Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Скръбна вест! Отиде си голям български поет!
  • Новини

Скръбна вест! Отиде си голям български поет!

Иван Димитров Пешев март 29, 2024
sfdbfgbfdngnhgmhj.png

Напусна ни незабравимият български поет Таньо Клисуров!

Клисуров се готвеше да празнува 80-годишния си юбилей на 23 май. „Полетя към звездите приятелят, човекът, творецът – неотразимият със своето творчество и своя пример – Таньо Клисуров! Той – поетът с национална слава, стожерът на литературната творческа гилдия в Стара Загора, приятелят на толкова много почитатели на изящното слово, обичаният и уважаван от всички главен редактор на списание „Птици в нощта“.

 

Беше тих и сдържан, принципен и справедлив. Остави ни своя блестящ пример и творчество – едно безценно съкровище, което времето ще съхрани. Сбогом, поете, сбогом приятелю!“ Така старозагорските поети съобщиха за кончината своя доайен. „ТЪЖНИТЕ ВЕСТИ идват внезапно и изпепеляват душата…

„Току-що прочетох: отишъл си е ТАНЬО КЛИСУРОВ! О, не! Не и Таньо – такъв чист български параклис; достоен и много талантлив Поет и свиден приятел… Светъл път към вечността, скъпи Таньо! Мария, прегръщам те, миличка! И скърбя заедно с теб и с всички приятели…“, написа във Фейсбук профила си поетесата Елка Няколова.

„Поете, Брате, Приятелю… Сбогом! Обичам те! И Ти благодаря за времето, за думите, за мислите… За всичко, което ни събираше! Мир на душата Ти и Светлина по пътя ти небесен! С БОГОМ, ТАНЬО!“ С тези думи изпрати своя неизменен учител друг майстор на римите – Йордан Пеев.

Таньо Клисуров е роден на 23 май 1944 г. в Мъглиж. Завършил е българска филология във Великотърновския университет. Работил е в културния отдел на в. „Септември“, бил е главен редактор на литературния алманах „Хоризонт“ и на в. „Вик“, драматург на ДТ „Гео Милев“, учител. Член е на СБП и на СБЖ. Автор е на 14 стихосбирки: „Южна гара“, „Най-скъпото“, „Минирано поле“, „Резервен изход“, „Вътрешен глас“, „Собственик на болката“, „Във втората половина на живота“, „Страхувам се от рая“, „Казано с очи“, „Седмото небе“, „Душа, съветник мой попътен“, „Прошепнати думи“, „Внезапно сърцебиене“, „Мерено и немерено“.

В Москва излиза книгата му „Сказано глазами“. Първата му книга „Южна гара“ получава голямата награда на литературните празници „Южна пролет“ в Хасково (1976). Носител е на Наградата за поезия на СБП и редица други литературни награди. Почетен гражданин на Стара Загора. Председател на Дружеството на писателите в града.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Най-младият ходжа Алейдин Тахиров: За да ти върви в живота, не завиждай и не мисли лошото на никого
Next: Остават 4 дни! Всеки българин трябва да прочета тази новина от НАП

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
  • Ключът изстина в дланта ми още преди да го пъхна в ключалката. Металът сякаш помнеше чужди пръсти, чужда бързина, чужда вина.
  • Поех дълбоко въздух, пръстите ми трепереха над екрана на телефона. Това беше последният шанс, който им давах.
  • Пискливият звук на сърдечния монитор беше единственото, което не ме лъжеше.
  • Миналия месец татко ми каза, че е променил напълно завещанието си, така че всичко да отиде при нея. Той го каза нежно, добавяйки: „Трябва да се грижим за Лив.“ Но леката усмивка, която тя ми хвърли, ми остана в ума.
  • Никога не бях казвала на семейството на съпруга си, че разбирам испански.
  • На двадесет и седем години съм и дълго време бях убеден, че в любовта съм пълен провал. Личният ми живот се свеждаше до кратки увлечения и учтиви раздели. Нищо истинско, нищо трайно.
  • След дългото боледуване на съпруга ми тишината не беше спокойствие. Беше остатък от шум, който си беше отишъл, а в ушите ми още кънтеше. Понякога, когато стоях сама в кухнята, ми се струваше, че ще чуя отново онова равномерно писукане, от което се бях научила да разпознавам страх, надежда и безсъние само по една промяна в ритъма.
  • Ноемврийският вятър гонеше сухи листа по тротоара, а Андрей стоеше пред витрината на бижутерийния магазин и гледаше отражението си. Петдесет и две години. Сивина по слепоочията. Скъпо палто. Часовник, струващ повече от годишната заплата на обикновен човек.
  • Той беше човекът, за когото пишеха лъскавите списания. Успешни инвестиции, луксозни вили, яхти, охрана, заседания зад затворени врати. Имаше всичко, което може да се купи.
  • „Виж я ти, твоята селянка е дошла да дояжда остатъците!“ изсмя се Алла, докато сочеше с пръст в изискания ресторант.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.