Глава първа
След раздялата Деница се появи пред вратата ми късно вечерта, с очи, които не гледаха право, и с пръсти, които трепереха около дръжката на чантата ѝ. Не беше дошла да говорим. Беше дошла да търси.
„Телефонът ми го няма. Претърсих всичко. Не мога да го намеря никъде.“
Гласът ѝ звучеше сякаш си повтаряше репетиран текст, а после внезапно се пречупи.
„Закълни се“, каза тя. „Закълни се, че ако го намериш, ще ми го върнеш веднага, без да го поглеждаш. Нито веднъж. Дори за секунда.“
Това не беше молба. Беше заповед, облечена в страх.
Погледнах я и за миг се запитах дали наистина познавам жената, с която бях делил маса, легло, смях и мълчание. В тези очи имаше нещо друго. Нещо като сянка на човек, който е видял как стените се приближават.
„Закълни се“, повтори тя и пристъпи напред, сякаш ако се приближи достатъчно, думите ѝ ще ме притиснат и ще ме накарат да се съглася.
„Заклевам се“, казах, защото не исках скандал, защото бях уморен, защото все още имаше част от мен, която се надяваше да си тръгне и всичко да приключи.
Деница издиша, кимна, и си тръгна без „благодаря“. Без „извинявай“. Само с едно бързо „не забравяй“.
Вратата се затвори. Коридорът остана тих, а в мен се настани тревога, която не можех да обясня. Тревога, която се залепва за кожата и не пада нито с вода, нито с сън.
Няколко дни по късно, когато чистех шкафа под мивката и местех бутилки с препарати, открих телефона. Беше паднал зад кутията с прах за пране, сякаш нарочно се беше скрил.
Държах го в ръка и се усмихнах горчиво. Всичко това заради една загубена вещ. Толкова паника. Толкова заплахи в гласа ѝ. И толкова настояване да не го поглеждам.
Тъкмо го вдигнах, за да го сложа на масата и да ѝ звънна от моя телефон, когато екранът светна. Появи се известие. Голямо, ярко, невъзможно за пренебрегване.
Съобщение.
Пръстите ми застинаха. Заклетите думи се блъснаха в гърдите ми, но любопитството ги удари обратно, по силно. И не беше само любопитство. Беше инстинкт, че това известие е врата към нещо, което отдавна се случва зад гърба ми.
Прочетох го.
„Кажи му, че ти подписа вместо него. Кажи му, че ако отвори уста, ще отворя и аз.“
Светът около мен се смали до една точка. Сърцето ми тръгна да бие в ушите ми, а кожата ми изведнъж изстина. Пребледнях и усетих как гърлото ми се свива, сякаш някой невидим пръст го стиска.
Подписа вместо него.
Кой беше той.
И какво точно беше подписала.
Глава втора
Не трябваше да гледам. Бях се заклел. Но не можех да върна времето назад. Думите стояха пред очите ми и се повтаряха, като удари по маса.
„Кажи му.“
Кой говореше така. Кой се осмеляваше да ѝ заповядва.
Погледнах телефона, сякаш самият екран беше виновен. Не посмях да отварям нищо повече. Просто го оставих на масата и започнах да обикалям из стаята.
Мислите ми прескачаха. Деница беше нервна от седмици преди раздялата. Излизаше по често, прибираше се късно, говореше по тихо, когато вдигаше. Вече не оставяше телефона на видно място. Понякога го носеше дори до банята.
Бях го отдал на „натоварена работа“, на „стрес“, на „женски тревоги“. Толкова удобно беше да се лъжа. Много по лесно, отколкото да допусна, че тя крие нещо, което може да ме съсипе.
Седнах и си сложих главата в ръцете. После я вдигнах и погледнах документите, разхвърляни по бюрото.
Собственият ми живот вече беше вързан в договори и срокове. Ипотечният кредит за жилището беше като камък на врата ми. Всеки месец плащах в точния ден, сякаш ако закъснея, цялата ми подредба ще рухне. Работех допълнително, отказвах почивки, броях разходи, изчислявах, съкращавах.
Деница често се шегуваше, че живея като счетоводител. А после същата тази Деница изчезна от общия ни дом и остави след себе си не само празен гардероб, а и усещане, че съм живял с чужд човек.
Съобщението от телефона ѝ не приличаше на нещо лично. Приличаше на заплаха, на условие, на част от схема.
Подписа вместо него.
Погледът ми падна върху папката с документите за кредита. Там имаше копия от подписите ми. Ясни, стабилни. Моят почерк. Моята ръка.
И тогава ме прониза мисъл, от която стомахът ми се обърна.
Ако не става дума за моя кредит.
Ако става дума за друг.
Ако тя е подписвала нещо с чуждо име.
Някой мъж.
Някой, който сега я държи.
И някой, който може да държи и мен, ако се окаже, че съм бил използван като удобен параван.
Станах, взех телефона, и вместо да звъня на Деница, набрах един човек, когото не бях търсил отдавна. Братовчед ми Стефан. Не беше близък, но беше от тези хора, които знаят как да намират информация. Работеше в кантора и се движеше около дела и документи като риба във вода.
„Стефане“, казах, „трябва ми услуга. Нещо странно се случва.“
Той замълча за миг, после гласът му стана по сериозен.
„Кажи.“
„Трябва да провериш дали има нещо на мое име. Нещо, което не знам. Договор. Поръчителство. Каквото и да е.“
„Защо мислиш така.“
Погледнах телефона на масата и усетих как думите за клетвата се опитват да се върнат, но вече беше късно.
„Защото прочетох едно съобщение, което не трябваше да прочета. И от него мирише на беда.“
Стефан не се засмя. Не ме попита дали преувеличавам.
„Ще проверя“, каза той. „Но ако си се замесил без да знаеш, трябва да действаш бързо. Документите не чакат чувствата.“
Затворих. В стаята стана още по тихо. И тогава, сякаш нарочно, телефонът на Деница пак светна.
Още едно известие.
Този път не успях да се спра.
„Не му казвай нищо. Утре ще дойда. Скрий телефона. Ако те пита, кажи, че не си го намирал.“
Утре ще дойда.
Кой ще дойде.
И защо трябва да скрия телефона.
Глава трета
Сутринта започна с тежест в гърдите. Погледнах календара, после сметките, после празната чаша от вчерашното кафе. Животът ми изглеждаше като редица от задължения. И сега, към тях се добавяше неизвестен човек, който „ще дойде“.
Не се обадих на Деница. Ако ѝ звънна, ще се усети. А ако се усети, ще се прибере под крилото на този, който я заплашва.
Вместо това написах кратко съобщение от моя телефон.
„Намерих телефона. Ела да си го вземеш.“
Нищо повече.
Не мина много време и тя отговори.
„Идвам следобед. Не го пипай.“
Четири думи, а в тях толкова власт, сякаш още сме заедно и тя определя правилата. Стиснах зъби и си казах, че ще я изчакам. Но няма да играя по чужди правила.
Когато следобедът дойде, не беше сама.
Чух стъпки по коридора, после почукване. Отворих и видях Деница. До нея стоеше мъж, висок, поддържан, с поглед като стъкло. Усмихваше се, но усмивката му не достигаше до очите.
„Никола“, каза Деница твърде бодро, сякаш сме стари приятели. „Това е Борис.“
Борис подаде ръка.
„Радвам се“, каза той. „Чух много за теб.“
Когато го докоснах, ръката му беше суха, уверена. Ръкостискане на човек, свикнал да печели. И в следващата секунда разбрах защо Деница се страхува.
Борис огледа апартамента ми с погледа на човек, който оценява вещ, не дом.
„Ето телефона“, казах и го вдигнах от масата. Деница пристъпи бързо, почти го изтръгна от ръката ми и го скри в чантата си, сякаш това е доказателство за престъпление.
Борис се засмя тихо.
„Виждаш ли“, каза той на Деница, „казах ти, че Никола е разумен.“
После погледна към мен.
„Никола, ще те помоля за пет минути разговор. Само мъжки. Деница може да изчака в коридора.“
Деница се напрегна.
„Борис…“
„Ще е бързо“, каза той с мек глас, който не допускаше възражение.
Деница се отдръпна и излезе. Вратата остана леко открехната.
Борис седна без покана и кръстоса крак върху крак.
„Ще бъда откровен“, каза той. „Не обичам да губя време. Деница е допуснала грешка. Грешка, която може да се поправи. Но за да се поправи, трябва да има тишина.“
„Каква грешка“, попитах аз.
Той се усмихна, този път по широко.
„Виждам, че не знаеш. Добре. Значи не си от тези, които се преструват. Така е по лесно.“
Той се наведе напред.
„Деница е подписала документ, който не е трябвало да подписва. Направила го е от страх и от… да кажем, от желание да помогне на човек, който не заслужава.“
„Кой е този човек.“
„Това не е важно“, каза Борис. „Важно е, че документът е реален. И ако той попадне където не трябва, ще има последици. За нея, но и за теб.“
Сърцето ми се сви.
„За мен защо.“
Той повдигна вежди, сякаш въпросът ми е наивен.
„Защото ти си бившият. Защото си удобен. Защото някой може да реши, че ти си знаел. Или че си бил част от това. В такива истории истината е последното, което интересува хората.“
Погледнах към вратата, към открехнатата линия, където вероятно Деница слушаше. И тогава ме удари друга мисъл.
„Ти ли ѝ пращаш тези съобщения.“
Борис не се смути.
„Пращам ѝ напомняния“, каза той спокойно. „Някой трябва да я държи в рамките на разума.“
„А заплахите.“
„Не ги наричай заплахи“, каза Борис и гласът му се промени. За миг мекотата изчезна. „Наричай ги последици.“
Тишината се сгъсти. Аз почувствах как в гърдите ми се надига гняв.
„И какво искаш от мен.“
Борис се облегна назад.
„Нищо сложно. Да забравиш, че си виждал каквото и да е. Да не ровиш. Да не разпитваш. Да не се правиш на герой. И ако някой ти звънне и те пита за Деница, да кажеш, че не сте общували.“
„А ако не го направя.“
Борис се усмихна отново, но вече не беше усмивка. Беше предупреждение.
„Тогава ще научиш колко бързо едно спокойствие се превръща в съдебна зала. И колко лесно човек може да бъде натикан в ъгъл, когато има кредити, срокове и страхове.“
Кредитите.
Сякаш беше прочел мислите ми.
„Много хора живеят на заем“, добави той. „Някои на банков. Други на морален.“
В този миг ми стана ясно, че срещу мен не стои просто ревнив ухажор. Срещу мен стои човек, който има връзки, средства и вкус към контрол.
„Разговорът ни приключи“, каза Борис и се изправи. „Ще бъдеш разумен, Никола. Деница има нужда от това.“
Той отвори вратата и се усмихна към нея. Деница влезе, с лице, което се опитваше да изглежда спокойно, но очите ѝ крещяха.
Тя не ме погледна. Само прошепна „довиждане“ и излезе с Борис.
Останах сам и за първи път осъзнах, че това не е просто лична драма. Това е капан.
И аз вече бях стъпил вътре.
Глава четвърта
Вечерта Стефан ми звънна. Гласът му беше друг, по стегнат.
„Никола, седни.“
Седнах.
„Има нещо на твое име“, каза той. „Не е голямо, но е достатъчно да те заболи.“
„Какво.“
„Поръчителство. За заем.“
Светът се наклони.
„Какъв заем.“
„Потребителски. Подписан преди няколко месеца. Подписът изглежда… като твоя. Или поне е направен така, че да изглежда.“
Не можех да дишам.
„Аз не съм подписвал нищо.“
„Знам“, каза Стефан. „Познавам почерка ти. Но някой е положил нещо, което може да мине. И ако заемът не се обслужва, ще те търсят.“
„Кой е взел заема.“
„Тук става интересно“, каза Стефан. „Взет е на името на човек. Стоян. Но поръчителят си ти.“
Стоян.
Името удари като камък.
Стоян беше човекът, за когото Деница понякога говореше с пренебрежение. „Бивш приятел“, казваше. „Неудачник“, казваше. „Все иска да започва нещо и все се проваля.“
Бях го виждал само веднъж. Мъж със свити рамене и поглед, който се стрелка. Нищо особено. Нищо опасно. Поне така изглеждаше.
„Има ли още“, попитах, почти без глас.
„Има и нещо друго“, каза Стефан. „Някакво дело се оформя. Не е заведено още, но има запитвания. Някой търси документи. Името на Деница също се върти.“
Коленете ми омекнаха.
„Какво да правя.“
Стефан въздъхна.
„Първо, не подписвай нищо. Второ, трябва да говориш с адвокат, който не е от моите познати. Някой независим. Трето, ако имаш доказателства, пази ги. Съобщения, записи, каквото и да е.“
„Нямам нищо. Само едно известие, което видях.“
Стефан замълча.
„Никола, това известие може да е начало. Но ако тези хора са умни, ще чистят следите си. Ти трябва да си по бърз.“
Затворих и останах да гледам стената. В главата ми се подреждаше картина, която не ми харесваше.
Деница, Стоян, Борис.
Заем. Поръчителство. Подпис.
И нещо подписано вместо някого.
Това не беше просто изневяра. Това беше измама. И аз бях в нея, без да съм искал.
Станах и отворих чекмеджето, където държах старите ни снимки. Не защото ми липсваше. А защото исках да видя лицето ѝ от преди. Да намеря момента, в който тя се е променила.
Погледнах една снимка. Деница се смееше, ръката ѝ беше около мен, а в очите ѝ имаше светлина.
„Кога“, прошепнах. „Кога реши да ме използваш.“
Телефонът ми звънна.
Непознат номер.
Вдигнах, без да мисля.
„Никола“, чу се женски глас. Хладен, ясен. „Казвам се Яна. Адвокат съм. И трябва да поговорим.“
Кръвта ми изстина.
„Откъде имате номера ми.“
„Когато се търсят истини, номерата се намират“, каза тя. „Имам информация, че сте въвлечен в нещо, което може да ви унищожи, ако стоите безучастен. Ако искате да се защитите, ще се срещнем.“
„Коя сте вие“, попитах.
„Нека кажем, че работя за човек, който е бил измамен. И този човек е готов да отвори съдебна зала за всички замесени.“
„Стоян ли“, прошепнах.
Мълчание. После Яна каза тихо.
„Не. Стоян не е жертвата. Стоян е инструмент.“
Въздухът в стаята се сгъсти.
„Къде да се срещнем“, попитах, а гласът ми вече не беше моят.
„Ще ви пратя място“, каза тя. „Елате сам. И носете всичко, което имате. Включително страха си. Там ще ви трябва.“
Затвори.
А аз осъзнах, че вече няма връщане назад.
Глава пета
Срещата беше на неутрално място, където хората идват и си отиват, без никой да задава въпроси. Яна седеше на маса в ъгъла, с папка пред себе си, облечена строго, с лице, което не издава емоции. Очите ѝ обаче бяха живи, като на човек, който е видял много лъжи и вече не се впечатлява.
„Никола“, каза тя и посочи стола.
Седнах. Ръцете ми бяха студени.
„Знам, че имате ипотечен кредит“, започна тя без предисловия. „Знам, че плащате редовно. Знам, че се страхувате да не ви натиснат там, защото това е най лесната ви слабост.“
„Кой ви каза.“
„Не е важно“, отвърна Яна. „Важно е, че някой вече знае. Борис знае. И ако той знае, значи може да го използва.“
При името му стомахът ми се сви.
„Какво общо има Борис.“
Яна отвори папката и извади копие от документ.
„Това е договор за заем“, каза тя. „Подписан е от Стоян. Поръчител сте вие. Този договор е част от по голяма схема.“
„Коя схема“, попитах.
Яна ме погледна право.
„Схема за източване на пари чрез подставени лица. В схемата има човек с влияние и средства. Човек, който финансира и прикрива. Борис.“
Сърцето ми блъсна ребрата.
„Но той ми каза, че тя е подписала грешка. Че трябва тишина.“
„Разбира се, че ще ви каже това“, каза Яна. „Той винаги представя себе си като спасител. Но истината е друга. Деница е била въвлечена. Стоян е бил въвлечен. И има още един човек.“
„Кой.“
Яна се наведе напред.
„Калоян.“
Името прозвуча в главата ми като камбана.
Калоян беше по малкият брат на Деница. Момче, което често идваше у нас, за да учи. Винаги носеше книги, винаги беше притеснен дали ще се справи в университета. Беше от тези млади хора, които имат мечти, но им липсва опит, и точно затова са лесни за манипулиране.
„Какво общо има Калоян“, попитах, а гласът ми трепереше.
„Той учи“, каза Яна. „И има нужда от пари. Такси, материали, наем. Деница е решила да му помогне. Но когато човек помага без да мисли, става заложник. Борис е предложил решение. Парите да дойдат. Но не като подарък. Като сделка.“
Яна извади втори документ.
„Това е договор за прехвърляне на дял от фирма“, каза тя. „Подписан е от човек, който твърди, че не е подписвал. Подписът е положен вместо него.“
„Кой е човекът.“
Яна се поколеба. За първи път в гласа ѝ имаше нещо като внимателност.
„Човек, който има достатъчно средства да се бори. И достатъчно инат да не се предава. Казва се Радослав.“
„И Деница е подписала вместо него.“
„Да“, каза Яна. „И ако това излезе наяве, Деница ще бъде обвинена. Но Борис няма да падне сам. Той ще намери кой да изгори. Стоян. Калоян. И ако трябва, вас.“
„Защо мен.“
„Защото сте поръчител“, каза Яна. „Защото сте удобен. Защото ако се стигне до съд, някой ще каже, че вие сте знаели. А в съдебната зала сенките звучат по убедително от истината, ако не сте подготвен.“
Опитах се да преглътна, но гърлото ми беше сухо.
„Какво иска Радослав.“
Яна ме погледна остро.
„Иска да си върне това, което му е взето. Иска да има доказателства. Иска да прекъсне схемата. И ако се наложи, да я изкара на светло.“
„А защо ми казвате това.“
„Защото имате шанс да излезете чист“, каза Яна. „Но трябва да решите на коя страна сте. На страната на тишината, която ви обещава Борис. Или на страната на истината, която може да ви спаси, но първо ще ви разтърси.“
Тишината между нас беше тежка. Чувах собственото си дишане.
„Деница знае ли, че сте тук“, попитах.
„Тя знае, че дните ѝ се стесняват“, каза Яна. „Но тя още вярва, че Борис ще я пази. А Борис пази само себе си.“
„Какво да направя“, попитах.
Яна сложи ръката си върху папката.
„Намерете Калоян“, каза тя. „Говорете с него. Той е ключът. Ако се пречупи, всичко пада. Ако мълчи, всичко се затваря и вие ставате следващият, когото ще натиснат.“
„И ако отида при Калоян, Борис ще разбере.“
Яна кимна.
„Да. И тогава ще видите истинското му лице.“
Излязох от срещата с чувство, че стъпвам върху тънък лед. Всеки следващ ход можеше да ме удави.
Но вече не можех да се преструвам, че не е моя работа.
Беше моя работа.
Защото беше моят подпис. Моите кредити. Моят живот.
И защото бях обичал жена, която се оказваше в средата на буря, по голяма от нас двамата.
Глава шеста
Калоян живееше скромно. Стая, в която книгите бяха повече от мебелите. Когато отвори, очите му се разшириха. Беше изненадан, сякаш не очакваше бившия на сестра му да го търси.
„Никола“, каза той. „Какво става.“
Не влязох с усмивка. Не влязох с любезности.
„Калояне“, казах, „трябва да ми кажеш истината. Сега.“
Той пребледня и отстъпи назад.
„Не знам за какво говориш.“
„Знаеш“, казах. „И ако не ми кажеш, ще те смачкат. Не само теб. И мен. И Деница.“
При името ѝ той се сви.
„Тя… тя добре ли е.“
„Жива е“, казах. „Но е в капан. И ти си в него.“
Калоян затвори вратата и се облегна на нея, сякаш се нуждае от опора.
„Аз… аз само исках да уча“, прошепна той. „Само исках да си платя таксата. Бях взел назаем от един приятел, после не можах да върна. Деница каза, че ще помогне. Каза, че познава човек, който може да уреди заем, без много въпроси.“
„Борис.“
Калоян кимна, очите му се насълзиха.
„Той не е като хората“, каза Калоян. „Говори спокойно, но… но имаш чувството, че ако не направиш каквото иска, ще ти вземе въздуха.“
Стиснах зъби.
„Какво те накара да подпишеш“, попитах.
Калоян потрепери.
„Не знаех какво подписвам“, каза той. „Казаха ми, че е само формалност. Че е документ за гаранция. После… после започнаха да ми искат още. Да пренасям пликове. Да оставям неща на определени места. И ако питам, ми казват, че сестра ми ще пострада.“
„А Стоян“, попитах.
„Стоян е… Стоян е човекът, който върши мръсната работа“, каза Калоян. „Той е този, който ходи, който подписва, който се оправдава. Борис не се показва. Той само дърпа конците.“
„И Деница.“
Калоян затвори очи.
„Деница се опита да спре“, прошепна той. „Каза му, че не иска повече. Тогава Борис ѝ показа нещо. Някакъв запис. Някакви снимки. Не знам. Но тя… тя се промени. Стана като камък. Започна да прави каквото ѝ казват.“
Седнах срещу него и се опитах да говоря по тихо.
„Калояне, има документ, подписан вместо човек на име Радослав. Деница ли го подписа.“
Калоян отвори очи и погледна встрани.
Това беше отговорът.
„Да“, прошепна той. „Тя го подписа. Не искаше, но… Борис каза, че ако не го направи, ще прати хора да ме намерят. Каза, че ще ми съсипе ученето. Че ще ме изгони. Че ще ме направи пример.“
„Тя подписа, за да те спаси.“
Калоян заплака без звук.
„Аз съм виновен“, прошепна той. „Аз я вкарах. Ако не бях такъв слабак…“
„Спри“, казах рязко. „Виновен е този, който използва страх. Но сега слушай. Има адвокат. Яна. Тя работи за Радослав. Търсят доказателства. Ако помогнеш, може да се измъкнем. Ако мълчиш, Борис ще ви изхвърли като изхабена вещ.“
Калоян поклати глава.
„Той ще разбере“, прошепна. „Той винаги разбира.“
„Тогава трябва да действаме умно“, казах. „И бързо.“
Калоян ме погледна с отчаяние.
„Как.“
В този момент телефонът му иззвъня. Той погледна екрана и лицето му се изпразни от цвят.
„Борис“, прошепна.
Сърцето ми трепна. Не беше случайно.
Калоян не посмя да вдигне.
Телефонът звъня още веднъж, после трети път. След това дойде съобщение.
Калоян го прочете. Ръката му затрепери.
„Какво пише“, попитах.
Той преглътна трудно.
„Пише… че знае, че си тук.“
Погледнах към вратата, към тесния коридор отвън, и усетих как въздухът тежи.
„И още нещо“, прошепна Калоян.
„Какво.“
„Пише, че ако направим една грешна крачка, ще се погрижи ипотеката ти да стане твой кошмар.“
В този миг ми стана ясно, че Борис не просто заплашва.
Той вече беше започнал войната.
Глава седма
Още същата вечер усетих натиска.
Първо беше едно обаждане от банката. Учтив глас, който ме попита дали съм запознат с „промени в условията“. Казаха ми, че е нужна среща, „за да уточним детайли“. Нищо конкретно. Само усещане, че някой е пуснал камък в спокойната вода.
После получих писмо. Официално, сухо, с думи за „проверка на платежоспособност“. Пребледнях отново, защото познавах този стил. Това беше начин да те накарат да се почувстваш виновен, още преди да си направил нещо.
Обадих се на Стефан.
„Натискат ме“, казах.
„Очаквано“, отвърна той. „Щом са стигнали до ипотеката, значи са сериозни. Трябва да имаш адвокат до себе си. Някой, който не се плаши.“
„Имам контакт“, казах. „Яна.“
„Тя може да е остър ум“, каза Стефан. „Но помни, тя работи за Радослав. Тя няма да те пази, ако реши, че си излишен. Ти трябва да си полезен.“
Полезен.
Думата ме удари неприятно. Аз не исках да съм полезен. Исках да съм свободен.
Но свободата вече беше лукс.
Срещнах се с Яна отново и ѝ разказах за Калоян, за съобщението, за банката.
Яна не се изненада.
„Борис ви измерва“, каза тя. „Тества докъде може да стигне. И ако види страх, ще натисне още.“
„Какво да правим“, попитах.
„Трябва ни нещо твърдо“, каза Яна. „Не разкази. Не подозрения. Документи, записи, връзки. Трябва ни Стоян.“
Самото име ме накара да се напрегна.
„Той няма да говори“, казах.
„Всеки говори“, каза Яна. „Въпросът е какво му струва мълчанието.“
„И как ще го намерим.“
Яна се усмихна леко.
„Вие ще го намерите. Стоян има слабост. Той се появява там, където му дават надежда. А в момента той има нужда от една надежда. Че може да избяга от Борис.“
„Защо да избяга.“
„Защото Борис вече го смята за разход“, каза Яна. „Когато един инструмент започне да скърца, го сменят. Стоян го усеща. И когато човек усеща, че ще бъде изхвърлен, започва да търси кой може да го прибере.“
Погледнах Яна.
„И аз трябва да бъда този, който да го прибере.“
„Вие трябва да бъдете човекът, който му казва, че има изход“, каза тя. „А после ще го доведете при мен.“
В гърдите ми се надигна съпротива.
„Защо аз.“
„Защото той ви познава“, каза Яна. „Вие сте лицето на нормалния живот, който той няма. И защото Борис няма да подозира, че ще го търсите лично. Той мисли, че сте страхливец. Нека го оставим да мисли така.“
Излязох от срещата с план, който ми се струваше като ходене по въже.
Трябваше да намеря Стоян.
Трябваше да го накарам да говори.
И трябваше да го направя, преди Борис да реши, че е време да ме смачка окончателно.
Глава осма
Стоян не беше лесен за намиране. Такива хора умеят да се разтварят в тълпата. Стефан ми помогна с информация, която не задава въпроси. Калоян ми каза навици. Часове. Места, където Стоян се чувства „в безопасност“.
Когато най накрая го видях, седеше сам, с поглед вперен в масата, сякаш се опитва да избяга от собствените си мисли. Изглеждаше по слаб, отколкото го помнех.
Приближих се и той вдигна очи. За миг лицето му се изкриви от страх, после от раздразнение.
„Ти“, каза той. „Какво искаш.“
Седнах без покана.
„Истината“, казах.
Той се засмя сухо.
„Истината е скъпа. Ти не можеш да си я позволиш.“
„Имам ипотека“, казах спокойно. „Знам какво е скъпо.“
Стоян ме изгледа, сякаш се чуди дали да избухне или да стане и да избяга.
„Не ме замесвай“, прошепна той. „Аз си имам проблеми.“
„Ти ме замеси“, казах. „С поръчителство. С подпис, който не е мой. С заем, който може да ме удави.“
Стоян се наведе напред и гласът му стана по нисък.
„Не съм искал да те замесвам. Борис каза, че е нужно. Каза, че ти си стабилен. Че ако стане нещо, ти ще платиш. А аз… аз бях притиснат.“
„С какво“, попитах.
Стоян прехапа устна.
„С дългове“, каза. „С лъжи. С глупости. Аз започнах да въртя едни пари, да ги местя, да ги връщам, да вземам други, да запълвам дупки. После срещнах Борис и си помислих, че това е шанс. Че ще ме изкара от калта. А той… той ме вкара по дълбоко.“
„Къде са парите“, попитах.
Стоян се засмя без радост.
„Парите винаги са при този, който не се пипа“, каза. „При този, който стои чист. При този, който има хора да подписват вместо него.“
„Деница.“
При името ѝ Стоян се сви.
„Тя не е лоша“, прошепна. „Тя просто се уплаши. Борис я накара да вярва, че ако не слуша, ще унищожи брат ѝ. А и… а и тя имаше тайна.“
„Каква тайна“, попитах, усещайки как напрежението расте.
Стоян погледна настрани.
„Не мога.“
„Можеш“, казах. „Защото ако не кажеш, ще паднеш първи. А Борис ще продължи да диша спокойно.“
Стоян затвори очи, после ги отвори. В тях имаше умора.
„Деница беше с него“, прошепна. „Преди теб. За кратко. Тогава той ѝ даде пари. После ѝ ги поиска обратно. Но не като пари. Като послушание.“
Почувствах как гърдите ми се стягат, но не си позволих да се разпадна. Това беше очаквано. Изневярата вече беше само една нишка в огромната мрежа.
„И какво искаш ти“, попитах.
Стоян се намръщи.
„Искам да изляза“, каза. „Искам да спра да се оглеждам. Искам да не ме намерят една сутрин, с празни джобове и с обвинение върху челото.“
„Тогава говори“, казах. „И помогни.“
Стоян погледна ръцете си.
„Ако говоря, Борис ще ме смаже.“
„Ако мълчиш, Борис пак ще те смаже“, казах. „Просто по бавно.“
Той преглътна.
„Имам нещо“, прошепна. „Една папка. С копия. С имена. С преводи. Има и подписа, който Деница сложи. Имам го. Държа го като нож. Защото ако ме натисне, ще го извадя. Но досега не съм посмял.“
Погледнах го.
„Къде е.“
Стоян ме изгледа, сякаш взема решение за живота си.
„Ще ти я дам“, каза. „Но само ако ми обещаеш, че ще ме пазиш.“
„Не мога да те пазя сам“, казах. „Но мога да те заведа при адвокат. И можем да те направим свидетел. Това е единственият ти шанс.“
Стоян потрепери.
„Свидетел“, повтори. „Това означава война.“
„Войната вече е започнала“, казах. „Само че досега ти си бил на страната, която губи.“
Той кимна бавно.
„Добре“, прошепна. „Тази нощ. Ще ти дам папката. Но ако ме излъжеш…“
„Няма да те лъжа“, казах. „Стига и ти да не ме лъжеш.“
Стоян стана.
„Тази нощ“, повтори. „И не идвай сам.“
Изчезна, оставяйки след себе си усещане, че съм докоснал нещо опасно, което може да се обърне и да ухапе.
А когато се прибрах, пред вратата ми имаше плик.
Без подател.
Вътре имаше копие от писмото на банката.
И бележка, написана с едър почерк.
„Виждаш ли колко лесно. Дръж се разумно.“
Без подпис.
Но аз знаех кой е.
Борис вече не шепнеше.
Борис вече ми показваше зъби.
Глава девета
Стефан дойде при мен късно вечерта. В очите му имаше напрежение, което не беше обичайно за него.
„Това става сериозно“, каза. „И не го казвам като човек, който обича драмата. Казвам го като човек, който знае какво става, когато някой започне да пипа по банките и по документите.“
Показах му бележката.
Стефан я прочете и се намръщи.
„Той иска да те изолира“, каза. „Да те накара да вярваш, че си сам.“
„Не съм“, казах. „Имам теб. Имам Яна. Имам Калоян. И може би Стоян.“
„Стоян е опасен“, каза Стефан. „Не защото е силен, а защото е отчаян. Отчаяните хора правят глупости.“
„Той има папка“, казах. „Доказателства.“
Стефан вдигна поглед.
„Тогава тази папка трябва да стигне до адвокат веднага. И трябва да се копира. Ако я държиш само ти, тя става мишена.“
„Ще я взема тази нощ“, казах.
Стефан кимна.
„Ще дойда с теб.“
Не исках да го вкарвам, но и не можех да го спра. Вече бяхме в това.
Отидохме на мястото, което Стоян беше посочил. Тъмно, тихо, хората минаваха като сенки. Стоян се появи от нищото, огледа се, и когато видя Стефан, лицето му се напрегна.
„Казах ти да не идваш сам“, изсъска.
„Не съм сам“, казах. „И това е по добре. Това е Стефан. Той разбира от документи.“
Стоян прехапа устна, после извади от вътрешния джоб на якето си плоска папка. Подаде я бързо, сякаш се страхува, че някой ще му хване ръката.
„Това е“, прошепна. „Вътре има копия. Има и разписки. Има имена на хора, които не трябва да се виждат.“
„Има ли нещо за поръчителството“, попитах.
Стоян кимна.
„Има“, каза. „Има и кой го е направил. Един служител. Подкупен. Борис има хора навсякъде.“
Стефан взе папката и я отвори внимателно. Очите му се движиха бързо по листовете.
„Това е тежко“, каза тихо. „Това не е само дребна измама. Това е схема с фирми, прехвърляния, кредити, фалшиви подписи…“
„Има ли подписа на Деница“, попитах.
Стефан извади лист. Подпис. Наклонен, нервен, като човек, който се е опитал да имитира чужд почерк.
Погледнах го и усетих странна болка. Не заради нея. А заради това колко далеч беше стигнала.
Стоян трепереше.
„Сега какво“, прошепна.
„Сега ще отидем при Яна“, каза Стефан. „И ще копираме всичко. И после ще решим следващата стъпка.“
Стоян поклати глава.
„Аз не мога да се появя при адвокат“, прошепна. „Ще ме видят. Ще ме проследят.“
„Тогава ще те скрием“, казах.
Стоян се засмя горчиво.
„Къде ще ме скриеш. В джоба си.“
„В място, където Борис не подозира“, каза Стефан. „При човек, който няма нищо общо. Една възрастна жена, която няма интернет, няма връзки, няма шум. Такива места са невидими.“
Стоян ме погледна с надежда, която ме уплаши.
„Ще го направите ли“, прошепна.
„Ще го направим“, казах. „Но ако се отметнеш, ние ще паднем. И тогава Борис ще се смее.“
Стоян кимна.
И точно тогава от другия край на улицата се чу звук от двигател, който спира. Светлини се плъзнаха по стените. Сякаш някой нарочно осветява сцената.
Стоян пребледня. Очите му се разшириха.
„Той“, прошепна. „Той е.“
Сърцето ми се удари в гърлото.
„Тръгвай“, изсъска Стефан. „Сега.“
Хукнахме. Стоян тичаше като човек, който бяга от собствената си сянка. Аз стисках папката, сякаш това е животът ми, защото в някакъв смисъл беше.
Зад нас се чуха стъпки. Не викове. Не заплахи. Само бързи, уверени стъпки. Точно това беше страшното. Нямаше паника. Имаше контрол.
„Никола“, чу се глас, спокоен, почти приятелски.
Борис.
Не се обърнах.
„Никола, не е нужно да тичаш“, каза той, сякаш говори на дете. „Можем да поговорим. Можем да се разберем.“
Думите му ме преследваха като мрежа.
„Не бягай от разговора“, добави той. „Бягай от лъжите. Те са по бързи.“
Стефан ме дръпна в тясна алея. Стоян се спъна, падна, изруга, после се изправи и продължи.
Успяхме да се измъкнем. Поне за момента.
Когато най накрая се скрихме и дишането ни се успокои, Стоян се свлече на земята и се хвана за главата.
„Той ме намери“, прошепна. „Той винаги ме намира.“
Погледнах папката в ръцете си.
„Не“, казах тихо. „Този път ние намерихме нещо, което може да намери него.“
И в този миг разбрах, че ако искам да оцелея, няма да е достатъчно да се защитавам.
Ще трябва да атакувам.
Но атаката трябваше да бъде умна.
Защото Борис играеше шах, а аз едва сега се учех да местя фигурите.
Глава десета
Яна ни прие без излишни въпроси. Когато видя папката, очите ѝ проблеснаха за миг, после отново станаха хладни. Взе документите, разгледа ги, започна да ги подрежда, да ги снима, да ги копира, сякаш прави това цял живот.
„Това е достатъчно за иск“, каза тя. „И за сигнал. И за защита.“
„Защита за кого“, попитах.
„За вас“, каза Яна. „Ако действаме правилно. Но ще трябва и свидетел. Стоян.“
„Той е уплашен“, казах. „Едва се измъкна.“
Яна кимна.
„Тогава трябва да се погрижим да не се върне при Борис от страх“, каза тя. „Страхът е най добрият каиш. Борис го знае.“
Стефан седеше до мен, мълчалив, но напрегнат.
Яна извади лист и ми го подаде.
„Това е молба за временно спиране на изпълнение по поръчителството“, каза тя. „Ще опитаме да блокираме удара. Но трябва да ми кажете всичко. Всяка среща. Всяка дума. Всяка заплаха. И най вече, трябва да ми кажете къде е Деница.“
„Не знам“, казах. „Тя е с него.“
Яна ме погледна внимателно.
„Деница е рискова“, каза тя. „Но може да стане ключова. Ако проговори.“
„Тя няма да проговори“, казах горчиво. „Тя е уплашена. И може би… може би е вярвала, че Борис ще я спаси.“
Яна се облегна назад.
„Тогава ще я накараме да разбере, че Борис няма приятели“, каза тя. „И че когато огънят стигне до него, той ще хвърли в него всички около себе си.“
Стефан се намеси.
„Как“, попита.
Яна се усмихна леко.
„Съдът е сцена“, каза тя. „А Борис мрази сцени, които не режисира. Ще заведем иск. Ще изпратим призовки. Ще направим движението публично. И тогава Борис ще направи грешка.“
„И ако не направи“, попитах.
Яна ме погледна.
„Тогава вие ще направите нещо друго“, каза тя. „Ще отидете при Деница.“
Сърцето ми се сви.
„Защо.“
„Защото тя е човекът, който има пряк подпис“, каза Яна. „И защото Калоян е нейният слаб пункт. Ако тя види, че Калоян може да бъде защитен, може да се счупи веригата.“
„А ако Борис ни е предвидил.“
„Той не предвижда съвест“, каза Яна. „Той предвижда страх. Ако вие действате със съвест, ще го изненадате.“
Тези думи останаха в мен.
Съвест.
Бях забравил как звучи тази дума в последните дни. Всичко беше сметки, рискове, страхове. Но съвестта беше нещо друго. Нещо, което не се купува.
Излязох от кантората на Яна с копия на документите, с план и с чувство, че съм на границата на пропаст.
А когато се прибрах, намерих Деница да ме чака пред вратата ми.
Стоеше сама. Без Борис.
Очите ѝ бяха червени. Ръцете ѝ трепереха.
„Никола“, прошепна тя. „Трябва да поговорим. Моля те.“
В този миг осъзнах, че нещо се е случило.
Нещо, което е разклатило дори нея.
„Какво има“, попитах.
Тя преглътна.
„Борис… Борис каза, че ако не направя още едно нещо, ще унищожи Калоян.“
Стиснах юмруци.
„Какво нещо.“
Деница ме погледна и в очите ѝ видях не само страх. Видях и срам. И най страшното, видях отчаяние, което може да направи човек способен на всичко.
„Иска да… да подпиша пак“, прошепна тя. „Този път на твое име.“
Тишината между нас беше като удар.
„На мое име“, повторих.
Деница кимна, а по бузата ѝ се търкулна сълза.
„Каза, че ако не го направя, Калоян ще пострада. А ако го направя… ако го направя, ти ще поемеш всичко. Той каза, че ти така или иначе ще платиш. Че имаш какво да губиш. Че ще мълчиш.“
Погледнах я. За миг исках да извикам. Да я обвиня. Да я изгоня.
Но после видях как се тресе. Видях как човек може да бъде превърнат в инструмент.
„Деница“, казах тихо. „Кажи ми всичко. Всичко от началото. Ако пропуснеш нещо, губим.“
Тя се свлече на стъпалото и започна да говори, сякаш ако спре, ще се задуши.
Глава единадесета
Разказът ѝ беше като разплетено кълбо от грешки.
Започнало било с Калоян. С таксата. С първите дългове. С отчаянието му да не прекъсне университета. Деница не можела да гледа как брат ѝ се руши. Търсила начин да помогне.
Тогава се появил Борис.
„Той беше… чаровен“, каза тя. „Говореше сякаш всичко е лесно. Сякаш парите са като вода. Каза, че може да уреди заем, без да питат. Каза, че само трябва да се подпише едно нещо.“
„И ти повярва“, казах.
Деница сведе глава.
„Повярвах“, прошепна. „Защото бях уплашена. И защото… защото тогава ние вече се карахме. Ти беше все в сметки, все в графици. Аз се чувствах сама. Борис ми говореше така, сякаш съм важна. После… после стана по тъмно.“
Гласът ѝ се счупи.
„Той започна да иска услуги“, продължи тя. „Първо малки. Да занеса документ. Да предам плик. После каза, че Калоян е в риск. Че ако някой от кредиторите разбере, ще го притисне. И аз… аз правех каквото ми казваше.“
„Кога се появи Стоян“, попитах.
„Стоян беше посредникът“, каза тя. „Борис не се показваше. Стоян идваше с документите. Стоян говореше за подписите. Стоян казваше, че е нормално. Но очите му бяха… празни. Като човек, който вече не вярва, че ще излезе.“
Деница вдигна поглед към мен.
„После Борис ми даде един лист“, прошепна. „Каза, че е за фирма. Че ако подпиша, ще получим пари и ще затворим всичко. Аз го попитах чий е. Той каза, че е на човек, който му дължи. Казах, че не мога. Тогава… тогава той ми показа снимки.“
„Какви снимки“, попитах.
Деница затвори очи.
„Снимки на Калоян“, каза. „От университета. От стаята му. От хора, които говореха с него. Борис каза, че ако не подпиша, Калоян ще има проблеми. Че ще го направи да изглежда като престъпник. И че никой няма да му повярва, защото е беден и сам.“
Стиснах зъби, почувствах как гневът ми се надига.
„И ти подписа“, казах.
Тя кимна.
„Подписах“, прошепна. „После разбрах, че човекът се казва Радослав. И че това е дял от фирма. И че Борис е взел нещо, което не е негово.“
„Защо тогава не дойде при мен.“
Деница ме погледна с болка.
„Защото ме беше срам“, каза. „И защото Борис каза, че ако кажа, ти ще ме мразиш. И че няма да помогнеш. И че тогава Калоян ще е обречен.“
Настъпи тишина. Тежка, лепкава.
„Деница“, казах, „той сега иска да подпишеш на мое име. Това е последният му ход. Ако го направиш, аз съм свършен. Ако не го направиш, Калоян е в опасност.“
„Знам“, прошепна тя. „Затова дойдох. Аз… аз не искам да те унищожа. Не искам. Но не знам как да спася брат си.“
Погледнах я дълго. В този миг разбрах, че тя не е просто злодей в моята история. Тя е човек, който е направил ужасни избори от страх.
Това не я оправдаваше.
Но ми даваше шанс да използвам истината.
„Ще спасим Калоян“, казах.
Тя вдигна глава.
„Как.“
„Ще обърнем играта“, казах. „Но ти трябва да направиш нещо. Ти трябва да излъжеш Борис.“
Деница пребледня.
„Той ще разбере.“
„Нека мисли, че контролира“, казах. „Ще му кажеш, че ще подпишеш. Ще го накараш да донесе документите. И когато ги донесе, ще бъдем готови. Яна ще е готова. И ако трябва, ще има и полиция.“
Деница трепереше.
„А ако… ако той ме нарани.“
„Няма да те оставя сама“, казах твърдо, макар да не бях сигурен какво обещавам. „Но трябва да избереш страна, Деница. Днес. Не утре.“
Тя затвори очи, после кимна.
„Добре“, прошепна. „Ще му кажа, че съм съгласна.“
В този миг телефонът ѝ иззвъня. Тя погледна и пребледня още повече.
„Той“, прошепна.
Погледнах я.
„Вдигни“, казах.
Деница трепереше, но натисна.
„Да“, каза тя, с глас, който се опитваше да бъде спокоен.
От другата страна чух само тънък шум, после тихия глас на Борис, който звучеше като кадифе.
„Деница“, каза той. „Надявам се, че си взела правилното решение. Защото иначе ще трябва да взема решения вместо теб.“
Деница преглътна.
„Ще направя каквото искаш“, каза тя.
Погледът ѝ се стрелна към мен. В него имаше молба и ужас.
Борис се засмя.
„Добро момиче“, каза той. „Утре ще дойда. И този път няма да има грешки.“
Затвори.
Деница остави телефона и се хвана за лицето.
„Утре“, прошепна. „Той идва утре.“
Погледнах я, после погледнах към прозореца, където вечерта беше гъста.
„Утре“, казах. „И ние ще бъдем готови.“
Но в сърцето ми имаше въпрос, който не можех да изгоня.
Колко далеч е готов да стигне Борис, когато усети, че губи контрол.
Глава дванадесета
Планът беше прост само на думи.
Яна подготви всичко, което можеше да подготви. Документи за сигнал. Молби за мерки. Подкрепа от Радослав, който този път се съгласи да се появи, защото това вече не беше просто спор за пари. Това беше битка за чест и за доказателства.
Стефан се погрижи копията да бъдат на повече от едно място. „Едно копие при мен, едно при Яна, едно на сигурно“, каза той. „И нито едно в твоя дом. Защото домът ти вече е мишена.“
Калоян беше скрит. Не ми каза къде точно, но знаех, че Стефан е уредил нещо, което не звучи в телефонни разговори и не се пише в съобщения.
Стоян също беше изчезнал, като призрак. Яна настоя да не се показва, докато не дойде моментът да говори.
Деница изглеждаше като човек, който ходи върху въглени. Всеки път, когато телефонът ѝ звъннеше, тя подскачаше.
„Ще се справим“, казах ѝ, но думите ми звучаха кухо дори за мен.
На следващия ден, малко преди часа, който Борис беше определил, Яна вече беше на мястото, което бяхме избрали. Не беше в дома ми. Беше в помещение, където можеше да има свидетели и където изходите са повече от един.
„Не се дръж като жертва“, каза ми Яна. „Борис се храни с жертви.“
„А как да се държа“, попитах.
„Като човек, който е разбрал правилата“, каза тя.
Когато Борис влезе, носеше спокойствието на човек, който вярва, че всички са му длъжни. Деница беше до него, с поглед, който не смееше да се задържи никъде.
„Никола“, каза Борис и се усмихна. „Радвам се, че си тук. Това показва разум.“
Не отговорих.
Борис огледа мястото, сякаш търси скрити камери, после се обърна към Деница.
„Документът“, каза той.
Тя трепереше, но протегна ръка.
„Носи ли го“, попита Борис.
„Каза, че ще го донесеш ти“, прошепна Деница, както бяхме репетирали. „Каза, че ти ще се погрижиш всичко да е наред.“
Борис се усмихна.
„Разбира се“, каза той и извади папка.
В този момент Яна пристъпи напред.
„Борис“, каза тя.
Той замръзна за частица от секунда. Само частица. После лицето му отново стана спокойно.
„И вие коя сте“, попита той, сякаш не я вижда.
„Яна“, каза тя. „Адвокат. Представлявам Радослав.“
Името падна като камък.
За първи път видях как в очите на Борис проблясва нещо, което не беше увереност.
„О“, каза той. „Интересно. Радослав праща адвокати, вместо да говори като мъж.“
Яна не се впечатли.
„Радослав говори чрез закона“, каза тя. „А законът не се интересува от вашите театри.“
Борис се засмя.
„Театри“, повтори. „Вие не знаете с кого си имате работа.“
Тогава Яна извади копията от папката на Стоян и ги сложи на масата.
„Знаем“, каза тя. „Ето вашите подписи. Ето вашите преводи. Ето прехвърлянията. Ето фалшивите поръчителства. И ето подписа на Деница, положен вместо Радослав.“
Деница се разтрепери. Борис погледна листовете и за миг лицето му се стегна.
„Фалшификати“, каза той спокойно. „Кой знае кой ги е направил.“
„Имаме свидетел“, каза Яна.
Борис повдигна вежди.
„Свидетел“, повтори, сякаш това го забавлява.
„Да“, каза Яна. „Стоян.“
При името Борис се засмя, но смехът му беше по остър.
„Стоян“, каза той. „Стоян е нищо. Стоян ще каже каквото му кажете, ако му дадете троха.“
„Не“, каза Яна. „Стоян ще каже каквото е видял, защото вече не му остава друго.“
Борис се наведе напред и погледът му стана лед.
„А ти, Никола“, каза той. „Ти наистина ли мислиш, че можеш да си герой. С ипотека на гърба. С крехък живот. С страх в очите.“
Погледнах го.
„Не съм герой“, казах. „Просто съм човек, който няма да позволи да го използват.“
Борис се усмихна.
„Тогава ще загубиш“, каза той тихо.
Яна се наведе към него.
„Или ще загубите вие“, каза тя. „Защото този разговор вече е част от дело.“
В този момент Борис се изправи, сякаш реши, че маската не му е нужна.
„Добре“, каза той. „Щом искате война, ще я получите. Но помнете. Войната винаги взима нещо.“
Той хвана Деница за ръката и я дръпна.
„Тръгваме“, каза.
Деница се дръпна назад.
„Не“, прошепна тя.
Борис замръзна.
„Какво каза.“
„Не“, повтори тя, този път по ясно. „Няма да дойда.“
За миг всичко стана тихо. Борис я погледна, сякаш не вярва.
„Деница“, каза той, „не си играй.“
Деница трепереше, но този път не отстъпи.
„Калоян е на сигурно“, прошепна тя. „И аз вече не се страхувам така, както искаш.“
Борис се усмихна, но усмивката му беше празна.
„На сигурно“, повтори той. „Мислиш.“
И тогава извади телефона си, набра номер и го сложи на високоговорител.
Звукът от звънене проряза въздуха.
Деница пребледня.
„Не“, прошепна тя.
Отговори мъжки глас. Непознат.
„Да“, каза гласът.
Борис не каза име. Само произнесе една фраза, която ме преряза като нож.
„Покажи им, че никой не е на сигурно.“
Деница се свлече. Яна се изправи рязко.
„Какво правите“, попита тя.
Борис се усмихна.
„Напомням“, каза той.
И тогава телефонът на Деница иззвъня.
Тя погледна екрана и изпищя без звук. Очите ѝ се напълниха със сълзи.
„Калоян“, прошепна тя.
Сърцето ми спря.
„Вдигни“, изсъска Борис.
Деница вдигна и сложи телефона до ухото си. Лицето ѝ се изкриви.
Чух тих глас, който не можех да различа, но видях реакцията ѝ.
„Не“, прошепна тя. „Моля те, не…“
Тогава Яна направи нещо, което не очаквах. Тя хвана телефона на Деница, натисна няколко пъти и каза ясно, силно, така че Борис да чуе.
„Разговорът се записва. И вече е изпратен.“
Борис замръзна.
За първи път видях истински страх в очите му. Не страх от нас. Страх от загубата на контрол.
Той се обърна рязко и излезе, без да каже „довиждане“. Деница остана на място, трепереща, а Яна се наведе към нея.
„Калоян е жив“, каза Яна тихо. „И е защитен. Това беше блъф. Борис блъфира, когато му е тесно.“
Деница се разплака.
Аз стоях и дишах, сякаш за първи път от седмици.
Бяхме направили ход.
Но Борис беше показал, че не се предава лесно.
И аз знаех, че следващите дни ще бъдат най тежките.
Глава тринадесета
Започна делото. Не като буря, а като бавно стягаща примка.
Призовки, писма, разговори, доказателства. Яна работеше като човек, който не спи. Радослав се появи за кратко. Не беше такъв, какъвто си го представях. Не беше гръмогласен богаташ. Беше спокоен, с търпение на човек, който е бил ограбен и е решил, че няма да позволи да го ограбят два пъти.
„Не искам да унищожа никого“, каза той, когато се видяхме. „Искам само да спра това.“
Деница гледаше в земята.
„Съжалявам“, прошепна тя.
Радослав я погледна.
„Съжалението не връща време“, каза. „Но може да върне посока. Ако говориш истината, може да спасиш и себе си, и брат си.“
Деница кимна, а очите ѝ бяха уморени, сякаш носи тежест от години, не от месеци.
Борис започна да се отбранява. Чрез хора. Чрез слухове. Чрез опити да ни изкара лъжци. На работа ме погледнаха странно. Някой беше прошепнал, че имам проблеми с дългове, че съм замесен в измами. Усетих как социалният въздух около мен се променя. Хората започнаха да държат дистанция, сякаш съм заразен.
Точно тогава Яна ме предупреди.
„Това е част от натиска“, каза тя. „Той иска да ти вземе почвата. Да те направи сам. Да те изкара ненадежден.“
„А банката“, попитах.
„Подадохме молбите“, каза Яна. „И има движение. Но трябва да издържиш. И да не се поддаваш.“
В един от дните получих обаждане от непознат номер. Вдигнах и чух гласа на Борис.
„Никола“, каза той спокойно. „Ти наистина не разбираш.“
„Разбирам достатъчно“, казах.
Той се засмя.
„Разбираш само това, което ти позволяват“, каза. „Слушай ме. Мога да приключа всичко. Мога да изчистя поръчителството ти. Мога да направя така, че ипотеката ти да не трепва. Мога да върна живота ти.“
„И каква е цената“, попитах.
Борис замълча за миг, сякаш се наслаждава на момента.
„Деница“, каза той тихо. „Тя е ключът. Дай ми я. Нека се върне при мен. Нека подпише това, което трябва да подпише. И аз ще изчезна от твоя живот.“
Кръвта ми кипна.
„Тя не е вещ“, казах.
„Всички сме вещи, Никола“, каза Борис. „Въпросът е кой ни държи.“
„Тя ще говори“, казах. „И ще паднеш.“
Борис се засмя.
„Ще падна“, повтори той. „Виждал ли си някога как пада човек като мен. Не пада. Само сменя мястото си.“
„Ще видим“, казах.
Борис въздъхна, сякаш се уморява от мен.
„Добре“, каза той. „Тогава ще ти дам урок. За да помниш, че войната взима нещо.“
Затвори.
Сърцето ми удряше. Очаквах удар. Не знаех откъде.
Ударът дойде на следващия ден, когато получих писмо.
Съдебно уведомление.
Някой беше завел иск срещу мен.
За вреди. За клевета. За „разрушаване на репутация“.
Подателят беше фирма, която никога не бях чувал.
Но подписът под искането беше ясен.
Борис.
Той искаше да ме удави в дела, да ме смаже с хартия, да ме направи да се предам от умора.
Показах писмото на Яна.
Тя го прочете и се усмихна.
„Това е грешка“, каза.
„Грешка“, повторих.
„Да“, каза Яна. „Защото с този иск той официално се свързва с вас и с темата. Това значи, че вече е на сцената. А когато е на сцената, можем да го осветим.“
За първи път от дълго време усетих надежда.
Не увереност. Не радост.
Надежда.
Но тя беше крехка. И знаех, че трябва да я пазя, защото Борис ще се опита да я стъпче.
Глава четиринадесета
Дойде денят на първото заседание.
Съдебната зала беше хладна. Хората седяха, говореха тихо, поглеждаха се. Някои лица бяха скучни, други напрегнати. Всички играеха роля.
Борис влезе с увереност, облечен безупречно. До него беше адвокат, мъж с поглед, който не показва чувства. Борис ме погледна и се усмихна, сякаш сме на приятелска среща.
Деница седеше от другата страна, до Яна. Лицето ѝ беше бледо, но очите ѝ бяха решителни по начин, който не бях виждал преди.
Калоян беше там също, придружен. Изглеждаше по слаб, но когато видя Борис, не отстъпи. Просто стисна устни.
Стоян се появи последен. Влезе бавно, огледа се, сякаш очаква някой да скочи върху него. Когато видя Борис, се сви, но после се изправи, като човек, който е решил да си върне достойнството, дори ако това му струва скъпо.
Съдията говори. Процедури. Думи, които звучат като камъни. После дойде моментът на свидетелските показания.
Първо говори Радослав. Спокойно. С факти. С документи. С логика.
После говори Деница.
Когато се изправи, ръцете ѝ трепереха. Гласът ѝ първо беше слаб, после укрепна.
Тя разказа всичко. За Калоян. За Борис. За заплахите. За подписа.
Борис я гледаше, без да мърда. Само очите му бяха като ножове.
Когато Деница каза „страх“, Борис се усмихна.
Когато каза „натиск“, той въздъхна.
Когато каза „подпис“, той леко се наклони напред, сякаш слуша любима песен.
После стана Стоян.
Той започна с трудност, гласът му се късаше. Но Яна го водеше с въпроси. И постепенно Стоян извади всичко.
Кой му е давал пликовете. Кой му е казвал какво да подписва. Как са използвали поръчителства. Как са намирали слаби хора. Как са ги натискали.
Борис започна да губи спокойствието си.
Когато Стоян спомена служител, подкупен да прокара поръчителството на мое име, Борис се изсмя нервно.
„Лъжи“, каза той.
Съдията го погледна строго.
„Господине, ще говорите когато ви се даде думата“, каза.
Борис седна, но пръстите му потрепериха.
И тогава Яна направи последния ход.
„Представям запис“, каза тя.
Борис се изправи рязко.
„Нямате право“, каза адвокатът му.
Яна беше спокойна.
„Записът е законен“, каза тя. „И е свързан с опит за натиск.“
Съдията разреши.
Записът прозвуча в залата.
Гласът на Борис. Спокоен. Уверен.
„Дай ми я. Нека подпише. И аз ще изчезна.“
В залата стана тихо. Тишина, която тежи.
Борис стоеше неподвижно, но лицето му беше напрегнато.
Съдията погледна към него.
„Имате ли да кажете нещо“, попита.
Борис се усмихна. Опита се да си върне маската.
„Това е извадено от контекст“, каза той. „Аз просто се опитвах да избегна конфликт.“
Яна се усмихна леко.
„Конфликтът“, каза тя, „е това, което вие създадохте.“
Съдът отложи решението. Но всички в залата вече знаеха посоката.
Когато излязохме, Борис се приближи до мен. Усмивката му беше ледена.
„Добре изиграно“, каза той. „Но играта не е свършила.“
„Свършва“, казах.
Той се наведе към ухото ми.
„Аз не губя“, прошепна. „Аз просто сменям целта.“
После се отдръпна и си тръгна.
Деница дишаше тежко, сякаш току що е излязла от вода.
„Той ще направи нещо“, прошепна тя.
„Може“, каза Яна. „Но вече няма да е в тъмното. Вече е на светло. И светлината е най големият му враг.“
Погледнах към Калоян. Той стоеше до сестра си, но този път не като дете, а като млад човек, който е научил урок по трудния начин.
„Ще продължа“, каза той тихо. „Ще завърша университета. И няма да позволя да ме използват.“
Тези думи ми дадоха сила.
Защото понякога най голямата победа не е да смажеш врага.
А да не станеш като него.
Глава петнадесета
Решението дойде след време, което ми се стори безкрайно.
Съдът призна схемата. Документите. Натиска. Фалшивите подписи. Доказателствата бяха прекалено много, прекалено ясни.
Поръчителството ми беше отменено. Банката беше принудена да признае нередност. Ипотеката ми остана моя тежест, но вече не беше оръжие в чужди ръце.
Радослав си върна дела и започна действия да укрепи фирмата си, този път с прозрачност и с хора, които не се купуват с шепот.
Стоян получи възможност да свидетелства в замяна на по леко отношение. Не го оправдаха напълно, но му дадоха шанс да започне отново. Той излезе от залата с лице, което все още носеше страх, но вече имаше и нещо друго. Свобода.
Калоян продължи да учи. Дори започна работа почасово, за да не зависи от чужди обещания. Говореше по малко, но когато говореше, думите му бяха твърди.
Деница беше най трудният случай.
Тя понесе последствия. Нямаше как да не ги понесе. Но съдът отчете натиска, изнудването, заплахите. И това промени тежестта.
След последното заседание тя остана пред сградата, докато другите си тръгваха. Погледна ме, сякаш търси дали има още място за нещо между нас.
Аз стоях на разстояние.
„Никола“, каза тя. „Съжалявам.“
Погледнах я. Видях умората. Видях белезите, които не се виждат по кожата.
„Съжалението не връща време“, казах тихо. „Но може да върне посока.“
Тя преглътна. Очите ѝ се напълниха със сълзи.
„Ти… ти ще ме мразиш ли винаги“, прошепна.
Помислих. Истината беше сложна.
„Не знам“, казах. „Мразата е тежка. А аз вече нося достатъчно тежести. Но не мога да се върна там, където бяхме. Не и след това.“
Деница кимна, сякаш очакваше.
„Разбирам“, прошепна. „Само… благодаря, че спаси Калоян.“
„Не го спасих сам“, казах. „Ти също. Когато проговори.“
Тя погледна надолу.
„Аз просто… просто не исках повече да ме държат“, каза.
„Тогава помни това“, казах. „И никога не позволявай да те държат пак.“
Тя кимна и си тръгна. Не като победител. Не като жертва. А като човек, който е преживял разрушение и е останал жив.
А Борис.
Борис не изчезна напълно. Такива хора рядко изчезват. Но загуби много. Загуби влияние. Загуби увереността си, че всичко е безнаказано. Загуби лицето си пред хора, които досега са го смятали за недосегаем.
Чух, че е започнал да се крие зад други имена и други фирми, но вече имаше следи. Вече имаше хора, които гледат. А най важното, вече имаше история, която се разказва, и която не може да бъде заглушена толкова лесно.
Една вечер, седмици по късно, седях сам у дома и гледах документите за ипотеката си. Сега те не изглеждаха като заплаха. Изглеждаха като част от живота ми. Тежка, но моя.
Стефан ми звънна.
„Как си“, попита.
„Уморен“, казах. „Но жив.“
„Това е победа“, каза той.
Усмихнах се.
„Да“, казах. „Победа е.“
Затворих и излязох на балкона. Въздухът беше хладен. Небето беше тъмно, но имаше звезди.
Понякога човек мисли, че най страшното е да загуби любов.
Но истинският ужас е да загуби себе си, докато се опитва да спаси друг.
Аз почти се бях изгубил.
Но в последния момент, когато видях известието на телефона и прочетох думите „кажи му“, аз бях получил шанс. Шанс да видя истината, колкото и да боли.
И сега, въпреки умората, въпреки белезите, знаех едно.
Истината винаги излиза наяве.
Дори когато някой се опитва да я държи заключена.
Дори когато страхът крещи.
Дори когато тишината изглежда по удобна.
Истината намира път.
И ако я посрещнеш с открити очи, тя може да ти върне живота.
Не онзи, който си мислел, че имаш.
А онзи, който заслужаваш.