Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Слави остана с пръст в уста! Журналистката Кристина Патрашкова го осъди за неимуществени вреди
  • Новини

Слави остана с пръст в уста! Журналистката Кристина Патрашкова го осъди за неимуществени вреди

Иван Димитров Пешев юли 26, 2022
svlaviasotanta.png

Шоуменът и политик Слави Трифонов загуби и на втора инстанция делото, което му заведе Кристина Патрашкова. Журналистката потърси правата си в съда далеч преди Трифонов да афишира намеренията си да създаде партия и да участва активно в политическия живот у нас.

Патрашкова спечели, след като в „Шоуто на Слави“ по Би Ти Ви дълго време беше обиждана и унижавана, включително и с долнопробни скечове на сексуална основа.

През 2021 година Софийският градски съд прецени, че тя е претърпяла неимуществени вреди в размер на 25 000 лева, съобщава „Филтър”

Последваха две жалби. Първата е от адвоката на Патрашкова – известната юристка Екатерина Димитрова, която обжалва неуважената част от частичния иск в размер на 50 000 лева (при пълен размер от 300 000 лева).

Адвокатите на Трифонов пък обжалваха въобще решението с мотива, че това били скечове и не следвало щцата да е претърпяла вреди.

В крайна сметка втората инстанция – Софийският Апелативен съд уважи искането на адвокат Екатерина Димитрова и осъди „Седем-осми“ АД да заплати 50 хил. лева. С разходите и лихвите по делото сумата ще набъбне на над 65 хиляди лева, изчисляват запознати със съдебните дела.

„Радвам се, че правото възтържествува – коментира събитията Кристина Патрашкова, която научи за съдебната победа навръх рождения си ден. – Възнамерявам голямата част от сумата да даря на фондацията на името на моя баща професор Тодор Патрашков.

Всяка година фондацията награждава лекари от Военно-медицинска академия.

Смятам, че е много важно да бъдат поощрявани добрите практики в медицината. Днес и хората, и обществото са болни, и всякакви подобни каузи могат да са от обществена полза.

Специално искам да благодаря на адвокат Екатерина Димитрова за това, че прие присърце това дело. В случая беше важно да се покаже, че в XXI век една жена не може да бъде подлагана на подобен систематичен тормоз.“

Съвсем наскоро името на Екатерина Димитрова се завъртя в мейнстрийма като възможен служебен министър на правосъдието в задаващия се служебен кабинет. Два пъти тя е избирана за адвокат на годината и два пъти за адвокат №1 в медиите.

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Спиращи дъха разкрития за екзекуцията, която потресе страната: Трупът е бил омотан във вериги
Next: Касапница на пътя! Семейство с две деца пострада в зверска катастрофа, родителите берат душа

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.