Силвия беше самотна майка на две деца. Думите звучаха просто, като начало на тъжна приказка, но зад тях се криеше вселена от безсънни нощи, пресметнати до стотинка разходи и една умора, която се беше просмукала в костите ѝ. Работеше като продавачка в малък квартален магазин за хранителни стоки – работа, която изцеждаше силите ѝ, но едва стигаше, за да плати наема на тясната им квартира и да сложи нещо на масата. Често, твърде често, си лягаше гладна, с познатото къркорене в стомаха, което заглушаваше с чаша вода и мисълта, че децата ѝ, Рая и Мартин, са се нахранили. Те бяха нейният свят, нейното слънце и нейната болка.
Денят се точеше бавно, сив и монотонен като прашните рафтове, които подреждаше за пореден път. Клиентите се сменяха – забързани, раздразнителни, безлични. Тя им подаваше хляб, мляко и ресто с усмивка, която отдавна не стигаше до очите ѝ. В ума ѝ се въртеше само едно – сметките. Ток, вода, наем, парите за лекарствата на Мартин, който все по-често правеше пристъпи на задух. Животът ѝ беше уравнение с твърде много неизвестни и един-единствен, винаги недостатъчен, резултат.
Вечерта, когато се прибра, умората я връхлетя като физически удар още на прага. Рая, нейната десетгодишна дъщеря, я чакаше с трескав блясък в очите, който Силвия не беше виждала отдавна. В ръцете си стискаше малко, цветно листче.
– Мамо, мамо, виж! – Гласът ѝ беше звънче в тишината на апартамента. – Ще ходим на екскурзия! Три дни в планината! С целия клас!
Силвия пое листчето с изтръпнали пръсти. Поканата беше написана с весел шрифт, украсена с картинки на зелени борове и усмихнато слънце. Всичко в нея крещеше за радост и безгрижие. А после погледът ѝ стигна до долния край, до реда, където с дребни, но безпощадни цифри беше изписана цената. Сумата беше висока, абсурдно, жестоко висока. Почти половината от месечната ѝ заплата. Въздухът в стаята сякаш се сгъсти и я притисна.
– Мамо, всички от класа ще отидат. Всички! Госпожата каза, че ще е невероятно. Ще палим лагерен огън, ще пеем песни… – Рая подскачаше около нея, без да усеща как светът на майка ѝ се свива до размерите на онази безмилостна цифра. – Само аз ще остана тук…
Последната фраза прозвуча тихо, почти като шепот, но отекна в главата на Силвия с оглушителен трясък. Само аз ще остана тук. Думи, които бяха белязали и нейното собствено детство. Тя си спомни всички неща, за които нямаше пари – новите дънки, които всички носеха, екскурзиите, на които никога не отиде, малките радости, които за нея бяха недостижим лукс. Беше си обещала, беше се заклела, че нейните деца няма да живеят така. А сега историята се повтаряше с жестока ирония.
Тя се насили да се усмихне. Усмивка, която беше маска, прикриваща паниката. Прегърна силно Рая, вдишвайки аромата на косата ѝ, и усети как малкото телце трепти от вълнение.
– Ще видим, слънчице. Ще помисля – изрече тя, а думите прозвучаха кухо дори на самата нея.
Същата вечер, дълго след като децата заспаха, Силвия седна на ръба на леглото в полумрака. Мартин дишаше тежко в съня си, а Рая се беше свила под тънката завивка, сякаш вече сънуваше планинските върхове. Силвия се надигна безшумно и от най-долното чекмедже на стария скрин извади малка, изтъркана дървена кутия. Беше единственото, което ѝ беше останало от баба ѝ.
Отвори я бавно. Вътре, грижливо подредени, лежаха банкноти. Спестяваше ги от години. Лев по лев, стотинка по стотинка. Отказвала си беше всичко – нов чифт обувки, когато старите се скъсаха, едно кафе с единствената си приятелка Мария, дори плодовете, които толкова обичаше. Тези пари бяха нейният спасителен сал. Нейната мечта. Мечта за първоначална вноска за малко, собствено жилище. Мечта да избяга от тази квартира, от влажните стени, от хазяина, който всеки месец я гледаше с укор, докато броеше парите за наема. Мечта децата ѝ да имат своя стая, свое кътче сигурност.
Тя погали парите с пръсти. Бяха толкова малко в голямата схема на нещата, но за нея бяха всичко. Бяха години на лишения, на глад, на тихи сълзи в самотните нощи.
– Ако ги дам, ще сбъдна нейната мечта – прошепна тя в тишината на стаята. – Но ще трябва да се откажа от моята. Завинаги…
В този миг дилемата я разкъса. От едната страна беше искрящата радост в очите на дъщеря ѝ, възможността да ѝ подари три дни нормално детство, да я направи равна с останалите. От другата – крехката надежда за бъдеще, в което няма да треперят при всяко почукване на вратата, бъдеще със сигурност и собствени стени. Да избереш между щастието на детето си и оцеляването на семейството си. Това беше избор, който никоя майка не биваше да прави. А Силвия трябваше да го направи до сутринта.
Глава 2
Нощта беше дълга и изпълнена с призраци. Силвия се въртя в леглото, а сънят бягаше от нея. В ума ѝ се сменяха картини – усмихнатото лице на Рая, стискаща билет за екскурзията, и веднага след това – намръщеното лице на хазяина, който ѝ връчва предизвестие за напускане. Виждаше децата си да играят в слънчева детска стая, собствена стая, и после този образ се размиваше в мухъла по стените на настоящата им квартира.
Беше взела заем преди година. Малък, потребителски, за да плати спешна операция на Мартин. Лихвите бяха високи, а всяка вноска откъсваше огромен залък от и без това оскъдния им бюджет. Мисълта за този заем я пронизваше с ледена тръпка. Той беше постоянно напомняне за това колко крехка е тяхната финансова стабилност. Парите в кутията бяха нейният единствен буфер, нейната тайна застраховка срещу следващата катастрофа.
На сутринта изглеждаше с десет години по-стара. С тъмни кръгове под очите и тежест в сърцето, тя преброи парите, необходими за екскурзията. Отдели ги от останалите. Купчинката, която остана в кутията, изглеждаше жалка и незначителна. Мечтата ѝ се беше свила до шепа смачкани банкноти.
Когато Рая се събуди, Силвия ѝ подаде парите с трепереща ръка.
– Ето, миличка. За екскурзията.
Лицето на момичето грейна. Това беше чиста, неподправена радост, която за миг прогони всички сенки от душата на Силвия. Рая я прегърна толкова силно, че тя едва си пое дъх.
– Обичам те, мамо! Ти си най-добрата на света!
Силвия се вкопчи в този миг, опитвайки се да го запамети, да го превърне в щит срещу онова, което знаеше, че предстои. Защото докато гледаше щастливото си дете, в съзнанието ѝ нахлу нов, смразяващ страх. Как щеше да плати наема следващия месец? Какво щеше да прави, ако Мартин отново се нуждаеше от скъпи лекарства? Тя беше пожертвала бъдещето им в името на едно тридневно щастие. И се молеше да не съжалява.
Дните след заминаването на Рая бяха тихи и празни. Мартин беше на градина, а Силвия се връщаше от работа в притихналата квартира. Тишината беше нейният враг. Тя усилваше тревогите ѝ, даваше им глас. Един следобед, докато подреждаше стоките в магазина, влезе мъж, когото не беше виждала преди. Беше висок, облечен в скъп костюм, който изглеждаше не на място сред кашоните с олио и захар. Излъчваше увереност и власт, които я накараха да се почувства още по-незначителна.
– Добър ден. Търся управителя – каза той с дълбок, плътен глас, оглеждайки я с пронизващ поглед, който сякаш виждаше през евтината ѝ престилка и умората в очите ѝ.
– Няма го в момента. Аз съм на смяна. Казвам се Силвия. С какво мога да ви помогна?
– Аз съм Виктор. Новият собственик на сградата. И на този магазин.
Сърцето на Силвия пропусна удар. Тя знаеше, че старият собственик, възрастен и добродушен човек, иска да продава, но не очакваше това да се случи толкова бързо.
Виктор се облегна на тезгяха, скръстил ръце пред гърдите си.
– Разглеждам имотите си. Искам да видя как върви бизнесът. И кои са хората, които работят за мен.
Той говореше спокойно, но в гласа му имаше стоманена нотка. Силвия усети как по гърба ѝ полазват студени тръпки. Този човек не беше като предишния собственик. Този човек беше бизнесмен. Хищник.
– Работя тук от пет години – каза тя, опитвайки се гласът ѝ да не трепери. – Познавам всички клиенти.
– Добре – кимна Виктор. – Но аз не се интересувам от познанства. Интересувам се от печалби. А този магазин, Силвия, не носи достатъчно печалба. Ще се наложат промени. Може би и в персонала.
Заплахата беше завоалирана, но ясна. Земята под краката на Силвия започна да се пропуква. Работата ѝ, единственият ѝ източник на доходи, беше застрашена. И то точно сега, когато беше по-уязвима от всякога.
– Аз… аз се нуждая от тази работа – промълви тя, мразейки се за слабостта, която прозираше в гласа ѝ.
Виктор я изгледа продължително. Погледът му се плъзна по лицето ѝ, по износените ѝ дрехи, по напуканите ѝ ръце. В очите му проблесна нещо, което тя не можа да разчете – може би съжаление, а може би просто оценка на актив.
– Всички се нуждаем от нещо, Силвия. Въпросът е какво сме готови да направим, за да го получим. Ще се видим пак.
С тези думи той се обърна и излезе, оставяйки след себе си скъп парфюм и леден страх. Силвия се облегна на тезгяха, краката ѝ омекнали. Беше попаднала в полезрението на човек, който държеше съдбата ѝ в ръцете си. И тя имаше ужасното предчувствие, че той ще поиска цена, която тя не може да си позволи да плати.
Глава 3
В събота следобед, докато Силвия се опитваше да сготви супа от почти нищо, на вратата се почука. Тя отвори и застина. На прага стоеше Иван. Бащата на децата ѝ. Мъжът, който беше изчезнал от живота им преди три години, оставяйки след себе си само празни обещания и куп неплатени сметки.
Изглеждаше променен. Някогашното му момчешко излъчване беше заменено с уморена отпуснатост. Носеше избелели дънки и тънко яке, въпреки хладния ден. В очите му се четеше познатата смесица от чар и безхаберие, която някога я беше привлякла, а после я беше съсипала.
– Здравей, Силве – каза той, сякаш бяха се разделили вчера. – Може ли да вляза?
Силвия не помръдна. Всички стари рани се отвориха отново. Болката, гневът, унижението.
– Какво искаш, Иване?
– Искам да видя децата. Мои деца са, нали?
– Сега ли се сети? Три години не се поинтересува къде са, какво ядат, дали са здрави! Три години!
– Знам, знам, сгреших. Но имах проблеми. Животът не беше лесен.
– А за мен беше лесен, така ли? Да работя по дванадесет часа на ден, да треперя над всяка стотинка, да се чудя как да ги отгледам сама?
Иван сведе поглед. Изглеждаше виновен, но Силвия знаеше, че това е просто поза. Той беше майстор на манипулацията.
– Чух, че Рая е на екскурзия. Значи нещата са се оправили при теб. Имаш пари.
Думите му я удариха като плесница. Кой му беше казал? И как смееше да говори за пари?
– Нямам пари, Иване. Всичко, което имам, отива за децата. Неща, за които ти отдавна си забравил.
– Хайде, Силве, не бъди такава. Просто ми трябва малко помощ. Временно. Затънал съм до гуша. Ще ти ги върна, кълна се.
И тогава тя разбра. Той не беше дошъл да види децата. Беше дошъл за пари. Нейните пари. Парите, които вече ги нямаше. Смехът, който излезе от устата ѝ, беше горчив и истеричен.
– Пари ли? Ти от мен ли искаш пари? Върви си, Иване. Върви си, преди да съм извикала полиция. Нямаш работа тук.
Очите му се присвиха. Маската на разкаянието падна и на нейно място се появи грозна злоба.
– Ще съжаляваш за това, Силвия. Ще си взема това, което ми принадлежи. Ще видиш. Може пък да реша, че децата ще са по-добре при мен.
Той се обърна и си тръгна, тръшвайки вратата след себе си. Заплахата му увисна във въздуха, отровна и задушаваща. Силвия се свлече на пода, треперейки неконтролируемо. Иван беше способен на всичко. Той можеше да превърне живота ѝ в ад. Можеше да опита да ѝ вземе децата. А тя нямаше нито сили, нито средства, за да се бори с него. Беше сама. Абсолютно сама.
По-късно същата вечер, докато се опитваше да успокои разтуптяното си сърце, тя се сети за съседа си. Александър. Млад мъж, който живееше в таванската стаичка срещу тях. Беше студент по право, винаги заровен в дебели книги. Беше тих, учтив и няколко пъти ѝ беше помогнал с тежките торби. Може би той… може би можеше да ѝ даде някакъв съвет.
Със свито сърце, тя почука на вратата му. Той отвори, изненадан. В стаята му цареше творчески безпорядък – книги, листове, чаша с изстинало кафе.
– Здравейте, Силвия. Случило ли се е нещо?
Тя му разказа всичко. За появата на Иван, за заплахите му. Говореше бързо, думите се препъваха една в друга, а сълзите пареха в очите ѝ. Александър я слушаше внимателно, без да я прекъсва. В погледа му нямаше съжаление, а съсредоточена загриженост.
– Той не може просто така да ви вземе децата – каза той, когато тя свърши. – Законът е на ваша страна. Вие сте се грижили за тях сама през цялото това време. Той не е плащал издръжка, нали?
– Никога. Нито стотинка.
– Това е добре. В смисъл, за едно бъдещо дело. Трябва да съберете доказателства. Свидетели, че той не е участвал в живота им. Не се страхувайте. Той просто се опитва да ви изнудва.
Думите му бяха като мехлем за разранената ѝ душа. За пръв път от часове тя си пое дъх, без да усеща стягане в гърдите. Той не предлагаше магическо решение, но предлагаше нещо по-важно – знание и спокойствие.
– Благодаря ти, Александър. Наистина.
– Няма защо. Ако пак дойде или ви притеснява, веднага ми кажете. И не му давайте никакви пари. Нито подписвайте каквито и да било документи.
Тя се прибра в квартирата си, чувствайки се една идея по-силна. Може би не беше съвсем сама. Но докато лежеше в леглото, думите на Иван отекваха в главата ѝ: „Ще си взема това, което ми принадлежи“. И тя знаеше, че битката тепърва започва. Бурята се събираше на хоризонта и заплашваше да унищожи малкия, крехък свят, който с толкова усилия се опитваше да запази.
Глава 4
Рая се върна от екскурзията преливаща от емоции. Лицето ѝ беше обветрено, очите ѝ блестяха, а устата ѝ не млъкваше. Разказваше за планинските пътеки, за лагерния огън, за новите приятелства. Силвия я слушаше и се усмихваше, а сърцето ѝ се свиваше от противоречиви чувства. Радостта от щастието на дъщеря ѝ се смесваше с ледения страх за бъдещето. Цената на тази радост беше унищожаването на единствената ѝ предпазна мрежа.
Още на следващия ден реалността я удари с пълна сила. Получи съобщение от банката за предстоящата вноска по кредита. Сумата, която преди успяваше да задели с неимоверни усилия, сега изглеждаше като непостижима цел. Тя седна с лист и химикал и започна да смята. Колкото и да триеше, да преизчислява, да се опитва да излъже числата, резултатът беше един и същ – парите не стигаха. Не стигаха дори за най-належащото.
На работа напрежението беше почти физическо. Виктор идваше всеки ден. Не говореше много, просто наблюдаваше. Погледът му се плъзгаше по рафтовете, по клиентите, по нея. Силвия усещаше този поглед върху себе си през цялото време. Той я караше да се чувства като насекомо под микроскоп. Един ден той я извика в малкото складово помещение отзад.
– Силвия, искам да говоря с теб – започна той без предисловие. – Както казах, не съм доволен от оборота. Мисля да направя магазина денонощен. Имам нужда от някой, на когото мога да разчитам. Някой, който да поеме нощните смени.
Нощни смени. Думите прозвучаха като присъда.
– Но… аз имам деца. Сама съм с тях. Няма как да работя през нощта.
– Винаги има как. Въпрос на приоритети. Заплащането ще бъде по-добро. Значително по-добро.
Той назова сума, която накара Силвия да затаи дъх. Беше почти двойно на това, което получаваше сега. С тези пари тя можеше да плаща кредита, наема, да купува лекарствата на Мартин, без да трепери. Можеше да диша.
– Помисли си – добави Виктор, като видя колебанието в очите ѝ. – Но не мисли твърде дълго. Има и други кандидати.
Предложението му беше едновременно спасение и капан. Да, парите щяха да решат проблемите ѝ, но на каква цена? Да оставя децата си сами през нощта? Да се превърне в призрак в собствения им живот, който се прибира, когато те тръгват за училище и градина?
Тя сподели дилемата си с единствената си приятелка, Мария. Седяха на пейка в парка, докато Мартин си играеше наблизо. Мария работеше като фризьорка, винаги изглеждаше перфектно и имаше мнение по всички въпроси.
– Силве, ти луда ли си? – възкликна тя, след като я изслуша. – Разбира се, че ще приемеш! Това е шанс, който се дава веднъж в живота! За парите говоря. А за децата… ще се оправиш. Рая е голяма, може да наглежда брат си.
– Тя е само на десет, Мария. Не мога да ѝ стоваря такава отговорност.
– Глупости! Аз на нейните години гледах цялата къща. Време е да пораснат малко. Животът е суров. Освен това, този Виктор… не е за изпускане. Богат, властен… Може да излезе нещо повече от работа.
Силвия поклати глава. Мария не разбираше. За нея всичко беше просто – пари, мъже, възможности. Тя не виждаше моралните дилеми, не усещаше страха, който разяждаше Силвия отвътре.
Разговорът с нея я остави с още по-горчив вкус в устата. Чувстваше се неразбрана и самотна.
През следващите дни Иван започна своята война на нерви. Появяваше се пред блока, когато тя се прибираше от работа. Не говореше, просто стоеше и я гледаше с обвинителен поглед. Звънеше на телефона ѝ в малките часове на нощта и мълчеше. Веднъж го завари да говори с Рая пред училището. Сърцето ѝ се смрази.
– Какво правиш тук? – извика тя, дръпвайки детето зад себе си.
– Говоря с дъщеря си. Нямам ли право? Разказах ѝ колко много ми липсва и как нейната майка не ми дава да я виждам.
Лицето на Рая беше объркано и тъжно. Иван сееше отрова в ума ѝ, настройваше я срещу нея. Силвия осъзна, че заплахата му да ѝ вземе децата не е била празна приказка. Той водеше психологическа война, целяща да я пречупи.
Една вечер, докато заключваше магазина, Виктор я чакаше в колата си. Беше лъскав черен джип, който изглеждаше като космически кораб на фона на олющените сгради.
– Качвай се. Ще те закарам.
– Няма нужда, благодаря. Близо живея.
– Не беше въпрос. Беше заповед. Качвай се.
Тя се подчини, чувствайки се безсилна. Вътре колата ухаеше на кожа и успех.
– Реши ли за нощните смени? – попита той, потегляйки плавно.
– Още не съм…
– Силвия, виждам, че си в беда. И виждам онзи нещастник, който се навърта около теб. Бившият ти, предполагам?
Тя кимна, без да го поглежда.
– Той е проблем. Проблемите изискват решения. Аз мога да бъда твоето решение. Мога да го накарам да изчезне от живота ти. Имам адвокати. Имам и други… методи. Но всичко си има цена.
– Каква цена? – попита тя с пресъхнало гърло.
Виктор спря колата пред нейния блок. Обърна се към нея и лицето му в полумрака изглеждаше сурово и непроницаемо.
– Лоялност. Искам пълна лоялност. За начало, приеми нощните смени. Покажи ми, че си готова да направиш жертва. А после… ще видим.
Той протегна ръка и докосна бузата ѝ. Пръстите му бяха студени. Жестът не беше нежен. Беше жест на собственик. Силвия се отдръпна рязко, сякаш се беше опарила.
– Ще си помисля.
– Добре. Но докато мислиш, помни, че времето ти изтича. И дълговете ти растат.
Тя излезе от колата и изтича към входа, без да се обръща. Чувстваше се мръсна. Унизена. Виктор ѝ предлагаше сделка с дявола. Той щеше да реши проблемите ѝ, но в замяна щеше да притежава душата ѝ. Стените се свиваха около нея от всички страни. От едната беше Иван с неговите заплахи. От другата – Виктор с неговите предложения, които бяха също толкова опасни. А по средата беше тя – сама, уплашена и на ръба на отчаянието.
Глава 5
Следващите седмици се превърнаха в мъчение. Силвия живееше в постоянен страх. Иван продължаваше да я тормози, а присъствието на Виктор на работа ставаше все по-натрапчиво. Тя се опитваше да избегне решението за нощните смени, но знаеше, че отлагането е временно. Финансовата примка около врата ѝ се затягаше с всеки изминал ден.
Един ден в блока се нанесе нова съседка. Млада жена на име Гергана, която се оказа нейна отдавна изгубена сестра. Силвия не я беше виждала от години. След смъртта на родителите им пътищата им се бяха разделили. Гергана се беше омъжила за заможен мъж и живееше в друг град. Сега, след тежък развод, се връщаше в родния си град, търсейки ново начало.
Срещата беше неловка. Гергана огледа скромната квартира на Силвия с критичен поглед, който не убягна на по-голямата сестра. Въпреки това, Силвия изпита проблясък на надежда. Може би най-накрая щеше да има рамо, на което да се опре. Семейство.
– Силве, как можа да се докараш до такова положение? – бяха първите думи на Гергана, след като седна на изтъркания диван. – Сама с две деца, в тази дупка… Винаги си била твърде мека.
Критиката, облечена като загриженост, засегна Силвия.
– Правя каквото мога, Гери. Не е лесно.
– Разбира се, че не е лесно. Трябваше да си по-умна. Да не се захващаш с онзи боклук Иван. Аз те предупреждавах.
Силвия преглътна горчивия отговор, който напираше в гърлото ѝ. Не искаше да се кара. Имаше нужда от съюзник, не от съдник. Тя ѝ разказа накратко за проблемите си – за заплахите на Иван, за натиска от Виктор, за финансовите затруднения. Надяваше се на съчувствие, на подкрепа. Вместо това, Гергана въздъхна отегчено.
– Значи пак си в каша. И какво очакваш от мен? Да ти реша проблемите ли? Аз също имам свои. Разводът ме съсипа. Едвам се държа на краката си.
Оказа се, че Гергана, макар и финансово осигурена от развода, беше емоционална развалина. Тя говореше само за себе си, за предателството на съпруга си, за изгубения си социален статус. Проблемите на Силвия ѝ изглеждаха дребни и незначителни в сравнение с нейната собствена драма. Надеждата на Силвия угасна. Сестра ѝ не беше спасение. Тя беше просто още един човек, който я съдеше.
Междувременно, Александър, студентът по право, стана неин тих пристан. Те често се засичаха във входа. Той винаги я поздравяваше с топла усмивка, питаше я как е, как са децата. Един ден я видя да носи тежки мрежи с покупки и без да каже дума, ги взе от ръцете ѝ и ги занесе до апартамента ѝ.
– Не трябваше – каза тя, смутена.
– Глупости. Затова са съседите. Особено тези, които учат право и трябва да помагат на хората в беда.
Той го каза на шега, но думите му я стоплиха. В негово присъствие тя се чувстваше… нормална. Не просто самотна майка в беда, а жена. Той я гледаше с уважение, с възхищение дори. Разговорите им бяха кратки, но ѝ даваха сили. Той ѝ разказваше за изпитите си, за мечтата си да стане добър адвокат, който защитава слабите. Говореше с такъв идеализъм, с такава вяра в доброто, че за момент Силвия забравяше за циничния свят на Виктор и отмъстителността на Иван.
Една вечер, след особено тежък ден, в който Виктор беше заплашил с уволнение друг неин колега, Силвия се прибираше смазана. На стълбището я пресрещна Александър.
– Изглеждате разстроена. Всичко наред ли е?
Тя не издържа. Цялото напрежение, целият страх и самота избиха навън под формата на тихи, задавени сълзи. Тя се облегна на стената и закри лицето си с ръце. Александър не каза нищо. Просто застана до нея, създавайки около нея защитна аура на спокойствие. Когато тя се успокои, той проговори тихо.
– Имате нужда от адвокат. Истински. Не просто студент, който си дава мнението. Иван ви тормози. Това е наказуемо. А шефът ви ви подлага на психически тормоз. Това също.
– Нямам пари за адвокат, Александър. Добрите адвокати струват скъпо.
– Има организации, които предлагат безплатна правна помощ. Мога да проверя. Да ви намеря някой. Не можете да продължавате така. Трябва да се защитите.
Идеята, че може да има изход, че може да се бори, беше като лъч светлина в тъмнината. Досега тя се чувстваше като жертва, която само понася удари. Александър ѝ показа, че може би има оръжия, с които да отвърне.
– Наистина ли ще направиш това за мен?
– Разбира се. Утре ще ви донеса информация. А сега си починете. И не забравяйте, че не сте сама.
Когато се прибра, Силвия за пръв път от седмици почувства нещо различно от страх. Почувства пламъче на борбеност. Може би все още не всичко беше изгубено. Може би имаше шанс да си върне контрола над собствения си живот. Но в същото време, една малка част от нея се страхуваше. Да се изправиш срещу хора като Иван и Виктор беше опасно. Това означаваше война. А във войната винаги има жертви.
Глава 6
Александър удържа на думата си. На следващата вечер ѝ донесе визитка на адвокат.
– Казва се Петров. Не е от безплатните, но професорът ми го препоръча като един от най-добрите по семейно право. Има славата на много твърд и безкомпромисен. Казах му за вашия случай, без да споменавам имена, разбира се. Каза, че първата консултация ще е на по-ниска цена, като за моя позната.
Силвия погледна визитката. „Адвокат Петров“. Името звучеше солидно, но самата мисъл да отиде в адвокатска кантора я плашеше. Това беше свят, напълно непознат за нея. Свят на закони, термини и такси, които не можеше да си позволи.
– Не знам, Александър… Откъде ще намеря пари дори за тази консултация?
– Ще ви дам назаем – каза той простичко. – Ще ми ги върнете, когато можете. Смятайте го за инвестиция във вашето спокойствие.
Щедростта му я порази. Този млад мъж, който едва свързваше двата края със студентската си стипендия, беше готов да ѝ помогне безусловно. Тя прие, чувствайки едновременно благодарност и срам.
Кабинетът на адвокат Петров се намираше на централна улица, в стара, аристократична сграда. Всичко в него говореше за успех и пари – тежки мебели от масивно дърво, кожени кресла, картини по стените. Самият Петров беше мъж на средна възраст, с проницателни сиви очи и лице, което не разкриваше никакви емоции. Той я изслуша, без да я прекъсва, докато тя с треперещ глас му разказваше за Иван, за заплахите, за страха си за децата.
Когато тя приключи, той помълча за момент, барабанейки с пръсти по масивното бюро.
– Госпожо, случаят ви е класически. Бившият партньор се появява, когато надуши възможност за облага или просто иска да упражни контрол. Първата ни стъпка е да подадем молба в съда за ограничителна заповед. Да му се забрани да ви доближава вас и децата. Второ, ще заведем дело за родителски права и издръжка. Ще поискаме пълни права за вас и издръжка със задна дата за всичките три години, в които той е отсъствал.
– Но той няма пари. Каза, че е затънал.
Петров се усмихна за пръв път. Усмивката му беше студена и хищна.
– Това е, което той казва. Моите хора ще проверят. Ще разберем дали работи, дали има имоти, всичко. Дори да няма нищо на свое име, съдебното решение за издръжка ще тежи върху него. При всяка официална работа, която започне, ще му се удържа сума. Това ще го накара да се замисли следващия път, преди да ви тормози.
Думите му звучаха логично и убедително. За пръв път Силвия почувства, че има реален план за действие. Но тогава дойде и най-важният въпрос.
– А колко… колко ще струва всичко това?
Петров назова сума за адвокатски хонорари и държавни такси, която накара стомахът ѝ да се свие на топка. Беше повече, отколкото изкарваше за няколко месеца.
– Разбирам, че сумата е голяма за вас – каза той, виждайки изражението ѝ. – Но помислете за това като за цена на свободата ви. Можем да се договорим за разсрочено плащане. Но ще ми трябва първоначална вноска, за да започна работа.
Силвия излезе от кантората като замаяна. Свободата имаше цена, която тя не можеше да си позволи. Кръгът се затваряше. За да се отърве от финансовия тормоз на Иван, ѝ трябваха пари, които нямаше. Чувстваше се като в капан.
През това време отношенията ѝ със сестра ѝ Гергана ставаха все по-обтегнати. Гергана често идваше неканена, оглеждаше всичко с критичен поглед и даваше непоискани съвети.
– Трябва да си намериш по-добра работа, Силве. Тази в магазина е унизителна.
– Защо не отслабнеш малко? Ще се почувстваш по-добре.
– Децата ти изглеждат занемарени. Рая е твърде слаба, а Мартин е все болен.
Всяка нейна дума беше като малка игла, която се забиваше в сърцето на Силвия. Един ден търпението ѝ се изчерпа.
– Гери, престани! – извика тя. – Мислиш, че не знам всичко това? Мислиш, че не искам по-добър живот за децата си? Но не е толкова просто! Ти нямаш представа през какво минавам!
– Напротив! Имам представа. Минавам през развод! Мъжът ми ме изостави заради по-млада! Мислиш, че твоите проблеми с парите са по-големи от моята болка?
– Да, мисля! – отвърна Силвия, изненадана от собствената си смелост. – Защото аз се боря за оцеляването на децата си всеки ден! А ти се бориш със нараненото си его!
Думите увиснаха във въздуха, тежки и неотменими. Гергана я погледна с ледени очи, стана и си тръгна, без да каже и дума повече. Силвия знаеше, Zhe беше изгорила и последния мост. Сега вече беше наистина сама със семейството си. Но в гнева си беше открила и частица сила. Беше ѝ писнало да бъде жертва. Беше ѝ писнало всички да я мачкат.
Същата вечер тя взе решение. Отиде при Виктор. Намери го в малкия му офис над магазина.
– Приемам – каза тя, без да го гледа в очите. – Приемам нощните смени.
Виктор вдигна поглед от документите си и се усмихна бавно. Беше усмивка на победител.
– Знаех си, че ще вземеш правилното решение, Силвия. Добре дошла в отбора.
Тя не отговори. Просто се обърна и излезе. Чувстваше се празна. Беше продала част от себе си, от времето с децата си, от спокойствието си. Но беше купила нещо в замяна. Пари. Пари, с които да плати на адвокат Петров. Пари, с които да започне войната срещу Иван. Беше сключила сделка с дявола, за да се бори с демон. И се молеше да не изгори в огъня.
Глава 7
Първата нощна смяна беше кошмар. Тишината в магазина беше неестествена, прекъсвана само от бръмченето на хладилните витрини. Всеки шум отвън я караше да подскача. Силвия се чувстваше уязвима и самотна. Мислите ѝ непрекъснато бяха при децата. Дали Рая се е сетила да заключи? Дали Мартин няма да получи пристъп? Беше оставила на Рая телефона си, но се страхуваше да се обади, за да не ги събуди. Десетгодишно момиченце, натоварено с отговорността за по-малкото си братче и целия апартамент. Вината разяждаше Силвия като киселина.
Сутринта, когато се прибра, беше напълно изтощена. Децата тъкмо ставаха. Рая изглеждаше уморена, с тъмни кръгове под очите.
– Всичко наред ли беше, миличка? – попита Силвия.
– Да, мамо. Мартин се събуди веднъж, защото кашляше, но му дадох вода и той пак заспа.
Сърцето на Силвия се сви. Дъщеря ѝ се превръщаше в малък възрастен, лишена от безгрижието на детството си. Това ли беше цената на оцеляването?
Тя изпрати децата на училище и градина и се опита да поспи, но сънят не идваше. Тялото ѝ беше изморено, но умът ѝ работеше на пълни обороти.
С първата по-голяма заплата, тя отиде и плати първоначалната вноска на адвокат Петров. Той веднага задвижи нещата. Само седмица по-късно, Иван получи призовка за делото за родителски права и ограничителна заповед. Реакцията му беше незабавна и яростна. Той я причака след работа, лицето му беше изкривено от гняв.
– Какво си мислиш, че правиш? Съдиш ме? Ще те унищожа, Силвия! Ще кажа на съдията каква майка си! Оставяш децата си сами през нощта, за да се срещаш с мъже!
– Лъжеш! – извика тя, макар че сърцето ѝ замръзна. Той знаеше за нощните смени. Вероятно я беше наблюдавал.
– О, така ли? Ами онзи твой шеф, Виктор? Скъпите коли, с които те вози? Мислиш, че хората са слепи ли? Ще докажа, че си неморална и неспособна да се грижиш за децата! Те ще бъдат мои!
Той си тръгна, оставяйки я да трепери на улицата. Заплахата му беше ужасяваща, защото съдържаше зрънце истина. Да, тя не се срещаше с мъже, но оставяше децата си сами. Един добър адвокат можеше да представи това в много лоша светлина.
Тя се обади разплакана на адвокат Петров.
– Успокойте се – каза той с ледения си, професионален глас. – Това са празни заплахи. Очаквах го. Той се опитва да ви пречупи психически, за да оттеглите иска. Не се поддавайте.
Но беше трудно. Съмненията започнаха да я гризат. Правилно ли постъпваше? Може би трябваше просто да му даде малко пари и да го остави на мира? Но тя знаеше, че Иван никога няма да я остави на мира. Той щеше да иска още и още.
Виктор, от своя страна, сякаш се наслаждаваше на ситуацията. Той знаеше за делото, знаеше за заплахите на Иван.
– Казах ти, че мога да се справя с него – каза ѝ той една вечер, докато тя подреждаше стока. – Само една дума ми кажи.
– Не искам твоята помощ. Ще се справя по законов път.
– Законът е бавен, Силвия. И несигурен. Моите методи са бързи и гарантирани. Ти си моя служителка. Аз се грижа за хората си.
Думите „моя служителка“ прозвучаха по-скоро като „моя собственост“. Той увеличаваше контрола си над нея. Често я викаше в офиса си под предлог, че обсъждат работата, но разговорите бързо се отклоняваха към личния ѝ живот. Той ѝ задаваше въпроси за децата, за миналото ѝ, за страховете ѝ. Събираше информация, опознаваше слабите ѝ места. Силвия се чувстваше все по-неудобно в негово присъствие. Той плащаше добре, но цената беше нейната свобода.
Единствената светлина в тунела продължаваше да бъде Александър. Той усещаше, че тя е под огромно напрежение. Често я чакаше, когато се прибираше сутрин, с чаша горещо кафе.
– За да се събудите, преди да заспите – казваше той с усмивка.
Тези малки жестове означаваха всичко за нея. Те бяха напомняне, че в света все още има доброта, че не всичко е сметка и интерес.
Един ден той я покани да се разходят в парка през уикенда, заедно с децата. Силвия се поколеба, но прие. Денят беше слънчев и топъл. Александър игра на топка с Мартин, показа на Рая как да прави фигурки от хартия. Децата го харесаха веднага. Той беше естествен с тях, търпелив и забавен. Силвия го наблюдаваше отстрани и за пръв път от години се почувства като част от нормално семейство. Тя видя как Рая се смее безгрижно, как Мартин тича, без да се задъхва. За няколко часа тя забрави за Иван, за Виктор, за дълговете и нощните смени.
– Имаш прекрасни деца – каза ѝ Александър, когато седнаха на една пейка.
– Те са всичко, което имам. Заради тях правя всичко това.
– Знам. Ти си много силна жена, Силвия.
Погледът му беше топъл и искрен. Силвия усети как се изчервява. Никой не ѝ беше говорил така от много време. Тя изпитваше привличане към него, но веднага се смъмри. Той беше толкова млад, с цял живот пред себе си. Какво можеше да му предложи тя? Една уморена жена с две деца и куп проблеми.
Но въпреки всички разумни доводи, в сърцето ѝ трепна надежда. Надежда, че може би, само може би, щастието не я е забравило напълно. Тази надежда беше опасна, защото я правеше уязвима. Но в същото време, тя ѝ даваше сили да продължи да се бори.
Глава 8
Делото наближаваше и напрежението растеше. Адвокат Петров я беше предупредил да се подготви за мръсна игра от страна на Иван. И не сгреши. Иван беше призовал свидетели – двама негови съмнителни приятели, които трябваше да потвърдят, че Силвия е лоша майка. Но най-големият удар дойде от неочаквано място.
Един ден Силвия получи обаждане от Мария, нейната приятелка. Гласът ѝ звучеше гузно и притеснено.
– Силве, трябва да ти кажа нещо. Иван ме намери. Искаше да свидетелствам в негова полза.
Силвия замръзна.
– И ти какво му каза?
Настъпи дълга пауза.
– Аз… той ме заплаши, Силве. Каза, че знае неща за мен, неща от миналото, които могат да ми съсипят живота. Аз… аз се съгласих.
Предателството я прониза по-остро от нож. Мария. Единственият човек, на когото беше споделяла всичко. Тя знаеше за нейните страхове, за отчаянието ѝ, за нощните смени. Сега цялата тази информация щеше да бъде използвана срещу нея в съда.
– Как можа, Мария? Аз ти вярвах!
– Съжалявам, Силве! Наистина съжалявам, но не мога да рискувам! Трябва да мислиш и за себе си!
Мария затвори. Силвия стоеше с телефона в ръка, чувствайки се напълно опустошена. Беше се доверила на грешния човек. Иван беше стигнал до най-близкия ѝ човек и го беше обърнал срещу нея. Чувството за самота я обгърна като леден саван.
Когато разказа на адвокат Петров, той само изсумтя.
– Очаквано. В такива дела приятелите често се оказват врагове. Не се притеснявайте. Ще я дискредитираме като свидетел. Важното е вие да останете спокойна и да говорите само истината в съда.
Но как да остане спокойна? Целият ѝ свят се разпадаше.
В работата Виктор ставаше все по-настоятелен. Една вечер, докато беше на смяна, той дойде в магазина. Носеше бутилка скъпо вино и две чаши.
– Реших, че ще ти е скучно сама – каза той с усмивка, която не достигаше до очите му. – Да пийнем по чаша.
– Не мога, на работа съм.
– Аз съм шефът. Аз решавам кога се работи и кога се почива.
Той наля вино в чашите и ѝ подаде едната. Силвия се поколеба, но я взе. Не искаше да го провокира.
– Виждам, че си притеснена – каза той. – За делото. Защо просто не оставиш всичко на мен? Едно мое обаждане може да реши всичките ти проблеми. Иван ще забрави името ти.
– Вече говорихме за това. Не искам.
– Защо си толкова упорита, Силвия? Страхуваш се от мен ли?
– Не се страхувам. Просто искам да се справя сама.
– Никой не се справя сам. Всеки има нужда от покровител. Аз мога да бъда твоят. Мога да ти дам живот, за какъвто не си и мечтала. Децата ти ще учат в частни училища. Ще живееш в хубав апартамент. Само трябва да бъдеш… умна.
Той се приближи до нея. Твърде близо. Силвия усети миризмата на алкохол и скъп парфюм. Постави ръка на рамото ѝ.
– Не ме докосвай! – каза тя твърдо и се отдръпна.
Очите на Виктор проблеснаха гневно.
– Както желаеш. Но помни, Силвия. Ръката, която те храни, може и да те смаже. Не ме карай да съжалявам, че съм инвестирал в теб.
Заплахата беше повече от ясна. Тя беше зависима от него. Той ѝ плащаше заплатата, с която тя плащаше на адвоката си. Ако я уволнеше, тя губеше всичко. Отново беше в капан, само че този път беше още по-сложен и опасен.
Тя излезе от магазина, за да подиша чист въздух. Нощта беше студена и ясна. Тя вдигна поглед към звездите, търсейки някакъв отговор, някакъв знак. Чувстваше се като пионка в игра, чиито правила не разбираше, движена от мощни сили, които не можеше да контролира. Иван я дърпаше в едната посока, Виктор – в другата. И двете посоки водеха към пропаст.
В този момент телефонът ѝ иззвъня. Беше Александър.
– Просто исках да проверя как си. Знам, че ти е тежко.
Гласът му беше като спасителен пояс в бурно море.
– Не съм добре, Александър. Никак не съм добре. Мисля, че ще загубя.
– Няма да загубиш. Ти си боец. Истината е на твоя страна. А понякога, макар и рядко, истината побеждава. Аз вярвам в теб.
Тези прости думи ѝ дадоха силата, от която се нуждаеше. Тя не беше сама. Имаше поне един човек на този свят, който вярваше в нея безусловно. Това беше достатъчно.
– Благодаря ти – прошепна тя. – Благодаря ти за всичко.
Тя се върна в магазина, решена да се бори докрай. Каквото и да ѝ струваше. Нямаше да позволи на Иван или Виктор да я пречупят. Щеше да се бори за децата си, за бъдещето си, за собственото си достойнство. Битката щеше да бъде жестока, но тя вече не беше беззащитната жертва отпреди няколко месеца. Беше жена, която беше видяла дъното и сега се изтласкваше от него с цялата си сила.
Глава 9
Денят на делото дойде. Силвия влезе в съдебната зала със свито сърце. Мястото беше студено и официално, всяка дума отекваше тържествено и заплашително. Адвокат Петров седеше до нея, спокоен и невъзмутим. От другата страна беше Иван с неговия адвокат – млад и самонадеян мъж с лъскав костюм.
Първи бяха разпитани свидетелите на Иван. Неговите приятели говореха заучени фрази, описвайха го като любящ баща, съсипан от раздялата. Адвокат Петров ги разнищи с няколко остри въпроса, разкривайки противоречия в показанията им и факта, че и двамата имат криминални досиета.
После дойде ред на Мария. Силвия не смееше да я погледне. Мария говореше тихо, с наведен поглед. Разказа как Силвия се оплаквала от децата, как работела нощем и ги оставяла без надзор. Всяка нейна дума беше умишлено изкривена истина, полулъжа, която звучеше правдоподобно. Адвокатът на Иван я насърчаваше с кимане.
Когато дойде ред на Петров да я разпитва, той смени тактиката.
– Госпожо, вие със Силвия бяхте ли добри приятелки?
– Да, най-добри.
– А тя споделяла ли ви е за финансовите си затруднения?
– Да, постоянно.
– Значи сте наясно, че тя е приела нощните смени, защото не е имала друг избор, за да осигури прехрана на децата си?
Мария се поколеба.
– Ами… да, предполагам.
– И също така сте наясно, че господин Иван никога не е плащал и една стотинка издръжка, нали?
– Да, знам.
– Значи, от една страна имаме майка, която прави неимоверни жертви, за да отгледа децата си, а от друга – баща, който ги е изоставил за три години и се появява отново само за да създава проблеми. И вие избирате да подкрепите него? Защо?
Мария замълча. Петров се приближи до нея.
– Дали пък причината не е, че господин Иван ви е заплашил? Дали не ви е изнудвал с информация за един ваш стар дълг към хазартен бос, който все още не сте изплатили?
Лицето на Мария пребледня. Тя погледна панически към Иван.
– Нямам повече въпроси, госпожо съдия – каза Петров и седна на мястото си.
Показанията на Мария бяха напълно дискредитирани.
Накрая дойде ред на Силвия. Тя говореше простичко и честно. Разказа за безсънните нощи, за страха, за лишенията. Разказа за любовта към децата си, която ѝ даваше сили да продължи. Не обвиняваше, не хленчеше. Просто описваше живота си такъв, какъвто е. Когато адвокатът на Иван започна да я разпитва агресивно за нощните смени и за отношенията ѝ с Виктор, тя го погледна право в очите.
– Да, работя нощем, за да могат децата ми да имат покрив над главата си и храна на масата. Защото техният баща избра да изчезне. А господин Виктор е моят работодател. Нищо повече. Всяка друга инсинуация е долна лъжа, целяща да ме очерни.
Съдията, възрастна и строга жена, слушаше внимателно.
След часове, които се сториха на Силвия като цяла вечност, съдът се оттегли за решение. Чакането беше агония. Силвия стискаше ръцете си, докато побелеят.
Когато съдията се върна, в залата настана пълна тишина. Тя прочете решението си с равен глас. Родителските права се предоставяха изцяло на майката, Силвия. Издаваше се ограничителна заповед, забраняваща на бащата, Иван, да доближава нея и децата на по-малко от 100 метра. И най-важното – Иван беше осъден да изплати издръжка за последните три години, както и да плаща редовна месечна издръжка оттук нататък.
Силвия не повярва на ушите си. Тя се разплака. Но този път сълзите бяха от облекчение. Тя беше спечелила. Спечелила беше свободата и спокойствието си. Тя погледна към Иван. Лицето му беше маска на ярост и омраза. Той ѝ прошепна беззвучно: „Това не е краят“. Но заплахата му вече не я плашеше. Той беше загубил. Законът беше на нейна страна.
Тя излезе от съдебната палата и вдиша дълбоко. Слънцето грееше. Светът изглеждаше по-ярък, по-цветен. Александър я чакаше на стълбите. Като я видя, лицето му грейна в широка усмивка.
– Знаех си! – каза той и без да се замисли, я прегърна.
Силвия се отпусна в прегръдката му. За пръв път от много време се чувстваше в безопасност.
– Благодаря ти, Александър. Без теб нямаше да се справя.
– Ти се справи сама. Аз просто ти показах вратата.
Победата в съда беше огромна стъпка напред, но Силвия знаеше, че войната не е свършила. Все още имаше дългове, които трябваше да плаща. Все още работеше нощни смени. И все още беше подвластна на Виктор. Но сега имаше нещо, което преди нямаше – надежда. И усещането, че е способна да се бори за себе си.
Глава 10
Победата в съда донесе на Силвия глътка въздух, но не реши всичките ѝ проблеми. Иван изчезна от живота ѝ, поне физически, но финансовата тежест оставаше. Парите от издръжката, които съдът му беше присъдил, не идваха. Адвокат Петров обясни, че ще е нужен съдия-изпълнител, за да го принуди да плаща, а това беше бавен и тромав процес. Междувременно, Силвия продължаваше да разчита единствено на заплатата си от нощните смени.
Виктор сякаш беше променил тактиката си. Той спря с явните заплахи и намеци. Вместо това, започна да се държи покровителствено, почти бащински. Даваше ѝ малки бонуси, хвалеше работата ѝ пред другите. Веднъж дори донесе подаръци за Рая и Мартин – скъпа кукла и кола с дистанционно управление. Децата бяха на седмото небе от щастие.
Силвия се чувстваше неудобно. Тя не искаше неговите подаръци, неговата благосклонност. Усещаше, че това е просто по-рафиниран начин да я обвърже, да я направи зависима.
– Не трябваше – каза му тя, когато се опита да му върне играчките.
– Глупости. Децата трябва да се радват. Ти работиш много. Заслужаваш малко помощ. Гледай на мен като на приятел.
Но Силвия знаеше, че той не ѝ е приятел. Всяко негово „добро“ дело беше добре пресметната инвестиция. Той плетеше около нея златна клетка. Удобна, сигурна, но все пак клетка.
Връзката ѝ с Александър бавно се задълбочаваше. Техните кратки разговори във входа се превърнаха в по-дълги разходки в парка, докато децата играеха. Той ѝ разказваше за лекциите си, за бъдещите си планове. Тя му споделяше своите притеснения. С него тя можеше да бъде себе си. Не трябваше да се преструва на силна, не трябваше да крие умората си. Той я виждаше такава, каквато е, и я харесваше.
Една вечер, докато седяха на една пейка и гледаха залеза, той се пресегна и хвана ръката ѝ.
– Силвия, аз… много те харесвам. Знам, че моментът може би не е подходящ, знам, че имаш много грижи, но не мога повече да го крия.
Сърцето ѝ подскочи. Тя също го харесваше. Повече, отколкото смееше да си признае. Но разумът ѝ веднага издигна стени.
– Александър, аз съм по-голяма от теб. Имам две деца, куп проблеми… Аз съм… повредена стока. Ти заслужаваш нещо по-добро. Някое младо, безгрижно момиче.
– Не искам безгрижно момиче – каза той сериозно, като я гледаше право в очите. – Аз искам теб. Искам твоята сила, твоята доброта, твоя смях. Децата ти не са проблем, те са част от теб. И аз ги харесвам. Моля те, не ме отблъсквай, само защото се страхуваш.
Думите му събориха всичките ѝ защити. Тя се разплака. Той я прегърна и тя се сгуши в него, чувствайки се едновременно щастлива и ужасена. Да си позволи да обича отново, да се довери на друг мъж, беше огромен риск. Но може би си струваше.
В същото време, сянката на сестра ѝ Гергана отново надвисна над нея. След скандала им, те не си бяха говорили седмици наред. Един ден Силвия я срещна във входа. Гергана изглеждаше ужасно – бледа, отслабнала, с празен поглед. Тя носеше кашон с вещи.
– Изнасям се – каза тя с равен глас.
– Какво? Къде отиваш?
– Връщам се при мъжа ми.
Силвия беше шокирана.
– Но нали той те беше предал? Нали го мразеше?
Гергана се засмя горчиво.
– Мразя го. Но мразя още повече да съм сама. Оказа се, че не мога да живея без него, без живота, който имах. По-добре унизена, но осигурена, отколкото горда и самотна. Ти не би го разбрала. Ти си свикнала да се бориш. Аз не мога.
Силвия гледаше как сестра ѝ си тръгва, превита под тежестта на своя избор. И изпита съжаление. Гергана беше избрала златната клетка. Същата, която Виктор се опитваше да изгради около Силвия. В този момент Силвия осъзна нещо много важно. Свободата не беше просто липса на проблеми. Свободата беше правото да правиш собствен избор, дори и да е труден. Да бъдеш верен на себе си, дори когато е болезнено. Гергана се беше отказала от своята свобода. А Силвия тепърва започваше да се бори за своята.
Тя се прибра вкъщи, решена да промени живота си. Нощните смени я съсипваха. Зависимостта ѝ от Виктор я задушаваше. Трябваше да намери друг изход. Но какъв? Тя нямаше образование, нямаше специални умения. Беше просто продавачка.
И тогава си спомни. Кутията. Малката дървена кутия, в която пазеше мечтата си. Парите в нея бяха намалели драстично, но все още имаше нещо. А мечтата… мечтата все още беше жива. Мечтата за нещо свое. Нещо малко, но нейно. Магазинче за цветя. Винаги беше обичала цветята. Те носеха красота и радост в сивия свят.
Идеята беше луда. Беше рискована. Но беше нейна. Беше път към независимостта.
Тя извади кутията и преброи останалите пари. Бяха смешно малко. Недостатъчни дори за наем на малко помещение. Но огънчето беше запалено. Сега трябваше само да намери начин да го превърне в пожар.
Глава 11
Идеята за магазина за цветя обсеби мислите на Силвия. Тя започна да проучва. В обедните си почивки обикаляше квартала, оглеждаше празните помещения, разпитваше за наеми. Числата бяха отчайващи. Дори най-малките и западнали магазинчета струваха пари, които тя нямаше. Спестяванията ѝ бяха капка в морето.
Тя сподели идеята си с Александър. Очакваше той да ѝ каже, че е луда, че е нереалистично. Вместо това, той се запали.
– Това е страхотна идея, Силвия! Ти имаш усет към красивото. Ще се справиш отлично!
– Но парите, Александър… Нямам пари.
– Ще намерим. Има програми за подпомагане на малък бизнес, за стартиращи предприемачи. Можем да напишем проект, да кандидатстваме за финансиране. Ще ти помогна с документите.
Неговият ентусиазъм беше заразителен. Заедно те прекараха часове в библиотеката, ровейки се в информация. Александър се оказа незаменим. Той разбираше от сложната терминология, знаеше към кои институции да се обърнат. Силвия за пръв път виждаше как неговите знания по право могат да се приложат на практика. Той не беше просто мечтател-идеалист. Той беше способен и умен млад мъж.
Докато работеха по бизнес плана, те се сближиха още повече. Често седяха до късно в нейната кухня, надвесени над купчини с документи, а децата спяха в другата стая. В тези тихи моменти, уморени, но изпълнени с надежда, Силвия усещаше, че те двамата са екип. Нещо повече от влюбени. Бяха партньори.
Междувременно, Виктор забеляза промяната в нея. Тя вече не беше толкова уплашена и покорна. В очите ѝ гореше нова решителност. Той усети, че губи контрол над нея.
– Изглеждаш заета напоследък, Силвия – подхвърли ѝ той една вечер. – Да не би да си търсиш нова работа?
– Просто обмислям бъдещето си – отвърна тя предпазливо.
– Бъдещето ти е тук. С мен. Нали не си забравила кой ти помогна, когато беше на дъното?
Тонът му отново стана заплашителен.
– Не съм забравила. И съм ти благодарна за работата. Но искам нещо повече. Искам нещо свое.
– „Свое“? – изсмя се той. – Нищо не е твое, докато не платиш цената за него. А ти, Силвия, все още ми дължиш много.
Тя не разбра какво точно има предвид, но думите му я накараха да настръхне. Усещаше, че той няма да я пусне толкова лесно.
Един следобед, докато се връщаше от среща в агенцията за подпомагане на бизнеса, тя видя Иван. Той стоеше от другата страна на улицата и я наблюдаваше. Спазваше ограничителната заповед, но присъствието му беше достатъчно, за да я разтревожи. Какво правеше тук? Какво искаше?
По-късно същата вечер тя разбра. На вратата се почука. Беше съдия-изпълнител. Връчи ѝ запорно съобщение. Оказа се, че преди години, когато са били заедно, Иван е изтеглил голям фирмен заем, а тя, влюбена и доверчива, се е подписала като поръчител. Той, разбира се, не е плащал вноските. Сега банката съдеше и двамата. И тъй като Иван нямаше нищо на свое име, те се насочваха към нея. Запорът беше върху бъдещите ѝ вземания – заплата, и ако случайно получи някакво финансиране – то също щеше да бъде запорирано.
Ударът беше съкрушителен. Това беше краят. Краят на мечтата ѝ за магазин. Краят на надеждата ѝ за независимост. Иван, дори и от разстояние, беше намерил начин да я съсипе. Той я беше оковал с финансови вериги, от които нямаше измъкване.
Тя се обади на Александър, ридаейки неудържимо.
– Всичко свърши. Той ме унищожи.
Александър дойде веднага. Прегледа документите. Лицето му беше мрачно.
– Това е много лошо, Силвия. Да си поръчител е почти толкова лошо, колкото да си длъжник.
– Значи няма изход?
– Винаги има изход. Просто е по-труден. Ще трябва да докажем, че си била подведена, че не си разбирала какво подписваш. Това е тежка битка. Но ще се борим.
Но Силвия вече нямаше сили да се бори. Чувстваше се изтощена до краен предел. Този последен удар я беше пречупил.
– Не мога повече, Александър – прошепна тя. – Не мога.
Тя седна на пода в кухнята, прегърнала коленете си, и се залюля напред-назад. Беше се върнала в изходна позиция. Сама, уплашена и без никаква надежда. Враговете ѝ бяха твърде силни, а светът – твърде жесток.
Глава 12
Отчаянието беше черно, поглъщащо блато. Силвия прекарваше дните си като в мъгла. Ходеше на работа, грижеше се за децата, но душата ѝ беше празна. Мечтата за магазина за цветя беше мъртва, погребана под запорното съобщение.
Александър се опитваше да я измъкне от апатията. Носеше ѝ правни книги, обясняваше ѝ възможните стратегии за делото с банката, но думите му се удряха в стената на нейното безразличие. Тя беше загубила вяра.
Виктор, от своя страна, сякаш усещаше нейната слабост. Той отново стана център на нейния свят, защото беше единственият, който можеше да ѝ осигури оцеляване.
– Виждаш ли, Силвия? – каза ѝ той един ден. – Светът навън е джунгла. Слабите биват изяждани. Трябва ти някой силен, който да те пази.
Той ѝ предложи нещо, което я шокира.
– Искам да станеш управител на магазина. Ще ти вдигна заплатата тройно. Ще ти дам служебен апартамент в нова кооперация. Децата ти ще имат стаи, каквито заслужават. Ще изплатя дълга ти към банката.
Предложението беше невероятно. То беше решение на всичките ѝ проблеми. Но тя знаеше, че има уловка.
– И каква е цената? – попита тя с дрезгав глас.
Виктор се усмихна.
– Цената е ти. Искам да си моя. Да живееш с мен. Да бъдеш жената до мен.
Това беше. Сделката с дявола, предложена в най-чистия ѝ вид. Нейната свобода, нейната душа, в замяна на финансова сигурност. Точно като сестра ѝ Гергана. Да се върне при мъжа, когото мрази, само за да не е сама и бедна.
– Дай ми време да помисля – промълви тя.
– Имаш време до края на седмицата.
Силвия беше разкъсвана. От една страна, беше изкушението. Да сложи край на всичките си мъки. Да осигури на децата си бъдеще без лишения. Рая и Мартин заслужаваха това. Те не бяха виновни за нейните грешки.
От другата страна, беше Александър. Любовта, която едва беше започнала да разцъфтява. Чиста, безкористна, истинска. Ако приемеше предложението на Виктор, трябваше да се откаже от него завинаги. Трябваше да изтръгне сърцето си.
Тя се опита да говори с Александър, без да му разкрива цялата истина.
– Ами ако… ако просто се откажа от всичко? Ако приема един по-лесен път?
– Няма лесен път, Силвия – каза той, усещайки накъде бие тя. – Има само правилен и грешен. Лесният път често води до по-голяма болка накрая. Не се предавай. Ние сме екип, нали? Ще се справим.
Но тя не беше сигурна, че иска повече да се справя. Беше уморена да се бори. Искаше просто да си почине. Искаше някой друг да носи товара.
В петък вечер, последният ден от срока, който Виктор ѝ беше дал, тя седеше сама в кухнята. Децата спяха. На масата пред нея стоеше телефонът ѝ. Трябваше да вземе решение, което щеше да определи целия ѝ бъдещ живот. Да избере сигурността с Виктор или несигурната, но истинска любов с Александър. Да избере златната клетка или трънливия път към свободата.
Телефонът иззвъня. Беше непознат номер. Тя вдигна колебливо.
– Силвия? – прозвуча женски глас. Познат, но променен, треперещ. – Аз съм, Гергана.
Силвия не каза нищо.
– Силве, моля те, не затваряй. Имам нужда от помощ. Аз… аз избягах. Той ме преби. Лежах в болница. Сега няма къде да отида. Моля те, мога ли да дойда при теб? Само за няколко дни, докато се съвзема.
Светът на Силвия се преобърна. Гергана. Нейната сестра, която беше избрала „лесния път“. Нейната златна клетка се беше оказала капан за мъчения.
– Къде си? – попита Силвия, а сърцето ѝ биеше лудо. – Идвам да те взема.
В този миг тя разбра всичко. Няма лесен път. Няма сигурност, купена с цената на достойнството ти. Виктор не беше по-различен от мъжа на Гергана. Просто методите му бяха по-фини. Днес щеше да ѝ купи апартамент, а утре щеше да ѝ забрани да излиза от него. Днес щеше да плати дълговете ѝ, а утре щеше да ѝ напомня за това при всеки спор.
Тя набра номера на Виктор. Той вдигна веднага.
– Реши ли?
– Да – каза Силвия с твърд и ясен глас, какъвто не беше имала никога досега. – Реших. Отговорът ми е „не“. Напускам работа. От утре.
Тя затвори, преди той да успее да каже каквото и да било. После се обади на Александър.
– Спечелихме – каза му тя.
– Какво сме спечелили? Нямало е дело.
– Спечелихме по-важната битка. Избрах свободата. Сега ела и ми помогни. Трябва да вземем сестра ми. И да се готвим за война. Защото мисля, че тъкмо си създадох най-големия враг.
Тя беше без работа, с огромен дълг, със сестра-бежанка на ръце. Беше в по-лошо положение от всякога. Но за пръв път от много, много време, тя се чувстваше истински свободна. И истински силна.