Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Скръбна вест! Отиде си голям български поет!
  • Новини

Скръбна вест! Отиде си голям български поет!

Иван Димитров Пешев март 29, 2024
sfdbfgbfdngnhgmhj.png

Напусна ни незабравимият български поет Таньо Клисуров!

Клисуров се готвеше да празнува 80-годишния си юбилей на 23 май. „Полетя към звездите приятелят, човекът, творецът – неотразимият със своето творчество и своя пример – Таньо Клисуров! Той – поетът с национална слава, стожерът на литературната творческа гилдия в Стара Загора, приятелят на толкова много почитатели на изящното слово, обичаният и уважаван от всички главен редактор на списание „Птици в нощта“.

 

Беше тих и сдържан, принципен и справедлив. Остави ни своя блестящ пример и творчество – едно безценно съкровище, което времето ще съхрани. Сбогом, поете, сбогом приятелю!“ Така старозагорските поети съобщиха за кончината своя доайен. „ТЪЖНИТЕ ВЕСТИ идват внезапно и изпепеляват душата…

„Току-що прочетох: отишъл си е ТАНЬО КЛИСУРОВ! О, не! Не и Таньо – такъв чист български параклис; достоен и много талантлив Поет и свиден приятел… Светъл път към вечността, скъпи Таньо! Мария, прегръщам те, миличка! И скърбя заедно с теб и с всички приятели…“, написа във Фейсбук профила си поетесата Елка Няколова.

„Поете, Брате, Приятелю… Сбогом! Обичам те! И Ти благодаря за времето, за думите, за мислите… За всичко, което ни събираше! Мир на душата Ти и Светлина по пътя ти небесен! С БОГОМ, ТАНЬО!“ С тези думи изпрати своя неизменен учител друг майстор на римите – Йордан Пеев.

Таньо Клисуров е роден на 23 май 1944 г. в Мъглиж. Завършил е българска филология във Великотърновския университет. Работил е в културния отдел на в. „Септември“, бил е главен редактор на литературния алманах „Хоризонт“ и на в. „Вик“, драматург на ДТ „Гео Милев“, учител. Член е на СБП и на СБЖ. Автор е на 14 стихосбирки: „Южна гара“, „Най-скъпото“, „Минирано поле“, „Резервен изход“, „Вътрешен глас“, „Собственик на болката“, „Във втората половина на живота“, „Страхувам се от рая“, „Казано с очи“, „Седмото небе“, „Душа, съветник мой попътен“, „Прошепнати думи“, „Внезапно сърцебиене“, „Мерено и немерено“.

В Москва излиза книгата му „Сказано глазами“. Първата му книга „Южна гара“ получава голямата награда на литературните празници „Южна пролет“ в Хасково (1976). Носител е на Наградата за поезия на СБП и редица други литературни награди. Почетен гражданин на Стара Загора. Председател на Дружеството на писателите в града.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Най-младият ходжа Алейдин Тахиров: За да ти върви в живота, не завиждай и не мисли лошото на никого
Next: Остават 4 дни! Всеки българин трябва да прочета тази новина от НАП

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.