Седях на дивана, когато шестгодишният ми син дойде при мен и поиска прегръдка.

Седях на дивана, когато шестгодишният ми син дойде при мен и поиска прегръдка.

Замръзнах.

Напоследък неговата нужда от внимание ме изтощаваше и бях раздразнена. Сякаш всяка фибра от съществото ми беше опъната до краен предел, готова да се скъса при най-малкото докосване. Тежестта на света, или поне на моя малък, грижливо подреден свят, се беше стоварила върху раменете ми с непоносима сила. Усмивката ми беше застинала маска, а зад нея се вихреше буря от емоции, които не смеех да пусна на свобода.

Погледнах го. Малкото му личице беше озарено от онази чиста, неподправена детска любов, която не иска нищо в замяна, освен малко топлина. Очите му, големи и кафяви, ме гледаха с очакване. Ръчичките му бяха протегнати. Толкова просто, толкова естествено желание. А за мен в този момент беше равносилно на изкачването на връх.

Казах му: „Не съм в настроение за прегръдка сега, приятелю.“

Думите прозвучаха по-студено, отколкото възнамерявах. Те бяха остри парченца лед в топлата стая, пълна с играчки и детски смях отпреди малко. Гласът ми беше равен, лишен от емоция, но в него се криеше цялата умора на последните месеци.

Той се спря, а после изведнъж…

Лицето му не се сгърчи в плач. Очаквах сълзи, очаквах цупене, очаквах детската драма, с която бях свикнала да се справям. Но не. Той просто отпусна ръце. Усмивката му бавно се стопи, сякаш слънцето залязваше зад тъмен облак. В погледа му проблесна нещо, което ме прониза по-дълбоко от всеки упрек – разбиране. Разбиране, което едно шестгодишно дете не би трябвало да притежава. Той кимна леко, сякаш приемаше отказа ми като напълно логичен и очакван отговор.

Обърна се и тихо се върна при конструктора си на пода.

Тишината, която настъпи след това, беше оглушителна. Всяко щракване на пластмасовите блокчета отекваше в главата ми като удар на съдийско чукче. Вина. Тя се разля в мен като тъмно мастило, опетнявайки всяка мисъл, всеки спомен. Какво бях станала? Жената, която отказва прегръдка на собствения си син. Жената, чието сърце е толкова тежко, че не може да понесе тежестта на детските ръце около врата си.

Телефонът на масата извибрира. Погледнах го с ужас. Беше същото онова усещане, което изпитвах всеки път, когато екранът светнеше с непознат номер или със съобщение от конкретен човек. Сърцето ми започна да бие учестено. Дланите ми се изпотиха. Това беше причината. Това беше източникът на леда в гласа ми и на празнината в душата ми.

Поех дълбоко дъх и взех телефона. Съобщението беше кратко, но всяка дума тежеше като камък.

„Времето изтича, Ани. Не забравяй.“

Нямаше име. Нямаше нужда. Знаех кой е.

Притиснах очи с пръсти, опитвайки се да спра вихъра в главата си. Образите нахлуваха неканени – лъскави офиси, студени усмивки, документи с дребен шрифт, които бях подписала с трепереща ръка. Един грешен ход. Една отчаяна стъпка, направена в момент на слабост, която сега заплашваше да срути цялата грижливо изградена фасада на живота ми.

Животът ми с Петър. Моят съпруг. Успешен бизнесмен, перфектният мъж в очите на всички. Нашият дом беше като от корица на списание – просторен, модерен, изпълнен със скъпи вещи, но лишен от топлина. Всичко беше подредено, чисто, стерилно. Като в музей. Музей на един щастлив семеен живот, в който експонатите не биваше да се докосват.

Петър щеше да се прибере скоро. Очакваше да завари перфектната съпруга, перфектния син, перфектната вечеря. Той не толерираше пукнатини във фасадата. Неговата репутация, неговият имидж бяха всичко. А аз бях най-важният му аксесоар. Красива, интелигентна, безупречна.

Но аз бях на път да се счупя. И парченцата щяха да порежат всички около мен.

Станах от дивана и отидох до прозореца. Гледах как есенните листа се въртят в танца на вятъра. Бяха красиви в своята смърт, обагрени в златно и червено. Моят свят също се разпадаше, но в него нямаше никаква красота. Само страх.

Чух тихите стъпки на Самуил зад мен. Той застана до крака ми, без да казва нищо. Само протегна ръчичка и плахо докосна пръстите ми. Този път не поиска нищо. Просто беше там. И това мълчаливо присъствие, този малък жест на прошка, ме съкруши окончателно.

Свлякох се на колене и го прегърнах. Прегърнах го силно, вкопчена в него като удавник в спасителен пояс. Цялото ми тяло се тресеше от безмълвни ридания. Той не помръдна. Само ме потупа леко по гърба, сякаш аз бях детето, а той – възрастният.

„Всичко е наред, мамо“, прошепна той в косата ми.

Но нищо не беше наред. Нищо. Това беше само началото на края. А аз нямах никаква представа как да спра лавината, която сама бях предизвикала.

Глава 2
Петър се прибра точно в седем, както винаги. Влизането му беше ритуал. Ключът превърташе в ключалката с отчетливо, метално щракване. Вратата се отваряше плавно, без скърцане. Чантата му се озоваваше на точно определено място на шкафа в коридора. Обувките му бяха прилежно подредени до вратата. Той беше човек на реда, на предвидимостта. Хаосът, дори и най-малкият, го изкарваше извън равновесие. А моят живот в момента беше въплъщение на хаоса.

„Здравей, скъпа“, поздрави ме той, докато влизаше в хола. Гласът му беше равен, леко уморен след дългия работен ден. Целуна ме по бузата – бързо, протоколно, без никаква страст. Погледът му се плъзна из стаята, проверявайки дали всичко е на мястото си.

„Здравей“, отвърнах аз, опитвайки се гласът ми да звучи нормално. Вече бях успяла да се съвзема, да изтрия сълзите и да си сложа отново маската на спокойствие. Самуил играеше на килима, погълнат от своя свят на цветни блокчета.

„Как мина денят?“, попита Петър, докато разхлабваше възела на вратовръзката си. Това не беше въпрос, породен от истински интерес. Беше част от сценария, от вечерния ритуал.

„Добре. Спокойно“, излъгах аз. „Самуил имаше малко хрема, но вече е по-добре.“

Той кимна, вече мислено отметнал точката „семейни дела“ от списъка си. Седна на любимото си кресло, взе таблета и потъна в света на акции, борсови индекси и бизнес кореспонденция. За него домът беше просто продължение на офиса, но с по-мека мебел.

Приготвих вечерята в мълчание. Всяко потракване на чиния, всяко изсъскване на тигана отекваше в напрегнатата тишина. Мислите ми се въртяха около съобщението. „Времето изтича.“ Колко време? Седмица? Ден? Часове? Бях взела парите преди шест месеца. Огромен заем от човек, когото едва познавах, но който ми беше препоръчан като „дискретен и ефективен“. Човек, който не задаваше въпроси. Тогава това ми се струваше идеално. Сега разбирах, че липсата на въпроси беше най-страшното.

Причината за заема беше толкова глупава, толкова наивна. Една „уникална“ инвестиционна възможност, представена ми от Ралица. Моята „най-добра“ приятелка. Тя говореше със страст за малък, бутиков бизнес с ръчно изработени бижута, който щял да превземе пазара. Показа ми бизнес план, прогнози за печалби, всичко изглеждаше толкова професионално. Убеди ме, че това е моят шанс да направя нещо свое, да изляза от сянката на Петър, да докажа на себе си и на света, че не съм просто красива домакиня.

И аз се хванах. Отчаяно исках да повярвам. Исках да имам нещо, което да е само мое. Но не смеех да поискам пари от Петър. Той щеше да се изсмее. Щеше да нарече идеята ми „женска прищявка“ и да ми предложи да ми увеличи лимита на кредитната карта за пазаруване. Неговото его не можеше да понесе мисълта, че аз също мога да бъда успешна.

Затова се обърнах към сенчестия кредитор, когото Ралица ми препоръча. Взех сумата, без да кажа на никого. Инвестирах я в начинанието. И после всичко се срина. „Бизнесът“ се оказа пирамида. Ралица изчезна за няколко седмици, а когато се появи отново, беше съкрушена, твърдейки, че и тя е измамена. Парите просто се изпариха. А дългът остана. Моят дълг. С лихви, които растяха с всеки изминал ден.

„Вечерята е готова“, казах аз, прекъсвайки мислите си.

На масата разговорът беше същият като винаги. Петър говореше за работа. За голяма сделка, която се опитваше да сключи. За конкуренти, които се опитвали да му подлеят вода. Аз кимах, задавах правилните въпроси, играех ролята на подкрепящата съпруга.

„Ще ми трябват всички отчети до утре сутрин. Счетоводството пак се мотае“, каза той раздразнено, докато режеше пържолата си с прецизността на хирург. „Не мога да разбера как хората могат да бъдат толкова небрежни, когато става въпрос за пари. Една грешна цифра може да съсипе всичко.“

Стомахът ми се сви. Една грешна цифра. А аз криех цяла бездна от грешни цифри. Ако разбереше, не смеех да си представя какво ще се случи. Не ставаше въпрос само за парите. Ставаше въпрос за доверието. За контрола. Той щеше да го приеме като лично предателство, като опит да го саботирам. Последствията щяха да бъдат катастрофални.

След вечеря, докато прибирах чиниите, телефонът ми отново извибрира. Този път беше обаждане. Непознат номер. Сърцето ми подскочи в гърлото. Изтичах в банята и затворих вратата, преди да вдигна с трепереща ръка.

„Ало?“

„Госпожо Ани?“, прозвуча плътен, безизразен мъжки глас. Глас, който сякаш беше свикнал да съобщава лоши новини.

„Да.“

„Надявам се, че не ви безпокоя. Просто приятелско напомняне. Търпението на шефа ми не е безгранично. Имате срок до края на седмицата да върнете поне главницата. В противен случай ще трябва да започнем да прилагаме алтернативни методи за събиране на дълга.“

„Но аз… нямам ги. Опитвам се да…“

„Края на седмицата“, прекъсна ме той студено. „И не бих ви посъветвал да включвате съпруга си или полицията. Това само ще усложни нещата. За всички.“

Линията прекъсна.

Стоях вцепенена, облегната на студената стена на банята. Алтернативни методи. Думите отекваха в съзнанието ми, рисувайки ужасяващи картини. Те знаеха за Петър. Знаеха за Самуил. Това не беше просто заплаха за мен. Беше заплаха за семейството ми.

Излязох от банята, опитвайки се да изглеждам спокойна. Петър вече беше облякъл Самуил с пижамата и го слагаше да спи. Чух го как му чете приказка с онзи равен, монотонен глас, който използваше и за бизнес презентациите. Дори в този интимен момент, той сякаш изпълняваше задължение.

По-късно, в леглото, той се обърна към мен. Усетих ръката му на кръста си. Докосването му беше механично, изискващо. По навик.

„Уморена съм, Петър“, казах аз, без да се обръщам.

Той въздъхна раздразнено и отдръпна ръката си. След няколко минути равномерното му дишане ми подсказа, че е заспал.

Аз останах будна. Взирах се в тъмнината, а цифрите танцуваха пред очите ми. Сумата на дълга. Дните до края на седмицата. Времето изтичаше, а аз бях в капан. Капан, който сама си бях заложила. И не виждах никакъв изход.

Глава 3
На следващата сутрин се събудих с усещането, че не съм мигнала цяла нощ. Главата ме болеше, а тревогата беше заседнала като камък в стомаха ми. Рутината обаче надделя. Приготвих закуска, облякох Самуил за детска градина, изпратих Петър с целувка, която беше толкова истинска, колкото и усмивката ми.

След като останах сама в празната, тиха къща, паниката започна да ме завладява отново. Трябваше да направя нещо. Трябваше да говоря с някого. Но с кого? Да споделя с Петър беше немислимо. Да се обадя на Ралица беше безсмислено – тя или щеше да се престори на също толкова ужасена, или просто щеше да изчезне отново. Родителите ми живееха далеч и имаха своите грижи; не исках да ги товаря и с моите.

И тогава се сетих за Деян.

Деян беше моят най-добър приятел от университета. Бяхме неразделни – учехме заедно, забавлявахме се заедно, споделяхме всичко. Имаше един кратък период, в който и двамата се чудехме дали между нас има нещо повече от приятелство, но тогава се появи Петър – амбициозен, самоуверен, с ясен план за бъдещето. Той ме помете с големите си жестове и обещания за сигурност. И аз избрах сигурността пред несигурната, но топла връзка с Деян.

След сватбата ми постепенно се отдалечихме. Деян не се вписваше в новия ми свят на бизнес вечери и луксозни почивки. Той беше останал същият – леко разпилян, идеалист, работеше като графичен дизайнер на свободна практика и живееше в малък, но уютен апартамент в старата част на града. Виждахме се рядко, но всеки път имах чувството, че можем да продължим разговора си оттам, откъдето сме го спрели преди месеци. Той беше единственият човек, пред когото не трябваше да нося маска.

Намерих номера му и се поколебах само за миг, преди да натисна бутона за повикване.

„Ани? Каква изненада!“, отговори той весело. Гласът му беше топъл и познат, и аз моментално се почувствах малко по-добре.

„Здравей, Деяне. Имам ли късмет да си свободен за едно кафе днес? Имам нужда да поговоря с някого.“ Опитах се да звуча небрежно, но треперенето в гласа ми ме издаде.

Той веднага усети. „Добре ли си? Звучиш… странно.“

„Ще ти разкажа, като се видим. Можеш ли?“

„За теб винаги“, отговори той без колебание. „Къде и кога?“

Уговорихме се да се срещнем след час в едно малко, закътано кафене, далеч от местата, където можех да срещна познати от обкръжението на Петър.

Когато пристигнах, Деян вече беше там, седнал на една маса в ъгъла. Не се беше променил много. Същите рошави коси, същата лека усмивка, същите умни, проницателни очи, които сякаш виждаха право през мен.

„Хей“, каза той, докато ставаше да ме прегърне. Прегръдката му беше истинска, топла, успокояваща. За разлика от протоколните докосвания на Петър, тя носеше усещане за дом.

Поръчахме си кафе и няколко минути просто мълчахме. Той не ме притискаше. Просто чакаше.

„В беда съм, Деяне“, казах най-накрая, а думите прозвучаха като признание за престъпление. „В голяма беда.“

И започнах да разказвам. Всичко. За усещането, че съм в златна клетка, за отчаяното ми желание да направя нещо свое, за „бизнес идеята“ на Ралица, за заема, за лихваря, за заплахите. Докато говорех, усещах как напрежението, което ме беше сковало от месеци, бавно започва да се отпуска. Сълзите напираха в очите ми, но аз ги сдържах.

Деян слушаше внимателно, без да ме прекъсва. Лицето му ставаше все по-сериозно. Когато свърших, той дълго мълча, гледайки ме с очи, пълни със съчувствие и загриженост.

„Ани… защо не ми се обади по-рано?“, попита той тихо.

„Срам ме беше“, прошепнах аз. „Бях толкова глупава. Толкова наивна. Ти винаги си ме предупреждавал за Ралица, казваше, че не е искрена, а аз не те слушах.“

„Сега не е време за обвинения“, каза той твърдо. „Трябва да мислим какво да правим. Колко точно дължиш?“

Казах му сумата. Той подсвирна тихо.

„Това е много. А Петър… наистина ли не можеш да говориш с него?“

Поклатих глава. „Ти не го познаваш. За него това ще бъде непростимо. Не става дума за парите, а за принципа. За това, че съм действала зад гърба му. Ще ме унищожи. Ще ми вземе Самуил. За него имиджът е всичко, а аз съм на път да създам огромен скандал.“

Деян прокара ръка през косата си, видимо притеснен. „Тези хора са опасни, Ани. Не можеш да се справиш сама с тях. Заплашвали ли са те директно?“

Разказах му за снощното обаждане. За „алтернативните методи“. Видях как мускулите на челюстта му се стягат.

„Добре“, каза той решително. „Слушай ме. Първо, няма да им даваш повече никакви пари, докато не измислим нещо. Второ, трябва да съберем информация за този човек. Имаш ли някакви документи, договор, нещо?“

„Само номер на банкова сметка и телефонен номер. Всичко беше много неофициално.“

„Това е проблем. Но не е непреодолим“, каза той, а в гласа му се усещаше решителност, която ми вдъхна искрица надежда. „Имам един познат, който се занимава с компютърна сигурност. Може би ще успее да проследи номера или да намери нещо за собственика на сметката. Но ще ни трябва време. А ти нямаш такова.“

„Имам до края на седмицата“, казах аз, а гласът ми отново трепна.

„Ще измислим нещо“, повтори той, протягайки ръка през масата и хващайки моята. Ръката му беше топла и силна. „Не си сама в това, разбра ли? Ще ти помогна.“

Гледах го, а в гърдите ми се надигна вълна от емоции. Благодарност, облекчение, но и нещо друго. Нещо, което бях погребала дълбоко преди години. Споменът за онова, което можеше да бъде. Усещането за близост, за истинско разбиране, което никога не бях изпитвала с Петър.

В този момент, в това малко кафене, осъзнах, че проблемът ми не е само дългът. Дългът беше само симптомът. Болестта беше целият ми живот. Празен, студен и фалшив.

„Благодаря ти, Деяне“, казах аз, а в очите ми най-накрая се появиха сълзи. Но този път те не бяха от страх. Бяха от облекчение. Защото за пръв път от много време насам не се чувствах напълно сама.

Глава 4
Вечерта Петър обяви, че в събота ще бъдат домакини на благотворителна вечеря. „Малко, изискано събитие“, както го нарече той. „Само за ключови партньори и потенциални инвеститори.“ За мен това означаваше дни на трескава подготовка, координиране с кетъринг фирма, избор на цветя, вино и безупречен тоалет. Означаваше още една вечер, в която трябваше да играя ролята на перфектната домакиня, да се усмихвам на непознати и да водя празни разговори, докато вътрешно крещя.

„Ралица също ще дойде със съпруга си“, добави Петър небрежно, докато прелистваше някакъв финансов отчет. „Говорих с нея днес, беше много ентусиазирана.“

Стомахът ми се преобърна. Ралица. Самата мисъл да я видя, да трябва да се преструвам на нейна приятелка след всичко, което се случи, ме караше да ми се повдига. Дали тя знаеше в каква каша ме е забъркала? Дали изобщо я беше грижа? Или всичко е било умишлено?

„Чудесно“, успях да кажа аз, докато стисках здраво ръба на кухненския плот.

Дните до събота минаха в мъгла от телефонни разговори, срещи с организатори и проби на рокли. Всеки свободен миг използвах, за да си пиша с Деян. Той беше говорил с неговия познат, компютърния специалист. Успели бяха да проследят телефона до предплатена карта, което беше задънена улица. Банковата сметка обаче даде някакъв резултат. Беше регистрирана на името на фирма-бушон, но след малко по-дълбоко ровене, името на един от управителите изскочи – някой си Симеон, с прякор Чакала. Имал е криминално досие за рекет и изнудване.

Тази информация не ме успокои. Напротив, направи заплахата още по-реална, по-осезаема. Това не бяха просто лихвари. Това бяха престъпници.

„Слушай, каквото и да правиш, не показвай, че се страхуваш“, посъветва ме Деян по телефона. „Тези хора се хранят със страха. Трябва да спечелим време. Имаш ли някакви бижута, нещо ценно, което можеш да продадеш, без Петър да разбере?“

Замислих се. Повечето ми бижута бяха подаръци от него. Той щеше да забележи липсата им веднага. Но имаше едно колие, наследство от баба ми. Беше старо, с малък диамант, но имаше огромна сантиментална стойност. Самата мисъл да се разделя с него ме болеше. Но какво беше едно колие в сравнение със сигурността на сина ми?

В събота вечер къщата ни гъмжеше от хора. Въздухът беше изпълнен със смесица от скъпи парфюми, тих смях и звън на кристални чаши. Аз се движех сред гостите с нагласена усмивка, приемах комплименти за дома, за роклята си, за безупречната организация. Всяка секунда ми се струваше като цяла вечност.

Петър беше в стихията си. Той се движеше уверено, потупваше рамене, разказваше вицове, сключваше невидими сделки с поглед. Гледах го и се чудех дали изобщо ме познава. Дали някога е виждал истинската мен, или винаги е гледал само отражението на собствените си амбиции.

И тогава я видях. Ралица. Тя изглеждаше ослепително в тясна червена рокля, която привличаше погледите на всички мъже. Тя се приближи до мен с широка усмивка и ме прегърна.

„Ани, мила! Изглеждаш невероятно! Тази къща, тази вечеря… всичко е просто съвършено!“, каза тя с онзи леко пресилен ентусиазъм, който преди приемах за искреност, а сега ми звучеше фалшиво.

„Благодаря, Рали. Радвам се, че дойдохте“, отвърнах аз, усещайки ледени тръпки по гърба си.

„Трябва да се видим скоро, само двете. Да си поговорим“, продължи тя, като ме хвана за ръката. Докосването ѝ беше студено. „Чух, че си имала някакви затруднения с… нашата малка инвестиция. Толкова съжалявам, мила. И аз загубих много. Просто не мога да повярвам как ни измамиха така.“

Тя ме гледаше право в очите, докато го казваше. В погледа ѝ нямаше и следа от съжаление. Имаше само… любопитство. Студено, пресметливо любопитство. В този момент бях сигурна. Тя знаеше. Знаеше всичко. И може би дори беше част от плана.

„Да, неприятна история“, успях да кажа аз, като се опитвах да запазя самообладание. „Но ще се справя. Винаги се справям.“

Тя се усмихна загадъчно. „Не се и съмнявам в теб. Ти си силна.“

По-късно вечерта, докато търсех уединение за минута на терасата, чух гласове от съседната стая. Прозорецът беше леко открехнат. Бяха Петър и съпругът на Ралица, Димитър.

„…проектът върви по план“, казваше Димитър. „Още няколко такива „инвеститори“ и ще сме събрали достатъчно, за да стартираме.“

„Добре“, отвърна Петър. „Само гледай да е чисто. Не искам никакви проблеми. Особено с хора от нашия кръг. Това с Ралица и Ани беше рисковано.“

„Не се притеснявай“, засмя се Димитър. „Ралица си изигра ролята перфектно. А и твоята жена е толкова доверчива. Идеалната жертва. Никой нищо няма да заподозре.“

Светът около мен се завъртя. Сложих ръка на стената, за да не падна. Значи всичко е било лъжа. Умишлена, жестока измама. И моят собствен съпруг е бил замесен. Може би дори е бил мозъкът на всичко. Той не просто е знаел, той го е организирал. Използвал е моето желание за независимост, моята наивност, моята най-добра приятелка, за да ме превърне в пионка в някаква своя мръсна финансова игра.

Болката беше физическа. Сякаш някой беше забил нож в гърдите ми и бавно го въртеше. Предателството беше толкова чудовищно, толкова всеобхватно, че за момент ми се стори, че ще се задуша.

Върнах се обратно в претъпканата стая. Лицата на хората ми изглеждаха като гротескни маски. Усмивката на Петър, докато разговаряше с някакъв банкер, ми се стори най-зловещата от всички.

Трябваше да се махна. Веднага.

Без да кажа дума на никого, аз се измъкнах от къщата. Грабнах ключовете за колата си и потеглих в нощта, без посока, без план. Само с едно единствено желание – да бъда колкото се може по-далеч от този фалшив живот и от човека, който го беше построил върху основи от лъжи.

Глава 5
Карах безцелно из притихналите улици на града. Сълзите се стичаха по лицето ми и се смесваха със светлините на уличните лампи, превръщайки света в размазано акварелно петно. Предателството на Петър беше много по-лошо от дълга към лихварите. Парите можеха да се върнат, заплахите можеха да се избегнат, но как се поправяше такава разруха? Той не просто ме беше измамил. Той ме беше унижил, беше се подиграл с най-съкровените ми желания, беше ме използвал като инструмент за собствените си цели. И го беше направил с усмивка.

Телефонът ми звънеше непрестанно. Първо беше Петър, сигурно вече забелязал отсъствието ми. После Ралица. Игнорирах ги. Не можех да говоря с тях. Не можех да чуя гласовете им, пълни с фалшива загриженост.

Имаше само един човек, с когото исках да говоря.

Отбих колата в една тиха уличка и набрах номера на Деян. Той вдигна почти веднага, сякаш е чакал обаждането ми.

„Ани? Какво става? Добре ли си?“, попита той разтревожено.

„Не“, изхлипах аз, неспособна повече да сдържам риданията си. „Нищо не е добре, Деяне. Нищо.“

Разказах му през сълзи какво бях чула. Всяка дума беше като признание за собствената ми глупост. Как не бях видяла? Как бях живяла с този човек толкова години, без да подозирам на какво е способен?

„Къде си?“, попита ме той, след като млъкнах. В гласа му нямаше и следа от осъждане. Само безкрайна загриженост.

Дадох му адреса на уличката, в която бях спряла.

„Не мърдай оттам. Идвам веднага“, каза той и затвори.

Докато го чаках, се почувствах напълно изгубена. Домът ми вече не беше дом. Семейството ми беше лъжа. Бъдещето ми беше празна страница, опръскана с кал. Единствената светла точка беше Самуил. Мисълта за него ме накара да се почувствам още по-зле. Как щях да го защитя от всичко това?

Колата на Деян спря зад моята след по-малко от петнадесет минути. Той излезе и дойде до моята врата. Отвори я и ме погледна. Лицето ми сигурно е било ужасна гледка – подуто, зачервено, размазан грим.

Той не каза нищо. Просто ме извади от колата и ме прегърна силно. Аз се вкопчих в него и плаках. Плаках за изгубените години, за разбитото доверие, за мъжа, за когото се бях омъжила и който никога не беше съществувал.

„Ела“, каза той тихо, след като се поуспокоих. „Не можеш да останеш тук. Ще дойдеш у дома.“

Поколебах се. „Не искам да те забърквам в това, Деяне. Вече направи достатъчно.“

„Глупости“, отсече той. „Няма да те оставя сама точно сега. Хайде.“

Последвах го до апартамента му. Беше малък, леко разхвърлян, но изпълнен с живот. По стените имаше негови скици и картини, рафтовете бяха отрупани с книги, а във въздуха се носеше слаб аромат на терпентин и кафе. Беше истинско място, а не стерилната витрина, която наричах дом.

Той ми направи чай и ме накара да седна на дивана. Седна до мен, но спазваше дистанция, давайки ми пространство.

„Значи всичко е било постановка“, каза той по-скоро на себе си. „Мръсник. Винаги съм знаел, че в него има нещо гнило, но това… това надминава всичко.“

„Какво да правя сега?“, попитах аз с празен глас. „Не мога да се върна там. Не мога да го погледна в очите. Но Самуил е там.“

„Утре сутринта ще отидеш и ще си вземеш сина“, каза Деян решително. „Спокойно и без скандали. Просто ще кажеш, че отивате за няколко дни при сестра ти или нещо подобно. Трябва да го измъкнеш оттам, преди Петър да е усетил накъде духа вятърът и да е решил да го използва срещу теб.“

Сестра ми. Милена. Тя учеше право в университета и живееше в малка квартира под наем. Беше умна и борбена, пълната ми противоположност. Винаги беше гледала на Петър с подозрение, наричайки го „прекалено лъскав, за да е истински“. Колко права беше.

„Да, това е добра идея“, съгласих се аз. „Тя ще ми помогне.“

„А след това трябва да помислиш за следващата си стъпка. Ще ти трябва адвокат. Добър адвокат.“

Самата мисъл за съдебни дела, за развод, за битки за попечителство ме ужасяваше. Но Деян беше прав. Вече не можех да бягам. Трябваше да се боря.

„Ами дългът?“, попитах аз, спомняйки си за другата буря, която се събираше на хоризонта. „Краят на седмицата е утре.“

Деян се замисли. „Това е сложно. Ако Петър е организирал всичко, тогава може би той контролира и тези хора. Може би цялата заплаха е блъф, за да те държи под напрежение.“

„Или пък не е“, прошепнах аз. „Или пъл са истински престъпници, които той е наел.“

„И в двата случая, сега имаш нещо срещу него. И то е много по-силно от неговия компромат срещу теб“, каза Деян. „Ти си чула разговора му с Димитър. Това е доказателство за измама, за финансово престъпление. Ако това излезе наяве, репутацията му ще бъде срината. А за него това е по-страшно от смъртта.“

Думите му имаха смисъл. Изведнъж осъзнах, че не съм напълно безсилна. Бях жертва, да, но бях и свидетел. Имах оръжие. Трябваше само да намеря смелост да го използвам.

Говорихме още дълго, докато първите лъчи на зората не обагриха небето. Деян ми даде да облека една негова тениска и ме настани да спя в спалнята му, а той остана на дивана. Докато лежах в леглото му, усещайки неговия аромат по възглавницата, се почувствах странно спокойна. Сякаш след дълго лутане в бурята най-накрая бях намерила сигурно пристанище.

Знаех, че най-трудното тепърва предстои. Битката с Петър щеше да бъде грозна и изтощителна. Но за пръв път от месеци не се чувствах сама. Имах Деян. Имах сестра си. Имах цел – да защитя сина си и да си върна живота. Дори и да трябваше да го изградя от нулата.

Глава 6
Сънят беше кратък и неспокоен, изпълнен с кошмари, в които се лутах из безкрайни, огледални коридори, а смехът на Петър отекваше отвсякъде. Събудих се от миризмата на прясно кафе. Деян вече беше буден и ми подаде чаша с топлата напитка.

„Готова ли си?“, попита ме той, а в очите му се четеше неподправена загриженост.

Кимнах, въпреки че цялото ми тяло трепереше при мисълта да се изправя отново срещу Петър. Но Деян беше прав. Трябваше да взема Самуил.

Планът беше прост. Ще се прибера, ще се държа възможно най-нормално, ще кажа, че не ми е било добре и съм отишла да се поразходя, за да си събера мислите. Ще опаковам малка чанта за мен и Самуил под претекст, че отиваме да видим сестра ми за уикенда.

Когато се прибрах, къщата беше неестествено тиха. Повечето следи от партито бяха разчистени от наетата фирма. Петър седеше на масата в трапезарията с чаша кафе и таблета си. Когато ме видя, той вдигна поглед. Лицето му беше непроницаемо.

„Къде беше?“, попита той студено.

„Имах нужда от въздух“, отвърнах аз, като се стараех гласът ми да не трепери. „Не се чувствах добре.“

Той ме изгледа продължително, сякаш се опитваше да прецени дали лъжа. „Притесних се. Ралица също. Звъняха ти десетки пъти.“

„Телефонът ми беше без звук.“

Той кимна бавно. „Добре. Радвам се, че си се прибрала. Самуил още спи.“

Престорих се, че всичко е наред. Отидох в кухнята, налях си чаша вода. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва удържах чашата. Усещах погледа му в гърба си. Той знаеше, че нещо не е наред. Но все още не знаеше какво.

Отидох в стаята на Самуил. Той спеше спокойно, сгушен в плюшеното си мече. Гледах го и сърцето ми се свиваше. Трябваше да го защитя. На всяка цена. Тихо започнах да събирам негови дрехи, любимата му книжка, още една играчка. След това взех най-необходимото и за себе си. Всичко събрах в една спортна чанта, която не биеше на очи.

Когато слязох долу, Петър все още беше на масата.

„Ще отидем със Самуил да видим Милена за уикенда“, казах аз възможно най-небрежно. „Отдавна не сме я виждали, а и тя има нужда от малко помощ с подготовката за изпитите.“

Той вдигна вежди. „Сега? Реши го току-що?“

„Да. Искам да се махна за малко оттук. Да си почина.“

Той се замисли за момент. Сигурно претегляше вариантите. Един скандал сега не му беше изгоден. Може би реши, че малко разстояние ще успокои нещата.

„Добре“, каза той накрая. „Но искам да си вдигаш телефона, когато те търся. И да се върнете в неделя вечерта. Ясно?“

„Ясно“, отвърнах аз.

Събудих Самуил, облякох го и му обясних, че отиваме на гости на леля Мими. Той се зарадва. Всяка промяна в рутината беше приключение за него. Докато излизахме, Петър го прегърна и целуна. Мен дори не ме погледна.

Когато седнах в колата и потеглих, имах чувството, че съм избягала от затвор. Свободата имаше вкус на страх и несигурност, но все пак беше свобода.

Обадих се на сестра ми и накратко ѝ обясних ситуацията. Както и очаквах, тя не зададе много въпроси.

„Идвайте веднага“, каза тя. „Вратата ми е отворена.“

Квартирата на Милена беше малка, но пълна с енергия. Навсякъде имаше учебници по право, маркери и лепящи се листчета. Тя ни посрещна с голяма прегръдка. Обясних на Самуил, че ще останем тук няколко дни, и той веднага се зае да изследва „новото място“.

След като той се увлече в игра, аз разказах на Милена всичко, с подробности. Тя слушаше с нарастващ гняв и възмущение.

„Знаех си!“, избухна тя, когато свърших. „Знаех си, че този човек е боклук! Да използва теб, собствената си жена, по този начин… това е непростимо! Ще го съсипем, Ани! Чуваш ли ме? Ще го съсипем!“

Нейният борбен дух ми подейства ободряващо.

„Той има най-добрите адвокати в града“, казах аз обезсърчено.

„А ние ще намерим по-добри!“, отсече тя. „Аз може да съм още студентка, но познавам преподавателите си. Ще се свържа с професор Дамянов. Той е най-добрият по семейно и търговско право. Специализирал е точно в такива мръсни корпоративни дела. Ако някой може да ни помогне, това е той.“

Докато тя говореше, телефонът ми извибрира. Беше съобщение от непознат номер. Сърцето ми спря.

„Тик-так. Времето изтече. Чакаме те днес в 17:00 на адреса, който знаеш. Ела сама. И не закъснявай.“

Показах съобщението на Милена. Лицето ѝ пребледня.

„Не трябва да ходиш!“, каза тя твърдо. „Това е капан.“

„Нямам избор, Мими. Ако не отида, не знам на какво са способни. А сега Самуил е с нас. Не мога да рискувам.“

В този момент се обади Деян. Разказах му за съобщението.

„Не отивай сама, Ани“, каза той веднага. „Това е лудост.“

„Нямам друг избор.“

„Тогава ще дойда с теб“, заяви той.

„Не! Не искам и ти да пострадаш заради мен.“

„Няма да стоя и да чакам, докато ти влизаш в бърлогата на вълците“, отсече той. „Ще дойда. Няма да влизам с теб, но ще бъда наблизо. Ако не излезеш до половин час, ще се обадя в полицията. Няма значение какви ще са последствията.“

Знаех, че няма да го разубедя. И част от мен беше благодарна за това. Мисълта, че той ще е наблизо, ми даваше малко смелост.

Следващите няколко часа минаха в трескаво обсъждане. Милена се свърза със своя професор, който, за щастие, се съгласи да се срещне с нас още на следващия ден. Аз се опитвах да си играя със Самуил, да бъда весела и спокойна, но всеки път, когато погледнех часовника, усещах как ледената хватка на страха се стяга около сърцето ми.

В 16:30 Деян дойде да ме вземе. Оставих Самуил при Милена, като му обещах, че ще се върна бързо с голяма пица. Целунах го и ми се стори, че се разделям с него завинаги.

Адресът беше в индустриална зона в покрайнините на града. Стара, изоставена складова сграда. Мястото изглеждаше зловещо.

„Ще паркирам ето там, зад ъгъла“, каза Деян, като посочи една пряка на около стотина метра. „Имам пряка видимост към входа. Включи си телефона на повикване към мен, но го дръж в джоба си. Така ще чувам какво се случва. И каквото и да стане, не се поддавай на провокации. Целта ти е да спечелиш време.“

Кимнах, неспособна да проговоря.

Слязох от колата и с бавни, неуверени крачки тръгнах към входа на склада. Всяка стъпка беше мъчение. Вратата беше леко открехната. Побутнах я и влязох вътре.

Складът беше огромен, прашен и почти празен. Единствената светлина идваше от няколко голи крушки, висящи от тавана. В средата имаше маса и два стола. На единия седеше мъж, когото не бях виждала досега. Беше едър, с обръсната глава и белег на бузата. Сигурно беше човекът с прякор Чакала.

Той не стана. Само ме изгледа с малките си, студени очи.

„Закъсня с два дни“, каза той с глух глас. „Не обичам, когато хората не спазват уговорките.“

Глава 7
Стоях вцепенена на входа на огромния, прашен склад. Гласът на мъжа, Симеон, отекваше в празното пространство, усилвайки заплахата във всяка дума. Той ме наблюдаваше с безизразен поглед, сякаш бях насекомо, което се чуди дали да смачка веднага, или да си поиграе с него първо.

„Аз… имах известни затруднения“, успях да промълвя, проклинайки се за треперещия си глас.

Той се изсмя. Беше сух, неприятен смях, лишен от всякаква веселост. „Затруднения. Всички имат затруднения. Но дълговете си остават дългове. Донесе ли парите?“

„Не. Нямам ги. Не всичките.“ Поех си дъх, опитвайки се да събера цялата си смелост. „Но искам да предоговорим условията.“

Той вдигна вежди. „Преговори? Мислиш, че си в позиция да преговаряш? Ти си в позиция да слушаш и да изпълняваш.“

„Мисля, че ситуацията се промени“, казах аз, малко по-уверено този път. „Знам кой стои зад всичко това. Знам за измамата.“

За пръв път в студените му очи проблесна нещо. Изненада. Може би и капка уважение. Той се облегна назад на стола си, скръствайки масивните си ръце на гърдите.

„И какво точно си мислиш, че знаеш?“, попита той бавно.

„Знам, че съпругът ми, Петър, е организирал всичко. Знам, че е използвал моята приятелка Ралица, за да ме въвлече в тази схема. И знам, че вие работите за него.“

Той отново се засмя, но този път смехът беше по-скоро оценяващ. „Умно момиче. Отне ти доста време, но се усети. И какво от това? Мислиш, че това те освобождава от дълга? Напротив. Това прави нещата още по-прости. Ние просто изпълняваме поръчка.“

„Той ви използва, за да ме контролира“, продължих аз, усещайки, че съм на прав път. „Но аз вече не съм под неговия контрол. И имам доказателства, които могат да го съсипят. Мога да съсипя и вас покрай него.“

Това беше блъф. Единственото ми „доказателство“ беше подслушан разговор. Но той не знаеше това.

Симеон се изправи. Беше дори по-едър, отколкото изглеждаше седнал. Приближи се бавно към мен. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите ми, но аз не помръднах. Спомних си думите на Деян: „Не показвай, че се страхуваш.“

Той се спря на сантиметри от мен. Усещах миризмата на евтин тютюн и нещо кисело. „Много си смела“, промърмори той, вглеждайки се в лицето ми. „Или много глупава. Не мога да реша. Мислиш, че можеш да заплашваш хора като нас?“

„Не ви заплашвам. Правя ви предложение“, казах аз, като се стараех да гледам право в очите му. „Петър е този, който ви е наел. Но той е на път да загуби всичко. Репутацията му, парите си. Когато това стане, той ще бъде безполезен за вас. Дори може да се опита да ви натопи, за да спаси себе си. Аз, от друга страна, мога да бъда полезна.“

„Полезна? Как?“, попита той с презрение.

„Имам достъп до всичката му информация. Фирмени сметки, офшорни регистрации, тайни договори. Всичко, което може да ви интересува. Всичко, което е много по-ценно от моя дребен дълг. Дайте ми време. Помогнете ми да го сваля, и ще ви се отплатя много по-добре, отколкото той някога би могъл.“

Симеон ме гледаше дълго и мълчаливо. Виждах как в главата му се въртят зъбните колела на пресметливостта. Той не беше глупав. Беше бизнесмен, макар и от криминалния свят. Разбираше от риск и печалба.

„Искаш да предадеш собствения си съпруг?“, попита той накрая, но в гласа му нямаше осъждане, а по-скоро професионален интерес.

„Той ме предаде пръв“, отвърнах аз студено.

Той се отдалечи от мен и започна да се разхожда из склада. „Интересно предложение. Но как да знам, че не ме лъжеш? Как да знам, че това не е някакъв номер, за да спечелиш време?“

„Няма как да знаете. Ще трябва да ми се доверите. Точно както аз ще трябва да се доверя, че няма да ме нараните, докато правя това.“

Той се спря и се обърна към мен. „Добре. Ще си поиграем на твоята игра. Засега. Давам ти една седмица. Седем дни. Искам да ми донесеш нещо. Нещо конкретно. Доказателство, че наистина имаш достъп и че си сериозна. Ако успееш, ще говорим пак. Ако не успееш, или ако се опиташ да ме измамиш…“ Той не довърши, но заплахата увисна тежко във въздуха. „Ще намерим и теб, и сина ти, където и да се скриете. Разбра ли?“

„Разбрах.“

„А сега се махай оттук. Преди да съм размислил.“

Обърнах се и тръгнах към изхода, без да поглеждам назад. Краката ми бяха като памук, но се стараех да вървя уверено. Когато излязох навън и вдишах от студения вечерен въздух, имах чувството, че съм се родила отново.

Качих се в колата на Деян, който ме чакаше с изписано на лицето му напрежение.

„Какво стана? Добре ли си?“, засипа ме той с въпроси.

„Добре съм“, казах аз, все още треперейки. „Спечелих ни време. Една седмица.“

Разказах му целия разговор. Той ме слушаше с изумление.

„Ани, това е било… невероятно рисковано!“, каза той, когато свърших. „Но и гениално. Ти си го накарала да се замисли. Посяла си съмнение в него към Петър.“

„Сега обаче трябва да изпълня обещанието си“, казах аз. „Трябва да намеря нещо, с което да го закова.“

„Имаме една седмица“, каза Деян, като запали двигателя. „Ще успеем. Ти, аз и сестра ти. Ние сме по-добър екип, отколкото той някога е имал.“

Докато се връщахме към квартирата на Милена, осъзнах, че нещо в мен се е променило. Страхът все още беше там, но вече не ме парализираше. На негово място се беше появила студена, твърда решителност. Битката тепърва започваше, но аз вече не бях пасивна жертва. Бях активен играч. И щях да играя, за да спечеля.

Глава 8
На следващата сутрин се срещнахме с професор Дамянов. Офисът му в университета беше точно такъв, какъвто си го представях – отрупан със стари, дебели книги, ухаеше на хартия и мъдрост. Самият той беше възрастен мъж със сребърна коса и проницателен поглед, който сякаш можеше да прочете и най-дребния шрифт в душата ти.

Изложих му случая си, подкрепяна от Милена, която добавяше правни термини и детайли, които аз пропусках. Професорът слушаше внимателно, без да си води бележки, само кимаше от време на време.

Когато свършихме, той дълго мълча, потропвайки с пръсти по махагоновото си бюро.

„Това е много сериозно, госпожо“, каза той накрая с дълбок, спокоен глас. „И много мръсно. Вашият съпруг е изградил сложна схема, която го предпазва добре. Да се докаже пряката му връзка с измамата и с хората, които ви заплашват, ще бъде изключително трудно. Не и невъзможно, но трудно.“

„Какви са ми шансовете?“, попитах аз директно.

„Ако се стигне до съд за развод и попечителство, той ще използва дълга ви срещу вас“, обясни професорът. „Ще ви изкара безотговорна, финансово нестабилна, дори комарджийка. Ще наеме частни детективи, ще се опита да докаже, че имате връзка с господин…“, той погледна към Милена.

„Деян“, подсказа тя.

„…с господин Деян. Ще направи всичко, за да ви очерни и да ви отнеме детето. Това е стандартна процедура за хора като него.“

Думите му бяха като леден душ. „Но той е престъпник! Той е измамник!“

„И вие трябва да го докажете“, отвърна професорът. „Вашата дума срещу неговата. Той има пари, влияние и армия от адвокати. Вие имате подслушан разговор, който може да бъде оспорен в съда като незаконно придобит. Трябва ни нещо повече. Нещо солидно. Документ. Имейл. Банково извлечение. Нещо, което неоспоримо го свързва със схемата.“

Това потвърди думите на Симеон. Трябваше ми конкретно доказателство.

„Домът ни е пълен с негови документи. Има кабинет, в който не ми дава да влизам. Компютърът му е защитен с пароли“, казах аз.

„Тогава трябва да намерите начин да влезете“, каза професорът. „Това е ключът. Без солидни доказателства, вие сте в много неизгодна позиция. С тях обаче, вие държите всички козове. Можете не просто да се разведете и да получите попечителство, но и да го принудите да поеме дълга ви и да ви осигури щедра издръжка, за да си мълчите.“

Срещата с адвоката ме отрезви. Осъзнах колко високи са залозите и колко малко време имам.

През следващите два дни с Деян и Милена изготвяхме план. Милена ровеше из правни казуси, търсейки прецеденти и слаби места в законодателството. Деян използваше своя познат-хакер, за да се опита да намери слаби места в киберсигурността на фирмата на Петър. А аз… аз трябваше да бъда троянският кон. Трябваше да се върна в онази къща.

Решението беше едно от най-трудните в живота ми. Самата мисъл да бъда отново под един покрив с Петър, да се преструвам, да се усмихвам, ме отвращаваше. Но нямаше друг начин.

В неделя вечерта, точно както бях обещала, се прибрах със Самуил. Петър ни посрещна така, сякаш нищо не се е случило. Беше спокоен, дори леко любезен.

„Как беше при сестра ти?“, попита той.

„Добре. Починах си“, отвърнах аз.

Вечерта премина в напрегнато мълчание. Аз се опитвах да се държа нормално, но всяко негово движение, всяка дума ме караха да настръхвам. Той усещаше дистанцията ми, но не коментираше. Може би смяташе, че все още съм му сърдита за нещо дребно.

Планът ни беше да действаме през нощта. Знаех, че Петър спи дълбоко, особено след като изпие обичайната си чаша уиски преди лягане. Деян ми беше дал малко USB устройство, наречено „ключодържател“, което можело да копира данни от компютър за минути. Хакера му го беше подготвил със специален софтуер, който търсеше ключови думи – името на Ралица, на Симеон, офшорни сметки, всичко, което можеше да ни е от полза.

Чаках с часове, взирайки се в тавана, докато дишането на Петър до мен не стана дълбоко и равномерно. Сърцето ми биеше до пръсване. Внимателно се измъкнах от леглото. На пръсти се промъкнах до кабинета му. Вратата, както и очаквах, беше заключена.

Но аз бях подготвена. Преди месеци, когато чистачката беше болна, Петър ми беше дал резервен ключ, за да мога да почистя. Бях си направила копие, водена от някакво неясно предчувствие. С треперещи ръце пъхнах ключа в ключалката. Превъртя се почти безшумно.

Влязох вътре. Кабинетът беше неговата крепост. Огромен, от тъмно дърво, с тежки кожени мебели. Включих само малката настолна лампа. Въздухът беше студен и миришеше на неговия одеколон.

Отидох до компютъра му. Включих го. За моя изненада, той не поиска парола веднага. Явно беше в режим на заспиване. Пъхнах USB устройството в порта. Малка светлинка примигна, показвайки, че процесът на копиране е започнал.

Сега трябваше да чакам. Деян беше казал, че може да отнеме между десет и тридесет минути, в зависимост от обема на информацията. Всяка секунда ми се струваше като час. Ослушвах се за всеки шум откъм спалнята.

Докато чаках, реших да прегледам документите на бюрото му. Повечето бяха безинтересни договори и фактури. Но в едно от чекмеджетата, което не беше заключено, намерих папка с надпис „Проект Феникс“. Отворих я. Вътре имаше документи за регистрация на фирма на Каймановите острови. Акционери бяха Петър и Димитър, съпругът на Ралица. Имаше и банкови извлечения, показващи преводи на големи суми от сметките на „инвеститорите“ в измамната схема към тази офшорна сметка.

Това беше! Това беше доказателството! Черно на бяло.

Снимах всеки документ с телефона си, като се стараех ръцете ми да не треперят прекалено много. Точно когато приключих, светлинката на USB устройството угасна. Копирането беше приключило. Внимателно го извадих. Изключих компютъра, така че да се върне в същия режим, и се огледах, за да се уверя, че всичко е както го заварих.

Тъкмо се канех да изляза, когато чух скърцане на пода в коридора. Замръзнах. Стъпките се приближаваха към кабинета. Сърцето ми спря. Нямах къде да се скрия.

Дръжката на вратата бавно се завъртя.

Глава 9
Времето сякаш спря. Стоях вкаменена в средата на кабинета, стиснала в ръка USB устройството и телефона с компрометиращите снимки. Единственият ми инстинкт беше да се скрия, но нямаше къде. Бях в капан. Дръжката на вратата се завъртя докрай и вратата бавно се отвори.

На прага стоеше Самуил.

Държеше плюшеното си мече и търкаше сънено очички. „Мамо?“, прошепна той с тънкото си гласче. „Имах лош сън. Може ли да дойда при теб?“

Облекчението, което ме заля, беше толкова силно, че едва не се свлякох на пода. Коленете ми омекнаха. Поех си дълбоко, треперливо дъх.

„Разбира се, слънчице. Идвай“, казах аз, като се опитах гласът ми да звучи успокояващо, а не като писък на истерия.

Той се приближи и се сгуши в краката ми. Прегърнах го силно, заравяйки лице в меката му коса. Той беше моят ангел-спасител. Ако беше Петър, всичко щеше да е свършило.

„Какво правиш тук, мамо? Тук е страшно“, попита той, оглеждайки тъмния кабинет.

„Просто търсех една книга, миличък“, излъгах аз. „Хайде да се връщаме в леглото.“

Пъхнах бързо телефона и флашката в джоба на халата си. Изключих лампата, заключих кабинета след себе си и занесох Самуил обратно в спалнята. Петър дори не беше помръднал. Положих сина си между нас. Той веднага заспа, усещайки се в безопасност. Аз обаче не мигнах до сутринта, стиснала в ръка доказателствата, които можеха да променят всичко.

На сутринта изпратих снимките и съобщение на Деян и Милена: „Имам ги. Действаме по план Б.“

План Б беше прост. Трябваше да се срещна с Деян на уречено място и да му предам флашката и телефона. Той щеше да ги занесе на своя приятел-хакер, за да анализира данните и да ги подготви в разбираем вид за професор Дамянов.

Използвах ходенето до магазина като прикритие. Петър беше в добро настроение тази сутрин, което направи нещата още по-зловещи. Той дори ми се усмихна.

„Надявам се, че уикендът далеч от мен ти е подействал добре“, каза той, докато си връзваше вратовръзката. „Липсваше ми.“

Стомахът ми се сви от отвращение. Кимнах и се насилих да се усмихна.

Срещнах се с Деян в един парк. Предадох му всичко бързо, без да привличаме внимание.

„Браво, Ани“, каза той, а в очите му се четеше смесица от възхищение и притеснение. „Беше много смело. Сега се прибирай и се дръж нормално. Ние поемаме оттук. Ще ти се обадя, когато имаме нещо.“

Следобедът се точеше мъчително бавно. Опитвах се да играя със Самуил, но мислите ми бяха другаде. Всеки път, когато телефонът звънеше, подскачах.

Към четири часа следобед се обади Деян.

„Имаме всичко“, каза той, а в гласа му се усещаше триумф. „Хакерът е извлякъл криптирана кореспонденция между Петър и Димитър. Дискутират цялата схема в детайли. Има дати, суми, имена на други „инвеститори“. Има и комуникация със Симеон. Нареждания, плащания. Това е джакпот, Ани! Той е до тук.“

Почувствах как огромна тежест пада от раменете ми. Успяхме.

„Професорът вече има копие от всичко“, продължи Деян. „Каза, че това променя играта напълно. Иска да се срещне с теб утре, за да обсъдите как да процедирате. Но ми каза да ти предам нещо важно. Не прави нищо. Не се конфронтирай с Петър. Дръж се така, сякаш нищо не се е случило, докато не задействаме правната машина.“

„Добре“, казах аз. „Ще внимавам.“

Но съдбата имаше други планове.

Когато Петър се прибра вечерта, беше различен. Спокойното му сутрешно настроение беше изчезнало. Беше напрегнат, раздразнителен. Едва проговори по време на вечеря.

След като сложих Самуил да спи, го намерих в кабинета. Вратата беше широко отворена. Той стоеше пред бюрото си, а на лицето му беше изписана ярост, каквато не бях виждала никога досега.

„Търся нещо“, каза той с леден глас, без да ме поглежда. „Една папка. С надпис „Проект Феникс“. Да си я виждала случайно?“

Сърцето ми замръзна. Той знаеше. Не знаех как, но знаеше.

„Не“, казах аз, опитвайки се да звуча убедително.

Той се обърна рязко към мен. Очите му бяха тъмни и страшни. „Не ме лъжи, Ани! Знам, че си влизала тук. Нещо е разместено. Усещам го.“

Той се приближи до мен, а аз инстинктивно отстъпих назад.

„Къде е папката?“

„Не знам за какво говориш!“

Той сграбчи ръката ми силно. „Ти беше! През цялото време! Мислех, че си просто наивна, но ти си играела някаква своя игра! С кого работиш? С онзи твой приятел от университета ли? Той ли те настройва срещу мен?“

Болката от стискането му беше силна, но страхът беше по-силен.

„Пусни ме!“, извиках аз, опитвайки се да се отскубна.

„Ще ме пуснеш, когато ми кажеш истината! Ти съсипа всичко! Всичко!“, изкрещя той, а лицето му се беше изкривило в грозна гримаса.

В този момент вратата на стаята се отвори. Беше Самуил, събуден от виковете. Той гледаше с ужас как баща му стиска ръката на майка му.

„Тате?“, проплака той. „Пусни мама. Боли я.“

Петър сякаш се сепна. Погледна към Самуил, после към мен, после към ръката си, впила се в моята. Отпусна хватката си рязко, сякаш се беше опарил. На лицето му за миг се изписа нещо като срам, но той бързо беше заменен от студена ярост.

„Махнете се“, процеди той през зъби. „Махнете се и двамата от погледа ми.“

Грабнах Самуил и избягах от кабинета. Заключих се в спалнята, треперейки неконтролируемо. Утешавах плачещия си син, докато моите собствени сълзи се стичаха мълчаливо по лицето ми.

Маската беше паднала. Играта беше приключила. Вече нямаше връщане назад. Бяхме във война. И тази нощ, в тази къща, се чувствах като на фронтовата линия, беззащитна и сама.

Глава 10
Нощта беше безкрайна. Прекарах я будна, седнала на пода до леглото, в което Самуил най-накрая беше заспал, изтощен от плач. Слушах стъпките на Петър долу, нервното му разхождане напред-назад в кабинета, тихото звънене на телефона. Той със сигурност говореше със своите адвокати, може би със Симеон, може би с Ралица и Димитър. Плетеха мрежа около мен.

Усещах стените на къщата да се свиват. Това вече не беше дом, а бойно поле. Трябваше да се измъкна. Трябваше да защитя сина си.

На разсъмване, когато в къщата най-накрая настъпи тишина, аз взех решение. Тихо събрах най-необходимото в две раници – една за мен, една за Самуил. Взех всички пари в брой, които пазех скрити, и документите ни. Написах съобщение на Милена: „Тръгвам си. Той знае. Ще се скрия за няколко дни. Не ме търсете на твоя адрес. Ще се свържа с теб, когато мога. Обичам те.“

Изпратих подобно съобщение и на Деян, като му обясних накратко какво се е случило. „Не се притеснявай за мен. Пази доказателствата. Те са единственият ми шанс.“

Събудих Самуил внимателно. „Хайде, съкровище, отиваме на приключение“, прошепнах му аз. Той, все още сънен, не задаваше въпроси.

Измъкнахме се от къщата като крадци в собствения си живот. Не посмях да взема колата – той сигурно щеше да я проследи. Тръгнахме пеша към най-близката спирка на градския транспорт. Утринният хлад ме пронизваше, но аз не го усещах. Бях водена от адреналина и страха.

Първата ми мисъл беше да отида при Деян, но веднага я отхвърлих. Това щеше да е първото място, където Петър щеше да ме потърси. Квартирата на Милена също беше изключена. Трябваше ми място, за което никой не знае.

И тогава се сетих. Преди години, когато с Деян бяхме студенти, често бягахме от града за уикенда в една стара, изоставена вила на дядо му, дълбоко в планината. Беше почти разрушена, без ток и течаща вода, но беше нашето убежище. Деян не беше ходил там от години, но ми беше казвал, че ключът все още е скрит на същото място – под третия камък до старата чешма.

Беше огромен риск. Пътуването щеше да е дълго и трудно, особено с дете. Но беше единственият ми вариант.

Сменихме няколко автобуса, за да се доберем до автогарата. Купих билети за малко градче в подножието на планината, като платих в брой. През цялото време се озъртах параноично, очаквайки да видя някой от хората на Петър.

Пътуването беше кошмарно. Самуил беше уморен и раздразнителен. Аз се опитвах да бъда силна за него, но вътрешно се разпадах. Чувствах се като беглец, като престъпник.

Когато най-накрая пристигнахме в градчето, беше късен следобед. Оттам до вилата имаше още десетина километра стръмен, черен път. Нямаше автобуси. Наехме възрастен таксиметров шофьор с раздрънкана кола, който ни изгледа подозрително, но се съгласи да ни закара, докъдето може. Остави ни в началото на пътеката.

Последните два километра ги извървяхме пеша. Самуил плачеше от умора, затова го взех на ръце, въпреки че и аз едва се държах на краката си. Раницата тежеше като олово.

Когато най-накрая видях порутения покрив на вилата сред дърветата, ми се прииска да заплача от облекчение. Всичко беше точно както го помнех. Намерих ключа под камъка. Отключих вратата и влязохме в студеното, прашно помещение. Миришеше на старо дърво и забрава.

Това беше нашето скривалище. Примитивно, неудобно, но безопасно. Поне за момента.

През следващите два дни се опитвахме да се устроим. Намерих стари одеяла и свещи. Носехме вода от чешмата. Хранехме се със скромните запаси, които бях купила от градчето. За Самуил това беше голямо приключение – „къщичка в гората“. Но аз знаех истината. Бяхме в изгнание.

Нямах обхват на телефона. Бях откъсната от света, от единствените си двама съюзници. Не знаех какво се случва. Дали Милена и Деян са добре? Дали професор Дамянов е задействал нещо? Или Петър вече ги е намерил и неутрализирал?

На третия ден реших, че не мога повече да стоя в неведение. Оставих Самуил да спи във вилата и тръгнах нагоре по билото на планината, спомняйки си, че там някога имаше слаб сигнал.

Вървях близо час, докато накрая телефонът ми не изпиука. Една чертичка обхват. Заваляха съобщения. Десетки пропуснати повиквания и съобщения от Милена и Деян. И едно от Петър.

„Знам, че ще прочетеш това. Можем да приключим всичко мирно. Върни се. Да поговорим. Заради Самуил.“

Лъжец. Това беше капан. Изтрих съобщението му и отворих тези от Милена.

„Ани, къде си? Добре ли си? Професорът внесе иск за развод и ограничителна заповед. Петър е бесен. Търси те навсякъде. Пази се!“

Следващото беше от Деян:

„Полицията се свърза с мен. Разпитват ме за теб. Явно Петър те е обявил за изчезнала и е намекнал, че си емоционално нестабилна и си „отвлякла“ детето. Мръсник! Казах им, че нямам представа къде си. Не се предавай, Ани. Истината е на наша страна.“

Значи машината беше задействана. Но и неговата контраатака беше започнала. Той не се бореше за мен или за семейството ни. Той се бореше за сина си като за трофей, като за част от имуществото си, която аз съм си позволила да открадна.

Докато четях съобщенията, чух шум зад мен. Пращене на съчки. Обърнах се рязко.

На десетина метра от мен, облегнат на едно дърво, стоеше Симеон.

Сърцето ми спря. Как? Как ме беше намерил тук?

Той не изглеждаше заплашителен. Напротив, изглеждаше почти уморен.

„Здравей, Ани“, каза той спокойно. „Съпругът ти предлага много пари, за да те намеря. И да му върна сина му. Но аз все още не съм решил на чия страна да застана.“

Глава 11
В първия момент инстинктът ми крещеше да бягам. Да се обърна и да хукна надолу по склона, без да поглеждам назад. Но краката ми сякаш бяха заковани за земята. Бягството беше безсмислено. Той беше тук. Намерил ме беше на място, което смятах за абсолютно сигурно.

„Как?“, беше единственото, което успях да кажа.

Той сви рамене. „Не е толкова трудно, колкото си мислиш. Имаме си нашите методи. Проследихме таксиметровия шофьор, който те е докарал. Малко убеждаване и той си спомни накъде е тръгнала една уплашена жена с дете.“

Разбира се. Бях толкова фокусирана върху дигиталните следи, че бях забравила за човешкия фактор.

„Какво искаш?“, попитах аз, опитвайки се гласът ми да звучи по-смело, отколкото се чувствах.

„Както казах, съпругът ти е много щедър. Иска сина си. За теб не го е грижа особено. Каза, че можеш да правиш каквото искаш, стига да не се доближаваш до детето. Предлага и да опрости „дълга“ ти към мен, плюс солиден бонус.“ Той се усмихна леко. „Изгодна сделка, нали?“

„И ти ще я приемеш?“

„Не бързай“, каза той, като се отлепи от дървото и направи няколко крачки към мен. Не изглеждаше агресивен. По-скоро беше като бизнесмен, който обсъжда поредната сделка. „Аз съм прагматичен човек, Ани. Интересува ме дългосрочната перспектива. Петър е паникьосан. Готов е да плати всичко, за да си върне контрола. Но твоят адвокат е задействал нещата. Ти имаш доказателства. Ако това, което ми каза, е вярно, Петър скоро няма да има нито пари, нито влияние. А аз не обичам да работя с губещи.“

Той ме изучаваше с проницателния си поглед. Преценяваше ме.

„Ти ми предложи сделка миналата седмица“, продължи той. „Да ти помогна да го свалиш, а ти ще ми се отплатиш. Офертата ти още ли е в сила?“

Бях поразена. Той не беше дошъл да ме заплашва. Беше дошъл да преговаря. Осъзнах, че в този момент се решаваше всичко. Моят отговор щеше да определи бъдещето ми.

„Да“, казах аз без колебание. „В сила е. Но искам нещо в замяна. Веднага.“

„Слушам.“

„Искам защита. За мен и за сина ми. Искам да си сигурен, че никой от хората на Петър няма да ни доближи. Искам и ти, и твоите хора да стоите далеч. Да бъдете… невидими съюзници.“

Той се замисли за момент. „Това може да се уреди. Но и аз имам условие. Искам достъп. Когато всичко приключи и ти получиш контрол над част от активите му, искам пълен достъп до информацията за офшорните му сметки. Искам да знам къде е скрил парите, които е откраднал не само от теб, но и от много други хора. Включително и от някои мои… партньори.“

Картината започна да се изяснява. Не ставаше въпрос само за моя дълг. Петър беше засегнал интересите на много по-големи играчи. Симеон не искаше просто отмъщение. Той искаше възмездие и дял от плячката.

„Съгласна съм“, казах аз. „Ще получиш всичко, което намерим.“

„Добре тогава. Имаме сделка.“ Той ми протегна ръка. Поколебах се за миг, после я стиснах. Ръката му беше груба и студена. „Сега се връщай при сина си. Никой няма да ви безпокои тук. Когато му дойде времето, аз ще се свържа с теб. А на Петър ще му кажа, че си потънала вдън земя. Нека се поти малко.“

Той се обърна и изчезна сред дърветата толкова безшумно, колкото се беше появил.

Останах сама на поляната, опитвайки се да осмисля току-що случилото се. Бях сключила съюз с дявола. Бях се доверила на престъпник, за да се спася от съпруга си. Моралният компас в мен крещеше, че това е грешно. Но инстинктът ми за оцеляване казваше,то`ва е единственият начин.

Върнах се във вилата с ново усещане за сигурност, макар и измамно. Прекарахме още няколко дни в изолация. Всеки ден се качвах до билото, за да проверявам телефона си. Новините от Милена и Деян бяха смесица от добри и лоши. Ограничителната заповед беше издадена. Петър нямаше право да ме доближава. Но неговият екип беше започнал масирана медийна кампания. В няколко жълти сайта се появиха статии, описващи ме като „нестабилна съпруга на известен бизнесмен“, която е избягала с детето си след семеен скандал. Намекваше се за изневяра и финансови злоупотреби от моя страна.

Те се опитваха да ме дискредитират, да ме представят като луда в очите на обществото и съда, преди изобщо да съм казала своята версия.

На петия ден от престоя ни във вилата получих съобщение от непознат номер. Беше само една дума: „Време е.“

Знаех, че е от Симеон. Малко по-късно се обади и Милена.

„Ани, трябва да се върнеш. Професор Дамянов е насрочил среща с адвокатите на Петър. Искат да преговарят за споразумение. Твоето присъствие е задължително. Трябва да покажеш, че не се криеш, че си стабилна и готова да се бориш.“

Страхът отново се надигна в мен. Трябваше да се върна в града. Да се изправя срещу всички.

Но този път беше различно. Вече не бях сама. Имах адвокат. Имах приятели. Имах и един много опасен, но в момента полезен съюзник.

Време беше да спра да се крия. Време беше да се бия.