Свекърва ми, Райна, винаги казваше, че се отнасям към кучето си, Бруно, по-добре, отколкото повечето хора се отнасят към децата си. Думите ѝ бяха като малки, отровни стрелички, изстрелвани с усмивка по време на неделните обеди. Поднасяше ги гарнирани с парче от прословутия си кекс, сякаш сладостта можеше да прикрие горчивината. „Михаела, душичко, пак си му сготвила пиле с ориз? Нашият Симеон като малък и толкова не ядеше“, или „Това ново легълце за Бруно ли е? По-хубаво е от моето“.
Мислех, че това са просто пасивно-агресивни закачки. Нейният начин да изрази неодобрението си, че със Симеон все още нямахме деца след пет години брак. Бруно, моят прекрасен златист ретривър, беше заел тази празнина в сърцето ми, която копнееше за обич и грижа. Той беше моята космата, мълчалива утеха в един свят, който ставаше все по-шумен и изискващ.
Симеон, съпругът ми, просто вдигаше рамене. „Остави я, знаеш я майка ми. Преувеличава.“ Той обичаше Бруно, или поне така изглеждаше. Хвърляше му топка в парка, чешеше го зад ушите, докато гледахме филм. Но в неговите очи Бруно беше просто куче. В моите той беше семейство.
До онзи вторник. Денят, в който светът ми се пропука.
Прибрах се от работа изтощена. Денят в счетоводната фирма беше напрегнат, числата плуваха пред очите ми, а напрежението от предстоящия одит витаеше във въздуха. Единствената мисъл, която ме крепеше, беше влажният нос на Бруно, който щеше да ме посрещне на вратата, и щастливото махане на опашката му, което можеше да изтрие всяка умора.
Отключих вратата. Посрещна ме тишина. Необичайна, гробна тишина. Нямаше драскане на нокти по паркета, нямаше радостно скимтене.
„Бруно?“, извиках, а гласът ми прозвуча тънко и несигурно в празния апартамент.
Оставих чантата си на пода и тръгнах по коридора. Леглото му беше празно. Паничката му с вода – пълна. Всичко беше на мястото си, освен него. Сърцето ми започна да бие учестено, сякаш се опитваше да избяга от гърдите ми.
На масата в кухнята имаше бележка, написана с познатия, леко наклонен надясно почерк на Райна. „Ще мина да го разходя, че да не скучае самичък. Р.“
Райна. Тя имаше ключ. Настоя да има, „за всеки случай“. Обзе ме ледено спокойствие, предвестник на буря. Набрах номера ѝ.
„Ало?“, обади се тя, гласът ѝ беше неестествено весел.
„Райна, къде е Бруно?“, попитах направо, без предисловия.
Последва кратка пауза. Чух я как си поема дъх. „Ах, Михаела, душичко. Стана една…“
„Къде е Бруно?“, повторих, а пръстите ми се вкопчиха в кухненския плот.
„Ами… разхождах го в големия парк. И той… той просто се отскубна. Избяга. Тичах след него, виках, но… изчезна.“
Думите увиснаха във въздуха, тежки и неправдоподобни. Бруно никога не бягаше. Той беше най-добре обученото куче, което познавах. Винаги вървеше до мен, дори без повод.
„Лъжеш“, прошепнах.
„Моля? Как смееш! Аз, на тези години, да тичам из парка, да се притеснявам… А ти ме обвиняваш!“, гласът ѝ трепна от възмущение.
Нещо в тона ѝ, в прекалено бързата ѝ защита, ме накара кръвта ми да застине. Това не беше просто пасивно-агресивна закачка. Това беше нещо друго. Нещо по-тъмно и преднамерено.
Това, което ми каза тогава, промени всичко. Гласът ѝ спадна до заговорнически шепот, изпълнен с фалшива загриженост, която беше по-страшна от явната омраза.
„Но чуй сега, не се разстройвай. Случи се нещо като чудо. Докато го търсех, плачех, представяш ли си… един много солиден господин спря с голямата си черна кола. Видя ме колко съм разстроена. И знаеш ли какво? Той го беше намерил. Бруно скочил в колата му. Човекът има огромна къща с двор, каза, че винаги е искал точно такова куче за децата си. Виж, съдба. Може би така е по-добре за него. Ти все си на работа, а там ще има пространство, деца, ще бъде истински щастлив. Дадох му го, Михаела. За негово добро.“
Застинах. Телефонът се изплъзна от ръката ми и с трясък падна на плочките. В ушите ми кънтеше само последното изречение. „Дадох му го, Михаела. За негово добро.“
Тя не просто го беше изгубила. Тя го беше отнела. От мен. И го беше дала на непознат. Свекърва ми, жената, която трябваше да ми бъде втора майка, току-що беше отвлякла и продала член на моето семейство, оправдавайки го с грижа. В този момент разбрах, че войната между нас едва сега започваше. И нямаше да бъде тиха и пасивно-агресивна. Щеше да бъде жестока.
Глава 2: Паяжината
Първите няколко часа бяха мъгла от паника и гняв. Крещях в празния апартамент, обикалях стаите като звяр в клетка, докосвах леглото на Бруно, заравях лице в одеялото, което все още пазеше миризмата му. После се свлякох на пода и плаках. Плаках с хълцания, които раздираха гърлото ми, плаках за моето изгубено момче, за предателството, за омразата, която се криеше зад маската на семейна обич.
Когато Симеон се прибра, ме завари така – свита на кълбо на пода, с подпухнали очи и празен поглед. Той веднага разбра, че нещо не е наред.
„Мише, какво е станало?“, коленичи до мен, а в гласа му се четеше истинска загриженост.
С треперещ глас му разказах. За бележката, за разговора, за „солидния господин“ с черната кола, за думите „за негово добро“. Очаквах същия гняв, същото възмущение. Очаквах той да скочи, да грабне телефона и да се развика на майка си.
Вместо това, той помръкна. Лицето му пребледня, но не от гняв, а от нещо друго. Притеснение. Може би дори страх.
„Тя… тя не е искала да стане така“, каза тихо, избягвайки погледа ми. „Сигурно наистина е избягал и тя се е паникьосала, и после… просто се е опитала да оправи нещата.“
„Да оправи нещата?“, скочих на крака, а гласът ми се извиси до писък. „Като го е подарила на някакъв непознат? Симеоне, ти чуваш ли се? Тя го е отвлякла! Това е престъпление!“
„Михаела, не преувеличавай. Майка ми не е престъпник“, той също се изправи, а в позата му имаше отбранителна нотка, която ме вбеси още повече. „Тя е възрастна жена, може би не е преценила… Ще ѝ се обадя. Ще изясним нещата.“
Той се отдалечи в другата стая с телефона си. Чувах приглушеното му мърморене, опитите му да говори тихо. Нямаше викове. Нямаше обвинения. Имаше само примирение. Когато се върна, лицето му беше още по-свито.
„Тя не знае нито името на човека, нито телефонния му номер. Не е запомнила и номера на колата. Казва, че всичко е станало много бързо.“
„И ти ѝ вярваш?“, изсмях се горчиво. „Толкова ли си наивен?“
„А какво искаш да направя?“, повиши тон той за пръв път. „Да я вържа за стол и да я разпитвам с лампа в лицето ли? Това е майка ми! Понякога е трудна, знам, но не е чудовище!“
Но аз вече виждах чудовището. Виждах една манипулативна жена, която беше успяла да увие сина си в паяжината си толкова здраво, че той вече не можеше да различи истината от лъжата. В този момент осъзнах, че съм сама в това. Абсолютно сама.
На следващия ден си взех отпуск. Не можех да мисля за числа и отчети. Единственото число в главата ми беше едно – броят на дните, в които Бруно го нямаше. Отидох в големия парк. Разпитвах хората с кучета, пазачите, продавачката от павилиона за сладолед. Никой не беше видял възрастна жена да тича паникьосано след златист ретривър. Никой не беше видял голяма черна кола да спира и да прибира избягало куче.
Лъжа след лъжа. Цялата история на Райна беше измислица. Но защо? Защо ще си прави труда да съчинява такава сложна история? Защо просто не е казала, че го е дала на някого?
Реших, че ми трябва съюзник. Някой, който не е оплетен в мрежите на моето ново, отровно семейство. Обадих се на по-малката си сестра, Лилия. Тя учеше право, последна година в университета, и беше най-рационалният човек, когото познавах. Винаги подхождаше към проблемите с хладен ум и методичност.
Тя пристигна в апартамента ми същата вечер, носейки кутия със сладки и бутилка вино. Прегърна ме силно, без да каже и дума, и ме остави да се наплача отново на рамото ѝ. Когато най-накрая се успокоих и ѝ разказах всичко в детайли, тя не изрази съчувствие. Лицето ѝ стана сериозно и съсредоточено.
„Това е много повече от семеен скандал, Миши“, каза тя, докато си водеше бележки в малък тефтер. „Историята на Райна е пълна с дупки. Няма свидетели. Няма информация за новия „собственик“. Това намирисва. Има нещо, което тя крие.“
„Но какво? Защо ѝ е?“, попитах отчаяно.
„Не знам. Може да е просто злоба. Но може и да е нещо повече. Трябва да помислим за следващите си стъпки. Първо, трябва ти информация. Телефонът на Райна. Може би има нещо в обажданията или съобщенията ѝ.“
Идеята да ровя в телефона на свекърва си ми се стори отвратителна. Но отчаянието беше по-силно от благоприличието.
„Има и друг човек в тази история“, продължи Лилия. „Братът на Симеон. Асен.“
При споменаването на името му, нещо в мен се сви. Асен беше пълната противоположност на Симеон. Успешен бизнесмен, винаги облечен в скъпи костюми, с лъскава кола и самочувствие, което граничеше с арогантност. Райна го боготвореше. Той беше нейният златен син, докато Симеон беше просто… другият. Асен почти не ни обръщаше внимание, освен ако не искаше да се похвали с поредния си успех или да изтъкне колко по-добре се справя от брат си.
„Какво общо има Асен?“, попитах.
„Той е успешен. Той е важен. Може би този „солиден господин“ е свързан с него? Може би това е било услуга? Или начин да се отърват от кучето, което Райна очевидно не харесва, като същевременно направят услуга на някой важен за Асен човек?“
Теорията на Лилия звучеше като сценарий на филм, но в същото време имаше ужасяваща логика. Райна би направила всичко за Асен. Абсолютно всичко.
В същия момент телефонът на Симеон иззвъня. Той погледна екрана и се намръщи. Беше Асен. Симеон отново отиде в другата стая, за да говори. Този път обаче, подтикната от Лилия, аз го последвах и застанах до вратата, затаила дъх.
„Да, знам… Не, тя не се е успокоила… Асене, не е просто куче, разбираш ли?… Не, не знае нищо… Разбира се, че няма да ѝ кажа! Мислиш ме за луд ли?… Добре, ще се опитам да я държа настрана. Просто се надявам всичко това да си е струвало.“
Сърцето ми спря. Симеон знаеше. Той знаеше нещо повече. Той беше част от лъжата. Моят съпруг, човекът, който спеше до мен всяка нощ, беше съучастник в тази жестока игра. Паяжината, оказа се, беше много по-голяма и по-здрава, отколкото си представях. А аз бях мухата, която се мяташе безпомощно в центъра ѝ.
Глава 3: Пукнатините
След като чух разговора на Симеон с брат му, нещо в мен се счупи. Доверието, онази крехка нишка, която свързва двама души, се скъса с оглушителен трясък. Когато той се върна в стаята с престорено спокойно лице, аз вече не виждах съпруга си. Виждах непознат, пазител на тайни, които ме засягаха пряко.
„Какво си е струвало, Симеоне?“, попитах тихо, а гласът ми беше леден.
Той замръзна. Очите му се разшириха от изненада, а след това бързо се изпълниха с паника.
„Какво? Не знам за какво говориш.“
„Чух те. Разговора с Асен. „Да се надяваме, че си е струвало“. Какво си е струвало? Отнемането на кучето ми? Лъжите? Моето страдание?“
Той отвори уста, после я затвори. Бореше се да намери думи, но в арсенала му имаше само още лъжи. „Не си чула правилно. Говорехме за бизнес. За една негова сделка.“
„Не ме мисли за глупачка!“, изкрещях, а сълзите, които мислех, че са свършили, отново бликнаха, този път горещи от гняв. „Ти си знаел! През цялото време си знаел, че майка ти лъже, и не ми каза нищо! Стоеше и ме гледаше как се разпадам!“
„Не е така! Сложно е!“, той протегна ръка към мен, но аз се отдръпнах, сякаш докосването му можеше да ме изгори.
„О, сигурна съм, че е сложно! Всичко около вашето семейство е сложно и усукано! Но знаеш ли кое е просто? Истината! А ти я криеш от мен!“
Онази нощ спах на дивана. Или по-скоро лежах с широко отворени очи, взирайки се в тъмнината, докато в главата ми се въртяха хиляди сценарии, всеки по-ужасен от предишния. Симеон беше предател. Майка му беше враг. А брат му, Асен, беше сивият кардинал, който дърпаше конците от сенките.
На следващия ден, подхранвана от адреналина и гнева, реших да действам. Лилия ми беше дала идея и аз щях да я последвам. Под претекст, че искам да поговоря с Райна на спокойствие, „за да изгладим нещата“, отидох в дома ѝ. Симеон беше на работа, което беше идеално.
Тя ме посрещна с онази своя фалшива, сълзлива топлота. Прегърна ме, потупа ме по гърба и започна да нарежда колко ѝ е мъчно за мен, но как „всичко е за добро“. Оставих я да говори, като кимах и се преструвах на сломена, но вече убедена в правотата ѝ. Докато тя правеше кафе в кухнята, аз видях телефона ѝ, оставен на масичката в хола. Сърцето ми биеше до пръсване. С треперещи ръце го грабнах и се шмугнах в банята.
Имах само няколко минути. Пръстите ми летяха по екрана. Регистърът с повиквания. Там беше. В деня на изчезването на Бруно, точно по времето, когато уж е била в парка, имаше няколко разговора. Един с Асен. И три с непознат номер. Записах номера в телефона си. После проверих съобщенията. Повечето бяха банални разговори с приятелки, но едно привлече вниманието ми. Беше от Асен, изпратено предишната вечер.
„Спри да ѝ звъниш. Симеон ще се погрижи тя да не прави проблеми. Въпросът е приключен.“
Въпросът. Така наричаха моето куче. Моят Бруно. „Въпросът“. Почувствах как ми прилошава. Върнах телефона на мястото му секунди преди Райна да влезе в стаята с две чаши димящо кафе. Усмихнах ѝ се възможно най-мило, изпих кафето на екс, измърморих някакво извинение и си тръгнах.
Щом излязох на улицата, веднага се обадих на Лилия. Продиктувах ѝ непознатия номер.
„Остави на мен“, каза тя. „Имам приятел, който работи в мобилен оператор. Не е съвсем легално, но ще видим какво може да се направи. Междувременно, трябва да разберем каква е тази сделка, за която Симеон говореше с Асен.“
Тук ударих на камък. Асен беше потаен за бизнеса си. Занимаваше се със строителство и инвестиции в имоти, но винаги говореше общо, без конкретика. Симеон, от друга страна, работеше като мениджър в малка логистична фирма. Техните светове рядко се пресичаха, освен когато Асен имаше нужда да демонстрира превъзходството си.
Започнах да ровя в документите на Симеон. Знаех, че не е редно, но вече бях преминала всички граници на благоприличието. В едно чекмедже на бюрото му, под купчина стари фактури, намерих нещо, което ме накара да настръхна. Папка. В нея имаше договор за заем. Голям заем. Сумата беше шестцифрена. Заемът беше изтеглен от Симеон, но като поръчител беше вписана фирмата на Асен. А парите… парите не бяха отишли за нашата ипотека, която бяхме взели преди години, за да купим апартамента. Това беше нов, огромен заем. И аз не знаех нищо за него.
Изведнъж всичко започна да придобива зловещ смисъл. Симеон беше затънал финансово. Беше зависим от брат си. А когато си зависим, правиш това, което ти наредят. Дори ако това означава да предадеш жена си и да жертваш нейното куче.
Пукнатините в брака ми се превръщаха в пропаст. И аз падах в нея, а дъното не се виждаше.
Вечерта Лилия ми се обади. Гласът ѝ беше напрегнат.
„Проверих номера, Миши. Регистриран е на името на някой си Стоян. Но това не е най-интересното. Проверих името на фирмата му в търговския регистър. И познай кой е съдружник в един от последните му проекти? Фирмата на Асен. А проектът е за изграждане на луксозен затворен комплекс на много апетитен парцел.“
Стоян. Солидният господин. Бизнес партньорът на Асен. Всичко се навързваше.
„Има и още нещо“, продължи Лилия. „Парцелът. Оказа се, че е имало съдебни спорове за него. Предишният собственик е водил дело, защото е бил притискан да продаде на безценица. Но внезапно се е отказал от делото. Преди около седмица.“
Седмица. Точно тогава Райна беше започнала да става необичайно мила и да настоява да разхожда Бруно.
„Какво намекваш?“, попитах, макар че вече знаех отговора.
„Намеквам, че може би Бруно не е бил просто подарък. Може би е бил част от сделката. Убеждаващ фактор. Един вид… подкуп. Един красив, породист ретривър за децата на човека, който трябва да се откаже от делото си и да освободи парцела за милиони.“
Стомахът ми се преобърна. Моето куче. Моята любов. Използвано като разменна монета в мръсните игри на един арогантен бизнесмен и неговото семейство. Гневът ми вече не беше просто емоция. Той се превърна в студена, твърда решимост. Те бяха отворили кутията на Пандора. А аз щях да се погрижа всичко, което е вътре, да излезе наяве.
Глава 4: Двойнственият живот
Разкритията за заема и връзката на Асен със Стоян ме разтърсиха. Животът, който мислех, че водя, беше фасада. Зад нея се криеше свят на дългове, лъжи и безскрупулни сделки, в които съпругът ми беше не просто наблюдател, а активен участник. Предателството му вече не беше само в мълчанието му за Бруно; то беше много по-дълбоко, оплело се беше в самите основи на нашия брак.
Спрях да говоря със Симеон. Живеехме в един апартамент като призраци, разминавахме се в коридора без да се поглеждаме. Напрежението беше толкова гъсто, че можеше да се реже с нож. Той се опитваше да започне разговори, носеше ми цветя, правеше плахи опити за сдобряване, но аз виждах само лъжец. Всеки негов жест ми изглеждаше фалшив, всяка дума – пресметната.
Започнах да забелязвам и други неща. Малки детайли, на които преди не бях обръщала внимание. Това как телефонът му винаги беше с екрана надолу. Как често излизаше да говори на балкона, дори когато беше студено. Как понякога се прибираше късно, миришещ на скъп парфюм, който не беше неговият. Преди го отдавах на стрес от работата. Сега го виждах в нова, зловеща светлина.
Една вечер, докато той беше под душа, не се сдържах. Преодолях погнусата от самата себе си и взех телефона му. Беше заключен, разбира се. Но след пет години брак знаех почти всичко за него. Пробвах рождената му дата – не. Рождената ми дата – не. Годишнината ни – не. Тогава се сетих за Асен. Пробвах рождената дата на „златния“ брат. Телефонът светна и се отключи.
Почувствах нов прилив на гадене. Дори паролата му беше свързана с брат му, а не с мен.
Отворих съобщенията. И там беше. Цял един паралелен свят. Разговори с жена на име Десислава. Разговори, изпълнени с думи, които той отдавна не използваше за мен. Нежни обръщения, планове за срещи, споделени тайни. Говореха си за ресторанти, за уикенд бягства, за проблемите му с „онази“. Онази бях аз.
„Тя пак ме разпитва. Мисля, че подозира нещо.“
„Просто бъди спокоен. Кажи ѝ, че работиш до късно. Тя е толкова обсебена от онова куче, че едва ли забелязва нещо друго.“
Съобщението беше отпреди няколко дни. Значи, докато аз съм страдала за Бруно, те са си разменяли съобщения, подигравайки се на болката ми. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва държах телефона. Прелистих по-назад. Връзката им не беше от вчера. Продължаваше от месеци. Имаше снимки. Нейни. Негови. Техни. Усмихнати, щастливи, в прегръдки, които някога бяха запазени за мен.
В един от разговорите Симеон се оплакваше от заема. „Асен ме държи в ръцете си. Трябваше да се съглася за кучето, нямах избор. Дължа му твърде много. Но заради това сега Михаела е станала непоносима.“
Десислава беше отговорила: „Търпение, любов моя. Скоро всичко ще се нареди. Щом сделката на Асен мине, той ще ти помогне да се оправиш и ще можеш да се измъкнеш от този брак.“
Измъкване. Това беше целта. А аз и моето куче сме били просто пречки по пътя. Страданието ми беше просто досадно неудобство.
Чух водата в банята да спира. Побързах да затворя всичко и оставих телефона точно както го намерих. Върнах се на дивана, а сърцето ми беше парче лед. Вече не изпитвах гняв. Не изпитвах и тъга. Изпитвах само празнота и студена, кристална яснота.
Когато той излезе от банята, увит в хавлия, с мокра коса, и ми се усмихна нежно, сякаш нищо не се е случило, аз просто го погледнах.
„Коя е Десислава?“, попитах, а гласът ми беше спокоен, почти безизразен.
Усмивката замръзна на лицето му. Цветът се оттече от бузите му. За части от секундата видях в очите му паника, отричане, търсене на изход. Но вече нямаше изход.
„Откъде… Какво…“, запелтечи той.
„Паролата ти е рождената дата на брат ти, Симеоне. Колко жалко. И колко показателно.“ Станах и се изправих срещу него. „Колко време продължава? Докато аз работех, за да изплащаме ипотеката? Докато аз се грижех за дома ни? Докато аз плачех за кучето, което ти и твоето семейство пожертвахте за пари?“
Той се срина. Буквално. Седна на ръба на леглото и скри лице в ръцете си. Започна да говори, думите се изливаха от него като кален поток – оправдания, извинения, самосъжаление. Започнало като флирт в офиса. Тя го разбирала. Карала го да се чувства важен, мъж. Не като мен, която все го критикувала, че не е амбициозен като Асен. Затънал във финансови проблеми, опитвайки се да поддържа стандарт, който не можел да си позволи, само и само да не изглежда като провал в очите на брат си и майка си. Асен му предложил „помощ“ със заема, но тази помощ имала цена. Цената била пълно подчинение.
„Трябваше да ти кажа. За заема, за всичко“, мърмореше той през сълзи. „Но ме беше страх. Страх от разочарованието в очите ти.“
„А сега какво виждаш в очите ми, Симеоне?“, попитах го тихо. „Разочарование ли е? Или е презрение?“
Той не отговори.
Двойнственият му живот беше разкрит. Маската беше паднала. Човекът, за когото се бях омъжила, не съществуваше. На негово място стоеше един слаб, уплашен мъж, оплетен в лъжи, дългове и изневяра. И аз вече знаех, че не мога да спася нито него, нито брака ни. Единственият, когото можех и трябваше да спася, беше Бруно. И себе си.
Глава 5: Ходът на пешката
Новината за изневярата на Симеон, колкото и болезнена да беше, имаше един неочакван ефект – тя избистри главата ми. Вече нямах никакви емоционални спирачки, никакви сантиментални окови, които да ме дърпат назад. Бракът ми беше мъртъв. Семейството, в което бях попаднала, беше токсично. Единствената ми цел беше да си върна Бруно и да се измъкна от тази отровна среда с възможно най-малко щети.
Обадих се на Лилия и ѝ разказах всичко. За Десислава, за паролата, за признанията на Симеон. Тя ме изслуша търпеливо, без да ме прекъсва.
„Добре“, каза тя накрая, а в гласа ѝ се усещаше стомана. „Това променя правилата на играта. Досега ти беше жертвата. Сега имаш оръжие. И то не едно.“
„Какво оръжие? Искам само кучето си обратно.“
„Ще го получиш. Но можем да постигнем и повече. Можем да ги накараме да си платят. Чуй ме сега. Симеон е слаб. Той се страхува от Асен, но сега се страхува и от теб. Можем да го използваме. Той е нашата пешка.“
Планът на Лилия беше дързък, но гениален в своята простота. Трябваше да накарам Симеон да ми сътрудничи. Да ми даде информация отвътре. Информация за сделката на Асен, за Стоян, за всичко, което можеше да се използва като лост за натиск.
Същата вечер седнах срещу Симеон. Той изглеждаше съсипан, очите му бяха зачервени, не беше спал. Аз, от друга страна, се чувствах неочаквано силна. Студена.
„Ще подам молба за развод“, започнах без предисловия. „Ще поискам делба на имуществото. Имам доказателства за изневярата ти, така че вината ще бъде изцяло твоя.“
Той пребледня. „Михаела, моля те… Можем да оправим нещата…“
„Не, не можем“, прекъснах го. „Но мога да ти предложа сделка. Ти ще ми помогнеш да си върна Бруно. Ще ми кажеш всичко, което знаеш за Асен и Стоян. Всяка мръсна подробност. А аз, в замяна, ще се съглася на развод по взаимно съгласие. Без скандали, без да разпространявам мръсното ти бельо пред съдии и адвокати. Ще си тръгна тихо. Но ако откажеш…“ Поех си дъх и го погледнах право в очите. „Ще се погрижа не само Десислава да научи с какъв жалък лъжец се е забъркала, но и целият свят да разбере как Асен урежда бизнес сделките си. Мисля, че данъчните власти биха проявили особен интерес към някои от проектите му.“
Заплахата беше чист блъф, но той не знаеше това. Видях как страхът в очите му се бори с последната капка лоялност към семейството му. Страхът надделя.
Той започна да говори. Разказа ми как Асен е бил притиснат от срокове за проекта. Стоян е бил ключова фигура, защото е имал влияние върху предишния собственик на парцела. Стоян обаче се е дърпал, искал е повече гаранции, повече пари под масата. По време на един от техните разговори, Стоян споменал, че децата му отдавна мечтаят за златист ретривър. И тогава на Асен му хрумнала „гениалната“ идея. Предложил на майка си да му „помогне“. Райна, която отдавна искала да се отърве от „онази космата напаст“, приела с готовност. Тя била тази, която предложила цялата схема с избягването в парка, за да изглежда по-невинно. Симеон бил притиснат да мълчи, защото Асен държал в ръцете си заема, с който Симеон покривал дълговете си от хазарт.
Хазарт. Още една тайна. Още една лъжа. Вече дори не бях изненадана.
„Къде живее този Стоян?“, попитах.
Симеон ми даде адреса. Беше в един от най-скъпите квартали, в огромна къща зад висока ограда.
Следващата стъпка от плана на Лилия изискваше професионална помощ. Свързахме се с адвокат, господин Петров, колега на един от преподавателите на Лилия. Той беше възрастен, улегнал мъж с проницателен поглед. Разказахме му цялата история, като пропуснахме незаконно придобитата информация. Наблегнахме на факта, че свекърва ми е признала, че е дала кучето, и че имаме основателни съмнения, че то се намира в дома на бизнес партньор на девер ми.
Господин Петров изслуша всичко внимателно.
„Ситуацията е деликатна“, каза той. „Не можем просто да нахлуем в имота на господин Стоян. Но можем да му изпратим официално писмо. Ще го уведомим, че притежава незаконно придобит домашен любимец, който има чип и е регистриран на ваше име. Ще го поканим доброволно да върне животното, за да се избегнат съдебни процедури и евентуални обвинения в съучастие в кражба.“
„А ако откаже?“, попитах.
„Тогава ще заведем дело. И ще призовем като свидетели свекърва ви, съпруга ви и брат му. В светлината на техните бизнес отношения, не мисля, че господин Стоян ще иска такова внимание върху себе си и сделките си.“
Адвокатското писмо беше изпратено. Започна чакането. Всеки ден беше агония. Симеон се беше изнесъл в хотел, апартаментът беше празен и тих, а тишината кънтеше от липсата на Бруно.
Един ден телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер.
„Госпожа Михаела?“, попита дрезгав мъжки глас.
„Да, аз съм.“
„Казвам се Стоян. Получих писмо от вашия адвокат. Мисля, че е станало голямо недоразумение. Аз бях подведен. Казаха ми, че кучето е нежелано и му търсят нов дом. Нямам никакво намерение да задържам нещо, което не ми принадлежи. Кога може да дойдете да си го вземете?“
Сърцето ми подскочи. Не можех да повярвам.
„Веднага“, отговорих, а гласът ми трепереше. „Идвам веднага.“
Той ми продиктува адреса, същия, който Симеон ми беше дал.
Стоян се оказа точно такъв, какъвто си го представях – набит, с грубовато лице и скъп часовник. Той не се извини, просто ме заведе до задния двор.
И тогава го видях.
Бруно.
Той беше вързан с къс синджир за една колиба. Беше отслабнал, козината му беше сплъстена. Когато ме видя, ушите му щръкнаха. За миг сякаш не можеше да повярва. После започна да скимти, да се мята и да дърпа веригата.
Втурнах се към него, паднах на колене в калта и го прегърнах. Той ме облиза по лицето, скимтейки от радост, а цялото му тяло трепереше. В този момент целият свят изчезна. Имаше само мен и моето момче, най-накрая отново заедно.
Стоян стоеше отстрани и гледаше безучастно.
„Както виждате, всичко е наред“, каза той.
„Наред ли?“, изправих се, а сълзите от радост се смесиха със сълзи от гняв. „Това ли наричате наред? Да вържете домашно куче на синджир като някое селско псе? Вие и вашите съучастници сте чудовища.“
Той само сви рамене. „Вземайте си го и си вървете. Нямам нищо общо с вашите семейни драми.“
Докато водех Бруно към колата си, знаех, че една битка е спечелена. Но войната не беше приключила. Асен, Райна, Симеон… Те си мислеха, че са се отървали лесно. Но аз вече не бях просто една измамена съпруга. Бях жена, която нямаше какво повече да губи. И бях готова да изгоря целия им свят до основи.
Глава 6: Ефектът на доминото
Завръщането на Бруно у дома беше като лъч слънце след безкрайна буря. Първите дни се посветих изцяло на него. Водих го на ветеринар, къпах го, готвих му любимите му ястия и просто седяхме на пода, гушнати, докато той спеше с глава в скута ми. Всеки път, когато поглеждах към него, си спомнях за синджира и мръсната колиба, и гневът ми се надигаше отново, по-силен и по-студен от преди.
Бях спечелила битката за Бруно, но бях използвала само заплаха. Сега, когато най-ценното ми беше отново при мен, можех да помисля за войната. Адвокатското писмо до Стоян беше първата плочка от доминото. Сега беше време да бутна и останалите.
Свързах се отново с господин Петров.
„Искам да продължим“, казах му твърдо. „Искам развод по вина на съпруга ми и искам да заведа дело срещу свекърва си за кражба и емоционални щети.“
Адвокатът ме погледна над очилата си. „Това ще бъде грозен процес, госпожо. Ще се извадят наяве много неприятни неща.“
„Нямам нищо за криене. Нека тях ги е срам от това, което ще излезе наяве, не мен.“
Първата призовка, която пристигна, беше за Симеон. Започнахме процедура по развод. Адвокатът му се свърза с господин Петров с предложение за споразумение. Искаха да избегнат съдебната зала на всяка цена. Аз отказах.
Втората призовка беше за Райна. Когато я получила, тя направила ужасен скандал. Обади ми се, крещейки, че съм неблагодарница, че разбивам семейството, че ще я вкарам в гроба. За пръв път в живота си, аз не се разтреперих от гласа ѝ.
„Ти сама се вкара в това, Райна“, отговорих спокойно. „Всяко действие си има последствия. Време е да поемеш отговорност за своите.“ И затворих.
Ефектът от действията ми не закъсня. Асен беше бесен. Очевидно един публичен скандал, замесващ името на основния му бизнес партньор (Стоян) и разкриващ методите му за „убеждаване“, беше последното, от което се нуждаеше. Той се опита да ми се обади. Не вдигнах. После започна да ми праща съобщения, първо заплашителни, после умоляващи.
„Какво искаш, Михаела? Пари ли? Кажи сума и да приключваме с този цирк.“
Не му отговорих. Не ставаше въпрос за пари. Ставаше въпрос за справедливост.
Симеон, притиснат от мен, от брат си и от перспективата за грозен развод, се оказа най-слабото звено. Една вечер той дойде пред апартамента. Беше отслабнал, изглеждаше състарен с десет години.
„Моля те, спри“, каза той с дрезгав глас. „Асен ще ме съсипе. Той ще поиска заемът да бъде върнат веднага. Нямам тези пари. Ще загубя всичко.“
„Ти вече загуби всичко, Симеоне. Загуби го в деня, в който реши, че лоялността към брат ти е по-важна от лоялността към мен.“
„Знам. Сгреших. Но сега той ще унищожи и Десислава. Заплашил я е, че ако не ме зареже и не изчезне, ще се погрижи никога повече да не си намери работа. Тя е уплашена до смърт.“
Иронията беше жестока. Семейството, което беше готово на всичко, за да се защити, сега се самоизяждаше отвътре. Действията ми бяха предизвикали верижна реакция, която вече не можех, а и не исках да спра.
Лилия следеше всичко отблизо. Като бъдещ юрист, тя беше във възторг от ситуацията, макар и да ми съчувстваше за болката. „Това е като по учебник“, казваше тя. „Те са изградили една кула от лъжи върху нестабилна основа. Ти просто измъкна един камък от основите и сега всичко се срутва.“
Тя беше права. Сривът беше грандиозен.
Стоян, уплашен от перспективата да бъде замесен в съдебни дела, се оттегли от проекта с Асен, позовавайки се на „накърнена репутация“. Това костваше на Асен огромни неустойки и постави целия му бизнес в риск. За да се спаси, той трябваше спешно да намери пари. И разбира се, поиска от Симеон да върне незабавно заема.
Симеон, изправен пред фалит, направи немислимото. Отиде в полицията и разказа всичко. Разказа за натиска от Асен, за схемата с кучето, за финансовите машинации. Направи го в опит да се спаси, да се представи като жертва на властния си брат.
Това беше последната плочка от доминото.
Започна разследване. Асен беше привикан за разпит. Райна също. Семейната им идилия се превърна в криминална хроника. Новината се разнесе из техните бизнес и социални среди като горски пожар. „Златният син“ беше опетнен.
В деня на първото заседание по делото за развода, Симеон се съгласи на всичките ми условия. Апартаментът оставаше за мен, той поемаше цялата ипотека до окончателното ѝ изплащане. Съгласи се и да свидетелства в моя полза по делото срещу Райна.
Когато излизах от съдебната зала, видях Райна да стои в коридора. За пръв път я видях да изглежда… стара. Раменете ѝ бяха превити, лицето ѝ – сиво, самодоволната ѝ усмивка я нямаше. Когато ме видя, в очите ѝ проблесна омраза, но и нещо друго. Страх. Тя беше свикнала да дърпа конците, а сега беше просто кукла в пиеса, която вече не контролираше.
Аз не казах нищо. Просто я погледнах, кимнах леко и я подминах.
Вечерта, докато седях на дивана с Бруно, който спеше спокойно до краката ми, почувствах странна смесица от тъга и триумф. Бях разрушила едно семейство. Бях предизвикала финансов и социален срив. Но го бях направила, защото те първи бяха обявили война. Те бяха тези, които бяха решили, че моята любов, моята привързаност, моето семейство са нещо, което може да бъде използвано, пожертвано и захвърлено в името на парите и егото.
Те бяха бутнали първата плочка. Аз просто се погрижих всички останали да паднат.
Глава 7: Пепел и ново начало
Месеците след съдебните битки бяха тихи. Шумът от срива на семейството на Симеон бавно заглъхна, оставяйки след себе си само пепел. Делото срещу Райна приключи със споразумение. Тя се съгласи да ми плати значително обезщетение за „емоционални щети“ в замяна на това да оттегля обвиненията си. Адвокатът ѝ я беше посъветвал, че един публичен процес ще ѝ коства много повече. Приех. Не заради парите, а защото най-голямото наказание за нея беше публичното унижение и фактът, че трябваше да признае вината си, макар и само на хартия.
Асен успя да се измъкне от криминално преследване, но репутацията му беше съсипана. Бизнесът му понесе тежки удари, от които трудно щеше да се възстанови. Беше принуден да продаде голяма част от активите си, включително лъскавата си кола и луксозния апартамент. Симеон, след като сътрудничи на разследването, се отърва с условна присъда за финансови злоупотреби. Загуби работата си, а Десислава, както беше предвидил, го напусна в момента, в който парите и перспективите изчезнаха. Той напусна града, засрамен и победен.
Понякога се питах дали изпитвам удовлетворение от тяхното падение. Отговорът беше „не“. Не изпитвах радост от нещастието им. Изпитвах облекчение. Облекчението, че една отровна глава от живота ми е затворена завинаги. Че справедливостта, макар и сурова, беше възтържествувала.
С парите от обезщетението и с продажбата на апартамента, който вече носеше твърде много лоши спомени, аз и Бруно се преместихме. Купих малка къща с китен двор в покрайнините на града. Място, където Бруно можеше да тича на воля, без вериги и без страх. Място, където аз можех да дишам.
Напуснах счетоводната фирма. Стресът и корпоративната среда вече не ми понасяха. Записах курс по ландшафтен дизайн – стара моя мечта, която бях потискала с години. Открих, че работата с растения, пръст и създаването на красота от нищото лекува душата ми. Започнах малък собствен бизнес, проектирах градини за хората от квартала. Не печелех много, но за пръв път от години се чувствах щастлива и на мястото си.
Лилия се дипломира с отличие и започна работа в кантората на господин Петров. Тя често ме посещаваше. Седяхме на верандата, пиехме чай, а Бруно лежеше в краката ни, подремвайки на слънце.
„Понякога си мисля за тях“, казах ѝ веднъж, докато гледах как пеперуда каца върху засадените от мен лавандули.
„Недей“, отговори тя. „Те са в миналото. Написаха собствената си съдба.“
„Знам. Но е странно как едно куче може да промени живота на толкова много хора. Ако Райна не беше направила това, аз може би все още щях да живея в онази паяжина от лъжи. Щях да бъда нещастна, без дори да го осъзнавам напълно.“
„Бруно не беше причината“, каза Лилия мъдро. „Той беше катализаторът. Пукнатините вече са били там. Той просто ги освети.“
Тя беше права. Бруно, с неговата безусловна любов и невинност, беше огледалото, в което се отрази цялата грозота на техния свят. Той не разруши нищо. Той просто разкри истината. А истината, колкото и да е болезнена, винаги е началото на нещо ново.
Един следобед, докато работех в градината, на портата се спря мъж. Беше нов съсед, който се беше нанесъл наскоро. В ръката си държеше каишка, а в края ѝ подскачаше весело малко кутре.
„Извинете за безпокойството“, каза той с топла усмивка. „Видях, че имате прекрасен ретривър, и се чудех дали имате съвет как да се справя с този малък разбойник.“
Бруно се приближи до оградата и подуши любопитно новодошлия. Опашката му се размаха приятелски.
Погледнах мъжа, после малкото кученце, а след това и моя верен, прекрасен Бруно. Усмихнах се. Истински. За пръв път от много, много време.
„Разбира се“, отговорих. „Влезте. Ще направя кафе.“
Свекърва ми беше права за едно нещо. Аз наистина се отнасях към кучето си по-добре, отколкото повечето хора към децата си. Защото той, за разлика от тях, никога не ме предаде. Той ме научи на безусловна любов и ми даде силата да се боря за нея. Той беше моят спасител. И сега, в новия ми, спокоен свят, пълен с цветя и тихо щастие, знаех, че най-накрая и двамата сме си у дома. Завинаги.