След пенсионирането се преместих при сина си. Стените на моя собствен апартамент, някога ехтящи от смеха на покойната ми съпруга и тропота на малките крачета на Ангел, сега връщаха само тишината. Самотата не беше просто чувство, а физическа тежест, която притискаше гърдите ми всяка сутрин и ме завиваше с ледения си чаршаф всяка нощ. Ангел, добрият ми син, настоя. „Татко, място има. Къщата е голяма. Десислава също няма нищо против. Не можеш да си сам.“
И така, с два куфара, пълни с дрехи и един по-малък, натъпкан със спомени, прекрачих прага на техния дом. Дом беше силно казано. Приличаше повече на изложбена зала от списание за интериорен дизайн. Всичко беше в бяло, сиво и черно. Мебелите бяха с остри, изчистени линии, а по стените висяха абстрактни картини, които не говореха нищо на душата ми. Липсваше уютът, онзи топъл безпорядък на живота, който превръща четири стени в истинско гнездо.
Снаха ми, Десислава, ме посрещна с усмивка, която не достигаше до очите ѝ. Тя беше висока, слаба, с изящни черти и стойка на балерина. Движеше се из безупречната си къща като призрак, безшумно и ефирно. Още от първия ден разбрах, че в този дом всичко се случва по нейните правила.
„Стояне“, каза тя с мек, но неподлежащ на обсъждане тон, докато разопаковах багажа си в стаята за гости. „Трябва да знаеш нещо важно. Ние с Ангел сме вегани. В тази къща не се готви и не се консумира месо или каквито и да било животински продукти.“
Кимнах, макар че стомахът ми се сви на топка. Цял живот бях расъл с миризмата на печено агне за Гергьовден, с вкуса на сочните кюфтета на майка ми, с топлата баница със сирене, която жена ми правеше всяка неделя. Месото не беше просто храна, то беше традиция, спомен, част от това, което бях.
„Разбирам“, казах тихо, не искайки да създавам проблеми още в началото.
„Радвам се“, отвърна тя и се плъзна извън стаята.
Първите няколко дни бяха изпитание. За закуска имаше смути от спанак, банан и нещо, наречено „чиа“. На вкус беше като разкашкана трева. За обяд – салата от киноа с нахут и авокадо. Красиво изглеждаше в чинията, но ме оставяше гладен и неудовлетворен. Вечерите бяха посветени на тофу на скара, леща или различни зеленчукови яхнии, в които липсваше онази плътност и дълбочина на вкуса, за която копнеех. Десислава беше виртуоз в кухнята си, това не можех да отрека. Ястията ѝ бяха произведения на изкуството, но за мен те бяха лишени от душа.
Ангел се прибираше късно вечер, изтощен от работа. Той беше успешен бизнесмен, имаше собствена консултантска фирма и работеше до припадък, за да поддържа този лъскав стандарт на живот. На вечеря той ядеше мълчаливо, хвалейки кулинарните умения на жена си с половин уста. Поглеждах го, опитвайки се да срещна очите му, да видя в тях искра от онова момче, което водех за риба и което можеше да изяде три кебапчета наведнъж. Но очите му бяха уморени, някак празни.
След седмица на тази постна диета се чувствах отпаднал и раздразнителен. Костите ме боляха, а гладът за нещо сочно и истинско се превръщаше в мания. В сряда не се сдържах.
„Десиславо, мила“, започнах възможно най-меко по време на вечеря, докато предъвквах поредната хапка жилава соева пържола. „Оценявам грижите ти, наистина. Но тялото ми е свикнало с друго. Аз съм стар човек. Имам нужда от месо. Поне малко, веднъж-два пъти в седмицата.“
Тя остави вилицата си. Металният звук отекна в оглушителната тишина на трапезарията. Погледна ме право в очите. Усмивката я нямаше.
„Стояне“, каза тя и този път в гласа ѝ нямаше и следа от мекота. „Това е моят дом. Тук важат моите правила. Ангел ги приема. Ти си наш гост и очаквам да ги уважаваш.“
Думите ѝ ме пронизаха като ледени висулки. Гост. Не част от семейството. Гост. Погледнах към Ангел, търсейки подкрепа. Той обаче гледаше в чинията си, сякаш изучаваше сложна диаграма. Не каза нищо. Мълчанието му беше по-оглушително от думите на жена му. В този момент се почувствах по-сам, отколкото в празния си апартамент.
Унижението и гневът кипнаха в мен. Цял живот бях работил, бях се грижил за семейството си, бях строил, създавал, осигурявал. А сега, на старини, някой ми казваше какво мога и какво не мога да ям в дома на собствения ми син. Правила. Чии правила? На една млада жена, която смяташе, че светът започва и свършва с нейните разбирания за морал и хранене.
През следващите дни почти не говорих. Ядях каквото ми сложеха и се прибирах в стаята си. Но в мен зрееше план. Не беше просто инат. Беше въпрос на чест, на запазване на последното парченце от моята идентичност. Имах нужда да си докажа, че все още съм човек със собствена воля, а не просто вещ, преместена от един апартамент в друг.
В неделя сутринта, докато Десислава беше на йога, а Ангел спеше след поредната тежка седмица, аз действах. Отидох до кварталната месарница пеша. Въздухът беше хладен и свеж. Почувствах се жив за първи път от седмици. Купих килограм от най-крехките свински вратни пържоли, няколко сочни наденици и половин килограм кюфтета. Месарят, когото познавах от години, ме погледна със съчувствие. „Заредил си се, бай Стояне! Да не те морят с глад младите?“ Само му се усмихнах.
В задния двор на къщата, до безупречно окосената морава и екзотичните храсти, стоеше голямо, лъскаво барбекю на газ. Ангел и Десислава го използваха, за да пекат на него зеленчуци и царевица. За мен то щеше да послужи по предназначение.
С треперещи ръце запалих горелките. Скоро въздухът се изпълни със съскащия звук на печащото се месо и с онзи божествен, плътен аромат, който не бях усещал от цяла вечност. Беше миризмата на бунт. Миризмата на свобода.
Десислава се прибра точно когато обръщах пържолите. Тя спря на прага на терасата, облечена в белия си екип за йога, изглеждаща като гневна богиня. Лицето ѝ беше безизразно, но очите ѝ мятаха мълнии. Не каза нито дума. Просто ме гледаше с презрение и погнуса. Аз също мълчах. Продължих да обръщам месото, сякаш тя не съществуваше. Тишината между нас беше наситена с напрежение, по-гъста от дима, който се виеше от барбекюто. Знаех, че съм преминал граница. Знаех, че ще има последствия. Но в този момент, с щипката в ръка и с аромата на печено месо в ноздрите, не ми пукаше.
Тя се обърна рязко и влезе в къщата, затръшвайки стъклената врата. Останах сам, очаквайки бурята.
Но замръзнах, когато няколко часа по-късно, точно когато бях сложил готовото месо в една голяма чиния, чух колата на сина си. Той се прибра по-рано от очакваното. Сърцето ми подскочи. Сега щеше да стане страшно. Десислава сигурно му се беше обадила и му беше наговорила всичко. Представих си как Ангел излиза в двора, с лице, изкривено от гняв. Как ще ми крещи, че не уважавам жена му, че не спазвам правилата, че съм един неблагодарен старец. Стиснах чинията и зачаках присъдата си.
Вратата се отвори. Ангел излезе на терасата. Погледна ме, после погледна чинията с димящото месо, после отново мен. На лицето му нямаше гняв. Имаше нещо друго, нещо, което не можех да разчета. Той пристъпи към мен бавно. Аз стоях като вкаменен, очаквайки най-лошото. Той се приближи, вдигна ръка и аз се свих инстинктивно.
Но той не ме удари. Той ме… потупа по рамото. Силно, приятелски, както правеше, когато бяхме на мач и нашият отбор вкараше гол.
Погледнах го неразбиращо. Той се наведе към мен и прошепна, така че само аз да го чуя, докато погледът му беше вперен в къщата, където знаехме, че Десислава слуша.
„Браво, татко“, каза той тихо, а в очите му блесна отдавна забравена искра на бунтарство. „Защото… защото ми писна да живея в затвор.“
Глава 2
Думите на Ангел увиснаха във въздуха, по-тежки и наситени от дима на барбекюто. „Писна ми да живея в затвор.“ Не го каза с гняв, а с безкрайна, дълбока умора, която сякаш идваше отдън душата му. В този единствен миг видях сина си не като преуспелия бизнесмен с безупречен костюм и скъп часовник, а като едно изгубено момче, хванато в капана на живота, който сам си беше построил.
Потупването по рамото не беше просто одобрение за пържолите. Беше сигнал. Беше вик за помощ. Беше първата пукнатина в лъскавата фасада на неговия „перфектен“ живот.
Той взе една наденица от чинията, без да се колебае, и я захапа с апетит, който не бях виждал у него от години. Дъвчеше бавно, със затворени очи, сякаш вкусваше не просто месо, а самата свобода.
„Знаеш ли откога не съм ял такова нещо?“, промърмори той с пълна уста. „Тя изхвърли всичко. Дори скрития ми салам в дъното на хладилника. Казва, че е за мое добро. Всичко е за мое добро. Къщата, дрехите, храната, дори приятелите, с които ми е позволено да се виждам. Всичко е подбрано, филтрирано, одобрено.“
В този момент стъклената врата се отвори с рязък звук. Десислава стоеше на прага. Лицето ѝ беше бледо, а устните ѝ бяха свити в тънка, безкръвна линия. Тя гледаше не мен, а Ангел. Гледаше го как яде наденицата с такова презрение, сякаш го виждаше да извършва най-големия грях.
„Ангеле“, изсъска тя. Гласът ѝ беше като свистене на змия. „Какво правиш?“
Той я погледна. За първи път от много време насам, той я погледна право в очите, без да отмества поглед.
„Ям, Десислава. Храня се. Спомняш ли си какво е това? Или вече е прекалено първобитно за теб?“
„В моята къща…“
„В нашата къща!“, прекъсна я той и в гласа му се появи стомана. „Тази къща е купена с моите пари, изкарани с моя труд, докато ти аранжираше цветя и търсеше перфектния нюанс на сивото за стените! Моите пари! И ако искам да ям една проклета наденица в собствения си двор, ще я изям!“
Тя пристъпи напред. „Ти не разбираш. Това е принцип. Това е начин на живот. Мислех, че сме екип. Мислех, че споделяме едни и същи ценности.“
„Не“, отвърна Ангел и хвърли остатъка от наденицата в чинията. „Ти имаш ценности. Аз просто плащам сметките. Писна ми, Деси. Писна ми от стерилната ти къща, от безвкусната ти храна, от вечния ти контрол. Задушавам се!“
Това беше повече от скандал за храна. Това беше изригването на вулкан, който беше трупал лава с години. Аз стоях отстрани, невидимият катализатор на всичко това, и се чувствах едновременно виновен и… оправдан. Бях запалил фитила, но бомбата е била заложена много преди моето идване.
Десислава залитна назад, сякаш я беше ударил. В очите ѝ се появи паника. „Как можеш да ми говориш така? Пред баща си?“
„Баща ми поне е искрен!“, изкрещя Ангел. „Той знае какво иска и не се страхува да си го вземе! А аз? Аз се крия. Крия се на работа до десет вечерта, само за да не се прибирам тук. Ходя на командировки, които сам си измислям, само за да дишам свободно за няколко дни! Мислиш ли, че не знам, че проверяваш телефона ми? Че следиш банковите ми сметки? Че разпитваш секретарката ми къде съм бил и с кого?“
Всяка дума беше като удар с камшик. Десислава се свиваше все повече и повече. Маската на ледената кралица се пропукваше и отдолу се показваше едно уплашено, несигурно момиче.
„Правя го, защото те обичам!“, извика тя, а в гласа ѝ се появиха сълзи. „Защото се страхувам да не те загубя!“
„Не, Десислава“, каза Ангел, а гласът му отново стана тих, но този път беше пропит с горчивина. „Ти не се страхуваш да не ме загубиш. Ти се страхуваш да не загубиш това.“ Той направи широк жест с ръка, обхващайки къщата, двора, целия този лукс. „Страхуваш се да не загубиш статуса, парите, идеалния живот, който си си построила в главата. Аз съм просто двигателят, който поддържа всичко това. Но двигателят започва да прегрява.“
Тя се втренчи в него, неспособна да отговори. После погледът ѝ се премести към мен. Беше поглед, изпълнен с чиста, неподправена омраза. В нейния свят аз бях виновникът. Старецът, който дойде и с примитивните си навици разруши нейната перфектна подредба.
Без да каже и дума повече, тя се обърна и влезе в къщата. Чухме как се качва по стълбите и как вратата на спалнята им се затръшва с оглушителен трясък.
Ангел остана неподвижен за няколко секунди, гледайки към затворената врата. После въздъхна тежко, сякаш от гърдите му се смъкна огромен товар. Той се обърна към мен.
„Извинявай, татко“, каза той. „Не трябваше да ставаш свидетел на това.“
„Няма нищо, сине“, отвърнах и сложих ръка на рамото му. „Понякога нещата трябва да се кажат.“
Той кимна и седна тежко на един от градинските столове. Взе кюфте от чинията и започна да го яде машинално.
„Тя не винаги беше такава“, каза той тихо, сякаш говореше на себе си. „В началото… в началото беше различно. Беше пълна с живот, със смях. Пътувахме, забавлявахме се. После купихме тази къща. Взехме огромен заем. Натискът от бизнеса се увеличи. А тя… тя започна да се променя. Обсеби я идеята за перфектния дом, перфектното семейство. Всеки предмет трябваше да е на мястото си. Всеки ден трябваше да следва строг график. Започна с био храните, после с глутена, накрая стигна до веганството. И всеки нов етап беше съпроводен с нови правила. Правила за мен, правила за дома, правила за живота. Бавно и постепенно тя изгради тази златна клетка около нас.“
„А ти защо ѝ позволи?“, попитах внимателно.
Той ме погледна и в очите му видях болка. „Защото я обичах. И защото бях виновен.“
„Виновен? За какво?“
Той се поколеба. Погледна към къщата, после отново към мен. „Има неща, които не знаеш, татко. Неща, които съм крил от всички. Бизнесът… не върви толкова добре, колкото изглежда. Дължим пари. На много хора. Заемът за къщата е огромен. Всеки месец е борба. Тя живее в свой собствен свят, където парите просто се появяват в банковата сметка. Не знае, че от месеци съм на ръба на фалита. И за да поддържам илюзията, правя компромиси. Работя с хора, с които не би трябвало. Взимам рискове, които не мога да си позволя. И лъжа. Лъжа нея, лъжа теб, лъжа себе си.“
Признанието му ме удари като гръм. Бляскавата къща, скъпите коли, луксозните почивки… всичко е било една фасада. Една илюзия, поддържана с цената на щастието и спокойствието на сина ми.
„Освен това…“, той спря, неспособен да продължи.
„Какво, Ангеле? Кажи ми.“
Той вдигна поглед към мен. Очите му бяха пълни със срам.
„Има и друга жена.“
Глава 3
Думите „има и друга жена“ прозвучаха по-силно от трясъка на вратата преди малко. Те разцепиха тишината в двора и разкриха една още по-дълбока и по-опасна пукнатина в основите на живота на сина ми. Всичко изведнъж си дойде на мястото – късните прибирания, измислените командировки, празнотата в погледа му. Това не беше просто умора от работа. Това беше живот, разкъсван между две реалности.
Спомних си собствената си младост, грешките, които бях допуснал, изкушенията, пред които се бях изправял. Спомних си как покойната ми съпруга, неговата майка, с мъдрост и търпение беше успяла да запази семейството ни цяло. Почувствах прилив на съчувствие към сина си, но и усещане за надвиснала катастрофа. Тайните имат свойството да излизат наяве и когато го направят, помитат всичко по пътя си.
„Откога?“, попитах тихо, без да го осъждам.
„От почти година“, призна той, забил поглед в земята. „Казва се Ива. Тя е… различна. С нея всичко е просто. Смеем се. Говорим си. Мога да бъда себе си. Не е нужно да се преструвам на успешен, на силен, на перфектен. Тя знае за проблемите в бизнеса. Знае за напрежението. И не иска нищо от мен. Освен може би времето ми.“
„Тя ли е причината да се опълчиш на Десислава днес?“
„Не. Или може би да, не знам. Днес просто чашата преля. Твоето барбекю беше само искрата, татко. Но бурето с барут е пълно отдавна. С Ива осъзнах какво ми липсва. Осъзнах, че живея в лъжа. Че съм се превърнал в актьор в пиеса, написана от Десислава. И днес, когато те видях да стоиш там, толкова спокоен и непоколебим, и да правиш нещо толкова просто и земно, нещо в мен се счупи. Защо ти, на твоите години, да имаш повече смелост от мен?“
Той стана и започна да крачи нервно из двора, като животно в клетка.
„Какво ще правиш?“, попитах.
„Не знам!“, почти извика той. „Не знам. Ако се разведа с Десислава, тя ще ме унищожи. Семейството ѝ е богато и влиятелно. Баща ѝ ми помогна да стартирам бизнеса. Ако се обърне срещу мен, ще загубя всичко. Буквално всичко. Къщата, фирмата… всичко е обвързано. Ще остана на улицата.“
„А ако останеш с нея?“, контрирах аз.
„Ще умра бавно. Всеки ден по малко. Докато от мен не остане нищо друго, освен празна черупка.“
Това беше моралната дилема в най-чистия ѝ вид – финансова сигурност срещу душевна свобода. Златна клетка срещу несигурна, но истинска свобода.
През следващите няколко дни къщата се превърна в бойно поле на тишината. Десислава не говореше нито с мен, нито с Ангел. Тя се движеше из стаите като сянка, с каменно лице и очи, които излъчваха лед. Хранеше се по различно време, за да не се засичаме на масата. Когато се разминехме в коридора, тя гледаше през мен, сякаш бях прозрачен. Нейното мълчание беше по-тежко и по-смазващо от всеки крясък. Беше наказание, бавно и методично.
Ангел също беше потънал в свой собствен свят. Прекарваше часове, затворен в кабинета си, говорейки по телефона с приглушен, напрегнат глас. Вечер седеше пред телевизора, но не гледаше нищо, просто се взираше в екрана. Напрежението между тях можеше да се разреже с нож. Аз бях заседнал по средата, нежелан свидетел на бавния разпад на едно семейство.
Една вечер реших да се обадя на дъщеря си, Мила. Тя беше по-малката сестра на Ангел, неговата пълна противоположност. Учеше право в университета, живееше на квартира и беше борбена, независима и изключително проницателна. Не исках да я тревожа, но имах нужда да поговоря с някого, да чуя трезв глас извън тази лудница.
„Татко! Как си? Свикваш ли при младите?“, попита весело тя.
Разказах ѝ всичко. За веганството, за барбекюто, за последвалия скандал. Пропуснах само признанието на Ангел за другата жена и финансовите му проблеми. Не исках да го предавам.
Мила мълча известно време, след като свърших.
„Не съм изненадана“, каза тя накрая. „Това се готви от години. Десислава винаги е била обсебена от контрола. Спомняш ли си на сватбата им как беше направила схема кой къде да седи и с кого има право да говори? Още тогава ми стана ясно, че с нея шега не бива.“
„Но Ангел изглеждаше щастлив“, казах аз.
„Защото искаше да изглежда щастлив“, поправи ме Мила. „Батко винаги е бил такъв. Иска да угоди на всички. Иска да е перфектният син, перфектният съпруг, перфектният бизнесмен. Но никой не може да е перфектен. Цената е твърде висока. А Десислава се възползва от това. Тя го моделира, превърна го в аксесоар към перфектния си живот. Но той не е вещ, татко. Той е човек. И всеки човек има точка на пречупване.“
Думите ѝ бяха толкова точни, че ме заболя.
„Как са нещата при теб, миличка? Справяш ли се?“, смених темата аз.
„Справям се. Трудно е, но се справям. Изпитите са тежки, квартирата е скъпа. Студентският ми кредит покрива само част от разходите. Работя в една пицария през уикендите, но парите пак не стигат. Батко ми помагаше преди, но последните месеци казва, ‘ще видим, ще видим’, и така си остава. Сигурно има много разходи по тази огромна къща.“
Сърцето ми се сви. Значи и тя усещаше, че нещо не е наред. Финансовият балон на Ангел беше напът да се спука и щеше да опръска всички.
Няколко дни по-късно се случи нещо, което ускори събитията. Беше късен следобед. Десислава беше излязла на някаква благотворителна сбирка. Ангел беше в кабинета си. Аз седях на терасата и четях книга. Пощенската кола спря пред къщата и пощальонът пусна няколко писма в кутията. От чисто любопитство отидох да ги взема. Имаше сметки, рекламни брошури и един голям, дебел плик от адвокатска кантора, адресиран лично до Десислава.
Не знам защо го направих. Може би беше предчувствие. Може би просто се поддадох на напрежението. Но вместо да го сложа при другата поща, аз го взех и се прибрах в стаята си. Ръцете ми трепереха. Дали тя вече не беше предприела стъпки? Дали не се готвеше за развод и не събираше доказателства?
С крайчеца на ножа за писма внимателно отворих плика. Вътре имаше куп документи. Първият беше договор за покупко-продажба. Десислава, без знанието на Ангел, беше купила малък апартамент в луксозна нова сграда в центъра на града. Сделката е била финализирана преди две седмици. Плащането е било извършено по банков път. От нейна лична сметка.
Но това не беше всичко. Имаше и банкови извлечения. През последната година тя систематично е прехвърляла големи суми пари от тяхната обща семейна сметка в своя лична, тайна сметка. Ставаше въпрос за стотици хиляди левове. Тя бавно и методично е източвала парите, които Ангел е изкарвал с толкова труд, и ги е складирала на сигурно място. Подготвяла е своята спасителна лодка, докато неговият кораб е потъвал.
Това не беше просто предпазливост. Това беше предателство в най-чистата му форма. Тя не се е страхувала да не го загуби. Тя се е готвела да го напусне, но не и преди да се подсигури финансово. Веганството, контролът, правилата – всичко това е било просто параван. Димна завеса, зад която е действал един студен, пресметлив ум.
Стоях в стаята си, държейки документите в ръка, и усещах как гневът ме залива. Гняв към нея за нейното лицемерие и гняв към сина ми, задето е бил толкова сляп. Трябваше да му кажа. Трябваше да знае с какво чудовище живее. Но как? Как да му кажа, че съм ровил в пощата на жена му? Как да му представя тези доказателства, без самият аз да изглеждам като интригант?
Докато се терзаех, чух колата на Десислава да спира отпред. Панически напъхах документите обратно в плика и го скрих под дюшека на леглото си. Сърцето ми биеше лудо. Вече не бях просто пасивен наблюдател. Бях съучастник. И притежавах тайна, която можеше да взриви всичко.
Глава 4
Притежанието на тайната на Десислава беше като да държа горещ въглен в ръцете си. Пареше ми, тежеше ми и знаех, че трябва да направя нещо, но не знаех какво. Всеки път, когато я видех да се плъзга безшумно из къщата, с нейната маска на хладнокръвна обида, ми се искаше да изкрещя истината в лицето ѝ. Да я попитам за тайния апартамент и за източените сметки. Но се въздържах. Това не беше моята битка. Аз можех само да подам оръжието на сина си.
Реших да изчакам подходящ момент. Но такъв момент не идваше. Ангел беше все по-напрегнат и разсеян. Една вечер го заварих в кабинета му, вперил поглед в екрана на лаптопа, но лицето му беше сиво, а ръцете му леко трепереха.
„Проблеми ли има, сине?“, попитах го, заставайки на прага.
Той вдигна поглед и сякаш ме видя за първи път от дни. „Проблеми е меко казано, татко. Пламен… съдружникът ми… иска да ме изхвърли от фирмата.“
„Как така? Нали вие я създадохте заедно?“
„Да, но той е вкарал повечето първоначални капитали. А аз – контактите и работата. В договора има една клауза, която бях забравил. Ако фирмата е на загуба три поредни тримесечия, той има право да изкупи дяловете ми на преференциална цена. А ние сме на загуба. Защото той сключва неизгодни сделки зад гърба ми. Саботира ме. Иска да ме изрита и да вземе всичко, което съм градил с години.“
Предателство след предателство. Светът на Ангел се разпадаше парче по парче. Съдружникът му го саботираше, жена му го ограбваше. А той стоеше по средата, опитвайки се да запуши пробойните на потъващ кораб.
„Има ли какво да се направи? Адвокат?“, попитах.
„Говорих с адвокат. Казва, че клаузата е желязна. Шансовете ми в съда са минимални. Освен ако не успея да докажа, че Пламен умишлено е вредил на фирмата. А това е почти невъзможно. Трябва ми чудо, татко. Или много пари, за да му запуша устата. А аз нямам нито едното, нито другото.“
Това беше моят момент. Знаех, че е рисковано, но не можех повече да чакам.
„Сине“, казах бавно и седнах на стола срещу него. „Може би нямаш нужда от чудо. Може би парите са по-близо, отколкото си мислиш.“
Той ме погледна неразбиращо. „Какво искаш да кажеш? Всичките ни спестявания са в общата сметка. И те не са достатъчно.“
„Сигурен ли си, че са там? Всичките?“, попитах натъртено.
Той се намръщи. „Какво намекваш?“
Станах, отидох до стаята си и се върнах с големия плик. Подадох му го, без да казвам и дума. Той го взе с недоумение, погледна подателя – адвокатската кантора – и после мен.
„Това дойде по пощата преди няколко дни. Адресирано е до Десислава. Отворих го. Знам, че не трябваше, но нещо ме накара.“
Ангел ме гледаше с разширени очи, докато вадеше документите от плика. Видях как лицето му се променя, докато четеше. Недоумението премина в шок, шокът – в неверие, а неверието – в леден, спокоен гняв. Той прелистваше страниците една по една – договора за апартамента, банковите извлечения, преводите. Когато свърши, той остави документите на бюрото и дълго време мълча. В кабинета беше толкова тихо, че можех да чуя бръмченето на компютъра.
„Значи е било това“, прошепна той накрая. „През цялото време. Аз се боря да спася бизнеса, а тя си е постилала пътя навън. С моите пари.“
Той се изсмя. Беше сух, горчив смях, лишен от всякаква радост. Смях на човек, който е видял дъното.
„Благодаря ти, татко“, каза той и ме погледна. В очите му нямаше упрек за това, че съм се намесил. Имаше само благодарност. „Спаси ме от това да бъда още по-голям глупак.“
„Какво ще правиш сега?“, попитах.
„Сега ще играя по нейните правила“, отвърна той и в гласа му се появи решителност, каквато не бях чувал отдавна. „Тя иска война? Ще я получи. Но този път аз ще бъда подготвен.“
През следващите дни Ангел се преобрази. Умората и апатията изчезнаха, заменени от трескава енергия. Той проведе серия от телефонни разговори – с адвоката си, с банкери, със счетоводители. Направи копия на всички документи, които му дадох, и ги прибра на сигурно място.
Една вечер, когато Десислава отново беше навън на една от нейните „социални“ прояви, той седна до мен.
„Адвокатът ми каза, че това напълно променя нещата“, сподели той. „Това е умишлено укриване на семейни средства преди развод. В съда тя ще загуби много. Можем да замразим сметките ѝ и да оспорим сделката за апартамента. Изведнъж аз съм в силната позиция.“
„Ами фирмата? Пламен?“
„И за това имам план. Утре имам среща с него. Ще му предложа да изкупя неговия дял. Ще му покажа, че знам за саботажите и че съм готов да го съдя до дупка за умишлена вреда. Ще блъфирам, че имам нов инвеститор зад гърба си. Може и да се уплаши и да приеме.“
„А парите? Откъде ще намериш пари, за да го изкупиш?“
„Няма да ги намеря“, усмихна се той хитро. „Но той не го знае. Понякога в бизнеса, както и в живота, най-важното е да накараш противника си да повярва, че държиш по-силни карти.“
Денят на срещата с Пламен дойде. Ангел излезе сутринта, облечен в най-хубавия си костюм, съсредоточен и спокоен. Аз го чаках цял ден, крачейки нервно из къщата. Той се прибра късно вечерта. Още щом го видях на вратата, разбрах, че нещата са се получили. На лицето му имаше усмивка – истинска, широка усмивка.
„Клъвна!“, каза той триумфално. „Уплаши се от съд и от разследване. Съгласи се да ми продаде дяловете си на разумна цена. Разсрочено плащане. Ще се справя. Ще ми е трудно, ще трябва да работя двойно, но фирмата е моя! Само моя!“
Това беше първата голяма победа. Но истинската битка тепърва предстоеше.
Няколко дни по-късно Ангел реши да действа. Вечерта, след като се прибрахме, той изчака Десислава да седне в хола с чаша билков чай и книга в ръка. Аз също бях там, преструвайки се, че гледам новини.
„Десислава“, започна той спокойно. „Трябва да поговорим.“
Тя вдигна поглед от книгата си, леко раздразнена. „Нямам какво да ти кажа, Ангеле.“
„Но аз имам“, каза той и постави на масата пред нея копие от договора за новия ѝ апартамент.
Тя погледна документа и замръзна. Цветът се оттече от лицето ѝ. За първи път видях маската ѝ да се разбива на хиляди парчета. Очите ѝ се разшириха от паника.
„От… откъде имаш това?“, заекна тя.
„Това има ли значение?“, попита той с леден глас. „Имам и банковите извлечения. За всички преводи. За всички скрити пари. Адвокатът ми беше много впечатлен от твоята предвидливост.“
Тя скочи на крака. „Ти си ровил в нещата ми! Това е незаконно!“
„Не е по-незаконно от това да ограбваш семейството си, докато мъжът ти е на ръба на фалита“, отвърна той. „Мислеше, че съм глупак, нали? Че докато ти редиш перфектния си вегански свят, аз няма да забележа как потъва корабът? Или просто не те интересуваше?“
„Аз… аз просто исках да се подсигуря!“, извика тя. „Ти си толкова безотговорен! Рискуваш всичко, което сме постигнали!“
„Което аз съм постигнал!“, изкрещя Ангел, губейки самообладание. „Ти не си допринесла с нищо, освен с изисквания! Искам развод, Десислава. Искам те вън от дома ми и от живота ми. И благодарение на твоята алчност, ще си тръгнеш с много по-малко, отколкото си планирала.“
Тя го гледаше с омраза, но и със страх. Беше притисната в ъгъла и го знаеше.
„Няма да стане толкова лесно“, изсъска тя. „Ще видиш на какво съм способна. Ще съжаляваш за деня, в който си се родил!“
С тези думи тя се качи в спалнята и след малко слезе с един куфар. Без да погледне никого от нас, тя излезе и затръшна входната врата след себе си.
В къщата настана тишина. Но този път не беше тежка и потискаща. Беше тишината на облекчението. Тишината след края на бурята. Ангел се отпусна на дивана, закрил лице с ръце. Аз отидох и седнах до него.
„Свърши се“, прошепна той.
„Не“, казах аз. „Едва сега започва. Но сега поне си свободен.“
Той ме погледна и за първи път от много, много време, видях в очите му надежда.
Глава 5
Напускането на Десислава не беше край, а началото на една мръсна и изтощителна война. Още на следващия ден Ангел получи призовка от нейния адвокат. Беше един от най-добрите и най-безскрупулните в бранша, известен с това, че не губи дела. Исковете ѝ бяха абсурдни – тя искаше половината фирма, къщата, издръжка, която би разорила и мултимилионер, и твърдеше, че е жертва на емоционален тормоз. Обвиняваше мен, че съм се нанесъл и съм нарушил семейния им мир.
Започна се едно безкрайно ходене по мъките. Срещи с адвокати, събиране на документи, писане на обяснения. Къщата, която доскоро беше стерилна и подредена, сега беше затрупана с папки и класьори. Ангел работеше денем, за да спаси фирмата си, а нощем се ровеше в документи с адвоката си, подготвяйки защитата. Аз помагах с каквото можех – носех му кафе, подреждах фактури, слушах го, когато имаше нужда да излее душата си.
В цялата тази лудница имаше един светъл лъч и той се казваше Ива. След като Десислава си тръгна, Ангел събра смелост и ми я представи. Тя не беше бляскавата красавица, каквато си представях. Беше нормално, земно момиче, с топла усмивка и умни, добри очи. Работеше като реставратор на стари мебели – една тиха и творческа професия, която напълно ѝ подхождаше.
Когато дойде за първи път в къщата, тя се огледа с любопитство. „Красиво е“, каза тя, „но е малко студено. Липсва му сърце.“ Тя каза на глас това, което аз си мислех от месеци.
Ива не се опита да промени нищо. Тя просто внесе топлина със самото си присъствие. Носеше домашно приготвена храна, защото знаеше, че Ангел няма време да готви. Пускаше музика в тихата къща. Смееше се високо и звънко. С нея Ангел се отпускаше. Виждах как напрежението бавно напуска лицето му, когато беше с нея.
Една вечер тримата седяхме на терасата. Аз отново бях запалил барбекюто. Този път оба-че нямаше напрежение. Този път беше празник. Пекохме пържоли, а Ива беше направила огромна салата.
„Значи вие сте човекът, запалил искрата на революцията“, каза ми тя с усмивка, докато ядеше.
„Аз просто исках една пържола“, отвърнах аз. „Не знаех, че ще предизвикам държавен преврат.“
И тримата се разсмяхме. За първи път от месеци в този двор се чуваше смях.
Ива беше пълната противоположност на Десислава. Не се интересуваше от парите на Ангел, нито от статуса му. Когато той ѝ разказа за финансовите си проблеми и за предстоящата битка, тя просто го хвана за ръка и каза: „Ще се справим. Заедно.“ Тя беше неговата опора, неговото пристанище в бурята.
Междувременно Мила, дъщеря ми, също се включи в битката. Като студентка по право, тя беше безценна. Прекарваше часове в библиотеката, ровейки се в закони и търсейки прецеденти, които биха могли да помогнат на брат ѝ. Тя намираше пропуски в исковете на Десислава и даваше идеи на адвоката на Ангел. Беше невероятно да я гледам – толкова млада, а толкова борбена и умна. Виждах в нея най-добрите черти на покойната си съпруга.
Една вечер тя дойде при нас с блеснали очи. „Мисля, че намерих нещо!“, обяви тя. „Бащата на Десислава. Преди десет години е бил разследван за данъчни измами и пране на пари. Разследването е било прекратено по мистериозен начин, но ако успеем да намерим старите документи, можем да го използваме като лост за натиск. Никой не иска името му отново да се замесва в скандал.“
Това беше рискован ход, но Ангел беше отчаян. Той нае частен детектив, който започна да рови в миналото на тъста му. Беше мръсна игра, но Десислава и баща ѝ бяха започнали първи.
Съдебните дела се точеха с месеци. Беше изтощително. Адвокатът на Десислава използваше всякакви мръсни номера. Призоваваше за свидетели бивши служители на Ангел, които даваха лъжливи показания. Опитваше се да го изкара лош баща, въпреки че те нямаха деца. Изнасяше в съда лични и интимни подробности от брака им, само за да го унижи.
По време на едно от делата, докато Десислава беше на свидетелската скамейка и с крокодилски сълзи разказваше как Ангел я е „тормозил“, като е ял месо в нейно присъствие, на сина ми му писна.
„Ваша чест“, каза той, изправяйки се. „Може ли да попитам ищцата нещо?“
Съдията му позволи.
„Десислава“, обърна се Ангел към нея. „Докато аз съм те ‘тормозил’ с барбекюто си, ти прехвърляше ли стотици хиляди левове от общата ни сметка в тайната си лична сметка?“
Залата утихна. Адвокатът ѝ скочи да протестира, но беше твърде късно.
„И докато си се грижила за моето здраве с веганската си диета, ти купуваше ли тайно апартамент зад гърба ми, подготвяйки се да ме напуснеш?“
Десислава пребледня. Тя заекваше, опитвайки се да отрече, но доказателствата, които адвокатът на Ангел представи веднага след това, бяха неоспорими. Маската ѝ на жертва се срина пред очите на всички.
Това беше повратната точка в делото.
Междувременно детективът също си беше свършил работата. Той беше намерил бивш прокурор, който е работил по делото на бащата на Десислава и който беше готов да говори, срещу известна сума, разбира се. Информацията беше взривоопасна и потвърждаваше всичко.
Ангел не я използва в съда. Той направи нещо по-умно. Отиде на среща с бившия си тъст. Не знам какво точно са си говорили в този кабинет. Ангел никога не ми каза. Но когато се върна, той беше спокоен.
„Сключихме споразумение“, каза ми той. „Всички искове към мен и фирмата ми се оттеглят. Къщата остава за мен, но аз ще изплатя на Десислава една разумна сума, много по-малка от това, което искаше. Разводът ще мине по взаимно съгласие.“
„А ти какво му даде в замяна?“, попитах.
„Обещах му, че документите на детектива никога няма да видят бял свят. Оказа се, че репутацията му струва много повече от алчността на дъщеря му.“
Войната беше свършила. Победихме. Но победата имаше горчив вкус. Беше струвала много пари, много нерви и беше разкрила най-грозните страни на човешката природа.
Няколко седмици след финализирането на развода, животът започна бавно да се връща към нормалността. Ангел беше напълно отдаден на работата си, опитвайки се да изправи фирмата на крака. Сега, освободен от контрола на Пламен и от финансовите претенции на Десислава, той работеше с вдъхновение. Ива беше до него, тиха и подкрепяща. Мила се върна към ученето, горда от своята роля в семейната победа.
Аз останах да живея при Ангел. Къщата вече не изглеждаше студена и чужда. Постепенно по диваните се появиха цветни възглавници, по стените – картини, които Ива беше нарисувала, а от кухнята често се носеше аромат на готвено. И да, много често миришеше на месо.
Една неделя, точно година след онзи паметен ден с барбекюто, отново бяхме се събрали в двора. Ангел, Ива, Мила и аз. Слънцето грееше, птичките пееха. Всичко беше спокойно.
„Знаете ли“, каза Ангел, докато обръщаше кебапчетата на скарата. „Понякога си мисля, че трябва да изпратя на Десислава благодарствена картичка.“
Погледнахме го учудено.
„Да“, продължи той с усмивка. „Защото, ако не беше нейният тираничен веганизъм, татко нямаше да направи онова барбекю. Аз нямаше да се счупя. И може би щях да си живея още дълги години в онази златна клетка, нещастен и сляп. Понякога най-лошото, което ти се случва, се оказва най-доброто нещо за теб.“
Вдигнахме чашите. Не за победата, не за отмъщението. Вдигяхме ги за свободата. За втория шанс. И за простата, земна радост от това да си жив и да можеш да изядеш една добре изпечена пържола в компанията на хората, които обичаш. Самотата вече не ме притискаше. Бях намерил своето място. Бях у дома.