Глава първа
Парчетата
Слънцето се плъзгаше по пода и правеше отломките да изглеждат като живи. Всеки лъч се закачаше в ръбовете им и се разпадаше на искри, сякаш кристалът не искаше да признае поражение.
Точно това ме довърши.
Не самият шум на счупването, който не бях чула. Не метлата в ръцете на Сандра. А това, че светлината се държеше така, сякаш нищо не се е случило.
Сандра се усмихваше. Усмивка, която не стига до очите, а ги оставя сухи и студени.
– О, Джен… толкова съм непохватна. Явно не е било писано да издържи вечно.
Спрях да дишам за миг. После въздухът се върна с парене, сякаш някой беше забил игла в гърлото ми.
Не ѝ дадох удоволствието да ме види как плача. Обърнах се и излязох. Вратата зад мен се затвори с меко „щрак“, но в главата ми прозвуча като удар.
Когато стигнах до колата си, ръцете ми трепереха така, че ключът не влизаше. Погледнах в огледалото и се видях… пребледняла, с очи, които не разпознавах. Сякаш бях излязла от собственото си тяло и гледах някой друг.
Тогава се обадих на леля Марлийн.
Тя вдигна още на второто звънене.
– Джен? – гласът ѝ беше топъл, но внимателен. – Какво има?
Не успях да започна. Само издишах.
– Тя го счупи – прошепнах. – Сандра. Счупи кристалния сервиз на мама.
Тишината от другата страна се проточи. Толкова дълго, че за миг си помислих, че връзката е прекъснала.
После леля Марлийн каза тихо:
– Скъпа… трябва да ти кажа нещо. Измамих Сандра по начин, който дори не можеш да си представиш.
В този момент стомахът ми се сви. Не от страх за Сандра, а от усещането, че под краката ми има още една пропаст.
– Какво означава това? – попитах.
– Означава – каза Марлийн, – че това, което тя счупи, може да не е това, което мисли. Но не мога по телефона. Ела при мен. Сега.
– Сега?
– Сега – повтори тя. – И не казвай на никого. Нито на баща си. Нито на годеника си. На никого.
Стиснах телефона.
– Добре.
Тръгнах, без да знам дали отивам към спасение или към още по-голяма болка.
Глава втора
Кутията под пода
Леля Марлийн живееше в тихо място, където къщите бяха еднакво подредени, а прозорците – винаги чисти. Винаги съм се чувствала странно там, сякаш някой е разтеглил времето и го е направил по-бавно.
Тази вечер времето не беше бавно. Беше стегнато като възел.
Марлийн ме посрещна на прага. Не ме прегърна веднага, само ме огледа, както лекар оглежда пациент, който се опитва да скрие болката.
– Влез.
В кухнята миришеше на чай и на онзи аромат, който винаги свързвах с майка ми – смесица от чисти кърпи и леко сладко.
Марлийн сложи две чаши на масата. После седна срещу мен и сложи ръцете си върху плота, сякаш се готви да подпише нещо.
– Преди да ти кажа – започна тя, – искам да ме чуеш докрай. Искам да знаеш, че това не беше… злонамерено. Беше защита.
– Защита от кого? – гласът ми пресекна.
Марлийн не отвърна веднага. Стана, отиде до една вратичка в ъгъла на кухнята и коленичи. Вдигна килимчето. Под него имаше малка дъска. Тя я повдигна с усилие, сякаш го беше правила много пъти, но всеки път тежеше.
Извади метална кутия. Не кутия за сладки. Кутия, която се заключва.
Върна се, сложи я на масата и ми подаде ключ.
– Отвори.
Сърцето ми биеше в ушите. Пъхнах ключа. Щрак. Капакът се отвори.
Вътре имаше плик, сгънат плат и малък кадифен калъф.
Марлийн посочи плика.
– Първо прочети.
Извадих листовете. Почеркът беше на майка ми. Разпознах го веднага – кръглите букви, леко наклонени, сякаш бърза да стигне до същината.
„Джен, ако четеш това, значи нещо е станало. И ако е станало, значи Марлийн е направила това, което ѝ казах. Не ѝ се сърди. Тя е моята ръка, когато аз няма да мога.“
Прочетох изречението два пъти. Третия път вече виждах буквите през сълзи.
„Сервизът…“ – пишеше майка ми – „…не е просто сервиз. Той е обещание. Но има хора, които ще го видят само като цена. Ако в живота ти се появи жена, която се опитва да заеме мястото ми, ще се опита да вземе и това. Затова направихме план.“
Вдигнах поглед към Марлийн.
– План?
Тя кимна.
– Твоята майка ме помоли… още когато беше болна. Не ти каза, защото беше дете. И защото не искаше да носиш страх.
– Какъв план? – гласът ми трепереше.
Марлийн въздъхна.
– Направихме копие. Почти съвършено. Тя даде оригинала при мен. А в къщата ви оставихме копието. За всеки случай.
В главата ми се завъртя.
– Искаш да ми кажеш, че… това, което Сандра счупи…
– Може да е копието – довърши Марлийн. – Има начин да разберем. Но има още.
Тя посочи кадифения калъф.
Отворих го. Вътре имаше малък ключ и карта памет.
– Това какво е?
Марлийн се наведе напред. Очите ѝ бяха тъмни, сериозни.
– Това е ключът за сейфа, който майка ти отвори на твое име. И това – потупа картата – е доказателство. За Сандра. За това каква е. И за това, че самата тя е измамена.
Спрях.
– Измамена от кого?
Марлийн се усмихна тъжно.
– От собствената си алчност, Джен. И от един мъж, който тя мисли, че контролира. Но не го контролира.
Преглътнах.
– Кой мъж?
Марлийн се поколеба, после каза:
– Дейвид.
Името ми беше познато. Сандра го произнасяше понякога по телефона, когато мислеше, че никой не слуша. „Дейвид каза“, „Дейвид ще уреди“.
– Кой е той? – попитах.
Марлийн се облегна назад.
– Някой, който обича да обещава. И да събира подписи. Той е причина Сандра да е тук. Причина да се омъжи за баща ти. И причина тя да направи неща, които вече не може да върне.
Тогава телефонът ми изписука. Съобщение от Итан.
„Къде си? Опитвам се да те намеря. Баща ти ми звъня.“
Стиснах устройството в ръка.
– Итан знае ли? – попита Марлийн, като видя лицето ми.
– Не.
– Добре. Засега не.
И тогава тя каза още по-тихо:
– Защото в тази история не всички са това, което изглеждат. И ако направим грешна стъпка, Сандра няма да е единствената, която ще падне.
Глава трета
Годеникът
Итан беше в живота ми от две години. Умен, спокоен, с онзи поглед, който те кара да мислиш, че няма проблем, който не може да се реши.
Той беше и бизнесмен. Не от онези, които говорят силно и хвърлят обещания, а от онези, които виждаш в коридорите на банки, с папка под мишница, и никога не се усмихват повече, отколкото е нужно.
С него планирах сватбата. С него избирах покани. С него гледахме жилища и подписахме кредит за апартамент. Въпросът не беше дали можем да си го позволим, а дали ще издържим напрежението, което идва с него.
Итан винаги казваше:
– Домът не е квадратура. Домът е когато двама души могат да мълчат заедно, без да се страхуват.
А аз му вярвах.
Докато не видях счупения кристал.
Докато не чух думите на Марлийн.
„Не казвай на годеника си.“
Тази нощ, когато се прибрах, Итан ме чакаше на входа. Стоеше до колата си, с ръце в джобовете, а светлината от лампата правеше лицето му по-рязко.
– Джен – каза той. – Какво се случва?
Вървях към него като човек, който носи тайна в гърдите си, и се страхува, че тя ще се разпилее, ако говори.
– Не мога… – започнах.
Итан се приближи. Погледна ме внимателно.
– Баща ти ми звъня. Казва, че си излязла, без да кажеш нищо. Сандра…
– Не произнасяй името ѝ – прошепнах.
Той спря.
– Добре. Кажи ми само… ти добре ли си?
Исках да кажа „не“. Исках да кажа „тя унищожи майка ми втори път“. Исках да кажа „има копие, има сейф, има карта памет, има Дейвид“.
Но Марлийн ми звучеше в главата като предупреждение.
– Уморена съм – казах. – Искам да легна.
Итан ме хвана за ръката.
– Не ме лъжи, Джен.
Думите му ме удариха. Не защото беше груб. А защото беше прав.
– Не те лъжа – казах по-тихо. – Просто… не мога да говоря още.
Той ме пусна, но очите му останаха в моите.
– Добре. Но утре ще говорим. И няма да ме държиш навън.
Кимнах.
Когато влязох вътре, телефонът ми отново изписука. Този път беше баща ми.
„Ела у дома. Трябва да изясним недоразумението.“
Недоразумение.
Стиснах зъби. Влязох в спалнята и затворих вратата. Седнах на ръба на леглото и извадих картата памет от кадифения калъф.
Държах я между пръстите си, сякаш беше нещо живо.
И тогава си зададох въпроса, който още не смеех да произнеса.
Ами ако тайните в тази къща не са само на Сандра?
Глава четвърта
Витрината
На следващия ден отидох в дома на баща ми. Не го наричах „у дома“. Отдавна не беше.
Влязох с ключа си и за миг всичко изглеждаше нормално. Тишината, миризмата на препарат, подредените мебели. Само че нормалното беше маска.
В кухнята подът беше чист. Нямаше нито искра, нито парченце.
Сандра беше там, облечена с престилка, сякаш играе роля на грижовна домакиня. Когато ме видя, направи лице на човек, който току-що е осъзнал „грешката“ си.
– Джен… скъпа. Толкова съжалявам.
Не отговорих.
Баща ми влезе след нея. Ричард. Винаги е изглеждал като човек, който вярва, че проблемите се решават, ако говориш достатъчно спокойно.
– Джен, седни – каза той.
Седнах. Но не за да се примиря. Седнах, защото исках да гледам. Да запомня.
– Сандра ми каза, че е станало… инцидент – започна баща ми.
– Инцидент? – гласът ми беше тих, но остър. – Инцидент е да разлееш чай. Това беше… нещо друго.
Сандра сложи ръка на гърдите си.
– Как смееш…
– Как смея ли? – погледнах я. – Как смееш ти?
Баща ми вдигна длан.
– Джен, моля те. Нека не превръщаме това в…
– В какво? – прекъснах го. – В истината?
Очите му се свиха. Болка, вина, страх. Всичко, което никога не признаваше.
– Знам какво означаваше това за теб – каза той по-тихо. – Но Сандра не го е направила нарочно.
Сандра кимаше, с изражение на невинност.
– Беше във витрината – каза тя. – И аз само… исках да изчистя. Да подготвя къщата за сватбата. Джен е толкова чувствителна, Ричард. Не разбира, че това са предмети.
Думата „предмети“ ме прободе.
– Ти никога не го изваждаше – казах. – Знаеше, че е важно. И въпреки това го пипна.
Сандра сви рамене.
– Може би е време да се разделиш с миналото.
Баща ми въздъхна.
– Джен, тя е права за едно… – започна той.
Тогава се изправих. Столът изскърца.
– Не – казах. – Не е права. И ти не си прав. Вие двамата… решихте, че ако замажете всичко, то ще изчезне. Но не изчезва. Само се трупа.
Сандра присви очи.
– Какво искаш? Пари ли? Да купим нов?
Смях ми заседна в гърлото. Излезе като сух звук.
– Не можеш да купиш майка ми – казах. – Не можеш да купиш спомена ми.
Тогава Сандра се приближи, толкова близо, че усетих парфюма ѝ.
– Ти не си единствената жена в живота на баща си – прошепна тя. – И колкото по-бързо го приемеш, толкова по-добре за всички.
Сякаш ме удари. Не физически. По-лошо – по онова място, което още беше дете, което чака майка си да се върне.
Погледнах баща си. Очаквах да я спре. Очаквах да каже нещо.
Той мълчеше.
И тогава разбрах.
Баща ми не беше просто слаб. Той беше избрал тишината пред мен.
Обърнах се и излязох.
Но преди да затворя вратата, чух Сандра да казва на баща ми, без да се старае да шепне:
– Тя ще се върне. Винаги се връща.
Не, Сандра.
Този път аз щях да се върна по друг начин.
Глава пета
Сейфът
Сейфът беше в банка, която изглеждаше като всички банки – мрамор, усмихнати служители, гласове, които стават по-тихи, когато стане дума за пари.
Държах ключа в ръка и усещах как металът натежава, сякаш носи годините, през които майка ми е мислела за този момент.
Служителката ме попита за документ.
Подадох го. Тя погледна името ми, после ме погледна в очите.
– За пръв път ли отваряте сейфа?
Кимнах.
– Желаете ли частна стая?
– Да.
Тя ме поведе по коридор. Всяка стъпка звучеше като удар по нервите ми.
В стаята имаше малка маса и метална врата. Служителката отключи, после отстъпи.
– Ще ви оставя. Ако имате нужда, повикайте.
Когато останах сама, ръцете ми трепереха. Пъхнах ключа. Завъртях.
Вратата се отвори.
Вътре имаше папка и още един кадифен калъф. Папката беше дебела.
Седнах. Отворих я.
Първото, което видях, беше заглавие: „Доверителен фонд“.
Преглътнах. Не бях богата. Итан и аз брояхме вноските по кредита за жилището, пресмятахме лихви, отказвахме си почивки. Майка ми беше работила много, но не живееше като човек с тайни фондове.
Лист след лист. И тогава видях името на Марлийн като доверен човек. И моето име като единствен получател. Имаше условия.
Условия, написани с безмилостна яснота.
„При опит за присвояване, продажба или унищожаване на кристалния сервиз, всички средства се пренасочват към благотворителна цел, свързана с образование, и се забранява всякакъв достъп на съпруг/съпруга на Ричард до активите.“
Останах с отворена уста.
Това не беше просто защита на предмет.
Това беше капан.
Сандра не знаеше, че ако посегне, не само ще загуби шанс за пари. Щеше да остане и без контрол.
Затворих очи за миг. Представих си лицето ѝ, когато разбере.
После отворих втория калъф.
Вътре имаше малък пръстен. Не златен. Не скъп на вид. Но вътре, от вътрешната страна, имаше гравирана буква – първата буква от името на майка ми.
И бележка:
„Това е ключът към истината. Не се доверявай на тишината.“
Усетих как сълзите ми тръгват отново, но този път не бяха само от болка. Бяха от усещането, че майка ми е тук. Че е мислила. Че е предвидила.
Извадих телефона си и написах на Марлийн:
„Отворих сейфа.“
Тя ми отговори почти веднага:
„Сега идва трудната част. Довечера. У дома ми. И донеси картата памет. Ще видиш какво е Дейвид. И защо Сандра вече е в капан.“
Капан.
Стиснах папката. Вече не бях само жена, която плаче за счупен кристал.
Бях жена, която има документ, ключ и истина.
И някой щеше да плати за това, което беше направил.
Но първо трябваше да разбера дали човекът, който спи до мен всяка нощ, е на моя страна.
Глава шеста
Ипотеката
Итан ме чакаше в нашия апартамент. Седеше на дивана, с лаптоп на коленете, но не гледаше екрана. Гледаше вратата.
Когато влязох, затвори лаптопа и се изправи.
– Говорих с банката – каза той без поздрав. – И с брокера. И с адвоката, който ни помогна с кредита.
Спрях.
– Защо?
Той вдигна вежди.
– Защото вчера изчезна. Защото баща ти ми звъня. Защото не ми каза какво става. И защото, Джен… – гласът му стана по-нисък – …не мога да си позволя изненади. Не сега.
„Не сега.“ Думите му ме изненадаха.
– Какво значи „не сега“?
Итан прокара ръка през косата си.
– Значи, че кредитът за жилището е на двама ни. Значи, че ако в твоята семейна къща има скандал, който може да стигне до съд, това може да удари и нас. Не директно, но…
– Но? – попитах.
Той се поколеба.
– Но аз имам бизнес. Имам договори. Имам партньори, които се плашат от хаос. А сватбата е след две седмици.
Чух себе си да казвам тихо:
– Така ли?
Итан ме погледна, сякаш не разбира защо тонът ми е опасен.
– Не ме разбирай погрешно. Аз съм с теб. Но трябва да знам. Искам да съм с теб, Джен. Истински. Не с половин истини.
Седнах бавно. Поставих чантата си на пода. Вътре беше папката. Тежеше като камък.
– Сандра счупи кристалния сервиз на мама – казах.
Итан затвори очи за миг.
– Съжалявам.
– Леля Марлийн твърди, че това може да не е бил истинският.
Той отвори очи.
– Какво?
– Майка ми е оставила… защита. Доверителен фонд. Условия. Капан.
Итан застина.
– Джен… това е сериозно.
– Да – кимнах. – И има човек на име Дейвид, който е замесен.
Итан се напрегна. Толкова леко, че почти не се виждаше. Но аз го видях.
– Познаваш ли го? – попитах.
Тишина. Кратка. Но достатъчна.
– Чувал съм името – каза Итан.
– От къде?
– От бизнес среди – отвърна. – Има хора, които говорят. Хора, които правят схеми. Дейвид е… – спря, търсейки дума – …умен. И опасен.
Кръвта ми изстина.
– Значи го познаваш.
– Не лично.
– Итан.
Той се приближи и коленичи пред мен, хвана ръцете ми.
– Джен, слушай ме. Аз не съм срещу теб. Но ако Дейвид е в тази история, това не е просто семейна драма. Това е човек, който знае как да превръща документи в оръжие.
Документи.
Като фонда.
Като кредита.
– Искаш да кажеш, че може да ни навреди? – прошепнах.
– Искам да кажа, че ако има пари, има и риск – каза Итан. – А ако Сандра е с него… тогава тя не е само злобна. Тя е инструмент.
Инструмент.
Представих си Сандра с метлата. Как се усмихва.
Не. Тя не беше инструмент. Тя беше съучастник.
И тогава осъзнах още нещо.
– Итан… – казах. – Защо реагира така бързо? Защо още тази сутрин говори с адвокат?
Той ме погледна.
– Защото… – започна.
И точно в този момент телефонът му звънна. Той погледна екрана и лицето му се стегна.
– Кой е? – попитах.
Той не отговори веднага. Само натисна да отхвърли.
– Клиент – каза накрая.
Но аз видях името. Беше кратко. Една дума.
„Дейвид“.
Светът се наклони.
– Итан… – гласът ми беше като нож. – Защо Дейвид ти звъни?
Той пребледня. И тогава, за първи път, видях страх в човека, на когото щях да се омъжа.
– Джен – прошепна той. – Моля те… нека го обясня.
Но в главата ми вече се въртеше едно изречение.
„Не се доверявай на тишината.“
Глава седма
Картата памет
При Марлийн отидох като човек, който носи две рани: една от Сандра и една от Итан.
Леля ми ме посрещна с поглед, който казваше „вече знам“.
– Видя ли нещо? – попита тя, преди да съм свалила палтото си.
– Дейвид звъня на Итан – казах директно.
Марлийн затвори очи за миг.
– Значи е по-зле, отколкото мислех.
Седнахме в кухнята. Този път тя не извади кутията под пода. Извади лаптоп. И едно малко устройство за четене на карти.
– Това, което ще видиш, може да те разтърси – каза тя. – Но ти трябва да останеш ясна. Не заради мен. За себе си.
Подадох ѝ картата памет.
Марлийн я постави. На екрана се появи папка с видеа и снимки.
– От къде го имаш? – попитах.
– От човек, който беше с Дейвид – каза тя. – Човек, който реши, че не иска да гори в неговия огън. И този човек е студент по право. Учи в университета. Казва се Бен.
– Бен? – повторих. – Кой е Бен?
Марлийн се усмихна леко, но без радост.
– Синът на твоята майка от предишна връзка.
Думите ѝ ме удариха като гръм.
– Какво?
– Тя не ти каза, защото… – Марлийн замълча, после продължи – …защото баща ти не искаше. Той се страхуваше, че ще го гледаш различно.
Въздухът в стаята стана тежък.
– Имам брат? – прошепнах.
– Полубрат – поправи тя. – И той търсеше истината за майка ти. И за Дейвид.
Не можех да мисля. Само гледах екрана.
Марлийн отвори първото видео.
На него беше Сандра. Млада, по-млада. Седеше в ресторант. До нея – мъж с уверена усмивка. Дейвид.
Чуваше се гласът му:
– Трябва да го направиш правилно, Сандра. Този човек има активи. Има доверие. Трябва да станеш част от него.
Сандра се смееше.
– А ако дъщерята му е проблем?
Дейвид вдигна рамене.
– Тогава ще ѝ покажеш граници. В началото нежно. После… – усмивката му стана по-тънка – …по-ясно.
Видео след видео.
Сандра подписва документи. Дейвид ѝ подава химикал. Дейвид ѝ обяснява как да говори с баща ми. Как да изглежда „грижовна“. Как да се държи, когато става дума за наследство.
– Той я е обучавал – прошепнах.
Марлийн кимна.
– И тя го е следвала. Защото мисли, че той ще я направи богата.
– А Итан? – попитах. – Къде е Итан в това?
Марлийн отвори следващата папка.
Там имаше снимка. Итан, който стоеше до Дейвид. Двамата се ръкуват. Усмихват се като партньори.
Кръвта ми се дръпна от лицето.
– Това кога е?
Марлийн увеличи. Датата беше отпреди година.
Година, през която Итан ме целуваше, докато подписвахме ипотеката.
– Той е бил с него – прошепнах. – Той…
Марлийн сложи ръка върху моята.
– Джен, слушай. Итан може да е бил въвлечен. Но това не означава, че не те обича.
– Не ми говори за любов – казах рязко, и собствените ми думи ме изненадаха. – Любовта не звъни от екрана с името на човек, който учи жена да унищожава спомени.
Марлийн въздъхна.
– Има още.
Отвори документ. Подпис. Име на баща ми. Име на Сандра. Име на… Итан.
– Какво е това? – попитах, като вече знаех, че няма да ми хареса.
– Гаранция – каза Марлийн. – По заем. Взет от баща ти. За бизнес, който не е трябвало да започва.
Светът се завъртя.
– Баща ми има заем?
– Има няколко – поправи Марлийн. – И Сандра е подписала, защото Дейвид ѝ е казал, че това е пътят към богатството. А Итан…
– Итан е бил посредник – прошепнах.
Марлийн не отрече.
Стиснах ръба на масата, за да не падна.
– Значи сватбата ми… – гласът ми се разпадаше – …не е просто сватба. Това е част от тяхната игра.
Марлийн ме погледна право.
– Не, Джен. Сватбата ти е твоя. Но те са искали да я използват. И точно затова трябва да изпреварим следващия им ход.
– Как? – попитах.
Марлийн се наведе напред.
– Първо ще видим дали кристалът, който Сандра счупи, е копие. Ако е копие, значи истинският е при мен. И тогава ще го използваме както майка ти е искала – за чест. И за истина.
– А ако не е копие? – прошепнах.
Марлийн ме погледна, без да ми спести нищо.
– Тогава ще го съберем парче по парче. И ще я съберем и нея. По закон.
Глава осма
Майсторката
Марлийн ме заведе при Елоиз – жена с умели ръце и поглед, който вижда повече от хората. Не беше просто майстор. Беше човек, който говори с предметите.
Елоиз сложи на масата една кутия, която Марлийн беше донесла. Отвори я.
Вътре бяха останалите парчета от счупения сервиз, които Марлийн беше взела тайно от къщата на баща ми, докато Сандра беше излязла.
– Това ли е всичко? – попита Елоиз.
– Всичко, което успях – каза Марлийн.
Елоиз сложи очила, взе едно парче и го вдигна към светлината. Дълго го гледа.
После взе друго. Същото.
– Това не е оригинал – каза спокойно.
Сякаш ми извадиха нож от гърдите.
– Не е? – прошепнах.
Елоиз поклати глава.
– Оригиналът има микроскопични следи от ръчна обработка по ръба. Този е правен по форма. Добре, но не същото. Това е копие.
Марлийн ме погледна, и за миг видях в очите ѝ не триумф, а облекчение.
Аз обаче… не се почувствах победител.
– Значи Сандра е счупила фалшив – казах.
– Да – кимна Елоиз. – Но болката ти е истинска. Защото тя го е направила, вярвайки, че унищожава спомена. Това говори за намерението.
Намерение.
Точно това щях да използвам.
Елоиз се облегна назад.
– Мога да възстановя копието. Да го направя да изглежда цял. Но ако искате, мога да ви помогна и с оригинала. Да го подготвя за сватбата. Да го почистя така, че да блести като нов.
Усетих, че за първи път от дни имам въздух.
– Оригиналът е при Марлийн – казах.
Елоиз кимна.
– Тогава имате сила. Но силата е нож. Внимавайте как го държите.
Марлийн ме хвана за лакътя, когато излязохме.
– Довечера ще се срещнеш с Бен – каза тя.
– Брат ми – прошепнах.
– Да – отвърна Марлийн. – И той има още нещо. Нещо, което може да обърне всичко срещу Дейвид. И срещу Итан, ако се окаже, че е участвал повече, отколкото признава.
Спрях.
– А ако Итан е… – не можех да го кажа.
Марлийн каза вместо мен:
– Ако е предател, ще го видиш. И ще боли. Но после ще знаеш. И знанието е това, което те спасява.
Глава девета
Бен
Срещнах Бен в едно място, където хората четат и си мислят, че ако са тихи, животът няма да ги намери.
Той беше млад. По-млад, отколкото очаквах. Очите му бяха като на майка ми – същият цвят, същото спокойствие, което идва от това да си преживял повече, отколкото годините ти позволяват.
Когато ме видя, той стана.
– Джен – каза, и името ми прозвуча странно от устата му. – Благодаря, че дойде.
Стоях срещу него и не знаех какво да направя. Да го прегърна? Да го попитам защо никой не ми е казал? Да му кажа, че съм гневна?
Той направи първата стъпка. Подаде ми плик.
– Това е за теб.
– Какво е? – попитах.
– Писма – каза Бен. – От майка ни. До мен. И до теб. Но твоето никога не е стигнало.
Ръцете ми трепереха, когато го взех.
– Защо сега? – попитах.
Бен въздъхна.
– Защото Дейвид не спира. И защото Сандра е само началото. Той е искал да стигне до фонда. До условието. До всичко, което майка ти е скрила.
– Откъде знаеш? – попитах.
Бен се усмихна без радост.
– Защото аз бях близо до него. За да го разоблича. Заради майка ни. И заради теб, без дори да те познавам.
– Бил си близо до Дейвид? – повторих.
– Работех при него – каза Бен. – Не официално. Помагах с документи, проверявах договори. Уча право. Той обича да използва студенти. Евтини са. И мислят, че ако са умни, ще оцелеят.
– А ти? – попитах. – Оцеля ли?
Бен ме погледна.
– Още съм тук.
Той извади телефон и ми показа снимка. Дейвид и Сандра, с още един човек – баща ми.
– Това е отскоро – каза Бен. – Те планират следващия ход.
– Какъв?
Бен се наведе към мен.
– Искат да те накарат да подпишеш.
– Какво да подпиша? – попитах, но вече усещах как стомахът ми се свива.
– Прехвърляне – каза Бен. – Отказ от претенции. Или нещо, което да изглежда като част от подготовката за сватбата. Дейвид е майстор в това да прави капани, които изглеждат като подарък.
Помислих за Итан. За адвоката. За бързината му.
– Итан е свързан с него – казах.
Бен кимна.
– Знам.
– Колко? – попитах.
– Достатъчно, че Дейвид му се доверява – отвърна Бен. – Но не достатъчно, че да го счита за равен.
Това беше странна утеха. Или още по-голям ужас.
– Бен… – прошепнах. – Какво искаш от мен?
Той ме погледна сериозно.
– Искам да спреш да се срамуваш от истината. Искам да разбереш, че не си сама. Искам да използваме закона срещу него.
– Законът е бавен – казах.
– Да – кимна Бен. – Но доказателствата са остри.
Той извади флашка.
– Тук има записи. Разговори. Документи. И едно нещо… – замълча, после добави – …едно нещо, което може да накара Сандра да се срине.
– Какво?
Бен се наведе още по-близо.
– Тя не е законна съпруга.
Зяпнах го.
– Какво означава това?
– Означава – каза Бен – че бракът ѝ с баща ти има проблем. Подпис. Дата. Свидетели. Нещо липсва. И Дейвид го знае. Той я държи на каишка.
В съзнанието ми изникна образът на Сандра, която се усмихва с метла.
Тя се мислеше за кралица.
А всъщност беше пешка, която още не знае, че е изоставена.
Стиснах плика с писмата.
– Какво правим? – попитах.
Бен се усмихна тънко.
– Първо – каза той, – ще накараме всички да говорят. И ще започнем от този, който най-много обича тишината.
– Баща ми – прошепнах.
Бен кимна.
– Итан също. Но с него трябва да сме внимателни. Предателите са най-опасни, когато се страхуват, че ги разкриват.
Излязох от срещата с брат, за когото не знаех, и с още един товар.
Но този път товарът имаше посока.
Същата вечер написах на Итан:
„Утре искам да видя всичко. Договори. Заеми. Всичко. Без тайни.“
Той отговори след минута.
„Добре. Но има неща, които ще те наранят.“
Написах му:
„По-лошо от тишината няма.“
И затворих телефона, като човек, който току-що е запалил кибрит до барут.
Глава десета
Подписът
На другия ден Итан ме заведе в офиса си. Не беше голям, но беше подреден. Бизнесът му беше свързан с посредничество – договори между хора, които имат идеи, и хора, които имат пари. Итан умееше да изглежда честен дори когато говореше за риск.
Влязох в кабинета му. Той затвори вратата и сложи папка на бюрото.
– Това е всичко – каза.
– Всичко ли? – попитах.
– Всичко, което те засяга – отвърна.
Отворих папката.
Листове. Дати. Печати.
И тогава видях.
Документ за заем на баща ми. Итан като посредник. Сандра като съгласие.
– Ти си помогнал на баща ми да вземе заем? – попитах, като гласът ми звучеше чужд.
Итан въздъхна.
– Да.
– Кога? – попитах.
– Преди осем месеца.
Осем месеца. Докато аз избирах покривки за сватбата.
– Защо не ми каза? – прошепнах.
– Защото баща ти ме помоли – каза Итан. – Беше горд. Беше… – той преглътна – …уплашен.
– А Дейвид? – попитах.
Итан не можа да ме гледа в очите.
– Дейвид беше човекът, който предложи схемата.
– Значи ти знаеше, че е замесен? – гласът ми се изостри.
– Знаех името му. Не знаех, че е… толкова близо до Сандра. И до баща ти.
– А снимката? – попитах. – Снимката, на която се ръкувате.
Итан замълча. После каза:
– Той е инвеститор. Понякога идва на срещи. Хората му се кланят, защото мислят, че ще ги спаси. А той…
– А той ги връзва – довърших.
Итан кимна.
– Да.
Седнах бавно.
– Значи ти си част от това – казах.
– Не исках да бъда – каза Итан рязко. – Джен, слушай. Аз те срещнах след всичко това. И да, помогнах на баща ти, защото… – очите му се напълниха с нещо, което приличаше на вина – …защото исках да бъда приет. Исках баща ти да ме види като човек, който може да се грижи за теб.
– Като купиш уважение с заем? – прошепнах.
– Като помогнеш на човек, който се дави – отвърна Итан.
– А ако човекът, който го дърпа надолу, е жена му? – попитах.
Итан стисна челюст.
– Сандра е… – започна.
– Не ми обяснявай коя е. Аз я познавам. – наклоних се напред. – Кажи ми за Дейвид. Какво иска?
Итан се поколеба, после отвори друго отделение в папката.
– Иска фонд – каза тихо. – Иска твоя фонд.
Усетих как ме удари гореща вълна.
– Как знае за фонда?
Итан ме погледна.
– Не знам. Но предполага. Дейвид никога не говори без причина. И ако Сандра е посегнала на кристала, значи е търсела нещо. Тя мисли, че фондът е свързан с него.
– Тя счупи копие – казах.
Итан ме погледна с изненада.
– Какво?
– Няма значение – казах. – Значи, Дейвид иска да подпиша отказ?
Итан кимна.
– Или нещо подобно. Той ще го представи като част от подготовка за брака. „За да сте защитени.“ „За да няма претенции.“
– И ти щеше да ми го дадеш? – попитах.
Итан пребледня.
– Не. Кълна се, не. Затова ти показвам всичко. Защото… – гласът му се пречупи – …той ми звъни. Натиска ме. И аз не мога повече да живея с това.
Погледнах го. Исках да му вярвам. Исках да го мразя. Исках всичко наведнъж.
– Итан – казах тихо. – Ако ми излъжеш още веднъж, ще те унищожа.
Той кимна.
– Разбирам.
Извадих телефона си и написах на Бен:
„Итан призна. Дейвид иска фонда. Готви документ. Готови ли сме за следващата стъпка?“
Бен отговори почти веднага:
„Да. Довечера. Ще привлечем адвокат. Истински. И ще започнем дело. Но първо трябва да накараме Сандра да направи грешка.“
Грешка.
Сандра беше човек, който живее от грешките си.
И този път щях да ѝ помогна да направи най-голямата.
Глава единадесета
Адвокатката
Клара беше адвокат, която не се усмихваше, когато не е нужно. Говореше ясно, бързо, като човек, който няма време за театър.
Седяхме в малка стая. Аз, Марлийн, Бен и Итан.
Итан стоеше малко по-далеч, сякаш се страхува, че ако е твърде близо, ще го ухапя.
Клара прегледа материалите. Видеа. Снимки. Документи.
– Това е силно – каза тя. – Но трябва да го подредим. Съдът обича реда.
– А Сандра? – попитах. – Какво може да се направи срещу нея?
Клара вдигна поглед.
– Унищожаване на имущество. Намерение. Но по-важното е… – тя потупа фонда – …опит за посегателство. Това е ключът.
Марлийн кимна.
– Майка ѝ го предвиди.
Клара се обърна към мен.
– Джен, трябва да решиш. Искаш ли да отворим фронт срещу баща ти?
Думите ѝ бяха тежки.
– Баща ми не е врагът – казах.
Клара не се трогна.
– Може би не. Но е част от ситуацията. И ако е подписвал заеми и е позволявал на жена си да те тормози, това го прави… уязвим.
Бен се намеси.
– Трябва ни той като свидетел. Но той няма да говори доброволно.
– Защо? – попитах.
Бен ме погледна.
– Защото има вина. И защото има тайна.
Стомахът ми се сви.
– Каква тайна?
Бен погледна Марлийн, после каза:
– Той е подписал документ, който е трябвало да пази. Документ за писмата на майка ни. Той ги е скрил. Не Сандра. Той.
Пликът в чантата ми натежа.
– Защо? – прошепнах.
Марлийн каза тихо:
– За да запази спокойствие. За да не разклати новия си живот.
Клара затвори папката.
– Имаме стратегия – каза тя. – Ще подадем искане за ограничителна мярка за фонда и ще започнем дело за измама срещу Дейвид. Но Дейвид не е човек, който влиза сам в съд. Той ще се опита да се скрие зад други.
– Сандра – казах.
Клара кимна.
– Да. И зад Итан, ако има подписани неща.
Итан трепна.
– Аз съм готов да съдействам – каза той.
– Не го прави за героизъм – каза Клара. – Прави го, защото иначе ще паднеш.
Итан преглътна.
– Разбирам.
Клара се обърна към мен.
– А ти, Джен… – гласът ѝ омекна едва забележимо – …трябва да си готова да видиш грозни лица. И да останеш права.
Погледнах масата. Върху нея лежеше моят живот, разпечатан на листове.
– Готова съм – казах.
И в този момент реших нещо.
Сандра щеше да разбере за фонда. Но не от Дейвид.
От мен.
Щях да я накарам да се разкрие.
И да я накарам да счупи нещо още по-важно от кристал.
Собствената си маска.
Глава дванадесета
Поканата
Отидох при баща си без предупреждение. Този път не влязох като дъщеря, която моли. Влязох като човек, който носи закон в чантата си.
Сандра беше в хола. Разлистваше каталог за рокли. Моята сватба. Моето лице върху хартията.
Когато ме видя, усмивката ѝ беше сладка като отрова.
– О, виж кой реши да се върне.
Не отговорих на подигравката. Седнах на стола срещу нея.
– Искам да говорим за майка ми – казах.
Сандра изсумтя.
– Пак ли? Нямаш ли други теми?
– Имам – казах спокойно. – Фонд.
Думата я удари. Видях го. Погледът ѝ се промени. За миг в очите ѝ проблесна алчност.
– Какъв фонд? – попита тя, но гласът ѝ се опита да звучи равнодушно.
– Фонд, който майка ми е оставила – казах. – На мое име. С условия.
Сандра се изправи бавно.
– Това е… – започна тя.
– Не е твое – прекъснах я. – И няма да стане.
Тя се усмихна рязко.
– Ти мислиш, че можеш да ми говориш така?
– Мога – казах. – Защото имам документи. И защото, ако се опиташ да посегнеш, ще загубиш всичко.
Сандра се приближи, почти до лицето ми.
– Момиче… – прошепна – …ти не знаеш какво е „всичко“. Ти си живяла като дете, което мисли, че светът е справедлив.
– Светът не е справедлив – казах. – Затова има съд.
За миг лицето ѝ се изкриви. После се върна маската.
– Съд? – изсмя се. – Ти ще съдиш баща си?
– Ако трябва – казах тихо.
Сандра се наведе към мен.
– Знаеш ли какво ще стане с кредита ти? С жилището ти? С живота ти, ако започнеш да размахваш съд?
Погледнах я спокойно.
– Знам. И знам и друго – казах. – Знам, че ти не си толкова силна, колкото се правиш.
Тя се стегна.
– Какво намекваш?
– Намеквам, че някой те използва – казах. – И ти го знаеш. Само че е по-лесно да счупиш чаши, отколкото да признаеш, че си пешка.
Сандра пребледня.
– Не ме наричай пешка.
– Тогава престани да играеш в чужда игра – казах.
Тишина.
И точно тогава в коридора се чу звук. Баща ми се появи. Гледаше ни като човек, който вижда пожар, но се надява да се изгаси сам.
– Какво става? – попита Ричард.
Сандра се обърна към него, сложи ръка на рамото му.
– Нищо, скъпи. Джен просто е… нервна.
Погледнах баща си.
– Татко – казах. – Трябва да говорим. Сами.
Сандра стисна пръстите на рамото му.
– Защо сами? Ние сме семейство.
– Не – казах. – Ние не сме.
Ричард се дръпна леко, сякаш думите ми го удариха.
– Джен…
– Дай ми пет минути – казах. – Само пет. Ако не, ще говорим в присъствието на адвокат.
Сандра се стегна при думата „адвокат“. Още една пукнатина.
Ричард ме погледна. Видях страх. Но видях и умора.
– Сандра – каза той тихо. – Остави ни.
Сандра се усмихна твърдо.
– Разбира се, скъпи.
Тя тръгна към кухнята, но преди да изчезне, се обърна към мен и каза без звук, само с устни:
„Ще съжаляваш.“
Когато останахме сами, баща ми седна тежко.
– Джен… – започна.
– Къде са писмата на мама? – попитах директно.
Лицето му се втвърди. Сякаш го бях ударила в стар белег.
– Какви писма?
– Не ме лъжи – казах. – Знам.
Той затвори очи. Дълго. После каза тихо:
– Съжалявам.
Тази дума ме разтърси повече от всички крясъци.
– Защо? – прошепнах.
Ричард стисна ръцете си.
– Защото… – гласът му трепереше – …защото когато майка ти умря, аз се разпаднах. И после се уплаших, че ако ти кажа всичко… ще ме намразиш. И когато Сандра се появи… тя обеща спокойствие. Обеща, че няма да има болка. Само че… – той ме погледна – …тя донесе още.
– Ти ѝ позволи – казах.
– Да – прошепна той. – И аз… – преглътна – …аз подписах заеми. За бизнес. За да докажа, че още мога. И после се оказах в капан.
– Дейвид? – попитах.
Баща ми пребледня.
– Ти знаеш за него.
– Да – казах. – И знам, че Сандра работи с него.
Ричард поклати глава бавно, сякаш не иска да го приеме.
– Не… тя е добра жена.
Не издържах. Засмях се горчиво.
– Татко… тя счупи кристалния сервиз на мама, за да ме нарани.
Ричард спря да диша за миг.
– Какво?
– Счупи го – повторих. – И се усмихваше.
Очите му се напълниха със сълзи.
– Аз… – прошепна – …аз не знаех.
– Не, ти не искаше да знаеш – казах. – И сега ще знаеш.
Извадих от чантата си копие от условията на фонда и му го подадох.
– Това е истината – казах. – И ако не застанеш до мен, ще загубиш не само мен. Ще загубиш и себе си.
Ричард гледаше листовете, сякаш са присъда.
– Какво искаш да направя? – попита той тихо.
Погледнах го.
– Да говориш – казах. – Да кажеш на Сандра, че играта свършва. И да се подготвиш за съд.
– Съд… – прошепна той.
– Да – казах. – Защото тишината вече не ни пази.
И точно тогава Сандра се върна в стаята, усмихната, сякаш нищо не е било.
– Всичко наред ли е? – попита тя сладко.
Баща ми вдигна поглед към нея. В очите му вече не беше само страх.
Беше и нещо друго.
Решение.
– Сандра – каза Ричард. – Трябва да говорим.
Усмивката ѝ се задържа, но за пръв път видях как леко трепва.
– За какво, скъпи?
Ричард стисна листовете.
– За писмата. За заемите. За Дейвид.
Сандра застина.
И тогава, най-сетне, маската ѝ започна да се пука.
Глава тринадесета
Счупването на маската
Сандра се засмя. Не истински. Сухо.
– Какво говориш, Ричард? Какъв Дейвид?
Баща ми не отмести поглед.
– Не ме прави на глупак – каза той. – Вече е късно.
Сандра се обърна към мен, очите ѝ бяха остри.
– Ти му говори това. Ти му пълниш главата.
– Аз просто му показах истината – казах.
Сандра пристъпи към мен.
– Истината? – гласът ѝ се повиши. – Твоята „истина“ е, че никой няма право на щастие, ако не е твоята майка!
Думите ѝ пробиха стаята.
Баща ми удари с длан по масата.
– Стига!
Сандра трепна, сякаш не е очаквала да повиши тон.
– Аз ти дадох живот – каза тя, вече към него. – Аз се грижех за тази къща, докато ти се давеше в спомени!
– Ти се грижеше за себе си – отвърнах аз.
Сандра се завъртя към мен.
– Мълчи! – изсъска. – Ти нямаш представа какво е да си жена, която трябва да се бори за мястото си!
– Ти не се бориш за място – казах тихо. – Ти крадеш.
Баща ми вдигна листовете.
– Тези заеми… – каза той. – Ти ми каза, че са нужни, за да разширим бизнеса. Че е за нашето бъдеще. А сега разбирам, че сме подписвали, за да пълним джоба на друг.
Сандра пребледня.
– Това не е вярно.
Тогава телефонът ѝ звънна. Тя погледна екрана. И аз видях името, което се появи.
Дейвид.
За миг Сандра се вцепени. После бързо отхвърли.
Баща ми видя.
– Значи е вярно – каза той, и в гласа му имаше нещо, което никога не бях чувала – разочарование, което се е превърнало в яснота.
Сандра направи крачка назад.
– Ричард… моля те…
– Не – каза той. – Не „моля“. Не повече.
Сандра се обърна към мен и прошепна:
– Ти мислиш, че печелиш. Но не знаеш какво ще направи той, когато разбере, че му пречиш.
– Нека разбере – казах.
Сандра се засмя горчиво.
– Ти си смела, защото още не си била смачкана.
– А ти? – попитах. – Ти смела ли си, или просто послушна?
Това беше ударът, който я разби.
Сандра избухна.
– Аз не съм послушна! – изкрещя. – Аз правя каквото трябва, за да оцелея! Светът не дава нищо даром! Майка ти си е играла на светица, но тя също е крила! Тя е крила пари! Крила е дете! Крила е всичко!
Баща ми се стъписа.
– Какво дете? – прошепна той.
Сандра замълча. Разбра, че е изговорила повече, отколкото трябва.
Аз обаче вече знаех за Бен. И въпреки това, да го чуя от устата ѝ, беше като да чуя чужд човек да плюе върху майка ми.
– Не произнасяй майка ми – казах тихо.
Сандра се задъха.
– Ти… – посочи ме – …ти си същата като нея. Мислиш, че си по-добра. Но ще те видим, когато останеш без нищо.
Баща ми се изправи.
– Излез – каза той.
Сандра се обърна към него, сякаш не вярва.
– Какво?
– Излез от тази къща – повтори Ричард. – Сега.
Сандра се засмя истерично.
– Ти не можеш да ме изгониш.
Ричард вдигна листовете.
– Мога – каза той. – И ще го направя. А утре ще говорим с адвокат.
Сандра пребледня. За миг видях в нея не чудовище, а жена, която изведнъж осъзнава, че под краката ѝ няма земя.
– Ричард… – прошепна.
– Излез – каза той отново, и този път гласът му не трепна.
Сандра грабна чантата си. Тръгна към вратата. Преди да излезе, се обърна към мен.
– Той ще те намери – каза тихо. – И тогава ще разбереш, че това не е игра.
И затвори вратата след себе си.
В къщата стана тихо. Баща ми седна, сякаш тежестта го смаза.
– Джен… – прошепна той. – Какво направих?
Погледнах го. Болеше ме. Но вече не можех да го спасявам от последствията.
– Сега ще го поправиш – казах. – Като говориш в съда. И като върнеш писмата.
Ричард кимна бавно.
– Ще ти ги дам – каза. – Всичко.
И точно тогава телефонът ми иззвъня. Номер, който не познавах.
Вдигнах.
– Джен – каза глас, който беше мек като кадифе и опасен като нож. – Ние още не сме се запознали. Аз съм Дейвид.
Кръвта ми се смрази.
Погледнах баща си. После казах спокойно:
– Здравей, Дейвид. Закъсня.
От другата страна се чу тих смях.
– Никой не закъснява, когато аз съм написал сценария – каза той. – Но ти… ти си интересна. Искам да поговорим. Насаме.
– Говори с адвоката ми – казах.
Тишина. После гласът му стана по-нисък.
– Адвокатите са за хора, които имат какво да губят. Ти имаш ли?
Затворих очи за миг.
– Имам – казах. – Себе си.
И прекъснах.
Глава четиринадесета
Съдебната врата
Съдът миришеше на стара хартия и на напрежение. Хората там не плачат шумно. Плачат отвътре.
Клара вървеше до мен, уверена. Бен беше от другата ми страна. Итан – малко назад, с лице, което се опитва да бъде камък, но в очите му имаше вина.
Баща ми дойде сам. Без Сандра.
Когато го видях, се свих. Не защото ми беше враг. А защото беше човек, който най-после е решил да се събуди и сега трябва да плати за съня си.
Сандра дойде последна. С високо вдигната глава, с червило, което крещи „аз съм силна“. Но ръцете ѝ трепереха, когато държеше чантата си.
До нея вървеше Дейвид.
Той беше точно такъв, какъвто си го представях – човек, който не изглежда опасен, докато не се усмихне.
Когато ме видя, той ми кимна леко, сякаш сме на прием, а не пред съд.
Клара прошепна:
– Не го гледай дълго. Той използва погледа като кука.
Аз все пак го погледнах. И му се усмихнах. Не защото ми беше приятно. А защото исках да види, че не ме е страх.
Дейвид присви очи, сякаш не е очаквал.
Влязохме в залата. Съдията седна. Всички станаха. После седнахме.
Клара започна. Говори за измама, за натиск, за документи, за опит за присвояване. Пусна видео. Гласът на Дейвид прозвуча в залата, студен и уверен.
Сандра пребледня. Дейвид не помръдна. Само усмивката му остана.
Когато дойде редът на Сандра да говори, тя стана и вдигна брадичка.
– Това е монтаж – каза тя. – Това е атака. Дъщерята на Ричард… – посочи ме – …винаги ме е мразела.
Съдията я прекъсна:
– Отговаряйте по същество.
Сандра се опита да се овладее.
– Аз… – започна – …не знаех.
Тогава Клара стана.
– Госпожо Сандра – каза тя. – Вие ли счупихте кристалния сервиз на покойната майка на Джен?
Сандра преглътна.
– Беше инцидент.
– Инцидент ли? – Клара вдигна снимка. – Тук виждаме, че витрината е била заключена. Ключът е бил във вашето чекмедже. Как се е случил „инцидентът“?
Сандра се стъписа.
– Аз… – започна.
Дейвид леко се наведе към нея и прошепна нещо.
Сандра се изправи още повече.
– Не помня.
Клара кимна.
– Разбирам. Тогава ще попитам друго. Вие ли подписахте тези документи? – тя показа заемите.
– Да – каза Сандра.
– Знаехте ли, че част от средствата са прехвърляни към фирма, свързана с господин Дейвид? – попита Клара.
Сандра замълча.
Съдията се наклони напред.
– Отговорете.
Сандра погледна Дейвид. Той ѝ се усмихна.
И тогава видях. Тя не се страхуваше от съда.
Тя се страхуваше от него.
– Не… – прошепна тя. – Не знаех.
– А сега знаете ли? – попита Клара.
Сандра притисна устни.
– Да.
Това „да“ беше първата пукнатина, която съдът можеше да използва.
После дойде редът на баща ми.
Ричард стана. Ръцете му трепереха.
– Ричард – каза съдията. – Кажете истината.
Баща ми преглътна.
– Аз… – започна – …направих грешки. Позволих на жена си да… да…
Той погледна Сандра. В очите му имаше болка, но и твърдост.
– Позволих да се отнася зле с дъщеря ми – каза той. – И подписах заеми, които не разбирах напълно. И скрих писмата на майката на Джен, защото мислех, че ще я защитя. Но я нараних.
Сандра пребледня.
Дейвид за пръв път се напрегна.
Клара кимна.
– Има ли натиск върху вас, господин Ричард? – попита тя.
Баща ми погледна Дейвид.
– Да – каза. – Имаше. От него.
В залата стана тихо. Тишината беше тежка като камък.
Дейвид се усмихна леко.
– Това е абсурд – каза той спокойно, когато съдията му даде думата. – Вие слушате човек, който е финансово неграмотен и е търсил помощ.
Клара се изправи.
– Тогава защо звъняхте на годеника на Джен? – попита тя.
Итан трепна.
Дейвид се обърна към него, усмихнат.
– О, Итан е мой стар познат – каза. – Нормално е да си говорим.
Клара подаде на съдията разпечатка – списък с обаждания.
– В нощта, когато сервизът беше „счупен“, господин Дейвид е звънял на господин Итан – каза тя. – И на госпожа Сандра. Моля, обяснете.
Дейвид се усмихна още по-широко.
– Съвпадение.
Съдията го погледна хладно.
– Твърде много съвпадения.
Тогава Бен стана.
– Ваша чест – каза той. – Аз съм студент по право и имам доказателство, че господин Дейвид е инструктирал госпожа Сандра да влезе в дома на Ричард с цел достъп до вещи и документи, свързани с фонда.
Съдията се намръщи.
– Имате ли доказателство?
Бен подаде флашката.
Клара пусна запис.
Гласът на Дейвид прозвуча ясно:
„Сервизът е символ. Разбий символа и тя ще се разклати. После ще подпише.“
Сандра се свлече на стола си.
Дейвид за първи път изгуби усмивката си.
Съдията удари с чукчето.
– Достатъчно. Това дело ще продължи. До тогава – наложена е временна мярка. Фондът се замразява, достъпът до него се забранява на всички страни, освен на Джен и упълномощения ѝ представител. Госпожа Сандра – нямате право да доближавате Джен или жилището ѝ.
Сандра се разплака. Не театрално. Истински.
Дейвид се наведе към нея и прошепна нещо. Тя го отблъсна.
Това беше второто счупване. Не на кристал.
На контрол.
Излязохме от залата. В коридора Итан ме хвана за ръката.
– Джен… – прошепна.
Издърпах ръката си.
– Не сега – казах.
Той пребледня.
– Аз… – започна.
– Ще говорим след като приключи – казах. – И тогава ще реша дали си човекът, с когото искам да живея. Или просто още една врата към чужда игра.
Итан се сви, сякаш съм го ударила.
Бен се приближи до мен и каза тихо:
– Първата битка я спечелихме.
– А войната? – попитах.
Бен погледна към края на коридора, където Дейвид си оправяше яката, все още уверен, но вече не непоклатим.
– Войната – каза Бен – тепърва започва.
Глава петнадесета
Нощта на истината
Същата вечер, когато се прибрах, вратата на апартамента ми беше леко открехната.
Спрях. Вътре беше тъмно.
Сърцето ми заби в ушите. Извадих телефона си и набрах Итан, но после се спрях. Не исках да го викам първи. Не исках да се чувствам зависима.
Набрах Бен.
– Не влизай – каза той веднага, когато чу гласа ми.
– Вратата е открехната – прошепнах.
– Стоиш ли отвън?
– Да.
– Идвам – каза Бен. – И се обади на полиция.
Ръката ми трепереше, когато набирах. Докато чаках, се облегнах на стената и се опитах да не си представям Дейвид вътре, седнал на дивана ми, сякаш е у дома си.
Полицията дойде бързо. Влязоха, провериха.
Вътре беше празно.
Но на масата имаше плик. Бял. С моето име.
Отворих го с треперещи пръсти.
Вътре имаше само една бележка.
„Ти мислиш, че държиш кристала. Но аз държа хората. Сватбата е близо. Не прави грешка.“
Под бележката имаше снимка.
Аз и Итан, заснети отдалеч. И дата. Днешната.
Значи ни следи.
Когато Бен пристигна, очите му се стегнаха, като видя бележката.
– Това е заплаха – каза.
– Това е предупреждение – поправих го. – Че ще удари там, където боли.
Бен ме погледна.
– Тогава трябва да приключим бързо.
– Как? – попитах.
Бен извади телефона си.
– Имам нещо – каза. – Номер, който Дейвид използва за тайни разговори. Ако го накараме да говори, ще имаме още доказателства.
– И как ще го накараш? – попитах.
Бен се усмихна тънко.
– Като му кажем, че Сандра се е обърнала срещу него.
Стиснах бележката.
– Тя ще го направи ли?
– След като видя, че я изоставя – каза Бен. – Да. Но трябва да я бутнем леко.
И тогава се сетих за едно нещо.
Сандра ми беше казала: „Той ще те намери.“
Тя беше уплашена.
И уплашен човек прави грешки.
– Ще говоря с нея – казах.
Бен се стъписа.
– Не. Това е опасно.
– Ще бъде на обществено място – казах. – И ще има свидетели. Ще я накарам да каже нещо.
Бен ме погледна дълго.
– Ти си дъщеря на майка ни – каза тихо. – И тя би направила същото.
На следващия ден изпратих съобщение на Сандра.
„Ако искаш да спасиш себе си, срещни ме. Само ти и аз. Иначе той ще те унищожи.“
Тя отговори след десет минути.
„Къде?“
Написах:
„Там, където няма да можеш да се преструваш.“
И избрах място, където има много хора, много очи и никакви тайни.
Глава шестнадесета
Признанието
Сандра дойде с очила, сякаш може да се скрие. Но очите ѝ бяха зачервени. Тя не беше спала.
Седна срещу мен и за миг не каза нищо. Само ме гледаше, сякаш търси слабост.
– Защо ме извика? – попита накрая.
– Защото Дейвид ще те изхвърли – казах. – И ти го знаеш.
Сандра стисна чашата си.
– Ти нищо не знаеш.
– Знам достатъчно – казах. – Знам, че бракът ти не е сигурен. Знам, че заемите са капан. Знам, че той те е използвал.
Сандра пребледня.
– Кой ти каза?
– Не е важно – казах. – Важно е какво ще направиш сега.
Сандра се засмя дрезгаво.
– Какво да направя? Да отида в полицията? Да кажа „Аз съм глупачка, манипулирана“? Те ще ме изядат.
– Или ще спасиш себе си – казах. – Ако кажеш истината, съдът може да види, че си била под натиск.
Сандра ме погледна, и за пръв път в очите ѝ видях не злоба, а страх.
– Той не е човек, който прощава – прошепна.
– Никой не иска прошка от него – казах. – Искаме доказателства.
Сандра се наведе към мен.
– Какво искаш? – прошепна.
– Искам да ми кажеш какво точно ти каза да направиш в деня, когато „счупи“ сервиза – казах.
Сандра затвори очи.
– Той… – започна – …каза, че ако ти се разклатиш, ще подпишеш. Че ако унищожа спомена ти, ще станеш… по-лесна.
– И ти го направи – казах тихо.
Сандра отвори очи, пълни със сълзи.
– Да – прошепна. – Направих го. Защото… – гласът ѝ се пречупи – …защото той ми обеща, че ще имам живот. Истински. Без унижения. А аз… аз вече бях вложила всичко.
– Какво всичко? – попитах.
Сандра преглътна.
– Подписах заеми – каза. – В мое име. Мислех, че са за бизнеса на Ричард. Но част от парите… – тя стисна чашата – …отиваха към него. И после, когато разбрах, вече беше късно. Той каза, че ако се дръпна, ще ме направи виновна за всичко.
– И ти реши да ме смачкаш, за да спасиш себе си – казах.
Сандра трепна.
– Да – прошепна. – И сега… – тя ме погледна с отчаяние – …сега той ще ме убие.
– Не говори така – казах. – Но той ще те унищожи, ако не го изпревариш.
Сандра стискаше чашата, сякаш ще я счупи.
– Как? – прошепна.
– Запис – казах. – Искам да го накараш да говори. Да каже какво е направил. И после ще го дадем на адвокатите.
Сандра поклати глава.
– Той е хитър.
– Ти също можеш да бъдеш хитра – казах. – Само че този път за нещо правилно.
Сандра ме погледна дълго. После каза тихо:
– Ако го направя… какво ще стане с мен?
Погледнах я. Тя беше врагът ми. Но беше и човек, който се е оплел в чужда мрежа.
– Не знам – казах честно. – Но знам, че ако не го направиш, ще останеш сама. И той ще те смачка, както смачка и мен.
Сандра преглътна. После кимна.
– Добре – прошепна. – Ще го направя.
Извадих телефона си и натиснах бутона, който Бен ми беше казал да натисна.
Записът вече вървеше.
И Сандра току-що беше признала.
Когато се разделихме, тя ми каза тихо:
– Джен… – гласът ѝ трепереше – …не съм мислела, че майка ти е толкова умна.
– Тя беше – казах.
Сандра кимна.
– Тогава… може би и ти ще оцелееш.
– Аз няма да оцелея – казах. – Аз ще живея.
И я оставих да си тръгне, носейки тежестта на собствените си избори.
Глава седемнадесета
Падането на Дейвид
Сандра го направи.
Два дни по-късно Бен ми се обади.
– Имаме го – каза.
– Какво каза? – прошепнах.
– Всичко – отвърна Бен. – Призна, че е организирал заемите. Призна, че е използвал Сандра. Призна, че е натискал Итан. И най-важното… – Бен замълча за секунда – …призна, че е търсил фонда, защото знае, че там има активи, които не могат да се проследят лесно.
Когато записът стигна до адвокатката, Клара само каза:
– Това е подарък.
Делото се ускори. Дейвид се опита да избяга чрез адвокати, чрез отлагания, чрез заплахи.
Но вече имаше нещо, което не можеше да контролира.
Свидетели.
Баща ми говори. Сандра говори. Итан – също.
Итан се изправи в залата и каза с глас, който трепереше:
– Да, бях посредник. Да, познавах Дейвид. И да, сгреших, че не казах на Джен. Но когато разбрах какво прави… реших да спра. Защото аз обичам Джен. И не искам да живея в лъжа.
Думите му ме удариха. Не като оправдание. Като човек, който най-после признава, че е бил слаб.
Съдът не беше място за романтика. Но беше място за истина.
Дейвид, когато видя, че мрежата му се къса, опита последния си номер.
Стана и каза спокойно:
– Тези хора имат нужда от враг. Те ме правят враг, за да не гледат себе си. Вижте ги – един баща, който е лъгал. Една жена, която е манипулирала. Един годеник, който е подписвал. А сега аз съм чудовището?
Съдията го погледна.
– Вие сте човек, който е използвал слабостите им – каза съдията. – Това не ви прави по-малко виновен. Това ви прави по-опасен.
И тогава съдът реши.
Дейвид беше признат виновен за измама и организиране на незаконни финансови схеми. Наложиха му санкции, ограничения, започнаха разследвания и по други негови дела.
Той излезе от залата без белезници в този момент, но с поглед на човек, който знае, че стените се приближават.
Когато мина покрай мен, се наведе леко и прошепна:
– Ти мислиш, че спечели. Но светът е пълен с Дейвид.
Погледнах го спокойно.
– Може би – казах. – Но аз вече не съм Джен, която мълчи.
Дейвид се усмихна тънко. И си тръгна.
Сандра излезе след него. Очите ѝ бяха уморени. Не беше победител. Но не беше и само жертва.
Когато мина покрай мен, спря.
– Ти ме накара да кажа истината – прошепна.
– Ти сама я каза – отвърнах.
Сандра кимна.
– Ще платя за това, което направих – каза. – Но… – преглътна – …искам да знаеш, че аз наистина не знаех колко силна е майка ти. И колко силна си ти.
Не отговорих. Не защото не ме докосна. А защото прошката не се дава бързо, когато някой е вдигнал метла над спомена ти.
Сандра си тръгна.
И останах аз. С брат, когото тъкмо бях открила. С баща, който се опитваше да поправи. И с годеник, който стоеше настрани, чакайки присъда.
Тази присъда не беше на съдията.
Беше моя.
Глава осемнадесета
Писмата
Вечерта преди сватбата баща ми дойде при мен с кутия.
– Това са писмата – каза тихо. – Всички. И твоето.
Ръцете му трепереха, когато ми я подаде.
– Съжалявам – прошепна.
Взех кутията. Не му казах „всичко е наред“. Защото не беше.
Но му казах истината:
– Благодаря, че най-после ги върна.
Той кимна, сякаш това е повече от прошка, отколкото заслужава.
Когато останах сама, отворих писмото, адресирано до мен.
Почеркът на майка ми беше като глас.
„Джен, ако това стигне до теб, значи си пораснала. И може би си на прага на важен ден. Искам да знаеш, че светът ще се опита да ти вземе много неща. Някои хора ще се опитат да ти вземат и мен. Но аз не съм предмет. Аз съм в теб. В начина, по който избираш. В начина, по който казваш „не“, когато е нужно.
Не пази сервиза като идол. Пази себе си като дом.
И ако някой се опита да разбие това, което обичаш, помни: кристалът може да се лепи. Но душата – не. Не позволявай да те счупят.
Обичам те.“
Плаках дълго. Но този път плачът не беше само болка. Беше освобождение.
На следващия ден Елоиз донесе оригиналния кристален сервиз. Блестеше. Не като нов, а като нещо, което е преживяло и е оцеляло.
Подредихме го на масата за сватбата. Всяка чаша, всяка чиния беше на мястото си.
Итан дойде по-късно. Изглеждаше напрегнат, но решителен.
– Джен – каза тихо. – Мога ли да говоря с теб?
Излязохме настрани, далеч от шумовете.
– Аз не мога да върна това, което направих – каза той. – Но мога да бъда човекът, който няма тайни. Ако ми дадеш шанс.
Гледах го. В главата ми минаха всички моменти, в които съм му вярвала. И всички моменти, в които съм се чувствала глупава.
– Обичаш ли ме? – попитах.
Той не се поколеба.
– Да.
– Тогава бъди смел – казах. – Не смел пред Дейвид. Смел пред мен. Ако някога се уплашиш, не мълчи. Кажи ми. Иначе ще се превърнеш в човек, който ме наранява, без да иска.
Итан кимна. Очите му се навлажниха.
– Обещавам.
В този миг не знаех дали е достатъчно. Но знаех, че истината вече е основата, върху която мога да стъпя.
Сватбата започна.
Бен стоеше близо до мен, като човек, който е намерил семейство, без да го е търсил по правилния начин.
Баща ми седеше в първия ред. Очите му бяха пълни, но този път не бягаше.
Сандра не беше там. Не защото не можеше, а защото беше избрала да не идва. Клара каза, че това е умно. Аз не знаех дали е умно или просто страх.
Когато взех чашата от кристалния сервиз и отпих, вкусът на напитката беше като обещание.
Не за богатство. Не за победа.
За живот, в който никой няма право да чупи това, което е мое.
И когато вечерта свърши, и останахме само аз и Итан, седнахме на дивана в нашия апартамент, където вратата вече беше заключена, не от страх, а от спокойствие.
– Знаеш ли – казах тихо, – мислех, че всичко това е за сервиза.
Итан ме погледна.
– А не е ли?
Поклатих глава.
– Не – казах. – Това беше за границите. За истината. За това да не позволя на никого да ме прави малка.
Итан хвана ръката ми.
– Тогава майка ти е успяла – прошепна.
Погледнах към масата, където кристалът блестеше в тъмното като звезди, които не могат да бъдат угасени.
– Да – казах. – Успяла е.
И за първи път от много време усетих не просто край на драма.
А начало на дом.