Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера, защото идеята за „независимост“ ми беше втълпена от малка. Мая, от друга страна, беше хаосът. Тя беше артистът, огънят, импулсивната. Косите ѝ винаги бяха разрошени в артистичен безпорядък, а пръстите ѝ вечно изцапани с боя.
Живеехме в два различни свята под един и същи скъп покрив. Домът ни беше огромен, студен, от онези модерни къщи със стъклени стени, които баща ни, Стефан, обичаше да показва. Той беше бизнесмен, от онези, които винаги говореха по телефона за „консолидиране“, „лихви“ и „пазари“. Майка ни, Милена, беше красива, тиха и някак… прозрачна. Сякаш съществуваше само за да поддържа фасадата.
Миналия месец, докато се ровехме в интернет, Мая видя реклама.
„Виж! ДНК тест за произход! Двеста лева намален! Хайде да го направим!“
„Мая, това е глупаво“, измърморих аз, преглеждайки записките си за предстоящия изпит по вещно право. „Ние сме близнаци. Двуяйчни. Какво толкова ще ни каже? Че сме от Източна Европа?“
„Не, виж, пише, че може да покаже и предразположеност към болести. И е забавно! Стига си била такъв адвокат!“
Поддадох се. Поръчахме ги. Забавление. Просто забавление.
Плюхме в епруветките, изпратихме ги и забравихме. До вчера.
Седяхме на закуска. Стефан вече беше излязъл за „важна среща“, което означаваше, че е в офиса си от шест сутринта. Милена разбъркваше кафето си с лъжичка, чийто звън в порцелана беше единственият звук.
„Пристигнаха!“ извика Мая, нахлувайки в трапезарията с лаптопа си. „Резултатите от ДНК теста!“
„О, чудесно“, каза Милена, без да вдига поглед.
„Хайде, Лили, ела да видим!“
Наведох се над лаптопа ѝ. Отворихме моя имейл пръв. Предвидим. 99.8% Балкански полуостров, 0.2% някаква изненада от Сардиния.
„Видя ли! Имам италианска жилка!“, засмях се аз.
„Сега аз“, Мая нетърпеливо отвори своя профил.
Мълчание.
Тя се втренчи в екрана. Лицето ѝ, обикновено толкова изразително, стана празно.
„Какво има?“, попитах аз.
„Това… това е грешно. Сигурно е бъг.“
Погледнах екрана. Нейните резултати бяха напълно различни. Огромна част от Западна Европа, малко от Скандинавия. Нищо общо с моите.
„Е, нали сме двуяйчни“, опитах се да се пошегувам. „Различни яйцеклетки, различни гени.“
Но погледът ми попадна на секцията „Семейни връзки“. Там, където трябваше да пише „Сестра (близнак)“, беше празно. Отворихме настройките за споделяне. Включихме ги и за двата профила. Презаредихме.
Резултатът излезе с големи, студени букви: 0% СЪВПАДЕНИЕ.
Не просто, че не сме близнаци. Ние не бяхме дори роднини.
В стаята стана студено. Чух как Милена изпусна лъжичката си. Тя звънна оглушително в тишината.
„Мамо?“, Мая се обърна към нея.
Милена беше пребледняла. Стефан влезе точно в този момент, раздразнен.
„Какво е това вцепенение? Милена, пак ли не си…“
Мая обърна лаптопа към тях. „Какво означава това?“
Татко и мама изглеждаха също толкова объркани. Стефан се намръщи. „Какви са тези глупости? Платени измами. Казах ли ви да не си харчите парите за щуротии?“
„Стефане…“, прошепна Милена, но той я сряза.
„Млъкни, Милена. Това е грешка. Лилия, Мая, изхвърлете това и се хванете за учене и рисуване. Край на темата.“
Но аз видях. Видях паниката в очите на майка ми. Видях не просто объркване, а чист, леден страх. Стефан беше ядосан, но Милена беше ужасена.
Това не беше грешка.
Глава 2: Записите
Няколко дни къщата беше минно поле. Мая се заключи в ателието си, отказвайки да говори с когото и да било. Стефан се държеше така, сякаш нищо не се е случило, което правеше всичко още по-мъчително. Милена се опитваше да говори с Мая, носеше ѝ храна, но Мая не отключваше.
Аз не можех да спя. Не можех да чета. Думите от учебника по облигационно право се размазваха пред очите ми. Нула процента. Това отекваше в главата ми.
Не казах на никого. Взех си свободен ден от университета, под предлог, че съм болна. Отидох в голямата болница в центъра. Тази, в която ни бяха казали, че сме родени.
Отне ми два часа. Два часа бюрокрация, попълване на формуляри и обяснения на отегчени администратори. Като студент по право, знаех точно кои думи да използвам. „Лични данни“, „Право на достъп до информация“, „Семейна медицинска история“.
Накрая ме изпратиха в архива, в сутерена. Беше прашно и миришеше на стара хартия и дезинфектант. Една възрастна медицинска сестра, с очила на върха на носа и името „Дарина“ на баджа, ме погледна подозрително.
„Какво точно търсите, госпожице?“
„Записи за раждане. Моите и на сестра ми. Родени сме на една и съща дата, преди двадесет и една години.“
Тя изсумтя. „Всичко е в системата сега. Хартията е…“
„Моля ви“, прекъснах я. „Важно е.“
Тя въздъхна и се обърна към един компютър, който изглеждаше по-стар от мен. Пръстите ѝ тропаха бавно по клавиатурата.
„Име на майката?“, попита тя.
„Милена.“
„Баща?“
„Стефан.“
Тя мърмореше, докато въвеждаше. „Хм. Ето. Милена. Да, има раждане на тази дата.“
Почувствах прилив на облекчение. Може би Мая просто беше сбъркала нещо в теста.
„Ето ви“, каза сестрата. „Лилия. Раждане, десет и пет сутринта. Нормално. Всичко е наред.“
„А сестра ми? Мая?“
Сестра Дарина присви очи. „Чакайте. Въвеждам Мая…“
Тишина. Тя се намръщи.
„Няма Мая. Поне не с тази майка.“
„Какво? Не, това е невъзможно. Ние сме близнаци. Проверете пак. Сигурно е…“
Тя вдигна ръка. „Не ме учете как да си върша работата. В системата сте вие, Лилия, и майка ви Милена. Друго дете, родено от нея на тази дата, няма.“
Сърцето ми спря. „Но… тя е в системата. Вие казахте, че сте намерили името ми, това на сестра ми и на мама.“
Сестрата замръзна. Тя беше казала това. Бях я чула.
„Казахте, че сте намерили и трите имена. Моля ви, проверете пак.“
Тя пребледня. Започна да клика бързо, очите ѝ се стрелкаха по екрана.
„Аз… аз сигурно съм се объркала. Ето, вие сте тук. Лилия. Само вие.“
„Лъжете ме“, казах аз, гласът ми трепереше, но този път не от страх, а от гняв. „Видяхте нещо. Какво видяхте?“
Тя се огледа. Сутеренът беше празен.
„Госпожице, трябва да си вървите.“
„Няма да тръгна, докато не ми кажете какво видяхте. Видяхте името ѝ!“
Жената въздъхна. Изглеждаше уморена и уплашена. „Не бива да правя това. Ще ме уволнят.“
Тя се наведе към екрана. Пръстите ѝ затанцуваха.
„Видях името ви. Лилия. Родена в десет и пет. Свързана с Милена и Стефан.“
Тя преглътна.
„После потърсих Мая. Името ѝ е тук. На същата дата. Но…“
Тя замръзна, точно както бях описала в кошмарите си. Замръзнах и аз, чакайки.
Когато тя вдигна поглед, очите ѝ бяха пълни със съжаление и страх. Тя каза думите, които щяха да взривят живота ми.
„…но името на Мая е вписано три часа по-късно. И е свързано с… о, боже… с напълно друга родилка. Името на майката е Ивана. А в графата за баща… пише ‚неизвестен‘.“
Глава 3: Лъжата
Светът се наклони. Миризмата на прах и белина изпълни ноздрите ми. „Друга родилка? Ивана? Но… това означава…“
„Това означава, че тя не ви е сестра“, каза Дарина тихо. „Поне не биологично. Изглежда… сякаш е осиновена. В същия ден.“
„Осиновена? Но защо са ни лъгали, че сме близнаци? Защо…“
Дарина затвори бързо прозорците. „Вижте, не знам нищо повече. Това видях. В системата има прикачена бележка. ‚Случаят да се обработи по спешност. Лично от доктор Петров‘. Има и подпис на баща ви. Стефан. Той е платил всичко в брой. Включително и таксата за ‚усложнения‘. Но при вашето раждане не е имало усложнения.“
Тя ме погледна. „Взели са ви вас, а три часа по-късно са взели и другото бебе. И са си тръгнали с две. Това е всичко, което знам. Сега си вървете, моля ви.“
Излязох от болницата като насън. Слънцето беше ярко и ме заслепи. Хората бързаха, градът жужеше, а аз бях в окото на бурята.
Мая. Моята сестра. Моята „близначка“. Не ми беше никаква.
Тя беше лъжа. Целият ни живот беше лъжа.
Когато се прибрах, къщата беше тиха. Прекалено тиха. Мая беше излязла от стаята си. Седеше във всекидневната, втренчена в празния телевизионен екран. Милена беше до нея, галеше косата ѝ, но Мая беше като каменна.
Стефан стоеше до прозореца, с гръб към тях.
„Къде беше?“, изръмжа той, без да се обръща.
„В болницата“, отвърнах аз. Гласът ми беше дрезгав.
Милена ахна. Мая вдигна поглед към мен, очите ѝ бяха червени и подпухнали.
„Лили?“, прошепна тя.
„Тя не ми е сестра“, казах аз, сочейки Мая. Думите излязоха студени и твърди. „Тя е осиновена. Нали така?“
Милена избухна в сълзи. Истински, сърцераздирателни ридания.
Стефан се обърна бавно. Лицето му беше маска на овладян гняв. „Какво си направила? Какво си се ровила?“
„Какво съм направила АЗ?“, изкрещях. „Вие какво направихте! Вие ни лъгахте двадесет и една години! Защо? Защо просто не казахте истината?“
„Тихо!“, извика Стефан и пристъпи към мен. „Не знаеш за какво говориш! Направихме го, за да ви защитим! Да ви дадем нормално семейство!“
„Нормално?“, изсмя се Мая. Смехът ѝ беше плашещ. „Нормално? Да живея в лъжа? Коя съм аз тогава? Коя е Ивана? Коя е биологичната ми майка?“
Милена се сви. „Мая, миличка, ние те обичаме. Ти си наша дъщеря…“
„Не!“, изкрещя Мая и скочи. „Ти не си ми майка! Нито ти си ми баща! А ти…“, тя ме посочи, „…ти не си ми сестра! Кои сте вие, хора?“
„Мая, успокой се“, опита се Стефан да я хване за ръката.
„Не ме докосвай!“, тя го блъсна. „Цял живот се чувствах различна. Чувствах, че не се вписвам! Мислех, че е, защото съм „артистичната“ душа. А то било, защото съм купена! Като проклета вещ от магазина!“
„Не говори така!“, извика Милена. „Беше сложно…“
„Какво беше сложно?“, настоях аз, усещайки, че тук има повече. „Защо в същия ден? Защо лъжата за близнаците?“
Стефан ме погледна с ледени очи. „Защото майка ти… майка ти не можеше да има повече деца след теб. Имаше усложнения. А ние искахме голямо семейство. Искахме да си имаш сестричка.“
„Лъжеш!“, извиках аз. „Сестра Дарина каза, че не е имало усложнения! Каза, че си платил в брой! Каза, че е имало бележка от теб!“
Това го сепна. За части от секундата видях паника в очите му.
„Ти… ти нямаш право да се ровиш в тези неща. Това са работи на възрастни.“
„Аз СЪМ възрастен!“, гласът ми се повиши до истерия. „Аз съм на двадесет и една, уча право и имам ипотека! Искам да знам защо семейството ми е построено върху лъжа!“
„Искаш да знаеш?“, изкрещя Мая. „Аз пък не искам! Не искам да знам нищо повече от вас! Всички сте лъжци!“
Тя грабна якето си и ключовете за малката си кола, която Стефан ѝ беше подарил.
„Мая, не!“, изплака Милена.
„Върви!“, извика Стефан. „Върви и виж колко е лесно там навън, без парите ми! Но да знаеш, докато се върнеш, тази тук…“, той ме посочи, „…ще е разрушила всичко!“
Мая ме погледна. В очите ѝ имаше само болка и предателство. Тя не виждаше съюзник. Виждаше човека, който беше запалил фитила.
Тя излезе и затръшна вратата. Чухме писъка на гумите по алеята.
Настана тишина. Аз треперех. Милена ридаеше на дивана.
Стефан се приближи до мен. Толкова близо, че усетих скъпия му одеколон.
„Доволна ли си?“, прошепна той. „Ти, с твоето любопитство. Ти, с твоята мания за „истина“. Ти разруши това семейство, Лилия. Ти. Не аз.“
Той се обърна и отиде в кабинета си. Чух го как заключва вратата.
Останах сама с риданията на майка ми и с оглушителния въпрос: Какво, по дяволите, беше станало в тази болница преди двадесет и една години?
Глава 4: Разделението
Следващите седмици бяха мъгла от тишина и напрежение. Къщата, която винаги беше изглеждала толкова голяма, сега се усещаше клаустрофобично тясна. Мая не се върна. Отначало си мислехме, че е при приятелка, но дните минаваха. Телефонът ѝ беше изключен.
Милена беше призрак. Спря да яде, спря да се грижи за себе си. Седеше с часове до прозореца, чакайки колата на Мая да се появи. Стефан, от друга страна, се хвърли в работа с яростна енергия. Той беше в офиса си преди зазоряване и се прибираше късно вечер. Когато беше у дома, той или крещеше по телефона на подчинените си, или ме гледаше с онова смразяващо, обвинително мълчание.
Аз бях в капан. Не можех да се съсредоточа върху университета. Пропуснах изпит. Вноската по ипотеката ми наближаваше, а работата ми на непълен работен ден в една кантора едва покриваше лихвите. Преди, ако закъсах, Стефан винаги „помагаше“. Сега знаех, че по-скоро бих умряла от глад, отколкото да го помоля.
Вината ме разяждаше. Стефан беше прав. Аз бях виновна. Аз запалих огъня.
Една вечер се върнах късно от библиотеката. Милена седеше в тъмната всекидневна.
„Мамо?“
Тя се обърна. Дори в мрака виждах, че е плакала. „Тя се обади.“
Сърцето ми подскочи. „Мая? Добре ли е? Къде е?“
„Тя… тя не иска да говори с мен. Обади се на Стефан. Крещяха си. Искала пари.“
„Пари?“, това не звучеше като Мая.
„Каза, че щом са я „купили“, сега трябва да ѝ платят обезщетение. За „откраднатия живот“. Стефан ѝ затвори.“ Милена отново се разплака. „Тя е с някакви хора, Лили. Едно момиче, Десислава. Чувам музика, шум. Мисля, че… мисля, че не е добре.“
Десислава. Знаех я. От артистичните среди на Мая. Момиче с диви очи и репутация на човек, който обича драмите и скъпите субстанции.
„Трябва да я намерим“, казах аз.
„Стефан забрани. Каза, че ще се върне, когато ѝ свършат парите.“
„Той не разбира! Тя е наранена!“, извиках аз.
„Той също е наранен, Лилия“, прошепна Милена. „Ти не знаеш… не знаеш всичко.“
„Тогава ми кажи!“, примолих се аз. „Мамо, моля те. Тази лъжа ни унищожава. Какво се е случило? Защо Ивана? Защо в същия ден?“
Милена поклати глава. „Не мога. Той… той ще ме убие.“
„Той ли те накара?“, попитах.
Тя не отговори. Само се сви на дивана, превръщайки се отново в онзи прозрачен, уплашен човек.
Разбрах, че няма да получа нищо от нея. Разбрах, че съм сама.
Глава 5: Бизнесът на Стефан
За да се справя с напрежението и вината, реших да се съсредоточа върху единственото, което можех да контролирам: фактите. Трябваше да разбера кой е Стефан. Не бащата, а мъжът. Бизнесменът.
Започнах да ровя.
Бизнесът му, „Стефан Груп“, беше огромна строителна фирма. Строяха лъскави офис сгради и затворени комплекси. Винаги съм се гордеела с това. Сега не бях сигурна.
Използвах достъпа си до университетската правна база данни. Търговски регистър. Публични търгове. Искове.
Открих нещо. Няколко малки съдебни дела, бързо потулени. Собственици на апартаменти, които се оплакваха от течове, от пукнатини. Всички те бяха прекратени, след като ищците изтегляха исковете си. Вероятно след щедро, извънсъдебно споразумение.
Но имаше и нещо друго. Партньор. Всички големи проекти бяха в съдружие с мъж на име Петър. Виждала съм го няколко пъти. Тих, нервен човек, който винаги изглеждаше така, сякаш се поти.
Една вечер Стефан се прибра по-рано. Беше бесен. Чух го да крещи в кабинета си. Приближих се до вратата.
„…не ме интересува какво казва банката, Петър! Намери парите! Продай онзи парцел! Ипотекирай апартамента на жена си, не ме интересува! Ако не покрия този заем до края на месеца, и двамата сме свършени!“
Заем. Голям заем.
„…какво искаш да кажеш, че той е проговорил? Кой? Онзи инспектор? Плати му! Плати му двойно! Не можем да си позволим този съдебен процес точно сега! Ако разберат за материалите…“
Съдебен процес. Материали.
Стефан отвори рязко вратата и аз едва успях да отскоча. Той ме изгледа свирепо.
„Подслушваш ли ме?“
„Аз… просто минавах.“
„Върви си в стаята, Лилия. И престани да се ровиш в живота ми.“
„Всичко наред ли е с бизнеса, татко?“, попитах, опитвайки се да звуча загрижено.
Той се изсмя. Сух, неприятен смях. „Всичко е наред. Просто малък проблем с паричния поток. Неща, които твоето юридическо мозъче не може да разбере. А сега ме остави. Имам работа.“
Той затръшна вратата. Но аз бях чула достатъчно. Фирмата беше в беда. Стефан беше в беда. И беше свързано с лъжа. Точно като семейството ни.
Започнах да се чудя. Дали лъжата за Мая и лъжите в бизнеса му бяха свързани? Дали той беше притиснат и тогава, преди двадесет и една години? Дали „осиновяването“ на Мая не е било просто поредната „бизнес сделка“?
Глава 6: Адвокатът
Знаех, че не мога да се справя сама. Емоциите ми пречеха. Нуждаех се от някой обективен. Някой, който да види фактите, а не семейната драма. Нуждаех се от адвокат.
Не можех да отида в кантората, в която работех. Беше твърде малка и клюките щяха да плъзнат. Трябваше ми някой отвън. Някой остър.
Намерих го чрез препоръка от мой професор. „Асен“, каза професорът. „Млад, гладен и абсолютно безскрупулен, когато става въпрос за истината. Мрази големите корпорации. Ще ти хареса.“
Офисът на Асен беше малък, в стара сграда, но пълен с книги. Самият той беше слаб, с очила с телени рамки и поглед, който сякаш пробиваше.
Разказах му всичко. От ДНК теста до разговора с Дарина в болницата. Разказах му за Мая, за Стефан, за Милена, за страха ѝ. Разказах му и за бизнес проблемите, които бях дочула.
Той ме слушаше, без да прекъсва. Само си водеше бележки в жълт тефтер.
Когато свърших, той се облегна назад.
„Еха“, каза той. „Това е… сложно. Имаш студентка по право, разгневена на баща си. Той е богат строителен предприемач. Имаме липсваща „сестра“ и уплашена майка. Имаме и потенциална измама при осиновяване или дори… нещо по-лошо.“
„По-лошо?“, попитах.
„Трафик на деца, Лилия“, каза той без заобикалки. „Звучи пресилено, но плащане в брой, спешна процедура, подпис на влиятелен човек… това не е стандартно осиновяване. Особено в същия ден, в същата болница.“
Почувствах, че ми прилошава. „Не… той не би.“
„Хората правят всякакви неща, когато са притиснати. Или когато искат да покажат власт.“ Асен се наведе напред. „Какво искаш от мен?“
„Истината. Искам да знам какво точно се е случило. Искам да намеря Ивана. Искам да знам защо Мая е била… продадена.“
„Това ще струва пари. Разследване, такси…“
„Ще платя. Ще работя двойно. Ще продам гарсониерата, ако трябва.“
Той ме погледна продължително. „Няма да се наложи да я продаваш. Още не. Ще работя pro bono засега. Смятай го за инвестиция в бъдещ колега. Но бъди предупредена: ако започнем да дърпаме тази нишка, цялата кула на баща ти може да се срути. И всички вие покрай нея. Готова ли си за това?“
Погледнах ръцете си. Трепереха. „Аз… Аз мисля, че тя вече се срутва, Асен. Аз просто искам да знам защо.“
„Добре“, кимна той. „Първа стъпка: ще се опитам да намеря сестра Дарина. Официално. И ще пусна проверка на името Ивана, свързано с тази дата на раждане. Междувременно, ти се прибери у дома. Дръж се нормално. И слушай. Хората като баща ти стават небрежни, когато са под напрежение.“
Глава 7: Нова следа (Мая)
Докато аз се опитвах да бъда методична, Мая беше чист хаос. Десислава я беше приютила в апартамент, който очевидно се ползваше за шумни партита. Милена успя да говори с нея още веднъж. Мая беше пияна и плачеше. Казала, че мрази Стефан, мрази Милена, а мен… мен ме съжалявала.
Но Мая не беше глупава. Беше импулсивна, но и упорита. Докато аз търсех в регистрите, тя търсеше по улиците. Обикаляше болницата, разпитваше стари санитарки, ровеше се в групи за осиновени деца.
Една вечер получих съобщение от нея. Само една дума.
„Намерихя.“
Сърцето ми спря. Звъннах ѝ. Тя вдигна.
„Мая? Къде си? Добре ли си?“
„Намерих Ивана“, каза тя. Гласът ѝ беше плътен, но трезвен. „Живее в краен квартал. Работи като чистачка в училище.“
„Какво? Как я намери?“
„Десислава има братовчед, който работи в полицията. Провери името. Срещу двадесет лева.“
„Мая, това е незаконно!“
„О, я стига, госпожо Адвокат! Ти какво правиш? Ровиш се в същите мръсотии, само че с костюм!“ Тя беше права. „Утре отивам да се срещна с нея.“
„Недей! Не сама! Чакай, Мая, аз ще дойда с теб. Или поне Асен…“
„Не! Това си е мое. Аз трябва да го направя. Трябва да видя лицето на жената, която ме е продала.“
„Мая, моля те…“
Тя затвори.
Обадих се на Асен. Той изруга. „По дяволите. Това е зле. Може да е опасно. А и ако Ивана се уплаши, никога няма да проговори.“
„Трябва да я спра“, казах аз.
„Не можеш. Но можем да сме там. Изпрати ми адреса, ако го имаш. Аз ще бъда наблизо. Ти не се намесвай, освен ако не стане абсолютно наложително. Ясно?“
Мая ми изпрати адреса. Беше в другия край на града. В квартал, за който само бяхме чували.
Глава 8: Скритият живот на Милена
Докато чаках новини от Асен, който беше тръгнал да „наблюдава“ срещата на Мая, аз бях сама в голямата къща с Милена. Стефан отново беше на „късна среща“.
Милена беше необичайно спокойна тази вечер. Сякаш решението на Мая да се изправи срещу миналото си беше счупило нещо и в нея.
Тя седеше във всекидневната и държеше в ръцете си стара дървена кутия. Кутия, която не бях виждала досега.
„Мамо?“, приближих се аз.
Тя вдигна поглед. Очите ѝ бяха сухи. „Той ме принуди.“
„Кой? Стефан? За Мая ли говориш?“
Тя поклати глава. „За всичко.“
Тя отвори кутията. Вътре имаше писма. Пожълтели, с избледняло мастило. Имаше и снимки. Млада Милена, по-млада, отколкото я помнех. И един мъж. Не Стефан.
Мъж с благи очи, дълга коса и китара.
„Кой е това?“, попитах аз, макар че вече знаех отговора.
„Георги“, прошепна тя. „Моята голяма любов. Бяхме заедно в университета. Аз учех филология, той – музика. Беше толкова… жив.“
„Какво се случи?“
„Стефан се случи. Той беше приятел на баща ми. Вече правеше пари. Баща ми го харесваше. ‚Сигурен мъж‘, казваше. Георги беше ‚вятърничав‘. Аз се съпротивлявах. Но… Стефан беше настоятелен. Той не приема „не“ за отговор.“
Тя извади едно писмо.
„Когато разбрах, че съм бременна…“, тя ме погледна. „…с теб, Лилия… Аз се паникьосах. Знаех, че не мога да отгледам дете сама. Георги нямаше нищо. Стефан ми предложи всичко. Сигурност. Име. Стабилност. В замяна…“
„В замяна?“, преглътнах аз.
„…в замяна да се откажа от Георги. Завинаги. Да се преструвам, че детето е негово. Той искаше наследник.“
Стомахът ми се преобърна. „Аз… Аз не съм дъщеря на Стефан? Аз съм… на Георги?“
„Шшт“, тя сложи пръст на устните си. „Той не знае. Мисли, че ти си негова. Винаги е мислил. Беше толкова горд. Искаше син, но… беше доволен.“
Започнах да се смея. Истеричен, задавен смях. „Нула процента. ДНК тестът. Мая и аз. Ние нямаме 0% съвпадение. Ние сме напълно несвързани. Аз не съм негова дъщеря. Тя не е твоя дъщеря. Какво, по дяволите, е това семейство?“
„Аз бях млада и уплашена“, прошепна тя. „А той… той беше бесен. Мисля, че винаги е подозирал. Дълбоко в себе си. Ти не приличаше на него. Ти беше тиха, ученолюбива. Като Георги. Мая… Мая беше неговият ход.“
„Какво искаш да кажеш?“
„Той беше в болницата, когато ти се роди. Беше студен. Далечен. Каза, че отива да ‚уреди документите‘. Върна се часове по-късно. С доктор Петров. Каза ми: ‚Ще имаме още едно дете. Близначки. Така никой няма да задава въпроси. Така ще си сигурна, че ще остана. И ще си мълчиш.‘“
„Той е знаел?“, попитах невярващо. „Знаел е, че не съм негова?“
„Не!“, извика тя. „Не, не е знаел. Но е подозирал. И това беше неговата застраховка. Неговото отмъщение. Да ме накара да отгледам чуждо дете. Дете, което той избра. За да ме държи под контрол. За да ми напомня всеки ден, че съм му длъжница.“
Тя се вкопчи в ръката ми. „Ивана. Бедно момиче. От провинцията. Без пари, без съпруг. Стефан ѝ е платил. Платил ѝ е, за да изчезне. За да даде детето си на нас. Той купи Мая, Лилия. Купи я като застрахователна полица срещу моята изневяра.“
Всичко се подреди. Лъжата. Гневът. Контролът. Бизнесът. Семейството. Всичко беше сделка за Стефан.
В този момент телефонът ми извибрира. Беше Асен.
„Имаме проблем. Мая се срещна с Ивана. Но Ивана не беше сама. Там беше и един мъж. Мисля, че я позна. Обади се на някого. Чух го да казва името ‚Стефан‘. Трябва да тръгвате. Веднага.“
Глава 9: Ивана
Мая стоеше пред олющената врата на апартамент в блок от ерата на социализма. Миришеше на зеле и мухъл. Беше толкова далеч от стъклената къща на Стефан.
Вратата се отвори. Една жена, на не повече от четиридесет и пет, но изглеждаща на шестдесет, я погледна. Косата ѝ беше рядка, очите ѝ – уморени.
„Да?“, каза тя.
„Вие ли сте Ивана?“, попита Мая.
Жената се намръщи. „Кой пита?“
„Аз… аз мисля, че съм ваша дъщеря.“
Светът на Ивана се сви. Тя пребледня. „Невъзможно. Моето момиченце… то почина.“
„Не е. Аз съм. Родена съм преди двадесет и една години. В голямата болница. Един мъж на име Стефан…“
Името „Стефан“ беше ключът. Ивана залитна назад, сякаш я удариха. „Махни се. Не те познавам. Махни се!“
Тя се опита да затвори вратата, но Мая подложи крак. „Моля те. Просто искам да знам защо.“
Отвътре се чу мъжки глас. „Какво става, Иване? Коя е тази?“
Един мъж се появи. Едър, с червено лице и поглед на хищник.
„Тя… тя твърди…“, заекна Ивана.
Мъжът огледа Мая от главата до петите. Видя скъпото ѝ яке, обувките ѝ. Видя колата ѝ, паркирана отпред.
„Ааа. Значи дойде. След толкова години. Принцесата дойде да види простолюдието.“
„Кой сте вие?“, попита Мая.
„Аз съм мъжът, който прибра парчетата, след като твоят ‚баща‘ я съсипа. Аз съм съпругът ѝ. Влез.“
Той дръпна Мая вътре. Апартаментът беше малък, затрупан с вехтории. Миришеше на евтин алкохол.
Асен, който наблюдаваше от колата си от другата страна на улицата, видя това и се напрегна. Той се обади на мен.
„Ивана, кажи ѝ“, нареди мъжът.
„Не мога, Владо, той каза…“
„Той каза! Той каза!“, изкрещя Владо. „Той ти съсипа живота! Взе ти детето, даде ти пари, които изгоряха за една година, и те остави! А сега виж! Дъщеря му идва! Като богаташка! Може би е дошла да ни плати, а, Иване? Да ни плати за мълчанието.“
„Не искам пари!“, извика Мая. „Искам истината!“
Ивана се разплака. „Вярно е. Ти си моя. Бях млада. Бях влюбена в един… той ме изостави, когато разбра, че съм бременна. Нямах нищо. И тогава се появи той. Стефан. В болницата. Беше елегантен. Каза, че жена му току-що е родила, но искат още едно. Каза, че ще ти даде всичко. Каза, че ще е по-добре за теб. Даде ми пари. Много пари. Каза ми да изчезна и никога да не те търся. Подписах документи.“
„Ти си ме продала“, прошепна Мая.
„Аз ти дадох шанс!“, изкрещя Ивана. „Шанс, който аз нямах! Мислиш, че ми беше лесно? Мислиш ли, че има ден, в който не мисля за теб?“
Владо се изсмя. „О, да. Мисли. Особено когато парите свършат. А сега, принцесо, какво ще правим? Знаеш истината. Какво ще ни дадеш, за да си мълчим? Баща ти не би искал това да се разчуе, нали? Точно сега. Чувам, че бизнесът му не върви.“
Той пристъпи към Мая. „Мисля, че дължиш на майка си обезщетение.“
Точно тогава на вратата се почука. Владо изруга. Отвори.
Асен стоеше там, висок и спокоен.
„Добър вечер. Аз съм Асен, адвокат. Мисля, че клиентката ми, госпожица Мая, си тръгва.“
Погледът на Владо пробяга от Асен към Мая. Той видя, че играта се промени.
„Никой не я държи“, измърмори той.
Мая изтича покрай него. Тя не погледна назад към Ивана. Свлече се в колата на Асен, треперейки.
„Тя ме е продала“, повтаряше тя. „Продала ме е.“
„Тя е била уплашено момиче, Мая“, каза Асен тихо, докато потегляше. „А баща ти… баща ти е бил хищник. И все още е.“
Глава 10: Падението
Новината, че Мая е намерила Ивана, и че Ивана има агресивен съпруг, който знае името на Стефан, взриви къщата.
„Какво си направила!“, изкрещя Стефан на мен, сякаш аз бях виновна. „Тя ще проговори! Онзи боклук, Владо, той ще ме изнудва! Точно сега!“
„Защо, Стефане?“, попита Милена тихо. „Какво толкова ще се разчуе? Че си осиновил дете?“
„Ти мълчи!“, изкрещя той. „Всичко това е заради теб! Заради твоята… слабост!“
Той знаеше. Не за Георги, не и името. Но той знаеше, че аз не съм негова. И купуването на Мая е било неговият ход, неговата власт.
Но вече нямаше значение.
На следващата сутрин новините гръмнаха. Не за семейството ни. За „Стефан Груп“.
„Партньорът на Стефан, Петър, е дал показания пред прокуратурата. Той е предоставил доказателства за мащабна схема за измами с обществени поръчки, използване на некачествени материали и укриване на данъци. Всички сметки на компанията са запорирани. Издадена е заповед за арест на Стефан.“
Той дори не успя да избяга. Двама униформени полицаи позвъниха на вратата, докато той все още беше по халат.
Стояхме с Милена и го гледахме как го извеждат. Той не погледна към нас. Лицето му беше сиво.
Човекът, който контролираше всичко, беше изгубил контрол.
Глава 11: Георги
Докато империята на Стефан се сриваше, аз бях изправена пред собствената си бездна. Аз не бях негова дъщеря.
Имах името. Георги. И университета.
Открих го лесно. Професор Веселин. От катедрата по музика. Мъжът с благите очи от снимката.
Отидох на една от неговите лекции. Седнах на последния ред. Той говореше за структурата на сонатата. Гласът му беше мек, успокояващ.
След лекцията го изчаках.
„Професор Веселин?“
Той се обърна. „Да? Мога ли да ви помогна?“
Той ме погледна. И аз видях в очите му… познаване. Не, не познаване. А разпознаване.
„Аз… аз съм Лилия“, казах аз. „Дъщеря на Милена.“
Светът му спря. Той изпусна чантата си. Книги и партитури се разпиляха по пода.
„Милена…“, прошепна той. „Ти си… Боже мой. Ти си…“
„Ваша дъщеря“, довърших аз.
Седнахме в кабинета му. Той трепереше. „Тя ми каза, че… че е загубила бебето. Че е имало усложнения. Че…“
„Тя излъга. За да ви предпази. От Стефан. И за да оцелее.“
Разказах му всичко. За Стефан, за Мая, за лъжата.
Той ме слушаше, а сълзи се стичаха по лицето му. „Аз я обичах. Толкова много я обичах. Но тя избра сигурността. Не я виня. Аз нямах какво да ѝ предложа. Само песни.“
„Тя все още пази писмата ви“, казах аз.
Той вдигна поглед, изпълнен с надежда. „Наистина ли?“
„Да. Но сега… сега всичко е различно. Стефан е арестуван. Къщата ще бъде запорирана. Майка ми е съсипана.“
„А ти?“, попита той. „Ти какво ще правиш?“
Погледнах го. Този мил, тъжен мъж, който беше моят биологичен баща.
„Аз ще уча. Ще си платя ипотеката. И ще се опитам да разбера коя съм аз, след като всичко, в което съм вярвала, се оказа лъжа.“
Той кимна бавно. „Ти си моя дъщеря. Имаш моята упоритост. И очите на майка си. Ще се справиш.“
Не беше много. Но беше истина.
Глава 12: Съдебната зала
Процесът срещу Стефан беше бърз. Доказателствата бяха неоспорими. Петър беше свидетелствал срещу него в замяна на по-лека присъда. Съдебната зала беше пълна. Журналисти, измамени собственици на жилища, бивши служители.
Аз бях там. На задния ред. Милена отказа да дойде.
Стефан изглеждаше остарял с десет години. Костюмът му висеше. Арогантността я нямаше. Имаше само празен поглед.
Присъдата беше тежка. Десет години затвор за измама, пране на пари и застрашаване на обществената безопасност.
Докато го извеждаха, погледите ни се срещнаха. За първи път от месеци. Не видях гняв. Не видях и разкаяние. Видях само… умора. Той беше победен.
След присъдата при мен дойде Асен.
„Свърши се“, каза той.
„Да“, отговорих аз. „Благодаря ти за всичко, Асен.“
„Има още нещо“, каза той. „Владо. Съпругът на Ивана. Подал е иск срещу Стефан. За ‚причинени морални щети‘. Иска пари. Много пари. От това, което е останало.“
„Той няма да получи нищо“, казах аз. „Всичко е запорирано. Няма нищо.“
„Точно така. Но Ивана… тя дойде при мен. Иска да свидетелства. Иска да разкаже на съда какво е направил Стефан. Не за пари. А за да изчисти съвестта си.“
Погледнах към другия край на коридора. Ивана стоеше там, сама, стискайки стара дамска чанта. Тя ме видя. И кимна.
Глава 13: Оцелелите
Шест месеца по-късно.
Къщата беше продадена. Милена живееше в малък апартамент под наем, близо до професор Веселин. Те не бяха отново заедно. Не и романтично. Но се виждаха. Пиеха кафе. Говореха за миналото. Опитваха се да излекуват рани, които бяха на почти четвърт век.
Аз работех на пълен работен ден в кантората на Асен и учех вечер. Ипотеката ми беше тежест, но беше моя тежест.
Стефан беше в затвора. Не го бях посещавала.
Мая. Тя беше най-голямата изненада.
След като Владо беше арестуван за опит за изнудване (благодарение на показанията на Ивана), Мая се върна при биологичната си майка. Не за да живее с нея. А за да ѝ помогне.
Ивана беше започнала работа в малко кафене. Мая рисуваше. Продаваше картините си на улицата. Бяха бедни, но по някакъв странен начин, бяха свободни.
Един ден се видяхме. В парка. Аз с моето сако от работа, тя с изцапани с боя дънки.
Седнахме на една пейка. Дълго мълчахме.
„Значи…“, каза тя накрая. „Ти си дъщеря на професор по музика.“
„А ти си дъщеря на чистачка“, отвърнах аз.
Тя се засмя. „Кой би предположил.“
„Ти си добре. Изглеждаш… щастлива.“
„Щастлива не е думата“, каза Мая. „Истинска. Това е думата. Всичко е истинско. Гладът е истински. Студът е истински. И картините ми са истински. Няма повече преструвки.“
Тя ме погледна. „А ти, Лили? Ти как си?“
„Работя. Уча. Опитвам се.“
„Съжалявам, че те обвиних. Че ти запали фитила.“
„Не съжалявай. Трябваше да се случи. И двамата ни излъгаха.“
Тя кимна. „Мислиш ли, че някога… ще бъдем пак…“
„Сестри?“, довърших аз.
Тя поклати глава. „Не знам какво бяхме. Бяхме лъжа.“
„Да“, казах аз, гледайки слънцето, което залязваше. „Но вече не сме.“
Ние не бяхме сестри по кръв. Оказа се, че не бяхме и сестри по съдба. Бяхме просто оцелели. Две парчета от една счупена ваза, които никога повече нямаше да паснат, но които най-накрая бяха спрели да се опитват да се преструват на нещо, което не са. И в тази студена, твърда истина имаше някакво странно, болезнено освобождение.