Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Слави Ангелов дръзна да каже болезнената истина за престъпността в България, която никой не смее да издума
  • Новини

Слави Ангелов дръзна да каже болезнената истина за престъпността в България, която никой не смее да издума

Иван Димитров Пешев август 28, 2022
sslaviasviasvs.jpg

кадър: Нова тв

„В България обикновено нещата стават така – става инцидент с пострадал и загинал и тогава разбираме, че съществува проблем.

В цялата история се измести фокуса, защото излязоха гръмки заглавия от типа „война срещу каналджиите“. Трябва да се води война срещу държавата, защото тази случка показа, че тя не съществува и не функционира“.

Това каза журналистът Слави Ангелов в сутрешния блок на Нова тв във връзка с трагичния инцидент в Бургас, при който автобус, превозващ мигранти, след гонка с полицията удря патрулка и убива двама полицаи.

Не изпускай тези оферти:

„В историята на целия преход кандидатите за работа от МВР са искали да постъпват в КАТ. Тогава се говореше, че за да постъпиш в КАТ, някой трябва да почине.

Преди 7-8 години, когато тръгна големия трафик на бежанци, оттогава никой не иска да ходи в КАТ, а в „Гранична полиция“. Защото там изведнъж изниква сериозен финансов интерес. Тези хора с каква основа и намерения влизат в МВР. Във всяка престъпност в България са замесени полицаи“, каза още той.

По думите му има показателни цифри, че държавата не функционира.

„Във вътрешността на страната се залавят 7 пъти повече хора, отколкото на границата. Представете си за каква пробойна става въпрос“, даде пример той.

„Имаме автобус, който се движи в страната, а не трябва да се движи, защото е спрян от движение. Зад волана му се намира сирийски гражданин на 15-години, който дори не трябва да каран мотопед, а трябва да е и в бежанския лагер в Харманли. Този автобус стига до Бургас – а защо не е спрян до пункта на Созопол?

Представяте ли си ако не беше свързано с бежанци, а с терористи? След това имаме двама полицаи в патрулка – единият не трябва да е там, защото не е на дежурство, но е, защото липсват служители. Всичко показва, че тази държава не функционира“, обобщи разследващият журналист.

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Необичаен плавателен съд смая туристите в Китен
Next: Цяла България трябва да научи за подвига на 20-г. Веско на плажа в Поморие

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
  • Ключът изстина в дланта ми още преди да го пъхна в ключалката. Металът сякаш помнеше чужди пръсти, чужда бързина, чужда вина.
  • Поех дълбоко въздух, пръстите ми трепереха над екрана на телефона. Това беше последният шанс, който им давах.
  • Пискливият звук на сърдечния монитор беше единственото, което не ме лъжеше.
  • Миналия месец татко ми каза, че е променил напълно завещанието си, така че всичко да отиде при нея. Той го каза нежно, добавяйки: „Трябва да се грижим за Лив.“ Но леката усмивка, която тя ми хвърли, ми остана в ума.
  • Никога не бях казвала на семейството на съпруга си, че разбирам испански.
  • На двадесет и седем години съм и дълго време бях убеден, че в любовта съм пълен провал. Личният ми живот се свеждаше до кратки увлечения и учтиви раздели. Нищо истинско, нищо трайно.
  • След дългото боледуване на съпруга ми тишината не беше спокойствие. Беше остатък от шум, който си беше отишъл, а в ушите ми още кънтеше. Понякога, когато стоях сама в кухнята, ми се струваше, че ще чуя отново онова равномерно писукане, от което се бях научила да разпознавам страх, надежда и безсъние само по една промяна в ритъма.
  • Ноемврийският вятър гонеше сухи листа по тротоара, а Андрей стоеше пред витрината на бижутерийния магазин и гледаше отражението си. Петдесет и две години. Сивина по слепоочията. Скъпо палто. Часовник, струващ повече от годишната заплата на обикновен човек.
  • Той беше човекът, за когото пишеха лъскавите списания. Успешни инвестиции, луксозни вили, яхти, охрана, заседания зад затворени врати. Имаше всичко, което може да се купи.
  • „Виж я ти, твоята селянка е дошла да дояжда остатъците!“ изсмя се Алла, докато сочеше с пръст в изискания ресторант.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.