Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Без категория
  • Скандалът гърми: Бащата на Мануела Горсова не е жив?
  • Без категория

Скандалът гърми: Бащата на Мануела Горсова не е жив?

Иван Димитров Пешев декември 4, 2024
Screenshot_3

„Няма и следа от бащата на Мануела Горсова. Никой не е виждал и чувал Красимир.

Възможно е да не е жив, независимо дали по своя или чужда воля.

Моля се да е жив и да се появи, да се покае за случилото се. Да върне парите на дъщеря си, която бере душа“, това заяви пред „Труд news“ артистът Владислав Карамфилов, по-известен с прякора Влади Въргала.

Преди броени дни режисьорът съобщи, че бащата на пострадалата в тежка катастрофа Мануела Горсова е в неизвестност. Красимир Горсов не просто е изчезнал, а е изчезнал с над 360 000 лева. Точно толкова пари са били преведени в сметката на Мануела след безпрецедентно за родното правосъдие дело.

„За Диана, майката на Мануела Горсова, времето е спряло преди 18 години. Тя няма никаква връзка с външния свят, тъй близо две десетилетия обгрижва детето си. Денонощно.

Състоянието на Мануела е тежко. Мисля, че тя осъзнава какво се случва с нея. Не може да отрони и дума, знаете… Тя може само да мига“, отбеляза Карамфилов.

Тъй като не може да се откъсне от детето си, Диана пише пълномощно на бившия си съпруг Красимир Горсов, с моето го упълномощава да извършва всичко, свързано с банкови институции и трансакции, болници, трансфери и грижи, свързани с детето им. Диана Горсова не е подозирала, че делото е спечелено и има извършен транш с подобни суми към дъщеря ѝ.

Междувременно Красимир Горсов непрекъснато я уверява, че делото се точи и отлага. Тя не подлага на съмнение казаното.

С пълномощното таткото на Мануела тегли всички налични суми. 

„Той отново е болен, страда от тежка хазартна зависимост„, призна Карамфилов и се извини, че навремето го е защитавал, когато журналистически разследвания показаха как Красимир Горсов харчи парите от дарителските сметки на дъщеря си в казиното. Тогава самият баща не отрече, че има проблем и е зависим, както и че на снимките и видеата от столично казино е именно той.

„Веднъж ми сподели със сълзи на очи, че само когато залага не мисли за детето. Че след катастрофата, причинена от Максим Стависки, са му отнели всичко. Вярата“, отбеляза Карамфилов.

Катастрофата, която завърши със смърт и един завинаги съсипан човешки живот 

5 август 2007 година. Шампионът по фигурно пързаляне и партньор на Албена Денкова Максим Стависки сяда зад волана на колата си след употребата на алкохол.

На пътя Созопол – Приморско навлиза в насрещното платно и помита друга кола.

23-годишният шофьор Петър Петров загива на място.

18-годишната тогава Мануела Горсова изпада в дълга кома.

Днес Мануела е на 36 години и изцяло зависима от майка си Диана. Не говори, не може да се движи, не може да се храни, не може да прави нищо, без чужда помощ. Изцяло невербална.

Разследването за инцидента показа, че шампионът по фигурно пързаляне е шофирал с 1,1 промила алкохол в кръвта.

„Заради това момче дъщеря ми няма да е абитуриентка другия месец“, каза тогава Красимир Горсов. Следват дела и десетки заседания.

В крайна сметка Стависки е осъден да плати неимуществени вреди на семейството на Мануела. Пари за нея събират и дарители. Застрахователи също изплащат суми.

По време на катастрофата Максим Стависки е лице на кампания на bTV за безопасно каране по пътищата с надслов „Ако си пил, слез – искам да стигна жив“.

Continue Reading

Previous: Шефът на Еконт закъса с яхта за 5 милиона в Атлантическия океан
Next: Хиляди Българи плачат с глас! Внезапно почина голям българин

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.