Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • След смъртта на съпругата си 31-годишният Антон отглежда 6 деца сам-Ето как му се отблагодари съдбата
  • Новини

След смъртта на съпругата си 31-годишният Антон отглежда 6 деца сам-Ето как му се отблагодари съдбата

Иван Димитров Пешев март 2, 2023
aananastasotasonnn.png

31-годишният омчанин Антон Кудрявцев стана известен, след като започна сам да отглежда шестте си деца. В живота му се случи трагедия, която вие не бихте пожелали и на врага си.

 

Жена му почина от рак, оставяйки Антон вдовец… Скръб избухна внезапно в семейството.

Антон и Аня вече имаха три деца. Те чакаха следващото, когато на жена му беше поставена страшна диагноза. Аня реши да пожертва живота си, за да спаси живота на бъдещите тризнаци.

Журналисти разказаха историята за самотен баща, отглеждащ 6 деца, а Антон стана известен в цялата страна. Стотици писма от фенове започнаха да идват при него.

Вдовецът дори се срещна с някои от жените, но обикновено на първата среща става ясно, че тези дами не са подходящи за семейния живот. Сред другите фенове му писа известна Людмила, която по-късно му стана съпруга.

Думите ѝ веднага впечатлиха мъжа. След кратка кореспонденция те се договориха за среща. Антон реши да заведе децата на срещата и не загуби. Люда веднага очарова мъжа и децата му с някаква невероятна доброта.

Дъщерите на Антон не буквално не откъсваха ръцете си от Людмила, толкова я харесаха. А най-големият син дори каза на татко си за новото запознанство:  „Трябва да я вземем. Тя е добра! ”

След известно време любимата на Антон, която вече има едно дете от първия си брак, призна, че имала пророчески сън. Сънувала, че отглежда седем деца. И на другия ден тя видя репортаж за Антон и разбра, че това е съдбата!

„В началото просто съжалявах за Антон и му написах писмо с думи на подкрепа. И тогава всичко се завъртя незабелязано някак… Никога не ми е липсвало внимание от страна на мъжете, но нямаше истински, на който да разчитам. И Антон се оказа точно такъв! ”,  казва Людмила.

Люда живееше в самия Омск, докато тогава Антон и децата му живееха в село Иртиш, на 90 километра от областния център. Това обаче не се превърна в пречка в отношенията: Красавицата и нейният син се преместиха при любимия в селото! Сватбата беше скромна.

Антон и Людмила се ожениха в селска църква, а на другия ден заминаха да пътуват, оставяйки децата при баба им. Но когато младоженците се върнаха у дома, ги очакваше друг подарък, макар и непредвиден. Скоро семейството им бе попълнено с още две деца!

Антон и Люда помагаха на работниците в рехабилитационния център, където бездомни хора, наркомани и алкохолици намират убежище. Един от пациентите на центъра почина, оставяйки две деца сираци. Никой не искаше децата и Людмила предложи да ги заведе при семейството.

„Антон и аз помислихме и решихме, че освен нас, никой не може да помогне на тези деца. А да отгледаш седем или девет деца не е голяма разлика. Казват, че е по-трудно да отгледаш едно дете, отколкото няколко, и това наистина е така! ”

Людмила обясни причините за този акт. В името на децата Люда трябваше да напусне любимата си работа. Според нея това беше един от най-трудните моменти в живота й.

Сега всеки ден на жената започва в шест и половина сутринта, независимо от празниците и почивните дни. Само супата, която приготвя е 5 литра! „Преди бях постоянно притеснена, че нямам време да направя нещо, но Антон винаги е на мястото си и ми помага във всичко.

Continue Reading

Previous: Експеримент: Цяла година мъж яде само картофи и резултатът е невероятен
Next: Семейна драма съсипала Светослав Иванов! Водещият на 120 минути отгледан в

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.