Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Скръбна вест: България загуби светило в медицината
  • Новини

Скръбна вест: България загуби светило в медицината

Иван Димитров Пешев март 31, 2024
vsdfbskfdbkdglngflkhnjh.png

Почина професор дмн Христо Куманов – основател на клиниката по онкоурология в УМБАЛ „Александровска“.

„С покруса и дълбока печал узнахме вестта за смъртта на един от най-забележителните уролози у нас – проф. Христо Куманов. Той е един от доайените на българската урологията, основоположник на бъбречните трансплантации у нас.“, написаха колегите му от лечебното заведение.

 

Роденият през 1934 година проф. Куманов завършва медицина в София и изминава пътя от участъков лекар, през асистент и доцент, до професор по урология, която определя като „кауза за упорити хора”.

Бил е дългогодишен уролог и трансплантолог в УМБАЛ „Александровска“, основател на Клиниката по онкоурология (1992г.) и на Центъра за интермитираща хемодиализа в лечебното заведение, ръководител на Катедрата по урология при Медицинска академия, дългогодишен директор на Научния институт по нефрология, урология, хемодиализа и трансплантация, и директор на Изпълнителната агенция по трансплантации в периода 2005-2009г.

Проф. Христо Куманов е един от основателите, организаторите и участниците в бъбречната трансплантация в България, осъществена успешно от екип на Александровска болница през 1969г. Награждаван е с български и международни награди за клинична и преподавателска дейност.

Автор е на десетки монографии и има над 330 научни труда, публикувани у нас и в чужбина. Голяма част от тях са посветени на трансплантологията на органи и на връзката между апарата за хемодиализа и болни с ХБН на хронична хемодиализационна програма.

Бил е член на урологични дружества и организации в много държави, представител на България в Световната урологична асоциация и два мандата член на УС на Европейската асоциация по урология. Обявен е за медик на 2003 година, а през 2005г. е удостоен със званието Почетен гражданин на София.

Проф. Христо Куманов остави трайна и изключително значима следа в урологията и трансплантологията във всичките им измерения. Неоценим е приносът му за изграждането на няколко поколения уролози в България.

Той бе изключителен професионалист и личност с много добродетели – честен, позитивен, отзивчив и отдаден на медицината. Ще го запомним като взискателен, строг и справедлив преподавател и колега, изключително загрижен за българското здравеопазване, ерудиран клиницист с богат опит в урологията, съчетани с висока колегиалност, всеотдайност и благородство.

Поклонението ще се извърши на 4 април 2024г. от 14:30ч. в храм „Св. Георги“, гр. София (на Петте кьошета).

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: ЧЕТИРИ зодии няма да знаят къде да си дянат парите! Голямата печалба е само въпрос на време:
Next: Студът нахлува само след няколко дни с гръмотевични бури и градушки

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.