Слънцето нахлуваше през прозорците на колата, огрявайки прашинките, които танцуваха в следобедния въздух. Умората от дългия път се смесваше със сладкото чувство на завръщане у дома. Ралица се усмихна, поглеждайки към съпруга си Димитър, който шофираше съсредоточено. В очите му все още играеха отраженията на морските вълни, а кожата му бе придобила онзи здравословен загар, който го правеше да изглежда с години по-млад. На задната седалка синът им Виктор спеше, облегнал глава на прозореца, със слушалки в ушите, от които се процеждаше едва доловим ритъм.
Почивката беше дошла в точния момент. Последните месеци бяха напрегнати, особено за Димитър и неговия бизнес. Той рядко говореше за работа, но Ралица усещаше напрежението му в стиснатите устни вечер, в начина, по който проверяваше телефона си дори по време на вечеря. Сега обаче изглеждаше различно. Морето сякаш бе отмило част от грижите му.
„Почти сме си вкъщи“, каза тихо тя, за да не събуди Виктор.
Димитър кимна, без да откъсва поглед от пътя. „Нямам търпение да се опъна на нашия диван. Омръзна ми от хотелски легла.“
Паркираха пред блока и познатата гледка на техния вход ги изпълни с уют. Дори въздухът тук миришеше по свой начин – на дом. Започнаха ритуалното разтоварване на куфари, чанти и сувенири, които бяха натрупали през последната седмица. Смееха се, докато се опитваха да поберат всичко в асансьора, блъскайки се леко един в друг. Усещането беше за завръщане към нормалността, към техния подреден и сигурен свят.
Тъкмо когато Димитър отключваше вратата на апартамента, от съседната врата се подаде главата на Гергана. Тя беше възрастна жена, самотна вдовица, която живееше на етажа от години. Бяха я помолили да полива цветята и да наглежда жилището им, докато ги няма.
„А, прибрахте се!“, възкликна тя, но в гласа ѝ имаше трепереща нотка, която веднага уби празничното настроение. Лицето ѝ беше бледо, а очите ѝ шареха нервно.
„Здравей, Гергана! Да, всичко мина чудесно“, отвърна Ралица с усмивка, която обаче бързо се стопи, виждайки притеснения вид на съседката си. „Добре ли си? Случило ли се е нещо?“
Гергана пристъпи към тях, сключила ръце пред себе си. „Добре, че се прибрахте. Не исках да ви звъня, да ви развалям почивката, но…“ Тя млъкна за миг, сякаш събираше смелост. „Вчера… вчера вечерта видях нещо. Светлина във вашата спалня. И човек. Силует на човек, който стоеше на прозореца.“
Думите ѝ увиснаха в тихия коридор като тежка завеса. Ралица усети как кръвта се отдръпва от лицето ѝ. Погледна към Димитър. Той се намръщи, а отпускането по лицето му се изпари, заменено от остро, напрегнато изражение.
„Какъв човек? Сигурна ли си?“, попита той, а гласът му прозвуча по-рязко, отколкото възнамеряваше.
„Ами… мъж. Поне така ми се стори. Беше тъмно, видях само силуета на фона на светнатата лампа. Постоя няколко минути, после лампата угасна. Помислих, че може би сте се прибрали по-рано, но после си казах, че щяхте да ми се обадите. Много се изплаших. Цяла нощ не съм мигнала.“
Виктор, който вече се беше събудил, стоеше зад тях и слушаше с широко отворени очи. Първоначалната реакция беше шок, последван от леден страх. Някой е бил в дома им. В тяхното лично, неприкосновено пространство. В спалнята им.
„Да не е било отражение от телевизора на отсрещния блок?“, опита се да разсъждава Димитър, вкарвайки ключа в ключалката. Ръцете му леко трепереха.
„Не, не“, поклати глава Гергана. „Познавам си отраженията. Това беше друго. Лампата светеше отвътре. Вашата нощна лампа, тази до леглото.“
Димитър отвори вратата и първото, което ги лъхна, не беше познатият аромат на дома им, а нещо друго. Слаб, почти недоловим мирис на чужд парфюм и застоял въздух. Сърцето на Ралица заби лудо. Тя пусна чантата си на пода и без да каже дума, се втурна навътре, право към спалнята.
Всичко изглеждаше наред. Леглото беше оправено, както го бяха оставили. Дрехите бяха в гардероба. Но усещането за чуждо присъствие беше почти осезаемо. То се криеше в тишината, в подредбата на вещите, която изглеждаше твърде перфектна, сякаш някой се беше постарал да заличи следите си.
Ралица се спря насред стаята и се огледа бавно. Тогава го видя. Върху нощното ѝ шкафче, до книгата, която четеше преди да заминат, имаше малка, почти незабележима драскотина върху полираното дърво. Драскотина, която преди я нямаше.
Беше само драскотина. Но в този момент тя беше доказателството, че кошмарът е реален. Някой наистина беше стоял тук, в тяхната стая, докато те бяха на стотици километри. И те нямаха представа кой е той. Или какво е искал.
Глава 2: Тихият ужас
Първите няколко часа след разкритието на Гергана преминаха в трескава, почти паническа проверка на целия апартамент. Димитър, Ралица и дори Виктор се разпръснаха из стаите, отваряйки шкафове, проверявайки чекмеджета, търсейки нещо липсващо, нещо разместено, нещо, което да им даде обяснение.
Но нямаше нищо.
Бижутата на Ралица бяха в кутията. Лаптопът на Димитър беше на бюрото му. Спестяванията, които държаха в едно чекмедже за „черни дни“, бяха непокътнати. Телевизорът, техниката, всичко си беше на мястото. Това беше най-обезпокоителното. Ако беше обикновен крадец, щеше да вземе нещо. Щеше да остави следи, бъркотия. А тук цареше зловещ ред.
„Може би са го прекъснали?“, предположи Виктор, опитвайки се да намери логика. „Може би Гергана го е уплашила, без да иска, като е минала по коридора.“
„И защо ще светва лампата?“, контрира го Ралица. Гласът ѝ беше напрегнат, почти писклив. Тя обикаляше спалнята като животно в клетка, докосвайки вещите си, сякаш проверяваше дали са истински. „Крадците не светят лампи, за да ги видят всички. Те работят на тъмно.“
Димитър стоеше до прозореца, гледайки навън с празен поглед. Лицето му беше станало непроницаема маска. Той се опитваше да излъчва спокойствие, да бъде силният мъж, който контролира ситуацията, но Ралица го познаваше твърде добре. Виждаше напрежението в раменете му, начина, по който палецът на дясната му ръка нервно потрепваше.
„Трябва да се обадим в полицията“, каза тя твърдо.
„И какво ще им кажем?“, попита той, обръщайки се към нея. „Че съседката ни е видяла светлина? Няма разбити врати, няма нищо откраднато. Ще ни се изсмеят. Ще кажат, че е било късо съединение или отражение.“
„Има драскотина на шкафчето! И мирише на чужд парфюм!“, почти извика Ралица.
„Рали, моля те, успокой се“, каза той с нотка на раздразнение. „Драскотина може да е имало и преди. А за миризмата… може да е от препаратите на чистачката на входа. Нека не изпадаме в истерия.“
Думите му я пронизаха. Истерия? Тя не беше истерична, беше ужасена. Чувстваше се осквернена. Някой беше нарушил най-сигурното ѝ място. А той се опитваше да омаловажи всичко. Защо? Защо не беше също толкова уплашен, колкото нея?
Съмнението, малко и отровно, се прокрадна в съзнанието ѝ за пръв път.
През следващите дни напрежението в апартамента стана почти непоносимо. Разопаковането на багажа беше забравено. Куфарите стояха полуотворени в коридора, напомняйки за безгрижието, което бяха изгубили завинаги. Никой не говореше за случилото се, но то витаеше във въздуха, в дългите мълчания по време на вечеря, в начина, по който Ралица подскачаше при всеки шум от стълбището. Тя започна да заключва вратата на спалнята през нощта, нещо, което никога не беше правила. Спеше неспокойно, сънувайки сенки и силуети на прозореца.
Димитър, от своя страна, се затвори напълно. Прекарваше часове в кабинета си, говорейки тихо по телефона. Когато Ралица го питаше с кого разговаря, той отговаряше уклончиво: „Работа. Проблеми с доставчици.“ Но тя забеляза нещо ново в поведението му. Той триеше историята на обажданията си. Проверяваше телефона си с гръб към нея. Веднъж тя влезе в кабинета му без да почука и го видя как бързо затваря някакъв документ на лаптопа си.
Виктор също беше различен. Тийнейджърската му апатия беше заменена от тиха нервност. Той прекарваше повече време навън, а когато беше вкъщи, седеше затворен в стаята си. Ралица се опита да говори с него, да разбере дали се страхува, но той само свиваше рамене. „Всичко е наред, мамо. Просто съм уморен от университета.“ Но тя виждаше тъмните кръгове под очите му. Знаеше, че нещо го мъчи.
Една вечер, седмица след завръщането им, Ралица не издържа. Димитър тъкмо се прибираше, по-късно от обикновено. Миришеше на скъп алкохол и цигари, въпреки че твърдеше, че ги е спрял преди години.
„Къде беше?“, попита го тя, застанала насред хола. Гласът ѝ беше леден.
„Имах среща. Казах ти“, отвърна той, разхлабвайки вратовръзката си. Избягваше погледа ѝ.
„Не, не ми каза. Ти вече нищо не ми казваш, Димитре. Живеем в един дом като непознати, откакто се върнахме. Правиш се, че нищо не е станало, но аз не мога! Не мога да спя в онази стая, знаейки, че някой е бил там. А ти… теб сякаш не те интересува.“
„Разбира се, че ме интересува!“, повиши тон той. „Но какво искаш да направя? Да сложа решетки на прозорците ли? Да наема охрана? Прекаляваш, Рали. Трябва да се успокоиш и да продължим напред.“
„Да продължим напред?“, изсмя се горчиво тя. „Лесно ти е да го кажеш. Понякога се чудя… да не би да знаеш нещо повече? Да не би този… човек… да не е бил непознат?“
Димитър замръзна. Той се обърна бавно към нея, а в очите му проблесна нещо, което тя не можа да разчете – гняв, страх, може би дори вина.
„Какво се опитваш да кажеш? Че аз съм го поканил ли? Че имам нещо общо с това?“, изсъска той.
„Не знам!“, извика тя, усещайки как сълзите напират в очите ѝ. „Вече нищо не знам! Не те познавам! Криеш нещо от мен, усещам го! Телефонът ти, късните срещи, лъжите…“
„Това са глупости! Параноя! Имаш нужда от помощ!“, отсече той, минавайки покрай нея, и се затръшна в кабинета си.
Ралица остана сама в тихия хол. Думите му я пронизаха по-дълбоко от всичко друго. Параноя. Може би беше права. Може би си въобразяваше. Но инстинктът ѝ крещеше, че заплахата е реална. И най-ужасяващото беше, че тя може би не идваше отвън, а отвътре. От човека, с когото споделяше леглото си.
Онази нощ тя не заключи вратата на спалнята. Вместо това, докато Димитър спеше, тя се измъкна от леглото, отиде до сакото му, метнато на стола, и извади телефона му. Сърцето ѝ биеше до пръсване, докато пробваше обичайните им пароли. Нито една не стана. Беше я сменил.
Това беше доказателството, от което се нуждаеше. Тихият ужас се превърна в ледена сигурност. Съпругът ѝ криеше тайни. И тя щеше да разбере какви са те, на всяка цена.
Глава 3: Сенки от миналото
Решението да разбере истината се превърна в мания за Ралица. Тя започна да наблюдава Димитър с хищническото внимание на детектив. Записваше си часовете, в които той излизаше и се прибираше. Слушаше разговорите му, долепила ухо до вратата на кабинета, макар да чуваше само неясно мърморене. Започна да проверява банковите им сметки онлайн, търсейки необичайни транзакции, големи тегления в брой, плащания, които не можеше да обясни.
Откри няколко. Малки суми, преведени към непозната сметка, но повтарящи се всяка седмица. И едно голямо теглене, направено ден преди да заминат на почивка. Десет хиляди лева. В брой. За какво му бяха толкова много пари в брой?
Един следобед, докато почистваше кабинета му, тя се натъкна на стара кутия за пури, пъхната в най-долното чекмедже на бюрото, зад купчина стари документи. Знаеше, че той не пуши пури. Любопитството надделя. Отвори я. Вътре, вместо пури, имаше няколко стари снимки, завързани с ластик, и визитна картичка.
Снимките бяха отпреди години, може би отпреди да се оженят. На тях Димитър беше по-млад, с различна прическа, усмихнат до жена, която Ралица никога не беше виждала. Беше красива, с тъмна коса и предизвикателен поглед. На една от снимките двамата се прегръщаха на фона на някаква планинска хижа. Изглеждаха щастливи. Влюбени.
Ревността я прободе остро и неочаквано. Коя беше тази жена? Защо пазеше снимките ѝ толкова години, скрити на тайно място?
После погледна визитната картичка. Беше изработена от скъп, релефен картон. На нея с изчистен шрифт пишеше само едно име – Асен. Без фамилия, без длъжност. Само име и телефонен номер. Имаше нещо зловещо в тази простота.
Ралица прибра всичко обратно в кутията, оставяйки я точно както я беше намерила. Но вече имаше две следи. Жена от миналото и мистериозен мъж на име Асен. Свързани ли бяха?
Следващите дни тя се опита да бъде по-мила с Димитър. Спря да го разпитва, преструваше се, че е приела неговата версия на събитията. Искаше да го накара да свали гарда. Една вечер, докато вечеряха, тя подхвърли небрежно:
„Спомняш ли си, преди няколко дни, докато търсех едни документи, попаднах на старите ти албуми. Имаше едни снимки от планината, с една твоя колежка май. Тъмнокоса, много симпатична.“
Димитър вдигна поглед от чинията си. За миг вилицата му замръзна във въздуха. Той се опита да изглежда безразличен, но Ралица видя паниката в очите му.
„А, да. Сигурно говориш за Мая. Работехме заедно по един проект преди много години“, каза той твърде бързо.
„Мая“, повтори Ралица, запечатвайки името в съзнанието си. „Не си ми разказвал за нея.“
„Няма какво толкова да се разказва. Беше отдавна. Не поддържаме връзка“, отсече той и рязко смени темата.
Но Ралица вече знаеше. Мая. Това беше името.
На следващия ден, когато Димитър беше на работа, а Виктор в университета, тя седна пред компютъра. Чувстваше се като престъпник, нахлуващ в чужд живот, но нямаше връщане назад. Започна да търси. „Мая“ и името на старата фирма, в която Димитър работеше тогава.
Резултатите бяха малко. Няколко професионални профила, но нито един със снимка, която да съвпада с жената от фотографиите. След час ровене тя беше готова да се откаже, когато попадна на стара новинарска статия от местен сайт, забравена в архивите на интернет.
Заглавието беше: „Съдебно дело за финансови злоупотреби разтърси строителна фирма“. Статията беше отпреди десет години. В нея се описваше как двама служители са били обвинени в източване на фирмени средства чрез фалшиви фактури. Единият от тях беше оправдан поради липса на доказателства. Името му беше Димитър. Другият служител, главната счетоводителка, беше осъдена на условна присъда. Нейното име беше Мая.
Ралица се облегна назад в стола, а дъхът ѝ заседна в гърлото. Съдебно дело. Злоупотреби. Димитър никога, нито веднъж не беше споменавал за това. Той беше изградил цялата им връзка, целия им живот, върху лъжа. Беше скрил от нея огромна, грозна част от миналото си.
Какво друго криеше? Дали тази жена, Мая, се беше появила отново в живота му? Дали го изнудваше? Дали парите, които той теглеше, бяха за нея? Ами силуетът на прозореца… възможно ли беше да е била тя? Жена в спалнята им? Мисълта беше отвратителна, но изведнъж изглеждаше плашещо възможна.
Ралица трепереше. Светът, който познаваше, се разпадаше парче по парче. Чувстваше се изгубена в лабиринт от тайни и лъжи. Имаше нужда да говори с някого, но с кого? Не можеше да сподели това с приятелките си. Щеше да бъде унизително. Не можеше да натовари и Виктор с това.
Тогава се сети за визитната картичка. Асен.
Без да мисли повече, тя взе телефона си. Ръцете ѝ трепереха толкова силно, че едва успя да набере номера. Сигналът „свободно“ прозвуча веднъж, два пъти. Сърцето ѝ щеше да изскочи от гърдите. Искаше да затвори, да се откаже, но беше твърде късно.
„Ало?“, отговори дълбок, спокоен мъжки глас.
Тя не можа да каже нищо. Гърлото ѝ се беше свило.
„Чувам, че дишате. Кой се обажда?“, попита гласът, все така спокоен, но с лека нотка на заплаха.
Ралица преглътна мъчително. „Аз… аз търся Асен“, прошепна тя.
Последва кратка пауза. „Намерихте го. Познаваме ли се?“
„Не. Аз… аз съм съпругата на Димитър.“
Тишината от другата страна на линията стана още по-плътна, по-тежка. Ралица можеше да си представи мъжа, който стоеше някъде, в някой луксозен офис или задимен бар, и се усмихваше студено.
„Ааа, съпругата“, каза най-накрая той, провлачвайки думите. „Значи Димитър най-накрая е решил да ви разкаже за нашите… бизнес отношения. Похвално. Чаках с нетърпение този момент.“
Глава 4: Дългът
Гласът на Асен беше като кадифе, но под меката му повърхност Ралица усети стоманена твърдост. Всяка негова дума беше премерена, всяка пауза беше пълна със значение.
„Какви бизнес отношения?“, успя да попита тя, опитвайки се гласът ѝ да не трепери.
„О, нищо особено. Просто малък заем. За да подкрепи бизнеса си. Знаете как е в днешно време, банките са стиснати. Човек трябва да търси алтернативи, за да се задържи на повърхността.“ Той се изсмя тихо, но в смеха му нямаше и следа от веселие. Беше звукът на хищник, който си играе с плячката.
Заем. Това обясняваше тегленията на пари, напрежението, потайността. Но Ралица знаеше, че това не е всичко. Хората не крият обикновен бизнес заем от съпругите си по този начин.
„За колко пари става въпрос?“, попита тя директно.
„Димитър не ви ли каза? Колко жалко. Липсата на комуникация е пагубна за едно семейство.“ Отново пауза, която имаше за цел да я изнерви. „Сумата е… значителна. А лихвите, разбира се, също растат. Димитър е малко назад с плащанията. Затова и се налага понякога да му напомняме за задълженията му. По един или друг начин.“
Студени тръпки полазиха по гърба на Ралица. „Да му напомняте? Онзи човек… силуетът на прозореца… ваш човек ли беше?“
„Нека го кажем така – имаме различни методи да покажем колко сме сериозни. Понякога една визуална демонстрация върши по-добра работа от хиляди думи. Искахме просто да му покажем, че знаем къде живее. Че знаем какво му е скъпо. Че няма къде да се скрие.“
Стомахът ѝ се сви на топка. Това не беше просто заем. Това беше изнудване. Заплаха. Димитър беше затънал до гуша, беше въвлякъл цялото си семейство в нещо мръсно и опасно, без да ѝ каже и дума. Гневът започна да измества страха. Гняв към Димитър за лъжите, за предателството, за това, че я беше оставил да се лута в тъмното, докато над главите им е висяла такава заплаха.
„Какво искате от него? От нас?“, попита тя, а в гласа ѝ вече се усещаше стомана.
„Искам си парите, госпожо. С лихвите. Димитър знае срока. Ако не плати, ще трябва да си взема дължимото по друг начин. И повярвайте ми, няма да ви хареса.“ Гласът му стана леден. „Предайте му, че говорихме. И му кажете, че търпението ми се изчерпва. Хубав ден ви желая.“
Връзката прекъсна. Ралица остана с телефона в ръка, взирайки се в стената. Всичко се навързваше – паниката на Димитър, опитите му да омаловажи инцидента, потайността. Той не се е страхувал от крадец. Той се е страхувал от хората, на които дължи пари. И е знаел точно кой е бил на прозореца.
В този момент вратата се отключи и в апартамента влезе Виктор. Той изглеждаше блед и изтощен. Хвърли раницата си на пода и се отправи към кухнята, без да я погледне.
„Здравей, мамо.“
„Здравей, миличък. Как мина денят?“, опита се да звучи нормално тя.
„Както обикновено. Скучни лекции.“ Той отвори хладилника и извади бутилка с вода.
Ралица го наблюдаваше. Изведнъж я осени ужасяваща мисъл. Ами ако и Виктор знаеше? Ако и той беше част от тази конспирация на мълчанието?
„Викторе“, каза тя бавно. „Трябва да те питам нещо и искам да ми отговориш честно. Забеляза ли нещо странно в поведението на баща ти напоследък?“
Той се вцепени за секунда, с гръб към нея. После се обърна. „Странно ли? Какво да забележа? Все същият си е.“
„Не ме лъжи. Знам, че нещо не е наред. Става въпрос за пари, нали? За дългове?“
Изражението на Виктор се промени. Маската на безразличие падна и на нейно място се изписа страх. „Мамо, моля те, не се бъркай. Татко ще се оправи. Той контролира нещата.“
„Контролира ги?“, изсмя се горчиво Ралица. „Току-що говорих с човека, на когото дължи пари. Човек на име Асен. Той изпрати онзи мъж на прозореца, за да ни заплаши! Това ли наричаш контрол?“
Виктор пребледня още повече. Той седна на един стол, сякаш краката не го държаха. „Ти си говорила с Асен? О, не… Мамо, не трябваше да го правиш.“
„Защо? Защото трябваше да си стоя тук като някоя глупачка, докато мъжът ми и синът ми крият от мен, че сме в опасност? Ти си знаел! През цялото време си знаел и не си ми казал нищо!“
„Татко ме накара да обещая. Не искаше да те притеснява“, промърмори той, свел глава. „Бизнесът му… не върви добре от доста време. Загуби голям клиент, доставките се забавиха. Беше на ръба на фалита. Банките му отказаха нов кредит. Този Асен беше единственият му изход.“
„Изход?“, изкрещя Ралица. „Това не е изход, това е примка! Вкарал е лихвар в живота ни!“
„Аз… аз също имам вина“, призна Виктор с треперещ глас. „Преди няколко месеца… имах нужда от пари. Спешно. За университета… и за други неща.“ Той не я погледна. „Помолих татко, но той нямаше. Тогава той взе първия, по-малък заем от Асен. Заради мен. После нещата се влошиха и той взе още, и още… за да покрие лихвите и да спаси фирмата.“
Светът на Ралица се завъртя. Значи и Виктор беше замесен. Не просто като пасивен наблюдател, а като катализатор. Неговото мълчание не беше просто от лоялност към баща му, а от чувство за вина. Цялото ѝ семейство беше затънало в лъжи.
Тя седна срещу сина си. Гневът ѝ беше отстъпил място на дълбока, ледена скръб.
„Какви други неща, Викторе?“, попита тя тихо.
Той мълчеше.
„Кажи ми истината. Цялата истина. Дължим си го. Вече няма място за тайни.“
Виктор вдигна поглед. В очите му имаше сълзи. „Купих малък апартамент. С ипотечен кредит. Мислех, че е добра инвестиция, че ще мога да го давам под наем и да се самоизплаща. Но не намерих наематели, а вноските по кредита… те ме смазаха. Не смеех да ви кажа. Опитах се да спечеля пари… бързи пари. Загубих ги. Всичко се обърка, мамо. Всичко.“
Картината беше пълна. Баща и син, оплетени в мрежа от финансови провали, лоши решения и отчаяни мерки. И двамата я бяха лъгали, за да я „предпазят“, а всъщност я бяха оставили напълно беззащитна пред истинската опасност.
В този момент вратата на апартамента се отвори с трясък. Беше Димитър. Лицето му беше пепелявосиво. В ръката си държеше телефона.
„Асен ми се обади“, изръмжа той, гледайки право в Ралица. В очите му нямаше разкаяние, само леден гняв. „Каза, че си му звъняла. Какво си направила? Знаеш ли какво си направила?“
Глава 5: Разпадането на един свят
Конфронтацията беше брутална. Нямаше викове, нямаше хвърляне на предмети. Имаше нещо много по-лошо – тиха, ледена ярост, която изпълни стаята и накара въздуха да натежи.
„Аз ли какво съм направила?“, попита Ралица, изправяйки се. Гласът ѝ беше спокоен, но всяка дума беше пропита с презрение. „Аз се опитах да разбера защо семейството ми се разпада пред очите ми! Опитах се да разбера защо съпругът ми ме лъже, защо синът ми крие неща от мен, защо се страхувам да живея в собствения си дом!“
„Ти нямаше право да се месиш!“, отвърна Димитър, пристъпвайки към нея. „Това са мои проблеми! Аз щях да ги реша!“
„Твои проблеми?“, изсмя се тя. „Когато един непознат стои на прозореца на спалнята ни, това вече е и мой проблем! Когато получаваме заплахи, това е и проблем на Виктор! Ти престана да имаш „свои“ проблеми в момента, в който ни забърка в тази каша!“
„Направих го за вас!“, извика той, накрая губейки самообладание. „За да запазя стандарта ни на живот! За да можеш ти да не работиш, а Виктор да учи в престижен университет! За да не се налага да се притеснявате за нищо! Всичко, което направих, беше за това семейство!“
„Не!“, отсече Ралица. „Направил си го за себе си! За егото си! За да не признаеш, че си се провалил! Предпочете да вземеш пари от престъпник, вместо да дойдеш и да ми кажеш: „Рали, имаме проблем. Трябва да затегнем коланите.“ Предпочете да ни лъжеш, да ни излагаш на риск, само и само да запазиш фасадата на успешния бизнесмен!“
Думите ѝ го удариха като камшик. Той отстъпи назад, сякаш го беше зашлевила.
Виктор седеше на стола си, свил се, наблюдавайки ги с ужас. Той беше просто момче, хванато в битката на възрастните, битка, за която се чувстваше виновен.
„Стига“, прошепна той. „Моля ви, спрете.“
Но те не го чуваха. Бяха заключени в свой собствен свят на обвинения и болка, натрупана с месеци.
„И какво сега, Димитре?“, продължи Ралица, а гласът ѝ отново стана леден. „Какъв е планът ти? Асен каза, че търпението му се изчерпва. Как ще му върнеш парите? Ще продадеш фирмата, която и без това е пред фалит? Ще продадеш апартамента, който е купен с моите пари, от наследството на родителите ми?“
Това беше удар под кръста и тя го знаеше. Апартаментът беше нейната единствена сигурност, нейната котва.
Димитър я погледна с омраза. „Винаги трябва да го натякваш, нали? Че живеем в твоето жилище. Че без теб съм никой.“
„Аз никога не съм го казвала! Но ти, с действията си, рискуваш да загубим и това! Разбираш ли го? Можем да останем на улицата!“
„Няма да останем на улицата!“, изрева той. „Ще намеря парите!“
„Как? Като вземеш нов заем, за да платиш стария ли? Като затънеш още по-дълбоко? Или може би ще помолиш старата си приятелка Мая за помощ? Тя нали има опит с финансовите схеми?“
Името увисна във въздуха. Димитър застина. Цветът се оттегли напълно от лицето му. Той я гледаше така, сякаш виждаше призрак.
„Ти… откъде знаеш за нея?“
„Намерих снимките ви. И статията за делото. Поздравления, пропуснал си да ми споменеш, че си бил подсъдим за злоупотреби. Още една малка тайна в безупречния ти живот.“
Това беше краят. Всички мостове бяха изгорени. Димитър не каза нищо повече. Той просто се обърна, взе ключовете за колата от портмантото и излезе, затръшвайки вратата след себе си.
Ралица остана да стои насред стаята, треперейки. Чувстваше се празна. Сякаш целият ѝ свят, всичко, в което беше вярвала – бракът ѝ, семейството ѝ, сигурността ѝ – беше илюзия, която току-що се беше взривила на хиляди парченца.
Тя погледна към Виктор. Той плачеше безмълвно, а сълзите се стичаха по лицето му. Тя отиде при него и го прегърна. Той се вкопчи в нея като малко дете.
„Всичко е моя вина“, прохълца той.
„Не, миличък. Не е само твоя. Всички сгрешихме“, каза тя, галейки косата му. Но в сърцето си знаеше, че вината не беше разпределена по равно.
През следващите няколко дни Димитър не се прибра. Не отговаряше на обажданията ѝ, нито на съобщенията. Ралица беше разкъсвана между гнева и страха. Страхуваше се за него, страхуваше се и от него. Страхуваше се какво може да направи в отчаянието си.
Тя започна да действа. Първо, прехвърли всички останали пари от общата им сметка в своя лична. Не беше много, но беше нещо. После събра всички документи за апартамента, за да се увери, че собствеността е изцяло нейна и той не може да го използва като обезпечение. Чувстваше се дребнава и отмъстителна, но инстинктът ѝ за самосъхранение надделяваше. Трябваше да защити себе си и сина си.
Един ден ѝ се обади непознат номер. Беше жена.
„Госпожа Ралица? Казвам се Адриана. Аз съм адвокат. Обаждам се по молба на вашия съпруг, Димитър.“
Сърцето на Ралица подскочи. „Добре ли е той? Къде е?“
„Той е добре, но е в много трудна ситуация. Бих искала да се срещнем, ако е възможно. Има неща, които трябва да обсъдим. Засягат и вас.“
Срещнаха се в малко кафене в центъра. Адриана беше елегантна жена на около четиридесет години, с остър поглед и делово излъчване. Тя не губи време в празни приказки.
„Вашият съпруг е затънал в сериозни дългове към неофициален кредитор“, започна тя. „Човекът, когото наричат Асен, е добре познат в определени среди. Той използва незаконни методи за събиране на дългове, включително заплахи и тормоз. Ситуацията е много опасна.“
„Знам. Говорих с него“, призна Ралица.
Адриана я погледна изненадано, но кимна. „Това усложнява нещата. Димитър е решил да предприеме действия. Иска да обяви фирмата си в несъстоятелност. Това е единственият начин да се опита да се защити по законов път. Но процесът е дълъг и сложен. И няма да спре Асен.“
„Какво искате от мен?“, попита Ралица.
„Асен може да се опита да посегне на семейното ви имущество. Тъй като апартаментът е ваша лична собственост, той е защитен, поне на теория. Но ще има опити за натиск. Съдебни дела, запори. Ще се опитат да докажат, че Димитър има принос в имота. Трябва да сте подготвена за съдебна битка.“
Адвокат. Съдебни дела. Запори. Думи, които Ралица беше чувала само по филмите. Сега те бяха нейната реалност.
„Димитър… той не иска развод, нали?“, попита тя тихо, почти засрамено.
Адриана я погледна със съчувствие. „В момента той е фокусиран единствено върху това да оцелее. Каза ми, че ви е причинил много болка и че ще разбере, ако не искате да имате нищо общо с него. Но също така каза, че вие и Виктор сте единственото, което има значение за него. Помоли ме да направя всичко възможно, за да ви защитя.“
Думите на адвокатката объркаха Ралица. Значи все още му пукаше. Или това беше просто поредният му опит да манипулира ситуацията, да я накара да застане на негова страна?
Тя не знаеше на какво да вярва. Светът, който беше изградила, вече не съществуваше. Беше сама, с уплашения си син, с един отсъстващ съпруг, който беше едновременно и жертва, и злодей в тази история, и с враг, който дебнеше в сенките.
Трябваше да бъде силна. Трябваше да се бори. Не само за апартамента си, но и за бъдещето си, за бъдещето на сина си. Войната тепърва започваше.
Глава 6: Съседката
Животът се превърна в мъчително очакване. Всеки звън на телефона, всяко почукване на вратата караше Ралица да подскача. Тя живееше в постоянен страх, оглеждаше се през рамо, когато излизаше навън, проверяваше по няколко пъти дали е заключила. Апартаментът, който някога беше нейното убежище, сега се усещаше като затвор.
Една сутрин на вратата се позвъни. Беше Гергана, съседката. В ръцете си държеше чиния с току-що изпечени мекици.
„Направих повече, та си казах да ви донеса“, каза тя с плаха усмивка. Но очите ѝ бяха пълни с притеснение и любопитство. Новините в блока се разпространяваха по-бързо от вирус и тя със сигурност беше усетила напрежението, отсъствието на Димитър.
„Благодаря ти, Гергана, много мило“, каза Ралица, поемайки чинията. Опита се да се усмихне, но не ѝ се получи.
„Добре ли сте, миличка? Изглеждаш ми притеснена. А и Димитър не съм го виждала от дни.“
Ралица се поколеба. Искаше ѝ се да затръшне вратата, да остане сама с проблемите си. Но нещо в погледа на възрастната жена я спря. Може би беше самотата, която и двете споделяха в момента.
„Влез, Гергана. Ще направя кафе“, каза тя импулсивно.
Докато седяха в кухнята, Ралица усети как защитните ѝ стени започват да се рушат. Разказа ѝ всичко. Не спести нищо – нито за дълговете, нито за заплахите, нито за лъжите на Димитър. Говореше и плачеше едновременно, изливайки целия страх и гняв, които се бяха събрали в нея.
Гергана слушаше мълчаливо, като от време на време поклащаше глава със съчувствие. Когато Ралица свърши, съседката въздъхна тежко.
„Знаех си, че не е нещо хубаво. Онзи човек… на прозореца… имаше нещо злокобно в него.“ Тя се наведе напред и понижи глас. „Но има и нещо друго, Рали. Нещо, което не съм ти казала.“
Ралица я погледна въпросително.
„Няколко дни преди да се върнете от почивката… един мъж ме заговори пред входа. Елегантен, добре облечен, с много скъп часовник. Представи се за стар приятел на Димитър. Разпитваше ме кога ще се приберете, дали всичко при вас е наред. Беше много любезен, но очите му… бяха студени, като на змия. Сигурна съм, че е бил този Асен.“
Информацията удари Ралица като студен душ. Значи той е бил тук. Проучвал ги е. Наблюдавал ги е.
„Но това не е всичко“, продължи Гергана, а гласът ѝ стана още по-тих. „В деня, в който видях силуета на прозореца… малко по-рано същата вечер, видях жена да влиза във вашия вход. Не я познавам, никога не съм я виждала. Беше с тъмна коса, облечена в черно. Движеше се някак… крадешком. Не ѝ обърнах голямо внимание тогава, но сега, като се замисля…“
Тъмнокоса жена. Мая.
Възможно ли беше? Възможно ли беше Мая да е замесена в това? Да работи с Асен? Дали тя беше влязла в апартамента? Това би обяснило и чуждия парфюм, който Ралица беше усетила.
„Сигурна ли си, Гергана? Можеш ли да я опишеш по-добре?“
„Беше тъмно, не видях лицето ѝ добре. Но беше слаба, висока. И носеше една специфична чанта, с голяма сребърна катарама. Запомних я, защото блестеше под уличната лампа.“
Нова следа. Нова част от пъзела, която правеше картината още по-мрачна и объркана. Ако Мая беше замесена, това означаваше, че проблемите на Димитър не са само финансови. Те бяха дълбоко вкоренени в миналото му, в тайните, които беше пазил толкова години.
След като Гергана си тръгна, Ралица се обади на адвокатката, Адриана. Разказа ѝ за разговора, за тъмнокосата жена, за подозренията си за Мая.
„Това е сериозно“, каза Адриана след кратка пауза. „Ако има и друг замесен човек, особено някой с криминално минало, нещата стават много по-сложни. Ще се опитам да проверя тази жена. Да видя дали има някаква връзка с Асен. Но вие трябва да бъдете изключително внимателна. Не говорете с непознати. Не отваряйте на никого. И ако видите нещо подозрително, обадете ми се веднага.“
Предупреждението на Адриана само засили параноята на Ралица. Тя започна да вижда заплахи навсякъде. Струваше ѝ се, че всяка кола, която минаваше по улицата, забавя ход пред нейния блок. Струваше ѝ се, че хората я гледат странно в магазина.
Една вечер, докато се прибираше, тя видя мъж, облегнат на стената срещу входа. Носеше тъмно яке с вдигната яка, която скриваше лицето му. Когато тя се приближи, той се изправи и тръгна към нея. Сърцето ѝ спря. Беше висок и едър, точно както си представяше хората на Асен. Тя стисна ключовете в ръка, готова да ги използва като оръжие.
Той мина точно покрай нея, без дори да я погледне, и се качи в една кола, паркирана наблизо. Но докато минаваше, той прошепна само една дума.
„Скоро.“
Ралица се втурна към входа, отключи с треперещи ръце и се облегна на вратата, задъхана. Това беше директна заплаха. Те я наблюдаваха. Знаеха кога излиза и кога се прибира. Играта на нерви беше започнала.
Тя се обади на Димитър. Този път той вдигна.
„Къде си?“, извика тя, без да го поздрави.
„Рали, успокой се. На сигурно място съм. При един приятел.“
„Един от твоите хора току-що ме заплаши пред вкъщи!“, изкрещя тя. „Каза „скоро“. Какво означава това, Димитре? Какво ще се случи скоро?“
От другата страна на линията се чу тежка въздишка. „Значи са започнали. Рали, слушай ме внимателно. Не излизай от апартамента, освен ако не е абсолютно наложително. Говорих с Адриана. Тя подготвя документите. Трябва да издържим още малко.“
„Да издържим? Аз не издържам повече! Живея в ад заради теб!“, изплака тя.
„Знам. И съжалявам. Кълна се, че съжалявам. Когато всичко това свърши, ще ти обясня всичко. И за Мая, и за миналото. Обещавам. Но сега просто трябва да ми вярваш. И да се пазиш.“
Той затвори. Ралица остана сама в тихия апартамент, а думата „скоро“ ехтеше в главата ѝ като погребална камбана. Не знаеше какво да очаква, но беше сигурна в едно – най-лошото тепърва предстоеше.
Глава 7: Признанието на сина
Напрежението се отрази най-тежко на Виктор. Той спря да ходи на лекции. Прекарваше дните си затворен в стаята си, вперил поглед в тавана. Спря да се храни нормално, отслабна и под очите му се появиха тъмни сенки. Ралица се опитваше да говори с него, но той отговаряше с едносрични думи или просто мълчеше. Тя го гледаше как се съсипва и сърцето ѝ се късаше. Той беше просто едно момче, принудено да носи товара на грешките на възрастните.
Една нощ тя се събуди от шум. Стана тихо от леглото и отиде до стаята на Виктор. Вратата беше открехната. Той седеше на ръба на леглото си, облечен, сякаш се готвеше да излиза. В ръцете си държеше малък сак.
„Къде отиваш?“, попита го тихо тя.
Той подскочи, изненадан. „Мамо. Не можах да заспя.“
„Не ме лъжи, Викторе. Имаш сак в ръцете си. Опитваше се да избягаш ли?“
Той сведе глава. „Не мога повече, мамо. Не издържам. Всичко това… е заради мен. Ако аз не бях поискал пари от татко, нищо от това нямаше да се случи.“
„Това не е вярно“, каза тя, влизайки в стаята. Седна до него на леглото. „Баща ти щеше да намери друг повод да вземе пари от този човек. Проблемите му са започнали много преди ти да го помолиш.“
„Но аз ги влоших! И не ти казах всичко.“ Той вдигна поглед към нея, а в очите му имаше отчаяние. „В деня, преди да се приберем от почивката… аз бях тук. В апартамента.“
Думите му я поразиха. Тя го гледаше, неспособна да проумее.
„Аз бях силуетът на прозореца.“
Ралица усети как въздухът напуска дробовете ѝ. Беше се подготвила за всякакви ужасяващи разкрития, но не и за това.
„Какво? Защо?“, успя да промълви тя.
„Дължах пари. Не само на банката. На едни момчета… от хазарт. Заплашваха ме. Казаха, че ако не им върна парите до края на седмицата, ще стане лошо. Бях в паника. Знаех, че татко държи едни пари в брой в кабинета си. Мислех, че вие ще се приберете на следващия ден, че мога да се вмъкна, да взема парите и да ги върна, преди някой да е разбрал. Приятел ме докара с колата, той ме чакаше долу.“
Той говореше бързо, думите се изливаха от него като порой. „Влязох, но не намерих парите. Татко сигурно ги беше взел. Светнах нощната лампа, за да търся по-добре в спалнята… и тогава видях Гергана на прозореца на нейния апартамент. Тя ме гледаше. Изпаднах в паника. Изгасих лампата и избягах. Затова и тя е видяла силует само за няколко минути.“
Значи това беше. Прозаичната, жалка истина. Не злокобен пратеник на Асен, не мистериозна жена от миналото, а собственият ѝ син, отчаян и уплашен.
„Но… защо не ни каза?“, прошепна Ралица. „Защо ни остави да живеем в този ужас?“
„Защото ме беше срам!“, извика той. „Срам ме беше, че съм такъв провал! Че съм ви подвел! Когато Гергана разказа историята, аз просто замръзнах. А после, когато разбрах за проблемите на татко с Асен, всичко се смеси. Истината и лъжата се оплетоха. Беше по-лесно да мълча, отколкото да призная какво съм направил.“
Ралица не знаеше какво да каже. Почувства гняв, разочарование, но най-вече – огромна тъга. Тъга за момчето си, което се беше оплело в лъжи, от които не можеше да се измъкне.
„А драскотината на шкафчето?“, попита тя, спомняйки си детайла, който я беше тормозил толкова време.
„Аз я направих. Без да искам, с ципа на якето си, докато търсех. Съжалявам, мамо. За всичко съжалявам.“
Той се разплака отново, този път с горчиви, тежки ридания. Ралица го прегърна силно. Той не беше злодей. Беше просто дете, което е направило грешка. Ужасна, катастрофална грешка.
„Всичко ще се оправи“, каза тя, макар и самата тя да не вярваше в това. „Сега сме двамата. Ще се справим. Но трябва да ми обещаеш нещо. Край на лъжите. Край на тайните. Отсега нататък ще си казваме всичко.“
Той кимна, хлипайки в рамото ѝ.
Признанието на Виктор промени всичко. То не намали опасността от Асен, но премахна един от слоевете на мистерията и страха. Сега Ралица знаеше срещу какво точно се изправя. Тя се обади на Адриана и ѝ разказа новата версия на събитията.
„Това едновременно е добре и зле“, каза адвокатката. „Добре е, защото означава, че хората на Асен все още не са предприели директни действия срещу дома ви. Зле е, защото проблемите на сина ви с хазартни дългове могат да бъдат използвани срещу вас в съда. Могат да се опитат да го представят като ненадежден, да го изнудват да свидетелства срещу баща си. Трябва да го пазите.“
Пазете го. Но как? Като го заключи вкъщи ли?
Същата вечер Ралица седна с Виктор и проведе най-трудния разговор в живота си. Разговор за отговорността, за последствията, за това какво означава да бъдеш мъж.
„Тези момчета, на които дължиш пари… кои са те?“, попита го тя.
Той ѝ каза. Бяха местни мутри, които държаха няколко незаконни игрални зали в покрайнините.
„Трябва да отидем в полицията“, каза твърдо Ралица.
„Не! Мамо, не! Те ще ме убият! Ще ни убият!“, паникьоса се той.
„Няма да ни убият. Те са силни, когато хората се страхуват от тях. Ние няма да се страхуваме. Ще разкажем всичко. И за дълга ти, и за заплахите. И за Асен. Време е някой да хвърли светлина върху тези хора.“
Беше рисковано. Безумно рисковано. Но Ралица знаеше, че това е единственият им ход. Не можеха повече да се крият. Трябваше да излязат на светло и да се борят.
На следващия ден, държейки сина си за ръка, Ралица влезе в сградата на полицията. Чувстваше се така, сякаш скача в пропаст, без да знае дали на дъното има мрежа, която да я улови.
Глава 8: Адвокатът на дявола
Следователят, който ги пое, беше мъж на средна възраст с уморени очи и цинична усмивка. Казваше се инспектор Павлов. Той изслуша историята им с отегчен вид, сякаш я беше чувал хиляди пъти. Записваше си нещо в един овехтял бележник, без да ги поглежда.
„Значи, да обобщим“, каза той, когато Ралица свърши. „Съпругът ви дължи пари на лихвар. Синът ви дължи пари на комарджии. И вие искате ние да ви решим семейните проблеми?“
„Не става въпрос за семейни проблеми!“, каза Ралица, опитвайки се да овладее гнева си. „Става въпрос за заплахи, за изнудване, за организирана престъпност!“
„Госпожо, имате ли някакви доказателства? Записи на разговори? Писмени заплахи? Свидетели, които са готови да говорят?“
„Имам думата на сина си! И моята! Един от хората на Асен ме заплаши пред дома ми!“
„Мъж с вдигната яка ви е казал думата „скоро“. Това може да означава всичко. В съда това не струва и пет стотинки“, каза той, затваряйки бележника си. „Вижте, ще образуваме преписка. Ще „проверим“ тези лица, Асен и другите, които споменахте. Но ако трябва да съм честен, не очаквайте много. Тези хора имат добри адвокати. Обикновено всичко е изпипано документално като „консултантски услуги“ или „граждански договори“. Трудно доказуемо е.“
Ралица и Виктор излязоха от районното управление с чувство на пълно безсилие. Системата, която трябваше да ги защитава, беше безразлична и импотентна. Те бяха сами.
Но посещението им в полицията все пак имаше ефект. Явно инспектор Павлов, въпреки цинизма си, беше направил нещо. Няколко дни по-късно Адриана се обади на Ралица.
„Имам новини. Асен е разбрал, че сте ходили в полицията. И е бесен.“
„Това лошо ли е?“, попита Ралица.
„Зависи как ще го погледнеш. Явно сме го накарали да стане нервен. Той е подал иск в съда срещу фирмата на Димитър, като прилага безупречно изглеждащ договор за заем. Иска запор на всичките му активи. Това е стандартна процедура. Но е направил и нещо друго. Наел е един от най-добрите и безскрупулни адвокати в града. Казва се Станимир.“
Адриана млъкна за момент. „Станимир е известен като „адвокатът на дявола“. Той е специалист по корпоративно право, но основната му сила е в намирането на слабостите на противника и използването им по най-жестокия начин. Той не се спира пред нищо – рови се в личния живот, използва компромати, оказва натиск върху свидетели. Битката вече няма да бъде само за пари. Ще стане лична.“
Предсказанието на Адриана се сбъдна по-бързо, отколкото Ралица очакваше.
Първо, започнаха да получават призовки. Искове срещу фирмата, искове лично срещу Димитър. Но след това дойде и иск срещу самата Ралица. Адвокат Станимир твърдеше, че парите от заема са били използвани за „подобряване на семейното благосъстояние“, включително за скъпата им почивка на море, и следователно тя е солидарно отговорна за дълга. Искаха запор и на нейната банкова сметка.
„Това е абсурдно!“, каза Ралица на Адриана. „Почивката я платихме с мои пари!“
„Докажи го“, отвърна спокойно Адриана. „Те ще се опитат да обърнат всичко с главата надолу. Ще изкарат Димитър жертва на твоята алчност, ще твърдят, че ти си го принудила да вземе заема, за да задоволиш капризите си.“
После започна тормозът срещу Виктор. В университета започнаха да се разпространяват слухове, че е наркоман, че краде от колегите си. Един ден намери шкафчето си разбито, а учебниците му – нарязани. Момчетата, на които дължеше пари, спряха да го търсят директно, но сянката им го следваше навсякъде. Приятелите му започнаха да го избягват. Той отново се затвори в себе си, този път от срам и унижение.
Станимир беше майстор на психологическата война. Той не нападаше директно, а разяждаше основите на живота им, изолираше ги, караше ги да се чувстват сами и уязвими.
Най-големият удар обаче беше насочен към миналото.
Един ден Адриана се обади на Ралица, а в гласа ѝ се долавяше сериозна загриженост.
„Открили са Мая. И ще я призоват като свидетел.“
„Но за какво? Тя какво общо има?“, попита Ралица.
„Ще се опитат да докажат, че Димитър има дългогодишен опит във финансовите измами. Ще използват старото дело, за да го представят като рецидивист. А Мая… тя ще бъде тяхното главно оръжие. Ще я накарат да свидетелства, че той е бил мозъкът на операцията тогава, че я е манипулирал и изоставил. Ще съсипят репутацията му напълно.“
Ралица почувства как земята се изплъзва под краката ѝ. Миналото, което Димитър се беше опитвал да погребе толкова дълго, сега се завръщаше, за да го унищожи. И щеше да повлече и тях със себе си.
„Трябва да говоря с Димитър“, каза тя. „Трябва да знам истината за тази жена. Цялата истина.“
Адриана организира среща в нейната кантора. Това беше първият път, в който Ралица виждаше Димитър от седмици. Той изглеждаше ужасно. Беше отслабнал, с посивяла коса и празен поглед. Сякаш беше остарял с десет години.
Седяха един срещу друг на голямата маса за срещи, а Адриана беше между тях като буфер.
„Разкажи ми за Мая“, каза Ралица тихо, без обвинение в гласа. Вече нямаше смисъл от гняв. Имаше нужда само от истината.
Димитър въздъхна тежко. „Бяхме млади. И глупави. Имахме връзка, да. Бях лудо влюбен в нея. Тя беше амбициозна, искаше всичко веднага – пари, лукс. Аз бях просто един служител. Тя беше главна счетоводителка. Тя измисли схемата с фактурите. Аз бях толкова заслепен, че се съгласих да участвам. Мислех, че го правим, за да можем да се оженим, да си купим къща.“
Той млъкна, взирайки се в ръцете си. „Когато нещата се разкриха, тя се паникьоса. На процеса прехвърли цялата вина на мен. Каза, че съм я заплашвал, че съм я принудил. Нейният адвокат беше много добър. Аз нямах пари за такъв. Оправдаха ме, защото нямаше преки доказателства срещу мен, подписът ми не фигурираше никъде. Но всички знаеха, че съм замесен. Загубих си работата, репутацията си. Едвам си стъпих на краката след това.“
„А тя? Какво стана с нея?“
„Получи условна присъда. Изчезна. Никога повече не я видях. Досега.“
„Мислиш ли, че тя работи с Асен доброволно? За да ти отмъсти?“, попита Адриана.
„Не знам. Може би. А може би и нея я изнудват с нещо. Мая може да е всякаква, но не е глупава. Тя знае, че ако свидетелства, ще привлече вниманието и към себе си, към миналото си.“
„Освен ако Станимир не ѝ е обещал нещо в замяна“, каза Адриана замислено. „Имунитет. Или пари.“
Всичко беше една мръсна, оплетена игра. Игра, в която те бяха просто пионки.
Когато срещата свърши, Димитър се обърна към Ралица.
„Съжалявам, Рали. Трябваше да ти кажа всичко това още в началото. Страх ме беше, че ще ме напуснеш, ако разбереш какъв съм бил.“
„И сега какво сме, Димитре?“, попита го тя тъжно. „Какво остана от нас?“
Той нямаше отговор.