След тринадесет години брак, изпълнени повече с мълчание, отколкото с думи, съпругът ми Мартин обяви, че е „разлюбил“. Каза го така, сякаш съобщаваше, че хлябът е свършил – делово, без капка емоция, с поглед, вперен някъде над рамото ми. Искал развод. Не беше изненада. От години се разминавахме в апартамента си като призраци, докосванията ни бяха случайни, а разговорите – сведени до битовизми. Затова не спорих. Кимнах, преглътнах буцата в гърлото си и приех съдбата си. Мислех си, че най-трудното е минало. Че сега предстои просто една формалност – подпис, подялба, нов живот.
Но миналия месец всичко се промени. Сякаш някой беше натиснал таен бутон и бе върнал онзи Мартин, в когото се влюбих преди повече от десетилетие. Започна да се прибира с цветя. Да ми прави комплименти за вечерята, която от години ядеше, вперил поглед в телефона си. Да ме пита как е минал денят ми. Тази внезапна милост беше по-обезпокоителна от години на безразличие. Беше като затишие пред буря, като слънчев ден насред арктическа зима – неестествено и плашещо. Всяка негова добра дума отекваше в съзнанието ми като фалшив акорд. Всяка негова усмивка ми изглеждаше като пресметлива гримаса. Нещо не беше наред. Усещах го с всяка фибра на съществото си, но не можех да го назова. Просто стоях и наблюдавах този театър, чудейки се кога ще падне завесата и каква ще бъде финалната сцена.
Вчера телефонът иззвъня. Беше адвокатът ми, господин Стоянов. Гласът му беше сериозен, лишен от обичайната му професионална любезност. Помоли ме да отида в кантората му възможно най-скоро. „Има нещо, което трябва да видите, госпожо. Нещо, което променя всичко.“
Сърцето ми се сви на топка. Цялото ми тяло настръхна. Знаех си. Бурята идваше.
Вчера получих обаждане от адвоката си. Оказа се, че съпругът ми… е прехвърлил всички активи на общата ни фирма на новосъздадено дружество, регистрирано на името на жена, чието име никога не бях чувала. А върху нашата, вече изпразнена от съдържание фирма, тежаха огромни, новоизтеглени кредити. Разводът не е бил просто край на любовта. Бил е перфектно изчислен ход в една мръсна игра, в която аз бях пионката, която трябваше да бъде пожертвана. Внезапната му доброта беше просто упойката преди ампутацията. Искал е да ме накара да подпиша документите за развод по взаимно съгласие, без да чета дребния шрифт. Шрифт, който щеше да остави на мое име всички дългове, а на негово – цялото ни тринадесетгодишно минало, превърнато в пари.
Глава 2
Кантората на адвокат Стоянов се намираше на последния етаж на стара, аристократична сграда в центъра на града. Масивната дървена врата се отвори безшумно и аз пристъпих в свят, който миришеше на хартия, кожа и справедливост. Или поне така се надявах. Стоянов ме посрещна с мрачно изражение. Беше мъж на средна възраст, с прошарена коса и очи, които сякаш бяха виждали всяка човешка низост, която можеше да се побере в папки с документи.
Той ме покани да седна на един от кожените столове срещу махагоновото му бюро и без излишни увъртания разстла пред мен няколко листа. Бяха банкови извлечения, фирмени регистрации, договори за кредит. Имена, цифри, подписи. Един лабиринт от финансови операции, извършени през последните шест месеца.
„Вижте тук, Анна“, посочи той с върха на писалката си. „Това е датата, на която Мартин е регистрирал новата фирма – „Прогрес Инвест“. Едноличен собственик и управител – Ивелина. Проверихме я. Млада дама, на двадесет и седем. Официално е негов бизнес асистент.“
Бизнес асистент. Думата прозвуча като евфемизъм за нещо много по-лично и много по-мръсно. В съзнанието ми изплуваха образи – млади, усмихнати лица на момичета, които виждах на фирмените партита, на които отдавна бях спряла да ходя. Коя от тях беше Ивелина? Коя беше тази, която не само делеше леглото му, но и му помагаше да срути живота ми?
„И ето тук“, продължи Стоянов, прелиствайки на следващата страница, „започва прехвърлянето. Склад по склад, машина по машина, договор по договор. Всичко ценно от вашата обща фирма, „СтройМакс“, е прехвърлено към „Прогрес Инвест“ като апортна вноска или чрез фиктивни продажби на силно занижени цени. „СтройМакс“ в момента е просто една куха структура.“
Но това не беше всичко. Кухата структура имаше съдържание, но то беше токсично.
„Преди три месеца Мартин, в качеството си на управител на „СтройМакс“, е изтеглил два големи бизнес кредита. Официално – за разширяване на дейността. Парите, разбира се, са били незабавно преведени към сметки, свързани с „Прогрес Инвест“. Но задължението остава за „СтройМакс“. За фирмата, в която вие все още притежавате петдесет процента.“
Светът около мен започна да се върти. Студена пот изби по челото ми. Значи това е бил планът. Да ме остави с дългове, които не бих могла да изплатя и за три живота, докато той и новата му „бизнес асистентка“ се наслаждават на плодовете на нашия общ труд. Тринадесет години от живота ми, моята младост, моята подкрепа, моята отдаденост – всичко беше сведено до пасив в един счетоводен баланс.
„Какво означава това за мен?“, попитах с глас, който едва разпознах като свой.
„Означава, че ако подпишете споразумението за развод, което той ви е подготвил, вие поемате своята половина от тези дългове. А тъй като фирмата няма никакви активи, банката ще се насочи към личното ви имущество. Апартаментът, в който живеете, е съсобственост. Колата ви. Спестяванията ви.“
Спестяванията ми. Една скромна сума, която пазех за черни дни, без да подозирам, че черният ден вече е настъпил и е организиран от собствения ми съпруг.
„Но защо е станал толкова мил?“, прошепнах, сякаш отговорът на този въпрос беше по-важен от финансовата катастрофа.
„Защото е умен, Анна. И безскрупулен. Знаел е, че ако продължи да се държи студено, ще събуди подозренията ви. Ще ви накара да се консултирате с адвокат, да проверите всяка запетая. А той е искал да сте спокойна. Отпусната. Благодарна за проявената му „доброта“ и готова да подпишете всичко, за да приключи този мъчителен процес по-бързо. Искал е да ви приспят, преди да нанесат удара.“
Приспана. Да, точно така се чувствах. Като животно, упоено преди да бъде отведено в кланицата. Гневът започна да измества шока. Гореща, изгаряща вълна се надигна от стомаха ми и заля цялото ми същество. Не, нямаше да позволя това да се случи. Нямаше да бъда покорната жертва в неговия сценарий. Тази игра вече щеше да се играе от двама.
„Какво можем да направим?“, попитах, а в гласа ми вече имаше стомана.
Адвокат Стоянов се усмихна за пръв път, откакто бях влязла. Беше мрачна, но окуражаваща усмивка.
„О, имаме варианти. Ще оспорим всяка сделка. Ще заведем дело за умишлена вреда. Ще поискаме запор на сметките на „Прогрес Инвест“. Ще бъде дълга и мръсна битка, Анна. Но той подцени един важен фактор.“
„Кой?“, попитах аз.
„Вас.“
Глава 3
Прибрах се вкъщи в състояние на леден гняв. Апартаментът, който доскоро възприемах като свой дом, сега ми изглеждаше като местопрестъпление. Всяка вещ, всеки спомен беше опетнен от лъжата. Вазата на масата беше пълна със свежи лалета – поредният реквизит в театъра на Мартин. Сграбчих ги и с рязко движение ги запратих в коша за боклук. Пластмасата изтрака глухо.
Мартин се прибра час по-късно. Влезе с онази нова, фалшива усмивка, която вече ме отвращаваше. Носеше кутия с любимите ми шоколадови бонбони.
„За теб, скъпа“, каза той и я остави на плота. „Имам добри новини. Говорих с моя адвокат, подготвил е документите. Можем да приключим всичко бързо и цивилизовано. Както се разбрахме.“
Той се приближи, за да ме целуне по бузата, но аз се отдръпнах рязко. Усмивката му трепна за миг, преди да се върне отново на мястото си.
„Какво има? Уморена ли си?“, по-скоро констатира, отколкото попита той.
„Не съм уморена, Мартин. Просветлена съм“, отвърнах аз, като се обърнах с лице към него. Погледнах го право в очите, търсейки следа от човека, за когото се бях омъжила. Не намерих нищо. Само студена, пресметлива празнота. „Днес говорих с моя адвокат.“
Видях как едва доловима паника проблесна в погледа му. Той бързо я прикри с маската на загриженост.
„И? Какво каза той? Надявам се, че не те е наплашил с някакви юридически глупости. Тези хора обичат да усложняват нещата, за да си оправдаят хонорарите.“
„Напротив. Опрости ги. Обясни ми всичко много ясно. Например, обясни ми за „Прогрес Инвест“. За Ивелина. За кредитите.“
Изрекох името й бавно, с натъртване. Цветът се оттече от лицето на Мартин. Той отвори уста да каже нещо, но не излезе никакъв звук. За пръв път от месеци го виждах без маска. Пред мен стоеше не чаровният, мил съпруг, а един уплашен измамник, чийто план току-що се беше сгромолясал.
„Не знам за какво говориш“, успя да измърмори накрая той.
„О, знаеш много добре. Мислеше, че съм глупачка, нали? Наивната домакиня, която ще подпише всичко, стига да й подариш букет цветя и кутия бонбони? Мислеше, че ще ме зарежеш с дългове до шия, докато ти си строиш нов живот с парите, които сме изкарали заедно? Е, сбъркал си, Мартин. Жестоко си сбъркал.“
Той се опита да си върне самообладанието. Изражението му се втвърди.
„Това са бизнес дела, Анна. Неща, които не разбираш.“
„Започвам да ги разбирам по-добре, отколкото предполагаш. И ще ги науча докрай. Няма да получиш лесен развод. Няма да получиш нищо, което не заслужаваш. Ще се боря за всяка стотинка, за всяка тухла, която си се опитал да ми откраднеш. Тази война ти я започна. Но аз ще я довърша.“
Той ме гледаше с невярващи очи. Сякаш пред него не стоеше съпругата му от тринадесет години, а напълно непозната жена. Може би беше прав. Жената, която беше готова да прости всичко в името на мира, беше умряла днес в кантората на адвокат Стоянов. На нейно място се беше родила друга. И тя нямаше намерение да се предава.
„Ще съжаляваш за това, Анна“, изсъска той, а гласът му беше изпълнен със студена ярост. „Нямаш представа с кого се захващаш.“
„Напротив. Мисля, че за пръв път имам напълно ясна представа.“
Той се обърна рязко и излезе от апартамента, затръшвайки вратата след себе си. Останах сама в тишината, а сърцето ми биеше до пръсване. Не изпитвах страх. Изпитвах странна смесица от гняв и освобождение. Маските бяха паднали. Театърът беше свършил. Предстоеше истинската битка.
Глава 4
Първата стъпка, която предприехме с адвокат Стоянов, беше да внесем в съда искане за налагане на обезпечителна мярка – запор върху всички сметки и активи на „Прогрес Инвест“. Това беше превантивен удар, целящ да парализира Мартин и Ивелина и да им попречи да разпилеят откраднатите пари, преди да сме успели да докажем измамата.
Междувременно трябваше да се подготвя за дълъг и изтощителен процес. Стоянов беше ясен – Мартин щеше да използва всякакви мръсни номера. Щеше да се опита да ме представи като некомпетентна, истерична, дори психически нестабилна. Трябваше да бъда готова за всичко.
В един от поредните дни, прекарани в преглеждане на документи, телефонът ми иззвъня. Беше Огнян, нашият син. Учеше право в друг град и се прибираше рядко. Връзката ни винаги е била малко по-дистанцирана, той беше по-близък с баща си, който винаги го беше насърчавал, купувал му е скъпи подаръци и го беше въвеждал в своя свят на „големия бизнес“.
„Мамо? Как си?“, попита той, а в гласа му долових нотка на притеснение.
„Добре съм, миличък. Какво има?“
„Татко ми се обади. Каза, че… че се развеждате.“
Преглътнах. „Да, вярно е.“
„Каза, че ти си поискала развод. Че си станала… трудна. Че имаш неразумни финансови претенции и го изнудваш.“
Думите му ме пронизаха като ледени висулки. Значи Мартин беше започнал. Започнал беше да настройва собствения ни син срещу мен. Да ме изкарва алчна и луда.
„Оги, нещата не са такива, каквито баща ти ги представя“, започнах аз, опитвайки се да звуча спокойно. „Много е сложно. Когато се прибереш, ще седнем и ще ти обясня всичко.“
„Той каза, че си наела адвокат, който иска да го разори. Че искаш да му вземеш фирмата, която е градил с толкова труд. Мамо, това вярно ли е?“
Въпросът му ме нарани дълбоко. Нима той наистина вярваше, че съм способна на такова нещо? Нима не ме познаваше изобщо?
„Фирмата е и моя, Огнян. Градили сме я заедно. А баща ти се опитва да ми отнеме всичко. И не само това, опитва се да ме остави с огромни дългове.“
„Дългове? Какви дългове? Той каза, че бизнесът върви по-добре от всякога.“
Разбрах, че няма смисъл да споря по телефона. Думите на Мартин вече бяха попили в съзнанието му. Трябваше да му покажа доказателства. Трябваше да го накарам да види истината със собствените си очи.
„Кога се прибираш?“, попитах.
„След две седмици имам изпити. Може би след това.“
„Прибери се този уикенд. Моля те. Има неща, които трябва да видиш.“
Той се поколеба. Чух го как въздъхва от другата страна на линията.
„Добре. Ще видя какво мога да направя.“
Затворих телефона с тежко сърце. Битката за сина ми щеше да бъде по-трудна и по-болезнена от битката за парите. Мартин не просто ме ограбваше, той се опитваше да отрови единственото чисто и свято нещо, което бяхме създали заедно.
В този момент на отчаяние се обадих на единствения човек, на когото можех да се доверя напълно – моята най-добра приятелка от детинство, Десислава. Деси беше пълната ми противоположност – шумна, импулсивна, винаги готова за битка. Работеше като журналист в икономически вестник и имаше нюх за измами и скрити схеми.
Разказах й всичко. Тя мълчеше и слушаше, като от време на време издаваше гневни възклицания. Когато приключих, тя каза само едно:
„Този мръсник. Ще го смачкаме, Ани. Ще го разнищим на съставните му части и ще ги публикувам на първа страница. Дай ми името на новата му фирма и името на куклата. Ще започна да ровя.“
Думите й ми вдъхнаха кураж. Не бях сама. Имах Стоянов, който беше моят щит. И имах Деси, която щеше да бъде моят меч.
Глава 5
Съдебната зала беше студена и безлична. Дървените пейки бяха твърди и неудобни. Въздухът беше тежък от напрежение. Съдията, възрастна жена с уморено лице, изслушваше аргументите на двете страни по искането ни за запор.
Мартин седеше на отсрещната пейка, до своя адвокат – лъскав млад мъж с гелосана коса и самодоволна усмивка. Мартин избягваше погледа ми. Гледаше право напред с изражение на онеправдан мъченик. До него, на първия ред, седеше тя. Ивелина.
За пръв път я виждах на живо. Беше точно такава, каквато си я представях. Висока, слаба, с дълга, изкуствено изрусена коса и лице, което излъчваше студена, пресметлива красота. Беше облечена в скъп делови костюм, който подчертаваше перфектната й фигура. Тя, за разлика от Мартин, ме гледаше право в очите. В погледа й нямаше срам или вина. Имаше само презрение и триумф. Сякаш искаше да ми каже: „Аз спечелих. Ти загуби.“
Адвокатът на Мартин говореше с напевен глас, представяйки искането ни като „злонамерен опит на една отхвърлена съпруга да саботира успешния бизнес на бившия си партньор“. Твърдеше, Dе прехвърлянето на активи е било нормална бизнес практика за оптимизация, а кредитите са били необходими за бъдещи инвестиции. Нарисува картина, в която аз бях истеричната отмъстителка, а Мартин – добросъвестният бизнесмен, който просто се опитва да продължи напред.
Когато дойде редът на Стоянов, той беше кратък и ясен. Не се впусна в емоционални тиради. Просто представи фактите. Показа хронологията на събитията – как регистрацията на новата фирма, прехвърлянето на активите и тегленето на кредитите са се случили в рамките на няколко седмици, точно преди Мартин да ми съобщи за желанието си за развод. Представи доказателства за силно занижените цени на фиктивните продажби. Посочи, че новоизтеглените кредити са били преведени по сметки, които нямат нищо общо с дейността на „СтройМакс“.
„Ваша чест“, каза той накрая, „тук не става въпрос за бизнес оптимизация. Тук става въпрос за класическа схема за източване на дружество с цел увреждане на съдружник. Моля да уважите искането ни за запор, за да предотвратим по-нататъшното разпиляване на средствата, докато съдът се произнесе по същество.“
Съдията слушаше с безизразно лице. Когато и двамата адвокати приключиха, тя затвори папката пред себе си и обяви: „Съдът ще се произнесе с определение в законоустановения срок.“
Излязохме от залата. В коридора се сблъскахме с Мартин и Ивелина. Той отново избегна погледа ми, но тя се спря точно пред мен.
„Надявам се, че сте доволна“, каза тя с леден, подигравателен тон. „Опитвате се да съсипете единственото нещо, което той е изградил.“
„Единственото, което ние сме изградили“, поправих я аз, като я гледах право в очите. „Аз бях там, когато той нямаше нищо. Когато работехме по осемнадесет часа на ден от хола на апартамента ни под наем. Когато ипотекирахме жилището на родителите ми, за да вземем първия си кредит. Така че не ми говорете за това кой какво е изградил. Вие сте просто хищник, който е дошъл накрая, за да отмъкне плячката.“
Лицето й се изкриви от гняв. „Вие сте просто една жалка, остаряваща жена, която не може да приеме, че той вече не я иска. Че е избрал мен. По-младата, по-умната, по-успешната.“
„Успехът, който е построен върху руините на чуждото щастие, е като къща, построена върху пясък, Ивелина. Рано или късно всичко се срива.“
Мартин я дръпна за ръката. „Хайде, да вървим. Няма смисъл.“
Те се отдалечиха по дългия коридор, а аз останах на място, трепереща от напрежение. Битката беше започнала и вече се водеше на всички фронтове – в съда, в семейството, и сега, лице в лице.
Глава 6
Няколко дни по-късно определението на съда излезе. В наша полза. Съдията беше уважила искането ни и беше наложила пълен запор на всички сметки и активи на „Прогрес Инвест“. Това беше първата ни голяма победа. Когато Стоянов ми съобщи новината, не можах да сдържа сълзите си. Бяха сълзи на облекчение. Поне за момента бяхме спрели кървенето.
Мартин беше бесен. Звънеше ми десетки пъти на ден, оставяше гневни гласови съобщения, пълни със заплахи и обиди. Обвиняваше ме, че го саботирам, че ще докарам фирмата до фалит, че ще оставя десетки хора без работа. Не му отговарях. Всяка негова дума беше просто потвърждение, че сме го уцелили на болното място.
Междувременно Деси не си губеше времето. Като истинска хрътка, тя се беше заровила в публичните регистри, в социалните мрежи, беше говорила със свои източници от бизнес средите. Една вечер ми се обади, а гласът й трепереше от вълнение.
„Ани, имам нещо. Нещо голямо. Тази твоя Ивелина не е случайна. Преди да започне работа при Мартин, е била асистентка на Пламен. Сещаш ли се кой е той?“
Името ми беше познато. Пламен беше голям играч в строителния бранш, известен със своите агресивни методи за завземане на пазара. Беше основният конкурент на „СтройМакс“ през последните няколко години. Мартин често го споменаваше с нескрито раздразнение, наричаше го „лешояд“.
„Какво означава това?“, попитах.
„Не знам със сигурност, но мирише. Мирише на промишлен шпионаж, на вътрешен човек. Възможно ли е тя да е била внедрена при Мартин, за да му измъкне информация? Или още по-лошо – да го тласне към рискови ходове, които да го провалят?“
Теорията на Деси звучеше като сценарий на филм, но в света на големия бизнес всичко беше възможно.
„Но защо Мартин ще се съюзи с нея до такава степен? Да й прехвърли цялата фирма?“
„Може би не е знаел в началото. Може би тя го е оплела в мрежите си, съблазнила го е, накарала го е да й се довери. А може би… може би те са съдружници в нещо по-голямо. Може би атаката срещу теб е само част от по-голям план. План, в който и Пламен има пръст.“
Главата ми се замая от всички тези възможности. Сякаш бях попаднала в блато и с всяко движение затъвах все по-дълбоко в калта на лъжи, интриги и предателства.
През уикенда Огнян се прибра. Беше напрегнат и мълчалив. Седнахме на масата в кухнята, която някога беше сърцето на нашия дом, а сега приличаше на неутрална територия в студена война. Разстлах пред него всички документи, които бях събрала с адвокат Стоянов. Обясних му всичко – стъпка по стъпка, цифра по цифра. Той слушаше внимателно, като от време на време задаваше въпроси – ясни, точни, юридически издържани. Студентът по право в него надделяваше над сина.
Когато приключих, той дълго мълча, взирайки се в листовете хартия.
„Искам да чуя и неговата версия“, каза накрая.
„Разбира се“, отвърнах. „Това е твое право.“
Той се обади на Мартин и се разбраха да се видят на следващия ден. Когато се върна от срещата, изражението му беше още по-мрачно.
„Какво каза той?“, не се сдържах да попитам.
„Отрече всичко. Каза, че това са нормални бизнес операции. Че ти и твоят адвокат просто се опитвате да ги изтълкувате погрешно. Каза, че Ивелина е брилянтен мениджър и че благодарение на нея фирмата има светло бъдеще. Обвини те, че от години си се била превърнала в спирачка за неговото развитие, че си го ревнувала от успеха му.“
Въздъхнах. Очаквах го.
„А ти… ти вярваш ли му?“, попитах с плах глас.
Огнян вдигна поглед от масата и ме погледна право в очите.
„Не знам на кого да вярвам, мамо. Но като студент по право знам едно – документите не лъжат. А тези документи“, той посочи с ръка купчината на масата, „разказват една много грозна история.“
Това беше всичко, което ми трябваше. Той не беше заел моята страна, но беше заел страната на истината. А това, в тази война, беше повече от достатъчно.
Глава 7
Запорът на сметките на „Прогрес Инвест“ предизвика верижна реакция. Без достъп до средства, фирмата не можеше да плаща на доставчици, на подизпълнители, на работници. Проектите, които Мартин и Ивелина бяха започнали, спряха. Телефонът в офиса на „СтройМакс“, където все още ходех всеки ден, за да държа фронта, не спираше да звъни. Гневни партньори, притеснени служители, объркани клиенти. Всички търсеха отговори, които аз не можех да им дам.
Мартин беше изчезнал. Не отговаряше на обажданията ми, не идваше в офиса. Беше се барикадирал в новия си живот с Ивелина, оставяйки мен да се справям с хаоса, който беше създал. Усещах как примката около врата ми се затяга. Банката започна да изпраща официални писма с покани за доброволно плащане на вноските по кредитите. Знаех, че скоро търпението им щеше да се изчерпи и щяха да преминат към съдебни действия.
Един следобед, докато се ровех в старите счетоводни папки, търсейки нещо, което да ми помогне, в кабинета ми влезе главната счетоводителка, Красимира. Беше жена на предпенсионна възраст, работеше във фирмата от самото й създаване. Винаги е била лоялна към Мартин, но в същото време беше изключително принципен и честен човек.
Тя затвори вратата след себе си и седна на стола срещу мен. Изглеждаше притеснена.
„Госпожо“, започна тя с тих глас, „има нещо, което трябва да знаете. Нещо, което ме тормози от месеци.“
Сърцето ми подскочи. „Какво е то, Красимира? Моля те, говори.“
„Преди около половин година господин Мартин ме накара да подготвя едни документи. Бяха за продажба на няколко от най-новите ни машини. Цената беше… смешна. Десет пъти по-ниска от реалната. Казах му, че това е нередно, че е щета за фирмата. Но той настоя. Каза, че е част от по-голяма сделка и да не се притеснявам. Купувачът беше фирма, за която не бях чувала.“
„„Прогрес Инвест“?“, попитах аз.
Тя кимна. „Точно така. Но не това е най-лошото. Накара ме да антидатирам договорите. Да изглежда така, сякаш сделката е сключена година по-рано. Отказах. Казах му, че няма да участвам в такова нещо, че е престъпление. Той… той се ядоса. Заплаши ме, че ще ме уволни, че ще се погрижи никога повече да не си намеря работа.“
Красимира се разплака. „Имам болен съпруг, госпожо. Ипотечен кредит за жилището. Не мога да си позволя да остана без работа. Подписах. Подправих документите. Оттогава не мога да спя нощем.“
Станах и я прегърнах. Тази жена беше поредната жертва на безскрупулността на Мартин.
„Би ли свидетелствала за това в съда?“, попитах тихо.
Тя избърса сълзите си и ме погледна с твърд поглед. „Да. Вече не ме е страх. Това, което той направи с вас, с фирмата, с всички нас… това е непростимо.“
Свидетелските показания на Красимира бяха златна мина. Те бяха директно доказателство за умишлената измама, за фалшифицирането на документи. Веднага се обадих на Стоянов. Той беше във възторг.
„Това променя всичко, Анна! Сега вече не става въпрос само за гражданско дело за подялба. Сега можем да подадем сигнал в прокуратурата за документна измама в особено големи размери. Това е наказателно производство. Нещата стават много сериозни за господин Мартин.“
Докато крояхме следващите си ходове, Деси продължаваше своето разследване. Тя беше успяла да се свърже с бивша секретарка на Пламен, която беше уволнена преди няколко месеца. Жената в началото се страхувала да говори, но Деси успяла да я убеди.
Информацията, която получи, беше взривоопасна.
„Пламен и Мартин се познават от университета“, разказа ми Деси по телефона. „Били са съдружници в първия си бизнес – малка строителна бригада. Но са се скарали жестоко. Мартин е измамил Пламен с голяма сума пари и го е оставил да поеме всички дългове. Оттогава Пламен се е заклел да му отмъсти. Да му отнеме всичко, точно както Мартин е направил с него преди години.“
Парченцата от пъзела започнаха да се подреждат.
„Значи Ивелина…“, започнах аз.
„…е троянският кон на Пламен. Нейната задача е била да съсипе Мартин отвътре. Да го тласне към грешни решения, да го оплете в незаконни схеми и накрая да му отнеме фирмата. А разводът с теб е бил просто част от прикритието. Гениално, нали? Да използваш личната алчност на врага си, за да го унищожиш.“
Изведнъж ми стана жал за Мартин. За момент. Той беше попаднал в капан, много по-голям и по-сложен, отколкото си е представял. Мислел си е, че той дърпа конците, а всъщност е бил просто кукла в театъра на отмъщението на Пламен. Но съжалението ми бързо се изпари. Той беше готов да ме унищожи, за да спаси себе си. Беше готов да пожертва мен и сина ни. Нямаше прошка за това.
Глава 8
Подадохме сигнал в прокуратурата. Свидетелските показания на Красимира, подкрепени с документите, които тя беше успяла да запази, бяха достатъчни, за да се образува досъдебно производство. Мартин и Ивелина бяха привикани на разпит. За пръв път той беше принуден да се изправи срещу последствията от действията си, но не в съдебната зала по граждански дела, а в кабинета на следовател.
Запорът на сметките и започналото разследване го поставиха в ъгъла. Той вече не беше арогантният бизнесмен, който държи всичко под контрол. Беше уплашен човек, който губеше всичко. Тогава той направи нещо, което не очаквах. Потърси Огнян.
Срещнали се бяха в едно кафене. Разговорът, както ми го преразказа синът ми по-късно, е бил отчаян опит за манипулация.
„Баща ми се опита да ме убеди, че всичко е едно голямо недоразумение“, разказа ми Огнян с равен, почти аналитичен тон. „Твърдеше, че Красимира лъже, защото е била уволнена и си отмъщава. Че ти си манипулирана от адвоката си, който иска само да вземе повече пари. Каза, че ако продължавате с делата, ще съсипете името на семейството. Че ще ме сочат с пръст в университета.“
„А ти какво му каза?“, попитах, затаила дъх.
„Казах му, че името на семейството вече е опетнено от неговите действия. Казах му, че като бъдещ юрист, вярвам в закона и в доказателствата. И го попитах нещо, мамо. Попитах го директно за Ивелина. Попитах го дали всичко това си струва заради нея.“
„И той?“
„Той каза, че не става въпрос за нея. Че става въпрос за бизнес. Че тя е била единствената, която го е разбирала и подкрепяла. За разлика от теб.“ Огнян млъкна за момент. „Тогава разбрах, че той наистина вярва в собствените си лъжи. Че е изградил в главата си една реалност, в която той е жертвата, а всички ние сме злодеи. Беше… жалко.“
Думите на сина ми ми донесоха огромно облекчение. Той беше видял истинското лице на баща си. Беше пораснал с десет години за последните няколко седмици.
Няколко дни по-късно получих неочаквано обаждане. Беше от секретарката на Пламен. Самият той искаше да се срещне с мен. Срещата беше насрочена в луксозен ресторант в центъра на града. Колебаех се дали да отида, но любопитството и съветът на Стоянов надделяха. „Чуй го какво ще каже. Врагът на моя враг може да бъде полезен съюзник“, беше коментарът на адвоката ми.
Пламен беше висок, добре изглеждащ мъж на възрастта на Мартин, но излъчваше съвсем различна аура. Докато Мартин беше станал мек и самодоволен през годините, Пламен изглеждаше остър като бръснач. В очите му гореше студен, интелигентен огън.
Той не губи време в празни приказки.
„Знам, че вероятно ме мразите, госпожо“, започна той, след като сервитьорът се оттегли. „Аз съм конкурент на съпруга ви. Но вярвам, че в тази ситуация имаме общ интерес.“
„Какъв по-точно?“, попитах аз, запазвайки дистанция.
„Да видим Мартин да си получи заслуженото. Той е измамник. Измамил е мен преди години, сега е измамил и вас. Аз искам да си върна това, което ми дължи. Вие искате да защитите бъдещето си. Можем да си помогнем.“
„Как?“, повторих въпроса си.
„Имам информация. Документи. Записи. Доказателства за други негови схеми, за които вие дори не подозирате. Укрити данъци, пране на пари. Неща, които ще го пратят в затвора за дълго време. Ще ви ги дам. В замяна искам само едно.“
„И то е?“
„Когато всичко приключи и вие си върнете контрола над „СтройМакс“, искам да ми продадете фирмата. На разумна цена, разбира се. Това е всичко. Аз ще си върна това, което той ми е отнел, а вие ще се отървете от един проблемен актив и ще получите чист капитал, за да започнете наново.“
Предложението беше дяволски изкусително. Да получа всички козове в ръката си. Да ускоря края на този кошмар. Но нещо ме притесняваше. Не исках да заменям един манипулатор с друг.
„Защо го правите? Защо просто не предадете тези доказателства на прокуратурата?“
Той се усмихна студено. „Защото отмъщението е ястие, което е най-добре да се сервира студено. И с чужди ръце. Искам той да знае, че вие сте го победили. Че жената, която той подцени и се опита да унищожи, е тази, която го е довършила. Аз ще бъда просто тихият победител накрая. Какво ще кажете?“
Поисках време да помисля. Офертата беше твърде важна, за да взема прибързано решение. Прибрах се вкъщи с усещането, че съм нагазила в още по-дълбоки и мътни води. Тази война имаше повече играчи, отколкото предполагах. И всеки от тях имаше свой собствен, скрит план.
Глава 9
Прекарах следващите няколко дни в агония. Предложението на Пламен беше постоянно в ума ми. От една страна, то беше бърз и ефективен начин да приключа всичко. Да смажа Мартин с тежестта на собствените му престъпления и да си осигуря финансова стабилност. От друга страна, инстинктът ми крещеше, че се съюзявам с дявола. Да стана инструмент в неговото отмъщение ме караше да се чувствам мръсна.
Обсъдих ситуацията със Стоянов и Деси. Адвокатът ми, прагматик до мозъка на костите си, беше склонен да приемем. „Правото е едно, Анна, но реалността е друга. Тази информация ще ни спести месеци, може би години съдебни битки. Трябва да използваме всяко предимство.“
Деси, от друга страна, беше много по-скептична. „Внимавай, Ани. Тези хищници никога не правят нищо безплатно. Днес ти помага, утре ще дойде да си поиска услугата с лихвите. Не му вярвам на този Пламен. Има нещо зловещо в него.“
Решението обаче трябваше да бъде мое. Докато се лутах в дилемата си, се случи нещо неочаквано. На вратата ми се позвъни. Беше Ивелина.
Изглеждаше различно от жената, която бях видяла в съда. Скъпият костюм беше заменен от дънки и обикновена тениска. Перфектният грим го нямаше, а под очите й имаше тъмни кръгове. Изглеждаше уморена и уплашена.
„Може ли да вляза?“, попита тя с треперещ глас.
Вътрешният ми глас крещеше „Не!“, но аз се отдръпнах и я пуснах. Не знаех защо го правя. Може би от чисто любопитство.
Тя седна на ръба на дивана, сякаш се страхуваше да се отпусне.
„Не знам откъде да започна“, каза тя, избягвайки погледа ми. „Аз… аз направих ужасна грешка.“
Мълчах. Чаках.
„Когато се запознах с Мартин, аз наистина работех за Пламен. Задачата ми беше да го съсипя. Да го накарам да направи грешки, да го въвлека в схеми, които щяха да го унищожат. Пламен ми обеща голям процент от фирмата, след като я придобие.“
Това потвърждаваше всичко, което бяхме научили. Но имаше и още.
„Но… нещата се объркаха. Аз… аз наистина се влюбих в Мартин. Или поне така си мислех. Той беше толкова различен от Пламен. Пламен е студен, жесток, пресметлив. Мартин беше… очарователен. Караше ме да се чувствам специална. Планът беше да го разоря и да го оставя. Но аз не исках да го оставям. Исках да бъдем заедно. Убедих го да прехвърли всичко на мое име, на фирмата, която Пламен ми помогна да създам. Казах му, че така ще го защитя от вас, от развода. Но всъщност исках да го защитя от Пламен. Мислех си, че ако всичко е мое, Пламен няма да може да го вземе.“
Тя избухна в сълзи. Истерични, отчаяни ридания.
„Но сега всичко е блокирано. Пламен ме заплашва. Казва, че ще ме унищожи, ако не му предам фирмата. Че има записи на наши разговори, които ще ме вкарат в затвора. Мартин ме мрази, защото смята, че съм го предала. Прокуратурата ме разследва. Аз съм сама. Нямам никого.“
Гледах я и не изпитвах омраза. Нито съжаление. Изпитвах само празнота. Тази жена, която беше дошла да разруши живота ми, беше успяла да разруши и своя собствен. Беше се оплела в собствената си мрежа от лъжи и амбиции.
„Защо ми казваш всичко това?“, попитах.
Тя вдигна насълзените си очи към мен. „Защото ти си единствената, която може да спре Пламен. Ти водиш делата. Ти имаш силата. Помогни ми. Ще ти сътруднича. Ще свидетелствам срещу Пламен. Ще кажа всичко, което знам. Само ме измъкни от това. Искам просто да изчезна, да започна отначало, далеч от всички вас.“
Това беше третият играч в тази мръсна игра. И сега той предлагаше съюз. Срещу другия. Светът ми се беше превърнал в бойно поле, на което всеки се опитваше да ме привлече на своя страна.
В този момент разбрах какво трябва да направя. Нямаше да бъда ничия пионка. Нямаше да бъда ничий инструмент за отмъщение. Щях да играя своята собствена игра.
„Няма да сключвам сделки с теб, Ивелина“, казах с твърд глас. „Но ще ти дам един съвет. Отиди при следователя. Разкажи му всичко, което ми разказа сега. Цялата истина. Това е единственият ти шанс.“
Тя ме погледна с отчаяние. „Но Пламен ще ме убие!“
„По-добре да се страхуваш от прокуратурата, отколкото от Пламен. Законът, колкото и бавен да е, е по-силен от всеки гангстер.“
Изпратих я до вратата. Когато тя си тръгна, аз вдигнах телефона и се обадих на Пламен.
„Приемам предложението ви“, казах аз. „Но при едно условие.“
Глава 10
Срещнах се с Пламен на следващия ден, този път в неговия офис – огромно, минималистично пространство със стъклени стени и гледка към целия град. Усещането за власт и контрол беше почти осезаемо.
„Какво е условието ви?“, попита той, без да губи време.
„Искам пълна имунитет за Красимира, главната счетоводителка. Тя беше принудена да участва в схемите на Мартин. Искам писмена гаранция от вашите адвокати, че няма да бъде подведена под отговорност, когато използваме информацията, която ще ми дадете.“
Пламен се усмихна. „Справедливо. И достойно. Уважавам лоялността. Приемам. Има ли нещо друго?“
„Да. Искам да знам всичко. Цялата история между вас и Мартин. От самото начало.“
Той се облегна назад в стола си и се загледа през прозореца. За пръв път видях в очите му нещо различно от студена пресметливост. Беше сянка на стара болка.
„Бяхме млади. Глупави. И гладни за успех“, започна той. „Мислехме, че ще завладеем света. Мартин беше чаровникът, лицето на фирмата. Аз бях мозъкът, този, който работеше до късно през нощта. Вярвах му. Бяхме повече от партньори, бяхме братя. Докато не ни възложиха първия голям обект. Мартин взе авансовото плащане, изтегли и фирмен кредит уж за материали, и една сутрин просто изчезна. Остави ме сам, с неплатени работници, гневни доставчици и огромни дългове. Отне ми години да се изчистя. Години на унижение и мизерия. Докато той, с откраднатите пари, е започнал нов живот, с нова фирма. С вас.“
Гласът му беше спокоен, но усещах горчивината, натрупана през годините.
„Разбирам омразата ви“, казах аз. „Но защо сега? Защо чакахте толкова дълго?“
„Защото, както ви казах, отмъщението се сервира студено. Исках първо да стана по-силен от него. По-богат. По-влиятелен. Исках да го оставя да изгради всичко отново, да се почувства сигурен и недосегаем. И чак тогава да му отнема всичко. Точно както той направи с мен. Ивелина беше моят инструмент. Но тя се оказа дефектна. Емоциите й попречиха.“
Всичко беше ясно. Това не беше просто бизнес война. Това беше лична вендета.
Пламен ми предаде флашка. „Тук е всичко. Банкови извлечения от офшорни сметки. Записи на разговори, в които Мартин обсъжда схеми за укриване на данъци. Доказателства за подкупи на длъжностни лица. Достатъчно, за да го държат зает през следващите десет години.“
Прибрах флашката. Сделката беше сключена. Чувствах се едновременно силна и омърсена.
На следващия ден, заедно със Стоянов, внесохме всички нови доказателства в прокуратурата. Ефектът беше мигновен. Мартин беше арестуван. Снимката му с белезници беше на първите страници на всички вестници. Деси написа унищожителна статия, в която разказа цялата история, без да спестява нито един мръсен детайл.
Ивелина, уплашена до смърт, изпълни обещанието си. Направи пълни самопризнания и стана защитен свидетел по делото срещу Пламен, обвинявайки го в подбудителство и изнудване. Играта беше загрубяла до краен предел.
Огнян преживя всичко много тежко. Гледката на баща му, унизен и арестуван, го съсипа. Той се затвори в себе си, спря да ходи на лекции. Трябваше да положа огромни усилия, за да го измъкна от депресията. Проведохме много дълги, мъчителни разговори.
„Аз съм син на престъпник, мамо“, повтаряше той.
„Не. Ти си син на баща си и на майка си. Неговите грешки не са твои. Ти имаш свой собствен път. И ще бъдеш по-добър човек от него. Защото видя докъде води алчността и лъжата“, казвах му аз, докато сърцето ми се късаше.
Глава 11
Процесът срещу Мартин беше бърз. Доказателствата бяха неоспорими. Той получи ефективна присъда. Фирмата „СтройМакс“, или това, което беше останало от нея, беше освободена от задълженията по измамните кредити, които бяха прехвърлени като отговорност на Мартин и Ивелина.
Със запора върху „Прогрес Инвест“ успяхме да си върнем част от откраднатите активи. Беше достатъчно, за да покрия най-належащите задължения и да се разплатя с най-гневните кредитори. Но фирмата беше в руини. С опетнена репутация и без никакви текущи проекти.
Дойде време да изпълня своята част от сделката с Пламен. Той дойде в стария офис на „СтройМакс“, който сега изглеждаше пуст и тъжен. Разходи се из помещенията с изражение на победител, който се завръща в родната си земя.
„Е, госпожо. Дойде време да си стиснем ръцете“, каза той, подавайки ми предварително подготвен договор за покупко-продажба.
Погледнах договора. Цената беше разумна, както се бяхме разбрали. Но докато държах химикалката в ръка, нещо в мен се пречупи. Всичките тези месеци на борба. Всичките безсънни нощи. Цялата болка. Да се предам накрая? Да предам фирмата, за която се бях борила със зъби и нокти, на човека, който беше дирижирал цялата тази мръсна пиеса?
„Не“, казах аз и оставих химикалката на масата.
Пламен ме погледна изненадано. „Какво означава „не“? Имахме сделка.“
„Имахме. Но аз я развалям. Тази фирма е моя. Аз я спасих. Аз ще я възродя.“
Лицето му се втвърди. „Правите голяма грешка. Нямате нито парите, нито контактите, за да се справите. Ще фалирате до шест месеца. Аз ви предлагам изход.“
„Не искам вашия изход. Предпочитам да се проваля по своите собствени правила, отколкото да успея по вашите. Тази фирма е единственото, което ми остана. Тя е моето бойно поле и моята награда. И няма да я дам на никого.“
Той ме гледаше дълго, сякаш се опитваше да прочете мислите ми. Накрая, неочаквано, се засмя.
„Знаете ли, вие много ми напомняте на мен, когато бях млад. Същата упоритост. Същият инат. Добре. Задръжте си фирмата. Но искам да знаете – няма да ви правя никакви отстъпки на пазара. Ще бъдем конкуренти. Безмилостни конкуренти.“
„Нямам илюзии за това“, отвърнах аз.
Той стана, кимна ми леко и излезе. Вратата се затвори след него и аз останах сама. Сама, с една съсипана фирма, куп дългове и един могъщ враг. Но за пръв път от много време насам се чувствах свободна. И силна.
Глава 12
Следващата година беше най-трудната в живота ми. Превърнах се от домакиня в бизнесдама по принуда. Работех по двадесет часа на ден. Преговарях с банки за разсрочване на старите задължения. Търсех нови, малки обекти, които да ни държат на повърхността. Спечелих отново доверието на част от старите служители, които се върнаха да работят за мен. Красимира беше до мен през цялото време, моят верен страж на финансите.
Огнян, след като преодоля първоначалния шок, се превърна в най-голямата ми опора. Прехвърли се да учи задочно и започна да ми помага във фирмата. Неговите познания по право се оказаха безценни. Той преглеждаше всеки договор, водеше преговорите с по-трудни клиенти. Виждах как в него се ражда истински мъж.
Пламен спази обещанието си. Беше безмилостен конкурент. Подбиваше цените ни, опитваше се да ни краде клиенти и служители. Но ние устояхме. Защото се борехме не просто за пари. Борехме се за оцеляване. За доказване.
Един ден, около две години след развода, седях в кабинета си и преглеждах финансовите отчети. За пръв път от много време насам те бяха на плюс. Малък, скромен плюс, но беше победа. Нашата победа.
На вратата се почука. Беше секретарката ми.
„Госпожо, имате посетител. Казва, че е стар приятел.“
В кабинета влезе мъж. Беше Мартин. Беше излязъл предсрочно за добро поведение. Изглеждаше остарял, отслабнал. Нямаше и следа от предишната му арогантност. На нейно място имаше умора и празнота.
„Здравей, Анна“, каза той тихо.
„Какво искаш, Мартин?“
„Исках само да… да се извиня. Знам, че е твърде късно и твърде малко. Но трябваше да го кажа. Бях глупак. Алчен, самовлюбен глупак. Ти беше най-хубавото нещо в живота ми, а аз го разруших.“
Гледах го и не изпитвах нищо. Нито гняв, нито омраза, нито съжаление. Той беше просто призрак от миналото. Чужд човек.
„Приемам извинението ти, Мартин. Но не мога да ти простя. Не и за това, което се опита да причиниш на Огнян. Сега, ако обичаш, си върви. Имам работа.“
Той кимна, обърна се и излезе от живота ми. Завинаги.
Затворих папката с отчетите и погледнах през прозореца. Слънцето залязваше, обагряйки небето в розово и златно. Градът светваше своите светлини. Предстоеше нова вечер. И нов ден. Моят ден. Спечелен с битка. Извоюван с чест. Бях сама, но не бях самотна. Бях цяла.