След десет години брак открих, че съпругата ми ми изневерява — с моя собствен брат.
Бяха десет години на привидно спокойствие. Десет години на сутрешно кафе, споделени уикенди и бавно изграждане на империя. Аз, Мартин, бях мъжът, който „беше успял“. Моят строителен бизнес процъфтяваше; бяхме се преместили в къщата, която сам бях проектирал, кацнала на хълм с изглед към долината, достатъчно далеч от шума, но достатъчно близо, за да усещам пулса на града, който помагах да се изгради. Анна беше моята котва. Поне така си мислех.
Тя беше красива, разбира се. Винаги безупречна. Но през последната година нещо в нея се беше втвърдило. Една фина пукнатина в порцелана. Отдавах го на стреса. Аз самият бях затрупан. Бях изтеглил огромен бизнес кредит, за да вляза в нов, рисков проект – комплекс от затворен тип. Банката дишаше във врата ми, а сроковете бяха нечовешки.
Откритието не дойде като гръм от ясно небе. По-скоро беше като бавно пълзяща влага, която усещаш в основите, преди да видиш мухъла по стените.
Започна с дребни неща. Телефонът, който винаги беше с екран надолу. Внезапните „разходки“, за да „проветри главата си“. Но истинският сигнал беше Петър.
Брат ми.
Петър беше моята противоположност. Вечният бохем, чаровният провал. Докато аз градих, той рушеше. Докато аз спестявах, той харчеше. Родителите ни, Кирил и Марта, винаги го защитаваха. „Той просто търси себе си, Мартине“, казваше майка ми. Аз бях спрял да им вярвам. Бях плащал гаранциите му, покривал дълговете му от хазарт, намирах му работа, която той напускаше след седмица.
През последните месеци той започна да идва по-често. Винаги, когато аз отсъствах по работа. Анна обясняваше, че „просто му дава съвети“. „Той е в криза, Мартине, трябва да му помогнем.“
Подозрението ме заля една дъждовна вторник вечер. Бях се прибрал по-рано. Срещата ми с инвеститорите беше отменена в последния момент. Къщата беше тиха. Анна я нямаше. Колата й беше в гаража. Влязох, тишината кънтеше. На масата в кухнята стоеше телефонът й. Беше го забравила.
Не съм горд с това, което направих. Беше слабост. Беше отрова, която вече течеше във вените ми. Взех го. Нямаше код. Тя винаги казваше, че няма тайни от мен.
И видях.
Съобщенията не бяха от Петър. Бяха от „Майстор“. Псевдоним. Но съдържанието беше недвусмислено. Говореха за следобеда. Говореха за „твоя тъп съпруг“. Говореха за „следващия път“.
Сърцето ми спря. После заблъска толкова силно, че ми причерня. Студена пот изби по челото ми. Кой беше „Майстор“?
Тя се прибра след час. Мокра от дъжда, бузите й зачервени. „Бях на разходка, за да помисля“, каза тя с онази отработена невинност.
„С кого беше, Анна?“, попитах. Гласът ми беше дрезгав, неузнаваем.
Тя замръзна. „Какво говориш? Сама бях.“
„Не ме лъжи. Видях телефона.“
Паниката в очите й беше всичко, от което се нуждаех. Тя се опита да го грабне, но аз го стиснах.
„Кой е „Майстор“?“, изкрещях.
Тя се разплака. Онези сълзи, които винаги ме обезоръжаваха. Но не и този път. Този път те бяха просто вода.
„Мартине, моля те, не е това, което изглежда…“
„Кой е той!“
Тя мълчеше, трепереше. Аз превъртях списъка с контакти. „Майстор“. Натиснах бутона за повикване. Телефонът иззвъня веднъж. Два пъти.
И тогава чух.
Чух го от горния етаж. От стаята за гости.
Мелодията. Онази глупава мелодия, която Петър никога не сменяше.
Времето спря. Въздухът в стаята се сгъсти до невъзможност. Анна пребледня като платно. Очите й се разшириха от ужас.
„Не“, прошепна тя. „Не, той… той просто дойде да…“
Аз пуснах телефона й. Той изтрака на мраморния под. Качих стълбите. Всяко стъпало беше мъчение. Сърцето ми вече не блъскаше. Беше просто тежък, студен камък.
Отворих вратата на стаята за гости.
Той беше там. Петър. Брат ми. Седеше на ръба на леглото, облякъл една от моите стари тениски, които Анна държеше „за всеки случай“. Гледаше ме с онази негова самодоволна, жалка усмивка, която винаги бях мразил.
„Здравей, братко“, каза той. „Подреди ли си документите днес?“
Това предизвика семейна драма.
Не помня как слязох долу. Не помня как я изгоних. Помня само звука от счупеното стъкло, когато юмрукът ми срещна огледалото във фоайето. Помня писъците на Анна и тихото, почти подигравателно мълчание на Петър, докато си тръгваше след нея.
Глава 2
На следващата сутрин светът беше сив. Счупеното огледало лежеше на парчета, отразявайки хиляди версии на съсипания мъж, в когото се бях превърнал. Къщата, моята крепост, сега беше празна гробница.
Първото ми обаждане не беше до адвокат. Беше до родителите ми.
Срещнахме се в старата им къща. Мястото миришеше на детство и ванилия, миризма, която сега ми се струваше покварена. Марта, майка ми, веднага усети. Майките винаги усещат.
„Мартине, какво има? Изглеждаш ужасно. Анна добре ли е?“
Кирил, баща ми, сгъна вестника си. Той беше мъж на малко думи, стоик, чието одобрение бях търсил цял живот.
„Анна ме напусна“, казах аз. Думите заседнаха в гърлото ми.
„Какво?“, ахна Марта. „Но защо? Какво си направил?“
Вината. Винаги сочеше към мен. Аз бях отговорният. Аз бях този, който трябваше да държи всичко под контрол.
„Не аз, мамо. Тя. Тя ми изневери.“
Кирил вдигна поглед. Очите му, обикновено спокойни, сега бяха остри като кремък. „С кого?“
Това беше моментът. Моментът, в който можех да бъда милостив. Можех да кажа „някой от работата“ или „не знам“. Но предателството беше двоен възел. То изискваше пълна, брутална истина.
„С Петър.“
Тишината, която последва, беше по-шумна от всеки писък. Марта сложи ръка на устата си. Лицето на Кирил не трепна, но видях как вената на слепоочието му започна да пулсира.
„Лъжеш“, прошепна Марта. „Ти си ядосан, казваш го, за да го нараниш…“
„Аз видях, мамо. Хванах ги. В нашата къща.“
Марта се свлече на стола. Риданията й бяха сухи, задавени. Кирил стана. Той отиде до прозореца и се загледа в мъртвата градина. Дълго време не каза нищо. После се обърна.
„Това момче“, каза той, гласът му беше нисък и пълен с отровен гняв, какъвто никога не бях чувал. „Той вече не ми е син.“
„Кириле, не говори така!“, изплака Марта. „Той е нашето момче! Мартине, трябва да има грешка…“
„Няма грешка“, прекъснах я аз. „Свършено е. С нея. И с него.“
Тръгнах си, оставяйки ги в руините на семейството, което бяхме.
Драмата тепърва започваше. Новината се разпространи като горски пожар сред малкия ни семеен кръг. Обади ми се Деница, по-малката ми сестра. Тя учеше право в университета в столицата. Винаги съм се грижил за нея, плащах таксите й, помагах й със студентския кредит, който беше изтеглила за малкото си студио.
Тя плачеше в телефона. „Марти, вярно ли е? Мама ми се обади, не можеше да говори. Вярно ли е за Петър и Анна?“
„Вярно е, Дени.“
„Но… как? Защо? Мартине, какво ще правим? Татко казал, че ще го лиши от наследство…“
„Деница, стой далеч от това“, казах уморено. „Имаш изпити. Съсредоточи се.“
„Как да се съсредоточа? Това е нашето семейство! Петър е… той е глупак, но е наш брат. А Анна… аз я обичах като сестра.“
Затворих. Не можех да понеса съчувствието. Не можех да понеса болката в гласа й.
Два дни по-късно Анна се появи в офиса ми.
Моят офис беше моето светилище. Стъкло и стомана, високо над града. Хората идваха тук, за да подписват договори за милиони, да обсъждат бъдещето.
Тя влезе, подминавайки слисаната ми секретарка. Изглеждаше различно. Изглеждаше съсипана, но в очите й имаше нова, отчаяна решителност.
„Мартине, трябва да говорим.“
„Нямаме какво да си кажем. Адвокатът ми ще се свърже с теб.“
„Не, ти ще ме изслушаш!“, гласът й се повиши. „Знам какво направих. Беше грешка. Чудовищна грешка. Бях самотна. Ти винаги работеше. Винаги беше зает с твоя бизнес, с твоите заеми, с твоите проекти!“
„О, сега аз съм виновен?“, изсмях се аз, но смехът беше кух. „Аз съм виновен, че брат ми спеше в леглото ми?“
„Той ме разбираше!“, изкрещя тя.
„Разбира се, че те е разбирал. Той разбира всеки, от когото може да изсмуче нещо. Какво му обеща? Дял от къщата? От бизнеса?“
Тя се сви, сякаш я ударих. И тогава го направи. Актът на пълно отчаяние. Тя, засрамена, се опита да се спаси.
„Мартине“, каза тя, гласът й внезапно омекна, стана умоляващ. Тя пристъпи към мен. „Не можем да захвърлим десет години. Аз… Аз съм бременна.“
Стомахът ми се преобърна. Светът се наклони. Бременна.
Погледнах я. Пресмятах. Кога за последно бяхме… Беше минало толкова време. Стресът покрай новия проект ме беше изцедил.
„Бременна“, повторих аз.
„Да. Нашето бебе, Мартине. Шанс да започнем отначало. Моля те.“
Тя протегна ръка, за да докосне моята. Аз се отдръпнах, сякаш ръката й беше нажежена.
Не се подлъгах.
Това не беше маслинова клонка. Това беше капан. Капан, изплетен от лъжи и отчаяние. Знаех, дори да имаше и най-малкият шанс бебето да е мое, че то е заченато в измама. Знаех и друго. Познавах брат си. Той беше безразсъден, но не беше глупав по този начин. Това беше неин ход.
„Не“, казах аз. Гласът ми беше леден.
„Какво „не“?“
„Не, Анна. Няма да има „начало“. Няма „наше бебе“.“
„Но аз съм бременна! Ти не можеш просто да…“
„Аз мога. Всъщност, вече го направих.“ Отворих чекмеджето на бюрото си и извадих сгънатите листове. „Това е молбата за развод. Вчера я подадох.“
Тя погледна документите, после мен. Омразата в очите й беше толкова чиста, толкова силна, че почти ме изгори.
„Ще съжаляваш за това, Мартине. Ще те унищожа. Ще взема всичко. Ще кажа на всички какво чудовище си, да изоставиш бременната си жена!“
„Казвай каквото искаш. А сега излез. Преди да съм извикал охрана.“
Тя излезе, тръшвайки вратата. Но думите й останаха да висят във въздуха. „Ще те унищожа.“ Знаех, че не блъфира.
Глава 3
Наех най-добрата. Магдалена. Тя беше легенда в средите на бракоразводните дела. Желязна дама, която никога не губеше. Нейният офис беше пълната противоположност на моя – стар махагон, книги, миризма на скъп парфюм и закон.
Тя ме изслуша, без да си води бележки, само ме гледаше с проницателните си, тъмни очи.
„Бременна, значи“, каза тя, след като свърших. Това не беше въпрос. „И ти си сигурен, че не е твое?“
„Повече от сигурен. Почти сигурен.“
„В правото „почти“ не съществува, Мартине. Трябва да сме категорични. Ще поискаме ДНК тест веднага щом бебето се роди. Дотогава тя ще използва тази бременност като оръжие.“
„Тя заплаши, че ще ме унищожи. Че ще вземе бизнеса.“
Магдалена се усмихна леко. Беше студена усмивка. „Разбира се, че ще опита. Десет години брак. Вие сте изградили тази империя заедно, поне на хартия. Имате ли предбрачен договор?“
Поклатих глава. Бях млад, влюбен и глупав.
„Разбира се. Добре. Тогава тя има право на половината. Освен ако…“
„Освен ако?“, попитах аз, усещайки как примката се затяга. Моят бизнес беше целият ми живот. Той беше изграден с моята пот, с моите безсънни нощи.
„Освен ако не докажем, че тя активно е вредила на брака и на вашите активи. Изневярата е морална категория, но в съда тя е и финансова. Особено изневяра с близък роднина. Това е… грозно. Съдиите не го харесват.“
Тя се изправи и отиде до прозореца. „Но имаш по-голям проблем. Този голям заем, който си изтеглил преди три месеца.“
Бях шокиран. „Как знаеш за това?“
„Аз съм твоят адвокат. Проверявам всичко. Изтеглил си огромна сума, използвайки семейната къща като частична гаранция. Нали така?“
Кимнах.
„Това означава, че дългът е общ. Но също така означава, че бизнесът ти е уязвим. Ако тя и нейният адвокат – а тя ще наеме акула, повярвай ми – успеят да замразят активите ти, ти няма да можеш да обслужваш заема. А ако не обслужваш заема, банката ще вземе всичко. И къщата, и проекта. Тя няма нужда да ти взима половината, Мартине. Тя просто трябва да те спъне и да те остави да кървиш.“
Усетих как студена вълна премина през мен. Това беше план. Това беше война.
„Какво да правя?“, попитах.
„Работиш. Правиш се, че нищо не се е променило. Обслужваш си заема. И се молиш тя да роди бързо. Междувременно, ние ще копаем. Трябва да знам всичко за нея. И всичко за брат ти, Петър.“
Войната започна.
Адвокатът на Анна, някой си Атанасов, беше точно това, което Магдалена предрече. Акула. Първият му ход беше да поиска незабавна издръжка и запор на всички мои сметки, твърдейки, че „клиентката му е бременна, емоционално съсипана и без средства, изоставена от безсърдечен съпруг-бизнесмен“.
Съдът отхвърли пълния запор, но ми наложи огромна временна издръжка. Парите изтичаха.
Междувременно, семейството ми се разпадаше. Баща ми, Кирил, беше изпълнил заканата си. Беше спрял всякакъв контакт с Петър. Беше го изхвърлил от малкото семейно жилище, което му беше дал под наем. Майка ми беше съсипана. Тя се опитваше да посредничи. Звънеше ми, плачейки.
„Мартине, той е на улицата! Той е твой брат!“
„Той спря да бъде мой брат в момента, в който прекрачи прага на спалнята ми, мамо. Не ми звъни за него.“
„Но и Анна… тя е сама, бременна…“
„Тя не е сама. Тя е с него. Избрала си е. Сега ще живеят с последствията.“
Затворих. Всяко такова обаждане беше като забиване на нож в раната.
Петър и Анна наистина бяха заедно. Бяха наели малък апартамент в крайните квартали. Той, разбира се, не работеше. Живееха от парите, които аз бях длъжен да й плащам като издръжка. Иронията беше брутална. Аз финансирах живота на жената, която ме предаде, и на мъжа, който заби ножа.
Бизнесът започна да страда. Новината за „мръсния развод“ се разчу. Инвеститорите станаха предпазливи. Единият от основните ми купувачи за новия комплекс се оттегли, позовавайки се на „пазарна несигурност“. Знаех, че е лъжа. Никой не искаше да си връзва парите с мъж, чийто живот се разпада публично.
Трябваше да действам.
Една вечер се срещнах с Димитър. Димитър беше… сив кардинал. Човек, който уреждаше неща, които не можеха да бъдат уредени по законния начин. Познавах го покрай сделките със земя. Не го харесвах, но го уважавах.
„Мартине“, каза той, докато разбъркваше кафето си в луксозния ресторант, където никой нямаше да ни чуе. „Чувам, че имаш проблеми. Домашни.“
„Имам проблем с брат ми, Димитър. Искам да знаеш всичко за него.“
Димитър се усмихна. „Петър. Да. Познато име. Той дължи пари. На много хора.“
„На теб дължи ли ти?“
Усмивката му стана по-широка. „На мен не. Аз съм по-умен. Но дължи на хора, които не са толкова търпеливи. Хазарт. Лоши инвестиции. Опитваше се да ти подражава, но без твоя акъл.“
„Колко?“
„Много. Достатъчно, за да изчезне човек.“
Ето го. Мотивът. Не беше просто страст. Не беше просто завист. Беше отчаяние. Петър беше видял в Анна своя спасителен билет. Ако тя се разведеше с мен, тя щеше да получи милиони. А той щеше да получи нея и парите.
„Чудя се“, казах аз бавно, „какво би станало, ако тези нетърпеливи хора разберат къде точно живее той сега.“
Димитър ме погледна. „Това би било опасно, Мартине. За него.“
„Той избра опасността. Аз просто искам справедливост.“
Димитър кимна. „Справедливостта струва пари. Но за теб… ще е услуга. Срещу услуга. Онзи парцел до реката… знам, че имаш влияние в общината. Искам го преотреден за строителство.“
Това беше мръсно. Беше незаконно. Беше точно това, срещу което се бях борил цял живот.
„Ще си помисля“, казах аз.
„Мисли бързо. Лихварите не чакат.“
Глава 4
Напрежението се покачваше от всички страни. Банката започна да ми изпраща напомнителни писма. Продажбите на апартаментите в новия комплекс бяха замрели. Бях на ръба да наруша договора за заема. Магдалена ме предупреди, че ако това се случи, Атанасов ще поиска незабавна разпродажба на активите, за да „подсигури дела на клиентката си“. Бях в капан.
Деница ми се обади отново. Този път не плачеше. Беше бясна.
„Татко спря всичките пари на мама!“, каза тя. „Защото тя се е видяла с Петър. Опитала се е да му даде пари. Марти, тя няма с какво да си плати сметките! Татко е изперкал!“
Въздъхнах. Баща ми, Кирил, беше човек на крайностите. За него предателството беше смъртен грях.
„Ще й пратя пари, Дени. Не се притеснявай.“
„Не става въпрос само за това! Ами аз? Моят кредит за жилището… ти ми помагаше с вноските. Сега, с твоите проблеми… Марти, ще трябва да напусна университета. Не мога да си позволя и таксите, и кредита. Ще трябва да започна работа.“
Това ме удари по-силно от предателството на Анна. Деница беше моето момиче. Тя беше умна, тя беше бъдещето на това провалено семейство.
„Няма да напускаш нищо“, казах твърдо. „Ще се оправя. Фокусирай се върху изпитите си. Казах ти.“
„Как да се фокусирам?“, извика тя. „Петър ми звъни. Плаче. Казва, че някакви хора го търсят. Че ще го убият. Обвинява теб! Ти ли си ги пратил, Марти?“
Лед скова сърцето ми. „Той си го е направил сам, Деница. Стой далеч от него. Чуваш ли ме? Той е отрова.“
„Той е наш брат!“, изкрещя тя и затвори.
Отидох до прозореца. Градът пулсираше долу, без да се интересува от моята драма. Трябваше да избирам. Моят бизнес. Или моята сестра.
Набрах номера на Димитър.
„Парцелът е твой“, казах аз. „Уреди го. Но искам нещо в замяна. Освен Петър.“
„Слушам.“
„Искам да купиш три от апартаментите в моя комплекс. На пълна цена. Чрез твои подставени фирми. Искам парите в сметката ми до утре.“
Имаше пауза. „Това е изпиране на пари, Мартине.“
„Това е бизнес, Димитър. Аз имам нужда от ликвидност. Ти имаш нужда от парцел. Всички печелят.“
Той се изсмя. „Харесваш ми. Станал си играч. Добре. Утре парите ще са там. А хората, които търсят брат ти… ще станат малко по-нетърпеливи.“
Сключих сделка с дявола. Но за първи път от месеци имах въздух. Преведох парите на Деница и на майка ми. Платих вноската по кредита. Банката беше доволна. Засега.
Но знаех, че Димитър няма да забрави услугата. Аз бях компрометиран.
Дни по-късно, Магдалена ме извика в офиса си. Изглеждаше притеснена.
„Имаме проблем. Атанасов е внесъл ново искане. Той твърди, че има доказателства, че ти си прехвърлял активи, за да ги скриеш от делото. Говори за „подставени фирми“ и „симулативни сделки“.“
Кръвта ми замръзна. Димитър. Разбира се. Той ме беше изиграл. Беше ми дал парите, но беше пуснал слуха на Атанасов. Така ме държеше в ръцете си. Ако проговоря за парцела, той щеше да потвърди прането на пари. Бях в двоен капан.
„Какво означава това?“, попитах.
„Означава, че съдията е бесен. Насрочил е предварително изслушване. И е много вероятно да замрази всичко. Всичко, Мартине. Този път наистина. Трябва ти чудо.“
Глава 5
Чудото не дойде. Дойде призовка.
Съдебната зала беше студена, облицована с тъмно дърво, което сякаш поглъщаше светлината. Анна седеше от другата страна, до Атанасов. Бременността й вече беше очевидна, тя я носеше като щит, като броня. Държеше ръка на корема си през цялото време. Изглеждаше крехка, жертва.
Петър не беше там. Чух, че се е скрил. След като хората на Димитър го бяха „посетили“, той беше изчезнал. Анна беше сама в това.
Атанасов беше брилянтен в своята жестокост. Той рисуваше картина на мен като студен, пресметлив бизнесмен-тиранин, който е изхвърлил бременната си, любяща съпруга на улицата заради „недоказани подозрения“.
„Ваша чест“, говореше той с плътен глас. „Моята клиентка е в тежко физическо и емоционално състояние. А докато тя се бори за оцеляването си, господинът тук“ – той посочи към мен – „използва сложни схеми, за да прехвърля активи. Продажби на апартаменти на новосъздадени фирми, регистрирани на името на лица, свързани с организираната престъпност!“
Магдалена скочи. „Протест, Ваша чест! Това са неоснователни клевети!“
„Отхвърля се“, каза съдията студено. Той гледаше мен. „Господине, тези твърдения са изключително сериозни. Можете ли да обясните тези транзакции?“
Погледнах Магдалена. Тя ми беше казала да кажа истината – че това са нормални продажби. Но аз знаех, че Атанасов има доказателства. Димитър се беше погрижил.
„Това са редовни бизнес сделки, Ваша чест. Пазарът е труден, продавам на когото мога.“
„На фирми, регистрирани преди една седмица?“, контрира Атанасов. „Моля ви. Той ограбва семейното имущество, преди съдът да се е произнесъл!“
Анна започна да плаче тихичко. Ефектът беше съкрушителен.
Съдията удари с чукчето. „С оглед на представените доказателства за възможна злоупотреба и с цел защита на интересите на бременната ищца, постановявам: Пълен запор върху всички лични и фирмени сметки на ответника. До приключване на делото.“
Това беше смъртна присъда.
Излязох от залата вцепенен. Магдалена ме последва.
„Това е катастрофа, Мартине“, каза тя. „Той спечели. Сега нямаш достъп до нищо. Не можеш да плащаш на доставчици. Не можеш да плащаш заплати. И не можеш да плащаш на банката.“
Банката. Заемът.
Обаждането дойде още същата вечер. Бяха учтиви, но категорични. Имам тридесет дни да покрия просрочената вноска, иначе започват процедура по отнемане на обезпечението. Къщата. И проектът.
Анна беше спечелила. Тя не трябваше да взима половината. Тя просто ме изчака да се самоубия.
Глава 6
Бях в капан. Прекарах следващите няколко дни в мъгла. Секретарката ми напусна, защото не можех да й платя. Работниците на обекта спряха работа. Телефонът ми прегряваше от гневни кредитори.
Бях сам в огромната, празна къща, която скоро нямаше да бъде моя.
Една вечер, докато седях в тъмния си кабинет и гледах документите за принудително изпълнение, на вратата се позвъни.
Беше Деница. Изглеждаше изтощена. Беше отслабнала, тъмни кръгове под очите й.
„Не ми вдигаш телефона“, каза тя тихо, влизайки без да пита.
„Няма смисъл, Дени. Нямам пари. За никого.“
Тя седна срещу мен. „Знам. Чух за запора. Марти, това е лудост.“
„Това е реалността.“
Тя ме погледна. В очите й нямаше съчувствие. Имаше гняв. „Говорих с Петър.“
Стиснах облегалките на стола. „Казах ти да стоиш далеч от него.“
„Той се крие. В някаква дупка. Страх го е. Марти, онези хора… те са го пребили. Едвам ходи.“
„Добро. Може би ще се научи.“
Тя плесна с ръка по масата. „Стига! Стига, Мартине! Ти си виновен за това! Ти си ги пратил!“
„Аз ли? Аз ли съм виновен, че той спа с жена ми? Аз ли съм виновен, че той е затънал в дългове от хазарт? Аз ли съм виновен, че се опитаха да ме унищожат?“
„Ти го направи. Ти сключи сделка с онзи… Димитър. Аз уча право, Мартине. Не съм глупава. Знам как работи този свят. Ти използва отчаянието на Петър, за да го смажеш, а после Димитър използва теб, за да те смаже. Това е верига.“
Мълчах. Тя беше права.
„И знаеш ли какво още?“, продължи тя, гласът й трепереше от сдържани сълзи. „Говорих с Анна.“
Това ме изненада. „Защо си говорила с нея?“
„Защото някой трябва! Защото всички вие се държите като деца в пясъчник, докато рушите всичко! Тя също се страхува. Тя е сама. Петър я изостави, веднага щом парите ти спряха. Той не я е обичал, Мартине. Той е обичал парите ти.“
Това го знаех. Но да го чуя от Деница, беше различно.
„Тя живее в онази мизерна квартира“, каза Деница. „Без отопление. Бременна в осмия месец. Тя е ужасена от това, което е направила. Тя знае, че е загубила всичко.“
„Тя спечели, Дени. Тя ме съсипа.“
„Не, Мартине. Ти се съсипа сам. Тя просто беше катализаторът. Ти беше толкова обсебен от бизнеса си, от успеха си, от това да си „по-добрият син“ от Петър, че не видя нищо друго. Ти я беше изоставил много преди тя да ти изневери.“
Думите й бяха като шамари. Болезнени, но истински. Погледнах я. Тя вече не беше малкото момиче, на което помагах. Беше жена. И беше по-силна от всички нас.
„Какво искаш да направя, Деница?“, попитах уморено. „Нямам нищо.“
„Не е вярно. Имаш име. Имаш опит. Но първо трябва да спреш тази война. Отиди при Анна. Говори с нея. Не като съпруг. А като човек. Спрете това дело, преди банката да е взела и последната троха.“
„Тя няма да се съгласи. Атанасов иска кръв.“
„Тя ще се съгласи. Тя е уплашена. Атанасов работи за нея, не обратното. Предложи й споразумение. Дай й нещо. Достатъчно, за да започне наново, далеч оттук. Но спаси бизнеса. Спаси това, което е останало.“
Тя стана. „Дойдох да ти кажа това. И още нещо. Мама е в болница. Получила е криза. Стресът й дойде в повече. Татко е при нея.“
Тя остави тази последна бомба и си тръгна.
Останах сам в тишината. Деница беше права. Бях сляп. Бях воден от гняв и отмъщение. И в процеса бях наранил единствените хора, които имаха значение. Майка ми. Сестра ми. И дори себе си.
Глава 7
Болницата миришеше на страх и антисептици. Майка ми лежеше в леглото, бледа и крехка. Баща ми седеше до нея, прегърбен. Изглеждаше остарял с двадесет години.
„Как е тя?“, попитах тихо.
Кирил вдигна поглед. В очите му нямаше гняв. Само безкрайна умора. „Ще се оправи. Лека криза. Но лекарят каза… трябва да спрем. Всички ние. Това напрежение я убива, Мартине.“
Кимнах. Седнах от другата страна на леглото. Марта отвори очи.
„Марти…“, прошепна тя. „Видях Деница. Тя ти е казала.“
„Да, мамо. Почивай си.“
„Тя е право момиче“, каза майка ми. „Тя е най-силната от всички ни… Моля те, Мартине. Прекрати го. Няма значение кой е прав. Просто го прекрати. Не искам да губя и двамата си сина.“
„Петър си тръгна сам, мамо.“
„Той е страхливец“, обади се Кирил. „Винаги е бил. Но е твоя кръв. А онова бебе… то е кръв от кръвта ни. То не е виновно.“
Бебето. В цялата тази финансова и правна битка почти бях забравил за него. Бебето, което скоро щеше да се роди. Моят племенник.
Решението се оформи в ума ми. Беше горчиво, но беше единственият изход.
На следващия ден отидох в кантората на Атанасов. Без Магдалена. Сам.
Атанасов беше изненадан да ме види. Самодоволството му беше почти осезаемо.
„Господин Мартине. Каква изненада. Идвате да се предадете?“
„Идвам да говоря с клиентката ви. Сама.“
Той се намръщи. „Това е против процедурата.“
„Процедурата доведе до запор на сметките ми, което означава, че никой няма да получи нищо, когато банката вземе всичко. Включително и вашият хонорар. Извикайте я. Или ще обявя фалит утре сутринта и тогава наистина ще видите какво е „нулев актив“.“
Той ме прецени. Знаеше, че не блъфирам. Вдигна телефона.
Анна дойде след двадесет минути. Изглеждаше уплашена. Коремът й беше огромен. Срещата беше в конферентна зала. Атанасов настоя да присъства.
„Какво искаш, Мартине?“, попита тя.
„Искам да спрем. Предлагам ти споразумение.“
Атанасов се изсмя. „Нямаш какво да предложиш. Ти си разорен.“
„Още не. Проектът все още е мой, макар и ипотекиран. Къщата също. Ето сделката, Анна.“ Погледнах я право в очите. „Оттегляш всички искове. Незабавно. Вдигате запора. Аз продавам къщата. Нашата къща. Това ще покрие по-голямата част от бизнес заема. Ще рефинансирам остатъка с проекта. Ще ми е трудно, ще отнеме години, но ще се изправя.“
„И какво получава тя?“, попита Атанасов.
„Тя получава апартамента, който купихме на мое име преди пет години, онзи, който давахме под наем. Прехвърлям й го. Веднага. И й давам…“, преглътнах, „…петдесет хиляди. В брой. Това е всичко, което мога да изтегля като лични средства от приятели.“
„Това е нелепо!“, извика Атанасов. „Къщата струва милиони! Бизнесът струва десетки милиони! Тя има право на половината!“
„Тя няма право на нищо, ако банката вземе всичко!“, повиших тон. „Това е сделката, Анна. Вземи я или я остави. Взимаш апартамента и парите, и започваш наново. Далеч от мен. Далеч от това семейство. Или оставаш тук и се бориш за трохите, които банката ще остави. А аз ти обещавам, няма да има нищо.“
Анна гледаше ръцете си. Тя трепереше.
„А… а бебето?“, прошепна тя.
Тук беше. Същината.
„Бебето не е мое. Ние го знаем. Ти ще поискаш ДНК тест, за да го докажеш, и аз ще го потвърдя. Това ще е част от споразумението. В замяна на това, аз няма да повдигам въпроса за бащинството на Петър. Той ще е… син на неизвестен баща. Така е по-чисто за всички. Ти си свободна. Той е свободен.“
„Тя иска издръжка за детето!“, каза Атанасов.
„Тя не може да иска издръжка от мен за дете, което не е мое. И не може да иска от Петър, защото той няма нито лев. Това е твоят син, Анна. Твоя отговорност.“
Тя вдигна поглед. Сълзи се стичаха по лицето й. „Ти ме мразиш толкова много, нали?“
„Нямам време за омраза, Анна. Опитвам се да оцелея. Същото трябва да направиш и ти. Вземи сделката. Това е единственият ти спасителен пояс.“
Тя погледна към Атанасов, после пак към мен. „Съгласна съм.“
„Не!“, скочи Атанасов. „Анна, не бъди глупава, ще измъкнем повече!“
„Млъкни!“, изкрещя тя. „Млъкни! Не разбираш ли? Свършено е! Аз не искам повече. Искам просто да… да дишам. Съгласна съм, Мартине. Подпишете документите.“
Глава 8
Подписването на документите беше най-тихият край на една шумна война. Магдалена беше бясна, че съм преговарял зад гърба й, но когато видя условията, кимна. „Това е най-доброто, което можеше да измъкнеш от тази касапница. Продавай къщата бързо.“
Запорът падна. Прехвърлих апартамента на Анна. Дадох й парите. Тя изчезна от живота ми.
Къщата беше продадена за броени дни, на по-ниска цена, отколкото струваше, но нямах избор. Парите отидоха директно в банката. Рефинансирах остатъка от заема срещу проекта. Бях на ръба, но бях на повърхността. Моят бизнес, макар и осакатен, беше мой.
Майка ми се прибра от болницата. Баща ми започна да говори с мен отново, макар и с усилие. Деница продължи да учи.
Петър не се появи. Никой не го беше виждал. Сякаш се беше изпарил.
Животът продължи. Или по-скоро, започна да пълзи напред. Преместих се в малък апартамент под наем близо до обекта. Работех по осемнадесет часа на ден. Влагах всяка стотинка обратно в строежа.
Минаха месеци. Зимата дойде, тежка и студена. Една вечер, докато преглеждах чертежите, телефонът ми иззвъня. Непознат номер.
„Ало?“
„Господин Мартин?“, гласът беше женски, плах. „Обаждам се от болницата. Имаме пациентка тук, Анна. Тя… тя роди преди няколко часа.“
Сърцето ми пропусна удар. „Добре ли е?“
„Да, тя е добре. Но бебето… има усложнения. То е… то е много малко. В кувьоз е. Тя няма никого. Тя е вписала вас като лице за контакт при спешни случаи.“
„Но ние сме разведени.“
„Знам, господине. Но тя не спира да повтаря вашето име. И… тя няма пари да плати за някои от процедурите. Лекарят каза, че…“
Затворих.
Стоях в тишината на празния си апартамент. Тя беше подписала. Аз бях изпълнил своята част. Бяхме приключили. Това бебе не беше мое. То беше символ на предателството. То беше синът на брат ми.
Но по-късно, когато се роди бебето, аз…
Аз отидох в болницата.
Намерих я в обща стая. Изглеждаше ужасно. По-зле, отколкото в съда. Беше прозрачно бледа, очите й хлътнали.
Като ме видя, тя се опита да седне, но не успя.
„Мартине…“, прошепна тя.
Не казах нищо.
„Той е болен“, каза тя, сълзите потекоха отново. „Те казаха… белите му дробове. Трябват му лекарства. Скъпи са. Аз… аз нямам парите, които ми даде. Похарчих ги.“
„Как си ги похарчила?“, попитах студено.
„Петър. Той се появи. Малко преди да родя. Беше… в лошо състояние. Хората пак го търсеха. Той взе парите. Каза, че ще се оправи и ще се върне за нас. Но не се върна.“
Разбира се. Класически Петър. Дори в дъното, той намираше начин да копае по-дълбоко.
„Той ме изостави, Мартине. Отново. А сега синът ми ще умре, защото аз бях глупачка.“ Тя се разрида истерично.
Медицинската сестра влезе. „Господине, моля ви. Тя трябва да почива.“
Аз я последвах в коридора. „Какво му е на бебето?“
„Недоносено. Неразвити бели дробове. Имаме нужда от специална инжекция. Струва скъпо. А майката няма осигуровки.“
„Колко?“
Тя ми каза сумата. Беше огромна. Беше почти всичко, което бях успял да заделя за следващата вноска към доставчиците на цимент. Ако я платя, рискувах да спра строежа отново.
Погледнах през стъклото на интензивното отделение.
То беше там. Мъничко същество в стъклена кутия, оплетено в жици. Толкова крехко.
Това беше синът на брат ми. Плът от моята плът. Кръв от моята кръв. Неговото ДНК беше мое, само че размесено. Той беше моят племенник.
И той беше невинен. Той не беше избрал родителите си. Не беше избрал да се роди в тази бъркотия.
Погледнах към сестрата. „Платете. Ще покрия всичко. Осигурете му най-доброто лечение.“
Върнах се в стаята на Анна. Тя ме гледаше с широко отворени, пълни със страх и надежда очи.
„Ще се погрижа за него“, казах аз. „Ще платя за лечението. Но имам едно условие.“
„Всичко“, прошепна тя.
„Ти ще се откажеш от него. Ще го дадеш за осиновяване.“
Тя ме погледна, сякаш бях полудял. „Какво? Не! Той е мой син! Не можеш да ми го вземеш!“
„Аз не ти го взимам, Анна. Аз го спасявам. Ти не можеш да се грижиш за него. Ти нямаш пари, нямаш дом, нямаш бъдеще. Баща му е беглец и престъпник. Какъв живот ще му дадеш? Аз ще платя за лечението му. Ще се погрижа да бъде осиновен. От добро семейство. Семейство, което може да му даде това, което ние не можем.“
„Но той е мой…“
„Той е мой племенник!“, гласът ми се повиши. „И аз няма да позволя да умре в мизерия заради твоята гордост или глупостта на брат ми. Това е сделката, Анна. Животът му срещу свободата му. Избирай.“
Тя ме гледаше дълго. Омразата се върна в очите й, но този път беше смесена с пълно поражение. Тя знаеше, че съм прав.
„Ти си чудовище, Мартине“, прошепна тя.
„Да“, казах аз. „Станах. Вие ме направихте. Но това чудовище ще спаси сина ти. Сега почивай. Адвокатът ми ще дойде утре с документите.“
Глава 9
Магдалена беше втрещена.
„Ти си луд“, каза тя, когато й обясних плана в офиса й на сутринта. „Това е… това е отвъд всичко. Да платиш лечението е едно. Но да я принудиш да се откаже от детето? Това е незаконно, Мартине! Това е изнудване.“
„Това е единственият начин. Ако аз платя, а тя го задържи, аз ставам вечният банкомат. Тя ще ме изнудва до края на живота ми, използвайки детето. Аз познавам Анна. А ако не платя, детето умира. Това ли искаш?“
„Има и трети вариант. Оставяш ги. Не е твой проблем.“
„Той е мой племенник“, казах твърдо. „Това го прави мой проблем.“
Магдалена въздъхна. „Добре. Няма да е пълно отказване тогава. Това няма да мине. Но мога да уредя временно попечителство. На социалните служби. С теб като… настойник, който плаща разходите. Докато тя се изправи на крака. Но трябва да си много внимателен. Всяко плащане трябва да е директно към болницата. Нито стотинка в нейните ръце.“
Кимнах. Беше по-добре от нищо.
Платих. Бебето, което тя беше нарекла… Христо, започна да се подобрява. Инжекциите действаха.
Анна излезе от болницата. Аз й наех малка стая в пансион. Просто, за да не е на улицата. Тя прие. Беше прекършена.
Започнах да посещавам болницата. Всеки ден. След работа. Първо просто стоях пред кувьоза. Гледах малкото лице. Беше толкова спокоен. Не приличаше на Петър. Слава богу. Приличаше повече на баща ми. На Кирил.
Сестрите свикнаха с мен. „Бащата ли сте?“, попита една млада сестра.
„Аз съм… чичо му“, отговорих.
След две седмици ми позволиха да го държа. Беше толкова лек. Пръстчето му стисна моя пръст. И в този момент се случи нещо, което не очаквах. Ледът около сърцето ми, онзи лед, който се беше трупал с месеци, започна да се пропуква.
Това не беше просто „синът на Петър“. Това беше дете. Мое семейство.
Христо беше изписан след месец. Здрав. Анна го чакаше. Аз също.
„Какво сега?“, попитах я в студения коридор.
„Ще си го взема“, каза тя. Гласът й беше слаб, но решителен. „Ти ми помогна, Мартине. Благодаря ти. Но той е мой.“
„И къде ще го заведеш? В онази влажна стая? Как ще го храниш? Аз спрях плащанията, Анна.“
„Ще намеря начин. Ще работя.“
„Какво ще работиш? Като чистачка? И кой ще го гледа, докато търкаш подове?“, бях жесток, но беше истина.
„Това не е твоя работа!“
„Вече е. Аз платих за живота му. Аз имам дял в него.“
В този момент се появиха родителите ми. Бях им се обадил.
Майка ми, Марта, като видя бебето в ръцете на Анна, ахна. Сълзи бликнаха в очите й.
„Той е… той е прекрасен“, прошепна тя.
Кирил, баща ми, стоеше отзад. Той гледаше бебето с каменнно лице. Но аз видях болката в очите му.
„Анна“, започна майка ми, „моля те, мило дете. Нека ти помогнем. Заради бебето.“
„Вие ме мразите“, каза Анна. „Вие мразите сина ми.“
„Ние не мразим сина ти“, каза Кирил. Гласът му беше дрезгав. „Той е наш внук. Каквото и да е направил баща му… той е наш внук.“
Това беше. Признанието.
„Ела у дома, Анна“, каза майка ми. „Ела в нашата къща. Ще се грижим за теб. Докато се оправиш. Ти и… и Христо.“
Анна ме погледна. Аз кимнах.
Това беше единственото решение.
Глава 10
Следващата година беше най-странната в живота ми.
Анна заживя при родителите ми. В старата стая на Петър. Те се грижеха за нея и за бебето. Аз финансирах всичко. Моят бизнес бавно се възстановяваше. Сключих нови договори. Проектът беше спасен.
Ходех там всяка неделя. Семейни обеди. Като едно време. Само че сега бяха пропити с неизказано напрежение. Анна беше тиха, покорна. Тя помагаше на майка ми, грижеше се за Христо. Баща ми прекарваше часове с бебето. Той виждаше в него шанс за изкупление. Може би втори шанс да отгледа син, както трябва.
Аз гледах Христо как расте. Първата му усмивка. Първото „агу“. Той беше светло, щастливо дете. И той ме обожаваше. Всеки път, щом влизах, той протягаше ръчички към мен. Аз бях „чичо Марти“.
С Анна почти не говорехме. Разминавахме се в коридорите на къщата. Тя избягваше погледа ми. Нямаше омраза. Нямаше и прошка. Имаше само… празнота.
Един ден Деница си беше дошла от университета. Тя беше на път да се дипломира. Седяхме на верандата, докато Христо спеше в количката си.
„Ти го обичаш, нали?“, попита ме тя.
„Той е добро дете.“
„Ти го обичаш като син, Мартине. Не се преструвай.“
Въздъхнах. „Сложно е, Дени.“
„Не, не е. Всъщност е много просто. Ти си единственият баща, когото той познава. Татко е дядо. Ти си бащата. А Анна… тя е просто… там.“
Беше права. Анна беше там физически, но емоционално я нямаше. Травмата, вината, срамът… те я бяха превърнали в сянка.
„Какво ще правиш?“, попита Деница. „Не можете да живеете така вечно.“
„Не знам.“
Но тогава се появи Петър.
Той просто се появи на вратата една вечер. По-слаб, с белег на бузата, но със същата онази нагла усмивка.
„Здравейте, семейство“, каза той. „Чух, че имам син.“
Всички замръзнахме. Марта изпусна чиния. Кирил скочи на крака, лицето му почервеня.
„Махай се!“, изкрещя баща ми. „Ти нямаш дом тук!“
„О, я стига, тате. Вода гази, жаден ходи. Аз съм бащата. Идвам си за сина. И за жената.“ Той погледна към Анна.
Анна стоеше, вкопчена в рамката на вратата. Христо, събуден от шума, започна да плаче от стаята си.
„Петре“, казах аз, пристъпвайки напред. „Тръгвай си.“
„Или какво, братко? Пак ли ще пратиш биячите си? Те вече си взеха своето. Аз съм чист. И сега искам това, което е мое.“
„Христо не е твой“, каза Анна. Гласът й беше тих, но твърд като стомана. Всички я погледнахме. „Ти го изостави. Ти ни изостави. Ти открадна парите, които Мартин ми даде. Ти не си му баща. Ти си просто донор.“
Петър се изсмя. „Смела си станала. Но в закона пише друго. Аз съм бащата. И ще го взема. Освен ако…“
Той ме погледна. „Освен ако не се споразумеем. Една малка компенсация. Да речем… дял от новия ти проект. За мълчанието ми. За да ви оставя да си играете на щастливо семейство.“
Той не се беше променил. Все същият изнудвач.
Преди да успея да отговоря, баща ми пристъпи.
„Ти няма да получиш нито стотинка“, каза Кирил. „Но ще ти дам избор. Можеш да си тръгнеш сега, по собствена воля. Или аз ще се обадя на Димитър. Мисля, че той още имаше интерес към теб. Нещо за един парцел.“
Лицето на Петър пребледня. Той не знаеше за моята сделка с Димитър, но знаеше, че баща ми никога не блъфира.
„Ти… ти не би го направил. Аз съм ти син.“
„Ти престана да ми бъдеш син, когато опозори брат си. Сега си просто… проблем. И аз решавам проблемите си. Изчезвай.“
Петър ни погледна. Мен. Анна. Майка ми, която плачеше. Баща ми, който беше непоклатим.
Той се обърна и си тръгна. И този път знаехме, че е завинаги.
Глава 11
След онази вечер нещо се промени. Сякаш последният призрак беше прогонен.
Анна дойде при мен няколко дни по-късно. Намери ме на обекта.
„Мартине“, каза тя. „Аз си тръгвам.“
„Какво?“
„Тръгвам си. Ще отида в друг град. Намерих си работа. Деница ми помогна. Тя има приятели там.“
„А Христо?“
Тя пое дълбоко дъх. „Той те обича. И обича мама и татко. Той е щастлив тук. Аз… аз не мога да бъда негова майка. Аз съм просто жената, която го е родила. Аз съм му сянка. Той заслужава повече. Той заслужава… теб.“
„Анна, не можеш…“
„Мога. Аз ти дължа това. Ти спаси живота му. Аз му дадох живот, но ти му даде шанс да живее. Искам да… да го осиновиш. Официално. Ти и…“ Тя се поколеба. „Ти и Магдалена.“
Погледнах я изненадано. Връзката ми с Магдалена беше бавна, предпазлива. След развода бяхме започнали да се виждаме извън офиса. Първо на кафе. После на вечеря. Тя беше умна, силна и не носеше никакъв багаж от миналото ми.
„Тя е добра жена, Мартине. Виждам как те гледа. Ти заслужаваш да си щастлив.“
„А ти?“, попитах.
„Аз ще търся моето щастие. Или поне моето спокойствие. Моля те. Направи го. Осиновете го. Бъдете му родители. Аз ще подпиша всичко.“
Глава 12
Минаха три години.
Стоях на терасата на новия си апартамент. В новия комплекс. Моят проект беше завършен. Беше успешен.
Магдалена излезе при мен, носейки две чаши вино. „За какво мислиш?“
Усмихнах се. „За всичко. Колко далеч стигнахме.“
„Стигнахме“, поправи ме тя и ме целуна.
Отвътре се чу детски смях. „Тате, Маги, елате да видите! Построих кула до тавана!“
Христо. Той беше на четири. Умен, буен и щастлив. И беше наш син. Законно. Подписахме документите преди година. Анна спази обещанието си. Тя се беше преместила, беше започнала наново. Понякога изпращаше картички.
„Идваме, шампионе!“, извика Магдалена.
Тя ме хвана за ръка. „Майка ти се обади. Кани ни на вечеря. Деница ще си е вкъщи. Мина си последния изпит. Вече е адвокат.“
„Чудесно. Ще отидем.“
Погледнах към града. Беше същият град, но аз бях различен човек. Бях загубил всичко – жена си, брат си, бизнеса си, къщата си. Бях сключил сделка с дявола. Бях вкусил дъното.
Но от пепелта бях изградил нещо ново. Нещо по-силно. Бях простил. Не на тях. Бях простил на себе си.
Магдалена стисна ръката ми. „Хайде. Синът ни ни чака.“
Аз кимнах. И за първи път от десет години се почувствах не просто успял. Почувствах се цял.