Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:
Един мъж изоставя старата си майка в изоставена плевня, обещавайки скоро да я посети. Но той се завръща едва година по-късно и е разтърсен да открие великолепно имение на негово място. Това, което се случи с майка му през тази една година, беше нещо, което той никога не можеше да си представи.
Джоузефин винаги е ставала рано, но този ден Дилън не можеше да не изпита чувство на ужас, когато видя майка си да спи още в спалнята за гости. Не беше сигурен дали го прави правилно, но доколкото знаеше, не искаше старата му майка вече да е наоколо.
„Събудила ли се е вече? Казахте ли й, че ще се изнесе днес? Не мисля, че може да остане повече с нас“, попита съпругата на Дилън, Аманда, докато го потупваше успокояващо по рамото.
Преди 60-годишната Джоузефин да успее да проумее нещо или да се събуди от топлите ивици на утринната светлина, вратата на спалнята й се отвори и тя чу тежките стъпки на Дилън да се приближават към нея.
„Мамо, събуди се! Опакова ли всичките си неща? Пригответе се…Време е да тръгваме сега“, каза той, а гласът му беше пронизан от нетърпение да изпрати Джоузефин.
„Готова съм да тръгвам, синко. Не спях. Просто отделих малко време да бъда сама и да помисля, преди да напусна тази къща завинаги“, отговори Джоузефин, гласът й беше натежал от отчаяние и скръб…
Това не беше сутринта, на която Джоузефин се надяваше и думите на сина й я удариха като тон тухли. Бедната стара майка знаеше, че този ден идва, но беше дошъл твърде рано, отколкото очакваше, и реалността я ужили.
Преместването на новото място означаваше да изостави единствения си син, красивите моменти, които споделяха като семейство, и всичко, което й даваше повод да живее.
„Оставих мама в мръсна стара плевня. Как се превърна в толкова красиво имение? Какво се случи тук?“
Но докато гледаше Дилън, Джоузефин не видя нищо друго освен омраза и раздразнение, изписани на лицето му, и тя знаеше, че той прави най-доброто и за двамата.
И така, с тежко сърце, понасяща предстоящата раздяла, Джосфин събра вещите си и се приготви да си тръгне тази сутрин.
„Заради тежкия ми грим ли е, синко? Дори спрях да ходя в парка всяка сутрин и вечер, след като ме помоли да…“ Джоузефин наруши мълчанието на Дилън по време на шофирането им.
„Мамо, не става дума за грима ти или за това, че отиваш в парка“, каза Дилън.
„Работата е там, че все още имаш тази илюзия, че си известна личност. Мамо, трябва да осъзнаеш, че никога не си била актриса. Никой дори не е бил готов да те избере дори за малка роля. И сега, когато си по-голяма , трябва да признаеш, че си бил неуспешен модел от малък град, който никога не е имал кариера в Холивуд.“
„Чувствам се срам всеки път, когато някой ми каже, че те е видял в парка… в търговския център… с тежък грим, сякаш си на снимачна площадка. Толкова е неудобно.“
Думите на Дилън се врязаха дълбоко в и без това нараненото сърце на Жозефин и тя усети, че то потъва.
Когато тя беше дълбоко бременна, приятелят на Жозефин я предаде и се укри, оставяйки я с разбито сърце и огромна бебешка подутина. Тя беше в капан между бебето и мечтаната си кариера. И така, няколко месеца след като бебето й се появи, Джоузефин го остави в къщата на баба му, докато се опитваше да преследва обещаваща кариера в Холивуд.
За съжаление, тя така и не успя, камо ли да получи само една роля, дори като поддържащ актьор. Джоузефин продължи да опитва в продължение на няколко години, като се въртеше между работата си като модел в малък град и снимачните площадки, молейки се за шанс в Холивуд.
Но нищо не се случи и с течение на времето нейният син Дилън израсна под грижите на баба си без участието или вниманието на Джоузефин.
В крайна сметка Дилън завършва колеж, жени се за приятелката си и се установява.
В един момент Жозефин спря да преследва несбъднатите си мечти и се премести да живее при сина си и съпругата му. Тя беше превърната в стар и забравен модел, но в една цепнатина на сърцето си все още се чувстваше като звезда. Но не мина много добре с Дилън.
Той обичаше майка си, но не и нейните пътища. Той дори се опита да говори с нея, за да спре да я мисли за знаменитост, но когато Жозефин не го слушаше, той и съпругата му решиха да я отпратят.
Освен това те планираха да имат деца и решиха, че Жозефин не отговаря съвсем на новите им планове.
Докато Жозефин надникна през прозореца, гледайки как светът се размива, тя не можеше да не се запита какво крие бъдещето й.
Къде ме води? Ще бъда ли обгрижван добре? Дано не е старчески дом! Мислите на Жозефин я преследваха. Точно тогава Дилън спря пред един овехтял стар хамбар и я помоли да слезе.
„Това си мястото, където ще живееш днес“, каза Дилън, сочейки сградата в уединена част на нов град.
„Принадлежи на родителите на приятеля ми. Те са в чужбина и приятелят ми каза, че мога да използвам това място, ако искам. И така, това е твоят нов дом, мамо! Всичко, от което се нуждаеш, е тук.“
Джоузефин почувства буца в гърлото си, когато слезе от колата, борейки се със сълзите си.
Може би е прав! Може би е за добро, помисли си тя, опитвайки се да остане позитивна. И синът ми намери добра къща. Сигурен съм, че ще направи само това, което е най-добро за мен.
Но когато Жозефин пристъпи в изоставения хамбар, сърцето й се сви. Мястото беше в руини, с изцапани, мухлясали стени и покрив, който изглеждаше така, сякаш можеше да се срути всеки момент.
Дилън беше обзавел интериора с мебели втора употреба от магазини за стари вещи. Нямаше и следа от съвременните удобства, на които Жозефин се бе радвала по време на престоя си в къщата на сина си.
Сълзи бликнаха в очите й, когато разбра, че Дилън я оставя на това пусто място, за да живее сама.
„Харесваш ли новия си дом, мамо? Дори го обзаведох!“ Дилън прекъсна Джоузефин, която не можеше да се отърси от чувството как би успяла да живее сама в такава порутена къща.
Беше се надявала на по-добър дом, може би с малка градина или веранда. Но вместо това тя беше изпратена в стара плевня, която едва беше превърната в подходящо за живеене пространство.
„Добре съм, скъпа. Благодаря ти много. Беше толкова внимателно от твоя страна да се увериш, че се чувствам комфортно“, каза Джоузефин.
Дилън беше щастлив, предполагайки, че майка му харесва новата й къща, и си тръгна, като й каза да му се обади, ако има нужда от нещо.
„Довиждане, мамо! Ще те проверявам често, става ли? И запазете тези пари, за да си купите хранителни стоки и лекарства“, каза той преди да си тръгне.
Жозефин не знаеше, че никога повече няма да види любимия си син.
Жозефин не можеше да не почувства пристъп на съжаление и вина, когато гледаше как синът й си тръгва. Беше го оставила при баба му, когато беше малък, за да преследва мечтите си, а сега плащаше цената на пренебрежението си.
Въпреки че Джоузефин се надяваше да се поправи, миналите й грешки все още я преследваха.
Докато оглеждаше празната, прашна къща, Джоузефин прегърна истината, че това ще бъде нейният дом завинаги. Не знаеше как ще живее сама там, но знаеше, че няма избор.
„Поне синът ми не ме изостави в старческия дом, както много деца напускат старите си родители днес“, помисли си тя.
И със свито сърце започнала да сортира вещите си в празния хамбар.
Жозефин внезапно почувства дълбока болка в сърцето си, когато извади кутия със стари снимки. Гледайки старите снимки на сина си, тя осъзнала нещо, което я смазало още повече.
„Много съжалявам, скъпа… Мама искаше да имаме красив живот. Никога не съм си представяла, че ще преминеш през това“, извика Джоузефин, докато треперещите й ръце държаха снимките на Дилън от различни времеви линии. На всяка една снимка той беше сам и нямаше снимка на двамата заедно.
Сърцето на Жозефин се разби и тя не можеше да намери място, където да си прости за дълбокото пренебрежение към сина си. Беше толкова погълната от постигането на мечтите си, че бе пропуснала толкова голяма част от живота му… беше пропуснала да го гледа как расте.
Докато Джоузефин се взираше във всяка снимка, тя видя самотата и отчаянието в очите на Дилън, което смаза сърцето й. Как искаше да се върне назад във времето и да го гледа как расте… да го прегърне и да му каже колко много го обича. Но Жозефин знаеше, че никога не може да промени миналото.
Тя прекара поредица от дни и безсънни нощи само в плач, сърцето й трепереше, за да каже на сина си, че никога повече няма да го изостави. Дните се превърнаха в седмици, а седмиците в месеци. Дилън никога не се е свързвал с нея и я нараняваше още повече, когато той никога не я посещаваше и не отговаряше на обажданията й.
Но един ден животът на Жозефин се преобръща, когато чува някой да кашля зад стената.
„Кой е там?“ — каза тя, когато разбра, че това не е гласът на сина й.
„Кой си ти? И какво правиш в къщата ми?“ Жозефин изпищя, когато видя тийнейджър в инвалидна количка на прага.
„Кой си ти? Това е моята плевня. Какво правиш тук?“ — възрази момчето, разтърсвайки Жозефин от ужасен шок.
— Вашата плевня?
„Да! Това е моята плевня. Кой си ти? Как влезе тук?“
„Но синът ми ми каза, че това е плевнята на негов приятел и му е разрешено да я използва.“
„Госпожо, мисля, че грешите. Това място вече е мое.“
— Не плачи, горката госпожо — прекъсна момчето Жозефин.
„Виж, не знаех, че живееш тук… и не съм дошъл да те изгоня, става ли? Можеш да останеш тук, но имам малко условие.“
— С мен ли си в това? — попита момчето малко по-късно. Той се представи като Съли и на лицето му грейна усмивка. Беше предложил странно условие на Жозефин и тъй като нямаше къде да отиде, тя се съгласи, без да мисли повече.
„Хайде да го направим!“ каза Жозефин, но все още не можеше да повярва, че синът й ще я изостави така. Надяваше се той да дойде за нея някой ден, преди да е станало твърде късно.
Но Дилън дори не си е помислял да посети майка си, докато не срещнал стария си приятел един ден. Срещата този ден накара Дилън да се страхува и го принуди да побърза да се срещне с майка си веднага.
„Джейк?!“ Дилън беше развълнуван, когато се натъкна на своя приятел от гимназията. „Какво правиш тук? Мислех, че си в Сиатъл с родителите си.“
Докато Дилън слушаше как Джейк говори за смъртта на родителите си, той почувства страх, който пълзи в стомаха му.
„Никога не си направих труда дори да им се обадя. Те ме обичаха толкова много, но аз продължавах да мърморя… и ги обвинявах за всяко малко нещо. Липсват ми родителите ми. Искам да им кажа, че съжалявам, но се страхувам Никога не мога да направя това – каза Джейк с глас, изпълнен със съжаление и вина.
Докато Джейк продължаваше да споделя новината за смъртта на родителите си и колко много копнееше да ги види, мислите на Дилън се преместиха към старата му майка, която беше изоставил.
Не можеше да понесе мисълта да я загуби. Просто не можеше!
Освен това Дилън беше толкова виновен, че е напуснал майка си само защото тя никога не е била до него през детството му и се е фокусирала върху мечтата си. Той осъзна, че вината не е нейна и че тя се е опитала много да подобри живота им, но не е успяла.
„Много съжалявам за загубата ти, Джейк. Какво ще кажете за онзи хамбар, който родителите ви притежаваха? Казахте ми, че мога да го използвам…“, попита Дилън Джейк.
Ръцете му обвиха лицето му в шок, когато Джейк му каза, че хамбарът е бил съборен и имотът е бил продаден на някой друг преди няколко месеца.
„Какво?? Продадохте плевнята?“
„Да, родителите ми го бяха продали на някого. Все още не съм се запознал с новите собственици, а тази плевня е стара и разрушена. Радвам се, че е продадена“, обясни Джейк.
„Бях толкова разбито, когато ме остави сама тук.“
„О, не! Чудя се какво е станало с мама“, изнерви се Дилън за майка си, която живееше в обора, тъй като не й се обаждаше от няколко месеца и бързаше да я посрещне.
Но когато стигна там, сърцето му се разтуптя от страх, след като видя спиращо дъха имение на мястото на хамбара.
Дилън не можеше да повярва на очите си. Занемарената плевня, където той беше оставил майка си да живее сама само преди година, сега беше заменена с голямо имение.
„Иисус…какво стана с майка ми? Къде отиде?“ Дилън се паникьоса, когато се втурна към вратата и почука.
Миг по-късно вратата се отвори със скърцане и в очите на Дилън бликнаха сълзи.
„МАМА???!“ — извика той от радост, като видя Жозефин жива и здрава от другата страна на вратата.
„Влез вътре, скъпа. Чаках те и знаех, че ще дойдеш някой ден“, каза Джоузефин, докато въвеждаше Дилън вътре.
Той беше поразен, докато влизаше вътре — къщата беше не просто уютна; беше обзаведен с първокласни удобства, за които той само бе мечтал през целия си живот. Още повече, че Дилън не се радваше, когато видя майка си да живее в такова луксозно имение.
Оставих мама в мръсна, стара плевня. Как се превърна в толкова красиво имение? Какво е станало тук? — учуди се Дилън. Новият живот на майка му беше далеч от това, което бе живяла преди година, и той не можеше да разбере как се е случило това. Преди Дилън да успее да разбере, в стаята влезе тийнейджър в инвалидна количка. Беше Съли!
„Жозефин, виж! Успях да го направя! Успях да го направя!“ Съли извика от радост и се надигна малко от инвалидната си количка. „Всичко е заради теб. Много ти благодаря, Жозефин!“
Както се оказа, Съли беше единственият син на богатия вдовец, който беше купил имота от покойните родители на Джейк. За съжаление, бащата на Съли загина в автомобилна катастрофа преди година и той остана сирак.
Баща му мечтаеше да построи голямо имение там, където някога се намираше плевнята, така че Съли го посети преди година, за да изпълни желанието на покойния си баща. Така се срещна с Жозефин в плевнята. Той разбра, че тя също е сама и й позволи да остане с него в замяна на нейната любов и грижи.
„Срещнахме се миналата година“, каза Джоузефин. „Бях толкова разбито, когато ме остави сама тук. Осъзнах, че съм го повикала върху себе си и не можех да си простя, че съм те пренебрегнала, когато си бил малък.“
„И тогава Съли се появи в живота ми. Той беше загубил родителите си, а аз загубих сина си, въпреки че беше много жив. Поехме мъката един на друг и разбрах, че така Бог е искал да се поправя за моите минали грешки. Съжалявам, че никога не бях до теб, скъпа.“
Сърцето на Дилън се стопи и очите му се напълниха със сълзи, когато осъзна, че майка му е по-силна, отколкото някога си е представял. Жозефин се бе изправяла сама срещу битките си и се бе изправяла срещу грешките си, за да поправи нещата.
Дилън прегърна Джоузефин и й се извини, че я е изоставил, и дори й прости. Няколко дни по-късно той я срещнал и й връчил ключовете от къщата си, молейки я да се върне у дома.
„Мамо, можеш да се преместиш обратно в къщата ми. Аманда и аз очакваме бебе. Купихме по-голяма къща, за да можеш да се върнеш и да живееш щастливо в старата ми къща“, каза той.
Но за негов шок Джоузефин отхвърли предложението, въпреки че беше щастлива и благодарна на сина си, че искаше да се върне у дома.
„Скъпа, молех Бог за начин да оправя нещата. Той изпрати Съли по моя път. И сега това момче е вторият ми син. Искам да го гледам как расте. Искам да му бъда майката, която никога имаше през целия си живот.“
Дилън беше най-гордият син този ден и прегърна майка си, докато сълзите на радост и вина се стичаха от очите му.
Какво можем да научим от тази история?
Никога не напускайте семейството си. Парите, името и славата не са толкова важни, колкото да сте около любимите си хора. Жозефин не можеше да гледа как синът й расте, докато преследваше мечтите си да стане актриса. Години по-късно синът й я изоставя в порутена плевня и тя трябва да плати цената за миналите си грешки.
Ставаш по-силен само когато прощаваш на другите. Връзката между Джоузефин и Дилън като майка и син стана по-силна, когато осъзнаха грешките си и си простиха.
Кажете ни какво мислите и споделете тази история с приятелите си. Може да ги вдъхнови и да озари деня им.
Не изпускай тези невероятно изгодни оферти: