Слънцето напичаше безмилостно плочките на терасата, но аз усещах само студ. Леден, сковаващ студ, който пълзеше по гръбнака ми, докато стоях с иглата в ръка. Около мен всичко беше потънало в пастелни цветове, изкуствени усмивки и скъпи парфюми. Градината на къщата на Екатерина приличаше на декор от филм, в който аз бях главната актриса, но нямах сценарий.
— Давай, Мая! — извика Даниел, прегръщайки ме през кръста. Ръката му беше потна, а хватката — твърде силна. В очите му се четеше не любов, а паника. Чиста, неподправена паника, която само аз можех да разпозная.
Гостите бяха затаили дъх. Всички бяха там — бизнес партньорите на семейството, лелите с перлените огърлици, братовчедите, които чакаха само да видят кой ще наследи империята. И най-важното — Екатерина. Свекърва ми седеше на своя „трон“ – ратановия стол в центъра, с чаша шампанско в ръка и поглед, който можеше да реже стъкло. Тя не просто искаше внук. Тя изискваше наследник.
Аз знаех истината. Даниел знаеше истината. Но балонът пред нас беше пълен с лъжа.
Замахнах с иглата. Пук!
Облак от сини конфети и малки сини балони изригна във въздуха. Тълпата избухна в овации. Викове „Браво!“, „Момче!“, „Наследник!“ заглушиха шума в ушите ми. Екатерина скочи от стола си с пъргавина, непосильна за възрастта ѝ, и се втурна към нас.
— Знаех си! — изкрещя тя, прегръщайки Даниел, а после и мен. Прегръдката ѝ беше задушаваща. — Знаех си, че няма да ме разочароваш, Мая. Най-накрая. Кръвта на рода е осигурена.
Усмихнах се. Устните ми трепереха, но годините живот в този дом ме бяха научили на едно — лицемерието е най-добрата защита.
— Да, мамо — прошепна Даниел. — Момче е.
Погледнах го. Той не ме гледаше. Погледът му беше вперен в майка му, търсещ одобрение, търсещ спасение. В този момент осъзнах колко дълбоко сме затънали.
По-късно, когато еуфорията започна да се уталожва и гостите се разпръснаха из градината с чаши в ръце, аз се оттеглих към кухнята, уж за да пия вода. Всъщност имах нужда да дишам. Лъжата тежеше в утробата ми повече от самото дете. Знаех, че е момиче. Лекарят ми го беше казал преди седмица. Но Даниел ме беше умолявал. „Само докато подпишем договора с инвеститорите, Мая. Мама няма да пусне парите, ако разбере, че няма мъжки наследник. Трябва ни време.“
Време. Това беше единственото, което нямахме.
Излязох тихо на задната веранда, скрита зад плътните завеси на френските прозорци. Исках просто минута тишина. Тогава ги чух.
Бяха на горната тераса, точно над мен. Димът от пурата на Екатерина се спускаше надолу.
— Доволна ли си сега? — гласът на Даниел беше нисък, но напрегнат.
— Доволна ще бъда, когато видя документите оправени — отговори Екатерина. Гласът ѝ беше като стържене на метал. — Ти знаеш условието на баща ти. Тръстът се отключва само при наличие на мъжки наследник от директна линия. Без това, всичко отива в благотворителния фонд, а ти оставаш с дълговете си към онзи… Петър.
Сърцето ми спря. Петър? Кой беше Петър? Даниел никога не беше споменавал това име.
— Знам, мамо — въздъхна Даниел. Чу се звън на лед в чаша. — Момче е. Видя балоните.
— Балоните са въздух под налягане, Даниел — сряза го тя. — Но щом казваш, ти вярвам. Сега слушай внимателно. Щом детето се роди и ДНК тестът потвърди бащинството и пола пред адвокатите, активите се прехвърлят.
Настъпи тишина. Пауза, която пропука въздуха.
— Момче е, мамо — повтори Даниел, но този път гласът му звучеше различно. По-студено. По-решително. — Сега трябва да… задействаме втората част от плана.
— Сигурен ли си, че ще се справиш с Мая? — попита Екатерина. Тонът ѝ беше делови, сякаш обсъждаха доставка на мебели, а не живота ми.
— Тя няма да е проблем — каза съпругът ми. Човекът, с когото делях леглото си от пет години. — След раждането тя ще бъде твърде… изтощена. А и с документите, които подготви адвокат Стоянов за предбрачния договор и клаузите за психическа нестабилност… никой няма да ѝ повярва. Ще вземем детето, а тя ще получи достатъчно, за да си тръгне тихо.
— Добре — каза Екатерина. — Не искам скандали. Искам внука си. А ти си оправи дълговете, защото Петър няма да чака вечно.
Светът ми се срина. Не заради лъжата за пола. А заради това, че аз бях просто инкубатор. Те не просто искаха момче. Те планираха да ми го вземат. И по-лошото — Даниел знаеше, че е момиче. Лъжеше и майка си. Какво, по дяволите, планираше той, когато истината излезеше наяве? Или имаше нещо още по-страшно, което не разбирах?
Глава 2: Сенките в коридора
Дръпнах се назад, внимавайки да не настъпя някоя суха клонка. Краката ми бяха омекнали. Трябваше да се махна оттам, преди някой да ме види. Влязох обратно в кухнята, ръцете ми трепереха толкова силно, че едва не изпуснах чашата с вода.
„Психическа нестабилност“. Думите кънтяха в главата ми.
Сетих се за последните месеци. Даниел настояваше да посещавам психолог, препоръчан от майка му. Д-р Илиев. Той ми предписваше леки успокоителни, защото бях „твърде тревожна за бебето“. Дали това не беше част от плана? Да създадат медицинска история, която да използват срещу мен в съда?
Влязох в хола, където сестра ми, Ивана, стоеше до масата с ордьоврите. Тя изглеждаше нелепо в тази обстановка — с простите си дънки и риза, които се опитваше да скрие под едно сако, взето назаем от мен. Ивана беше студентка, учеше право и работеше на две места, за да си плаща наема и семестрите. Аз бях „успялата“ сестра, тази, която се омъжи за парите. Колко иронично.
— Мая? — Ивана ме погледна и веднага остави чинията. — Пребледняла си. Какво става? Зле ли ти е?
Хванах я за ръката и я дръпнах към ъгъла на стаята, далеч от любопитните погледи на леля Ваня, която ни наблюдаваше като ястреб.
— Трябва да тръгваме — прошепнах.
— Как така да тръгваме? Партито е в разгара си. Екатерина току-що поръча тортата.
— Ивана, моля те. Просто… кажи, че ми е прилошало. Че трябва да легна.
Сестра ми ме погледна в очите. Тя беше млада, но не беше глупава. Видя страха.
— Какво е направил този път?
— Не тук — изсъсках. — Ела утре у нас. Когато Даниел е на работа. Имам нужда от теб.
Ивана кимна бавно.
— Добре. Но сега се стегни. Онази змия идва насам.
Екатерина се приближаваше с широка усмивка.
— Мая, скъпа! Къде се губиш? Адвокат Стоянов иска да те поздрави.
Зад нея стоеше висок мъж с посивяла коса и костюм, който струваше повече от образованието на Ивана. Адвокат Стоянов. Семейният цербер. Той ми се усмихна, но очите му останаха ледени.
— Честито, госпожо — каза той, подавайки ми ръка. — Чудесни новини. Това значително улеснява бъдещите процедури.
„Бъдещите процедури“. Стомахът ми се сви.
— Благодаря — успях да кажа.
— Трябва да подпишете някои документи тези дни — продължи той небрежно. — Чисто формално. За откриване на спестовна сметка на името на детето. Екатерина настоява всичко да е готово преди раждането.
— Разбира се — намеси се Даниел, появявайки се зад гърба ми. Ръката му се настани тежко на рамото ми. — Мая ще подпише всичко, нали, скъпа?
Погледнах го. Той се усмихваше, но в тази усмивка нямаше нищо от мъжа, в когото се бях влюбила. Това беше усмивката на човек, заложил всичко на карта и готов да блъфира до смърт.
— Разбира се — повторих механично.
Глава 3: Кредитът на доверие
Следващата сутрин Даниел излезе рано. Каза, че има среща с инвеститори за новия жилищен комплекс, който строяха в покрайнините. Знаех, че проектът боксува. Преди месец бях намерила писмо от банката, което той бързо скри. Но сега, с името „Петър“ в съзнанието ми, нещата придобиваха друг смисъл.
Веднага щом колата му напусна гаража, аз започнах да търся.
Не в кабинета му. Там беше твърде очевидно. Търсих в мазето, в старите кашони с документи, които уж бяха за изхвърляне. Даниел беше небрежен с физическите следи, разчиташе твърде много на паролите на лаптопа си.
Намерих го в кутия от обувки, скрита зад зимните гуми. Стара папка, пълна с разписки. Но не банкови. Това бяха записи на заповеди.
Имената се сменяха, но сумите растяха. 50 000 лева. 100 000 лева. Последната беше за 500 000 лева. Подписана преди три месеца. Кредитор: „П.М. Инвест“. Петър.
В папката имаше и снимки. Снимки на мен, докато пазарувам. Снимки на Ивана, излизаща от университета. Снимки на къщата на родителите ми на село.
Това не беше просто заем. Това беше изнудване.
Звънецът на вратата ме накара да подскоча. Скрих папката под купчина стари списания и се качих горе. Беше Ивана.
— Отключено е! — викнах, опитвайки се да успокоя дишането си.
Ивана влезе, хвърляйки тежката си раница на пода.
— Казвай — каза тя директно, сядайки на дивана. — Изглеждаш ужасно.
Разказах ѝ всичко. За фалшивите балони. За разговора на терасата. За Петър. За това, че всъщност чакаме момиче.
Ивана ме слушаше мълчаливо, лицето ѝ преминаваше от шок в гняв.
— Чакай малко — прекъсна ме тя. — Ти казваш, че Даниел лъже майка си, че е момче, за да вземе парите от тръста, но всъщност знае, че е момиче? Как мисли да се измъкне, когато родиш?
— Не знам — прошепнах. — Може би мисли да подмени бебето? Или да избяга с парите?
— Или планира нещо по-лошо за теб — каза Ивана тихо. — Мая, ако те са подготвили документи за твоята психическа нестабилност, те могат да те поставят под запрещение. Да вземат попечителството още преди раждането.
Тя стана и започна да крачи из стаята.
— Трябва ни адвокат. Истински, не като онзи мазен Стоянов.
— Нямам пари, Ивана. Всички сметки са общи или на името на Даниел. Той ми дава карта за пазаруване, но получава SMS за всяка транзакция.
— Аз имам колега от университета — каза Ивана замислено. — Брат му работи в кантора, която се занимава точно с такива дела. Семейни войни. Но ще иска пари.
— Имам бижутата — сетих се аз. — Тези, които баба ми подари. Не са от Екатерина. Те са мои.
— Това е начало — кимна Ивана. — Но трябва да разберем кой е този Петър. Ако Даниел дължи половин милион на лихвари, ние сме в опасност. Тези хора не си играят.
В този момент телефонът ми извибрира. Съобщение от Даниел:
„Мама иска да отидем на вечеря довечера. Само тримата. Има изненада за теб. Бъди готова в 19:00.“
— Изненада — прочетох на глас. — Страх ме е, Ивана.
— Няма да отидеш сама — каза сестра ми. — Аз ще дойда. Уж случайно.
— Не можеш. Екатерина не те понася. Смята те за „простачка“.
— Точно така. Ще направя скандал. Ще разваля вечерята. Така няма да те накарат да подпишеш нищо.
Глава 4: Вечерята на хиените
Ресторантът беше един от онези, в които менюто няма цени, а сервитьорите се движат като призраци. Екатерина ни чакаше на най-добрата маса.
— Закъсняхте — отсече тя, вместо поздрав.
— Трафикът беше ужасен — оправда се Даниел, целувайки ръката ѝ.
Аз седнах мълчаливо. Стомахът ми беше на топка.
— Поръчах вече — каза Екатерина. — Имам новини. Адвокат Стоянов намери начин да ускори прехвърлянето на активите. Но има едно условие.
Тя извади тънка папка от чантата си „Hermès“.
— Тъй като бременността ти е… деликатна, Мая, и като се има предвид историята на емоционалните ти сривове, за които Даниел ми сподели…
Погледнах съпруга си. Той гледаше в чинията си.
— …решихме, че е най-добре аз да поема временното попечителство над детето веднага след раждането. Докато се възстановиш напълно.
— Какво? — гласът ми трепереше. — Аз нямам емоционални сривове. Аз съм напълно здрава.
— Скъпа — намеси се Даниел, посягайки към ръката ми. Дръпнах се, сякаш ме опари. — Помниш ли, когато плака три часа, защото изгубихме ключовете? Или когато не искаше да ставаш от леглото с дни?
— Това беше грип! — извиках аз, усещайки как погледите на останалите клиенти се обръщат към нас.
— Виждаш ли? — каза Екатерина студено. — Истерия. Точно затова е този документ. Подпиши го, Мая. Това е за доброто на внука ми. Иначе…
— Иначе какво? — попитах, усещайки прилив на адреналин.
— Иначе Даниел ще подаде молба за развод още утре. Ще останеш на улицата, бременна и без стотинка. И съдът пак ще присъди детето на нас, защото ние можем да му осигурим бъдеще, а ти — не.
В този момент на входа на ресторанта се чу шум.
— Съжалявам, госпожице, нямате резервация! — чу се гласът на управителя.
— Търся сестра си! Имам спешен случай! — това беше Ивана.
Тя влезе в залата, разрошена и задъхана, носейки онази огромна папка, която бях намерила в мазето. Сърцето ми спря. Какво правеше тя?
Ивана стигна до масата ни и тръшна папката пред Даниел. Чашите иззвънтяха.
— Какъв е този цирк? — изсъска Екатерина.
— Питайте сина си — каза Ивана, гледайки право в очите на Даниел. — Или може би трябва да питате „П.М. Инвест“?
Лицето на Даниел стана сиво.
— Ивана, махай се! — изрева той, ставайки прав.
— Кой е Петър, Даниел? — продължи Ивана, без да отстъпва. — И защо имотът на майка ни и баща ни е заложен като гарант по твоя заем?
Аз зяпнах. Това не го знаех. Той беше заложил къщата на родителите ми? Фалшифицирал е подписите им?
Екатерина грабна папката и я отвори. Очите ѝ пробягаха по документите. Тишината на масата беше оглушителна.
— Ти си идиот — прошепна тя, но не към Ивана, а към сина си. — Заложил си имоти? Подписал си записи на заповеди с лихвари?
— Мамо, мога да обясня… парите бяха за проекта, трябваше да покрия дупките…
— Ти си разорен — каза Екатерина с отвращение. — И мислиш, че наследството ще те спаси?
— Ще ме спаси! — извика Даниел. — Като се роди момчето, ще платя всичко!
— Няма да има момче — казах аз тихо.
Всички замръзнаха.
— Какво каза? — попита Екатерина бавно.
Изправих се. Краката ми вече не трепереха.
— Няма момче, Екатерина. Има момиче. Даниел те излъга. Аз те излъгах, защото ме накара. Но няма да подпиша нищо. И няма да позволя да вземете дъщеря ми.
Даниел се свлече на стола, закривайки лицето си с ръце. Екатерина ни гледаше с поглед, който можеше да убива. Но в този поглед имаше и нещо друго — пресметливост.
— Значи момиче — каза тя най-накрая. Затвори папката с рязко движение. — Е, това променя нещата.
Тя стана, оправи сакото си и погледна сина си с презрение.
— Оправяй се сам с Петър, Даниел. Аз нямам намерение да плащам грешките ти.
После се обърна към мен.
— А ти, скъпа… не си мисли, че си спечелила. Тази война тепърва започва.
Тя си тръгна, оставяйки ни в развалините на вечерята.
Глава 5: Бягството
Не се прибрахме у дома. Ивана ме качи в нейната стара кола и ме заведе в общежитието си. Беше тясно, миришеше на спагети и стари книги, но се чувствах по-сигурна там, отколкото в имението.
— Какво направихме? — попитах, докато седях на тясното легло.
— Спасихме те — каза Ивана, докато заключваше вратата с резето. — И спасихме къщата на нашите. Сега, след като Екатерина знае, тя няма да даде парите на Даниел. Той няма да може да плати на лихварите.
— Това е по-лошо, Ивана! Петър ще дойде за него. И може би за нас.
Ивана извади лаптопа си.
— Затова трябва да действаме бързо. Свързах се с онзи адвокат, приятелят на брат ми. Казва се Методиев. Утре сутрин сме при него. Трябва да подадеш жалба за измама с подписите на нашите. Това ще блокира изпълнението върху къщата.
— А Даниел?
— Даниел е пътник — каза тя жестоко. — Той те предаде, Мая. Искаше да ти вземе детето. Забрави за него.
Но аз не можех да го забравя просто така. Въпреки всичко, част от мен все още помнеше мъжа, който ми подаряваше цветя без повод. Как се стигна дотук? Хазарт? Наркотици? Или просто алчност?
Телефонът ми звънна. Непознат номер.
— Ало?
— Мая — гласът беше дрезгав, непознат. — Даниел е при нас.
Сърцето ми спря.
— Кои сте вие?
— Приятели на Петър. Твоят съпруг има малък проблем с ликвидността. Каза, че ти имаш бижута. Скъпи бижута.
— Не ме замесвайте в това!
— Слушай внимателно, кукло. Имаш 24 часа. Или донеси парите и бижутата на адреса, който ще ти пратя, или Даниел ще претърпи трудова злополука. И знаеш ли… ние знаем къде живее сестра ти. Общежитие 4, стая 302, нали?
Връзката прекъсна.
Погледнах Ивана. Тя ме гледаше с разширени очи. Бяха ни проследили.
— Какво стана?
— Знаят къде сме — казах, ставайки бързо. — Трябва да се махаме. Веднага.
Глава 6: Сянката на Петър
Нощта беше дъждовна. Избягахме през задния вход на общежитието, оставяйки колата на Ивана на паркинга, за да не ни проследят. Взехме такси до един евтин мотел в покрайнините на града.
Цяла нощ не мигнах. Мислех за Даниел. Дали го биеха? Дали го измъчваха? Колкото и да го мразех за плана му да ми вземе детето, не можех да го оставя да умре. Или можех? Моралната дилема ме разкъсваше. Той беше баща на дъщеря ми.
На сутринта отидохме в кантората на адвокат Методиев. Беше малък офис, затрупан с папки, коренно различен от лукса на адвокат Стоянов. Методиев беше млад мъж с остри черти и уморен поглед.
— Ситуацията е сложна — каза той, след като изслуша историята. — Изнудването е престъпление, но ако отидем в полицията, животът на съпруга Ви е в опасност. От друга страна, ако платите, те няма да спрат. Лихварите никога не спират.
— Какво да правя? — попитах отчаяно.
— Имате един коз — каза Методиев. — Екатерина.
— Тя ме мрази.
— Тя мрази да губи пари и репутация повече, отколкото мрази Вас. Ако Петър е заплаха за семейството, тя ще се намеси. Тези хора… те не са просто мутри. Те перат пари. Ако се разчуе, че наследникът на нейната империя е замесен с тях, акциите на компанията ѝ ще се сринат.
— Трябва да отида при нея?
— Трябва да сключите сделка с дявола — кимна адвокатът. — Предложете ѝ тишина в замяна на безопасност и свобода.
Глава 7: Сделка с дявола
Върнах се в къщата на Екатерина сама. Ивана чакаше отвън в таксито, готова да звънне в полицията, ако не изляза до 30 минути.
Прислужницата ме пусна с неохота. Екатерина беше в кабинета си, преглеждаше документи. Тя дори не вдигна глава, когато влязох.
— Имаш смелост да се появиш тук — каза тя.
— Петър държи Даниел — казах направо. — Искат пари. Заплашиха мен и сестра ми.
Екатерина най-накрая ме погледна. Лицето ѝ беше каменно.
— И това е мой проблем, защото…?
— Защото ако убият сина Ви или ако аз отида в полицията и разкажа как Вие и синът Ви планирахте да откраднете детето ми и да ме изкарате луда, скандалът ще унищожи всичко, което сте градили. Представете си заглавията: „Уважаваната бизнесдама Екатерина замесена в схема за отвличане и пране на пари“.
Тя стана бавно. Очите ѝ се присвиха.
— Изнудваш ме?
— Преговарям. Платете дълга на Даниел. Спасете го. В замяна аз ще подпиша споразумение за конфиденциалност. Няма да кажа на никого за схемите ви. Ще се разведа с Даниел тихо. Няма да искам издръжка за мен, само за детето.
— И детето? — попита тя.
— Детето остава при мен — казах твърдо. — Вие ще я виждате по график, само ако се държите прилично. Без опити за отвличане, без съдилища.
Екатерина мълча дълго. Тя преценяваше рисковете. Тя беше акула и познаваше друга акула, когато я видеше. Аз бях станала акула по неволя.
— Добре — каза тя. — Но има едно условие. Даниел заминава. Далеч. В чужбина. В клиника за зависимости. Няма да го видиш поне година.
— Това ме устройва идеално — отвърнах.
Екатерина вдигна телефона.
— Стоянов? Ела веднага. И се обади на началника на полицията. Имаме ситуация със заложник, която трябва да се реши… дискретно.
Глава 8: Развръзката
Акцията беше бърза. Екатерина използва връзките си. Петър не беше арестуван – това щеше да доведе до публичен процес. Просто му беше платено и му беше обяснено много ясно от „приятели“ на Екатерина от високите етажи на властта, че е здравословно за него да забрави за семейството ни.
Даниел беше освободен. Видях го само за миг, преди да го качат в черния джип за летището. Беше със синини по лицето, счупена ръка и поглед на пречупен човек. Той се опита да ми каже нещо, но аз обърнах гръб. Вече нямаше какво да си кажем.
Разводът мина тихо. Адвокат Методиев се погрижи за всичко. Ивана завърши семестъра си с отличие, вече не се налагаше да работи на две места, защото успях да си стъпя на краката. Започнах работа като консултант в конкурентна фирма – иронията не убегна на никого.
Къщата на родителите ми беше спасена. Фалшивите подписи бяха доказани, а сделката – анулирана, отново с „тихата“ помощ на адвокатите на Екатерина, които нямаха интерес от разследване за имотни измами.
Глава 9: Новият живот
Шест месеца по-късно.
Родилното отделение беше тихо. Държах малката Елена в ръцете си (да, кръстих я на майка ми, не на свекърва ми). Тя беше съвършена. Имаше очите на Даниел, за съжаление, но брадичката на моята фамилия.
Вратата се отвори и влезе Екатерина. Тя носеше огромен букет бели рози. Не сини. Не розови. Бели.
— Мога ли? — попита тя, необичайно плахо за нея.
Кимнах. Тя се приближи и погледна бебето. Видях как ледената маска се пропуква за секунда.
— Красива е — каза тя. — Като баща си.
— Като себе си е — поправих я аз.
Екатерина остави плик на нощното шкафче.
— Това е за нея. Доверителна сметка. Не може да се пипа от никого, дори от теб, докато не навърши 18. Образование, жилище, всичко е осигурено.
— Това не купува любовта ѝ, Екатерина.
— Знам — каза тя, оправяйки ръкавите на палтото си. — Любовта е скъпа стока, Мая. Аз плащам за сигурност. Даниел… той е добре. Лечението върви. Пита за вас.
— Кажи му да не пита — отвърнах.
Тя кимна и тръгна към вратата. Преди да излезе, се обърна.
— Знаеш ли, онова парти с балоните…
— Да?
— Аз също знаех, че ме лъжете. Просто се надявах, че лъжата ще стане истина, ако я повторим достатъчно пъти.
Вратата се затвори след нея.
Погледнах дъщеря си. Тя спеше спокойно, без да знае за бурите, които бяха бушували преди появата ѝ. Без да знае за дълговете, заплахите и сините балони.
Животът беше сложен. Беше пълен с предателства и сделки. Но докато държах тази малка ръчичка, знаех едно – бяхме оцелели. И бяхме свободни. Вече никой не можеше да ни каже какъв цвят трябва да бъдат балоните на нашия живот.
Ивана влезе в стаята, носейки две кафета и широка усмивка.
— Е, лельо — каза тя, надвесвайки се над креватчето. — Готова ли си да научиш всичко за правата на жените и как да не се оставяш да те мачкат?
Усмихнах се. За първи път от месеци усмивката ми беше истинска.
— Тя вече знае — казах. — Тя е боец.
Навън слънцето изгряваше, разпръсквайки сенките. Битката беше спечелена, но войната с живота продължаваше. И ние бяхме готови.
Край.