Свекър ми, Стефан, години наред се подиграваше на свекърва ми, Лидия, с „шеги“, които всъщност бяха жестоки. Бяха като малки, отровни стрелички, изстрелвани с усмивка на лице. Всички се смееха. Нервно. Принудено. Аз мълчах. Мълчах, когато бяхме у тях, в онази огромна, студена къща, която трябваше да крещи за „успех“, но вместо това шепнеше за нещастие. Мълчах, защото съпругът ми, Петър, свеждаше поглед и леко свиваше рамене, сякаш казваше: „Такъв си е той, какво да се прави“. Мълчах, защото къщата, в която живеехме, беше купена с негова „помощ“, която всъщност беше златна клетка под формата на ипотека, за която той беше гарант.
Но снощи всичко беше различно. Снощи те бяха в моя дом.
Въздухът в трапезарията ни беше гъст. Миришеше на печено пиле и на страх. Децата ми, Ани и Мартин, се опитваха да ядат тихо, усещайки напрежението, което се излъчваше от дядо им. Стефан беше в стихията си. Той беше бизнесмен, човек, свикнал да доминира. Управляваше фирмата си с желязна ръка и очакваше същото подчинение и у дома. Тази вечер обаче той изглеждаше по-напрегнат от обикновено. Очите му бяха леко зачервени, а пръстите му постоянно барабанеха по масата. По-късно щях да разбера, че това е бил първият видим знак за пукнатините в империята му.
Той вдигна чашата си с уиски. „И така, Лидия“, започна той с онзи покровителствен тон, който използваше, когато се готвеше да я „закачи“. „Чувам, че си се записала на курс по грънчарство. Какво ще правиш, ще отваряш конкуренция на пазара за пепелници ли?“
Петър се изкиска нервно. Аз забих вилицата си в пилето.
Лидия, както винаги, само сви устни. Тя беше жена, избледняла от годините живот в сянката му. „Просто ми харесва, Стефане. Нещо за ръцете.“
„Ръцете ти!“ – изсмя се той, силно, гръмко. – „Ръцете ти са добри само да пресоляват манджата. Всичко друго, което си опитала, е било пълен провал. Като онази твоя галерия преди двадесет години. Какъв смях беше само.“
„Стефане, моля те“, прошепна Петър, хвърляйки поглед към децата.
„Какво „моля те“? Истината казвам! Жената трябва да знае къде ѝ е мястото. Като не можеш да въртиш бизнес, поне си гледай къщата. Ама ти и това не можеш. Виж я само! Пълна нула. Една…“
Той се спря, отпи голяма глътка уиски и ме погледна предизвикателно. После се обърна към Лидия. Пред очите на децата ми. В моята къща.
„Една безполезна жена.“
Тишината, която последва, беше оглушителна. Звънът на вилицата на Ани, която падна на пода, проехтя като изстрел. Мартин затаи дъх.
Усетих как кръвта нахлува в главата ми. Години натрупан гняв. Години на мълчание, на преглъщане, на съгласяване в името на мира, в името на ипотеката, в името на съпруга ми, който беше твърде слаб, за да защити собствената си майка.
Станах. Ръцете ми трепереха. Столът ми изскърца оглушително по паркета. „Стефане, в моя дом…“
Но преди да успея да кажа каквото и да било, Лидия вдигна ръка. Не към мен. Към него.
Тя не повиши тон. Гласът ѝ беше спокоен, равен и смразяващ. Тя го погледна право в очите. За първи път от десетилетия я виждах да го гледа право в очите, без да трепне. Сякаш нещо в нея, отдавна мъртво и погребано, току-що се беше събудило.
„Кажи го пак“, каза тя. „И аз ще…“
Изречението увисна във въздуха, недовършено, но по-тежко от всяка заплаха.
Стефан замръзна. Усмивката се стопи от лицето му. Той я гледаше, сякаш виждаше призрак. Той очакваше сълзи, очакваше поредното мълчаливо унижение. Не очакваше това.
„Какво ще… какво?“ – изсъска той, опитвайки се да си върне контрола.
Лидия бавно сгъна салфетката си. Постави я до чинията си. Погледна първо мен, после Петър, после децата. Сякаш събираше свидетели.
„Кажи го пак“, повтори тя, а в гласа ѝ сега имаше стомана, която не бях чувала никога. „Предизвиквам те. Кажи, че съм безполезна. И аз ще ти покажа колко точно безполезен ще стане целият ти подреден, фалшив живот, преди десертът да е сервиран.“
Глава 2: Разтърсването
Настъпи мъртва тишина. Дори децата не смееха да дишат. Петър изглеждаше така, сякаш щеше да повърне. Той гледаше ту баща си, ту майка си, с широко отворени очи, в пълен ужас.
Стефан отвори уста. После я затвори. Видях как мускулите на челюстта му се свиват. Той беше човек, който никога не отстъпваше, особено пред нея. Но в погледа на Лидия имаше нещо ново. Не беше гняв. Беше сигурност. Сякаш тя държеше карта, която той не знаеше, че тя притежава.
„Ти… ти си пила“, изфъфли той, но звучеше неубедително.
„Не съм близвала алкохол от петнадесет години, Стефане. Знаеш го отлично“, отвърна Лидия, все така спокойна. „Аз съм напълно трезва. Въпросът е ти ли си?“
Той блъсна стола си назад и скочи. „Достатъчно! Петър, Мая, прибираме се. Явно на майка ти не ѝ е добре.“
„Аз не отивам никъде с теб“, каза Лидия, без да се помръдва.
Това беше вторият удар. Стефан се обърна към нея, лицето му сега бе тъмночервено. „Какво каза?“
„Казах, че не отивам никъде с теб. Тази вечер. А може би и никога повече.“
„Мамо, татко, моля ви…“ – започна Петър, гласът му трепереше. – „Не пред децата. Хайде да…“
„Не, Петър“, прекъсна го Лидия. „Точно пред децата. Време е те да видят, че една жена не трябва да търпи това. Време е и ти да го видиш.“ Тя се обърна към мен. „Мая, извинявай, че развалям вечерята ти. Беше прекрасно. Деца, лека нощ.“
Тя стана, отиде до портмантото, взе палтото си и дамската си чанта, която винаги стискаше, сякаш вътре е целият ѝ живот.
„Лидия! Върни се веднага!“ – изкрещя Стефан. Това вече беше заповедта на шефа, не на съпруга.
Тя спря на вратата. „Ще се обадя на Ива. Ще остана при нея в общежитието тази вечер.“
Ива. Дъщеря им. По-малката сестра на Петър. Ива беше тяхното друго дете, остра като бръснач, учеше право в университета и беше взела студентски кредит, само за да не се налага да иска пари от баща си. Ива беше единственият човек, който открито се противопоставяше на Стефан, и затова той едновременно я презираше и се страхуваше от нея.
„При онази неблагодарница!“ – изръмжа Стефан. – „Ще видиш ти! Ще ти замразя всички карти!“
Лидия се засмя. Беше сух, празен смях, лишен от всякаква веселост. „Опитай, Стефане. Просто опитай. Ще се изненадаш какво ще се случи.“
И тя излезе. Вратата се затвори след нея с тихо, но окончателно щракване.
Ние тримата останахме в трапезарията. Стефан дишаше тежко. Изглеждаше като бик, на когото току-що са му отнели червения плащ. Той ме погледна с чиста, нефилтрирана омраза.
„Това е твоя работа! Ти я настройваш! Откакто синът ми се ожени за теб, тя се промени!“
„Аз не съм направила нищо“, казах аз, като се стараех гласът ми да не трепери, въпреки че сърцето ми биеше в гърлото. „Освен да те помоля да не обиждаш гостите ми в моя дом.“
„Твоят дом?“ – изсмя се той подигравателно. – „Този дом, който аз плащам? Тази ипотека, която виси над главите ви като гилотина? Не забравяй, Мая, едно мое обаждане в банката, и този „твой дом“ ще се върне при тези, които реално го притежават. А ти и децата ти ще сте на улицата.“
Това беше заплахата. Явната, грозна заплаха, която винаги беше стояла между нас.
Погледнах към Петър. Очаквах го да каже нещо. Да защити жена си. Да защити дома си.
Петър гледаше в чинията си. „Татко, стига. Тя не го мислеше. Просто е разстроена. Ще ѝ мине. Ела, ще те закарам у вас.“
Разочарованието, което ме обля, беше толкова силно, че почти ме задуши. По-силно от гнева, по-силно от страха. Моят съпруг. Бащата на децата ми. Страхливец.
Стефан изсумтя. „Добре. Но да знаеш, Петър, ако не вразумиш майка си до утре, ще има последствия. За всички ви.“
Той грабна сакото си и излезе, блъскайки вратата след себе си.
Петър най-после вдигна поглед към мен. Лицето му беше бледо. „Мая, аз…“
„Недей“, казах аз. Гласът ми беше леден. „Просто недей. Вземи децата. Заведи ги в стаята им. Трябва да помисля.“
Той се подчини безмълвно. Чух го как успокоява Ани, която беше започнала да плаче тихичко.
Останах сама сред останките от вечерята. Къщата ми, моето „светилище“, беше осквернено. Ипотеката. Заплахата. Мълчанието на съпруга ми. И най-вече – погледът на Лидия. Погледът на жена, която току-що е запалила фитила.
„И аз ще…“
Сега разбрах. Това не беше празна заплаха. Това беше обещание. Войната беше започнала. А аз, без да искам, бях на фронтовата линия.
Глава 3: Пукнатините в империята
Стефан се прибра в празната къща. Тишината беше неестествена. Обикновено Лидия го чакаше, независимо колко е късно, готова да му стопли вечеря или просто да поеме поредната доза словесна отрова за деня. Сега къщата беше тъмна и студена.
Той отиде направо в кабинета си – стая, облицована с тъмно дърво, кожа и мирис на стари пари. Въпреки че всъщност парите бяха нови и все по-несигурни.
Стефан не беше просто ядосан. Той беше уплашен.
Лидия беше неговата котва. Неговата изтривалка. Константата, на фона на която той изглеждаше голям и силен. Нейното неподчинение тази вечер беше повече от семеен скандал; то беше лош знак. Нещо се беше разместило във вселената му, точно когато той най-малко можеше да си го позволи.
Той си наля още едно уиски и седна зад масивното си бюро. Отвори лаптопа си. Екранът светна, осветявайки тревогата, изписана на лицето му.
Строителният му бизнес, „СтефанСтрой“, беше в беда. Голяма беда.
Години наред той беше управлявал чрез сплашване, поемане на рискове и няколко „гъвкави“ счетоводни практики. Но пазарът се беше променил. Конкуренцията беше жестока. А той беше направил грешка. Огромна грешка.
Преди година беше влязъл в съдружие с човек на име Георги. Георги беше хлъзгав, с твърде много връзки на твърде много съмнителни места. Заедно бяха започнали мащабен проект за луксозен жилищен комплекс. Проектът беше погълнал милиони. А сега беше спрян.
Георги беше осигурил „бързи“ разрешителни, които се оказаха фалшиви. Един анонимен сигнал беше довел до пълна проверка. Строежът беше замразен, а банката, отпуснала основния кредит, сега си искаше парите. Веднага.
Стефан беше заложил почти всичко. Включително и къщата, в която живееше с Лидия. Включително и гаранцията за ипотеката на Петър и Мая.
Телефонът му извибрира. Беше Георги. Стефан се намръщи и вдигна.
„Какво искаш?“
„Пари, Стефане. Това искам“, изсъска гласът от другата страна. – „Банката ми диша във врата. Ако аз потъна, тегля и теб с мен. Нали ти е ясно?“
„Опитвам се!“, изкрещя Стефан. „Търся свежи пари. Но нещата са бавни.“
„Нямам време за бавни неща! Онези твои адвокати, дето им плащаш цяло състояние, какво правят? Не могат ли да измислят нещо?“
„Адвокатите се опитват да оспорят спирането на строежа. Това е. Не могат да извадят пари от въздуха!“
„Тогава намери от другаде. Продай нещо. Ипотекирай жена си, все ми е едно. Имаш една седмица. Иначе ще предоставя едни документи на прокуратурата. Документи, които показват как точно си „спечелил“ онзи търг за общинския парцел. Спомняш ли си го?“
Стефан усети как ледена пот избива по врата му. Георги го държеше. Държеше го здраво.
„Ще намеря парите“, процеди той и затвори.
Той се вторачи в празното място срещу себе си. Мястото, където Лидия трябваше да седи и да го слуша как се оплаква от света.
Безполезна.
Той я беше нарекъл безполезна. А всъщност тя беше единственият човек, който не искаше нищо от него. Единственият човек, който беше просто… там.
И сега тя беше изчезнала. Точно когато имаше нужда целият му свят да стои неподвижен. Нейното напускане беше като изваждането на ключов камък от разклатена стена.
Той осъзна с ужас, че нейното „И аз ще…“ не е било просто емоционален изблик. Тя знаеше. Не можеше да е иначе. Но какво знаеше? Дали знаеше за Георги? За дълговете? За възможния съдебен процес?
Години наред я беше третирал като част от интериора. Нещо, което се приема за даденост. Никога не му беше минавало през ума, че тя може да слуша. Да наблюдава. Да събира.
Той стана и отиде до сейфа, скрит зад тежка картина. Отвори го. Вътре имаше пачки с пари в брой и документи. Но той търсеше нещо друго.
Нямаше го.
Личната ѝ кутия за бижута. Не беше там. Но това не беше важното. Важното беше, че до нея винаги стоеше една малка, заключена кожена папка. Папка, която тя пазеше от години. Стефан винаги се беше присмивал на „малките тайни“ на Лидия.
Папката също я нямаше.
Паника, истинска, студена паника, започна да пълзи по гръбнака му. Какво имаше в тази папка?
Той грабна телефона си и набра номера ѝ. Телефонът беше изключен.
Набра номера на Ива, дъщеря си.
„Какво искаш, татко?“, вдигна тя веднага, гласът ѝ беше остър.
„Майка ти при теб ли е?“
„Да. Спи. И не, няма да ти я дам. Остави я на мира.“
„Ива, слушай ме внимателно. Това не са твоите игрички на „студентка по право“. Майка ти е взела нещо от кабинета ми. Нещо, което не ѝ принадлежи.“
Чу се смях от другата страна. „Нещо, което не ѝ принадлежи? Като например последните двадесет и пет години от живота ѝ ли? Като достойнството ѝ? Върви си легни, татко. И се обади на адвоката си. Мисля, че ще ти трябва.“
„Какво…“
Ива му затвори.
Стефан стоеше в огромния си, празен кабинет. За първи път от много, много години той беше сам. И беше уплашен. Жестокостта му, оръжието, което винаги му беше служело толкова добре, току-що се беше обърнало срещу него.
И той нямаше абсолютно никаква представа колко дълбоко ще го пореже.
Глава 4: Разделеният дом
Когато Петър се върна в трапезарията, аз вече бях изчистила масата. Съдовете бяха в миялната, остатъците прибрани. Всичко беше стерилно, подредено. Фалшиво. Точно като брака ни.
Той застана на прага. „Децата спят.“
„Добре.“ Не се обърнах. Продължих да бърша идеално чистия плот.
„Мая, виж… Знам какво ще кажеш.“
„Наистина ли?“ – обърнах се аз. – „Какво ще кажа, Петър? Ще кажа ли колко ме е срам от теб? Как стоя и гледам как баща ти унижава майка ти пред децата ми, а ти стоиш там и гледаш в чинията си, сякаш си най-големият проблем на света? Как той ме заплашва с нашия дом, а ти дори не си отваряш устата?“
„Той е… той е такъв“, заекна Петър. – „Знаеш го. Просто трябва да… да не го провокираме. Особено сега.“
„Сега? Какво има „сега“?“
Петър избегна погледа ми. „Бизнесът. Нещата не вървят добре. Той е под огромно напрежение. С онзи нов проект…“
„Това не го извинява!“, извиках аз, като най-накрая изпуснах контрола. „Това, че бизнесът му не върви, дава ли му право да нарича майка ти „безполезна“? Дава ли му право да ме заплашва, че ще ни изхвърли на улицата?“
„Той не би го направил, Мая. Просто говори така.“
„А ти откъде знаеш? Ти кога за последно си му се противопоставил? Кога, Петър? През целия ни брак ти пълзиш пред него. Аз бях тази, която те насърчи да започнеш работа при него, мислех, че така ще се докажеш, ще излезеш от сянката му. А ти какво направи? Стана негова по-луксозна версия на момче за всичко!“
Това беше вярно. Петър работеше като „проектен мениджър“ във фирмата на баща си. Позиция, която Стефан беше измислил, за да държи сина си под контрол. Петър имаше прилична заплата, която едва покриваше вноската по ипотеката и лизинга на колата му. Бяхме в капан.
„Ти не разбираш“, каза той тихо, а в гласа му се прокрадна отчаяние. „Аз не мога да му се противопоставя. Не и сега. Аз… аз направих грешка.“
Стомахът ми се сви. „Каква грешка?“
Той седна на стола, където доскоро седеше баща му. Скри лицето си в ръце. „Преди няколко месеца. Имахме нужда от пари за… за онази вноска по колата. И аз… прехвърлих едни пари от фирмената сметка. Мислех, че ще ги върна преди края на тримесечието. Но не успях. А после… после го направих пак.“
Гледах го. Просто го гледах. Мъжът, за когото се бях омъжила.
„Колко?“, попитах аз. Гласът ми беше дрезгав.
„Не знам точно… Може би десет хиляди. Може би дванадесет.“
„Дванадесет хиляди? Ти си откраднал дванадесет хиляди от баща си?“
„Не съм ги откраднал! Щях да ги върна!“, извика той, скачайки. – „Просто… времената са тежки.“
„Времената не са тежки, Петър!“, изкрещях аз. „Ние имаме ипотека, да. Но не гладуваме. Децата имат всичко. За какво, по дяволите, ти трябваха дванадесет хиляди лева?“
Той мълчеше. Но аз вече знаех. Не беше за колата. Не беше за битови сметки. Познавах този поглед. Поглед на лъжец, притиснат в ъгъла.
Всички онези „късни срещи“. Всички онези „служебни вечери“, от които се прибираше, миришещ на чужд парфюм, който той обясняваше с „колежки“.
„Има друга, нали?“, попитах аз.
Тишината беше по-силна от всяко признание.
„Ти си болен“, прошепнах аз, отстъпвайки назад. „Баща ти унижава майка ти от десетилетия. А ти… ти правиш същото с мен. Крадеш от семейния бизнес, за да плащаш на любовницата си. И оставяш баща ти да ме заплашва с дома, в който спят децата ти.“
„Мая, не е така! Тя… Десислава… тя не означава нищо! Беше грешка! Аз те обичам!“
Думите му звучаха кухо, репетирано. Десислава. Значи имаше и име.
„Махай се“, казах аз.
„Какво?“
„Махай се от къщата ми. Още сега.“
„Мая, не можеш… Къде да отида? Късно е.“
„Не ме интересува. Отивай при Десислава. Отивай при баща си. Но в тази къща тази вечер няма да останеш. Не можеш да дишаш същия въздух като мен и децата ми.“
„Но ипотеката… Баща ми…“
„Точно така!“, казах аз, усещайки как някаква ледена решителност ме завладява. „Ипотеката. Баща ти. Твоята кражба. Твоята изневяра. Това са твоите проблеми, Петър. Ти ги създаде. Ти ще ги оправяш. А сега се махай.“
Той ме гледаше с отчаяние, очаквайки да се пречупя. Да се разплача. Да му простя, както винаги.
Но аз си спомних погледа на Лидия. Погледът на жена, която е достигнала лимита си.
Аз също бях достигнала моя.
Той взе ключовете си от масата. Не взе нищо друго.
„Ще съжаляваш за това, Мая“, каза той, опитвайки се да звучи заплашително, но се чуваше само страх.
„Вече съжалявам, Петър. Съжалявам за последните десет години.“
Той излезе. Вратата се затвори.
Останах сама. В един миг бях загубила съпруга си и вероятно дома си. Но за първи път от много време насам не се чувствах като жертва.
Глава 5: Студентката по право
Малката стая в студентското общежитие беше тясна и миришеше на стари книги и евтино кафе. Ива седеше на твърдия си стол, а пред нея на бюрото бяха разпръснати учебници по облигационно право. Студентският ѝ кредит беше тежест, която усещаше всеки ден, но също така беше и нейният щит. Той ѝ даваше правото да казва „не“ на баща си.
Лидия седеше на ръба на тясното легло, все още с палтото си, стискайки в ръце малката кожена папка.
„Мамо, добре ли си? Какво точно се случи?“, попита Ива за трети път.
Лидия вдигна поглед. Очите ѝ бяха сухи, но в тях гореше трескав огън. „Нарече ме безполезна, Ива. Пред Мая. Пред внуците ми.“
Ива стисна зъби. „Онзи…“
„Не“, прекъсна я Лидия. „Това беше просто последната капка. Това е всичко.“ Тя потупа папката.
„Какво е това? Това ли те накара татко да търси?“
„Това е моят живот, Ива. Или поне това, което успях да спася от него.“
Лидия отвори папката. Вътре нямаше бижута или пари. Имаше банкови извлечения, копия на нотариални актове и нещо, което приличаше на ръчно воден счетоводен дневник.
„Какво е това?“, попита Ива, вече като бъдещ юрист.
„Баща ти винаги е мислил, че съм глупава. Че съм просто… украшение. Нещо, което седи вкъщи и харчи парите му. Но аз слушах, Ива. Слушах разговорите му по телефона късно вечер. Гледах документите, които оставяше на бюрото си. От години.“
Тя посочи един документ. „Това е превод. Направена е преди пет години. Към офшорна сметка. Мислеше, че спя. Но го чух да диктува номера на сметката.“
Ива присви очи. „Това е прехвърляне на активи, мамо. Той е укривал доходи.“
„Знам“, кимна Лидия. „И това не е всичко. Помниш ли онази „лоша инвестиция“ в Гърция преди десет години? Когато уж „загуби“ толкова много пари? Не ги е загубил. Купил е апартамент. На свое име. Но с моминското име на майка си, която е починала отдавна. Мислеше, че съм твърде тъпа, за да направя връзката.“
Ива беше смаяна. „Ти си събирала доказателства срещу него. От колко време?“
„Откакто ти замина да учиш. Ти беше единствената причина да стоя. Не исках да те оставям сама с него. Но когато ти си тръгна, когато видях, че можеш да се грижиш за себе си… започнах да се грижа и аз за моята.“
Тя извади друг лист. „Това е извлечение от моя собствена сметка. Всеки път, когато той ми даваше пари за „глупости“ – за фризьор, за дрехи, за грънчарство – аз спестявах. Взимах най-евтиното, а остатъка внасях тук. Не са много, в сравнение с неговите милиони. Но са достатъчно.“
„Достатъчно за какво?“
„Достатъчно, за да наема адвокат. Достатъчно, за да започна на чисто.“
Ива усети как я залива вълна от възхищение, смесено с гняв. „Той ще се бие, мамо. Той ще те унищожи в съда. Ще каже, че си луда, че си некомпетентна.“
„Знам. Затова ми трябваш ти.“
„Аз? Аз съм просто студентка втора година. Едвам се справям със студентския си кредит.“
„Ти си най-умният човек, когото познавам. И си юрист. Поне в сърцето си. Аз имам нужда някой да прегледа тези неща. Някой, на когото вярвам. Преди да отида при истински адвокат. Трябва да знам дали това е достатъчно.“
Ива взе документите. Ръцете ѝ вече не трепереха. Тя преглеждаше цифрите, датите, имената. Виждаше модел. Модел на измама, на укриване, на пълно презрение към партньора си в живота.
„Той не просто е укривал данъци, мамо“, каза тя тихо. „Той е извършвал измами. Системно. Това тук… с фирмата на Георги… изглежда, че той е прехвърлял фирмени активи на свое име, преди да обяви загуби.“
„Георги. Онзи мъж, който винаги мирише на скъп одеколон и цигари.“
„Да. И ако той го прави на партньора си, прави го и на теб. Нашият семеен дом… той на твое име ли е?“
Лидия поклати глава. „На негово. Всичко е на негово име. Или на името на фирмата.“
„По дяволите“, изруга Ива. „Това означава, че ако фирмата фалира, ти губиш всичко. Той те е обезопасил. Ако го напуснеш, оставаш без нищо.“
Лидия вдигна поглед. „Освен ако…“
Ива кимна бавно. „Освен ако не докажем, че той умишлено е източвал фирмата и е укривал активи, придобити по време на брака. Това е… това е огромно, мамо. Това е съдебна битка, която ще продължи с години. Ще бъде мръсно.“
„Аз живях в мръсотия двадесет и пет години, Ива. Още няколко няма да ме убият.“
Телефонът на Ива иззвъня отново. Беше Петър. Тя го отхвърли.
„Брат ти“, каза тя с презрение. „Сигурно се обажда да те „вразумява“.“
„Петър е слаб“, каза Лидия тъжно. „Винаги е бил. Баща му го пречупи преди години.“
„А Мая? Какво стана с нея, след като ти тръгна?“
„Не знам. Но видях очите ѝ. Мисля, че Стефан я заплаши. Заради къщата.“
„Ипотеката“, кимна Ива. „Знаех си, че това е лост за влияние. Трябва да се свържем с Мая. Ако татко се бие с теб, той ще се бие и с нея. А тя има децата. Ние сме… ние сме в една лодка.“
Ива взе телефона си. „Мамо, имаш ли нужда от нещо? Кафе? Вода?“
„Имам нужда да се обадя на един човек. Адвокат Димитров. Той е специалист по бракоразводни дела. Намерих го преди месец. Мисля, че е време да си уговорим среща. Искам и ти да дойдеш.“
Лидия извади малък тефтер и намери номера. Гласът ѝ беше твърд, когато го набра.
Ива я гледаше. Майка ѝ. Жената, която винаги беше мълчала. Жената, която правеше пресолена манджа и ходеше на грънчарство.
Тази жена беше изчезнала. На нейно място стоеше стратег. Боец. И Ива, студентката по право, изпита прилив на гордост, толкова силен, че почти я разплака. Тя отвори лаптопа си и започна да пише. Делото „Лидия срещу Стефан“ току-що беше започнало.
Глава 6: Любовницата
Петър караше безцелно из нощните улици. Телефонът му вибрираше. Мая. Вероятно звънеше, за да го довърши. Отхвърли повикването. После пак. Мая. После Ива. После баща му.
Той беше в капан. Тотален капан.
Баща му щеше да го унищожи, ако разбереше за парите. Мая го изхвърли. Ива и майка му очевидно заформяха заговор.
Остана му само едно място.
Той спря пред малък, но модерен апартамент в не толкова луксозен квартал. Апартамент, който той плащаше. Апартаментът на Десислава.
Тя му отвори, облечена в къса копринена нощница. Беше красива, по онзи остър, хищен начин.
„Какво правиш тук толкова късно?“, попита тя, но вече го дърпаше вътре. „Нали каза, че имаш семейна вечеря?“
„Беше катастрофа“, измърмори той и се свлече на дивана ѝ.
„Каква катастрофа?“ Тя отиде до малкия бар и му наля коняк. Тя винаги знаеше от какво има нужда. Или поне така си мислеше той.
„Майка ми… тя се скара с баща ми. Напусна го. После Мая… тя разбра.“
Десислава замръзна с бутилката в ръка. „Разбрала? За какво е разбрала?“
„За нас. Изгони ме.“
Десислава остави бутилката. Усмивката ѝ изчезна. „Изгонила те е? И ти дойде тук? Мислиш да останеш ли?“
„Ами… да. Само за няколко дни. Докато нещата се…“
„Нещата няма да се уталожат, Петър!“, прекъсна го тя, гласът ѝ стана твърд. „Ти какво си мислиш? Че ще зарежеш жена си и ще се преместиш при мен? Ей така?“
„Аз… аз мислех, че ти…“
„Аз мислех, че ти си умен! Мислех, че имаш план! Нали каза, че ще се разведеш, че ще вземеш част от бизнеса на баща си. Нали каза, че ме обичаш, че искаш бъдеще с мен?“
„Обичам те! Разбира се, че те обичам!“, каза той, опитвайки се да я прегърне.
Тя го отблъсна. „Не ме докосвай! Ти си глупак! Ти нямаш нищо! Ти си просто момчето за поръчки на баща си. А сега си и бездомен! Какво ще правим с наема другия месец, а? А онази вноска за колата, която ми обеща?“
Петър я погледна смаяно. „Деси, аз съм в беда. Имам нужда от подкрепа. Не от това.“
„Аз имам нужда от сигурност!“, извика тя. „Мислиш ли, че съм с теб заради прекрасните ти очи? Ти ми обеща живот! А сега какво ми предлагаш? Да се крия с теб от жена ти и баща ти?“
„Аз откраднах пари заради теб!“, извика той в отчаяние. „От фирмата на баща ми. Дванайсет хиляди! Заради твоите капризи!“
Лицето на Десислава се промени. Гневът изчезна и беше заменен от пресметлива студенина.
„Дванайсет хиляди?“, попита тя бавно. „От фирмата на Стефан?“
„Да. И ако той разбере, съм мъртъв.“
Десислава седна срещу него. Тя вече не беше гневна. Тя мислеше.
„Добре. Значи си в по-голяма каша, отколкото си мислех. А баща ти… той знае ли, че жена му го напуска?“
„Да, тя го направи пред всички.“
„И той е ядосан.“
„Той е бесен. И бизнесът му е зле. Нещата са… сложни.“
Десислава се усмихна. Беше бавна, хищна усмивка. „Не, Петър. Нещата не са сложни. Те току-що станаха много, много интересни.“
„Какво искаш да кажеш?“
Тя се наведе към него. „Ти си глупак, Петър. Но си полезен глупак. Ти си синът. Ти си наследникът. Дори и да си крал, ти си негова кръв. А жена ти… Мая… тя е никой. Тя е само пречка.“
„Какво предлагаш?“
„Ти няма да останеш тук. Ще бъдеш твърде очевиден. Ще отидеш в някой хотел. Ще ми дадеш пари за него, разбира се. А утре… утре отиваш при баща си. Ще му кажеш всичко.“
„Какво? Да му кажа, че съм крал? Той ще ме убие!“
„Няма. Защото ще му кажеш, че си крал, защото Мая те е изнудвала. Ще му кажеш, че тя има непосилни харчове. Ще му кажеш, че тя е тази, която настройва майка ти срещу него. Ще му кажеш, че тя те е изгонила, защото ти си отказал да застанеш срещу собствения си баща.“
Петър я гледаше с ужас. „Но… това е лъжа.“
„Това е оцеляване, скъпи. Ти искаш да си с мен, нали? Искаш да излезеш от сянката на баща си? Е, сега е моментът. Трябва да избереш страна. Или си с нея, или си с него. А аз ти казвам, че в момента той е по-силната страна. Той има парите. Той има ипотеката ѝ. Ти трябва да му докажеш своята лоялност.“
„Ами майка ми? Ами Ива?“
„Те са загубена кауза. Две истерични жени. Стефан ще се справи с тях. Но той има нужда от съюзник. Има нужда от сина си. Ти ще бъдеш неговият син. Ще бъдеш лоялен. И когато прахът се уталожи, той ще ти прости за парите. Ще изхвърли Мая на улицата. А ти… ти ще бъдеш свободен. И богат.“
Планът беше чудовищен. Беше предателство на всяко ниво. Да обвини Мая, жената, която беше търпяла всичко това заради него. Да се съюзи с баща си, мъжът, когото мразеше и от когото се страхуваше.
Но Десислава беше права за едно. Той беше в капан. И това беше единственият изход, който виждаше.
„Добре“, каза той, гласът му беше едва чут. „Ще го направя. Утре сутрин ще говоря с него.“
Тя се усмихна и най-накрая го целуна. „Знаех си, че си умен, Петър. Сега ми дай кредитната си карта. Ще ти резервирам хотел. И ще ти трябва чисто нова риза за срещата с татко утре.“
Докато той ѝ диктуваше номера на картата, Петър не се чувстваше умен. Чувстваше се мръсен. И знаеше, че току-що е продал душата си.
Глава 7: Съюзът на отхвърлените
Телефонът ми звънеше. Беше Петър. Отхвърлих. Звънна пак. Отхвърлих и изключих звука.
Не можех да спя. Седях в тъмната всекидневна и гледах през прозореца. Къщата се усещаше едновременно твърде голяма и клаустрофобично малка. Ипотеката. Думата пулсираше в главата ми. Стефан не се шегуваше. Той щеше да ми вземе къщата, само за да ми докаже, че може. Щеше да го направи, за да накаже Лидия, за да накаже мен, за да накаже Петър.
Включих телефона. Имаше съобщение. Не беше от Петър. Беше от Ива.
„Мая? Спешно е. Мама е при мен. Моля те, обади ми се. Трябва да говорим. Става въпрос за баща ми. И за къщата ти.“
Сърцето ми подскочи. Набрах я.
„Ива? Какво става? Добре ли е майка ти?“
„Добре е. По-добре от всякога. Мая, слушай, нямаме много време. Татко е бесен. Той ми се обади, търсеше мама. Но търсеше и едни документи.“
„Какви документи?“
Разказах ѝ набързо какво се беше случило след тръгването им. За заплахата на Стефан. За мълчанието на Петър.
„Знаех си!“, каза Ива. „Той ви държи с тази ипотека. Мая, мама… тя е събирала информация. От години. За бизнеса му. За скрити активи. За… ами, за всичко.“
„Какво?“
„Тя не е толкова безпомощна, колкото той си мисли. Тя има доказателства. Достатъчно, за да го съсипе. Или поне да си осигури свободата. Но той ще отвърне на удара. И първата му мишена ще бъдеш ти. Защото си най-уязвима. Ти имаш децата.“
„Какво да правя, Ива? Аз… аз изгоних Петър.“
Настъпи мълчание от другата страна. „Какво?“
Разказах ѝ. За кражбата. За Десислава.
Ива изруга. „Значи е вярно. Чувах слухове във фирмата, но… Петър е такъв идиот! Той току-що е дал на баща ми перфектното оръжие.“
„Какво оръжие?“
„Той ще използва изневярата ти… о, почакай, неговата изневяра. Но ще го обърне. Ще каже, че ти си го изгонила, че разбиваш семейството. Ще използва кражбата на Петър като лост срещу него. Ще принуди Петър да свидетелства срещу теб. Ще каже, че си лоша майка. Ще поиска попечителство, Мая!“
Стомахът ми се преобърна. „Не. Той не би… децата…“
„Той би направил всичко, за да спечели. Татко не се интересува от децата, той се интересува от победата. И от отмъщението срещу мама. А ти си просто пешка.“
„Значи съм загубена“, прошепнах аз. „Ако той ми вземе къщата, ако ми вземе децата…“
„Не. Не си“, каза Ива твърдо. „Не и ако работим заедно. Мама отива при адвокат утре сутрин. Адвокат Димитров. Той е най-добрият. Но той ще има нужда от повече. Мама има доказателства за финансовите му измами. Но ние имаме нужда от нещо, което да го удари лично. Нещо, което да го държи далеч от теб.“
„Като например?“
„Като например доказателство за изневярата на Петър. Но не просто слух. Трябват ни банкови извлечения. Имена. Дати. Трябва да докажем, че Петър е харчил семейни пари (и крадени пари) за любовницата си, докато баща му е заплашвал теб и децата ти. Трябва да покажем модел на злоупотреба, който се предава от баща на син.“
Замислих се. Петър беше небрежен. Винаги оставяше неща наоколо.
„Мисля, че мога да намеря нещо“, казах аз. „Той има папка в офиса си тук, вкъщи. Винаги я заключва, но аз знам къде държи резервния ключ. Мислех, че крие документи за работата.“
„Провери я, Мая. Веднага. Снимай всичко. Всяка разписка, всяко извлечение. Всичко, което носи името „Десислава“ или показва странни транзакции. А утре сутрин…“
„Какво утре сутрин?“
„Утре сутрин мама ще се премести при теб.“
„Какво? Стефан ще побеснее! Той ще дойде тук!“
„Точно така. Искаме го да дойде. Но този път ние ще сме готови. Аз ще дойда с нея. И ще се обадим на адвокат Димитров да бъде в готовност. Ако Стефан те заплаши отново, в твоя дом, пред свидетели… това е тормоз. Това е нещо, което можем да използваме в съда. Ние трябва да обединим силите си, Мая. Ти, аз и мама. Ние сме единствените, които можем да се справим с него.“
Тя беше права. Бях ужасена. Но тя беше права. Бяхме три жени, предадени, заплашени или пренебрегнати от едни и същи двама мъже.
„Добре“, казах аз, усещайки как решителността на Лидия се прелива в мен. „Правете го. Аз отивам да търся в кабинета на Петър.“
„Мая?“, каза Ива, точно преди да затворя.
„Да?“
„Ти не си сама в това. Вече не.“
Затворих телефона и отидох в кабинета. Намерих ключа под един бюст на Наполеон (колко иронично). Отключих чекмеджето.
Вътре не бяха само документи за работа. Имаше банкови извлечения от втора, скрита сметка. Имаше разписки от бижутерийни магазини. Имаше дори копие от договор за наем на апартамент на името на „Десислава“.
Той не просто ѝ е купувал подаръци. Той ѝ е плащал живота. С нашите пари. С парите, откраднати от баща му.
Започнах да снимам. Всяка една страница.
Глава 8: Срещата на върха при Димитров
Адвокатска кантора „Димитров и партньори“ не беше лъскава. Нямаше махагон и кристални полилеи като в офиса на Стефан. Беше функционална, пълна с книги и папки. Миришеше на хартия и силно кафе. Адвокат Димитров беше мъж на средна възраст, с уморени, но изключително проницателни очи.
Седяхме срещу него: аз, Лидия и Ива. На масата пред него бяха разпръснати нашите „оръжия“. От едната страна – папката на Лидия с финансовите документи. От другата – снимките, които бях направила от телефона си, принтирани набързо в един копирен център.
Димитров преглеждаше документите мълчаливо. Той чете бавно, методично. Ива седеше на ръба на стола си, готова да се намеси с правни термини. Лидия беше спокойна, сякаш беше свалила огромен товар. Аз просто треперех.
След десет минути, които ми се сториха часове, Димитров вдигна поглед.
„Госпожо“, каза той, обръщайки се към Лидия. „Вие сте били много… щателна. Това тук“, той потупа нейните документи, „е повече от достатъчно, за да започнем бракоразводно дело с искане за значителна издръжка и дял от имуществото. Доказателствата за укриване на активи, придобити по време на брака, са солидни. Ще бъде тежка битка, той ще се опита да докаже, че тези средства са извънсемейни, но… имаме силен случай.“
Той се обърна към мен. „А това, госпожо Мая…“ Той погледна разписките на Десислава. „Това е мръсно. Но е изключително полезно.“
„Как така?“, попитах аз.
„Вашият случай и случаят на свекърва ви са тясно свързани. Стефан държи ипотеката ви. Той ще я използва, за да ви принуди да мълчите или дори да свидетелствате срещу Лидия. Той ще се опита да ви изкара некомпетентна, лоша майка. Но…“
Той взе една от разписките. „С тези доказателства ние можем да подадем насрещен иск. Не само за развод по вина на съпруга ви, Петър, но и за възстановяване на средства, неправомерно изразходвани от семейното имущество. И което е по-важно, ние можем да докажем модел на поведение. Можем да докажем, че съпругът ви е крал от баща си…“
„Но ако го направим, той ще отиде в затвора!“, казах аз. Колкото и да го мразех в момента, той беше баща на децата ми.
„Малко вероятно“, поклати глава Димитров. „Стефан никога няма да позволи синът му да отиде в затвора. Това би било публичен позор за името му. Не. Стефан ще потули кражбата. Но ние няма да му позволим. Виждате ли, ние няма да заведем дело срещу Петър. Още не. Ние ще използваме тази информация като… разменна монета.“
„Искате да изнудваме Стефан?“, попита Ива, като очите ѝ светнаха.
„Искам да преговаряме от позиция на силата“, поправи я Димитров. „Стефан има два проблема. Първият е делото за развод с майка ви, което ще извади наяве финансовите му измами. Вторият е този тук – синът му, който го краде, за да издържа любовница. Той не може да се бори и на двата фронта едновременно. Особено, както разбирам, ако бизнесът му вече е в беда.“
„Значи какво правим?“, попита Лидия.
„Първо. Госпожо Лидия, вие и дъщеря ви се премествате при госпожа Мая. Веднага. Създаваме обединен фронт.“
„Вече го направихме. Тази сутрин“, каза Ива.
Димитров кимна одобрително. „Добре. Второ. Аз ще се свържа с адвокатите на Стефан. Ще ги информирам, че представлявам госпожа Лидия по дело за развод. Ще им изпратя само малка част от това, което имаме – да речем, само апартамента в Гърция. Колкото да им привлека вниманието.“
„А какво за мен?“, попитах аз.
„За вас… вие чакате. Той ще дойде. Ще дойде бесен. Ще ви заплашва за ипотеката. Когато го направи, вие трябва да сте спокойна. И трябва да имате свидетели. Ива. Лидия. А ако можете, включете диктофона на телефона си.“
„Това законно ли е?“, попитах.
„Не можем да го използваме пряко в съда. Но ще ми даде ясна представа с какво си имаме работа. И ще му дадем да разбере, че не сте сама. След като той си изиграе картите… аз ще изиграя моите. Ще поискам среща с него и с адвокатите му. И тогава ще сложим на масата и измамите на Петър.“
„Каква е целта ни?“, попита Лидия.
„Целта ви, госпожо Лидия, е справедлив дял от имуществото и свобода. Целта ви, госпожо Мая, е да запазите дома си, да получите попечителство над децата си и прилична издръжка, която да ви позволи да живеете спокойно. За да постигнем това, трябва да накараме Стефан да разбере, че една война ще му струва повече от един бърз мир.“
„Той не е човек, който сключва мир“, каза Лидия.
„Той е бизнесмен“, отвърна Димитров. „А всеки бизнесмен знае кога една сделка е лоша. Нашата работа е да му докажем, че да се бие с вас трите е най-лошата сделка в живота му.“
Излязохме от кантората. Въздухът навън беше студен, но аз се чувствах… лека. Страхът не беше изчезнал, но вече не беше парализиращ.
Когато се прибрахме, видях черния джип на Стефан, паркиран пред къщата ми.
„Той е тук“, прошепнах аз.
„Знам“, каза Лидия и стисна ръката ми. „Време е.“
Глава 9: Обсадата
Стефан стоеше пред вратата ми, сякаш му принадлежеше. Не беше сам. До него, леко приведен, стоеше Петър. Лицето на мъжа ми беше бледо, с тъмни кръгове под очите. Носеше нова, скъпа риза. Планът на Десислава беше в ход.
„Мая“, изръмжа Стефан, преди дори да успеем да влезем. „Трябва да говорим.“
„Ние сме тук, татко“, каза Ива, излизайки пред мен. „Говори с нас.“
Погледът на Стефан се плъзна към Ива, после към Лидия, която стоеше до нея. Той беше изненадан да ги види. И то заедно.
„Значи е вярно. Заговорничите“, изсмя се той. „Лидия, прибирай се вкъщи. Стига с тези циркове.“
„Това е моят дом сега, Стефане“, каза Лидия спокойно. „Поне за момента.“
„Твоят дом?“, той посочи към къщата. „Това е моят дом! Аз плащам за него! А ти, Мая, как смееш да прибираш тези… тези… в къщата, която аз съм ти дал?“
„Не си ми я дал. Ти си гарант по ипотека, която аз и Петър плащаме“, отвърнах аз, изненадана от собствената си смелост. Включих диктофона в джоба си.
„Петър!“, извика Стефан. „Кажи ѝ!“
Петър пристъпи напред, избягвайки погледа ми. „Мая, татко е прав. Ти… ти прекаляваш. Настройваш майка ми срещу него. Изгонила си ме без причина…“
„Без причина?“, прекъснах го аз. „Искаш ли да поговорим за Десислава пред всички? Искаш ли да поговорим за дванайсетте хиляди лева?“
Петър залитна, сякаш го бях ударила. Стефан го погледна остро. „Какви дванайсет хиляди?“
„Татко, тя лъже!“, извика Петър панически. „Тя е тази, която харчи! Тя ме изнудва…“
„Млъкни, Петър!“, изкрещя Стефан. Беше ясно, че не е очаквал това. Той се обърна към мен. „Значи затова е всичко. Пари. Искате пари.“
„Аз искам това, което е мое по право“, каза Лидия. „Искам развод, Стефане.“
„Развод?“, изрева той. „Ти нямаш нищо! Ще те оставя на улицата, безполезна жено! Ще се погрижа да не получиш и стотинка!“
„Това ще реши съдът“, каза Ива. „Вече имаме адвокат. Адвокат Димитров.“
При споменаването на името на Димитров, лицето на Стефан леко пребледня. Той познаваше името. Това беше адвокат, който не губеше.
„Значи така“, процеди той. „Война. Добре. Искате война, ще я имате. Мая! Имаш двайсет и четири часа да се изнесеш от тази къща. Аз ще се обадя в банката. Ще си оттегля гаранцията. Ще им кажа, че ти и мъжът ти сте разделени и не можете да плащате. Те ще я вземат. Ще живееш в общежитието с дъщеря ми и майка ѝ, така ли?“
„Не можеш да направиш това!“, извиках аз. „Децата…“
„Гледай ме!“, изкрещя той. „А ти, Петър! Влизай в колата. Ти си свършен в тази къща. И ако искаш да запазиш работата си, ако не искаш да разбера какво точно означават тези „дванайсет хиляди“, ще направиш точно каквото ти казвам. Ще свидетелстваш, че жена ти е нестабилна. Че е лоша майка. Ще поискаме попечителство.“
Това беше. Ядрената бомба.
Петър ме погледна. В очите му имаше молба. Той не искаше да прави това. Но страхът от баща му беше по-силен. Той бавно се обърна и тръгна към колата.
„Ти си чудовище“, прошепна Лидия.
„Аз съм победител, скъпа. Винаги съм бил. Имам най-добрите адвокати. Вие трите сте просто… емоционални. Ще ви смачкам. И ще започна с теб, Мая.“
Той се качи в колата си. Петър седеше до него, втренчен напред, като мъртвец. Джипът потегли с писък на гуми.
Влязохме вътре и аз се свлякох на пода във фоайето. Ръцете ми трепереха неконтролируемо.
„Той ще го направи. Той ще ми вземе децата.“
Лидия седна до мен и ме прегърна. Беше първият път, в който ме докосваше с такава топлота.
„Няма. Чу ли го? Той се уплаши. Той не знаеше за Десислава. Той не знаеше за парите. Той блъфира.“
Ива държеше телефона ми. „Имам всичко. Всяка заплаха. Всяка дума. Обаждам се на Димитров. Веднага.“
Глава 10: Партньорът
Докато Ива говореше с Димитров, телефонът на Лидия иззвъня. Беше непознат номер.
Тя се намръщи и вдигна. „Ало?“
„Госпожа Лидия?“, прозвуча плътен, леко дрезгав глас. „Казвам се Георги. Аз съм… бях… бизнес партньор на съпруга ви, Стефан.“
Лидия ме погледна шокирано. Ива сложи ръка на телефона си, давайки знак на Димитров да изчака.
„Да, слушам ви, господин Георги.“
„Чувам, че имате… разногласия със съпруга си. Чувам, че нещата отиват към развод.“
„Откъде чувате това?“, попита Лидия предпазливо.
„Стефан е шумен, когато е ядосан. А днес е много ядосан. Обади ми се преди час. Крещеше. Търсеше пари. Спешно.“
„Съжалявам, но не виждам как това ме засяга.“
„Засяга ви, госпожо. Защото парите, които той търси, са пари, които той ми дължи. Пари, които той е отклонил от нашия общ проект. Аз съм на път да го съдя за измама. Фирмата му ще фалира. А когато това стане, всички активи ще бъдат запорирани. Включително и вашият семеен дом.“
Значи беше по-лошо, отколкото си мислехме.
„Защо ми казвате това?“, попита Лидия.
„Защото Стефан е като бесен пес, притиснат в ъгъла. Той ще се опита да скрие всичко. От мен. От вас. От банката. Но аз знам къде гледа. Знам къде са му скритите сметки. Сметките, които той е пълнил зад гърба ми. И предполагам, и зад вашия.“
„Ние също знаем за някои от тях“, каза Ива, взимайки телефона от майка си. „Тук говори Ива, дъщеря му. И съм студентка по право.“
Настъпи кратка пауза. Георги се изсмя. „Студентка по право. Добре. Значи ще ме разберете. Аз искам да си върна парите. Вие искате да получите справедлив дял. Нашите интереси в момента съвпадат. Стефан е наш общ враг.“
„Какво предлагате?“, попита Ива.
„Аз имам документи, които вашият адвокат би искал да види. Документи, които доказват умишлена измама и източване на фирмата. Те ще направят делото ви за развод много… много по-лесно. В замяна…“
„В замяна?“, попита Ива.
„Искам папката, която майка ви е взела. Чух Стефан да крещи за нея. Каза, че вътре има лични бележки, счетоводство… неща, които той е водил на ръка. Неща, които не е доверил дори на компютъра си. Мисля, че тези бележки ще ми помогнат в моето дело срещу него.“
Ива погледна Лидия. Лидия кимна.
„Ще ви дадем копия“, каза Ива. „Оригиналите остават при нас. И ще го направим само през нашия адвокат. Господин Димитров.“
„Договорено“, каза Георги. „Ще накарам моя адвокат да се свърже с неговия. О, и още нещо, госпожо Лидия.“
„Да?“
„Казахте, че Стефан ви е нарекъл „безполезна“? Е, тази „безполезна“ жена току-що се сдоби с много силен съюзник. Смачкайте го.“
Той затвори.
Ива се върна на линията с Димитров. „Господин Димитров? Имам новини. Много добри новини. Мисля, че току-що намерихме свидетел, който ще потвърди всичко.“
Докато Ива обясняваше, аз отидох в кухнята. Бяхме под обсада. Стефан беше заплашил да ни вземе всичко. Но за първи път… за първи път имах чувството, че ние сме тези, които държат оръжията.
Къщата ми беше бойно поле. Но вече не беше неговата къща. Беше нашата крепост.
Глава 11: Предателството на сина
Стефан блъсна Петър в кабинета си. „Какви дванайсет хиляди лева, Петър? Какво, по дяволите, знае тя?“
Петър трепереше. Планът на Десислава се беше провалил зрелищно. Той трябваше да контролира ситуацията, а вместо това беше разкрит.
„Аз… аз не знам… Тя…“
„Не ме лъжи!“, изрева Стефан и го блъсна към бюрото. Документи се разпиляха. „Видях лицето ти! Ти си откраднал от мен! Нали така? От собствената ми фирма! От собствения си баща!“
Петър се разплака. Жалки, тихи хлипове. „Имах нужда от пари! Ти… ти никога не ми даваш достатъчно! Винаги ме държиш на къса каишка!“
„Защото си некадърник!“, изкрещя Стефан. „Дадох ти работа, дадох ти позиция! А ти какво правиш? Крадеш от мен! За какво? За онази… Десислава? За нея ли са?“
Петър не отговори. Мълчанието му беше потвърждение.
Стефан се отпусна в стола си, дишайки тежко. Той изглеждаше с десет години по-стар. Жена му го напускаше и го съдеше. Партньорът му го съдеше. А синът му го крадеше. Империята му се разпадаше отвътре.
„Значи… тя знае“, каза той тихо, по-скоро на себе си. „Мая знае. И Лидия знае. И онази малка усойница Ива знае. И Димитров знае. Те знаят всичко.“
Той погледна сина си с ледено презрение. „Ти си мъртъв за мен. Чуваш ли ме? Свършен си. Уволнен си.“
„Татко, моля те!“, изхленчи Петър. „Ще направя всичко! Ще… ще свидетелствам, както каза! Ще кажа, че Мая е луда! Ще кажа, че те е изнудвала! Само не казвай на полицията!“
Стефан се замисли. Страхът на сина му беше единственият лост, който му беше останал.
„Ти си жалък, Петър. Но може би… може би си ми полезен за последно. Добре. Няма да казвам на полицията. Засега. Но ти ще направиш точно каквото ти казвам. Ще отидеш при моя адвокат. Ще подпишеш клетвена декларация. Ще кажеш, че Мая те е малтретирала емоционално. Че е нестабилна. Че те е принудила да вземеш парите. Че тя е тази, която е в съюз с майка ми, за да ме унищожат.“
„Но… това е лъжа! Аз…“
„Ти си крадец!“, извика Стефан. „Нямаш право на истина! Или правиш това, или утре сутрин си в ареста. И тогава Десислава ще трябва да си намери нов спонсор. Избирай.“
Петър бавно вдигна поглед. Лицето му беше празно. Беше пречупен. „Ще го направя. Ще подпиша каквото искаш.“
„Добро момче“, каза Стефан с отвращение. „Сега се махай от погледа ми. Отивай в стаята си. Не, чакай. Отивай в онзи хотел, където те криеше любовницата ти. Не искам да те виждам. Ще ти се обадя, когато адвокатът е готов с документите.“
Петър излезе от кабинета като призрак.
Стефан остана сам. Той взе телефона си. Трябваше да действа бързо. Първо, да се обади на адвокатите си и да им каже да се готвят за война. Второ, да започне да прехвърля активи. Всичко, което можеше. В онази офшорна сметка, за която Лидия не знаеше… или поне той се надяваше да не знае.
Но докато набираше, в главата му отекваше гласът на Лидия. „Кажи го пак… и аз ще ти покажа колко безполезен ще стане животът ти.“
Тя беше започнала. А той за първи път не беше сигурен дали може да я спре.
Глава 12: Неочакваният свидетел
Десислава чакаше в апартамента си. Петър трябваше да ѝ се обади след срещата с баща си. Да ѝ каже, че всичко е наред, че Мая е изхвърлена, че той е отново „златният син“.
Но той не се обади.
Тя опита да му звънне. Телефонът му беше изключен. Опита пак. Нищо.
Паниката започна да я обзема. Тя не беше глупава. Беше инвестирала месеци в Петър. Той беше нейната златна кокошка. Ако той пропаднеше, пропадаше и тя. Наемът за този апартамент нямаше да се плати сам.
Тя опита да мисли стратегически. Ако Петър е разкрит, значи Стефан знае за кражбата. Ако Стефан знае, той ще стовари вината върху някого. И този някой най-вероятно щеше да бъде тя, любовницата, която „развращава“ сина му.
Тя трябваше да се спаси. Трябваше да изпревари събитията.
Имаше нужда от застраховка.
Отвори лаптопа си. През месеците на връзката им, Петър, в опитите си да я впечатли, ѝ беше показвал разни неща. Фирмени неща. Колко е „важен“. Беше ѝ препращал имейли. Дори ѝ беше дал достъп до споделен сървър веднъж, за да му „свърши една работа“.
Тя започна да търси.
Намери го. Имейл кореспонденция. Между Петър и Стефан. Отпреди година. Обсъждаха „оптимизиране“ на разходите по проекта с Георги. Обсъждаха как да „пренасочат“ част от материалите към друг, частен обект на Стефан.
Това не беше просто кражбата на Петър от дванайсет хиляди. Това беше системна измама, в която баща и син участваха заедно. Срещу Георги.
Десислава копира имейлите.
Сега имаше избор. Можеше да отиде при Стефан и да го изнудва. Да поиска пари, за да мълчи. Но Стефан беше опасен. Той можеше да я смачка.
Или…
Тя потърси в интернет. „Адвокат Димитров, бракоразводни дела.“ Намери адреса на кантората.
Това беше по-сигурно. Лидия и Мая искаха да унищожат Стефан. Те щяха да я защитят. А и със сигурност щяха да ѝ платят за информацията.
Тя се облече бързо. Взе разпечатките. Тя вече не беше просто любовницата. Тя беше свидетел. И щеше да продаде информацията си на този, който предложи най-добрата сделка. А в момента, отборът на жените изглеждаше като сигурния победител.
Глава 13: Войната на фронтовете
Следващите няколко дни бяха ад. Къщата ни се превърна в щаб. Адвокат Димитров беше в постоянна връзка с Ива. Оказа се, че информацията от Георги и информацията от Десислава (която беше отишла право при Димитров) се засичат перфектно. Те рисуваха картина на масова, продължителна измама.
Стефан, от своя страна, не стоеше със скръстени ръце.
Първо, получих официално писмо от банката. Уведомяваха ме, че поради „промяна в обстоятелствата на гаранта“ и „съмнения относно платежоспособността“ ми, те започват процедура по предсрочно изискване на ипотеката. Имах тридесет дни.
Паникьосах се. Но Димитров беше подготвен. „Не се притеснявайте. Това е просто сплашване. Подадохме искане за спиране на процедурата на основание, че къщата е семейно жилище и предмет на бъдещо бракоразводно дело. Банката няма да рискува, докато съдът не се произнесе. Той просто хаби патрони.“
Второ, в училището на децата. Директорката ми се обади. Била е посетена от адвокат, представляващ господин Стефан. Изразени са „притеснения“ относно емоционалното състояние на децата, предвид „нестабилната семейна среда“, която съм създавала. Искаха среща със социалните служби.
Този път се разплаках. Лидия ме хвана за раменете. „Това е номер, Мая. Той иска да те пречупи. Ще отидем на тази среща. И ще им кажем истината. Ще им покажем колко щастливи са децата, откакто в къщата има мир.“
Трето, Петър. Той беше подписал клетвената декларация. Адвокатът на Стефан я беше изпратил на Димитров. Беше пълна с лъжи. Как съм го манипулирала, как съм го принуждавала да харчи, как съм го заплашвала, че ще му взема децата, ако не ми дава пари. Беше толкова изкривено, толкова чудовищно, че почти беше комично.
„Това е добре“, каза Димитров, когато я прочете.
„Добре?“, извика Ива. „Той нарича Мая луда изнудвачка!“
„Да. Но го прави в документ, подписан под клетва. Документ, който ние можем да оборим точка по точка. С банковите извлечения на Десислава. С имейлите, които доказват, че той е крал заедно с баща си, а не от него. Той току-що се е опълчил в лъжесвидетелстване. Стефан, в опита си да спечели бързо, току-що даде на сина си правна присъда.“
Стефан беше притиснат. Делото на Георги беше заведено. Банките го притискаха. А сега и делото за развод.
Той поиска среща.
Глава 14: Преговорите
Срещата се състоя в неутрална територия – голяма конферентна зала в кантората на Димитров.
От едната страна бяхме ние – аз, Лидия и Ива, с Димитров начело на масата.
От другата страна беше Стефан. До него седеше неговият лъскав, скъп адвокат. Петър го нямаше. Стефан очевидно го беше сметнал за твърде голям пасив.
„Господин Димитров“, започна адвокатът на Стефан. „Моят клиент е тук с добронамереност. Искаме да избегнем грозен публичен скандал. Господин Стефан е готов да бъде… щедър.“
„Щедър?“, попита Димитров, повдигайки вежда.
„Той е готов да предложи на госпожа Лидия еднократно споразумение. Значителна сума. В замяна на пълна конфиденциалност и отказ от всякакви бъдещи претенции. Също така, той е готов да поеме ипотеката на госпожа Мая. Да ѝ прехвърли къщата. В замяна на пълно попечителство над децата, което да бъде прехвърлено на баща им, Петър.“
Погледнах го. Да ми даде къщата, но да ми вземе децата?
„Това е нелепо“, казах аз.
„Това е щедро предложение, госпожо“, каза адвокатът. „Предвид декларацията на съпруга ви относно вашата нестабилност…“
„Ах, да. Декларацията“, каза Димитров. Той се усмихна и плъзна по масата няколко листа хартия. „Предполагам, че когато клиентът ви е принудил сина си да подпише това, той не е знаел за тези.“
Адвокатът на Стефан вдигна листата. Лицето му не се промени, но видях как леко преглътна. Бяха имейлите между Стефан и Петър. Кореспонденцията с Георги.
„Това са откраднати документи. Недопустими са.“
„Напротив“, каза Димитров. „Те са ни предоставени доброволно от свидетел, който също е бил измамен от вашия клиент. Свидетел на име Десислава. Мисля, че я познавате. Тя е тази, за която Петър е откраднал първоначалните дванайсет хиляди. Имаме и разписките.“
Стефан гледаше в масата. Той знаеше.
„Освен това“, продължи Димитров, „имаме и документите, които госпожа Лидия е събирала прилежно. Офшорната сметка. Апартаментът в Гърция. Ръчно водените дневници, които съвпадат идеално с твърденията на господин Георги за източване на фирмата.“
Димитров се облегна назад. „Така че, нека да поговорим за това какво наистина ще се случи. Вие няма да получите попечителство. Вие няма да ни заплашвате с ипотеки. Ето го нашето предложение. И то не подлежи на преговори.“
Той плъзна друг лист.
„Първо. Пълно попечителство над децата се дава на майка им, Мая. Петър ще има право на посещения под наблюдение, докато психолог не прецени, че е безопасно за децата.
Второ. Ипотеката на къщата на Мая се изплаща изцяло от господин Стефан. Незабавно.
Трето. Госпожа Лидия получава апартамента в Гърция, както и еднократна сума, равна на петдесет процента от стойността на офшорната сметка, която открихме. Семейният дом се продава и приходите се делят петдесет на петдесет.
Четвърто. Всички тези документи“, той потупа мръсните имейли, „остават при нас. Поверителни. Докато вие спазвате вашата част от сделката. Ако някога забавите плащане на издръжка, ако някога заплашите отново Мая или Лидия, ако се опитате да заобиколите съда… тези документи отиват директно при прокурора и при господин Георги. Ясен ли съм?“
Стефан вдигна поглед. Очите му бяха мъртви. Беше победен. Той погледна към Лидия. Търсеше следа от старата жена, която можеше да контролира.
Лидия го погледна право в очите. Със същия спокоен, стоманен поглед от онази вечер.
„Кажи го пак, Стефане“, прошепна тя, толкова тихо, че само той да я чуе. „Кажи, че съм безполезна.“
Той трепна. Обърна се към адвоката си. „Направете го. Просто го направете. Искам да си тръгвам.“
Глава 15: Нови начала
Минаха шест месеца.
Къщата ми беше тиха. Но това беше добра тишина. Вече не миришеше на страх. Миришеше на препечени филийки и на боичките на децата. Ипотеката беше изплатена. Бях започнала малък онлайн бизнес от вкъщи. Не беше много, но беше мое.
Петър идваше да вижда децата всяка втора събота. В парка. Винаги изглеждаше уморен. Десислава го беше напуснала в момента, в който парите спрели. Той работеше в друга фирма, на ниска позиция. Опитваше се да изплати дълговете, които беше натрупал. С баща си не си говореха. Понякога ме гледаше с копнеж, сякаш искаше да върне времето назад. Но аз знаех, че този мост е изгорен завинаги.
Ива завърши третата си година с отличие. Беше започнала стаж в кантората на Димитров. Студентският ѝ кредит все още беше там, но тя казваше, че вече не ѝ тежи. Тя беше намерила призванието си.
Бизнесът на Стефан фалира. След като Георги използва копията от документите на Лидия, Стефан нямаше шанс. Той загуби почти всичко. Живееше в малък апартамент под наем. Беше принуден да продаде семейната къща.
Лидия получи своя дял. Продаде апартамента в Гърция. С парите си купи малко студио в центъра на града. И отвори собствена, малка грънчарска работилница. Не беше галерия. Беше просто стая, пълна със светлина, глина и спокойствие.
Днес бяхме там. Аз, Лидия и Ива. Децата тичаха наоколо, изцапани с глина.
Лидия извади от пещта една красива, несъвършена ваза. Беше първото ѝ голямо произведение.
„Какво ще кажете?“, попита тя, а очите ѝ блестяха.
„Красива е, мамо“, каза Ива.
„Прекрасна е, Лидия“, казах аз.
Лидия се усмихна. Тя взе малко парче глина и започна да го оформя. „Знаете ли, години наред той ми казваше, че ръцете ми не стават за нищо. Че съм безполезна.“
Тя погледна към нас, трите жени, които бяха минали през огъня и бяха излезли цели.
„Но се оказа, че тези ръце могат да градят. Не само от глина. Могат да градят живот.“
Тя ми подаде парче глина. „Хайде, Мая. Време е и ти да направиш нещо. Нещо само за себе си.“
Аз поех глината. Беше студена и мека. И за първи път в живота си усещах, че мога да я оформя във всичко, което пожелая.