След десет години заедно отидохме на едно единствено парти — и то се оказа последното ни като двойка. Бракът ни изглеждаше стабилен, дори завиден. Перфектната къща в тихия квартал, двете ни коли, чиито вноски по лизинга приключваха след броени месеци, и ритуалът ни всяка сутрин да пием кафе заедно, преди животът да ни повлече в своите водовъртежи — той към офиса на проспериращата му строителна фирма, аз към моята малка, но уютна галерия. Всичко беше подредено, предвидимо и до болка сигурно. Може би тъкмо в това се криеше проблемът. Сигурността понякога прилича на застояла вода.
Събирането на випуска беше негова идея. Александър рядко проявяваше интерес към подобни социални събития. Той беше човек на целите, на сделките, на пресметнатите рискове, а не на сантименталните разговори за отминали ученически дни. „Хайде, Ана, ще бъде забавно“, настоя той с онази своя обезоръжаваща усмивка, която можеше да продаде лед на ескимос. „Ще видят всички колко добре сме се устроили. Ще им покажем какво означава успех.“ Думите му тогава не ми направиха впечатление. Приех ги като част от неговата състезателна природа, от вечния му стремеж да бъде пръв, да бъде най-добрият.
Сега, връщайки лентата назад, осъзнавам, че в този коментар се криеше целият смисъл. Не ставаше дума за „нас“. Ставаше дума за „него“. За неговия образ, за фасадата, която така грижливо беше изграждал не само пред света, а и пред мен.
Пристигнахме в наетия за случая ресторант малко след осем. Музиката беше оглушителна, смесица от ретро хитове от нашето време и модерни парчета, които звучаха някак неуместно. Въздухът беше тежък, пропит с аромата на скъп парфюм, алкохол и онази особена миризма на отчаяно веселие, характерна за събирания, на които всеки се опитва да докаже на другите, че животът му е по-хубав.
Александър веднага влезе в стихията си. Заобиколиха го бивши съученици, които сега бяха негови потенциални клиенти или партньори. Той говореше уверено, смееше се гръмко, потупваше рамене, раздаваше визитки. Беше в свои води. Аз останах в периферията, усмихвах се любезно на непознати лица, които смътно помнех от училищните коридори, и отпивах бавно от чашата си с бяло вино. Чувствах се като красив аксесоар към неговия успех, мълчаливо доказателство, че той е успял и в личния живот.
Тогава го видях. Димо. В училище беше от „другата компания“ — тихите, умните момчета, които стояха далеч от популярните групички. Сега изглеждаше променен. Беше напълнял леко, носеше очила с дебели рамки и излъчваше спокойствие, което контрастираше рязко с трескавата енергия наоколо. Той ме забеляза почти веднага и се насочи към мен с лека, почти извинителна усмивка.
— Ана, нали? Не си се променила изобщо — каза той и в гласа му нямаше и следа от дежурния комплимент. Звучеше искрено.
— Димо. Радвам се да те видя. Ти също изглеждаш добре. С какво се занимаваш?
— Адвокат съм. Семейно право предимно. Скучна работа, но помага на хората… понякога.
Разговорът ни тръгна леко и непринудено. Говорихме за общи познати, за учители, за смешни случки от миналото. За разлика от останалите, той не ме разпитваше за материалното ни положение, нито се хвалеше със своите постижения. Интересуваше се от мен, от галерията, от това какво обичам да правя в свободното си време. За пръв път от часове се почувствах забелязана като личност, а не като „съпругата на Александър“.
В един момент погледнах към съпруга си. Той беше център на шумна компания, разказваше някакъв виц и всички се смееха гръмогласно. Изглеждаше щастлив. Безупречен. Един образ, изваян от успех и самоувереност.
Димо проследи погледа ми. Усмивката му изчезна. Той се поколеба за миг, сякаш водеше вътрешна борба. После се наведе към мен и понижи глас, така че само аз да го чуя. Думите му бяха тихи, почти шепот, но в оглушителния шум на ресторанта те прозвучаха като експлозия.
— Ана, съжалявам, че трябва да ти го кажа точно тук и сега, но мисля, че трябва да знаеш. Не мога повече да го пазя в себе си. Не е честно спрямо теб.
Сърцето ми подскочи. Какво можеше да е толкова ужасно?
— Какво има, Димо? Плашиш ме.
Той си пое дълбоко дъх. Очите му, увеличени от стъклата на очилата, ме гледаха със смесица от съчувствие и решителност.
— Става дума за Александър. И за родителите му. Има нещо, което крият от теб. От самото начало. Години наред.
Стомахът ми се сви на топка. Леденият допир на страха пропълзя по гръбнака ми.
— Каква тайна? За какво говориш?
— Той има дете, Ана. Момче. На девет години. Казва се Даниел. Живее с майка си в другия край на страната. Родителите му знаят. Те са помагали финансово през цялото това време. Купили са им апартамент. Плащали са за мълчанието им.
Светът около мен се разпадна. Музиката, смехът, гласовете — всичко се сля в един оглушителен, пулсиращ шум в ушите ми. Погледнах отново към Александър. Той тъкмо вдигаше чаша за наздравица, а лицето му грееше от триумф. Мъжът, с когото бях споделила десет години от живота си. Мъжът, до когото се събуждах всяка сутрин. Мъжът, който беше моят живот.
Или поне така си мислех.
Оказа се, че съм живяла в една огромна, перфектно изградена лъжа. А партито, на което той така настояваше да дойдем, за да покажем своя „успех“, се превръщаше в сцена на най-големия ми провал. Провалът на доверието, на любовта, на целия ми свят.
Глава 2
Пътят към дома беше мълчалив. Обикновено след подобни събития Александър анализираше вечерта, коментираше кой как изглежда, кой с какво се е похвалил. Беше неговият начин да преработи социалната информация и да утвърди собственото си място на върха на хранителната верига. Тази нощ обаче той усещаше ледената стена, която бях издигнала около себе си. Мълчанието в колата беше толкова плътно, че можеше да се разреже с нож.
— Всичко наред ли е, любов? — попита той най-накрая, без да откъсва поглед от пътя. Гласът му звучеше както винаги — спокоен, леко покровителствен.
Думата „любов“ заседна в гърлото ми като буца отровно стъкло. Обърнах се и го погледнах. Профилът му, очертан от светлините на уличните лампи, беше същият, който познавах до болка. Но сега виждах нещо друго. Виждах непознат. Лъжец.
— Кой е Даниел? — попитах тихо. Гласът ми беше дрезгав, неузнаваем.
Той рязко натисна спирачките. Колата изсвистя и спря встрани от пътя. Зад нас изсвири клаксон. Александър не му обърна внимание. Бавно, много бавно, той обърна глава към мен. В очите му за пръв път от десет години видях паника. Не просто притеснение. А истински, първичен страх.
— Откъде… откъде знаеш това име? — заекна той.
— Отговори ми. Кой е Даниел?
Маската на самоуверения бизнесмен се пропука. Той свали ръце от волана и ги прокара през косата си. Жест, който правеше само когато беше под огромно напрежение.
— Ана, аз… мога да обясня. Не е това, което си мислиш.
— О, така ли? А какво е? Поредната бизнес сделка, която си пропуснал да ми споменеш? Инвестиция в нов проект? Кажи ми, Александър! Кой е Даниел?
Крещях. Не знаех, че мога да крещя така. Гласът ми се късаше от болка и ярост.
Той мълчеше. Мълчанието му беше потвърждение. По-силно от всякакви думи.
— Той… той е мой син — промълви накрая, гледайки в предното стъкло, неспособен да срещне погледа ми.
— Твой син. На колко години е?
— На девет.
Девет. Изчислих на ум. Преди девет години ние тъкмо се бяхме нанесли в първия си апартамент под наем. Планирахме бъдещето си. Говорехме за деца. За нашите деца. А през цялото това време той е имал друг живот. Друго семейство.
— А майка му? Нея познавам ли я? Може би е някоя от жените, които се усмихваха лицемерно на партито тази вечер?
— Не, разбира се, че не! Казва се Михаела. Беше… беше грешка. Една нощ. Точно когато започвахме връзката си с теб. Разделихме се за няколко седмици, не помниш ли? Бях объркан.
Помня. Помня онази кратка раздяла. Бях съсипана. Мислех, че съм го изгубила завинаги. А той просто е бил с друга. И тази „грешка“ е продължила да съществува през цялото време на нашия брак.
— И ти си знаел? През цялото това време?
Той кимна бавно, смазан от тежестта на истината.
— Тя ми каза няколко месеца по-късно, че е бременна. Искаше да направи аборт. Аз я разубедих. Обещах, че ще се грижа за детето. Финансово. Но при едно условие — ти никога да не разбираш. Исках да бъда с теб, Ана. Само с теб. Ти беше моят живот.
— Не смей да го казваш! — изкрещях отново. — Не смей да използваш живота ми като извинение за лъжите си! А родителите ти? Те знаят ли?
Това беше контролният изстрел. Той сведе глава.
— Да. Те ми помогнаха. Не искаха скандал. Бизнесът тъкмо потръгваше. Искаха да те предпазят.
— Да ме предпазят? Като са ме държали в неведение като последната глупачка? Като са ми се усмихвали на семейните обеди, знаейки, че внук им расте някъде там, скрит от мен? Това не е предпазване. Това е жестокост. Това е предателство!
В този момент разбрах, че не става дума само за една изневяра. Ставаше дума за заговор. Заговор, в който участваха най-близките ми хора. Хората, които наричах „мамо“ и „татко“. Те бяха избрали да защитят своя син и неговата лъжа, вместо да защитят мен и моето право на истина.
— Закарай ме вкъщи — казах с леден глас. — Не. Не вкъщи. Закарай ме в галерията. Не мога да дишам един и същ въздух с теб. Не и тази нощ.
Той не спори. Запали двигателя и потегли. Остатъкът от пътя премина в същото гробно мълчание. Когато спряхме пред галерията, той се опита да каже нещо.
— Ана, моля те…
— Махни се, Александър. Просто се махни.
Влязох в тъмната галерия и заключих вратата след себе си. Ароматът на маслени бои и терпентин, който обикновено ме успокояваше, сега ми действаше задушаващо. Свлякох се на пода, заобиколена от картините, които бях подредила с толкова любов. Всяка една от тях ми напомняше за илюзията, в която бях живяла. И заплаках. Плаках за десетте пропилени години. Плаках за предаденото си доверие. Плаках за жената, която бях допреди няколко часа — щастлива, наивна и безкрайно глупава.
Глава 3
На сутринта слънцето се процеждаше през големите прозорци на галерията, осветявайки прашинките, танцуващи във въздуха. Не бях спала и за миг. Цяла нощ бях седяла на пода, вцепенена, докато в ума ми се въртяха едни и същи въпроси, всеки по-болезнен от предишния. Телефонът ми беше изключен. Не исках да говоря с никого. Особено с него.
Знаех какво трябва да направя. Преди да се изправя срещу Александър отново, трябваше да говоря с тях. С неговите родители. С хората, които ме бяха приели в дома си, които ме наричаха „дъще“ и ми подаряваха орхидеи за рождения ден. Трябваше да чуя лъжата от техните уста.
Пътят до къщата им в полите на планината ми се стори безкраен. Всяко дърво, всеки завой ми напомняше за щастливите неделни обеди, за смеха, за усещането за принадлежност. Сега всичко това беше отровено. Пристигнах без предупреждение. Колата на баща му беше паркирана отпред, което означаваше, че и двамата са си вкъщи.
Вратата ми отвори Силвия, майката на Александър. Лицето ѝ грейна в широка усмивка, когато ме видя.
— Ани, миличка! Каква изненада! Влизай, влизай. Тъкмо направих кафе. Петър е в кабинета си, ей сега ще го извикам.
Усмивката ѝ беше толкова естествена, толкова топла. За миг се усъмних. Може би Димо ме беше излъгал? Може би всичко беше едно ужасно недоразумение?
Но щом влязох във всекидневната, усмивката ѝ помръкна. Тя видя изражението ми. Видя сенките под очите ми. Видя болката.
— Какво е станало, детето ми? Изглеждаш ужасно. Да не сте се карали с Алекс?
— Нещо повече от каране, Силвия. Много повече.
В този момент в стаята влезе и Петър. Той беше висок, авторитетен мъж, чиято дума в семейството беше закон. Образът на патриарха, който се грижи за своите хора.
— Ана, какво правиш тук толкова рано? — попита той, но в гласа му вече се долавяше нотка на тревога.
Застанах пред тях, в центъра на стаята, която някога свързвах с уют и сигурност.
— Искам да ви попитам нещо. И искам честен отговор. Кой е Даниел?
Настъпи тишина. Пълна, оглушителна тишина. Силвия пребледня и седна рязко на дивана, сякаш краката ѝ отказаха да я държат. Петър остана прав, но лицето му се вкамени. Той ме гледаше с непроницаем поглед, поглед на бизнесмен, който оценява щетите.
— Откъде знаеш? — попита той накрая. Гласът му беше студен, лишен от всякаква емоция.
— Това ли е единственият въпрос, който ви интересува? Не „Добре ли си, Ана?“, не „Съжаляваме“. А „Откъде знаеш?“. Значи е вярно.
Силвия закри лицето си с ръце и зарида тихо.
— О, Ани, миличка… Искахме да ти кажем. Толкова пъти… Но не знаехме как. Той ни забрани.
— Той? — изсмях се горчиво. — Вие сте негови родители! Вие сте го възпитали! Вие сте му позволили да изгради целия ми живот върху лъжа!
— Не говори така! — намеси се Петър, гласът му вече беше твърд. — Направихме го, за да защитим семейството. Да защитим теб!
— Да защитите мен? От какво? От истината? Предпочетохте да живея в заблуда, да бъда унижавана зад гърба си, само и само да не се наруши перфектната ви картинка! Какво семейство защитавахте? Това, в което аз бях просто удобна декорация?
Петър пристъпи към мен.
— Ти не разбираш. Когато това се случи, бизнесът на Александър беше в самото начало. Един скандал щеше да го съсипе. Щеше да съсипе всички ни. Аз инвестирах всичко, което имах, в неговата фирма. Трябваше да вземем трудно решение. Погрижихме се за момчето и майка му. Те не са лишени от нищо.
— Нищо? — Гласът ми трепереше от гняв. — А аз? Аз от какво бях лишена? Бях лишена от правото на избор! От правото да знам с какъв човек свързвам живота си! Вие ми отнехте десет години! Десет години, в които съм ви гледала в очите и съм ви вярвала!
— Ние те обичаме като своя дъщеря, Ана — прошепна Силвия през сълзи.
— Не. Не ме обичате. Ако ме обичахте, нямаше да ми причините това. Вие обичате сина си. И сте готови на всичко, за да прикриете грешките му. Дори с цената на моето щастие.
Обърнах се и тръгнах към вратата.
— Чакай, Ана, къде отиваш? — извика Петър след мен. — Нека поговорим разумно. Не взимай прибързани решения. Помисли за всичко, което сте изградили с Алекс. Помисли за бъдещето.
Спрях на прага и се обърнах. Погледнах ги за последен път — двама възрастни хора, уплашени не за мен, а за последствията. Уплашени, че техният подреден свят е напът да се срути.
— Вече няма „ние“. Няма бъдеще. Вие се погрижихте за това. Погрижихте се за момчето и майка му. Сега е време аз да се погрижа за себе си.
Тръшнах вратата след себе си и оставих зад гърба си руините на семейството, което смятах за свое. Болката беше неописуема, но сред нея започваше да покълва нещо друго — гняв. И ледена, стоманена решителност. Те бяха избрали своята страна. Сега аз трябваше да избера моята.
Глава 4
Първият ми инстинкт беше да се обадя на Теодора. Тя беше моята най-добра приятелка още от студентските години, единственият човек извън семейството, на когото можех да се доверя напълно. Намерих я в малкото ѝ ателие, където изработваше бижута. Щом ме видя, веселото ѝ изражение се смени с тревога. Без да кажа и дума, се сринах в прегръдките ѝ и разказах всичко, прекъсвана от задавени ридания.
Теодора ме слушаше мълчаливо, стискайки ръката ми. Когато свърших, тя не каза баналните неща от рода на „всичко ще се оправи“. Вместо това, в очите ѝ пламна гняв.
— Този боклук! — изсъска тя. — И родителите му… не мога да повярвам! Ана, трябва веднага да се махнеш оттам. Събери си нещата, ела да живееш при мен, докато решиш какво да правиш.
— Не знам, Теди… Не мога да мисля. Главата ми ще се пръсне.
— Тогава не мисли. Действай. Първата стъпка е да се консултираш с адвокат. Имам позната. Казва се Радина. Желязна е. Развеждала е половината бизнес елит в страната. Тя ще знае какво да правиш.
Идеята за адвокат ми се стори плашеща, окончателна. Но Теодора беше права. Това не беше просто семейна драма. Това беше война. И аз влизах в нея напълно неподготвена.
Още същия следобед се озовах в кантората на Радина. Беше елегантна, модерна сграда в центъра на града. Самата Радина беше впечатляваща жена на около четирийсет години, с остър поглед и безупречен костюм. Тя ме покани в кабинета си, който гледаше към целия град. Предложи ми кафе и ме остави да разкажа историята си, без да ме прекъсва.
Когато приключих, тя помълча няколко минути, прелиствайки бележките, които си беше водила.
— Госпожо… — започна тя, но аз я прекъснах.
— Ана. Просто Ана.
Тя ми се усмихна леко, за пръв път.
— Добре, Ана. Ситуацията е сложна, но не е безнадеждна. Напротив. Фактът, че са крили съществуването на детето толкова дълго и че неговите родители са били съучастници, е сериозен коз във ваши ръце. Това се нарича „дълбоко и непоправимо разстройство на брака по изключителна вина на съпруга“.
— Какво означава това?
— Означава, че при развода вие ще бъдете в много по-изгодна позиция. Особено що се отнася до подялбата на имуществото.
— Имуществото… — промълвих аз. Къщата, колите, галерията… Всичко, което бяхме градили заедно. Или по-скоро, всичко, което си мислех, че сме градили заедно.
Радина стана и отиде до прозореца.
— Александър е бизнесмен. Умен и вероятно безскрупулен. Първото, което ще се опита да направи, е да скрие или прехвърли активи. Трябва да действаме бързо. Ще поискаме от съда да наложи възбрана върху всички имоти и запор на фирмените и личните му сметки, докато не се изясни какво точно притежавате.
Думите ѝ — „възбрана“, „запор“, „съд“ — звучаха като гръм. До вчера бях съпруга. Днес се превръщах в ищец.
— А галерията? — попитах с разтреперан глас. — Тя е на мое име, но той плати първоначалната вноска за наема и ремонта…
— Помещението под наем ли е или е ваша собственост?
— Под наем е. Но фирмата, която съм регистрирала, е на мое име.
— Това е добре. Но той вероятно ще се опита да докаже, че е инвестирал в нея и ще претендира за дял. Трябва да съберем всички документи — договори, фактури, банкови извлечения. Всичко. Колкото повече доказателства имаме, че вие сте развивали бизнеса, толкова по-добре.
Тя седна отново срещу мен. Погледът ѝ беше сериозен, но и окуражаващ.
— Ана, това ще бъде тежък и мръсен процес. Те ще се опитат да ви смачкат. Ще изкарат компромати, ще ви обвинят, ще се опитат да ви представят като алчна и отмъстителна. Готова ли сте за това?
Помислих за лъжата. За десетте години в неведение. За лицемерието на Силвия и Петър. За съществуването на едно деветгодишно момче, което беше живото доказателство за предателството на съпруга ми.
— Да — казах твърдо, изненадвайки сама себе си. — Готова съм.
Когато излязох от кантората, се чувствах странно. Болката и отчаянието все още бяха там, но вече не бяха сами. До тях имаше и нещо друго. Гняв, да. Но и цел. Радина ми беше дала карта за бойното поле, на което ме бяха захвърлили. Вече не бях само жертва. Бях боец.
Телефонът ми извибрира. Беше съобщение от Александър. „Ана, моля те, прибери се. Трябва да поговорим. Обичам те.“
Прочетох думите и изпитах само погнуса. Изтрих съобщението, блокирах номера му и се обадих на Теодора.
— Теди, може ли да остана при теб за няколко дни?
— Колкото искаш, мила. Вратата ми е винаги отворена за теб.
Докато пътувах към дома на приятелката си, взех още едно решение. Нямаше да се върна в онази къща, за да събирам багаж. Не и сама. Не исках да го виждам. Не още. Ще помоля Теодора да дойде с мен на следващия ден.
За пръв път от двайсет и четири часа поех дълбоко дъх. Войната тепърва започваше, но аз вече бях направила първата крачка. Бях напуснала територията на врага.
Глава 5
Дните, които последваха, бяха сюрреалистична смесица от правни консултации и емоционален хаос. Живеех в гостната на Теодора, заобиколена от нейните шарени възглавници и успокояващия аромат на билкови чайове. Тя беше моята скала, моят пристан в бурята.
Радина работеше с бясна скорост. Само седмица след първата ни среща, тя успя да издейства от съда обезпечителна заповед. Всички общи банкови сметки бяха замразени. Беше наложена възбрана върху къщата и двата апартамента, които Александър беше купил като инвестиция. Той беше бесен. Получих гневен имейл, написан изцяло с главни букви, в който ме обвиняваше, че искам да го унищожа. Адвокатът му, мастит и известен с агресивния си стил, беше изпратил остро писмо до Радина, в което заплашваше с контраиск за уронване на престижа.
— Това е добър знак — каза Радина по телефона със стоманено спокойствие. — Означава, че сме ги уцелили там, където ги боли. В парите. Сега ще започнат да правят грешки.
Докато адвокатите водеха своята война с документи и параграфи, аз се опитвах да сглобя пъзела на скрития живот на съпруга си. Радина беше наела частен детектив. Не за да доказваме изневярата — съществуването на детето беше достатъчно. А за да разберем финансовата схема, по която са били подпомагани Михаела и Даниел.
Информацията започна да пристига на порции, всяка по-шокираща от предишната. Михаела. Оказа се, че не е просто „грешка за една нощ“. Била е сервитьорка в заведение, където Александър и партньорите му са ходили често в началото на бизнеса им. Връзката им е продължила няколко месеца, точно по време на нашата кратка раздяла и малко след като се събрахме отново. Той я е изоставил, когато е разбрал, че е бременна, но под натиска на баща си се е съгласил да поеме финансова отговорност.
Петър, моят свекър, беше архитектът на цялата схема. Той беше този, който е купил апартамента на името на своя далечна роднина, за да не може да се проследи връзката с тях. Той беше този, който е превеждал пари всеки месец от офшорна сметка, захранвана от недекларирани печалби на строителната фирма. Семейната им империя, която изглеждаше толкова стабилна и законна, се оказа изградена върху основи от лъжи и финансови машинации.
Четях доклада на детектива и ми се гадеше. Не само от предателството, но и от пресметливостта. Те не просто бяха скрили една грешка. Те бяха създали и поддържали една сложна, перфектно функционираща система за прикриване.
Най-трудната част от доклада бяха снимките. Снимки на Михаела и Даниел. Тя беше обикновено изглеждаща жена, с уморени очи и леко тъжна усмивка. А момчето… момчето беше копие на Александър. Същите тъмни, къдрави коси, същите трапчинки, когато се усмихва. На една от снимките той риташе топка в парка. Изглеждаше щастлив. Безгрижен.
Гледах лицето на това непознато дете и не знаех какво да чувствам. Трябваше да го мразя. Той беше символ на всичко, което ме беше разрушило. Но не можех. Виждах само едно невинно момче, което нямаше никаква вина за света на възрастните. Какво беше виновно то, че баща му е страхливец, а дядо му — манипулатор?
Започнах да се питам за Михаела. Какъв е бил нейният живот през тези девет години? Да отглеждаш сама дете, да живееш от подаянията на мъжа, който те е изоставил, да пазиш тайна, която те разяжда отвътре. Дали е била съучастник в лъжата или просто още една жертва?
— Трябва да се срещна с нея — казах на Радина по време на една от срещите ни.
Тя ме погледна изненадано.
— Не мисля, че е добра идея, Ана. Поне не и без присъствието на адвокат. Всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас.
— Не искам да говоря с нея за делото. Искам да говоря с нея като жена с жена. Трябва да чуя нейната страна на историята. Трябва да разбера.
Радина се поколеба.
— Добре. Но бъди много внимателна. И ако усетиш, че разговорът тръгва в грешна посока, просто си тръгни. Аз ще се свържа с нея чрез детектива. Ще ѝ предам, че искаш да се видите. Но не мога да ти гарантирам, че ще се съгласи.
Два дни по-късно получих отговор. Михаела беше приела. Щеше да ме чака в едно малко кафене в квартала, в който живееше. В другия край на страната. В другия край на моя живот.
Глава 6
Пътуването до града на Михаела беше като пътуване в паралелна реалност. Карах с часове по магистралата, а пейзажът се сменяше през прозореца, без да оставя никакъв отпечатък в съзнанието ми. В главата ми имаше само едно — предстоящата среща. Какво щях да ѝ кажа? Какво щях да я попитам? Как се гледа в очите жената, която е родила дете от твоя съпруг?
Кафенето беше малко и невзрачно, от онези места, които съществуват извън времето. Михаела вече беше там, седнала на маса в ъгъла. Когато ме видя да влизам, тя се изправи. Беше по-висока, отколкото на снимките, и много по-слаба. В очите ѝ се четеше смесица от страх и предизвикателство.
Седнах срещу нея. Дълго време мълчахме. Келнерката дойде, поръчахме си вода. Неловкостта беше почти физически осезаема.
— Благодаря ти, че се съгласи да се видим — казах накрая, просто за да наруша тишината.
Тя сви рамене.
— Нямах голям избор, нали? Предполагам, че адвокатката ти ме е посъветвала да съдействам.
Гласът ѝ беше дрезгав, леко хаплив.
— Не съм дошла да говоря за делото. Радина дори не искаше да идвам. Дойдох, защото искам да разбера.
Тя ме погледна недоверчиво.
— Да разбереш какво? Как вашият прекрасен съпруг ме заряза в момента, в който му казах, че съм бременна? Или как баща му ми даде пачка пари и ме накара да се закълна, че ще изчезна от живота им завинаги? Всичко е много просто. Няма какво толкова да се разбира.
В думите ѝ имаше толкова много натрупана горчивина.
— Защо си се съгласила? — попитах тихо. — Защо не си му казала да върви по дяволите и не си потърсила правата си?
Тя се изсмя. Но смехът ѝ беше кух, лишен от всякаква радост.
— Правата си? Какви права? Бях на двайсет години, работех като сервитьорка, нямах никого зад гърба си. Той беше богат, с влиятелен баща. Кой щеше да повярва на мен? Щяха да ме смачкат. Щяха да кажат, че съм златотърсачка, която иска да му съсипе живота. Баща му беше много ясен в това отношение. Каза ми: „Вземи парите и си осигури спокоен живот за теб и детето. Или се опитай да се бориш и ще изгубиш всичко. И най-вече — ще изгубиш детето си.“ Аз избрах сина си.
Историята ѝ ме удари като шамар. Аз се борех за имоти и справедливост. Тя се беше борила за оцеляване.
— Той виждал ли го е? — попитах, страхувайки се от отговора.
— Александър? — тя изсумтя. — Два пъти. Първият път беше, когато Дани беше на няколко месеца. Дойде, погледа го пет минути, остави един плик с пари и си тръгна. Вторият път беше преди около две години. Петър го беше накарал. Явно съвестта му го е гризяла. Отидоха за сладолед. Дани се върна и каза: „Мамо, този чичко беше много странен. Не знаеше какво да ми говори.“ Повече не е идвал.
Значи Александър не просто е имал тайно дете. Той е бил баща-фантом. Присъствал е в живота на сина си само чрез банкови преводи, организирани от собствения му баща.
— Аз… аз не знаех нищо от това — промълвих.
— Разбира се, че не си знаела. Ти живееше в своята приказка. С перфектния съпруг и перфектния живот. Аз бях мръсната тайна, която трябваше да бъде заровена дълбоко.
Погледнах я. Видях умората в очите ѝ, фините бръчици около устата. Видях една жена, чийто живот е бил белязан от една-единствена грешка.
— Съжалявам — казах и думите бяха абсолютно искрени. — Съжалявам за всичко, което си преживяла. Не си го заслужавала.
Тя ме погледна изненадано. Сякаш очакваше всичко друго, но не и съчувствие. Стената от враждебност, която беше издигнала, започна да се руши.
— И аз съжалявам — каза тя по-тихо. — Никога не съм искала да ти причинявам болка. Много пъти ми е идвало да те намеря и да ти кажа всичко. Но се страхувах. Не толкова за себе си, колкото за Дани. Не исках да расте в центъра на скандал.
Разговорихме се. Тя ми разказа за Даниел. За това колко е умен, как обича да рисува, как мечтае да стане космонавт. Говореше за него с такава любов и гордост, че за момент забравих кои сме и какво ни разделя. Видях просто една майка, която обожава детето си.
Докато говореше, Радина ми се обади. Беше разтревожена.
— Ана, къде си? Случи се нещо. Трябва да се прибираш веднага.
— Какво има?
— Адвокатът на Александър е внесъл насрещен иск. Иска пълно попечителство над галерията ти. Твърди, че ти си отклонявала фирмени средства и си използвала бизнеса за пране на пари.
Стомахът ми се преобърна.
— Но това е лудост! Това е лъжа!
— Знам. Но е мръсен ход. Опитват се да те изкарат престъпник. И има още нещо. Изтеглили са заем срещу къщата ви. Огромен заем. Преди месец. Подписът ти е там.
— Невъзможно! Не съм подписвала нищо!
— Е, някой го е направил вместо теб. Вероятно са фалшифицирали подписа ти. Ана, прибирай се. Затънали сме до гуша.
Прекъснах разговора и погледнах Михаела. Лицето ми сигурно е било пепеляво, защото тя ме попита разтревожено:
— Добре ли си?
— Не. Никак даже. Трябва да тръгвам. Той… той е способен на всичко.
Докато карах обратно, вече не мислех за миналото. Мислех за настоящето. За битката, която ме чакаше. Александър и баща му не просто се защитаваха. Те преминаваха в атака. И бяха готови да ме унищожат, за да спасят себе си.
Глава 7
Когато се върнах, градът ме посрещна с тежки, оловни облаци. Времето беше огледало на душата ми. Отидох направо в кантората на Радина. Тя ме чакаше с купчина документи на бюрото.
— Ето — каза тя, подавайки ми копие от договора за кредит. — Виж сама.
Погледнах подписа под името си. Беше почти съвършена имитация. Лекият наклон, специфичната извивка на последната буква. Някой беше упражнявал това. Много. И този някой можеше да бъде само Александър.
— Заемът е за половин милион — продължи Радина с равен глас. — Официално, за „ремонт и разширяване на семейното жилище“. Неофициално, парите са преведени на фирма-бушон и са изчезнали. Вероятно са в някоя офшорна сметка, точно като парите за Михаела. Той се е опитвал да източи семейното имущество още преди да разбереш за тайната.
— Значи той се е готвел да ме напусне? — попитах, макар да знаех отговора.
— Или просто е искал да се подсигури. Да има скрит резерв, за който ти не знаеш. Което, предвид обстоятелствата, е още по-лошо. А относно обвиненията за галерията… това е класическа тактика. Замъгляване на водата. Обвиняват те в същото, което те правят, за да те дискредитират пред съда.
— Какво ще правим? — Чувствах се напълно безпомощна.
— Ще се борим. Първо, ще поискаме графологична експертиза на подписа ти. Ще докажем, че е фалшификат. Това е углавно престъпление, Ана. Второ, ще наемем финансов одитор, който да проследи пътя на парите от заема. Ще бъде трудно и бавно, но ще ги намерим. И трето, ще подготвим твоята защита за галерията. Трябва да докажем, че всеки лев е отчетен и че бизнесът ти е кристално чист.
В този момент личната ми драма се превърна в криминален случай. Вече не ставаше дума само за изневяра и предателство. Ставаше дума за фалшификация, за финансови измами, за престъпления. Мъжът, за когото бях омъжена, не беше просто лъжец. Беше престъпник.
В разгара на този хаос, получих обаждане от по-малката ми сестра, Лилия. Тя учеше право в друг град и рядко се обаждаше, освен ако нямаше проблем.
— Како, здравей. Удобно ли е?
В гласа ѝ се долавяше напрежение.
— Кажи, Лили. Какво има?
— Ами… малко е неудобно. Знаеш, че наближава срокът за плащане на семестриалната такса. Нашите ми изпратиха някакви пари, но не стигат. Чудех се… дали можеш да ми помогнеш с малко? Ще ти ги върна, когато започна работа през лятото.
Думите ѝ ме пронизаха. Лилия беше моята слабост. Родителите ни не бяха заможни и аз винаги съм се чувствала отговорна за нея. Александър също я харесваше и често ѝ помагаше финансово, без да го афишира. Сега… сега всичко беше различно. Моите сметки бяха блокирани. Живеех при приятелка. Бъдещето ми беше напълно несигурно.
— Лили, миличка… в момента имам сериозни проблеми. С Александър… ние се разделяме.
Настъпи мълчание от другата страна на линията.
— Какво? Как така се разделяте? Какво е станало?
Не можех да ѝ разкажа всичко по телефона. Беше твърде сложно, твърде грозно.
— Дълга история е. Но положението е такова, че в момента нямам достъп до парите си. Всичко е блокирано от съда.
— О, боже… — прошепна тя. — Аз… аз не знаех. Съжалявам.
— Не се притеснявай, ще намерим решение. Ще говоря с Радина, може би може да се отпусне някаква сума за неотложни разходи. Колко ти трябва?
Тя ми каза сумата. Не беше малка. Обещах ѝ, че ще направя всичко възможно.
След като затворих, се почувствах още по-смазана. Кризата вече не засягаше само мен. Тя започваше да поглъща и хората, които обичах. Чувствах се виновна, че въвличам сестра си в моята бъркотия. Но в същото време, този разговор ми даде нова сила. Вече не се борех само за себе си. Борех се и за бъдещето на Лилия. Борех се, за да мога отново да бъда онази стабилна по-голяма сестра, на която тя може да разчита.
Обадих се на Радина и ѝ разказах за сестра си.
— Ще подам молба до съда — каза тя веднага. — Но не разчитай много. Адвокатът на Александър ще направи всичко възможно да я блокира. Ще твърди, че се опитваш да отклониш пари към семейството си.
— Но тя трябва да си плати таксата! Ще я изключат от университета!
— Знам, Ана. Знам. Ще видим какво можем да направим. Междувременно, съсредоточи се върху галерията. Събери абсолютно всичко. Всеки документ, всяка бележка. Трябва да сме готови за атаката им.
През следващите дни се зарових в счетоводството на галерията. Преглеждах папка след папка, фактура след фактура. Всичко беше изрядно. Но докато работех, усещах как напрежението расте. Бях в капан. От една страна, безмилостната правна машина на бившия ми съпруг. От друга — нуждите на семейството ми. И в средата — аз, опитваща се да не се удавя.
Една вечер, докато преглеждах стари банкови извлечения, забелязах нещо странно. Регулярни плащания към консултантска фирма, за която не си спомнях да съм наемала. Сумите не бяха големи, но бяха постоянни. Започнах да ровя по-дълбоко. Оказа се, че собственик на фирмата е братовчед на главния счетоводител на Александър. Сърцето ми се сви. Бяха ме саботирали отвътре. Бяха създавали фалшиви разходи, за да източват пари от моята фирма, вероятно за да подготвят почвата за сегашните си обвинения.
Бях сама в галерията. Навън валеше проливен дъжд. Гледах документите в ръцете си и за пръв път от началото на тази криза почувствах не страх, а леден, кристално чист гняв. Те не просто ме бяха излъгали. Те systematically бяха работили, за да ме унищожат. Бяха ме превърнали в пионка в собствената ми игра.
Но играта се променяше. Вече знаех правилата им. И бях готова да играя по-мръсно от тях.
Глава 8
Решението дойде спонтанно, родено от гнева и отчаянието. Щом те можеха да играят мръсно, значи и аз можех. Взех телефона и намерих номера на един от най-големите таблоидни вестници в страната. Свързах се с репортер, известен с това, че не се страхува да рови в мръсното бельо на богатите и известните. Представих се и му казах, че имам история, която ще взриви бизнес средите. История за уважаван бизнесмен с перфектен имидж, за неговия скрит живот, за финансови измами и фалшифицирани подписи.
Репортерът, който се казваше Иво, направо настръхна от другата страна на линията. Уговорихме си среща за следващия ден. Когато затворих, ръцете ми трепереха. Радина щеше да ме убие. Това беше изключително рискован ход. Но усещах, че нямам друг избор. Те ме притискаха в ъгъла, опитвайки се да ме съсипят финансово и морално. Единственият начин да се защитя беше да пренеса битката на тяхна територия — публичното пространство. Имиджът беше всичко за Александър и баща му. Аз щях да го срина.
На срещата с Иво му разказах всичко. Показах му копията от документите — доклада на детектива, договора за кредит с фалшифицирания подпис, фактурите от фирмата-фантом, която източваше галерията ми. Той слушаше с блеснали очи, попиваше всяка дума.
— Това е злато! — каза той, когато свърших. — Имаме всичко — семейна драма, тайно дете, финансови машинации. Това ще е на първа страница. Но трябва да си сигурна, че искаш да го направиш. Щом тази история излезе, връщане назад няма. Ще попаднеш в окото на бурята.
— Аз вече съм в окото на бурята — отговорих. — Просто искам всички да го видят.
Два дни по-късно бомбата избухна. Заглавието на първа страница крещеше: „Тъмните тайни на строителния бос Александър: Тайно дете, фалшиви подписи и милиони в офшорки“. Статията беше брутална. Иво беше използвал всяка информация, която му бях дала, подкрепена с факсимилета от документите. Историята се разпространи като вирус. Беше във всички новинарски сайтове, коментираше се в сутрешните блокове. Името на Александър, доскоро символ на успех, се превърна в синоним на скандал.
Телефонът на Радина прегря.
— Ана, какво си направила?! — изкрещя тя, когато най-накрая успях да се свържа с нея.
— Това, което трябваше.
— Това е лудост! Сега те ще побеснеят! Ще стане още по-грозно!
— Нека. Вече няма какво да губя. Те ми отнеха всичко. Аз ще им отнема единственото, което ги интересува — репутацията им.
И ефектът беше мигновен. Бизнес партньорите на Александър започнаха да се дистанцират. Банката, от която беше изтеглен фалшивият кредит, започна вътрешна проверка. Акциите на компанията му, макар и да не се търгуваха публично, загубиха своята стойност в очите на инвеститорите. Фасадата се пропукваше.
Александър ми изпрати съобщение, пълно с ярост и заплахи. „Ще те унищожа! Ще те съсипя! Ще останеш на улицата!“ Този път не изтрих съобщението. Препратих го директно на Радина.
— Ето още едно доказателство за тормоз — казах ѝ.
Но най-голямата промяна настъпи в лагера на противника. Петър, патриархът, архитектът на лъжата, беше принуден да излезе от сенките. Той даде кратко изявление пред медиите, в което нарече статията „злонамерена атака“ и „опит за изнудване от страна на бившата ми снаха“. Но щетите вече бяха нанесени. Никой не му повярва.
Няколко дни по-късно Радина ми се обади. Гласът ѝ беше различен.
— Ана, имаме предложение.
— Какво предложение?
— Адвокатът на Александър се свърза с мен. Искат извънсъдебно споразумение. Готови са да се откажат от претенциите си към галерията, да анулират фалшивия кредит и да ти изплатят значителна сума като обезщетение. В замяна, ти трябва да подпишеш декларация за конфиденциалност и да спреш всякакви медийни изяви.
— Те се предават — прошепнах, невярваща.
— Не се предават. Опитват се да овладеят щетите. Публичният скандал им коства милиони всеки ден. Извънсъдебното споразумение е по-евтиният вариант за тях.
Чувствах се триумфално. Бях ги ударила там, където най-много ги боли. Бях обърнала играта. Но докато слушах Радина да изрежда условията на споразумението, един въпрос не ми даваше мира.
— А детето? Какво става с Даниел и Михаела?
— Те не са част от споразумението. Това е между теб и Александър.
— Не. Не е само между нас. Никога не е било. Искам в споразумението да се включи и клауза за тях. Искам да се учреди доверителен фонд на името на Даниел, който да гарантира неговото бъдеще — образование, здравеопазване. Искам парите да се управляват от независим попечител, а не от тях. Искам Михаела да получи еднократна сума, достатъчна, за да започне нов живот, ако реши, без да зависи от месечните им подаяния.
Радина мълчеше от другата страна.
— Ана, това е много необичайно. Ти искаш да се погрижиш за детето на мъжа, който те е предал, и за неговата любовница.
— Михаела не е моя любовница. Тя е жертва, точно като мен. А Даниел е просто едно дете. Той е единственият невинен в цялата тази история. Ако аз не се погрижа за него, никой няма да го направи. Това е моето условие. Или го приемат, или продължаваме в съда и в медиите. Кажи им го.
Знаех, че поемам огромен риск. Можеха да откажат и да се върнем в окопите на съдебната война. Но за пръв път от началото на тази криза, не мислех за себе си. Мислех за онова момче с къдравата коса, което риташе топка в парка. И знаех, че правя правилното нещо. Това вече не беше битка за отмъщение. Беше битка за справедливост. За всички, които бяха пострадали от лъжите на едно семейство.
Глава 9
Преговорите бяха тежки и продължителни. Адвокатите на Александър и Петър бяха в шок от моите искания. Идеята да осигурят официално бъдещето на Даниел и да дадат финансова независимост на Михаела беше анатема за тях. Това означаваше да признаят публично своята отговорност, нещо, което те бяха избягвали в продължение на десетилетие.
— Те твърдят, че това е опит за изнудване — информира ме Радина след поредния конферентен разговор. — Казват, че нямаш никакво правно основание да поставяш условия, свързани с хора, които не са страна по бракоразводното дело.
— Моралните ми основания са достатъчни — отговорих спокойно. — Кажи им, че историята за тайното внуче, оставено без сигурно бъдеще, ще изглежда още по-добре на първа страница. Особено когато дядото е мултимилионер.
Това беше мръсен блъф, но знаех, че ще проработи. Те се страхуваха от медиите повече, отколкото от съда. Общественият им имидж вече беше сринат и всеки нов скандал щеше да бъде поредният пирон в ковчега на тяхната бизнес империя.
Докато чакахме техния отговор, аз направих нещо, което не бях правила от години. Отидох да видя родителите си. Живееха в малък апартамент в панелен блок — същият, в който бях израснала. Когато майка ми отвори вратата и ме видя, в очите ѝ се изписа тревога.
— Ани! Какво става, миличка? Четем вестниците, гледаме новините… Не можахме да повярваме.
Влязох и седнах на стария диван в хола. Разказах им всичко. За партито, за лъжата, за детето, за финансовите измами. Баща ми, който обикновено беше мълчалив и сдържан, стисна юмруци от гняв.
— Този човек… и семейството му… те са те унижили, детето ми.
— Защо не ни каза по-рано? — попита майка ми със сълзи в очите. — Щяхме да ти помогнем.
— Нямаше как да ми помогнете — отговорих. — Трябваше сама да се справя с това. Но сега имам нужда от вас. Имам нужда да знам, че сте зад мен, каквото и да стане.
Те ме прегърнаха. И в тази прегръдка, в скромния апартамент, пълен със спомени от детството ми, аз намерих силата, която ми беше нужна. Силата да довърша това, което бях започнала.
Няколко дни по-късно Радина ми се обади.
— Съгласни са.
Сърцето ми подскочи.
— За всичко?
— За всичко. Приемат всичките ти условия. Доверителният фонд за Даниел, еднократната сума за Михаела, анулирането на кредита, отказ от галерията и твоето обезщетение. Адвокатът им подготвя финалното споразумение.
Почувствах огромно облекчение. Победата беше пълна. Не само бях спасила себе си, но бях осигурила и бъдещето на двама души, които бяха невинни жертви в тази мръсна игра.
Подписването на споразумението се състоя в неутрална територия — голяма адвокатска кантора, която не представляваше нито една от страните. Александър беше там. За пръв път го виждах лице в лице от онази кошмарна нощ. Изглеждаше състарен, отслабнал. Самоувереността му беше изчезнала, заменена от умора и горчивина. Той не ме погледна нито веднъж. Седеше до баща си, който го гледаше със стоманен, непроницаем поглед.
Прочетохме документите страница по страница. Всичко беше там, точно както го исках. Когато дойде моят ред да се подпиша, ръката ми не трепна. Подписах се под края на десетгодишния си брак. Подписах се под края на една епоха от живота ми.
Когато всичко приключи, станах, за да си тръгна. Тогава Александър проговори за пръв път.
— Ана.
Спрях, но не се обърнах.
— Надявам се, че си щастлива — каза той с глас, пълен с отрова. — Унищожи всичко.
Тогава се обърнах. Погледнах го право в очите. В очите на мъжа, когото някога бях обичала.
— Ти го унищожи, Александър. Ти и баща ти. С вашите лъжи и вашата арогантност. Аз просто запалих светлината, за да видят всички мръсотията, която сте крили в тъмното.
Излязох от кантората и вдишах дълбоко въздух. Беше хладен есенен ден, но на мен ми се струваше, че слънцето грее по-ярко от всякога. Бях свободна.
Глава 10
Животът след развода беше странен. Тих. Първите няколко седмици се чувствах изгубена. Бях свикнала с динамиката на битката, с адреналина от всяка малка победа, с постоянната комуникация с Радина. Сега всичко беше приключило. Телефонът мълчеше. Нямаше повече заплашителни имейли, нямаше повече спешни срещи. Имаше само тишина.
С парите от обезщетението си купих малък апартамент в центъра на града, близо до галерията. Беше светъл и уютен, с голям балкон, на който подредих саксии с цветя. Помогнах на сестра ми да си плати таксите за университета и дори ѝ останаха пари за нов лаптоп. Почувствах се добре, полезна.
Галерията стана моето убежище. Зарових се в работа, организирах нови изложби, откривах млади, талантливи художници. Работата ме спасяваше. Даваше ми цел, караше ме да ставам сутрин.
Един ден получих писмо. Беше от Михаела. Пишеше ми, че с парите от споразумението е записала Даниел в частно училище с разширено изучаване на изкуства. Каза, че той е невероятно щастлив и талантлив. Накрая беше написала: „Благодаря ти, Ана. Ти ни даде бъдеще, каквото не смеехме и да сънуваме. Никога няма да го забравя.“
Прочетох писмото няколко пъти. То беше финалният щрих, който ми трябваше, за да затворя тази страница от живота си. Вече не изпитвах гняв. Не изпитвах и болка. Само едно тихо усещане за празнота, което бавно започваше да се запълва с нещо ново. Спокойствие.
Теодора беше неотлъчно до мен.
— Е, какво следва сега? — попита ме тя една вечер, докато пиехме вино на новия ми балкон.
— Не знам — отговорих честно. — За пръв път от десет години не знам какво следва. И знаеш ли какво? Това е прекрасно.
Няколко месеца по-късно, докато подреждах една от изложбите в галерията, вратата се отвори и влезе мъж. Беше Димо. Адвокатът от срещата на випуска. Човекът, който беше запалил искрата на истината.
Той се усмихна леко, когато ме видя.
— Здравей, Ана. Видях, че има нова изложба и реших да мина.
— Димо! — зарадвах се искрено. — Добре дошъл.
Разведох го из галерията, разказах му за художниците. Той слушаше с интерес, задаваше интелигентни въпроси.
— Прочетох във вестниците… — започна той колебливо. — Надявам се, че си добре.
— Добре съм — отговорих и за пръв път го почувствах като пълната истина. — По-добре от всякога. Дължа ти много, Димо. Ако не беше ти, може би още щях да живея в онази лъжа.
— Ти сама се пребори — каза той. — Аз просто ти дадох ключа. Ти отвори вратата.
Говорихме дълго. За работа, за книги, за живота. Когато си тръгваше, той се спря на вратата.
— Ана, чудех се… дали би искала да вечеряме някой път?
Погледнах го. В очите му нямаше пресметливост, нямаше скрити мотиви. Имаше само топла, искрена симпатия.
Усмихнах се.
— С удоволствие, Димо.
Не знаех накъде ще ме отведе тази вечеря. Не знаех дали това е началото на нещо ново. Но за пръв път от много време, гледах към бъдещето не със страх, а с любопитство. Бях преминала през огъня и бях оцеляла. Бях изгубила един живот, но бях намерила себе си. А това беше най-голямата победа. Историята ми с Александър беше приключила, но моята собствена история тепърва започваше.