Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Скална арка край Сатовча е истинско чудо: Много хора я посещават редовно
  • Новини

Скална арка край Сатовча е истинско чудо: Много хора я посещават редовно

Иван Димитров Пешев юни 18, 2023
rccasrasrsttt.jpg

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

На няколко километра североизточно от село Крибул, община Сатовча, Гоцеделчевско, се намира местността Скрибина. Местност, забулена в тайни и мистерии. Скътано по средата на дъбова гора се намира и тракийското мегалитно светилище „Скрибина”. За него се вярва, че лекува всякакви болести.

Според археологическите проучвания неговата история датира от ІV в. пр.Хр. По времето, когато Югозападните Родопи били населявани от тракийското племе беси.

От тогава насам местните хора почитат светилището и целогодишно извършват култови ритуали, с които се надяват да помогнат на болните, които отиват там с надеждата да оздравеят.

 

Това се случва и с лечителката Юлия Земеделска, която оздравяла благодарение на скалната арка. Тогава дала обет, че и тя ще лекува и ще помага с каквото може на останалите.

Функциите на лечителка Юлия наследила от майка си, която от дълго време ги практикувала. При нея идват хора с всякакви болести.

Едни не могат да говорят, други не могат да имат деца, трети имат психични проблеми. Няма човек, който да е бил там и да не е получил помощ, споделят жителите на селото и с усмивка разказват историята на младо момиче, дошло чак от Испания с надеждата да забременее. След няколко седмици чудото се случило и сега вече е майка на 3-годишен син.

 

В селото се пазят спомените за много такива истории. Скрибина е помогнала на десетки семейства да продължат рода си.

Славата на мегалитното светилище се разпространява много бързо и край него вече се стичат хора от цялата страна.

Изключително радващ е фактът, че то е излекувало и много млади хора. Такъв е и случаят със студентка от Триград (Смолянско), която не можела нито да говори, нито да се движи.

Нейните родители я водили къде ли не, но от това нямало никакъв ефект. Последната им надежда бил манастирът в град Хаджидимово.

Там обаче се срещат с жители на Крибул, които, чувайки тъжната история на момичето, ги канят да посетят местността край тяхното село. Семейството, без много да се чуди, приема.

И чудото става – след първия ритуал момичето започва да говори, а след втория вече се движи без никакъв проблем. За да получиш помощ от камъка, трябва да отиваш там с вяра и с надежда, че той ще ти помогне, казват крибулчани. С навлизането в сакралната територия започва и ритуалът.

Най-напред болният се качва по дървена стълба, окичена с червен конец, дълъг колкото ръста му. След това се промушва през отвора на скалата. Вярва се, че колкото повече скалата го притиска, толкова по-добре е за търсещия здраве и изцеление.

След промушването се пали огнен кръг около стъпката – символ на изгарянето на болката и в същото време проекция на Слънцето на Земята. Символика и значение има и в разположението на отвора – входът сочи изгрева на слънцето, а изходът – залеза. След още едно промушване вече си извън сакралната територия.

Болният трябва да носи със себе си стара връхна дреха, която трябва да върже на едно от дъбовите дървета след ритуала.

Така той оставя болестта си там и се връща здрав. На специално място се слагат и монети. Оставените дрехи и предмети обаче не трябва да се пипат, тъй като се вярва, че който наруши това табу, всъщност взема болестта на този, който я е оставил. Забележително е и схващането, че скалата се стопанисва от змия.

Тя се явява при всяко провеждане на ритуал, но не хвърля в паника посетителите, тъй като си стои мирно и кротко. Според жителите на Крибул тя може да приема много образи, включително и този на човек.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: 4-годишно момче към баща си: Татко, ела си вкъщи, мама не може да се събуди
Next: Италианските баби имат супер трик за почистване на фурната без препарати

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.