Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Слава Севрюкова за новата година до 2037г.: Ще изтекат черните времена, България я чака добро
  • Новини

Слава Севрюкова за новата година до 2037г.: Ще изтекат черните времена, България я чака добро

Иван Димитров Пешев януари 1, 2024
slavasevvvv.png

Неразгадания и до днес феномен Слава Севрюкова, за която самата Ванга казва, че е била в пъти по-могъща от нея, си отива преди точно 30 години, през 1991 г.

В последната година от своя живот тя споделя предсказанията си за България, обхващащи периода от настъпващата скоро 2022 до 2037 г.

Слава не обяснява защо избира именно този промеждутък от време, в който да погледне в бъдещето. За разлика от други ясновидци тя не свързва събитията с прекалено конкретни дати, а просто описва с думи картините, които вижда в бъдещето.

Близките до нея хора успяват да запишат буквално едно към едно нейните пророчества, които се разпространяват и 30 години след кончината ѝ.

„В Библия­та е казано: „Последните ще бъдат първи“. Помнете – от България ще поеме по земята голяма Мъдрост. Тепърва светът удивен ще узнае онова, което племето ни е дало на Човечеството. Висока е тая чест.

Колкото до славяните, на тях принадлежи Бъдещето“, нарежда Севрюкова. „Ще изтекат черните времена. В България нещата ще
се проме­нят към добро. Когато с гръм и трясък нахлуе злото и всичко изглежда непоправимо погубено, ненадейно ще настане обрат.

Разпънати на кръст между Изтока и Запада, между Севера и Юга, пред нас се откроява един-единствен избор – Духовността.

Към него нито Западът, нито Изтокът ще ни спрат, защото свише сме предопределени да обогатим све­та. А и в миналото сме го правили…“, казва великата пророчица.

„Не мислете, че земята, по която ходите, ще е все земя… Оцелелите ще са горе, по високото. Затова България – преобладаващо планинска страна – по-слабо ще пострада при бедствията. Страната ще преодолее кризата и ще укрепне.

От богоизбрания ни народ ще се роят бъдещи духовни водачи. Това не е случайно – писмеността на славянското племе преди повече от хилядолетие се яви чрез нас. Предстои ние да разширим неговата култура.

Това е кармично предопределено! България ще я спаси не толкова възстановената икономика, колкото възвърнатата Духовност. Трябва да се стремим да бъдем център на Светлината. И в най-тъмни години не угасват лъчите сред будните синове на нашето племе.

Племето ни не ще погине в изпитанията. Знайте, онези, които останат и които ще дойдат после, все ще се зоват българи“, споделя още в последните си мигове ясновидката, родена на 5 декември 1902 г. в Нова Загора, тогава Княжество България.

Дарбата ѝ е била потомствена, наследила я от своята майка Мария, която баела, лекувала с билки и врачувала.

От дете славата на Слава се носи и извън пределите на България, но ясновидските ѝ занимания ѝ носят опасности до края на житейския ѝ път. Преди 9 септември се криела от църквата, а след 9-и от властта. Ясновидката умира на89-годишна възраст в скромния си апартамент в София.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Как да пречистим дома си от лоша енергия и зли сили с чаша вода – по-силно от бяла магия
Next: Животът на тези зодии ще се превърне в сбъднат сън: от понеделник ще забогатеят стабилно

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.