Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Сиромахов: Побеснях! Такова отношение ли заслужава най-великият българин?
  • Новини

Сиромахов: Побеснях! Такова отношение ли заслужава най-великият българин?

Иван Димитров Пешев октомври 7, 2023
asrwefsdgbfghgfghgf.png

От фейсбук страницата на писателя на Иво Сиромахов.

„Една от особеностите на характера ми е, че обичам да посещавам музеи. Смятам, че познаването на миналото е важен ключ към разбирането на настоящето. Бил съм в над 200 музея в 53 държави. Никъде не съм видял толкова овехтели и запуснати музеи като българските“. 

„Мразовита есен. Влизам в къща-музей на прочут български възрожденец. На вратата ме посреща музейната уредничка, с присвити от студа рамене. Трепери в елечето си от агнешка кожа. Жената е много любезна, разказва ми за къщата, за историята, за семейството на великия българин. Но атмосферата е изключително неуютна – вътре няма отопление.

На един от прозорците – увяхнало мушкато е провесило мъртвите си измръзнали клончета. По стените е избила влага. Има мухъл. Овехтелите черги на пода миришат на мокро куче. Перденцата са проядени от молци.

Нарочно не казвам коя е къщата-музей, защото всички къщи-музеи в България изглеждат по този начин. Навсякъде е неприветливо, овехтяло, студено, подтискащо. Как ще вдъхновим децата си с такива жалки музеи? Как ще им вдъхнем интерес към миналото, към великите ни предци?

Няколко седмици по-късно влизам в музея на Васил Левски в Ловеч.

Сградата някога може би е била представителна, сега просто е вехта и неподдържана. Вътре, разбира се, няма отопление. Единствен посетител съм. Зад някакви витрини студени луминисцентни лампи осветяват документи и факсимилета от писма на Апостола и великите българи от революционните комитети. По стените – някакви грозни стенописи от 80-те години на миналия век. Лъха на тежък соц.

В този музей се пази сабята на Левски. Стои самотно зад витринка, като забравена, ненужна вещ.

Побеснях. Това е Васил Левски бе, хора! Това е Апостола! Такова отношение ли заслужава най-великият българин?

Как ще оцелеем като нация, когато хранилищата на паметта ни изглеждат по тоя безобразен начин?

Вероятно има много обяснения за тая катастрофа. Сега ще почнем да разсъждаваме за държавата, за общините, за министерствата и какво ли не. И всичко тия обяснения вероятно ще бъдат верни.

Но по-страшното е, че свикваме с провала. Че го приемаме за нещо нормално, нещо естествено. Че не ни пука“, пише още Сиромахов. 

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Окончателно: Излизаме на свободния пазар на ток от 1 януари 2026 г. Какво следва?
Next: Родители искали да сменят чиновете в клас. Адекватен баща ги сложил на място

Последни публикации

  • Когато се ожених за Стефан, си мислех, че най-трудната част ще е да свикна с чуждите навици. Сутрешното му кафе, подредените му ризи, начинът, по който проверяваше ключалката два пъти, преди да излезе. С времето разбрах, че истинските трудности идват от нещата, които човек не казва на глас.
  • Неда се появи на прага ми в часа, когато денят се пречупва и сенките стават дълги. Държеше бебе, увито в одеяло, толкова прилепнало към гърдите ѝ, сякаш ако го пусне, ще се разпадне на прах. Очите ѝ бяха подпухнали, а устните, които иначе сигурно умееха да се усмихват, сега трепереха.
  • Не бях чувал гласа на Никола почти десет години. Не защото не можех. А защото бях решил, че някои врати се затварят завинаги.
  • Баща ми лежеше на тясното легло в наетата стая, която миришеше на студени лекарства и на безсънни нощи. Пердетата бяха избелели, а по стената се виждаха следи от чужди животи. Сякаш това място беше свикнало да приютява хора, които никой вече не търси.
  • Годишнината трябваше да бъде празник, не изпитание.
  • Майка ми си отиде от рак, когато бях на седемнадесет. Думата „рак“ още ми звучи като метал по стъкло, като нещо, което не трябва да е част от човешкия живот
  • Когато лекарят произнесе думата „деменция“, сякаш някой дръпна черга изпод краката ми. Мама седеше срещу нас, с ръце, сгънати в скута, и се усмихваше на прозореца, а не на нас. В онзи миг не разбрах какво точно се къса, но усетих как нишките на семейната ни тъкан започват да се ронят.
  • Мила се прибра, сякаш беше забравила как се диша. Раницата ѝ висеше накриво, едната презрамка се беше впила в рамото, а очите ѝ бяха широки и мокри, като на дете, което не смее да издаде звук, за да не счупи света.
  • Когато синът ми почина преди четири месеца, светът ми се срина по начини, за които не бях подготвена. Остави след себе си съпругата си Лин и двете им малки деца. Всички живееха под моя покрив през последните шест години
  • Майка ми беше на четиридесет и пет, когато отново откри любовта.
  • Бях в осмия месец от бременността си, когато светът ми се разклати не от болка, а от едно изречение, изречено уж между другото.
  • Вчера бях в търговския център и се опитвах да не мисля за нищо, освен за списъка с покупки, който трепереше в ръката ми като присъда. Мислех за вноската по кредита за жилището, за начислените лихви, за това как заплатата ми се стопява, още преди да я усетя.
  • На петдесетия рожден ден на съпруга ми бях планирала месеци наред, тихо събирайки карти и мигове, докато пътуването до далечните острови най-сетне не придоби реални очертания. Исках океанът да каже онова, което думите не могат, че годините ни заедно са били широки, търпеливи и дълбоки.
  • Нощната лампа хвърляше мек кръг светлина върху стената, сякаш рисуваше убежище. Дъщеря ми беше на осем. Още вярваше, че възрастните имат тайни инструменти за поправяне на света. Още вярваше в „всичко ще бъде наред“, ако го кажеш достатъчно уверено.
  • Когато снаха ми посегна към второ парче пай, аз на шега казах:
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Когато се ожених за Стефан, си мислех, че най-трудната част ще е да свикна с чуждите навици. Сутрешното му кафе, подредените му ризи, начинът, по който проверяваше ключалката два пъти, преди да излезе. С времето разбрах, че истинските трудности идват от нещата, които човек не казва на глас.
  • Неда се появи на прага ми в часа, когато денят се пречупва и сенките стават дълги. Държеше бебе, увито в одеяло, толкова прилепнало към гърдите ѝ, сякаш ако го пусне, ще се разпадне на прах. Очите ѝ бяха подпухнали, а устните, които иначе сигурно умееха да се усмихват, сега трепереха.
  • Не бях чувал гласа на Никола почти десет години. Не защото не можех. А защото бях решил, че някои врати се затварят завинаги.
  • Баща ми лежеше на тясното легло в наетата стая, която миришеше на студени лекарства и на безсънни нощи. Пердетата бяха избелели, а по стената се виждаха следи от чужди животи. Сякаш това място беше свикнало да приютява хора, които никой вече не търси.
  • Годишнината трябваше да бъде празник, не изпитание.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.