък. Беше проклятие. Беше капан. И аз току-що бях влязла право в него.
Глава 2: Тайната
В продължение на минути, които ми се сториха часове, аз просто стоях на колене пред отворената кошница. Мурджо, напълно незаинтересован от драмата, която се разиграваше, скочи навън, подуши мебелите и с царствена походка се отправи към кухнята в търсене на храна. Аз обаче не можех да помръдна. Умът ми препускаше в трескава спирала от въпроси, на които нямаше отговор.
Откъде? Как? Защо?
Стефка живееше със скромна пенсия. Цял живот беше работила като счетоводителка в държавно предприятие. Оплакваше се от цените, броеше стотинките, носеше едни и същи дрехи с години. Тази картина нямаше нищо общо с планината от пари, която лежеше пред мен. Това не бяха спестявания. Това беше състояние.
Треперейки, затворих капака на кошницата, сякаш можех да скрия реалността, като просто я направя невидима. Пъхнах я под масата в хола, зад плътната завеса. Идиотско, знам. Все едно да скриеш слон зад саксия. Но в онзи момент паниката диктуваше всяко мое действие.
Трябваше да кажа на Огнян. Разбира се, че трябваше. Това бяха парите на майка му. Той имаше право да знае. Но докато посягах към телефона, една друга, по-студена и по-коварна мисъл се прокрадна в съзнанието ми.
„Поне за него се грижи!“
Думите на Стефка. Не „Грижете се“, а „Грижи се“. В единствено число. Тя беше дала кошницата на мен. Не на него. Не и на двама ни. На мен. Жената, която мразеше. Защо?
Дали това не беше някакъв тест? Дали не беше извратен начин да докаже на сина си, че съм златотърсачка? Представих си сцената: аз му показвам парите, а тя после отрича всичко. „Какви пари? Тя си измисля. Иска да ме изкара луда.“ Или още по-лошо: „Тя ги е откраднала! Откраднала е спестяванията на една стара жена!“
Не. Не можех да рискувам. Не и веднага.
Когато Огнян се прибра вечерта, аз бях бледа и напрегната. Той беше изтощен и потиснат. Седна на дивана и въздъхна тежко.
— Свърши се. Закарахме я. Мястото е хубаво, чисто… но тя изглеждаше толкова сама. Чувствам се ужасно, Мира.
— Направихме правилното нещо, Оги. За всички ни.
— Знам, но… — той зарови лице в ръцете си. — Тя дори не се сбогува с мен. Само те гледаше. Какво ти каза на тръгване?
Сърцето ми подскочи.
— Нищо особено. Даде ми котарака. Каза да се грижа за него.
Лъжата се изплъзна от устните ми с плашеща лекота. Първата тухла в стената, която започнах да изграждам между нас.
Огнян не забеляза нищо. Беше твърде погълнат от собствената си вина.
През следващите няколко дни живеех в постоянен страх. Всяко позвъняване на телефона ме караше да подскачам. Очаквах да е тя. Или полиция. Кошницата стоеше скрита в най-тъмния ъгъл на гардероба ни, под старите одеяла. Понякога нощем, когато Огнян спеше, аз я отварях и просто гледах парите. Изглеждаха нереални. Докосвах ги, сякаш за да се уверя, че съществуват.
И дневникът. Малкият, кожен дневник.
Една нощ, когато безсънието ме беше надвило, събрах смелост. Направих си чай и седнах на кухненската маса. С треперещи ръце отворих първата страница. Почеркът на Стефка беше ситен, остър и наклонен наляво – точно като нея самата.
Първите страници бяха точно това, което очаквах. Дребнави оплаквания от мен. Как съм прегорила мусаката. Как не съм изчистила праха зад библиотеката. Как съм се смяла твърде високо. Как съм манипулирала сина ѝ. Четях и усещах как старата обида се надига в мен.
Но след това тонът започна да се променя. Записките ставаха по-стари, по-откъслечни. Тя пишеше за младостта си. За мечтите си. За един мъж. Не за свекър ми, който почина преди години. Друг мъж. Името му беше Александър.
Четях за тайна любов, за откраднати срещи, за страст, която беше плашеща в своята интензивност. Четях за болка и за раздяла. Александър е бил богат, влиятелен, но женен. Обещавал ѝ е всичко, но никога не е напуснал семейството си.
А после дойде ред на парите.
Оказа се, че години наред той ѝ е давал огромни суми. Не от обич. А за да купи мълчанието ѝ. Защото Стефка е знаела тайни. Тайни за неговия бизнес, за неговите сделки, за тъмната страна на неговото богатство. Парите са били цената на нейната дискретност. Тя ги е взимала, но ги е мразела. Мразела е себе си, задето ги приема. И ги е крила. Години наред. Трупала ги е в тази кошница, като символ на своя провален живот и продадена чест.
„Тези пари са мръсни“, пишеше на една от последните страници. „Изцапани са с моето унижение. Не искам синът ми да ги докосва. Те ще го покварят, както поквариха мен. Но и не мога да ги оставя. Те са моето отмъщение. Моята единствена власт. Ще ги дам на онази, другата. На Мира. Да видя какво ще направи тя. Дали е по-добра от мен? Или ще се поддаде на същата алчност, която съсипа мен? Това е моят последен ход. Моят последен смях.“
Затворих дневника. Ръцете ми бяха ледени. Това беше по-лошо, отколкото си представях. Това не беше тест. Беше експеримент. Садистичен, психологически експеримент, а аз бях опитното зайче. Стефка не просто ми беше дала пари. Тя ми беше прехвърлила своето проклятие. Своето унижение. Своята мръсна тайна.
И сега тази тайна беше моя.
Глава 3: Първото изкушение
Животът ни продължи, но само привидно. За Огнян отсъствието на майка му донесе облекчение, което той се опитваше да прикрие зад маската на синовна скръб. За мен обаче нейното присъствие беше по-силно от всякога. То се криеше в гардероба, тежеше във въздуха, дебнеше от страниците на онзи дневник.
Опитвах се да не мисля за парите. Забраних си да отварям кошницата. Но те бяха там. Като неизказана дума, като сърбеж, който не можеш да почешеш. Знанието за тях промени всичко. Изведнъж започнах да забелязвам пукнатините в нашия свят, които преди бях игнорирала.
Имахме ипотечен кредит за апартамента, който изяждаше по-голямата част от заплатата на Огнян. Колата ни беше стара и постоянно се нуждаеше от ремонти. Мечтаехме за почивка на море, но все я отлагахме за „следващото лято“. Брат ми, Мартин, беше приет да учи право в университета. Беше гордостта на семейството ни, но таксите бяха високи, а родителите ми едва свързваха двата края. Той работеше нощем като сервитьор, за да си помага, и идваше на гости с тъмни кръгове под очите.
Един ден пералнята се развали. Окончателно. Майсторът дойде, поклати глава и произнесе присъдата: „Няма смисъл да се ремонтира. По-добре си купете нова.“
Нова пералня. Това означаваше поне шестстотин лева, които нямахме.
— Ще изтегля един бърз кредит — каза Огнян вечерта, ровейки се в сайтове на лаптопа. — Няма как.
— Още един кредит, Оги? — попитах аз, усещайки как познатата тежест на безпаричието се стоварва върху раменете ми. — Вече сме до гуша в задължения.
— Какво да направя, Мира? На ръка ли да переш?
Той беше прав. Нямахме избор. И докато го гледах как попълва онлайн формуляра, сключвайки поредния неизгоден договор с висока лихва, гласът на изкушението прошепна в ухото ми. Беше тих, но ясен.
Глупачка. Защо се мъчите? В гардероба имаш решение за всичките си проблеми. Това са само шестстотин лева. Капка в морето. Никой няма да разбере. Стефка искаше да види какво ще направиш. Ето какво – ще решиш един битов проблем. Толкова ли е грешно?
Борих се с тази мисъл цяла нощ. Мятах се в леглото, докато Огнян спеше спокойно до мен. Чувствах се като крадец в собствения си дом. Но на сутринта, когато видях купчината мръсни дрехи в банята, нещо в мен се пречупи.
Изчаках Огнян да отиде на работа. Със сърце, блъскащо в гърлото, отидох до гардероба. Отворих кошницата. Гледката на парите ме заслепи за миг. Толкова много. Бръкнах вътре и извадих една пачка. Само една. Развързах ластика. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва успях да отброя шест банкноти. Пъхнах ги в джоба си, а останалата част от пачката върнах обратно. Затворих кошницата и я скрих.
В магазина за техника се чувствах като престъпник. Оглеждах се, сякаш всеки можеше да прочете вината по лицето ми. Платих в брой. Продавачът ме погледна леко изненадано – в днешно време малко хора плащаха такива суми кеш. Излязох от магазина с разписката и чувството, че съм продала парченце от душата си.
Вечерта, когато новата, лъскава пералня беше доставена, казах на Огнян:
— Отмених бързия кредит. Обадих се на нашите. Дадоха ми назаем. Ще им ги връщаме малко по малко.
Още една лъжа. По-голяма, по-опасна. Но Огнян въздъхна с облекчение.
— Мира, ти си златна! Благодаря ти! Мразех идеята за още един заем.
Той ме прегърна. А аз стоях в ръцете му, студена и празна. Прегръдката му не носеше топлина, а изгаряше от вина.
Това беше първата стъпка. Прагът, който прекрачих. И след като го направих веднъж, стана по-лесно. След няколко седмици Мартин се обади, отчаян. Имаше възможност да се запише на специализиран курс по търговско право, воден от известен професор, но таксата беше непосилна. „Няма значение, како“, каза той с примирение в гласа. „Ще има и други възможности.“
Но аз чух разочарованието му. И отново отворих кошницата. Този път извадих повече. Дадох му парите, като отново използвах родителите ни за прикритие. Радостта в очите на брат ми беше истинска, неподправена. И за миг тя заглуши моята вина. Помислих си, че може би това е правилното. Може би тези мръсни пари могат да направят нещо добро.
Започнах да харча. Дребни неща отначало. Нова рокля. Скъп парфюм. Вечеря в луксозен ресторант с Огнян, „защото имах скрити спестявания“. Той беше щастлив. Казваше, че съм се променила, че съм станала по-весела, по-безгрижна. Не знаеше, че безгрижието ми е купено с пари, които не са мои, и е платено с лъжи, които ни разделяха все повече.
Живеех в балон от измама. Но знаех, че всеки балон рано или късно се пука. Не знаех само кога и колко оглушителен ще бъде гърмежът.
Глава 4: Пропукването
Промяната в Огнян настъпи постепенно, почти незабележимо отначало. Започна с нова работа. Старата му фирма изпитваше затруднения и той си намери позиция в голяма, просперираща компания за недвижими имоти. Собственикът, мъж на име Симеон, беше от онзи тип хора, които излъчваха успех. Облечен в безупречни костюми, с часовник, струващ колкото нашата кола, той беше олицетворение на всичко, което Огнян тайно искаше да бъде.
— Не можеш да си представиш какъв е офисът, Мира! — разказваше той въодушевено след първия си работен ден. — Като от списание. А Симеон… той е гений. Знае всичко за пазара, има контакти навсякъде. Каза, че вижда голям потенциал в мен.
Бях щастлива за него. Наистина. Но в същото време усетих първия пристъп на безпокойство. Светът, който Огнян описваше – свят на скъпи обеди, бизнес пътувания и луксозни автомобили – беше толкова далеч от нашия.
Скоро Огнян започна да остава до късно. „Голям проект, скъпа. Трябва да го завършим.“ Или: „Симеон ни кани на вечеря с клиенти.“ Той се връщаше у дома, ухаещ на скъп алкохол и чужд парфюм, и разказваше за сделки със седемцифрени суми с пламнали очи. Аз кимах, усмихвах се и се чувствах все по-отдалечена. Нашите разговори за сметките и развалената пералня изведнъж започнаха да звучат толкова дребнави, толкова незначителни.
Една вечер той се прибра с нова риза. Беше маркова, копринена, с цвят, който не бях виждала да носи.
— Харесва ли ти? — попита той, докато се оглеждаше в огледалото в коридора.
— Хубава е. Нова ли е?
— Изабела ми помогна да я избера.
— Коя е Изабела? — попитах аз, опитвайки се гласът ми да прозвучи небрежно.
— А, колежка. Асистентката на Симеон. Невероятен вкус има за модата. Казва, че трябва да се обличам според позицията си.
Изабела. Името увисна във въздуха между нас. За първи път чувах това име, но инстинктът ми крещеше, че няма да е за последен.
Междувременно, аз продължавах да потъвам в света на дневника на Стефка. С всяка прочетена страница картината на жената, която мислех, че познавам, се разпадаше. Тя не беше просто озлобена старица. Беше жена, която е обичала страстно и е била предадена жестоко. Александър, нейният таен любовник, я беше държал в златна клетка в продължение на десетилетия. Парите не са били просто за мълчание. Те са били и компенсация. Компенсация за това, че е посветила живота си на него, раждайки и отглеждайки дете, което не е било от съпруга ѝ.
Стигнах до този ред и спрях да дишам.
„Той така и не разбра“, пишеше Стефка, имайки предвид покойния си съпруг. „Мислеше, че Огнян е негов. Че е продължение на рода му. Понякога, когато гледам момчето, виждам очите на Александър. И го мразя за това. Мразя го, защото ми напомня за моята слабост.“
Светът се завъртя около мен. Огнян. Синът на Александър. Плод на тайна, прелюбодейна връзка. Това обясняваше всичко. Обясняваше защо Стефка понякога го гледаше с такава смесица от любов и необяснима неприязън. Обясняваше откъде идва нейната вечна неудовлетвореност. Тя не мразеше мен. Тя мразеше отражението на собствения си провал, което виждаше в нашето семейство.
Тайната вече не беше просто за едни пари. Тя беше за цялата идентичност на моя съпруг. И тежеше хиляди пъти повече.
Една събота Огнян трябваше да отиде „за малко“ до офиса. Беше облякъл новата си риза. Сложи си от скъпия одеколон, който наскоро си беше купил. Докато връзваше обувките си, телефонът му извибрира на масата. На екрана светна името „Изабела“ и съобщение: „Нямам търпение. ;)“
Той грабна телефона, преди да успея да кажа каквото и да било, и го пъхна в джоба си.
— Ще се върна за вечеря — каза той, целуна ме разсеяно по бузата и излезе.
Стоях насред хола, в къщата, която бях започнала да обновявам с мръсните пари на Стефка. Пералнята бръмчеше тихо в банята. Новата ми рокля висеше в гардероба. И изведнъж всичко това ми се стори отвратително. Бяхме изградили живота си върху основи от лъжи – неговите и моите. И аз усещах с всяка фибра на тялото си как тези основи започват да се пропукват.
Глава 5: Появата на Десислава
Десислава, сестрата на Огнян, беше по-младата, по-шумна и много по-материалистична версия на майка си. Винаги беше гледала на мен с лошо прикрито презрение, сякаш бях недостатъчно представителна съпруга за нейния брат. Посещенията ѝ бяха редки, но винаги наситени с хапливи подмятания и оценки за финансовото ни състояние.
Тя се появи на вратата ни две седмици след като Стефка беше настанена в дома. Без предупреждение, както обикновено.
— Здрасти — каза тя, влизайки, без да чака покана. Погледът ѝ обходи критично новия килим в коридора. — Решили сте да се поглезите, а?
— Деси, здравей. Не те очаквахме.
— Минавах наблизо. Исках да видя как сте. И как е брат ми, след като го убеди да извърши това… това предателство спрямо майка ни.
Знаех, че този разговор предстои.
— Не съм го убеждавала. Беше общо решение. Така е най-добре за нея.
— Най-добре за теб, искаш да кажеш — изсъска тя. — Да ти се махне от пътя.
Тя се разходи из хола, докосвайки с пръст новата ваза на масата, оглеждайки новите завеси. Всяко нейно движение беше обвинение.
— Виждам, не си губите времето. Мама я няма и веднага започнахте да харчите. Откъде пари за всичко това? Да не би Огнян да е получил повишение, за което не знам?
— Просто съм била по-спестовна напоследък — отвърнах аз, усещайки как бузите ми пламват.
Тя се изсмя. Къс, неприятен смях.
— Ти? Спестовна? Моля те, Мира. Теб те знам.
Разговорът беше напрегнат и кратък. Десислава задаваше въпроси, които бяха на ръба на разпит, а аз давах уклончиви отговори. Преди да си тръгне, тя спря на вратата.
— Ходих да видя мама. Не е добре. Не иска да говори с никого. Само повтаря, че е оставила нещо тук. Нещо важно. За Огнян.
Сърцето ми замръзна.
— Какво е оставила? — попитах, опитвайки се да звуча безизразно.
— Не казва. Но аз ще разбера. Повярвай ми, ще разбера.
След нейното посещение паниката отново ме сграбчи. Десислава беше като хрътка. Ако надушеше нещо, нямаше да се спре пред нищо. Преместих кошницата от гардероба в мазето, зад старите буркани със зимнина. Но знаех, че това е временно решение.
Огнян се прибра късно същата вечер. Беше в приповдигнато настроение. Симеон го беше похвалил пред важни клиенти. Разказваше ми за това, докато аз едва го слушах, погълната от собствените си страхове.
— Какво ти е? — попита той, забелязвайки отсъстващия ми поглед.
— Сестра ти беше тук.
Настроението му веднага се помрачи.
— И? Какво искаше пак?
— Разпитваше. За мама. Каза, че майка ти разправяла, че е оставила нещо важно за теб тук.
Огнян се намръщи.
— Глупости. Какво да е оставила? Всичките ѝ вещи са при нея. Десислава просто си търси причина да се заяжда. Не ѝ обръщай внимание.
Исках да му повярвам. Исках да повярвам, че е толкова просто. Но не беше.
През следващата седмица Десислава започна да звъни. Всеки ден. На Огнян, на мен. Разпитваше, настояваше. „Мама не е на себе си, откакто е там! Повтаря за някаква кошница! Каква е тази кошница, Мира?“
Аз отричах. „Не знам за какво говориш. Даде ми само котарака в една стара кошница, която после изхвърлих.“
Лъжите ставаха все повече, оплитаха ме като паяжина. Вече не можех да си спомня какво съм казала на кого.
Един ден Огнян се прибра бесен.
— Десислава е наела адвокат! — извика той, хвърляйки чантата си на пода.
— Адвокат? Защо?
— Иска да получи достъп до дома, за да търси „наследството“, което майка ни уж е оставила! Твърди, че се възползваме от влошеното ѝ психическо състояние! Можеш ли да повярваш?
Не. Не можех да повярвам. Нещата излизаха извън контрол. Една малка лъжа, родена от страх, се беше превърнала в лавина, която заплашваше да ни затрупа всички.
— Какво ще правим? — попитах с треперещ глас.
— Нищо! — отсече той. — Ще се обадя на този адвокат и ще му кажа да си гледа работата. Няма никакво наследство, няма никаква кошница! Това е краят на историята!
Но аз знаех, че не е. Беше едва началото. Защото Десислава може и да нямаше доказателства, но имаше нещо много по-силно. Имаше подозрение. И алчност. А тази комбинация беше по-експлозивна от всичко друго.
Глава 6: Двойният живот
Докато бурята с Десислава се завихряше, Огнян се отдалечаваше все повече, намирайки убежище в своя нов, блестящ професионален свят. Симеон го беше взел под крилото си и моят съпруг се превръщаше в негово копие. Започна да носи същите маркови ризи, да използва същите чуждици в речта си, да гледа на хората с онази лека снизходителност, присъща на тези, които вярват, че са успели.
Вечерите, в които се прибираше късно, зачестиха. Обясненията ставаха все по-кратки и по-неясни. „Среща“, „клиенти“, „преговори“. Името на Изабела се споменаваше все по-често, но вече небрежно, като част от пейзажа. „Изабела организира събитието“, „Изабела резервира ресторанта“. Тя беше невидимата трета в нашия брак, чието присъствие аз усещах, но не можех да докажа.
Започнах да живея двоен живот. През деня бях притеснената съпруга, която се опитваше да поддържа дома и да отбива атаките на зълва си. Но нощем, когато самотата и подозрението ме обгръщаха, аз слизах в мазето. Отварях кошницата и взимах пари.
Това се превърна в моя ритуал. Моят бунт. Моят начин да си върна контрола. Ако той можеше да има своя таен свят, щях да имам и аз.
С парите купувах неща, от които нямах нужда. Скъпи дрехи, които носех само вкъщи, пред огледалото. Бижута, които държах скрити в кутия. Записах се на курсове по френски език и по керамика, просто за да запълня празните часове. Създадох си илюзия за пълноценен живот, финансирана с мръсни пари.
Помагах и на Мартин. Платих таксата му за цялата следваща година. Купих му нов лаптоп. Той беше безкрайно благодарен, но и леко подозрителен.
— Како, сигурна ли си, че нашите имат толкова пари? — попита ме той един ден.
— Разбира се. Просто не искат да се знае, нали ги знаеш какви са скромни — отвърнах аз, усъвършенствайки изкуството на лъжата.
Вината беше постоянен мой спътник. Понякога ме събуждаше посред нощ, студена и лепкава. Но после се сещах за празния поглед на Огнян, за съобщението от Изабела, за аромата на чужд парфюм по ризата му. И вината се превръщаше в гняв. А гневът беше по-лесен за понасяне. Той ми даваше оправдание.
Един петък вечер Огнян се обади.
— Скъпа, няма да мога да се прибера тази вечер. Изникна спешно пътуване до морето. Симеон иска да огледаме един парцел за нов комплекс. Тръгваме веднага.
— Тази вечер? В петък? — попитах аз, а сърцето ми се сви.
— Такъв е бизнесът. Няма почивен ден. Ще се прибера утре следобед. Обичам те.
Той затвори, преди да успея да кажа каквото и да било. Знаех, че лъже. Усещах го с всяка клетка на тялото си. Никой не тръгва да оглежда парцели в петък вечер.
Обзе ме ледено спокойствие. Взех решение.
Обадих се на Мартин.
— Марти, свободен ли си утре? Искам да те водя на едно място. Далеч от града. Ще ти хареса.
На следващата сутрин взех една солидна пачка от кошницата. Отидох до една агенция за коли под наем и наех хубав, бърз автомобил, различен от нашата трошка. След това взех Мартин и потеглихме на юг, към морето.
— Къде отиваме, како? — попита той, докато карах по магистралата.
— На малка екскурзия. Заслужил си го.
Не му казах истинската причина. Не му казах, че следвам съпруга си. Не му казах, че отивам да разбия сърцето си.
Пристигнахме в малък, луксозен курортен град следобед. Не знаех къде точно да търся, но имах предчувствие. Оставих Мартин да се разхожда по плажа и започнах да обикалям хотелите. В третия го видях. Нашият стар автомобил беше паркиран отпред.
Паркирах по-далеч и влязох във фоайето. Сърцето ми биеше до пръсване. Приближих се до рецепцията.
— Здравейте, очаквам съпруга си, господин Огнян. Трябваше да пристигне днес. Дали се е регистрирал?
Рецепционистката провери в компютъра.
— Да, тук е. Стая 305. Но не е сам. Регистриран е с госпожа Изабела.
Думите ѝ прозвучаха отдалеч, сякаш идваха изпод вода. Кимнах, благодарих и се обърнах. Излязох от хотела, без да виждам накъде вървя. Не изпитвах гняв. Не изпитвах тъга. Само огромна, смазваща празнота. Всичките ми подозрения, всичките ми страхове, се бяха оказали истина.
Докато вървях по улицата, телефонът ми иззвъня. Беше Огнян.
— Здравей, скъпа! Всичко е наред, просто се обаждам да те чуя. Свършихме работа, сега седим със Симеон в едно заведение на плажа. Утре по обяд тръгвам.
Лъжеше. Гледаше ме в очите през телефонната линия и ме лъжеше.
— Добре, Оги. Пази се. Чакам те.
Затворих. В този момент разбрах, че старият ни живот е приключил. И двамата живеехме в лъжа. Само че неговият двоен живот беше заради страст и увлечение. А моят – заради пари и отмъщение. Не знаех кое е по-лошо.
Глава 7: Бурята се надига
Завръщането от морето беше мълчаливо. Мартин усещаше, че нещо не е наред, но не задаваше въпроси. Когато се прибрах в празния апартамент, всичко в него ми се стори чуждо и фалшиво. Новите мебели, скъпите вещи – всичко крещеше за измамата, в която живеех.
Огнян се прибра на следващия ден, както беше обещал. Донесе ми мидичка от плажа. Беше усмихнат, леко изгорял от слънцето, и изглеждаше отпочинал.
— Беше много ползотворно пътуване — каза той, докато разопаковаше сака си. — Мисля, че сделката ще стане.
Гледах го и се опитвах да видя мъжа, за когото се бях омъжила. Но виждах само непознат. Непознат, който спеше в леглото ми и ми разказваше лъжи.
Не го конфронтирах. Не още. Имах нужда от време. Имах нужда от план. Гневът отстъпи място на студена, пресметлива ярост. Той беше разрушил нашия свят. Аз щях да реша на какви руини ще стъпим след това.
Но съдбата не ми даде време да кроя планове. Няколко дни по-късно на вратата се позвъни. Беше призовкар. Носеше официално писмо за Огнян. Когато го отворих, прочетох думи, от които кръвта ми се смрази: „Съдебна покана“.
Десислава беше преминала от заплахи към действия. Беше завела дело. Искаше назначаване на попечител на Стефка поради „влошено ментално здраве и податливост на манипулации“ и съдебна заповед за претърсване на дома ни за „укрити семейни ценности и парични средства“.
Когато Огнян видя призовката, лицето му пребледня.
— Тази жена е луда! Напълно е откачила! Ще ни съсипе!
— Какво ще правим? — попитах аз, макар вече да знаех, че сме в капан.
— Трябва ни адвокат. Веднага.
Наехме адвокат. Казваше се Димитров. Беше възрастен, спокоен човек, който ни изслуша внимателно. Обяснихме му ситуацията, пропускайки, разбира се, ключовия детайл – че кошницата с парите наистина съществува.
— Това е абсурдно дело — каза той, след като прегледа документите. — Искът на сестра ви е базиран на слухове и предположения. Няма никакви доказателства. Но ще бъде мръсно. Ще се опитат да ви изкарат алчни и безскрупулни. Ще разпитват съседи, приятели. Ще се ровят в живота ви.
И беше прав. Започна се ад. Адвокатът на Десислава, млад, нахакан и агресивен мъж на име Тодоров, не се спираше пред нищо. Привикваше ни на разпити. Искаше банкови извлечения, документи за собственост. Искаше да докаже, че стандартът ни на живот внезапно се е покачил, след като Стефка е напуснала дома.
— Откъде са парите за новия килим, госпожо? А за тези скъпи завеси? — питаше ме той с ледена усмивка по време на една от срещите.
— Спестявания — отговарях аз с пресъхнало гърло.
— Ще може ли да ни предоставите доказателства за тези спестявания?
Всяка моя покупка, направена с парите на Стефка, сега се превръщаше в пирон в ковчега на нашата лъжа. Бяхме в патова ситуация. Не можехме да докажем произхода на парите, с които бяхме платили за всички нови неща, без да разкрием тайната. А ако разкриехме тайната, потвърждавахме обвиненията на Десислава.
Огнян беше на ръба на нервен срив. Напрежението от делото и двойнственият му живот го съсипваха. Започна да пие. Всяка вечер се прибираше и си наливаше голяма чаша уиски.
— Всичко това е заради теб! — изкрещя ми той една вечер, след особено тежък разпит. — Ако беше приела майка ми да живее тук, нищо от това нямаше да се случи!
— Аз ли съм виновна? — извиках в отговор, събрала целия си гняв и болка. — Аз ли съм виновна, че сестра ти е алчна хиена, а ти прекарваш уикендите с любовницата си, докато семейството ти се разпада?
Той застина. Маската му падна. В очите му видях не гняв, а страх.
— Откъде знаеш?
— Не ме мисли за глупачка, Огнян. Не съм.
Това беше краят. Всички карти бяха на масата. Не крещяхме повече. Просто стояхме в двата края на стаята, разделени от пропаст от лъжи, предателства и една прокълната кошница с пари.
— Какво ще правим сега? — прошепна той.
— Не знам — отвърнах аз. И за първи път от месеци, това беше чистата истина. Не знаех.
Бурята вече не се надигаше. Тя беше тук. И ние бяхме в самия ѝ център.
Глава 8: Дневникът разкрива
След като истината за Изабела излезе наяве, между мен и Огнян се спусна ледена тишина. Живеехме като съквартиранти, разминавахме се в коридора, говорехме си само за най-належащите неща, свързани с делото. Той спеше на дивана в хола. Не го бях изгонила. Сам си беше отишъл. Може би вината му тежеше твърде много, за да лежи до мен.
Аз, от своя страна, намирах странна утеха в дневника на Стефка. Той беше моят таен съюзник, моето бягство от реалността. Четях го всяка нощ, поглъщайки болката на тази жена, за да забравя своята собствена. И колкото повече наближавах края му, толкова по-зловещи ставаха тайните, които криеше.
Стигнах до последните страници. Почеркът вече беше разкривен, несигурен. Явно ги беше писала наскоро, може би в дните преди да напусне дома ни. И там, с думи, които сякаш бяха написани с кръв, а не с мастило, аз прочетох последното, най-ужасяващо разкритие.
То не беше свързано с Огнян. Беше свързано с Десислава.
Оказва се, че няколко години след раждането на Огнян, съпругът на Стефка – мъжът, който всички смятахме за баща на двете деца – е претърпял инцидент. Станал е безплоден. Но Стефка е искала още едно дете. Искала е дъщеря. Отчаяно. И е направила немислимото. Използвала е тайната си за Александър, за да го принуди.
„Казах му, че ако не ми помогне, ще разкажа всичко на жена му“, пишеше Стефка. „Той беше ужасен. Но се страхуваше повече от скандала, отколкото от мен. Срещнахме се още веднъж. Последен път. И девет месеца по-късно се роди Десислава.“
Дневникът падна от ръцете ми. Десислава. Дъщеря на Александър. Тя и Огнян бяха истински, кръвни брат и сестра. Децата на един и същи таен баща. А съпругът на Стефка беше живял и умрял, вярвайки, че и двете деца са негови.
Това беше чудовищно. Стефка не просто беше изневерила. Тя беше изградила цялото си семейство върху една колосална лъжа. Беше обрекла двете си деца да носят кръвта на мъж, когото мразят, без дори да знаят.
Но имаше и още. На последната страница, с почти нечетлив почерк, беше написано:
„Той остави завещание. Преди да умре преди две години, Александър е оставил завещание. Разбрах от неговия стар адвокат. Оставил е нещо и за двете си… грешки. За Огнян и за Десислава. Но никой не ги е потърсил. Защото никой не знае кои са. Истината е ключът. Истината е в този дневник.“
Всичко се свърза. Парите в кошницата не бяха само пари за мълчание. Те бяха примамка. Стефка не просто е искала да ме тества. Тя е искала да предизвика хаос. Да взриви всичко. Тя е знаела, че Десислава е алчна. Знаела е, че ще надуши парите и ще започне война. А в тази война, рано или късно, истината щеше да излезе наяве. Истината от дневника. Това е било нейното отмъщение срещу всички – срещу мен, срещу Огнян, срещу Десислава, и най-вече срещу спомена за Александър. Тя е искала децата му най-накрая да узнаят кои са и да потърсят това, което им се полага от неговото състояние. А парите в кошницата? Те са били просто горивото за пожара.
Седях в тихата кухня, а светът около мен се пренареждаше. Делото, което Десислава водеше срещу нас, не беше просто за някакви укрити пари. Без да знае, тя се бореше за правото си да научи истината. Бореше се за достъп до своето собствено минало.
Изведнъж съдебният спор придоби съвсем различен смисъл. Той вече не беше заплаха. Той беше възможност.
Взех дневника. Ръцете ми вече не трепереха. Отидох в хола, където Огнян седеше и гледаше в една точка, с празна чаша уиски до себе си. Седнах срещу него.
— Трябва да прочетеш нещо — казах аз и му подадох дневника. — Трябва да знаеш всичко. Преди да влезем в съда.
Той ме погледна объркано, но взе бележника. И започна да чете. Гледах го как лицето му се променя, как преминава от недоумение, през шок, до пълно отчаяние. Гледах го как светът, който познаваше, се срива пред очите му, точно както се беше сринал и моят.
Когато приключи, той вдигна поглед към мен. Очите му бяха празни.
— Кой съм аз, Мира? — прошепна той.
— Ти си същият човек, Огнян — отвърнах тихо. — Но сега знаеш истината. И сега трябва да решим какво ще правим с нея.
Глава 9: В съда
Денят на делото дойде. Атмосферата в съдебната зала беше тежка и потискаща. От едната страна бяхме ние – аз, Огнян и нашият адвокат Димитров. Огнян изглеждаше с десет години по-стар. Беше мълчалив, отнесен, сякаш се намираше в друг свят. Истината от дневника го беше пречупила. От другата страна бяха Десислава и нейният арогантен адвокат Тодоров. Тя ни гледаше с триумфален блясък в очите, убедена в своята победа.
Брат ми Мартин също беше в залата, на задните редове. Беше дошъл да ни подкрепи. Лицето му беше сериозно и притеснено.
Заседанието започна. Адвокат Тодоров изнесе своята встъпителна реч. Той ни обрисува като безсърдечни чудовища, които са се възползвали от една стара и болна жена, за да я изпратят в дом и да сложат ръка на спестяванията ѝ. Всяка негова дума беше като удар с камшик. Лъжите му звучаха толкова убедително, че за миг аз самата почти им повярвах.
Извикаха свидетели. Съседка, която разказа как ме е видяла да внасям нови покупки. Приятелка на Десислава, която потвърди, че сме започнали да живеем „нашироко“. Всяко свидетелство добавяше по още една щриха към грозната картина, която рисуваха за нас.
Нашият адвокат се опитваше да контрира, но беше трудно. Ние нямахме доказателства. Само отричахме. Изглеждахме виновни.
Дойде ред да свидетелствам аз. Качих се на скамейката с крака като от памук. Тодоров ме подхвана. Задаваше въпроси бързо, агресивно, опитвайки се да ме обърка, да ме хване в лъжа.
— Госпожо, вярно ли е, че след настаняването на вашата свекърва в специализирано заведение, вие сте закупили нова пералня, нов килим, нови мебели и скъпи дрехи?
— Да, вярно е.
— А откъде имахте средства за тези покупки, при положение че семейният ви бюджет е обременен със значителен ипотечен кредит?
— От спестявания. И заем от родителите ми.
— Можете ли да представите документ за този заем? Имате ли банково извлечение, което да доказва тези спестявания?
Мълчах.
— Нямате, нали? Защото такива неща не съществуват! Вие сте похарчили парите на госпожа Стефка! Признайте!
Погледнах към Огнян. Той седеше с наведена глава, победен. Погледнах към Десислава. Тя се усмихваше злорадо. Погледнах към Мартин. Той ме гледаше с болка и объркване.
И тогава взех решение. Стига толкова лъжи.
— Не, не съм похарчила нейните пари — казах аз, а гласът ми прозвуча изненадващо силно и ясно в тишината на залата. — Защото тя не ми е дала никакви пари. Тя ми даде нещо много по-ценно.
В залата настана смут. Адвокат Тодоров се намръщи.
— Какво говорите? Какво ви е дала?
— Даде ми истината.
Извадих дневника от чантата си. Беше увит в кърпа. Развих го и го вдигнах.
— Всичко е тук. Цялата история на това семейство. Всички тайни. Искате ли да ги чуете, господин прокурор? Искаш ли да ги чуеш, Десислава?
Тодоров скочи.
— Протестирам! Това е нелепо! Опит за отклоняване на вниманието! Този бележник няма никаква доказателствена стойност!
Но съдията, възрастен мъж със строг поглед, вдигна ръка.
— Мълчание. Какво е това, госпожо?
— Дневникът на свекърва ми, господин съдия. Нейните собствени думи.
Съдията се поколеба за миг, след което нареди:
— Предайте го на секретаря. Ще бъде приет като веществено доказателство, което да бъде разгледано.
Това беше всичко, което исках. Бомбата беше заложена. Не знаех кога ще избухне, но знаех, че ще промени всичко.
Делото беше отложено за следваща дата, докато съдът се запознае с новото доказателство. Излязохме от залата в пълно мълчание. Десислава ме гледаше с омраза, смесена с любопитство. Тя не знаеше какво има в този дневник, но усещаше, че играта се е променила.
Навън Мартин ме чакаше.
— Како, какво беше това? Какъв е този дневник?
Прегърнах го.
— Дълга история, Марти. Ще ти разкажа всичко, обещавам. Но сега трябва да се прибирам.
Преди да се качим в колата, адвокат Димитров ме дръпна настрана.
— Каквото и да има в този дневник, Мира — каза той с много сериозен тон, — надявам се да знаеш какво правиш. Защото току-що хвърли запалена клечка в барутен погреб.
— Знам — отвърнах аз. — Но понякога единственият начин да се изчистиш от гнилото е да го изгориш до основи.
Глава 10: Предателството
Дните след съдебното заседание бяха изпълнени с тягостно очакване. Дневникът беше в съда, като бомба със закъснител. Никой не знаеше какво ще последва, когато съдържанието му бъде разгледано. Десислава спря да звъни. Предполагам, че нейният адвокат я беше посъветвал да изчака.
Тишината между мен и Огнян беше по-тежка от всякога. Той беше като призрак в собствения си дом. Шокът от разкритията го беше парализирал. Вече не ставаше въпрос за парите, нито дори за изневярата му. Ставаше въпрос за целия му живот, който се оказа една огромна лъжа. Той не знаеше кой е.
Една вечер се прибрах от курса си по керамика и го заварих да си събира багажа. Слагаше дрехи в един сак, движенията му бяха бавни и механични.
— Какво правиш? — попитах аз, макар сърцето ми вече да знаеше отговора.
— Отивам си, Мира — каза той, без да ме поглежда. — Няма смисъл повече. Всичко е разрушено.
— Къде отиваш?
— Не знам. При приятел. Или в хотел. Просто… не мога да стоя повече тук. В тази къща, с тези тайни.
— А делото? А сестра ти? — гласът ми трепереше. — Ще ме оставиш да се справям сама с всичко това?
Той най-накрая вдигна поглед. Очите му бяха пълни с болка, но и с нещо друго. Студенина.
— Ти го започна, Мира. Ти реши да използваш този дневник. Ти отвори кутията на Пандора. Сега се справяй с последствията. Аз не мога.
— Аз ли го започнах? — избухнах аз. — Аз ли изневерявах с колежката си, докато жена ми се бореше с твоята луда сестра? Аз ли изградих целия си живот върху лъжа? Не, Огнян. Ти и майка ти го направихте. Аз просто запалих светлината, за да видите собствената си мръсотия.
Той не отговори. Просто закопча сака, взе ключовете си и тръгна към вратата.
— Аз… съжалявам, Мира. За всичко.
И излезе. Вратата се затвори след него с тихо, окончателно щракване.
Останах сама. Сама с последиците от войната, която не бях започнала, но която бях решила да довърша. В този момент го намразих. Намразих го за слабостта му. За това, че избра най-лесния път – бягството. Намразих го, защото в най-трудния момент ме остави. Това беше върховното предателство, по-лошо от изневярата, по-болезнено от лъжите. Той просто се отказа от нас.
Плаках. Плаках с часове, докато не ми останаха сълзи. Плаках за любовта, която бяхме изгубили, за бъдещето, което нямаше да имаме, за руините на нашия живот.
На следващия ден, с подпухнали очи и празно сърце, отидох в мазето. Отворих кошницата. Парите все още бяха там. По-голямата част от тях. Гледах ги и те ми изглеждаха отвратителни. Бяха причината за всичко. Те бяха катализаторът, който беше ускорил разпада на нашето семейство.
Извадих ги. Пачка по пачка. Сложих ги в една голяма чанта. След това се качих горе и написах бележка. Кратка и ясна.
Обадих се на адвокат Димитров.
— Искам да направя нещо — казах му аз. — Искам да предам всички пари, които Стефка ми остави, на съда. Да бъдат приложени към делото. Искам всички да видят, че не става въпрос за тях.
Той мълча известно време.
— Сигурна ли си? Това е много рискован ход. Това е самопризнание, че си ги укривала досега.
— Сигурна съм. Време е тази игра да свърши. По моите правила.
Глава 11: Разплатата
Внасянето на парите в съда предизвика ефекта, който очаквах. Беше шок за всички. Адвокат Тодоров беше бесен, защото това подкопаваше цялата му теза, че съм златотърсачка, която иска да запази парите за себе си. Десислава беше объркана. Тя видя състоянието, което беше преследвала, но сега то беше извън нейния контрол, заключено като веществено доказателство.
Съдията насрочи ново, финално заседание. Призоваха всички ни – мен, Огнян, Десислава и дори Стефка. От дома за възрастни хора я докараха с линейка. Беше в инвалидна количка, изглеждаше крехка и много по-стара, отколкото я помнех. Не каза нито дума, само гледаше в пространството пред себе си с празен поглед.
Заседанието беше кратко и напрегнато. Съдията обяви, че съдът се е запознал подробно със съдържанието на дневника. Той се обърна към Десислава.
— Госпожо, предвид новите обстоятелства и разкрития, които се съдържат в този документ, поддържате ли все още иска си срещу брат ви и съпругата му?
Всички погледи бяха насочени към нея. Адвокат Тодоров ѝ шепнеше нещо, но тя не го слушаше. Гледаше ту към Огнян, ту към мен. Знаех, че е прочела доклада. Знаеше истината. За баща си. За произхода си. За лъжата, в която беше живяла. Лицето ѝ беше бледо, лишено от предишната си арогантност. Виждах в очите ѝ не омраза, а дълбоко, екзистенциално объркване.
— Аз… — започна тя, но гласът ѝ пресекна. — Оттеглям иска си.
В залата се разнесе шепот. Тодоров я изгледа невярващо.
Съдията кимна.
— Мъдро решение. Делото е прекратено. Що се отнася до паричната сума, предвид изяснения ѝ произход и липсата на други наследници, съдът постановява тя да бъде разделена поравно между господин Огнян и госпожа Десислава.
Чукчето удари. Всичко свърши.
Излязохме навън. Десислава стоеше сама, отбягвана от своя адвокат, който явно беше недоволен от изхода. Тя ме видя и тръгна към мен.
— Защо го направи? — попита тя тихо. — Защо показа този дневник? Можеше да запазиш парите. Можеше да не казваш на никого.
— Защото истината е по-важна от парите, Десислава. И защото ти заслужаваше да я знаеш. Както и Огнян. Всички ние заслужавахме да се освободим от лъжите на майка ти.
Тя не каза нищо. Само кимна едва забележимо и се отдалечи. За първи път не я виждах като враг, а като жертва. Точно като всички нас.
Огнян стоеше до колата си. Чакаше ме.
— Свърши се — каза той.
— Да.
— Какво ще правим сега, Мира?
Погледнах го. Мъжът, когото обичах. Мъжът, който ме предаде. Мъжът, който беше също толкова изгубен, колкото и аз.
— Първо — казах аз, — ще отидеш и ще говориш със сестра си. Не като врагове, а като двама души, които са споделили една и съща лъжа. Имате нужда от това. И двамата.
Той погледна към отдалечаващата се фигура на Десислава и кимна.
— А след това? — попита той. — А ние?
Въздъхнах.
— Не знам, Огнян. Наистина не знам. Прекалено много неща се счупиха. И не съм сигурна, че можем да ги залепим. Имам нужда от време. Имам нужда от пространство.
Той прие думите ми без възражения. В очите му видях разбиране. Може би, най-накрая, и двамата бяхме пораснали.
Разплатата беше дошла. Не с гръм и трясък, а с тихата, болезнена яснота на истината. Всеки от нас получи това, което заслужаваше. Десислава получи парите, които толкова искаше, но на цена, която не беше очаквала. Огнян получи свободата от майчиния си затвор, но загуби самоличността си. Стефка получи своето отмъщение, но остана сама в своя мълчалив свят.
А аз? Аз получих най-ценното. Получих себе си обратно.
Глава 12: Пепел и ново начало
Месеци по-късно, есента беше обагрила града в златно и червено. Животът продължаваше, както винаги го прави, без да се интересува от човешките драми.
Огнян се изнесе. Нае си малък апартамент близо до новата си работа. Виждахме се понякога. Разговорите ни бяха предпазливи, несигурни. Говорехме за бъдещето на апартамента, за подялбата на вещите. Не говорехме за нас. Раната беше твърде дълбока. Той напусна работата си при Симеон. Каза, че повече не може да живее в този фалшив свят. Беше започнал работа в малка архитектурна фирма. Беше по-спокоен, по-тих. Сякаш се опитваше да намери себе си наново. Разбрах, че с Изабела всичко е приключило в деня, в който напусна дома ни.
Десислава ми се обади веднъж. Разговорът беше кратък и странен. Тя ми благодари. Не за парите. А за истината. Каза, че с Огнян са се срещнали няколко пъти. Че за първи път в живота си са разговаряли като брат и сестра, а не като съперници. Каза, че е използвала част от парите, за да започне малък собствен бизнес. В гласа ѝ нямаше злоба. Само умора.
Мартин завърши семестъра с отличие. Курсът, за който му бях дала пари, му беше отворил врати за стаж в престижна адвокатска кантора. Той беше моята гордост, моята светлина в тунела. Беше единственият чист и добър резултат от цялата мръсна история. Разказах му всичко. Той ме изслуша, без да ме съди, и накрая просто ме прегърна.
Един ден отидох да видя Стефка. Не бях ходила от делото насам. Намерих я в градината на дома, седнала в количката си, завита с одеяло. Когато седнах до нея, тя обърна глава и ме погледна. За първи път от години погледът ѝ не беше празен. Имаше нещо в него. Разбиране. Може би дори съжаление.
— Мурджо добре ли е? — попита тя. Гласът ѝ беше слаб, дрезгав.
— Добре е — отвърнах аз. — Спи по цял ден на слънце.
Тя кимна. Седяхме дълго в мълчание. Слънцето галеше лицата ни.
— Ти спечели — прошепна тя накрая.
— Никой не спечели, Стефке — казах аз. — Всички загубихме.
Тя не отговори. Затвори очи. Не знам дали разбра думите ми. Но аз знаех, че са истина.
Когато се прибрах, апартаментът беше тих. Мурджо се протегна мързеливо и се отърка в краката ми. Погледнах кошницата, която стоеше празна в ъгъла. Вече не беше зловеща. Беше просто стара, плетена кошница. Проклятието беше вдигнато.
Седнах на дивана и се загледах през прозореца. Не знаех какво предстои. Не знаех дали с Огнян някога ще намерим пътя обратно един към друг. Не знаех дали искам това. Но за първи път от много време насам не изпитвах страх.
Бях живяла с лъжи, бях прекрачвала граници, бях губила и бях намирала себе си. Бях излязла от пепелта на един разрушен живот. По-силна. По-мъдра. И свободна.
Ново начало. То невинаги е красиво и блестящо. Понякога е просто тихо, празно пространство. Шанс да поемеш дъх. И да направиш първата крачка.
Погалих котарака. Той замърка доволно.
— Е, старче — казах тихо. — Оставаме само ти и аз. Хайде да видим какво ще правим оттук нататък.