Сестра ми, Анелия, е самотна майка и финансово ѝ е изключително трудно. Животът ѝ се стече така – поредица от лоши решения и още по-лош късмет, или поне така твърдеше тя. Аз, Лилия, от друга страна, бях поела по различна пътека. Имах кариера, стабилност и лукса да се притеснявам за неща извън следващата сметка за ток.
Миналия месец, след като приключих един изтощителен, но изключително успешен проект, получих значителен бонус. Беше сума, която променяше играта за мен, позволяваше ми да дишам по-леко по отношение на огромния ипотечен кредит, който с Мартин бяхме изтеглили за новия ни апартамент. Първата ми мисъл, след като видях цифрите в банковата си сметка, беше Анелия. И нейният син, Деян. Чувството за вина, този постоянен спътник на успеха, когато си оставил някого зад себе си, ме накара да ѝ изпратя сериозна част от бонуса.
Разбира се, тя беше много щастлива. Плака по телефона. Говори ми колко много ѝ помагам, как съм нейният ангел-спасител, как с тези пари най-накрая ще покрие просрочените вноски по оня бърз кредит, който я задушаваше, и ще купи зимно яке на Деян. Почувствах се добре. Почувствах се лека, сякаш бях платила индулгенция за собствения си просперитет.
Но това усещане не трая дълго.
Вчера, точно когато приключвах напрегната среща с ръководството, телефонът ми извибрира. Беше тя. Оставих я да звъни, но тя настояваше. Извиних се и излязох в коридора, облицован със студено стъкло и стомана.
„Ани? Какво има? Добре ли сте?“
От другата страна имаше мълчание, последвано от тежко, напрегнато вдишване. „Лилия… парите. Онези, които ми прати. Свършиха.“
Сърцето ми леко се сви. „Как така свършиха, Анелия? Беше сериозна сума. Минаха само три седмици.“
„Ти не знаеш какво е! – гласът ѝ се изостри. – Всичко е толкова скъпо. Само задълженията… и Деян имаше нужда…“
Притиснах пръсти към слепоочието си. Усещах накъде отива това. „Ани, не мога. Това беше изключение. Беше бонус.“
„Но ти имаш! Ти винаги имаш!“ – тонът ѝ вече не беше умоляващ, а изискващ. „Мартин печели толкова много. Вие живеете в онзи палат…“
„Това няма значение. Анелия, говорихме за това. Трябва да се научиш да управляваш…“
„Не ми изнасяй лекции!“ – изкрещя тя в слушалката, толкова силно, че трябваше да я отдалеча. „Имам нужда от още. Кога ще ми изпратиш?“
Вдишах дълбоко, събирайки цялата си воля. Трябваше да спра това, преди да се е превърнало в модел. „Няма да го направя, Анелия. Съжалявам. Парите бяха жест, не абонамент.“
Настъпи тишина. Ледена, тежка тишина, която предвещаваше буря. Усещах как напрежението вибрира през линията, хиляди километри неизказани обвинения.
Когато тя най-накрая проговори, гласът ѝ беше неузнаваем. Спокоен, но пълен със студена ярост. Ядосана, тя каза: „Ти мислиш, че си се измъкнала, нали? Мислиш, че си по-добра от мен с твоя скъп апартамент и твоя бизнесмен. Но ти си забравила. Забравила си откъде идваш. Забравила си какво се случи.“
Стиснах телефона. „Какво искаш да кажеш?“
„О, ти знаеш много добре какво искам да кажа. Ако не ми изпратиш същата сума до утре вечер, ще се погрижа Мартин да научи. Ще му разкажа всичко. Ще му разкажа какво направи ти. Ще му разкажа за онази нощ. И за парите на баща ни.“
Кръвта ми замръзна. Краката ми се подкосиха. Коридорът на лъскавата офис сграда започна да се върти около мен. „Ти не би го направила…“
„Гледай ме. До утре вечер, Лилия. Иначе твоят перфектен малък свят ще се срине. И аз ще бъда там, за да гледам.“
Връзката прекъсна.
Останах неподвижна, взирайки се в отражението си в стъклената стена. Жената, която ме гледаше, беше бледа, уплашена и изведнъж осъзнаваше,S че миналото, което толкова старателно беше погребала, току-що бе разровило пръстта и протягаше ръце към нея.
Глава 2: Отражения в стъклото
Пътят към дома беше мъгла. Механично шофирах лъскавия си автомобил през задръстванията на града, но съзнанието ми беше далеч. Беше в една схлупена къща преди двадесет години, в миризмата на мухъл и отчаяние, в приглушения плач на майка ни и тежките стъпки на баща ни.
„Парите на баща ни.“
Какво знаеше Анелия? Или по-скоро, какво мислеше, че знае? Баща ни беше починал отдавна, оставяйки след себе си само дългове и горчиви спомени. Или поне така си мислех аз. Анелия винаги е била по-близо до него, по онзи токсичен, разрушителен начин. Аз бях тази, която избяга. Аз бях тази, която се измъкна, която учеше в университет до късно вечер, докато работеше на две места, за да плати студентския си заем. Аз бях тази, която се закле никога да не бъде като тях.
А сега, заплахата на сестра ми висеше над мен като дамоклев меч.
Мартин. Какво щеше да си помисли той? Мартин беше човек на реда, на логиката. Той беше бизнесмен до мозъка на костите си. Неговият свят беше изграден върху контрол, репутация и безупречност. Той презираше слабостта и над всичко презираше семейните драми. Особено моето семейство. Той беше толерирал Анелия заради мен, но винаги я наричаше „черната дупка“. „Тя само смуче, Лилия. Внимание, пари, енергия. Тя е емоционален вампир.“
Ако Анелия му разкажеше… Не, тя не знаеше цялата истина. Никой не я знаеше. Дори аз се опитвах да я забравя.
Отключих тежката врата на апартамента ни. Вътре беше тихо, с изглед към целия град през огромни прозорци от пода до тавана. Всичко беше в нюанси на сиво, бяло и хром. Подредено. Чисто. Скъпо. Точно обратното на моя произход.
Мартин беше в кабинета си, виждах го през стъклената преграда. Говореше по телефона, крачеше напред-назад. Изглеждаше напрегнат. Той също имаше своите битки. Неговата компания за внос и износ беше неговият живот, но напоследък често говореше за проблеми с доставчици, за „затегнат пазар“ и за партньора си, Димитър, който според него поемаше „неоправдани рискове“.
Той ме видя, вдигна ръка за поздрав и приключи разговора.
„Здравей. Как мина срещата?“ – попита той, излизайки от кабинета. Целуна ме по челото, но очите му бяха разсеяни.
„Добре. Продължително.“ – опитах се да прозвуча нормално.
Той се вгледа в мен, сбръчквайки вежди. Мартин забелязваше всичко. „Изглеждаш бледа. Какво има?“
„Нищо. Просто съм уморена. Дълъг ден.“
Той не изглеждаше убеден. „Сигурна ли си? Не е сестра ти, нали? Пак ли иска пари?“
Тръпнах. „Не. Не. Просто… работа.“
Той кимна бавно. „Добре. Защото, Лилия, не можем да си позволим повече разсейвания. Особено сега. Димитър днес ми сервира една… изненада. Имаме проблем с една пратка. Голям проблем. Може да ни струва цяло състояние, ако не го оправим. Имам нужда да си тук, с мен. Имам нужда от теб фокусирана.“
Вината ме заля като леден душ. Ето го него, бори се да запази империята, която ни осигуряваше този живот, а аз бях напът да взривя всичко заради стара, мръсна семейна тайна.
„Разбира се, Мартин. Фокусирана съм. Ще ти направя питие.“ – казах аз, тръгвайки към кухнята.
„Не, аз ще го направя.“ – каза той, следвайки ме. – „Но бъди честна с мен. Анелия се обади, нали?“
Спрях. Не можех да го лъжа. Не и в очите. „Да. Обади се.“
Мартин въздъхна и разтърка лицето си. „И?“
„Искаше още.“
„И ти ѝ отказа.“ – това не беше въпрос, а заповед.
„Да.“ – прошепнах.
„Добре. Най-накрая. Гордея се с теб. Крайно време беше да прережеш тази пъпна връв. Тя трябва да се научи да стои на собствените си крака.“
Той отвори хладилника за вино, без да вижда паниката в очите ми. Без да знае, че отказът ми не беше краят, а началото. Началото на война, която сестра ми беше готова да води с мръсни оръжия.
„Тя… не го прие добре.“ – успях да кажа.
Мартин се изсмя сухо. „Кога ли го е? Ще ѝ мине. Дай ѝ седмица и пак ще звъни, плачейки. Просто не вдигай. Това е единственият начин.“
Той ми подаде чаша студено бяло вино. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва я поех.
До утре вечер.
Часовникът на стената тиктакаше оглушително, отброявайки минутите до експлозията. Мартин говореше нещо за митници, за Димитър, за съдебни дела, ако се наложи. Аз кимах, но не чувах нищо.
Мислех си само за тъмната, влажна пръст, под която бяхме заровили тайните на баща ни. И как Анелия сега държеше лопатата.
Глава 3: Архитектурата на отчаянието
Апартаментът на Анелия беше на другия край на града, но сякаш се намираше в друго измерение. Малка гарсониера в порутен панелен блок, където миризмата на зеле и стар цигарен дим се беше просмукала в стените. Това беше нейната реалност.
Тя тръшна телефона на олющения кухненски плот. Ръцете ѝ трепереха от адреналина и гнева. „Няма да го направя.“ Коя беше Лилия, че да ѝ отказва? Коя беше тя, седнала в кулата си от слонова кост, да съди нея, Анелия, която се бореше всеки ден?
Деян се появи на вратата на стаята, сънен и уплашен. Беше на единадесет, но изглеждаше по-малък, с тъмни кръгове под очите, които не подхождаха на дете.
„Мамо? Пак ли се караш по телефона?“
Анелия се опита да омекоти чертите си. „Не, слънчице. Просто говорех с леля ти. Всичко е наред. Връщай се в леглото.“
„Гладен съм.“ – промърмори той.
Анелия отвори хладилника. Вътре имаше половин кофичка кисело мляко, един изсъхнал лимон и буркан лютеница. Тя го затвори с трясък. Парите, които Лилия ѝ беше дала. Те се бяха изпарили. Бяха отишли за наема, за две просрочени сметки, за вноската по кредита, който беше взела миналата година с надеждата да започне някакъв дребен онлайн бизнес, който се провали грандиозно. И да, беше купила на Деян яке. Но беше купила и за себе си онази кожена чанта, която видя на витрината. Само за миг искаше да се почувства нормална. Като Лилия.
Сега нямаха нищо. А хазяинът, господин Петров, я беше предупредил тази сутрин. Още един ден забавяне и ги изхвърля.
Отчаянието я задушаваше. Тя отново грабна телефона. Този път не звънеше на Лилия. Набра друг номер. Номер, който мразеше повече от всичко.
Вдигна се след третото позвъняване.
„Какво?“ – гласът беше дрезгав и нетърпелив.
„Стояне… аз съм.“
Настъпи мълчание. Стоян. Бащата на Деян. Мъжът, който ѝ беше обещал света, а ѝ беше оставил само дългове и разбито сърце. Той беше изчезнал преди пет години, но винаги се появяваше, когато надушеше пари.
„Анелия. Каква изненада. Да не би да ти трябват пари? Защото ако е така…“
„Не. Тоест, да, но… не от теб.“ – тя се запъна. – „Мисля, че мога да се сдобия с пари. С много пари.“
От другата страна на линията интересът веднага се събуди. „Така ли? Откъде? Да не би да си обрала банка?“
„От Лилия.“ – изплю тя името като отрова. – „Тя ми дължи. Дължи ми от години.“
Стоян се изсмя. „Твоята света сестра? Тя не би ти дала и стотинка, ако не е за да си купи спокойствието. За какво ти дължи?“
Анелия вдиша дълбоко. Това беше козът ѝ. Това беше мръсната тайна, която само тя и Стоян знаеха, защото той беше там, когато тя я откри. „Помниш ли след погребението на баща ми? Когато разчиствахме старата му барака?“
„Не съвсем…“
„Помниш! Старата метална кутия под дюшемето. С тефтерите. С двойното счетоводство.“
Стоян замълча. После каза бавно: „О. Онези тефтери. Мислех, че си ги изгорила.“
„Защо да ги горя? – гласът на Анелия стана леденостуден. – Те показваха всичко. Как баща ни е крил пари. Как е имал втори, таен бизнес. Пари, които никога не влязоха в наследството. Пари, които Лилия, като изпълнител на завещанието, случайно е пропуснала. Пари, с които си е платила университета и си е купила първия апартамент. Тя е откраднала моята половина, Стояне.“
„И ти ще ѝ го кажеш?“
„Вече го направих. Изнудвам я.“
„Ани, Ани, Ани…“ – в гласа на Стоян се появи възхищение. – „Винаги съм знаел, че не си толкова глупава. И колко искаш?“
„Същата сума като бонуса ѝ.“
„Глупости!“ – извика той. – „Искай повече! Искай всичко! Ако тя е градила живота си върху лъжа, имаш право на половината от него. Това е за съд, Анелия! Това е съдебно дело!“
Думата „съд“ я накара да се свие. Адвокати. Такси. Време. „Нямам пари за адвокати, Стояне.“
„Няма и да ти трябват. Само заплахата е достатъчна. Слушай ме. Не искай малко. Искай сто хиляди. Кажи ѝ, че това е цената на мълчанието ти. И…“ – той направи пауза. – „Като уредиш нещата, ще се видим. Да си поделим плячката. Все пак, аз ти помогнах да го намериш, нали? Половината е моя.“
Стомахът на Анелия се преобърна. „Половината? Ти си луд!“
„Петдесет процента, Анелия. Или ще се обадя на Лилия и ще ѝ предложа тефтерите срещу по-малка сума. Аз нямам скрупули. Ти избираш.“
Анелия затвори. Сега беше притисната от две страни. От Лилия и от Стоян. Тя погледна към Деян, който беше заспал на дивана, свил се на кълбо в твърде тънкото си яке.
Гневът ѝ се превърна в решение. Вече не ставаше въпрос само за пари. Ставаше въпрос за справедливост. За отмъщение. Лилия щеше да плати. За всичко.
Тя взе стара, измачкана снимка от рафта. На нея бяха тя и Лилия като деца, прегърнати. Толкова отдавна. Преди парите, преди лъжите, преди Мартин. Преди баща им да умре и да остави след себе си не просто дългове, а отровно съкровище, което да ги раздели завинаги.
Глава 4: Паралелни животи
На следващия ден Лилия беше развалина. Не беше спала. Беше прекарала нощта, взирайки се в тавана, докато Мартин хъркаше леко до нея, необезпокояван от бурята, която бушуваше в съзнанието ѝ.
„Парите на баща ни.“
Анелия грешеше. Тя не беше откраднала нищо. Когато баща им почина, Лилия беше на двадесет и една. Тя беше тази, която трябваше да се справи с хаоса. С кредиторите, които тропаха на вратата. Със съдебните изпълнители. Беше продала порутената семейна къща, за да покрие по-голямата част от декларираните дългове. Това, което Анелия наричаше „наследство“, беше всъщност една малка сума, останала след разплащането, която Лилия беше разделила поравно. Нейната собствена половина, плюс парите от двете ѝ работи, ѝ бяха позволили да продължи да учи. Анелия беше профукала своята част за по-малко от шест месеца със Стоян.
Но… тефтерите. Двойното счетоводство.
Лилия си спомни. Мъгляво. След погребението, докато разчистваше, тя също беше намерила нещо. Не тефтери, а един стар плик. В него имаше банково извлечение за сметка, за която никой не знаеше. Сметка със значителна сума в нея. Тя беше изпаднала в паника. Тези пари не бяха декларирани. Ако кредиторите разберяха, щяха да ги вземат. Ако данъчните разберяха, щяха да я обвинят в укриване.
И така, Лилия беше направила нещо, което беше погребала дълбоко. Беше изтеглила парите кеш, малко по малко, и беше закрила сметката. Беше ги скрила. Беше ги използвала. Това бяха парите, които ѝ дадоха истинския старт. Парите, за които Мартин не знаеше.
Анелия не знаеше за тази сметка. Тя говореше за тефтери. Дали баща им е имал още тайни?
Тя отиде в офиса с единствената цел да се скрие. Но не можеше да се концентрира. Цифрите на екрана ѝ се размазваха.
По обяд секретарката ѝ съобщи, че има посетител. „Казва се Ива. Студентката, която наставлявате.“
Лилия беше забравила. Ива беше нейното „добро дело“. Младо момиче от провинцията, първа година в университета, изучаващо финанси. Лилия беше част от менторска програма.
Ива влезе в офиса, стискайки нервно учебниците си. Беше слаба, с интелигентни, но уморени очи. Живееше с още три момичета в стая в общежитие и се бореше да плати студентския си кредит.
„Госпожо… Лилия… извинете, че ви безпокоя. Но исках да ви благодаря. Съветът, който ми дадохте миналата седмица за курсовата работа… получих най-високата оценка в групата.“
Лилия се усмихна. Искрено, за пръв път от двадесет и четири часа. „Браво, Ива. Ти си го заслужила. Имаш страхотен аналитичен ум.“
„Благодаря ви. И… знам, че не е редно, но…“ – момичето се поколеба, прехапвайки устна. – „Исках да ви попитам. Моят лаптоп се счупи. Просто… умря. А всичките ми задачи са онлайн. Не знам какво да правя. Стипендията ми идва чак другия месец, а и тя едва стига за…“
Лилия видя в очите ѝ същата паника, която беше виждала в огледалото преди години. Но тук нямаше гняв. Нямаше обвинение. Само чиста, неподправена нужда.
Без да се замисли, Лилия отвори чантата си, извади портфейла си и извади няколко едри банкноти. Много повече, отколкото струваше един лаптоп втора ръка.
„Ето.“ – каза тя. – „Вземи ги. Купи си нов. И се нахрани като хората. Не го приемай като заем. Приеми го като инвестиция.“
Очите на Ива се напълниха със сълзи. „Не мога… не мога да приема това…“
„Можеш. Искам само едно в замяна. Когато един ден ти си на мое място, направи същото за някой друг.“
Ива кимна, неспособна да говори, и излезе от офиса.
Лилия остана сама. Иронията я удари като шамар. Беше ѝ толкова лесно да даде пари на почти непозната. Защо? Защото Ива беше благодарна. Защото Ива беше като нея – бореше се, искаше да успее.
А Анелия… Анелия беше всичко, от което Лилия се опитваше да избяга. Беше миналото. Беше провалът.
Телефонът ѝ иззвъня. Непознат номер. Тя вдигна предпазливо.
„Лилия, нали?“ – беше дрезгавият мъжки глас от предната вечер.
„Кой се обажда?“
„Стоян. Помниш ме, нали? Съпругът на сестра ти. Е, почти. Слушай сега внимателно, принцесо. Анелия ми каза, че си се направила на интересна. Така че, променяме условията. Сто хиляди. До утре вечер. Или онези малки счетоводни тефтери на баща ти отиват право при Мартин. И още едно копие при данъчните. И те много ще се зарадват да научат за недекларираните доходи на татко ти.“
Светът на Лилия се сви до черна точка. Тефтери. Те знаеха за тефтерите. Това беше различно от сметката. Това беше организирана престъпна дейност.
„Вие блъфирате.“ – изсъска тя.
„Пробвай ме. Сто хиляди. Имаш двадесет и четири часа.“
Връзката прекъсна.
Паниката, която изпита вчера, беше детска игра в сравнение с ужаса, който я обзе сега. Не ставаше въпрос само за Мартин. Ставаше въпрос за съдебни дела. За затвор. За край на всичко.
Глава 5: Пукнатини в основите
Докато Лилия се давеше в собствения си кошмар, Мартин водеше своята битка. Неговият свят, толкова прецизно подреден, започваше да се разпада по ръбовете.
Проблемът с пратката, който той небрежно беше споменал пред Лилия, всъщност беше катастрофа. Контейнер със скъпа електроника, внесен от Азия, беше „задържан“ на митницата. Официалната причина беше несъответствие в документите. Неофициалната, която Мартин научи тази сутрин, беше, че партньорът му, Димитър, се беше опитал да прокара стоката през „сив“ канал, за да избегне ДДС.
Мартин беше бесен. Той беше изградил бизнеса си върху репутация. Да, беше агресивен, да, търсеше вратички, но винаги беше от правилната страна на закона. Поне формално. Димитър, от друга страна, беше комарджия.
Двамата седяха в луксозната заседателна зала на Мартин. Димитър, елегантен и с прекалено много тен, изглеждаше спокоен.
„Мартине, успокой се. Това е просто бизнес. Ще ‘подплатим’ когото трябва и стоката ще се освободи до понеделник.“ – каза Димитър, махайки небрежно с ръка.
„’Подплатим’? – Мартин удари с длан по масата. – Ти луд ли си? Говорим за подкуп! Ако ни хванат…“
„Няма да ни хванат. Правя го от години.“
„Какво правиш от години? – Мартин се втренчи в него. – Ти… ти си го правил и преди? Зад гърба ми?“
Димитър се усмихна самодоволно. „Как мислиш, че постигнахме такъв растеж миналата година? С честна игра? Хайде, Мартине. Ние сме бизнесмени, не светци. Ти се грижиш за имиджа, аз се грижа за реалните пари.“
Мартин се почувства така, сякаш го бяха ударили в стомаха. Той беше доверил на този човек всичко. Бяха изградили това заедно. „Ти си ме използвал. Използвал си моето име, моята репутация, като прикритие за мръсните си сделки.“
„Наричай го както искаш. Аз го наричам интелигентна диверсификация. Сега, имаме по-голям проблем от твоите морални дилеми.“
„Какъв по-голям проблем?“
„Митницата не иска ‘подплащане’. Или поне не само. Те искат одит. Пълен одит. На всичко. Назад три години.“
Мартин пребледня. Три години. Това означаваше, че ще открият… всичко. Всички схеми на Димитър. И тъй като Мартин беше съсобственик, той също щеше да потъне.
„Ти… ти ме съсипа.“ – прошепна Мартин.
„Не, все още не.“ – Димитър се наведе напред. – „Има изход. Винаги има. Но ще ни струва скъпо. Имаме нужда от сериозна ликвидност. Веднага. За да покрием евентуалните глоби, преди да са станали наказателно дело. Имам нужда да изтеглиш пари. От личните си сметки. От тези на Лилия. От ипотеката.“
„Да рискувам апартамента си? Да въвлека Лилия?“
„Апартаментът ти е най-малкият проблем, ако прокуратурата се заеме с нас! Говорим за затвор, Мартине! Ти решаваш. Или ще плуваме заедно, или ще потънем заедно.“
Мартин се взираше в партньора си, който изведнъж му приличаше на непознат. Предател. Той осъзна, че е бил сляп, заслепен от успеха и цифрите.
Тръгна си от срещата с тежест в гърдите. Имаше нужда от Лилия. Имаше нужда от нейната подкрепа, от нейния ясен ум. Но когато се прибра у дома същата вечер, намери я да седи в тъмната всекидневна, взирайки се в телефона си, трепереща.
„Лилия? Какво става? Приличаш на призрак.“
Тя вдигна очи към него, пълни със страх, който той никога не беше виждал.
„Мартин… имам нужда да ми кажеш нещо. И да ми повярваш. Колко зле би било… ако някой разбере нещо… лошо? За баща ми?“
Мартин се намръщи. „Какво общо има баща ти? Той не е ли…“
„Да. Но ако е оставил… нередности. Данъчни. Недекларирани доходи. Преди много години.“
Мартин седна бавно срещу нея. „Лилия, за какво точно говорим? Какви нередности?“
„Анелия. Тя… тя е намерила нещо. Тефтери. Обвинява ме, че съм откраднала наследството ѝ. Но не е това. По-лошо е. Стоян, бившият ѝ, се е обадил. Искат сто хиляди. Иначе ще дадат тефтерите на данъчните. И на теб.“
Мартин сякаш остаря с десет години за десет секунди. Всичко се събра в главата му. Неговият собствен одит. Неговата собствена уязвимост. А сега и това.
„Данъчни?“ – попита той с кух глас. – „Твоята сестра… те изнудва? Заради данъчни измами… на баща ти?“
„Мисля, че да. Аз… аз не знаех! Аз също намерих нещо, Мартин! Преди години. Сметка. Използвах парите. Мислех, че ги спасявам от кредиторите! Не знаех за тефтери! Кълна се!“
Тя избухна в сълзи. Скритата лъжа, която беше пазила от него, основата на нейния успех, излезе наяве по най-грозния начин.
Мартин не каза нищо. Той просто стана и отиде до прозореца, гледайки светлините на града. Ипотеката. Одитът. А сега и изнудване. Неговият перфектен, контролиран свят се разпадаше.
„Колко време имаме?“ – попита той, без да се обръща.
„До утре вечер.“
Той стисна юмруци. „Добре. Ще се справим. Но не по нейния начин. Ще се обадя на Веселин.“
Веселин. Техният адвокат. Човекът, който се занимаваше с договорите на фирмата. Човекът, който знаеше как да погребва проблеми.
„Ще унищожим Анелия. Ще я унищожим законно.“ – каза Мартин и в гласа му нямаше и следа от съчувствие. Имаше само студена, изчислителна ярост.
Глава 6: Сделка с дявола
Веселин беше човек, който изглеждаше така, сякаш никога не се беше усмихвал. Офисът му беше в стара, аристократична сграда, целият в тъмно дърво и скъпа кожа. Той изслуша историята на Лилия и Мартин без да промени изражението си, само почукваше с пръсти по махагоновото бюро.
Лилия разказа всичко. За бонуса, за първия отказ, за заплахата. За тайната банкова сметка, която беше изпразнила преди години. За новата заплаха от Стоян. За тефтерите.
Мартин добави своя контекст. „Тя е нестабилна, Веселине. Притискат я. Стоян е известен измамник, има досие за дребни кражби. Това е класическо изнудване.“
Веселин най-накрая проговори, гласът му беше сух като пергамент. „Изнудването е престъпление, Мартин. Но… същото важи и за укриването на доходи и данъчните измами. Дори да са извършени от покойник, ако Лилия се е облагодетелствала от тях, знаейки за произхода им… тя е съучастник.“
Лилия почувства как ѝ прилошава. „Аз не знаех! Аз просто… намерих парите!“
„Съдът не се интересува от ‘просто’.“ – отряза я Веселин. – „Това, че Анелия и Стоян притежават тези тефтери, е лошо. Много лошо. Ако те стигнат до данъчните, особено сега…“ – той погледназначимо Мартин, който му беше разказал за проблема с митницата преди Лилия да пристигне. – „…това ще предизвика верижна реакция. Ще започнат да ровят. Ще свържат теб, Лилия, с Мартин. Ще погледнат бизнеса му. И ще намерят… несъответствията на Димитър. Вие двамата ще бъдете съсипани.“
Тишината в стаята беше оглушителна.
„И така, какво правим?“ – попита Мартин. – „Плащаме ли?“
„Не.“ – Веселин поклати глава. – „Ако платите веднъж, ще плащате цял живот. Стоян няма да спре. Той ще иска още и още. Трябва да им отнемем оръжието. Трябва да вземем тефтерите.“
„Как?“ – попита Лилия.
„Предлагаме им сделка. Но не за пари. Предлагаме им нещо друго.“ – Адвокатът се замисли. – „Анелия е самотна майка, нали? Отчаяна. Хазяинът я гони. Стоян я притиска. Тя е в капан.“
„Да, но…“
„Ние няма да ѝ дадем пари. Ние ще ѝ дадем изход.“ – очите на Веселин блеснаха. – „Ще ѝ предложим споразумение. Ще ѝ наемем малък апартамент. Ще платим наема за една година напред. Ще платим дълга ѝ към онази фирма за бързи кредити. Ще ѝ осигурим месечна издръжка, достатъчна да живее скромно с детето. Всичко това… в замяна на тефтерите и подписано споразумение за конфиденциалност. Ако тя го наруши, губи всичко и ни дължи неустойка.“
„А Стоян?“ – попита Мартин.
„Стоян не получава нищо. Това е сделката за Анелия. Тя трябва да избере – сигурност за нея и сина ѝ, или да продължи да играе играта на Стоян и да рискува всичко, включително свободата си, защото изнудването е престъпление.“
„Тя няма да приеме.“ – прошепна Лилия. – „Тя иска да ме види съсипана. Тя иска отмъщение.“
„Тя иска това, което мисли, че иска.“ – поправи я Веселин. – „Но когато е притисната до стената, инстинктът за оцеляване на майката е по-силен от жаждата за отмъщение. Аз ще се срещна с нея. Сам. Вие двамата стойте далеч.“
Планът беше студен, изчислителен и… гениален. Той не предлагаше пари в брой, които Стоян да вземе. Той предлагаше структура. Контрол.
„Ами ако тя каже на Стоян?“ – попита Мартин.
„Това е рискът. Но Стоян иска бързи пари. Той не иска да се занимава с годишни наеми. Това ще го вбеси. И той ще се обърне срещу нея. Което е добре дошло за нас. Нека се изядат един друг. Ние просто трябва да вземем тефтерите.“
Глава 7: Капанът
Веселин се срещна с Анелия в евтино кафене близо до нейния блок. Лилия и Мартин чакаха в кола на съседната улица, като престъпници, криещи се в собствения си град. Напрежението беше толкова гъсто, че можеше да се реже с нож.
Анелия влезе в кафенето, изглеждайки едновременно предизвикателна и уплашена. Веселин, с безупречния си костюм, изглеждаше не на място.
Лилия наблюдаваше през предното стъкло. „Тя изглежда толкова… съсипана. Може би просто трябва да ѝ дам парите, Мартин. Моите пари. Не тези сто хиляди. Просто… да ѝ помогна.“
„Млъкни, Лилия.“ – каза Мартин, по-рязко, отколкото възнамеряваше. – „Не става въпрос за помощ. Става въпрос за оцеляване. Сега всичко е в ръцете на Веселин. Твоята вина ще ни потопи и двамата.“
Лилия се сви на седалката си, чувствайки се едновременно като жертва и като злодей.
В кафенето Веселин не губи време.
„Госпожице…“ – той погледна в бележките си, въпреки че знаеше името ѝ. – „Сестра ви ме изпрати. Аз съм нейният адвокат.“
Анелия се изсмя нервно. „Адвокат? Значи е уплашена. Добре. Къде са парите?“
„Няма да има пари. Поне не по начина, по който си мислите.“
Веселин изложи предложението. Студено, точка по точка. Платеният наем. Покритият дълг. Месечната издръжка. Сигурността за Деян.
Лицето на Анелия премина през гама от емоции. Объркване. Гняв. „Това е… това е подигравка! Аз искам сто хиляди! Стоян каза…“
„Стоян няма думата тук.“ – прекъсна я Веселин. – „Стоян ви използва. Той иска парите в брой, за да изчезне и да ви остави да се оправяте сама, както винаги. Аз ви предлагам покрив. Предлагам ви да изчистите името си от кредитните регистри. Предлагам ви синът ви да не спи на студено. Това е сделката. В замяна на тефтерите.“
„Аз… аз не ги нося…“
„Знам. Ще ми ги дадете сега. Те са в апартамента ви, нали? В старата кутия от обувки, на дъното на гардероба.“
Анелия го зяпна. Как знаеше? (Веселин беше наел частен детектив предната вечер. Беше влязъл в апартамента ѝ, докато тя е била навън. Беше ги намерил, снимал ги и ги беше оставил.)
„Вие сте…“
„Аз съм човек, който си върши работата. Сега, Анелия, имате избор. Първи вариант: приемате предложението ми. Подписвате документите. Животът ви се стабилизира. Втори вариант: отказвате. В този случай, аз ще се обадя в полицията и ще подам сигнал за изнудване срещу вас и господин Стоян. Имаме запис на телефонния му разговор с Лилия. Ще ви арестуват. И знаете ли какво се случва със сина на майка, която е арестувана? Социални грижи.“
Това беше удар под кръста. Очите на Анелия се напълниха със сълзи на ярост и безпомощност. „Вие сте чудовище.“
„Аз съм прагматик. Сестра ви иска да ви помогне, но няма да позволи да я унищожите. Какво избирате? Сигурност за Деян или затвор за вас?“
Анелия трепереше. Тя мислеше за Деян. За студената стая. За заплахите на хазяина. За заплахите на Стоян. Беше в капан. Те бяха затворили всяка вратичка.
„Добре.“ – прошепна тя, победена. – „Добре. Ще го направя.“
„Разумно решение. Сега да отидем да вземем тефтерите.“
Десет минути по-късно Веселин излезе от входа на блока, носейки малък, но тежък пакет. Той се качи в колата при Лилия и Мартин.
„Свършено е.“ – каза той, подавайки пакета на Мартин. – „Тя подписа. Това са тефтерите.“
Мартин ги пое, сякаш държеше бомба. Лилия гледаше към прозореца на апартамента на сестра си. Чувстваше се празна. Бяха спечелили. Но на каква цена?
„Какво ще правим с тях?“ – попита тя.
„Ще ги изгорим.“ – каза Мартин. – „Още сега.“
„Не.“ – каза Веселин. – „Не и преди да сме се справили с Димитър.“
Глава 8: Предателство и съюз
Мартин се върна в офиса си като победител. Тефтерите бяха в сейфа му. Анелия беше неутрализирана. Сега оставаше само Димитър.
Той свика спешна среща. Димитър влезе, както винаги самодоволен.
„Е, Мартине? Намери ли ликвидността? Защото данъчните дишат във врата ни.“
„Намерих нещо по-добро.“ – каза Мартин, изваждайки старите, омазнени тефтери и ги хвърли на масата.
Димитър ги погледна с недоумение. „Какво е това? Счетоводството на баба ти?“
„Това е двойното счетоводство на покойния тъст на Лилия.“ – каза Мартин студено. – „Пълно е с недекларирани приходи, схеми за пране на пари, всичко. Истинско съкровище.“
Димитър все още не разбираше. „И? Искаш да го предадем на данъчните, за да отклоним вниманието? Луд ли си?“
„Не. Искам ти да го предадеш. Но не на данъчните. На прокуратурата.“
„Какво?!“
„Слушай ме внимателно, Димитре. Този проблем с митницата… ти го създаде. Ти ме изложи на риск. Ти предаде доверието ми. Аз няма да потъна с теб. Така че, ето как ще стане. Ти ще вземеш тези тефтери. Ще отидеш при прокурора, с когото имаш ‘контакти’, и ще му ги дадеш като анонимен сигнал. Ще му кажеш, че си ги получил от източник, който се страхува. Това ще им даде истински случай, голям случай, свързан със стари пари и измами. Те обичат това. Това ще отклони вниманието им от нашия малък митнически проблем. Ще им дадем по-голяма риба за гонене.“
Димитър се взираше в него, най-накрая проумявайки. „Ти… ти си гениален. Ти си мръсен, корумпиран гений, Мартине! Да използваш мъртвец, за да спасиш собствената си кожа!“
„Аз спасявам нашата кожа.“ – поправи го Мартин. – „Но има цена. От днес аз изкупувам твоя дял. Веднага. На половината от пазарната цена.“
„Половината?! Ти се шегуваш!“
„Не се шегувам. Или приемаш моята оферта, напускаш фирмата с малко пари, или аз предавам теб на данъчните, заедно с всички доказателства, които събрах за твоите сиви схеми през последните три години. Аз имам адвокат, който ще ме изкара жертва. Ти ще отидеш в затвора. Избирай.“
Димитър беше в капан. Точно както Анелия. Мартин беше използвал тактиката на Веселин срещу собствения си партньор.
„Ти си кучи син, Мартине.“ – изсъска Димитър.
„Аз съм бизнесмен.“ – отвърна Мартин. – „Изчаквам отговора ти.“
След дълго, напрегнато мълчание, Димитър кимна. „Добре. Половината. И тефтерите. Ще го направя.“
Мартин беше спасил бизнеса си. Беше се отървал от предателя. Беше използвал отровното наследство на бащата на Лилия, за да изчисти собствената си бъркотия.
Глава 9: Цената на мълчанието
Мина месец. Животът на Лилия и Мартин се върна към привидното си нормално състояние. Проблемът с митницата изчезна, погълнат от по-голям скандал в пресата за разкрита мрежа за пране на пари отпреди десетилетия, започнал след „анонимен сигнал“. Димитър беше изчезнал, вероятно се наслаждаваше на намалената си печалба на някой остров.
Мартин беше по-внимателен в бизнеса. И по-властен у дома. Той беше спасил и двама им и не пропускаше възможност да го напомни на Лилия. Тайната, която тя беше пазила – парите от сметката – сега беше негово оръжие. Нещо, което той държеше над главата ѝ, мълчалив упрек за нейната слабост. Любовта им беше оцеляла, но близостта беше отровена от сделки и компромиси. Апартаментът с ипотеката вече не изглеждаше като дом, а като лъскава клетка.
Лилия изпълни своята част от сделката. Тя плати дълговете на Анелия. Нае ѝ малък, но чист апартамент в друг квартал. Превеждаше ѝ издръжка всеки месец.
Анелия също спазваше сделката. Тя не звънеше. Не заплашваше.
Един ден Лилия отиде да види Ива, студентката. Ива беше преобразена. С новия лаптоп тя беше станала най-добрата в курса си. Беше си намерила и стаж.
„Вие променихте живота ми, госпожо.“ – каза Ива, сияеща.
„Ти сама го промени, Ива. Аз просто ти дадох малък тласък.“ – каза Лилия, но думите ѝ прозвучаха кухо.
На връщане тя реши да мине през новия апартамент на Анелия. От импулс. От вина. От нуждата да види, че всичко е било за добро.
Качи се. Вратата беше леко открехната. Чу гласове. Единият беше на Анелия. Другият… беше на Стоян.
Сърцето на Лилия спря. Тя се приближи, скрита от стената.
„…просто не разбирам, Ани! Защо го направи? Защо прие тази мизерна подаяние? Имахме ги! Сто хиляди! Щяхме да се махнем, да започнем отначало!“ – крещеше Стоян.
„За Деян го направих!“ – извика Анелия. – „За да има покрив! За да не се страхува! Ти не разбираш ли? Твоят план беше лудост! Щяха да ни арестуват! Адвокатът знаеше всичко!“
„Глупости! Той е блъфирал! А сега какво имаме? Ти си на каишката на сестра си! Тя ти подхвърля трохи, а ти ѝ ближеш ръката!“
„Махай се, Стояне! Всичко свърши! Остави ме на мира!“
„О, не е свършило. Не и докато аз не кажа.“ – гласът му стана зловещ. – „Тя си мисли, че е спечелила, нали? Мисли си, че като е взела тефтерите, всичко е приключило. Но тя забрави нещо.“
„Какво?“ – попита Анелия, а в гласа ѝ се четеше страх.
Стоян се изсмя. „Тя забрави мен. Забрави, че аз бях там, когато ги намерихме. Мислиш ли, че съм ти дал всички тефтери, Ани? Мислиш ли, че съм толкова глупав? Запазих си най-доброто за себе си. Запазих тефтера, в който се споменават имената. Имената на хората, с които баща ти е работил. Хора, които са много по-богати от Мартин. И много по-опасни.“
Лилия притисна ръка към устата си, за да не изкрещи.
„Това не е свършило, Анелия.“ – продължи Стоян, приближавайки се към вратата. – „Това е само началото. И този път няма да се задоволя със сто хиляди. Този път искам всичко. А твоята сестра, Лилия… тя ще ми плати. Или тя, или Мартин, или онези хора от тефтера. Някой ще плати.“
Той отвори вратата и почти се блъсна в Лилия, която стоеше там, замръзнала от ужас.
Очите им се срещнаха. Неговите – триумфиращи и студени. Нейните – пълни с осъзнаването, че се е измъкнала от един капан, само за да попадне в много по-дълбок и по-тъмен.
„Е, е.“ – усмихна се Стоян. – „Виж ти кого имаме тук. Самата принцеса. Тъкмо си говорихме за теб.“
Глава 10: Наследството
Тишината във въздуха беше електрическа. Анелия стоеше на прага на стаята, лицето ѝ беше пепелявосиво, осъзнала мащаба на предателството на Стоян. Лилия стоеше в коридора, неспособна да помръдне, парализирана от разкритието.
„Какво искаш, Стояне?“ – Гласът на Лилия беше едва доловим шепот, но в тясната стълбищна площадка прозвуча като вик.
„Какво искам ли?“ – Стоян се облегна небрежно на рамката на вратата, наслаждавайки се на момента. Той вече не беше уплашеният дребен измамник, който търсеше бързи пари. Той беше човек, който държеше всички карти. „Искам това, което ми се дължи. Това, което баща ти дължеше на света. Това, което ти открадна от Анелия.“
„Аз не съм откраднала нищо! Ние имахме сделка!“ – Лилия се опита да събере самообладание, но гласът ѝ трепереше.
„Ти имаше сделка с нея.“ – той кимна към Анелия, която изглеждаше готова да припадне. – „За тефтерите, които ти дадох аз. Но аз не съм подписвал нищо. И аз имам истинската стока. Тефтерът с имената. Знаеш ли, баща ти е бил много методичен човек. Водел си е бележки. Кой, колко, кога. Някои от тези имена… о, те биха платили много, за да останат в миналото.“
„Това е лудост. Това е било преди двадесет години! Тези хора…“
„Богатите хора имат дълга памет, Лилия. Особено когато става въпрос за пари, които са ‘изпрали’ през малката, незначителна фирма на баща ти. Те няма да са щастливи да научат, че доказателството за техните младини е в ръцете на човек като мен. Човек, който няма какво да губи.“
Анелия най-накрая се размърда. „Стояне, недей… Моля те. Остави ни. Ти получи пари от мен, когато…“
„Тихо!“ – сряза я той. – „Твоите джобни пари свършиха. Сега играят големите. И така, Лилия… какво ще бъде? Ще се обадиш ли на Мартин? Мисля, че той трябва да знае, че адвокатът му е взел само половината от боклука. Че рискът не е изчезнал. Че всъщност… тъкмо е станал десетократно по-голям.“
Лилия си представи лицето на Мартин. Студената му ярост, когато разбере, че тя отново го е изложила на риск. След всичко, което беше направил, за да ги спаси. След като беше пожертвал партньора си и беше използвал баща ѝ, за да спаси бизнеса си. Този път той нямаше да ѝ прости. Той щеше да я види като това, което винаги се беше страхувал, че е – слабо звено. Черната дупка, точно като сестра ѝ.
„Колко?“ – попита тя, победена.
Стоян се усмихна. „Знаех си, че ще се разберем. Нека кажем… половин милион. В брой. До края на седмицата. Като за начало.“
Половин милион. Сума, която беше абсурдна. Те нямаха такива пари в брой. Ипотеката. Бизнесът тъкмо се стабилизираше. Това беше невъзможно.
„Нямаме… не мога…“
„Ще намериш начин.“ – каза Стоян. – „Мартин ще намери. Или може би ще отидеш при онези имена в тефтера? Може би ще предпочетат да платят на теб, за да ми затвориш устата. Но побързай. Защото търпението ми не е безкрайно. И за разлика от Анелия, аз не се страхувам от адвокати. Нито от социалните служби.“
Той я блъсна леко, минавайки покрай нея, и тръгна надолу по стълбите. Свиренето му отекваше в бетонния вход.
Лилия остана на прага. Анелия я гледаше отвътре, очите ѝ плуваха в сълзи.
„Аз не знаех, Лили. Кълна се. Мислех, че съм му дала всичко. Той ме излъга…“
Лилия я погледна. Погледна сестра си, която беше започнала всичко това. Жената, чиято завист и отчаяние бяха отворили тази кутия на Пандора. Но виждаше и себе си. Виждаше лъжата, с която беше живяла. Парите от тайната сметка. Гордостта, която ѝ беше попречила да бъде честна от самото начало.
Всички бяха виновни. Баща им, с неговия таен, мръсен живот. Тя, с нейната тайна амбиция. Анелия, с нейната парализираща завист. Мартин, с неговата безскрупулна нужда от контрол. И Стоян, лешоядът, който кръжеше над всички тях.
„Какво ще правим сега, Лили?“ – проплака Анелия.
Лилия влезе в малкия апартамент, платен с пари от изнудване, и затвори вратата. Седна на евтиния диван. Усещаше студ, който нямаше нищо общо с времето навън.
Вече не ставаше въпрос за пари. Нито за бонуси, нито за ипотеки. Ставаше въпрос за оцеляване срещу хора, които бяха много по-опасни от кредитори или данъчни инспектори.
„Не знам, Ани.“ – отговори Лилия, гледайки право пред себе си, в празното. „Мисля, че тепърва започваме да плащаме. Всички ние. За всичко.“
Телефонът ѝ извибрира. Беше Мартин. „Къде си? Имаме резервация за вечеря.“
Тя погледна екрана. Лъскавият, перфектен живот я призоваваше. Но тя вече беше в окото на бурята.
Наследството на баща им не бяха пари. Беше отрова. И тя се процеждаше в живота на всички, докоснали се до нея. Лилия вдигна телефона, но не за да отговори на Мартин. Набра номера на Веселин.
„Веселине. Аз съм Лилия. Имаме проблем. Много по-голям проблем.“