Сивата вечерна мъгла се затвори зад колата, която отнасяше Ема далеч от мен за още две седмици. Гледах как задните светлини се размиват и усещах как съдебното решение отново ме притиска към стената, както го правеше всеки път. Баща за почивните дни. Думи, които звучаха като присъда.
Стиснах ръцете си в джобовете на якето и се обърнах към тишината на дома, който преди беше пълен с детски смях, а сега ми връщаше само ехото на собствените ми стъпки.
Тогава пръстите ми докоснаха нещо намачкано.
Бележката.
Ема я беше пъхнала в дланта ми по време на сбогуването. Кафявите ѝ очи ме бяха погледнали така, сякаш носеха възрастна тайна, твърде тежка за седемгодишно дете.
Не го чети, докато не си тръгна, прошепна тя.
Бях кимнал, без да питам. Не защото разбирах, а защото в гласа ѝ имаше страх, който не допускаше въпроси.
Сега разгънах листчето. Почеркът ѝ беше старателен, подреден, но редовете сякаш трепереха.
Татко, тази вечер погледни под леглото си. Баба скри нещо там вчера.
Всичко около мен се сви. Мъглата, студът, дворът, улицата, която не исках да виждам сам. Чувах само кръвта си.
Баба.
Майка ми, Рут, живееше в малката стая до кухнята, откакто здравето ѝ се беше влошило. Тя беше строгата сила, която ме беше отгледала, и същевременно човекът, който пазеше повече мълчания, отколкото спомени.
Ако тя беше скрила нещо под леглото ми, значи не ставаше дума за забравена кутия със зимни дрехи.
Пет минути, каза Ема. Пет минути.
Изчаках. Ръцете ми се схванаха, но не от студ. От нещо друго.
После отключих и влязох.
Вътре ме посрещна миризмата на чай и стара дървесина. Лампата в коридора светеше, макар че я бях изгасил сутринта. Това ме спря.
Рут?
Никой не отговори.
Преминах през кухнята. Чашата ѝ беше на масата, топла на допир, сякаш допреди миг я беше държала. На облегалката висеше шалът ѝ. Но самата тя… сякаш беше изчезнала, оставяйки след себе си следи, които крещяха, че бързината е била по-силна от разума.
Сърцето ми удряше в гърлото.
Влязох в спалнята и коленичих до леглото. Вдигнах завивката. После чаршафа. Матракът тежеше като камък, макар че беше обикновен.
Повдигнах го.
Под него, върху ламелите, беше залепено с широка лента нещо, което не трябваше да е там. Плоска, твърда опаковка. И до нея — малка метална кутия, като от бисквити, но по-нова, по-лъскава.
Отлепих първо плоската опаковка. Вътре имаше тънка папка с документи, снимки и плик, натъпкан с банкноти.
Банкноти.
Погледът ми прескочи върху металната кутия. Отворих я.
И пребледнях.
Вътре лежеше пистолет.
Не съм държал оръжие в живота си. Не съм имал причина, не съм искал причина. Само че то беше там, хладно и безразлично, като доказателство за чужда воля, оставено на място, където спя.
Под пистолета имаше още нещо: малък ключодържател с три ключа и лист, сгънат на четири. Почеркът беше на Рут.
Ако това стигне до теб, значи Ема е разбрала, преди аз да успея да те предупредя. Не пипай нищо повече. Не вярвай на никого. И ако чуеш да те обвиняват, знай, че не си ти, а капан.
Капан.
В следващия миг телефонът ми падна от ръката, сякаш тялото ми се отказваше да го държи. Вдишах рязко, опитах да подредя света, но той се разпадаше на парчета.
Пистолет под леглото ми. Пачка пари. Документи.
И майка ми изчезнала.
Вдигнах телефона. Пръстите ми бяха чужди.
Набрах спешния телефон.
Гласът отсреща звучеше спокойно, но аз говорех прекалено бързо, като човек, който се дави и се опитва да се хване за всяка дума.
Когато затворих, вече чувах сирени в главата си, макар още да не бяха дошли.
Седнах на ръба на леглото. Гледах кутията и имах чувството, че ако мигна, ще се събудя в ден, който няма нищо общо с това.
Но не се събудих.
Само чух как някой почуква на входната врата.
Силен, решителен удар.
И втори.
И трети.
А после — мъжки глас:
Отворете. Полиция.
Глава втора
Двама полицаи влязоха бавно, сякаш домът ми беше непозната стая, пълна с остри ръбове. Единият беше по-възрастен, с уморени очи. Другият беше млад и гледаше наоколо така, сякаш вече си беше съставил мнение.
Показах им кутията, папката и плика. Не ги докосвах повече. Ръцете ми стояха вдигнати отстрани, сякаш самият въздух можеше да ме обвини.
Възрастният сложи ръкавици и отвори кутията. Изражението му се промени за миг. Само за миг, но достатъчно.
Младият вече гледаше мен, не пистолета.
Имате ли разрешително?
Нямам, казах. Никога не съм имал оръжие.
Кога го открихте?
Преди малко. След като дъщеря ми… след като се върна при майка си.
Младият повдигна вежди.
Казвате, че е било под леглото ви… и не сте забелязали?
Дишай, казах си. Дишай, иначе ще се сринеш и тогава ще изглеждаш точно както човекът, когото те искат да видят.
Полицаят разгледа папката. Документите бяха смес от нотариални копия, банкови извлечения и разпечатки от някакви договори. Някои бяха на мое име.
На мое име.
Но почеркът в подписите… не беше моят.
Възрастният сложи листовете обратно, без да казва много. Само тихо попита:
Къде е майка ви?
Преглътнах.
Не знам. Тя живее тук. Беше тук… а сега я няма.
Младият погледна часовника си, после отново мен.
Имате ли проблеми със съда? Семейни?
Усетих как гърлото ми се стяга.
Развод. Попечителство.
Има ли човек… който би искал да ви навреди?
Точно този въпрос прозвуча като дръпване на завеса. Зад нея се появи лицето на Клара.
Клара, бившата ми жена.
Не защото беше зла по природа. А защото се беше научила да побеждава, като отнема въздуха на другия.
И зад нея — Харис.
Харис, човекът, който се появи до нея малко след развода. Предприемач, винаги с идеално изгладена риза и усмивка, която не стигаше до очите. Човек, който говореше за правила, но ги използваше само когато му бяха удобни.
Тогава възрастният полицай каза нещо, което ме удари по-силно от всички въпроси.
Ще трябва да ви помолим да не напускате адреса тази вечер. И ще трябва да дадете показания.
Младият не каза нищо, но погледът му го каза вместо него.
Ти си заподозрян, докато не докажеш, че не си.
Когато тръгнаха към вратата, телефонът ми изписука. Ново съобщение. Нямаше име, само непознат номер.
Не ровѝ повече. Под леглото беше само начало. Ако кажеш на когото и да е, ще загубиш Ема.
Устните ми пресъхнаха.
Показах съобщението на възрастния полицай. Той го погледна, после ме погледна по-дълго, отколкото ми се искаше.
Ще го включим, каза. Но слушайте ме внимателно. Не предприемайте нищо сам.
Сам.
Тази дума винаги идваше, когато човек вече беше сам.
След като полицаите си тръгнаха, в къщата остана тишина, която тежеше като мокра дреха. Седнах в кухнята, там, където чашата на Рут още беше топла.
Къде си? прошепнах.
Но отговор нямаше.
Само един бавен звук — капка от чешмата, която не беше затворена докрай.
И това ми се стори като подигравка.
Защото в този момент разбрах: някой беше бил в дома ми. Някой беше оставил нещо, което можеше да ме унищожи.
И най-страшното беше, че Ема го беше видяла.
Ема.
Детето ми.
Стиснах зъби. Тази вечер няма да спя.
Тази вечер ще търся истината, дори ако истината ме нарани.
И точно тогава, зад прозореца, сенките се раздвижиха.
Не беше вятър.
Беше човек.
Глава трета
Изгасих лампата и се приближих до прозореца, без да издавам звук. Сянката се плъзна по оградата и изчезна в тъмнината. За миг ми мина през ума да изляза и да я последвам, но думите на Рут бяха като железен обръч около мислите ми.
Не вярвай на никого.
Това означаваше и на собствената ми смелост.
Заключих всички врати, после проверих прозорците, както прави човек, който вече не вярва в безопасността на ключа. Погледът ми се спираше върху стола на Рут, върху шала ѝ, върху чашата. Следите ѝ бяха навсякъде, но не и тя.
Влязох в стаята ѝ. Леглото беше оправено. Дрехите — подредени. Само едно чекмедже беше отворено наполовина, сякаш някой го беше дръпнал и после се беше отказал да го затвори.
Вътре лежеше тефтер.
Стар, с кожена корица и избелели ъгли. Отворих го на случайна страница.
Имена. Дати, изписани с думи. Суми, отбелязани с думи, не с цифри. И най-отдолу — едно име, написано по-едро от останалите.
Харис.
Студът, който усетих, не беше от прозореца.
Какво си правила, мамо?
Страниците миришеха на старо мастило и търпение. На човек, който години наред е записвал, за да не забрави и за да може някой ден да докаже.
Прелистих. Между страниците имаше сгънат лист — копие от договор за заем. На мое име.
Заем.
Усетих как подът под мен се накланя. Не просто заем. Жилищен кредит. Огромна сума, разсрочена за години. Подписът отдолу приличаше на моя, но не беше мой.
Гърдите ми се свиха.
Аз вече имах кредит за жилището. Бях го взел след развода, за да не губя дома, за да има Ема стая при мен, да има място, което да усеща като свое.
А този документ… беше втори.
Това означаваше едно от две неща.
Или някой се опитваше да ме зароби финансово, докато не се сринат и последните ми сили.
Или вече го беше направил.
Отворих пощенската кутия в коридора. Натрупани писма. Предупреждения. Известия.
Едно от тях беше от банка. Сух тон. Закъснение. Последно напомняне.
Пребледнях отново.
Аз плащах редовно. Всяка вноска, всяка лихва. Стисках зъби и плащах, защото това беше цената да съм баща, не просто посетител.
Но това писмо говореше за дълг, който не познавах.
Телефонът ми изписука пак. Този път беше гласово съобщение. Непознат номер.
Не го пускай, прошепна умът ми. Но пръстът ми вече беше натиснал.
Гласът беше мъжки. Спокоен. Дори любезен.
Ти си добър баща, Даниел. Жалко ще е да развалиш всичко с една глупост. Забрави какво си намерил. Забрави и ще продължиш да виждаш Ема. Не забравиш ли… ще те направя опасност за детето ти. А съдът не обича опасности.
Спрях записа, сякаш мога да спра и реалността.
Даниел.
Той знаеше името ми. Знаеше слабостта ми. Знаеше как да ме удари там, където боли.
Харис.
Клара.
И каквото и да беше направила Рут, тя беше решила да ми остави следа, но не и себе си.
В този момент не ме интересуваше страхът. Интересуваше ме Ема.
Взех телефона и набрах Клара.
Звъня дълго. Тя не вдигна.
Набрах пак.
Тя вдигна на третото позвъняване, с онзи глас, който винаги звучеше така, сякаш я прекъсвам в нещо важно.
Какво има?
Къде е Ема?
При мен. Както трябва.
Добре ли е?
Пауза.
Добре е. Какво става сега? Не ми казвай, че пак измисляш драми.
Не е драма, Клара. Някой е бил в къщата ми. Има… проблем. Сериозен.
Чух въздишка, която можеше да бъде и усмивка.
Ако си направил нещо, не ме намесвай.
Не съм направил нищо.
Тя замълча за миг, после каза по-тихо:
Не ми се обаждай за глупости. Ема е уморена. Утре ще говорим.
И затвори.
Утре.
Утре може да бъде твърде късно.
Стоях в кухнята и гледах тефтера на Рут. Нещо в него ми казваше, че това не е просто семейна кавга. Това беше война, скрита зад усмивки и съдебни протоколи.
И аз бях в средата ѝ, без да съм готов.
Тогава видях още нещо в тефтера.
Между две страници, почти невидимо, беше залепено малко парче хартия с един кратък ред.
Библиотеката. Третият етаж. При часовника.
Не беше подписано.
Но знаех чий почерк е.
Рут.
И разбрах, че ако искам да намеря майка си и да спася себе си, трябва да тръгна точно сега.
Не утре.
Сега.
Само че преди да изляза, погледнах към вратата.
И видях, че резето не е било заключено.
А аз помнех ясно, че го бях заключил.
Някой отново беше влизал.
Докато аз бях вътре.
И това означаваше, че времето ми изтича.
Глава четвърта
Излязох тихо, без да включвам лампите. Външният въздух беше студен и влажен, но ми подейства като шамар, който да ме събуди. Гледах към двора, към оградата, към сенките. Нищо. Само мъгла, която заличаваше всичко като гума.
Тръгнах пеша, без да мисля много. Колата можеше да бъде проследена. А аз не знаех колко дълбоко е това.
Докато вървях, си повтарях едно и също, като молитва и като заплаха.
Ема е добре. Ема е добре.
Но думите не носеха доказателство.
Библиотеката беше грамадна сграда от бетон и стъкло. Не беше място, което обичах, но беше място, където човек може да се изгуби сред хиляди страници. Понякога тишината там е по-безопасна от тишината у дома.
Влязох и се качих по стълбите. Третият етаж миришеше на прах и мастило. При часовника, който висеше над една врата към читалнята, стоеше момиче. Млада, с раница и куп книги в ръце. Косата ѝ беше вързана небрежно, но очите ѝ бяха остри.
Когато ме видя, тя не се изненада. Това ме спря.
Даниел?
Гласът ѝ беше тих, но уверен. Не я познавах.
Кой си ти?
Тя погледна към околните маси, после направи знак да се приближа.
Казвам се Мая. Работя тук вечер. И… уча в университета. Рут ме помоли да ти предам нещо, ако се случи… ако се случи това, което мисля, че се е случило.
Стомахът ми се сви.
Къде е тя?
Мая извади плик от раницата си. Тънък, но пълен.
Не знам точно. Но знам, че се страхува. И че този страх не е от болест, а от хора.
Хора като Харис?
Тя не потрепна, но погледът ѝ стана още по-внимателен.
Ти вече знаеш името му.
Знам достатъчно, за да се страхувам. Но не достатъчно, за да се защитя.
Мая плъзна плика към мен.
Рут каза да не го отваряш тук. Каза, че ако те видят, ще разберат, че тя е говорила.
Кой ще ни види?
Тя кимна към прозорците.
Тук има камери. Има охрана. Има хора, които изглеждат като читатели, но не четат. Рут ми показа един такъв. И каза, че е свързан с Харис.
Усетих как въздухът ми се стеснява.
Защо ти? Защо не адвокат, защо не полиция?
Мая се усмихна кратко, без радост.
Защото адвокатите струват пари. А полицията… понякога идва, когато вече е късно. Рут ми вярваше, защото аз… защото аз не съм част от вашите семейни войни. Аз просто работя и уча. И никой не ме забелязва.
Никой не я забелязва.
Това беше сила.
Взех плика и го пъхнах под якето.
Какво има вътре?
Не знам всичко. Но видях копия от документи. И една малка паметова карта. Рут каза, че на нея има запис, който ще промени всичко.
Запис.
Усетих как тялото ми реагира, сякаш вече съм го чул. Гласът на Харис, който ме заплашва. Или нещо по-лошо.
Мая ме погледна и каза тихо:
Трябва ти адвокат. Истински. И трябва да действаш бързо, преди те да действат.
Вече действат, прошепнах.
Излязохме от библиотеката отделно, както тя настоя. Аз първи. Тя след няколко минути. Навън мъглата беше още по-гъста. Чух стъпки зад мен и се обърнах рязко.
Никой.
Но усещането, че някой е там, не си тръгваше.
Вкъщи не се прибрах. Не можех. Домът ми вече беше сцена, а аз не исках да бъда актьор в чужд сценарий.
Отидох при единствения човек, който можеше да бъде на моя страна, без да ме пита дали съм виновен.
Нора.
Адвокатката, която ме беше защитавала в развода, когато Клара ме нарисува като човек, който не може да се грижи за детето си, защото работи много и защото… защото не е Харис.
Офисът ѝ беше малък и миришеше на кафе и напрежение. Тя ме посрещна с очи, които веднага разбраха, че това не е обикновена вечер.
Даниел, какво си направил?
Нищо, казах. Но някой е направил нещо вместо мен.
Оставих плика на бюрото ѝ.
Тя го отвори внимателно, без да бърза. Разгледа документите. Изражението ѝ се втвърди.
Това е опит за подправяне на дълг. Има и… има доказателства за финансови злоупотреби. Но най-важното…
Тя извади паметовата карта и я държа между пръстите си, сякаш държи искра.
Това може да е ключът.
Къде е Рут?
Не знам.
Нора вдигна поглед към мен.
Тогава първото, което ще направим, е да я намерим. И второто — да защитим теб и Ема. Защото ако Харис е намесен, това вече не е просто семейна война. Това е игра с много мръсни ходове.
И точно тогава телефонът ми иззвъня.
Беше Клара.
Вдигнах.
Гласът ѝ беше различен. Не студен. Не остър.
Стреснат.
Даниел… Ема изчезна.
Светът се сгромоляса в една-единствена точка.
Какво значи изчезна?
Тя започна да говори бързо, почти без да диша.
Беше в стаята си. Отидох до кухнята за вода. Върнах се и… я няма. Прозорецът е открехнат. Харис не е тук. Не ми вдига. Не знам какво да правя.
Нора вече ставаше от стола си.
Даниел, каза тя тихо, без да е нужно да казва повече.
Те бяха започнали.
И този път ударът беше директно в сърцето ми.
Глава пета
Не помня как излязох от офиса на Нора. Не помня стълбите, не помня улицата, не помня мъглата, която ми мокреше лицето. Помня само гласа на Клара, който се разпадаше от паника, и името на дъщеря ми, което бучеше в главата ми като сирена.
Ема.
Клара ме чакаше пред входа на сградата си. Лицето ѝ беше бледо, косата ѝ разпиляна, сякаш за първи път в живота си не ѝ пука как изглежда. За миг не видях бившата си жена, а просто майка, която е изгубила детето си.
Вратата на апартамента беше широко отворена. Вътре светлините бяха включени навсякъде, което правеше отсъствието на Ема още по-ужасно. Играчките ѝ бяха по пода. Одеялото ѝ беше на леглото. Рисунките ѝ бяха залепени на стената.
И тя не беше там.
Клара ме хвана за ръката, сякаш ако ме пусне, ще падне.
Не знам как стана… не знам… Харис каза, че ще излезе за малко. Аз… аз просто се обърнах.
Трябва да се обадим на полицията, казах, макар че това прозвуча като баналност.
Тя кимна, но очите ѝ се напълниха със сълзи.
Вече се обадих. Казаха, че идват. Но… но ако Харис…
Не изрече края.
Аз го изрекох вместо нея, в главата си.
Ако Харис я е взел.
Нора пристигна след минути, като буря в палто. Влезе, огледа, не зададе излишни въпроси. Коленичи до прозореца, който Клара беше споменала. На перваза имаше следи. Не много, но достатъчно.
Някой е бил тук, каза Нора. И не е дете.
Клара се разтрепери.
Тя… тя сама ли е излязла?
Нора я погледна остро.
Седемгодишно дете не излиза през прозорец, ако не е уплашено или подведено.
Тогава телефонът на Клара иззвъня. Тя подскочи, сякаш някой я е ударил.
На екрана пишеше Харис.
Включи на високоговорител, каза Нора.
Клара кимна, преглътна и натисна.
Харис говореше спокойно, сякаш обсъждаше вечеря.
Спокойно, Клара. Ема е добре. Просто имахме нужда от малко време.
Къде е?! изкрещя Клара.
Не крещи. Детето се плаши. А ти не искаш да се плаши, нали?
Гласът му беше мазен, подреден. Човек, който умее да превръща заплахата в грижа.
Къде е Ема, Харис? казах аз. Гласът ми беше по-нисък, отколкото очаквах. По-опасен.
Той замълча за миг.
О, Даниел. Значи си там. Колко удобно.
Какво искаш?
Искам да се върнем към цивилизован разговор. Без полиция. Без адвокати. Без излишни героични жестове.
Къде е майка ми? попитах, преди да успея да се спра.
Нова пауза. После Харис се засмя тихо.
Ах. Значи тя е оставила следи. Каква жалка преданост. Но нека не смесваме темите. Говорим за Ема.
Къде е тя?
Харис въздъхна демонстративно.
Ще ви кажа къде е, когато ми дадете това, което ми трябва.
Какво?
Даниел ще се откаже от претенции. Клара ще подпише документите, които ѝ оставих. И двамата ще престанете да ровите в неща, които не разбирате.
Нора се приближи към телефона.
Харис, тук е адвокат Нора. Разговорът се записва. Отвличането на дете е престъпление.
Той не се впечатли.
Престъпление е, ако не се върне. А тя ще се върне. Само че… условията ще са нови.
Клара се задушаваше от плач.
Моля те… моля те…
Той смекчи гласа си още повече.
Клара, ти си умно момиче. Искаш ли Ема да живее спокойно? Искаш ли да я водиш на уроци, на празници, да ѝ купуваш каквото пожелае, да не броиш стотинките? Аз мога да ти дам това. Но не мога да го дам, ако Даниел реши да се прави на праведен.
Погледнах Клара. В очите ѝ имаше вина, която не беше само за тази вечер.
Харис, казах тихо. Ако на Ема ѝ падне косъм…
Той ме прекъсна.
Тогава ще кажа, че пистолетът под леглото ти беше твой. Че си нестабилен. Че си заплашвал. Че майка ти е изчезнала, защото си я ударил. И ще намеря хора, които да го потвърдят.
Ръцете ми се свиха в юмруци.
Значи ти си сложил пистолета.
Ако започнеш да ме обвиняваш, ще стане грозно. И аз не обичам грозното. Обичам чистото. Подпис. Документ. Тишина.
Гласът му се промени, стана лед.
Иначе Ема ще расте без теб. А може би и без майка си. Зависи колко сте послушни.
И затвори.
В апартамента остана мъртва тишина. Клара се свлече на дивана, като човек, на когото са извадили костите. Нора гледаше напред, но очите ѝ работеха бързо.
Той направи грешка, каза тя.
Каква? попитах.
Обади се. Това означава, че се чувства сигурен. И когато човек се чувства сигурен, оставя следи.
Полицията пристигна. Същият възрастен полицай от моя дом беше там. Когато ме видя, лицето му се напрегна. Сякаш съдбата му поднасяше една и съща история, но с по-висока цена.
Разказахме. Пуснахме записа от разговора. Нора настоя за протокол, за незабавни действия, за претърсване.
Възрастният полицай кимна, но в очите му имаше онова, което мразех.
Съмнение.
Защото Харис беше умен. Богат. С връзки.
А аз бях просто баща, който се опитва да не се разпадне.
Когато полицаите излязоха да организират действията, Клара ме хвана за ръката. Тя беше ледена.
Даниел… това е моя вина.
Погледнах я.
Какво си направила?
Тя затвори очи, сякаш ако не гледа, думите ще са по-лесни.
Харис… не е просто човекът, с когото съм. Той… той финансира много неща. Плати мои дългове. Помогна ми, когато… когато беше най-лошо.
Какви дългове?
Клара започна да плаче отново, но този път плачът беше от срам.
След развода… аз взех заем. За да изглежда, че се справям. За да не ми кажат, че съм провал. И после още един. И още един. Харис ги покри. Но каза, че един ден ще си вземе своето.
Един ден.
Ето го този ден.
Нора се наведе към мен и прошепна:
Това не е само за пари. Това е за контрол. И ако Рут е изчезнала, значи тя е знаела нещо, което Харис не може да позволи да излезе.
И аз си спомних тефтера. Записите. Името му, написано дебело.
Мая.
Паметовата карта.
Записът.
Имаме ли устройство да го чуем? попитах.
Нора извади малък четец от чекмеджето си, сякаш беше готова за такива вечери. Постави картата. Екранът светна.
Записът започна с шум, после с гласове.
Първо гласът на Рут, тих, но твърд.
Не може да го правиш. Това е дете.
После гласът на Харис, още по-студен от този по телефона.
Мога да правя каквото си платя. И ти ще мълчиш, Рут. Защото ако не мълчиш, ще извадя всичко за онзи заем. За онези подписи. За онова, което направи преди години.
Рут въздъхна.
Направих го, за да спася семейството си.
Той се засмя.
Семейството ти е слабостта ти. И аз ще я използвам. Първо ще взема къщата на Даниел. После ще взема детето. А ако се наложи, ще взема и свободата му.
Записът прекъсна с рязък шум.
В стаята беше толкова тихо, че чувах как Клара преглъща.
Нора погледна към мен.
Това е достатъчно, за да започнем. Но не е достатъчно, за да я върнем веднага.
Ема, прошепнах.
И в този момент разбрах, че за да я върна, може да се наложи да направя нещо, което мразя.
Да играя по правилата на Харис.
Само че не като жертва.
Като ловец.
Глава шеста
Нощта се проточи като въже около гърлото ми. Полицията търсеше, звъняха телефони, записваха показания, говореха с охранители, съседи, хора, които ни гледаха със смесица от любопитство и страх. Но Ема не се появяваше.
Клара седеше на пода в стаята на Ема и стискаше плюшеното ѝ мече, сякаш то е единственото, което я държи жива. Нора говореше по телефона с някого от полицията и настояваше, настояваше, настояваше.
А аз стоях до прозореца и гледах мъглата, която заличаваше улиците.
Мая се появи в коридора, сякаш беше израснала от сенките. Охраната я беше спряла, но Нора я пусна.
Очите на Мая бяха червени от недоспиване.
Рут ми писа, каза тя тихо. Преди час. С едно изречение.
Какво? изсъсках.
Мая извади телефона си и ми го подаде.
Ема е ключът. Не се доверявай на Клара, докато не чуеш истината.
Клара вдигна глава от пода.
Какво значи това? попита тя с пресипнал глас.
Погледнах я и не отговорих веднага. В мен имаше гняв, но имаше и страх. Защото думите на Рут бяха като нож. Не се доверявай.
Клара, казах бавно. Ти знаеш повече, отколкото казваш. И ако искаш Ема да се върне, ще ми кажеш всичко. Сега.
Тя се разплака, но този път не беше само паника. Беше разпадане.
Аз… аз го обичах, прошепна тя. Харис. Мислех, че е спасение. След развода… аз се чувствах унизена. Винаги ми повтаряха, че без теб не мога. Че ти си стабилният. Че аз съм… аз съм емоционална.
Прехапа устна.
И Харис дойде и каза, че ще ми даде сила. Пари. Възможности. Че няма да съм просто жена, която проси издръжка. И аз… аз му повярвах.
Нора се приближи.
Клара, какво подписа?
Клара пребледня.
Първо беше един документ, че му давам право да управлява сметките ми, за да ми помага. После… после ми каза да подпиша, че съм съгласна Ема да учи в частно училище и че той ще плаща. После… после имаше нещо за имот. Но аз не четях всичко. Той говореше бързо. Казваше, че това са формалности.
Формалности.
Тази дума ме изгаряше.
И после? настоях.
После… той каза, че ако ти направиш проблем, ще те смаже. И ми показа… ми показа снимки.
Какви снимки?
Клара затвори очи.
Снимки на теб в бар, от преди години. Когато… когато се скарахме и ти излезе. И ти говориш с една жена. Харис каза, че ще го представи като изневяра. Че съдът ще повярва. Че ще кажат, че си безотговорен.
Аз се засмях кратко, горчиво.
Една снимка от бар не е изневяра.
За него е достатъчно, прошепна Клара. Той не играе честно.
Нора погледна към мен.
Имаме запис. Имаме заплахи. Имаме незаконни документи. Но трябва да намерим къде държи Ема. Тази нощ.
Мая вдигна ръка, сякаш е в аудитория.
Аз мога да помогна, каза тя. Рут… Рут ми каза нещо преди дни. Че Харис има склад. Място, което наема под чуждо име. И че там държи папки, сейф, неща.
Къде? попитах.
Мая поклати глава.
Не каза адрес. Само каза, че е близо до старите халета, където почти никой не ходи. И че има знак с избледняло слънце на стената.
Слънце.
Не беше много. Но беше посока.
Полицията каза да не правим нищо сами. Но полицията не беше тук, когато Харис взе детето ми. Полицията беше тук, за да пише.
Аз исках да я върна.
Нора ме хвана за рамото.
Даниел, ако тръгнеш сам, Харис ще те чака. И ще стане точно това, което той иска. Ще има инцидент. Ще има повод да кажат, че си опасен.
Тогава какво? изръмжах.
Тя извади телефона си.
Тогава ще тръгнем с хората, които трябва. Но ще ги насочим. И ще ги накараме да действат. Сега.
Тя набра възрастния полицай и говори с тон, който не допускаше отказ. Каза му за склада, за слънцето, за записа. Каза му, че ако се забавят, детето може да пострада. Не заплаши, но думите ѝ бяха като нож.
След час бяхме в кола, но не моя. Полицията ни позволи да сме близо, не вътре в действията, но достатъчно, за да знаем.
Мъглата се разкъса малко, когато стигнахме до зона с ниски сгради и затворени врати. Мая се напрегна до мен.
Там, прошепна тя. Виждаш ли? Слънцето.
На една стена, избледняло и наполовина изтрито, имаше рисунка на слънце. Под нея — метална врата, заключена с катинар.
Полицаите се приближиха. Единият извади инструменти. Другият говореше по радиостанция.
Аз стоях зад тях и сърцето ми беше готово да се пръсне.
Вратата се отвори с писък, който сякаш разкъса нощта.
Вътре беше тъмно и миришеше на масло и прах.
Лъч светлина проряза помещението.
И тогава чух.
Тих, задавен звук.
Не беше плач. Беше шепот.
Татко…
Ема.
Направих крачка напред, но Нора ме хвана. Полицаите влязоха първи.
Аз видях малката ѝ фигура в ъгъла, вързана не грубо, а така, че да изглежда като игра, но да не може да избяга. Очите ѝ бяха огромни.
Когато ме видя, устните ѝ се разтрепериха.
Аз съм тук, прошепнах. Тук съм.
Тя се разплака.
И точно тогава, зад една колона, се чу движение.
Сянка.
Полицаят извика:
Ръце горе!
И Харис излезе от тъмното с вдигнати ръце и с усмивка, която беше почти спокойна.
Каква изненада, каза той. Дойдохте.
Възрастният полицай го закопча без излишни думи. Харис не се съпротивляваше. Само гледаше мен, сякаш това е шахматна дъска и той вече е преместил следващата си фигура.
Докато отвеждаха Харис, той се наведе леко към мен и прошепна, така че само аз да чуя:
Това още не е краят, Даниел. Това е само първата ти победа. И победите имат цена.
Аз не отговорих.
Прегърнах Ема, усещайки как тялото ѝ трепери.
Баба… каза тя през сълзи. Баба е тук.
Вдигнах глава рязко.
Къде?
Ема посочи с треперещ пръст към врата в дъното, почти скрита зад стелажи.
Полицаите я отвориха.
И там, вързана на стол, с лепенка на устата, седеше Рут.
Очите ѝ срещнаха моите. В тях имаше болка, но и нещо друго.
Решимост.
Когато махнаха лепенката, първите ѝ думи не бяха към мен.
Бързо, каза тя. В сейфа. Не му давайте време. В сейфа има още. Всичко, което ще го погуби.
Възрастният полицай я погледна.
Къде е сейфът?
Рут кимна към метален шкаф.
Вътре.
И тогава разбрах: това не беше просто отвличане.
Това беше опит да заглушат Рут.
Да заглушат истината.
А истината, както изглеждаше, беше много по-голяма от нашата семейна драма.
И Харис, дори с белезници, все още имаше ходове.
Но този път и ние имахме.
Глава седма
Сейфът се оказа вграден в стената зад металния шкаф. Не беше голям, но беше нов, скъп и явно често използван. Полицаите го отвориха с техник, който дойде след минути, и когато вратата му се открехна, въздухът в помещението сякаш се промени.
Рут ме погледна.
Каза ли ти Ема?
Каза ми за бележката, прошепнах. Но не ми каза… не ми каза защо.
Рут преглътна. По шията ѝ имаше следи от въже, не тежки, но достатъчни да ми вдигнат гнева до ръба.
Не исках тя да вижда, каза Рут. Не исках детето да носи това. Но тя е умна. Видя, че аз… че аз не съм добре. Видя как Харис идваше. Как говореше тихо, но очите му крещяха. И тя видя, когато той остави кутията под леглото ти.
Значи той е бил в дома ми.
Рут кимна.
С Клара.
Клара пребледня, сякаш някой е казал името ѝ като присъда.
Не… не…
Рут я погледна без омраза. Само с умора.
Клара, ти не разбра с кого си. А аз разбирам твърде късно, че и аз съм направила грешки, които му дадоха оръжие.
Какви грешки? попитах.
Полицаите извадиха от сейфа папки, пачки документи, няколко печата, две банкови карти на различни имена и малка тетрадка, различна от тази у дома. Имаше и пликове с пари. Имаше и договори за заеми. Много заеми. На различни хора.
И накрая — една папка с надпис: Даниел.
Ръцете ми изстинаха.
Възрастният полицай отвори папката. Вътре имаше копия от лични документи, подписни образци, и няколко договора, които ме превръщаха в длъжник на суми, които никога не съм виждал.
Това е измама, каза Нора твърдо. Това е организирана измама.
Харис беше предприемач, прошепна Рут. Но не такъв, какъвто се представя. Той взима заеми на името на хора, които натиска. Плаши ги. Купува ги. И ако някой отвори уста… прави го виновен.
Пистолетът, прошепнах аз.
Да, каза Рут. Той искаше да те направи опасен. Да отнеме Ема от теб завинаги. И да вземе къщата ти. Защото къщата ти… не е просто къща за него. Тя е залог.
Залог за какво?
Рут ме погледна така, сякаш ме вижда за първи път като възрастен.
За наследството на баща ти.
Сърцето ми прескочи.
Баща ми беше починал преди години. Остави ми малко, но достатъчно да започна отново. Бях мислел, че всичко е чисто.
Рут поклати глава.
Не. Той остави повече. Но скри част от истината, за да те пази. А Харис я намери. Или по-точно — намери следа. И оттогава не спира.
Нора се намеси:
Рут, имате ли доказателства?
Рут кимна към папките.
Има завещание. Има доверителна сметка. Има доказателства, че Харис е опитал да я прехвърли. Има документи, които показват, че е подкупвал хора. Има и…
Гласът ѝ трепна.
Има документ, който показва, че аз подписах един заем вместо Даниел преди години.
Погледнах я.
Какво?
Рут затвори очи.
Беше след развода. Ти беше на ръба. Клара имаше нужда от пари, а ти не искаше да ѝ дадеш повече, защото знаеше, че ще потънат. Аз… аз исках да помогна на всички. И Харис тогава още не беше Харис. Беше просто човек, който се появи и каза, че ще помогне.
Гласът ѝ се счупи.
Аз подписах, Даниел. Не с твоето име, не точно. Но достатъчно, за да може после той да каже, че имам вина. И да ме държи.
Клара се разплака.
Аз не знаех… кълна се, не знаех…
Рут я погледна.
Знаеше, че лъжеш себе си. Това ти беше достатъчно.
Възрастният полицай извади още един плик от сейфа. Вътре имаше снимки. Не като онези от бар. Това бяха снимки на срещи, на предаване на пари, на мъже в костюми, които излизат от задни входове на сгради.
И една снимка — Харис, който подава плик на човек, който прилича на съдебен служител.
Нора пое дълбоко въздух.
Това ще го унищожи.
В този момент Харис беше вече в колата на полицията. Но аз усещах, че той е оставил нещо. Нещо, което ще се задейства, дори ако той е зад решетки.
И не грешах.
Телефонът ми иззвъня.
Непознат номер.
Вдигнах, без да мисля.
Гласът беше женски. Хладен.
Даниел? Казвам се Виктория. Аз съм адвокатът на Харис.
Нора замръзна и ми направи знак да включа високоговорител.
Виктория продължи:
Поздравления. Намерихте детето. Това е прекрасно. Но имам да ви уведомя, че Харис има готови документи, които ще бъдат внесени в съда още сутринта. Иск за спешна мярка. Със свидетели. Със доказателства, че сте опасен.
Нора се усмихна студено.
Виктория, тук е адвокат Нора. Имаме запис, сейф, документи и показания за отвличане.
Виктория се засмя тихо.
Вие имате версии. Ние имаме влияние. И между версиите и влиянието… съдът често избира влиянието.
Гласът ѝ стана по-тих.
Харис не е сам. Никога не е бил. И ако мислите, че тази вечер приключва, грешите.
Тя затвори.
Ема спеше на рамото ми, изтощена от страх. Клара стоеше настрани, като човек, който не знае дали има право да бъде тук. Рут беше в одеяло, но очите ѝ горяха.
Нора ме погледна.
Утре е съдът.
И Харис ще се опита да превърне тази нощ в твоя вина.
Ще се борим, казах.
Рут ме хвана за ръката с сила, която не очаквах от нея.
Не просто ще се бориш, прошепна тя. Ще кажеш истината. И аз ще кажа моята. Дори да ме боли.
И в този момент разбрах, че най-страшното тепърва идва.
Защото тази нощ беше спасение.
А утре щеше да бъде битка.
И битката щеше да реши дали съм баща… или само име в протокол.
Глава осма
Сутринта миришеше на кафе и тревога. Ема беше при мен, седеше на дивана в офиса на Нора, завита с одеяло, което Нора извади от шкафа си, сякаш винаги има готово за чужди деца. Мая беше там също, с куп тетрадки и очи, които не мигат.
Клара дойде по-късно, сама. Без Харис. Това трябваше да е облекчение, но вместо това беше празно място, което крещи.
Рут седеше на стол до прозореца и държеше ръцете си сключени, сякаш се молеше. Но аз знаех, че тя не се моли. Тя се подготвя.
Нора подреди документите на бюрото си.
Имаме две линии, каза тя. Първата е наказателна: отвличане, незаконно държане, измами, фалшификации. Това вече е в ход. Втората е семейна: попечителство. Харис и Клара могат да поискат да те изкарат опасен. Могат да използват пистолета, ако не успеем да докажем, че е подхвърлен.
Имаме запис, каза Мая.
Имаме и свидетел, каза Рут и погледна към мен. Ема.
Не, казах рязко. Не.
Рут въздъхна.
Даниел, детето вече е вътре в това. Не искам, но е вътре. И тя видя.
Ема вдигна глава от одеялото.
Аз видях, прошепна тя. Баба беше в кухнята. После дойде Харис. Аз се криех зад вратата, защото… защото той говореше като змия. Баба трепереше. После той каза на мама да влезе в стаята ти и да остави кутията. Мама… мама плачеше, но го направи.
Клара затвори очи, сякаш думите на детето я удрят физически.
Аз не исках… аз…
Ема продължи, без да я гледа.
Баба после ми каза да ти дам бележката. Каза, че ако ти кажа на глас, стените може да имат уши.
Нора кимна.
Това е важно.
Ема се сви в одеялото.
Аз искам да живея при татко повече, каза тя тихо. Не защото не обичам мама. А защото… защото при мама има тайни. И аз се страхувам от тайните.
Думите ѝ бяха като нож и милувка едновременно.
Клара прошепна:
Съжалявам, Ема.
Ема я погледна и за първи път в очите ѝ видях не детски гняв, а детска мъдрост.
Мамо, ти също се страхуваш. Аз го виждам.
Клара се разплака.
Съдът беше сграда, която миришеше на стари папки и чужди съдби. В коридора имаше хора, които шепнеха, които се караха, които се правеха, че са спокойни. Аз не се правех. Аз бях като струна.
Виктория, адвокатката на Харис, стоеше до вратата на залата, с идеално пригладена коса и поглед, който не показваше нищо. До нея беше мъж — Виктор, друг адвокат, който очевидно беше там да помага. Харис не беше доведен лично, но неговото присъствие беше във въздуха, в усмивката на Виктория, в увереността ѝ.
Когато ме видя, тя кимна леко, сякаш поздравява стар познат.
Даниел, каза тя. Надявам се да сте добре след напрегнатата вечер.
Нора се приближи.
Виктория, ако имате някакво предложение, казвайте.
Виктория се усмихна.
Имаме предложение. Харис е готов да се оттегли от всякакви претенции, ако Даниел подпише отказ от определени финансови права. И ако… ако се съгласи на ограничени контакти с детето, докато се изяснят обстоятелствата.
Ограничени контакти.
Това беше като да ми кажат да дишам само през почивните дни.
Нора отговори хладно:
Няма да има отказ. Ще има разследване. И ще има последствия.
Виктория сви рамене.
Тогава ще се видим вътре.
В залата съдията гледаше уморено. Очите му бяха виждали твърде много лъжи и твърде малко истини.
Виктория започна първа. Говореше гладко, подреждаше думите като камъни в стена.
Казваше, че Даниел е открил пистолет у дома си. Че полицията е била извикана. Че това показва нестабилност. Че детето е било намерено в склад, което е шокиращо, и че обстоятелствата са неясни. Че Харис е човек, който помага на Клара, а Даниел е човек, който се ядосва. Че има свидетел, който е чул Даниел да говори агресивно.
Свидетел.
Някой, когото не познавах, стана и каза, че е чул вика, че е видял как аз се държа нервно.
Съдията ме погледна.
Даниел, какво ще кажете?
Нора стана.
Ваше чест, имаме запис. Имаме документи. Имаме сейф, открит от полицията, съдържащ фалшифицирани договори на името на моя клиент. Имаме доказателства за отвличане. И имаме готовност за показания от Рут, която е била държана против волята си.
Виктория се изсмя леко.
Записи могат да се манипулират. Документи могат да се подхвърлят. А Рут… Рут е майката на Даниел. Тя не е безпристрастна.
Тогава Рут стана.
Не съм безпристрастна, каза тя. Аз съм майка. И точно затова мълчах твърде дълго. Но повече няма да мълча.
Съдията ѝ даде думата.
Рут разказа. За заема. За грешката си. За заплахите. За това как Харис е подхвърлил пистолета. За това как е използвал Клара. За това как е държал нея и Ема като заложници.
Клара стана след нея, с треперещи ръце.
Ваше чест… аз… аз потвърждавам. Харис ме натискаше. Той ми даваше пари и после ги използваше срещу мен. Аз… аз се страхувах. И направих най-лошото, което една майка може да направи. Позволих страхът да стане по-важен от детето ми.
Виктория пребледня за първи път.
Нора подаде на съдията копия от снимките от сейфа, от документите, от записа, който беше удостоверен. Полицията беше дала протокол.
Съдията слушаше, разглеждаше, мълчеше.
После каза бавно:
В светлината на представеното, съдът ще постанови временни мерки.
Стиснах ръцете си.
Ема ще остане при баща си до приключване на проверките. Майката ще има контакти под надзор. Харис… няма да има никакъв контакт с детето.
Клара заплака, но този път в плача ѝ имаше облекчение, сякаш тежестта от гърдите ѝ е паднала.
Виктория стана рязко.
Ваше чест, ще обжалваме.
Съдията я погледна твърдо.
Можете да обжалвате. Но няма да върнете времето. И няма да пренапишете фактите.
Когато излязохме от залата, усетих как въздухът ми се връща. Ема беше до мен, държеше ръката ми и се усмихваше през сълзи.
Татко… ще си тръгнем ли заедно?
Да, казах. Заедно.
Но когато стигнахме до коридора, Мая ме хвана за ръкава.
Даниел… има още нещо.
Какво?
Тя ми подаде телефона си. На екрана имаше съобщение от непознат номер.
Ти спечели в залата. Но загуби там, където боли. Погледни пощата си.
Сърцето ми отново се сви.
Пощата.
Миг по-късно телефонът ми иззвъня. Беше банката.
Гласът отсреща беше учтив и безмилостен.
Господине, уведомяваме ви, че по вашия жилищен кредит има сериозно нарушение. Ако не внесете дължимото до кратък срок, ще започне процедура по принудително събиране.
Принудително събиране.
Къщата.
Стаята на Ема.
Домът, който бях задържал с цената на всичко.
Харис, дори далеч, беше намерил начин да ме удари.
И разбрах, че битката в съда беше само едната част.
Другата беше да оцелея финансово, без да продам душата си.
И точно тогава Нора каза:
Даниел, ще трябва да влезем в друга зала. Не съдебна. Банкова. И този път ще се борим с лихви, подписи и капани, които изглеждат законни.
Погледнах Ема.
Тя ме гледаше с доверие.
И аз си обещах нещо, без да го казвам на глас.
Никой повече няма да скрие нещо под леглото ми.
Никой повече няма да решава вместо мен.
И ако трябва да се изправя срещу цялата система, ще го направя.
Защото вече не ставаше дума само за истината.
Ставаше дума за дом.
И за дете, което иска да спи спокойно.
Глава девета
Дните след съдебното решение бяха като ходене по лед. Ема беше при мен. Смехът ѝ се върна бавно, на малки глътки, но страхът ѝ се показваше в най-дребните неща: когато някой хлопнеше врата, когато телефонът звъннеше, когато видеше непознат човек на улицата.
Рут се възстановяваше в стаята си. Не като тяло, а като душа. За първи път я виждах да се плаши и това ме плашеше още повече, защото тя винаги беше била скала.
Клара идваше под надзор. Седеше в кухнята, пиеше чай, гледаше Ема, сякаш се страхува да диша. Понякога плачеше без звук. Понякога просто мълчеше. Но вече не лъжеше. Или поне опитваше.
Нора се превърна в част от ежедневието ни. Документи, разговори, протоколи. Полицията разследваше Харис, но Харис имаше адвокати, хора, които отлагаха, които прехвърляха вина, които се опитваха да направят всичко сиво.
А банката не чакаше.
Седях в малка стая с човек на средна възраст, който говореше за проценти, срокове и клаузи, все едно говори за времето. Нора беше до мен, спокойна като хирург.
Имаме доказателства, каза тя, че има втори кредит на името на клиента ми, който е фалшифициран. И че това е довело до грешно изчисление на риска и до натиск върху истинския кредит.
Банковият служител се намръщи.
Това са сериозни твърдения.
Сериозни са, потвърди Нора. И имаме полиция, която разследва. Ако банката тръгне към принудително събиране на базата на измама, ще се окажете във много неудобна позиция.
Служителят преглътна.
Мога да предложа временна отсрочка. Но ще трябва да се представят документи.
Ще ги представим, каза Нора. И междувременно ще поискаме блокиране на всички опити за прехвърляне на собственост, докато тече разследването.
Излязохме от банката с малка победа. Отсрочка. Глътка въздух. Но не решение.
В колата Нора ме погледна.
Харис ще опита нещо друго.
Какво?
Тя не отговори веднага.
Ще атакува там, където си най-уязвим. На работа. В репутацията. В хората около теб.
Не беше нужно да ми го казва, за да го знам. Харис вече беше показал, че мисли в мрежи. Не в линии.
Същата вечер получих обаждане от шефа си.
Даниел, каза той, гласът му беше странен. Има хора, които задават въпроси. Някакъв човек дойде и каза, че ти имаш проблеми с оръжия, с полиция. Че си опасен. Че може да се случи нещо.
Стиснах телефона.
Кой?
Той не каза име. Но беше… уверен. И остави визитка. Харис.
Разбира се.
Шефът въздъхна.
Аз те познавам, Даниел. Знам, че не си такъв. Но… имам екип. Имам отговорност. Трябва да ми дадеш нещо. Обяснение. Някакъв документ.
Имаше момент, в който исках да крещя. Да изляза на улицата и да крещя в мъглата, докато гласът ми се разпадне. Но вместо това говорих тихо, защото гневът не плаща сметки.
Ще ти дам документите от полицията, казах. И ако трябва, Нора ще дойде да говори.
Добре, каза той. Дай ми ги утре. И… Даниел… пази се.
Затворих и почувствах как Харис се приближава, макар да го няма.
В този момент Рут ме повика от стаята си.
Даниел.
Влязох. Тя седеше на леглото и държеше онзи стар тефтер.
Трябва да ти кажа още нещо, каза тя.
Седнах.
Рут преглътна, сякаш преглъща камък.
Харис не започна с Клара. Той започна с мен. Преди години. Когато работех като счетоводителка за неговата фирма.
Сърцето ми прескочи.
Ти никога не си ми казвала.
Тя кимна.
Не исках да знаеш. Мислех, че ако го държа далеч, той няма да те докосне. Но той ме намери отново, когато баща ти умря. Той разбра за една сметка, за едни акции, които баща ти имаше и които не са в основното завещание. Разбра, че са оставени за Ема, ако някой ден ти имаш дете.
За Ема.
Рут сведе поглед.
Той каза, че ако му помогна да ги вземе, ще ме остави на мира. Аз отказах. Тогава той намери Клара. И използва нейната слабост, както използва моята.
Стиснах тефтера в ръце.
Има ли още хора?
Рут кимна.
Има един човек в университета.
Какво?
Тя ме погледна сериозно.
Мая.
Аз се изправих рязко.
Не. Мая ни помогна.
Рут вдигна ръка.
Мая е добра. Но Харис се опита да я купи. Той плаща стипендии, плаща такси, дава обещания на млади хора. Мая отказа. И оттогава я следят.
Тогава тя е в опасност, прошепнах.
Рут кимна.
Всички, които не се огъват, са.
В този момент някой почука на вратата.
Не силно. Учтиво.
Като човек, който няма причина да се страхува.
Отидох до входа. Погледнах през шпионката.
В коридора стоеше мъж с папка в ръце и усмивка на служител.
Отворих леко, с веригата.
Какво искате?
Той показа документ.
Съдебен изпълнител. Имам уведомление за опис на имущество във връзка с неплатени задължения.
Светът се наклони.
Това беше бързо.
Твърде бързо.
Аз не съм неплатежоспособен, казах.
Той сви рамене.
Аз изпълнявам нареждания. Ако имате възражения, подайте ги по реда.
В този миг Нора се появи зад мен.
Вие няма да влизате, каза тя хладно. И ще се свържете с мен. Веднага. Ако направите и една крачка без правно основание, ще имате проблеми.
Мъжът премигна, усмивката му изчезна за секунда.
Аз… аз само…
Нора извади телефона си.
Сега.
Той се отдръпна, мърморейки, и тръгна по стълбите.
Затворих вратата и се облегнах на нея, сякаш тя е единственото, което ме държи.
Нора ме погледна.
Видя ли? каза тя.
Харис е в затвора, но неговата машина работи.
Аз стиснах зъби.
Тогава ще счупим машината.
И за първи път от началото на всичко, в мен се появи не само страх.
Появи се ясна, студена решимост.
Защото вече не беше въпрос дали ще оцелея.
Беше въпрос дали ще му позволя да превърне живота ми в дълг.
И отговорът беше прост.
Не.
Глава десета
Следващата седмица се превърна в поредица от срещи и удари, като боксов мач, в който противникът не се вижда, но юмруците му идват отвсякъде.
Нора подаде възражения, искания, молби за спиране на изпълнение. Полицията разшири разследването. Рут даде официални показания. Клара също. Мая започна да носи още информация, която беше събирала внимателно: имена на фирми, които Харис използва, мрежи от хора, които изглеждат като служители, но са посредници.
А аз… аз опитвах да бъда баща.
Ема започна да спи по-спокойно, но всяка вечер ме караше да погледна под леглото.
Татко, провери, шепнеше тя.
Проверявах. Всеки път.
И всеки път усещах как една бележка, написана с детски почерк, е променила всичко.
Една сутрин Нора ми каза:
Имаме дата за основното дело. И ще имаме свидетели. Но Харис ще се опита да обърне всичко. Той ще каже, че е бил принуден, че не е отвличал, че е било недоразумение. И ще се опита да атакува Рут като ненадеждна.
Рут само кимна.
Нека атакува. Аз имам какво да кажа.
Какво още имаш? попитах я вечерта, когато Ема вече спеше.
Рут се взираше в чашата си с чай.
Нещо, което не исках да казвам. Нещо, което ме срамува.
Кажи, мамо.
Тя пое въздух.
Харис ме държеше не само с онзи заем. Той ме държеше с една тайна от младостта ми.
Усетих как се напрягам.
Каква тайна?
Рут ме погледна, и за първи път в очите ѝ видях истинско отчаяние.
Преди години… аз взех пари, които не бяха мои. Малка сума в сравнение с това, което Харис краде. Но достатъчна, за да ме направи виновна. Бях отчаяна. Баща ти беше болен. Ти беше малък. Аз… аз не видях друг изход.
Сърцето ми се сви.
Ти никога не си ми казвала.
Тя се усмихна тъжно.
Точно това е проблемът, Даниел. Тайните започват като малки камъчета в обувката. После стават камъни, които те спъват, когато бягаш.
Преглътнах.
И Харис знае.
Знае. И го използваше. Каза, че ако говоря, ще извади това и ще ме унищожи. Ще каже, че съм крадла, че съм измамница, че всичко, което казвам сега, е лъжа.
И ти се страхуваше.
Да, каза Рут. Страхувах се. Но когато видях Ема в онзи склад… страхът ми се превърна в нещо друго.
Какво?
В гняв, прошепна Рут. В гняв към себе си. И към него.
На следващия ден Мая ми се обади.
Даниел, трябва да се видим. Сама. Без Нора. Искам да ти кажа нещо, което може да е опасно.
Срещнахме се в кафене, далеч от дома и от офиса. Не казах на никого къде. Това ме накара да се почувствам като човек, който живее в чужда история.
Мая седеше срещу мен и стискаше чашата си.
Харис не е само финансова измама, каза тя. Той има връзки с човек, който работи в администрацията на съда. Не само снимките, които имате. Има още.
Какво още?
Тя извади лист.
Списък. Имена. Тук са хората, които са получавали пари, услуги, подаръци. Харис имаше навик да записва. За да държи и тях.
Откъде го имаш?
Мая преглътна.
От човек, който… който е бил близо до него. Човек, който сега иска сделка. Имало е конфликт вътре в групата му. И един от тях се е уплашил, че ще паднат всички.
Кой е този човек?
Мая поклати глава.
Не мога да кажа тук. Но ще го доведа при Нора. Само че… Даниел, той иска нещо.
Какво?
Иска защита. Иска гаранция, че ако говори, няма да бъде оставен.
Усетих как тялото ми се стяга.
И ти му вярваш?
Не му вярвам, каза Мая. Но вярвам, че се страхува. А страхът кара хората да говорят. Понякога истината излиза от най-мръсните усти.
В този момент телефонът ми иззвъня. Непознат номер.
Вдигнах, без да мисля. Мая ми направи знак да не говоря.
Гласът отсреща беше мъжки, дрезгав.
Даниел, аз… аз знам неща за Харис. Искам да помогна. Но ако ме предадеш, ще ме убият. Слушай ме. Харис е оставил човек навън. Човек, който трябва да направи последния ход.
Какъв ход?
Мъжът замълча за секунда, после каза:
Подпалване. Той иска да изгори къщата ти.
Кръвта ми се смрази.
Какво?
Днес. Тази вечер. Когато си с детето. Да изглежда като инцидент. Да те изкара виновен. Да каже, че си невнимателен, опасен, че детето е в риск при теб.
Гласът му затрепери.
Не мога да кажа кой ще го направи. Но знам, че ще стане.
Сърцето ми се блъсна в ребрата.
Къде е Рут? попитах, сякаш това има смисъл.
Не знам. Но… Даниел, ако искаш да оцелееш, не бъди в дома си тази вечер. И не казвай на никого, че аз съм ти казал.
Линията прекъсна.
Мая ме гледаше с широко отворени очи.
Това… това беше човекът, нали? прошепна тя.
Кимнах.
В този момент не мислех за доказателства, нито за протоколи. Мислех за Ема. За стаята ѝ. За леглото ѝ. За това как проверявам под него всяка вечер.
Станах рязко.
Трябва да тръгвам.
Мая хвана ръката ми.
Даниел, не действай сам.
Но аз вече действах. Не защото съм герой. А защото съм баща.
Обадих се на Нора и казах само едно:
Изведи ни. Сега.
Тя не зададе въпроси. Само каза:
Къде си?
Когато се прибрах, Рут беше в кухнята, а Ема рисуваше на масата. За миг домът изглеждаше нормален, като картина, която лъже.
Мамо, казах. Събирай най-необходимото. Отиваме.
Къде? попита тя.
В безопасност.
Ема вдигна глава.
Татко, защо?
Коленичих до нея.
Защото понякога, сладка моя, лошите хора не се отказват, когато губят. Те стават по-опасни.
Ема ме прегърна силно.
Аз ще бъда смела, прошепна тя.
И тогава чух.
Тихо щракване.
Не в къщата.
Отвън.
Като запалка.
А после — миризма.
Дим.
Вдигнах глава към прозореца.
И видях оранжев отблясък в мъглата.
Някой беше започнал.
Глава единадесета
Не мислех. Действах.
Грабнах Ема на ръце. Рут взе телефона си и чантата, която вече беше подготвила, сякаш е знаела, че този момент ще дойде. Изтичахме към задната врата.
Димът се сгъстяваше. Пламъците още не бяха в къщата, но бяха близо. Някой беше запалил нещо отвън, близо до дървения навес, където държах стари мебели и кашони.
Кашони.
Сухи като барут.
Набрах спешния телефон и в същото време излязохме на двора. Въздухът беше тежък и горчив. Ема кашляше и се стискаше в мен.
Татко… татко…
Аз съм тук, казах, макар че гласът ми се давеше в дима. Аз съм тук.
Рут се обърна и погледна към огъня. Очите ѝ се присвиха.
Това не е инцидент, каза тя. Това е подпис.
Подпис?
Подписът на Харис, прошепна тя. Той винаги оставя следа, когато мисли, че е победил.
Чух сирени. Този път не бяха в главата ми. Бяха истински. Пожарната пристигна бързо. Полицията също.
Възрастният полицай ме видя и очите му се разшириха.
Даниел! Добре ли сте?
Кимнах, преглъщайки дима.
Къщата… някой…
Той вдигна ръка.
Знаем. Получихме сигнал. И… имаме човек в района. Един от вашите съседи е видял фигура да бяга.
Сърцето ми удари.
Хванахте ли го?
Полицаят поклати глава.
Още не. Но го търсим.
Нора пристигна след минути. Когато видя огъня, лицето ѝ се втвърди.
Това е ескалация, каза тя. Това вече не е просто натиск. Това е опит да ви унищожат.
Пожарникарите угасиха огъня, преди да стигне до къщата. Навесът обаче беше обгорял. Част от двора беше почерняла. Миризмата на изгоряло се впи в дрехите ни и в кожата ми, сякаш ще остане там завинаги.
Ема трепереше.
Рут я прегърна.
Всичко е наред, каза ѝ тя. Аз съм тук. Татко е тук.
Ема погледна към мен.
Татко… под леглото няма ли пак нещо?
Преглътнах.
Не, казах. Под леглото ти има само мечето. И твоите сънища.
Но вътре в мен знаех: под нашия живот имаше още.
Нора ме отведе настрани.
Имаме нов свидетел, каза тя. Човекът, който ти се обади. Мая го доведе. Казва се Грант.
Грант.
Името звучеше чуждо, но изписано на български, то беше просто име, като всяко друго. Името на човек, който може да бъде спасение или капан.
Къде е?
В офиса ми. Иска да говори само ако полицията и прокуратурата дадат гаранции.
Полицията може ли? попитах.
Нора кимна към възрастния полицай, който говореше с пожарникарите. Той явно беше в течение.
Той каза, че ще дойде. Тази вечер. Сега. Защото вече не е просто семейно. Вече имаме палеж.
Ема не можеше да остане в къщата. Миризмата, страхът, споменът от огъня. Нора уреди да отидем в малък апартамент над офиса ѝ, който използваше като временно място за клиенти в криза. Не беше дом, но беше сигурен за тази нощ.
В апартамента Ема заспа бързо, изтощена. Рут седеше до нея, докато дишането ѝ стане равномерно.
Аз и Нора слезнахме в офиса. Там Мая седеше срещу мъж на около трийсет, с остри скули и ръце, които постоянно се движеха, сякаш не могат да си намерят място.
Грант ме погледна и преглътна.
Ти си Даниел.
Да.
Той се наведе напред.
Аз работех за Харис. Не официално. Аз бях… аз бях човекът, който уреждаше нещата. Човекът, който носи пликовете, който намира хора, които да подпишат, който… който заплашва, когато трябва.
Гласът му трепереше.
Но аз не исках дете. Аз не исках да стигаме до това.
Нора го погледна като съдия.
Тогава говори. Всичко.
Грант извади от джоба си малък бележник и един ключ.
В сейфа на Харис има още. Но не в склада. В друг сейф. В офис, който не е на негово име. Има списък с хора, които са му длъжни. Има записи. Има и… има документ, който показва, че той е планирал да те смаже от самото начало, защото баща ти му е отказал нещо преди години.
Баща ми?
Грант кимна.
Баща ти е имал участие в сделка, която Харис е искал. И не я е получил. Харис никога не забравя отказ.
Нора се облегна назад.
Къде е този офис?
Грант си пое въздух.
Не мога да кажа без гаранции. Ако кажа, ще ме намерят. Харис има хора. Дори сега.
Възрастният полицай влезе в този момент, сякаш по сценарий. Погледна Грант и каза:
Ако говорите, ще ви включим в програма за защита. Но ако лъжете, ще ви обвиня и вас.
Грант кимна бързо.
Не лъжа. Просто… просто искам да оцелея.
Той каза адреса. Не като град или улица, а като описание: офис над заложна къща, вход със зелена врата, табела с изтрито име, трети етаж.
Полицаят записа. Нора също.
Тази нощ, каза Нора, ще направим ход.
Мая ме погледна.
Даниел… готов ли си?
Готов ли съм?
Не. Никой не е готов да живее така.
Но ако не го направим, Харис ще направи следващото.
Погледнах към тавана, където Ема спеше.
Да, казах. Готов съм.
И за първи път от началото на кошмара, почувствах, че не сме само бягащи.
Че най-сетне преследваме.
Че светлината на истината е близо.
Само че истината… винаги има цена.
И аз още не знаех колко ще платим.