Свекърва ми Стоянка не можеше да ме понася. Виждах го в начина, по който присвиваше тънките си устни, когато влизах в стаята, в ледената любезност, с която ми подаваше солта на масата, в почти незабележимото потрепване на веждата ѝ, когато съпругът ми Димо ме прегърнеше. За нея аз бях натрапницата, жената, която бе отнела единствения ѝ син, сякаш той беше вещ, а не жив човек със собствена воля. Тя живееше в свой собствен свят, изтъкан от спомени за покойния ѝ съпруг, когото издигаше в култ, и от горчивина към настоящето, което не отговаряше на представите ѝ.
Конфликтът ескалира, когато здравето ѝ започна да се влошава. Малката ѝ къща в покрайнините на града вече не беше подходяща за нея. Лекарите препоръчаха постоянно наблюдение. И тогава дойде неизбежното. Една вечер, докато вечеряхме в напрегнато мълчание, тя вдигна поглед от чинията си и обяви с треперещ, но настоятелен глас: „Ще се преместя при вас. Димо, ти ще се грижиш за майка си.“
Димо пребледня. Хвърли ми бърз, умоляващ поглед. Знаехме и двамата какво означава това. Краят на нашето крехко спокойствие. Краят на личния ни живот. Нашият двустаен апартамент, за който бяхме взели огромен ипотечен кредит и който изплащахме с пот на челото, щеше да се превърне в бойно поле.
„Мамо, апартаментът е малък…“, започна предпазливо той.
„За майка ти няма място, така ли?“, прекъсна го тя, а в гласа ѝ прокънтяха стоманени нотки.
Тогава се намесих аз. Спокойно, премерено, но твърдо. Бях проучила въпроса. Бях намерила едно място – частен дом за възрастни хора, с добра репутация, медицински грижи и дори малка градина. Предложих го като най-разумното решение за нейното собствено добро.
Стоянка ме изгледа така, сякаш съм предложила да я изпратя на каторга. Последваха седмици на емоционален тормоз, сълзи, обвинения в безсърдечност. Димо беше разкъсван между нас двете, а напрежението в дома ни можеше да се реже с нож. Бизнесът му с малката печатница и без това беше зле, а сега и семейните драми го съсипваха. Но аз не отстъпих. Не ставаше въпрос за егоизъм, а за оцеляване – на брака ни, на разума ми.
Най-накрая, изтощена и победена, тя се съгласи.
В деня на заминаването ѝ атмосферата беше погребална. Димо беше отишъл да уреди последните документи в дома. Аз помагах на майка му с багажа. Когато всичко беше готово и таксито чакаше отвън, тя застана пред мен. В ръцете си държеше стара плетена кошница, покрита с одеяло.
„Не мога да го взема с мен“, каза тя, а гласът ѝ беше неочаквано тих, почти шепот. „Правилата не позволяват. Поне за него се грижи!“
Тя ми подаде кошницата. Отвътре се чу тихо, жално мяукане. Беше котаракът ѝ, Цезар – възрастен, мързелив персиец, когото тя обожаваше.
Взех кошницата. Но веднага усетих нещо странно. Беше подозрително тежка. Много по-тежка, отколкото би трябвало да бъде един стар котарак, дори и да е добре охранен. Ръцете ми неволно се огънаха под тежестта.
Стоянка ме погледна за последен път. В очите ѝ за миг проблесна нещо, което не можах да разчета – триумф, злоба, а може би отчаяние? Тя не каза нищо повече. Просто се обърна и бавно тръгна към вратата, без дори да се сбогува.
Останах сама в коридора, стиснала тежката кошница. Мяукането на Цезар беше приглушено, сякаш идваше от много далеч. Сърцето ми биеше лудо. Какво, за бога, имаше тук? Да не би да беше сложила камъни, за да ми отмъсти, да ми направи последната си мизерия?
Поставих кошницата на пода и внимателно повдигнах одеялото. Цезар ме погледна с големите си жълти очи и пак измяука, този път по-силно. Но той лежеше върху нещо твърдо, нещо, което заемаше почти цялото дъно на кошницата. Пъхнах ръка под мекото му тяло. Пръстите ми докоснаха студена, твърда повърхност.
С треперещи ръце извадих котарака и го оставих настрана. Той веднага се сгуши до крака ми, търсейки утеха. Аз надникнах вътре.
И замръзнах.
Дъното на кошницата беше фалшиво. Под тънката плетена основа имаше второ, скрито отделение. И то беше пълно. Не с камъни. Не с боклуци.
Вътре, грижливо увити в пожълтяла мушама, лежаха дебели пачки с банкноти. Евро. Стотачки и двестачки, стегнати с ластици. До тях имаше няколко кожени тефтера със старинни закопчалки, няколко нотариални акта за имоти, за които никога не бях чувала, и малка, тежка кадифена торбичка. Развързах я. Вътре проблеснаха златни монети и бижута със скъпоценни камъни, които изглеждаха старинни и много, много скъпи.
Но не това ме накара да затая дъх. На дъното, под всичко останало, имаше запечатан плик, адресиран с изписания, калиграфски почерк на свекърва ми. На него пишеше само една дума: „Прочети“.
Цялото това богатство, скрито на дъното на една котешка кошница. Цялото това мълчание. Цялата тази омраза. Изведнъж всичко придоби нов, зловещ смисъл. Това не беше подарък. Беше проклятие. Беше капан. И аз току-що бях влязла в него с двата крака.
Глава 2: Тежестта на тайните
В продължение на часове седях на пода в коридора, втренчена в отворената кошница. Цезар мъркаше до мен, без да подозира, че е бил пазач на съкровище, способно да промени живота ни завинаги. Ръцете ми трепереха, докато докосвах хладните пачки. Преброих ги машинално, без дори да осъзнавам какво правя. Сумата беше умопомрачителна. Достатъчна не само да изплатим ипотеката, но и да живеем безгрижно години наред. Да спасим закъсалия бизнес на Димо. Да осигурим бъдещето си.
Но вместо радост, усещах как в гърдите ми се надига леден страх. Откъде бяха всички тези пари? Свекър ми беше обикновен държавен служител, а Стоянка – домакиня. Живееха скромно, почти пестеливо. Тази показност на скрито богатство беше напълно в разрез с всичко, което знаех за тях.
С треперещи ръце взех кожените тефтери. Разтворих първия. Вътре, с педантичен, ситен почерк, бяха изписани колони от цифри, дати и имена. Приличаше на счетоводна книга, но не съвсем. Имаше бележки в полетата, които нямаха никакъв смисъл за мен: „Прасковената градина – уредено“, „Камионите отвъд границата – получено“, „Дял за М. – изплатен“. Имената бяха непознати, инициали, кодови думи.
Разгърнах нотариалните актове. Те бяха за земи и имоти в различни краища на страната – апетитни парцели край морето, гори в планината, стара къща в центъра на голям град. Нито един от тях не беше на името на семейството. Всички се водеха на някакви непознати за мен хора. Но в полето на всеки документ имаше малка, почти невидима бележка, добавена с молив: „Наше“.
Сърцето ми се сви. Това не беше просто спестено богатство. Това миришеше на нещо незаконно. На пране на пари, на скрити сделки, на измама. Свекър ми, тихият и почтен мъж, за когото Стоянка говореше с благоговение, изведнъж придоби съвсем различен, тъмен образ в съзнанието ми.
Най-накрая посегнах към плика. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва успях да го разпечатам. Вътре имаше няколко листа, изписани с познатия почерк на Стоянка.
„Ася,
Ако четеш това, значи си погледнала вътре. Значи любопитството ти е надделяло над презрението. Винаги съм знаела, че си такава. Наблюдателна. Недоверчива. Затова ти поверявам това, а не на сина си. Димо е добър, прекалено добър. Той не би разбрал. Не би имал силата да носи този товар. Той вярва, че баща му е бил светец. Нека си вярва. Понякога лъжата е по-милостива от истината.
Това, което виждаш, е нашето наследство. Наследството на баща му. Той беше умен човек. Много по-умен, отколкото някой предполагаше. Знаеше как да се възползва от възможностите, които другите не виждаха. Тези пари и имоти са кръвта и потта му. Но не са чисти. Нищо голямо на този свят не е чисто. Има хора, които биха направили всичко, за да се доберат до тях. Има тайни, заровени толкова надълбоко, че ако излязат наяве, ще съсипят не само нас, но и паметта на мъжа ми.
Защо ти го давам? Защото ме изпрати в онзи дом. Защото ме отдели от сина ми. Това е твоето наказание и твоето изкупление. Сега ти ще трябва да пазиш тази тайна. Ти ще трябва да решиш какво да правиш. Можеш да кажеш на Димо и да гледаш как идеалите му се сриват, как образът на баща му се превръща в прах. Можеш да унищожиш всичко и да продължите да живеете в мизерията си, изплащайки кредита си до старини. Или можеш да бъдеш умна. Да използваш това богатство мъдро, малко по малко, без да привличаш внимание. Да спасиш бизнеса на сина ми. Да си осигуриш живота, за който винаги си мечтала.
Но помни – всяка банкнота тук има цена. Всяко бижу носи спомен. И всяка тайна има пазач. Сега пазачът си ти. Спи спокойно, ако можеш.“
Прочетох писмото три пъти. Думите се забиваха в съзнанието ми като отровни стрели. „Това е твоето наказание.“ Тя не ми беше дала богатство, беше ми връчила бомба със закъснител. Беше ме направила съучастник в престъпления, за които дори не подозирах. Беше ме поставила в невъзможна ситуация.
Ако кажех на Димо, щях да го съсипя. Той обожаваше баща си. Цялата му ценностна система беше изградена върху примера на този „почтен“ човек. Да научи, че баща му е бил престъпник, щеше да го срине.
Ако премълчах, щях да живея в постоянна лъжа със съпруга си. Щях да го гледам как се бори с финансови проблеми, знаейки, Mе спасението е скрито в гардероба. Как можех да го направя? Всеки лев, който бихме похарчили, щеше да бъде белязан от тайна и вина.
В този момент вратата се отключи и влезе Димо. Лицето му беше изпито и уморено.
„Всичко е уредено. Настани се. Не беше много щастлива, но…“, той млъкна, виждайки ме на пода, заобиколена от съдържанието на кошницата. Очите му се разшириха от шок. „Какво е това? Какво, по дяволите, е всичко това?“
Устата ми пресъхна. Моментът на истината беше дошъл. Но думите на Стоянка ехтяха в главата ми: „Димо е добър, прекалено добър. Той не би разбрал.“
„Не знам“, излъгах аз, а гласът ми прозвуча слабо и неубедително. „Намерих го. Майка ти… тя ми го даде.“
Глава 3: Първата пукнатина
Димо стоеше като вцепенен. Погледът му се местеше от парите към мен и обратно, изпълнен с недоумение и нарастващо подозрение.
„Как така ти го е дала? Защо на теб? Защо не е казала нищо?“ Въпросите му валяха един след друг, остри и настоятелни.
„Не знам, Димо. Просто ми даде кошницата с котката и каза да се грижа за него. Беше тежка, погледнах вътре и… намерих това“, отговорих аз, придържайки се към полуистината, която звучеше като пълна лъжа дори на собствените ми уши. Пропуснах писмото. Скрих го бързо в джоба си, докато той беше зашеметен от гледката.
Той приклекна и взе един от тефтерите. Разгърна го, намръщи се на неразбираемите записки и го захвърли обратно. После взе една пачка пари, претегли я в ръката си, сякаш не можеше да повярва, че е истинска.
„Това е лудост. Абсолютна лудост. Баща ми… той нямаше такива пари. Невъзможно е.“ Гласът му трепереше. Той не искаше да повярва. Искаше да намери друго, по-просто обяснение.
„Може би… може би ги е спестявал цял живот. Тайно от всички“, предположих плахо аз, тествайки почвата.
„Цял живот? Ася, тук има стотици хиляди! Може би милион! Баща ми работеше за държавна заплата! Откъде ще дойде всичко това? А тези имоти? Никога не съм чувал за тях!“
Напрежението в стаята стана почти непоносимо. Това не беше споделена радост от неочаквано богатство. Беше началото на разрив. Тайната вече беше застанала между нас като невидима стена.
През следващите дни темата за парите витаеше във въздуха като тежък, задушлив облак. Прибрахме всичко в една голяма кутия и я скрихме в най-вътрешната част на гардероба, сякаш ако не я виждаме, тя ще изчезне. Но знаехме, че е там. И това знание променяше всичко.
Димо стана мълчалив и затворен. Виждах как умът му работи трескаво, как се опитва да сглоби пъзела, но парчетата не си пасваха. Един ден се прибра по-рано от работа, лицето му беше сиво.
„Днес дойдоха от банката“, каза той с глух глас, без да ме поглежда. „Последно предупреждение преди да започнат процедура по отнемане на оборудването. Дължа им пари за три месеца назад.“
Печатницата, която беше наследил от баща си, беше неговата гордост и неговото проклятие. Той се бореше да я задържи на повърхността в един все по-конкурентен пазар, но поръчките намаляваха, а дълговете растяха.
„Имаме пари, Димо“, казах тихо аз. „Можем да платим всичко. Можем да модернизираме машините, да наемем още хора…“
Той се обърна рязко към мен. В очите му гореше гняв.
„С тези пари ли? С тези мръсни пари, чийто произход не знаем? Не! Няма да докосна и стотинка от тях, докато не разбера откъде са дошли! Не мога, Ася! Това е против всичко, в което вярвам!“
„А в какво вярваш, Димо?“, попитах аз, а търпението ми започваше да се изчерпва. „Да гледаш как трудът на живота ти се срива от фалшива гордост? Какво значение има откъде са парите, щом могат да ни спасят?“
„Има значение! За мен има! Може би баща ми ги е откраднал! Може би е измамил някого! Може би е бил част от нещо ужасно! Ти не мислиш ли за това?“
„Мисля!“, извиках аз. „Но мисля и за нашата ипотека, за нашите сметки, за твоето съсипано лице всеки път, когато се прибереш от работа! Майка ти ни даде тези пари! Може би това е било последното ѝ желание – да ти помогне!“
„Майка ми мрази теб, не мен! Защо ги е дала на теб? Това е, което не разбирам!“, изкрещя той и удари с юмрук по масата.
Това беше първият ни голям скандал. Думите, които си разменихме, бяха тежки и болезнени. Обвинения, съмнения, страх. Стената между нас ставаше все по-висока.
Няколко дни по-късно се появи нов играч на сцената. Един следобед на вратата на печатницата се появил елегантно облечен мъж на средна възраст. Представил се като Кирил. Бизнесмен с интереси в издателската дейност. Беше чул за затрудненията на Димо и идваше с предложение. Искаше да купи печатницата.
Димо ми разказа вечерта, а в гласа му се долавяше странна смесица от облекчение и унижение.
„Офертата е добра. Повече от добра, честно казано. Ще покрия дълговете към банката и ще ни останат малко пари да започнем отначало.“
„Просто така? Идва от нищото и иска да купи бизнеса ти на цена, по-висока от пазарната? Не ти ли се струва подозрително?“, попитах аз, а интуицията ми крещеше, че нещо не е наред.
„Какво да е подозрително? Човекът е инвеститор. Вижда потенциал. Може би просто ни е провървяло“, отвърна той раздразнено, сякаш всяко мое съмнение беше лична атака.
„Искам да се срещна с него“, настоях аз.
Срещата се състоя на следващия ден в един луксозен ресторант. Кирил беше очарователен. Усмихнат, уверен, с пронизващи сини очи и ръкостискане като менгеме. Той говореше за плановете си да разшири дейността, за новите технологии, които ще въведе. Димо го слушаше като хипнотизиран.
Аз мълчах и наблюдавах. Имаше нещо в начина, по който Кирил поглеждаше Димо – не като към бизнес партньор, а като към плячка. Имаше нещо в прекалено гладката му реч, което ме караше да настръхвам.
Докато той говореше за бъдещето на печатницата, аз си мислех за тефтерите в гардероба. За инициалите. И тогава, съвсем случайно, Кирил спомена името на баща си, разказвайки някаква история от миналото си.
„Баща ми, Михаил, лека му пръст, винаги казваше…“
Сърцето ми спря за миг. М. Дял за М. – изплатен.
Погледнах към Кирил. Усмивката му не достигаше до очите му. В тях се таеше ледена студенина. И тогава разбрах. Той не беше случаен инвеститор. Той знаеше. Знаеше за парите, знаеше за тайните. И не идваше да купува печатницата.
Идваше да си върне нещо, което смяташе за свое.
Глава 4: Разплитането на миналото
След срещата с Кирил бях обзета от трескава тревога. Името Михаил, съвпадащо с инициала „М.“ от тефтера, не можеше да бъде случайно. Димо, заслепен от примамливото предложение, не виждаше нищо нередно. Той беше готов да подпише договора до края на седмицата. Времето ми изтичаше.
През следващите две нощи, докато Димо спеше дълбоко, изтощен от напрежението, аз се промъквах в хола. С малка настолна лампа, за да не го събудя, разгръщах отново и отново старите тефтери и документи. Сравнявах почерци, търсех повтарящи се имена, опитвах се да намеря логика в хаоса от цифри и кодови думи.
Постепенно, парче по парче, картината започна да се изяснява. Свекър ми очевидно е бил „сив кардинал“ в някаква схема за придобиване на държавни имоти по време на приватизацията през деветдесетте. Той е използвал позицията си на държавен служител, за да получава вътрешна информация, а негови партньори са действали като подставени лица. Михаил, бащата на Кирил, изглежда е бил един от тези партньори – вероятно основният финансист. Бележката „Дял за М. – изплатен“ звучеше все по-зловещо. Дали наистина е бил изплатен, или… заглушен?
Но най-шокиращото откритие дойде от кадифената торбичка. Освен бижутата и монетите, на дъното ѝ намерих малък, сгънат на четири лист хартия. Беше любовно писмо. Не беше от свекърва ми. Почеркът беше женски, елегантен и пламенен. Писмото беше адресирано до „Мой скъпи Ангеле“ – така се казваше свекър ми. И беше подписано от жена на име Невена.
В писмото се говореше за тайна среща, за откраднати мигове и за „нашето малко съкровище“. Но един ред ме накара да настръхна: „Той е одрал кожата ти, има същите трапчинки, когато се усмихва. Огнян расте и все по-трудно ми става да обяснявам защо баща му никога не е до нас.“
Огнян. Димо имаше брат. Таен, извънбрачен брат.
Стоях като поразена от гръм. Изневяра. Второ семейство. Това обясняваше много. Може би част от парите са били предназначени за тях. Може би Стоянка е знаела през цялото време и е живяла в тази отровна лъжа, трупайки омраза не само към съперницата си, но и към мъжа, когото е боготворяла пред света.
Тази нова тайна беше още по-тежка от финансовите машинации. Тя засягаше самата същност на семейството. Ако Димо научеше, това не просто щеше да срине идеалите му, а щеше да разруши основите на целия му живот.
В този момент се появи още един неочакван фактор. По-малката сестра на Димо, Лилия, се прибра за уикенда от университета. Тя учеше право, трети курс, и беше пълна с идеализъм и вяра в справедливостта. Лилия беше умно и проницателно момиче и винаги е имала по-близка връзка с мен, отколкото с майка си, чийто вечно критичен характер я отблъскваше.
Тя веднага усети напрежението между мен и брат ѝ.
„Какво става с вас двамата?“, попита ме тя една вечер, докато миехме чиниите. „Ходите из апартамента като призраци. Свързано е с баба, нали?“
Колебаех се какво да ѝ кажа. Но бях толкова сама с товара си, че изпитвах отчаяна нужда да споделя поне част от него. Реших да рискувам.
„Не точно с нея. По-сложно е. Лили, ти учиш право… искам да те питам нещо хипотетично.“
Разказах ѝ една завоалирана версия на историята – за семейство, което открива стари документи на починал роднина, сочещи към недекларирани имоти и пари с неясен произход. Нарочно пропуснах всички лични детайли.
Тя ме слушаше внимателно, а лицето ѝ ставаше все по-сериозно.
„Ася, това звучи много опасно“, каза тя накрая. „Първо, има давност за някои неща, но за други – не. Ако става въпрос за данъчни измами или пране на пари, последиците могат да бъдат много сериозни за наследниците, ако се опитат да използват тези средства. Второ, ако има други потенциални наследници, за които не се знае, те имат пълното право да предявят иск. Всичко може да се превърне в кошмарно съдебно дело, което да се точи с години и да съсипе семейството.“
Думите ѝ потвърдиха най-големите ми страхове. „Други потенциални наследници“. Огнян.
„А какво ще стане, ако тези пари са нужни, за да се спаси нещо важно? Например семеен бизнес?“, попитах аз, а гласът ми леко трепереше.
„Тогава дилемата е морална, не само правна“, отговори Лилия, вглеждайки се в мен. „Дали целта оправдава средствата? Дали ще стъпиш върху принципите си, за да постигнеш нещо? Това е въпрос, на който всеки сам трябва да си отговори. Но законът е ясен – незаконно придобитото имущество носи само проблеми.“
В този момент осъзнах, че не мога да се справя сама. Трябваше ми помощ. Трябваше ми някой, който разбира от тези неща, някой, който не е емоционално обвързан. Трябваше ми адвокат.
Същевременно Димо беше все по-близо до подписване на договора с Кирил. Той отказваше да чуе моите предупреждения, приемаше ги като опит да саботирам единствения му изход от кризата.
„Ти просто не искаш да продам печатницата на баща ми!“, крещеше той по време на поредния ни скандал. „Не разбираш ли, че нямам друг избор!“
„Изборът ти е да бъдеш сляп, Димо! Не виждаш ли, че този човек е хищник?“, отвръщах аз.
Знаех, че трябва да действам бързо. Трябваше да намеря доказателство, че Кирил не е този, за когото се представя. Трябваше да разбера какво точно се е случило между баща му и свекър ми. И трябваше да намеря Невена и Огнян.
Задачата изглеждаше непосилна. Бях сама срещу тайните на миналото и заплахите на настоящето. А часовникът тиктакаше неумолимо.
Глава 5: Адвокатът и сянката на предателството
Намерих адвокат Мартин чрез препоръка от стара колежка. Описваха го като „акула“ – безскрупулен, но брилянтен, специалист по сложни имуществени казуси. Офисът му се намираше на последния етаж на лъскава стъклена сграда – място, което крещеше „успех“ и „скъпи услуги“.
Мартин беше мъж на около петдесет, с преждевременно посивяла коса и очи, които сякаш виждаха право през теб. Изслуша ме, без да ме прекъсва, докато му разказвах историята, отново спестявайки най-личните детайли като извънбрачния брат. Поставих на масата пред него ксерокопия на тефтерите и нотариалните актове.
Той ги разгледа внимателно, с безизразно лице. Тишината в кабинета беше напрегната.
„Госпожо“, каза той накрая, вдигайки поглед към мен. „Вие не седите върху богатство. Седите върху минно поле. Покойният ви свекър е бил изключително комбинативен, но и изключително непредпазлив да пази всичко това на хартия.“
Той ми обясни на прост език това, за което Лилия само беше намекнала. Схемата е била класическа за времето си – източване на държавни предприятия, придобиване на активи чрез подставени лица, укриване на доходи. Документите бяха пряко доказателство за всичко това.
„Най-големият ви проблем в момента не са данъчните“, продължи Мартин. „Те са бавни и тромави. Най-големият ви проблем е този Кирил. Ако баща му е бил партньор в тези схеми и е бил, да кажем, ‘лишен’ от дела си, то синът му сега не идва да си купи печатница. Той идва за отмъщение. Печатницата е само върхът на айсберга. Той вероятно знае за съществуването на тези документи и иска да се добере до тях, за да ви изнудва за всичко останало.“
Думите му бяха като студен душ. Значи интуицията ми е била вярна.
„Какво да правя?“, попитах аз, усещайки как паниката ме завладява. „Съпругът ми е напът да му продаде всичко.“
„Трябва да го спрете. На всяка цена. И трябва да разберем какво точно иска Кирил и колко знае. Трябва да го проучим. Ще наема частен детектив. Междувременно, вие не правете нищо. Не докосвайте парите. Не говорете с никого за това. Особено със съпруга си, щом казвате, че е… идеалист.“ В тона му се долови леко презрение към думата „идеалист“.
Излязох от кантората му с усещането, че съм направила първата правилна стъпка, но и с нов, по-тежък товар. Бях наела адвокат зад гърба на съпруга си. Бях започнала война, за която той дори не подозираше. Лъжите се трупаха една върху друга, превръщайки се в непреодолима стена.
Вкъщи атмосферата беше ледена. Димо беше финализирал преговорите с Кирил. Подписването беше насрочено за след два дни. Опитах се още веднъж да говоря с него, да го убедя да изчака, да проучи по-добре нещата.
„Ася, престани!“, избухна той. „Поведението ти е необяснимо! Това е нашият шанс да се измъкнем, а ти се държиш сякаш продавам душата си на дявола! Какво искаш от мен? Да фалирам ли? Това ли ще те направи щастлива?“
„Искам да ми повярваш!“, извиках отчаяно аз.
„Не мога!“, отвърна той и думите му ме пронизаха. „Не и докато криеш нещо от мен. Усещам го. От деня, в който майка ми си тръгна, ти не си същата. Пазиш някаква тайна за тези пари и това ни съсипва.“
Той беше прав. Тайната ни съсипваше. Но истината, боях се, щеше да ни унищожи напълно.
В нощта преди подписването не можах да спя. Въртях се в леглото, а умът ми препускаше. Трябваше да намеря начин да спра Димо. Отчаянието ме тласна към рискован ход. Станах тихичко, отидох в хола и взех един от тефтерите – този, в който името на Михаил се споменаваше няколко пъти.
На сутринта, докато Димо се приготвяше за срещата, аз сложих тефтера на масата в кухнята.
„Искам да прочетеш това, преди да отидеш“, казах с треперещ глас. „Това е един от тефтерите на баща ти. Виж имената. Виж записките. Помисли си.“
Той ме изгледа с раздразнение, но взе тефтера. Започна да го прелиства. Видях как изражението му бавно се променя. Недоумение, объркване, а после – проблясък на съмнение. Той вдигна поглед към мен.
„Какво означава това?“, попита тихо.
„Не знам със сигурност. Но бащата на Кирил се казваше Михаил. Името му е тук. На няколко места. Срещу него има огромни суми. Димо, моля те, просто отложи срещата. Дай ми малко време да проверя нещо.“
В очите му се водеше битка. Битка между отчаянието, което го тласкаше към сделката, и съмнението, което бях посяла. За миг си помислих, че съм успяла.
Но тогава телефонът му иззвъня. Беше секретарката му.
„Да… Да, разбирам… Идват след час? Добре, тръгвам.“
Той затвори и ме погледна с ледено изражение.
„Късно е. От банката са изпратили представител, който да присъства на подписването и да си прибере парите от кредита директно. Ако се откажа сега, ще изглеждам като пълен глупак и те ще стартират процедурата веднага.“
Той остави тефтера на масата, взе си чантата и тръгна към вратата.
„Димо, недей!“, извиках след него.
Той спря на прага, но не се обърна.
„Ти започна всичко това, Ася. С настояването си майка ми да отиде в онзи дом. Сега ще трябва да живеем с последствията.“
Вратата се затвори след него.
Останах сама в тишината, осъзнавайки, че съм се провалила. Бях загубила доверието му. Но докато стоях там, съкрушена, усетих нещо друго да се надига в мен – гняв. Гняв към Стоянка, която ни забърка в тази каша. Гняв към свекър ми за тайния му живот. Гняв към Димо за неговата слепота.
И тогава взех решение. Щом Димо не искаше да се бори, аз щях да го направя. За двама ни.
Обадих се на Мартин.
„Той отива да подпише. Не можах да го спра.“
„Добре“, отговори адвокатът, спокоен както винаги. „Тогава преминаваме към план Б. Имате ли представа къде може да живее тази Невена?“
Внезапно си спомних нещо. В едно от чекмеджетата на старата тоалетка на Стоянка, която бяхме прибрали в мазето, бях виждала купчина стари пощенски картички. Може би там имаше нещо.
Беше слаба надежда, но беше всичко, което имах.
Глава 6: Нишката на миналото и лицето на врага
Мазето беше влажно и миришеше на мухъл и забравени спомени. Намерих тоалетката на Стоянка, покрита с дебел слой прах. Чекмеджетата заяждаха, но с усилие успях да ги отворя. Вътре, сред стари кърпички и изсъхнали червила, намерих купчината с пощенските картички. Бяха от различни места, изпратени преди десетилетия. Повечето бяха от роднини.
Но една беше различна. Беше изглед от малък, китен град в планината. На гърба, с познатия елегантен почерк, пишеше: „Тук въздухът е чист и О. расте на воля. Липсваш ни. Н.“ Нямаше адрес на подател, само пощенско клеймо отпреди повече от двадесет години.
Това беше. Нишката, за която трябваше да се хвана.
Обадих се отново на Мартин и му казах за откритието си.
„Добре. Това е нещо“, каза той. „Ще накарам детектива да провери в този град. Имената Невена и Огнян, с приблизителна възраст. Ще отнеме време.“
„Нямаме време“, отсякох аз. „Димо подписва договора в този момент.“
„Подписването не означава край. Има начини да се оспори сделката по-късно, ако докажем, че е сключена под заплаха или чрез измама. Нашата цел сега е да съберем муниции.“
Докато чаках новини, се чувствах като в капан. Всеки път, когато телефонът звъннеше, сърцето ми подскачаше. Димо се прибра късно вечерта. Не каза нищо. Просто остави на масата папка с документи и бутилка уиски. Наля си пълна чаша и я изпи на един дъх.
„Свърши се“, каза той с глух глас. „Печатницата вече не е моя.“
Не знаех какво да кажа. Всяка дума на утеха щеше да прозвучи фалшиво. Седнах до него в мълчание. Той не ме отблъсна, но и не ме потърси. Седяхме като двама непознати, споделящи една и съща трагедия, но разделени от бездна от неизказани думи.
Два дни по-късно детективът се обади. Беше открил нещо. В малкия планински град действително живееше жена на име Невена. Бивша учителка, пенсионерка. Имаше син, Огнян, на около тридесет години, който работел като горски. Не бил женен. Живеел с майка си в скромна къща в края на града. Всичко съвпадаше.
„Трябва да отида там“, казах веднага на Мартин.
„Не е добра идея“, възрази той. „Нека детективът първо събере повече информация.“
„Няма време! Трябва да говоря с нея. Трябва да разбера истината, преди Кирил да е предприел следващия си ход.“
След кратък спор той неохотно се съгласи, но при едно условие – да бъда изключително предпазлива и да не разкривам нищо за документите и парите.
На следващата сутрин казах на Димо, че отивам за ден-два при стара приятелка извън града, която има нужда от помощ. Той дори не ме попита коя е. Просто кимна уморено. Лъжата вече беше станала мое второ аз.
Пътуването до планинския град беше дълго и напрегнато. През цялото време си представях различни сценарии за срещата ми с Невена. Как ще реагира? Ще ме изгони ли? Ще отрече ли всичко?
Къщата беше точно както детективът я беше описал – малка, спретната, с малка зеленчукова градина отпред. Поех си дълбоко дъх и почуках на вратата.
Отвори ми жена на около шейсет, с мило лице, прорязано от фини бръчки, и топло кафяви очи. Косата ѝ беше прошарена, прибрана на кок. Беше Невена.
„Добър ден. С какво мога да ви помогна?“, попита тя с мек, приятен глас.
„Казвам се Ася“, представих се аз. „Аз съм… съпругата на Димо.“
При споменаването на името на сина ѝ, лицето на Невена пребледня. За миг тя сякаш остана без дъх. Хвана се за рамката на вратата, за да не падне.
„Влезте“, каза тя едва чуто, след като се съвзе.
Вътре беше чисто и скромно. Миришеше на билки и печени ябълки. Седнахме на малка маса в кухнята. Тя ми наля чаша вода с треперещи ръце.
„Значи… той знае?“, попита тя.
„Не“, отговорих бързо. „Никой не знае. Открих случайно. Намерих стари писма.“
В очите ѝ се четеше облекчение, но и дълбока, безкрайна тъга. И тогава тя започна да разказва. Разказа ми за любовта си с Ангел, бащата на Димо. Запознали се млади, но той вече бил сгоден за Стоянка. Било невъзможно да бъдат заедно, но не могли и да се разделят. Връзката им продължила тайно години наред. Той идвал при нея, когато можел, носел подаръци на малкия Огнян, но никога не посмял да напусне семейството си.
„Той не беше лош човек“, каза Невена, а сълзи се стичаха по бузите ѝ. „Беше слаб. Разкъсваше се между дълга и любовта. Стоянка беше властна жена, от богато семейство. Баща му го беше принудил да се ожени за нея. Той се страхуваше от нея, от скандала.“
Тя ми разказа и за парите. Ангел ѝ давал известна сума всеки месец, за да се грижи за сина им. Но никога не е споменавал за огромно богатство. Казал ѝ, че е получил наследство.
„А за партньора му, Михаил, знаете ли нещо?“, попитах аз.
При споменаването на това име, лицето ѝ се вкамени.
„Този човек… Той беше злото въплътено. Ангел се забърка с него в някакви сделки. В началото всичко беше наред, печелеха добре. Но после Михаил стана алчен, искаше все повече. Заплашваше Ангел. Последния път, когато го видях, Ангел беше ужасен. Каза ми, че иска да се оттегли, да ‘изплати’ дела на Михаил и да приключи. Няколко седмици по-късно получи инфаркт.“
„Мислите ли, че…“, започнах аз, но не смеех да довърша.
„Че инфарктът не е бил случаен ли?“, довърши тя вместо мен с горчив глас. „Мисля го всяка нощ през последните двайсет години. Но нямам доказателства.“
В този момент на прага на кухнята се появи висок, широкоплещест мъж с открита, честна усмивка. Имаше същите трапчинки като на Димо. Беше Огнян.
Той спря, изненадан от присъствието ми.
„Мамо, всичко наред ли е?“
Невена избърса сълзите си. „Да, сине. Това е Ася. Тя е… гостенка.“
Погледите ни с Огнян се срещнаха. И в този момент, гледайки в очите на тайния брат на съпруга си, осъзнах, че тази история е много по-голяма от пари и имоти. Ставаше въпрос за разбити животи, за откраднато щастие и за справедливост, която отдавна е трябвало да възтържествува.
А врагът ни не беше просто бизнесмен, търсещ изгубени пари. Той беше човек, който може би беше способен на убийство.
Глава 7: Съдебната битка и разкритите карти
Връщането от планинския град беше като излизане от един свят и влизане в друг. От тишината и чистосърдечния разказ на Невена се гмурнах обратно в напрегнатото мълчание на моя дом и мрежата от лъжи, която бях изплела. Разказах всичко на Мартин. Той ме изслуша с обичайното си каменно изражение.
„Историята за инфаркта е сериозно обвинение, но без доказателства е просто хипотеза“, заключи той. „Но фактът, че бащата на Кирил е заплашвал вашия свекър, ни дава основание да твърдим, че сделката за печатницата е била сключена под натиск, който датира от миналото. Това е сламка, но можем да се хванем за нея.“
Мартин задейства процедура по оспорване на продажбата. Заведохме дело, твърдейки, че Димо е бил принуден да продаде на неизгодна цена поради скрит, дългогодишен тормоз, упражняван от семейството на Кирил. Беше рискован ход, който щеше да извади наяве мръсното бельо на двете фамилии.
Когато Димо получи призовката, той беше шокиран. Първоначално не разбра какво се случва. Когато видя моето име като страна по делото, заедно с неговото, и името на Мартин като наш адвокат, той изпадна в ярост.
„Ти си полудяла!“, крещеше той, размахвайки листа. „Какво си направила зад гърба ми? Завела си дело? На какво основание? Ще ни направят за смях! Ще ни съсипят!“
„Аз се опитвам да ни спася!“, отвърнах аз, вече изгубила всякакво търпение. „Ти продаде наследството си на човека, който вероятно е съсипал баща ти!“
И тогава, в разгара на скандала, му разказах всичко. За измамите на баща му. За партньорството с Михаил. За заплахите. За подозренията на Невена. Прецених, че все още не е моментът да му кажа за Огнян. Тази истина щеше да го довърши.
Димо слушаше, а лицето му се променяше от гняв към недоумение, а накрая – към пълно отчаяние. Той се свлече на дивана, закрил лице с ръце.
„Не… Не е възможно… Баща ми не би направил такова нещо…“
„Отвори си очите, Димо!“, казах аз, този път по-меко. „Баща ти е бил просто човек. С всичките му слабости и грешки. Идеализирането му няма да ни помогне. Трябва да се борим.“
Делото започна. Превърна се в грозен медиен цирк. Кирил, с армия от скъпоплатени адвокати, ни представи като алчни измамници, които се опитват да се откажат от сключена сделка. Мартин, от своя страна, умело намекваше за тъмното минало, за „бизнес отношения“, които са излезли извън контрол. Всяко заседание беше битка на нерви.
Лилия, научавайки за случващото се, беше съсипана. Вярата ѝ в правосъдието се сблъска с грозната реалност на семейните тайни. Тя идваше на всяко заседание, седеше на задните редове, мълчалива и бледа. Виждах как в очите ѝ се борят любовта към семейството и отвращението от разкритията.
Най-тежкият момент беше, когато Стоянка беше призована като свидетел. Трябваше да я вземем от дома. Тя изглеждаше остаряла с десет години. Беше мълчалива и отнесена. В съдебната зала адвокатът на Кирил я подложи на кръстосан разпит.
„Госпожо, вярно ли е, че съпругът ви и господин Михаил са имали общ бизнес?“, попита той.
„Не знам нищо за бизнес“, отговори тя с глух глас.
„Но сте знаели, че съпругът ви разполага със средства, далеч надхвърлящи официалните му доходи, нали? Средства, които сега снаха ви се опитва да скрие.“
Стоянка вдигна поглед и ме погледна. В очите ѝ имаше омраза, но и нещо друго. Сякаш искаше да каже: „Виждаш ли докъде ни доведе?“
„Мъжът ми беше пестелив човек“, отговори тя.
Лъжите ѝ бяха жалки и неубедителни. Адвокатът на Кирил я разнищи. Стана ясно, че тя е знаела всичко, но е предпочитала да живее в златна клетка, вместо да се изправи пред истината. Нейното свидетелстване беше катастрофа за нас.
Излизахме от съдебната зала смазани. Изглеждаше, че губим. Кирил мина покрай нас с триумфална усмивка.
„Трябваше просто да вземете парите и да мълчите“, прошепна той, докато се разминавахме. „Сега ще загубите всичко.“
Вечерта Димо беше на ръба на нервен срив.
„Край. Всичко свърши. Ти ни унищожи, Ася. С твоята мания да ровиш в миналото.“
Тогава разбрах, че нямам друг избор. Трябваше да изиграя последния си коз. Колкото и да беше болезнено.
„Не е свършило, Димо. Има още нещо, което не знаеш. Баща ти… той е имал син. От друга жена. Имаш брат.“
Той ме погледна така, сякаш бях загубила ума си.
„Какво говориш?“
Разказах му за Невена и Огнян. За писмото. За срещата ми с тях.
Този път той не избухна. Просто ме гледаше с празен поглед. Сякаш душата му беше напуснала тялото му. Той стана, облече се и излезе, без да каже нито дума. Не се прибра цяла нощ. Мислех, че съм го изгубила завинаги.
На следващото съдебно заседание Мартин направи ход, който шокира всички.
„Господа съдии, защитата има нов свидетел. Моля да бъде призован господин Огнян.“
В залата настъпи смут. Кирил и адвокатите му се спогледаха объркано. Вратата се отвори и влезе Огнян. Висок, спокоен, с достойнството на човек, който няма какво да крие. Той седна на свидетелската скамейка.
Но изненадата не беше неговата поява. Изненадата беше кой влезе след него.
Беше Димо. Той беше отишъл там. Беше намерил брат си. Беше говорил с него.
Димо седна до мен. Хвана ръката ми. Беше студена като лед, но беше там. Погледна ме, и за първи път от месеци, видях в очите му не гняв, а разбиране.
Картите бяха на масата. Всички карти.
Глава 8: Цената на истината
Свидетелските показания на Огнян промениха хода на делото. Той не говореше за пари или бизнес. Говореше за детство без баща, за майка, която тайно плаче нощем, за спорадичните посещения на един мъж, който му носел подаръци, но никога не оставал. Разказът му беше прост, лишен от омраза или обвинения, и точно затова беше толкова въздействащ. Той хуманизира историята, превърна я от финансов спор в човешка драма.
След него Мартин призова Невена. Тя потвърди всичко и разказа за страха на Ангел от Михаил в последните седмици от живота му. Лицето на Кирил беше станало непроницаема маска, но юмруците му, стиснати в скута, издаваха напрежението му.
Ключовият момент настъпи, когато Мартин представи пред съда оригиналните тефтери. Той беше наел графолог, който да докаже, че почеркът е на покойния Ангел. След това, с драматична пауза, посочи записката „Дял за М. – изплатен“.
„Господа съдии, твърдим, че тази бележка е лъжа. Лъжа, която е струвала живота на един човек. Михаил не е получил своя дял, защото е искал всичко. Той е тормозил партньора си до смърт, а след това, години по-късно, синът му се опитва да довърши започнатото, като отнеме и последното наследство на семейството – печатницата.“
В залата се възцари тишина. Обвинението беше чудовищно и недоказуемо, но пося семената на съмнението.
Делото се проточи още няколко седмици, но вече беше ясно, че общественото мнение и симпатиите на съда са на наша страна. Накрая, за да избегне по-голям скандал и потенциално разследване за смъртта на баща ми, Кирил се съгласи на извънсъдебно споразумение. Сделката за печатницата беше анулирана. Той се оттегли, победен и унизен.
Спечелихме. Но победата имаше горчив вкус.
Семейството ни беше разбито. Тайната беше излязла наяве, но беше оставила след себе си руини. Лилия беше дълбоко разочарована от лъжите и лицемерието, в които беше живяла. Тя се отчужди от майка си, обвинявайки я за мълчаливото ѝ съучастие. Разговорите им бяха редки и напрегнати. Идеализмът ѝ беше прекършен.
Стоянка, след като беше принудена да се изправи пред истината в съдебната зала, се затвори напълно в себе си. Тя отказа да говори с когото и да било. Гледаше в една точка с празен поглед, сякаш животът ѝ беше свършил в деня, в който илюзията за нейния перфектен съпруг се беше сринала.
Отношенията ми с Димо бяха сложни. Той ми беше простил за лъжите, защото беше разбрал, че съм го направила, за да го предпазя. Беше благодарен, че спасих бизнеса му и че открих брат му. Но нещо между нас се беше счупило. Доверието, веднъж изгубено, трудно се възстановява. Живеехме заедно, но сякаш бяхме на различни острови, разделени от море от болезнени спомени.
А парите… те все още стояха в кутията в гардероба. Вече не бяха просто пари. Бяха символ на всичко лошо, което се беше случило. Никой не искаше да ги докосне.
Една вечер Димо, Огнян и аз седнахме на масата. Беше първият път, в който тримата бяхме заедно в нашия апартамент. Беше неловко, но и някак правилно.
„Трябва да решим какво да правим с това“, казах аз, посочвайки към гардероба.
„Това не са наши пари“, каза тихо Огнян. „Те са спечелени с измама. Носят само нещастие.“
„Прав е“, съгласи се Димо. „Но не можем просто да ги изхвърлим. Има хора, които са били измамени. Фирми, които са били източени. Може би никога няма да разберем кои са всички те.“
И тогава Лилия, която до този момент стоеше на прага на стаята, се обади. Гласът ѝ беше твърд, но ясен.
„Има начин. Можем да основем фондация. На името на дядо. Фондация, която да помага на млади предприемачи, които са на ръба на фалита. Да им дава втори шанс. Да превърнем тези мръсни пари в нещо добро. Да изчистим името на семейството, като създадем нещо положително от него.“
Погледнахме я. В очите ѝ, за първи път от месеци, гореше пламък. Беше намерила своя начин да се справи с истината – не като я отрече, а като я преобрази.
Това беше началото. Началото на дългия, труден път към изцелението.
Създадохме фондацията. Процесът беше сложен, изискваше много правна работа, но ни даде цел. Димо и Огнян започнаха да работят заедно. Оказа се, че практичността на Огнян и познанията му за природата се съчетават перфектно с опита на Димо в бизнеса. Те решиха да инвестират част от парите, за да модернизират печатницата, но и да създадат ново предприятие за еко опаковки.
Аз и Димо започнахме да говорим отново. Истински. За болката, за предателството, за страха. Бавно, стъпка по стъпка, започнахме да строим мост над пропастта, която тайните бяха изкопали между нас. Не знам дали някога ще бъде същото, но поне опитвахме.
Един ден отидох да видя Стоянка в дома. Носех ѝ кошница. Този път вътре имаше само сладкиши и един албум със снимки – стари снимки на Димо и Лилия като деца, но и нови – на Димо и Огнян, които работят заедно.
Тя взе албума. Разгърна го бавно. Когато видя снимката на двамата си сина, рамо до рамо, по бузата ѝ се търкулна една-единствена сълза. Тя не каза нищо. Но аз разбрах, че може би, само може би, някъде дълбоко в нея, прошката беше започнала да си проправя път.
На излизане минах покрай рецепцията. Цезар, старият персийски котарак, спеше на един стол, осиновен от целия персонал. Той беше единственият невинен свидетел на цялата история. Погалих го. Той отвори едното си око, измърка доволно и отново заспа.
Животът продължаваше. Раните бавно заздравяваха, оставяйки след себе си белези. Богатството не ни донесе щастие, но истината, колкото и болезнена да беше, в крайна сметка ни даде шанс за ново начало. Цената беше висока, но я платихме. И може би това беше най-важното наследство от всички.