Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Семейството на Антон и Венци, които ходят пеш 11 км на училище, получи хладилник и печка
  • Новини

Семейството на Антон и Венци, които ходят пеш 11 км на училище, получи хладилник и печка

Иван Димитров Пешев декември 26, 2022
asnastastoastnast.jpg

Семейството от смолянското село Сивино живее през зимата с инвалидната пенсия на майката от 396 лв.

Въпреки немотията, в която живеят, тези хора са щастливи, казва дарителят Венцислав Чавдаров

Семейството на двете братчета от смолянското село Сивино, които ходеха по 11 км пеша, за да стигнат до училището си, получи голямо дарение.

То е по инициатива на ски учителя Венцислав Чавдаров, който закарал с микробус хладилник, готварска печка, съдомиялна.

Не изпускай тези оферти:

„Трогна ме тяхната история. С мои средства и с помощта на приятели е дарението. Въпреки немотията, в която живеят, въпреки болестта – това семейство е щастливо. Удовлетворен съм, че помогнахме и бяхме причина за сълзите им от радост“, каза Чавдаров.

Братята Антон и Венци, които са в 8-и и 9-и клас на механотехникума в Смолян, пък се радват на модерни телефони. Досега те са имали стари с бутони.

 

Братчетата вървяха пеш от Сивино до Смилян, защото до родното им село няма автобус. Скромните момчета дори не са споделили в училище за транспортните си проблеми. Просто след часовете, когато автобусът за Смилян вече е заминал, тръгват пеш.

 

Майка им Медиха е на 42-години, но е пенсионерка по болест с 50% инвалидност. 53-годишният ѝ съпруг Розие работи непрестанно в гората, добива дървесина, за да прехранва семейството си. Двамата имат 5 деца. Най-големият – Алекси, е на 23 г. и работи с баща си. Две от децата им живеят и работят в Сопот и Варна и се прибират вече рядко.

 

Медиха получава 396 лв. месечна пенсия. Радва се на съдбата, че имат поне къща. Наскоро започнали да я ремонтират, но се принудили да спрат. Причината е, че почти едновременно се повредили и бойлерът, и пералнята им. „Вече са ремонтирани. Нали съм инвалид, заради болестта върша всичко бавно и трудно. Не съм предполагала, че някога ще имам собствена съдомиялна.

 

Хладилникът ни отдавана се развали и нямаше как да купим нов, сега съм много щастлива. Винаги ще съм блогодарна на тези добри хора“, обясни Медиха. Освен това тя вече има електрическа кана, кухненски робот и други уреди, с които да й е по-лесно да готви на многолюдното си семейство.

Тя е спокойна, че децата й не вървят вече пеша. След като се свършат училище децата вече слизат до кметството в Смилян. По разпореждане на община Смолян лично кметът Чавдар Червенков или ако той е в командировка, някой служител от кметството кара децата до Сивино.

 

Майката Медиха се радва, че с новите уреди ще може да готви по-лесно на многолюдното си семейство.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Натали Трифонова проговори за голямата си любов със Слави Трифонов
Next: Млада майка намери в Добрич чанта с 13 600 лева и ги върна

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.