Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Скръбна вест: Отиде си един от най-добрите лекари в България
  • Новини

Скръбна вест: Отиде си един от най-добрите лекари в България

Иван Димитров Пешев декември 30, 2023
sdfvfdhfhfdhfghgf.png

Почина видният пловдивски лекар и учен проф. д-р Иво Димитров. Тъжната вест съобщиха от катедра „Социална медицина и обществено здраве“ в МУ – Пловдив, чийто ръководител е бил от 1994 до 2004 година.

Работил е като академичен преподавател във висшето училище от 1969 г., бил е заместник-декан на катедра „Здравни грижи“. Автор е на над 350 научни публикации, монографии, научни ръководства и учебници, пише Dunavmost.com. Член е на национални и международни научни асоциации.

Проф. Иво Димитров е участвал активно в основаването на младежко научно дружество „Асклепий“, основоположник е и на Балканските конгреси за студенти и млади учени по медицина и стоматология. Бил е зам. декан на „Здравни грижи“ при ВМИ е участвал в изграждането на университетската база на Цигов чарк.

„Проф. д-р Димитров ще бъде запомнен като вдъхновяващ лектор, учител на поколения млади лекари и учен с признати качества. Катедра „Социална медицина и обществено здраве“ изказва дълбоки съболезнования на семейството, близките и колегите му“, казаха още от катедра „Социална медицина и обществено здраве“ в Медицинския университет.

Своята тъга от кончината му изразиха видните пловдивски медици д-р Надежда Крумова, проф. Благовест Пехливанов, проф. Георги Йорданов, Радка Караджова, проф. Тоньо Шмилев, д-р Веселка Христамян, доц. Нарцис Калева, проф. Кичка Велкова, д-р Сийка Димчева и други.

„Съжалявам за загубата на професор Иво Димитров – моят учител и един от най-видните и уважавани преподаватели по социална медицина в България.

Професор Димитров беше изключителен учен и добър човек, който вдъхновяваше и подкрепяше своите колеги и студенти. Неговото име ще остане в паметта на всички, които са го познавали и уважавали.

Искрени съболезнования на семейството и близките му. Почивай в мир, професоре!“, заяви във фейсбук проф. Румен Стефанов ръководител на катедра „Социална медицина и обществено здраве“ в МУ-Пловдив и председател на Международната общност за сътрудничество при редките болести и лекарства сираци.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Нова бомба от bTV: Тази красавица ще е новата водеща на Аз обичам България
Next: Мика Зайкова попари бъдещите пенсионери с тези думи, ето защо ще пострадат през 2024 г.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.