Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Семейство с бебе заседна в нагорещен до червено капан в София, но вместо да им помогнат
  • Новини

Семейство с бебе заседна в нагорещен до червено капан в София, но вместо да им помогнат

Иван Димитров Пешев юли 19, 2023
wfasfwwww.png

Неприятна случка сполетя семейство в столицата.

Събота, часът е 16:45. Атина Христова е в компанията на мъжа си, техен общ приятел и шестмесечното им бебе. Те решават да минат през наскоро ремонтирания подлез на Румънското посолство и да се възползват от създаденото ново съоръжение за колички – асансьорите.

“Влязохме задружно в асансьора, който да ни качи от страната на цар Иван Асен II”, разказва жената. Именно тогава асансьорът е заседнал, след като е подскочил рязко малко след тръгването си.

“Буквално бяхме заклещени в тази малка метална кутийка с външна температура 36 градуса спрямо телефона ми, вътре се усещаше като поне 40 и нямаше почти никакъв въздух. Според това, което виждахме през малките отвори на вратата, бяхме някъде в средата на шахтата и моята клаустрофобия се засили максимално”, признава жената.

Последвало е обаждане към дежурния техник, който им е отговорил, че ще му отнеме близо час да стигне до асансьора.

“Няколко пъти натъртих, че сме с малко бебе (не знам доколко сте наясно, но бебетата могат да прегреят за секунди и това може да доведе до тежки усложнения)”, отбелязва още Атина.

След разговора с техника, заседналите в асансьора звъннали и на тел. 112. Оттам са им предложили да изпратят пожарна кола, но в последствие им съобщили, че не е по възможностите им, ако няма нужда от спешна медицинска помощ.

“Та останахме все така заклещени и варящи се в малката алуминиева кутийка, миришеща на урина и наподобяваща пещ. Все пак техникът се появи след половин час и освобождавайки ни започна да ни крещи и да се възмущава защо сме използвали въпросния асансьор, при положение, че той е предназначен за възрастни хора и самотни майки с деца. След като го попитахме каква би била разликата, ако бях заседнала сама с бебето, той започна да крещи, че въобще не е за ползване.

Моят апел към съгражданите е – моля, внимавайте и по-добре не използвайте въпросните асансьори!

Трайчо Трайков – кмет на район „Средец“, знам, че ремонтът приключи преди приблизително два месеца и може би е твърде рано за такива повреди. Бихте ли могли да обърнете внимание на фирмата за допълнителна проверка?

Благодарим на техника за бързата реакция и че все пак ни освободи след половин час”, завършва публикацията си Атина Христова.

Атина Христова допълни в коментарите под публикацията си, че в асансьора не е имало бутон за директна връзка с техник, което е проблем за хората, които не носят в себе си мобилно устройство, чрез което биха могли да осъществят връзка с техник.

Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Извънредно: Жестока стихия помете български град
Next: Земетресение се усети в България

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.