Слънцето се стичаше по первазите на прозорците като разтопен мед, обливайки в топла светлина тихата улица. За Ралица този следобед не се различаваше от стотиците други. Седнала до прозореца на уютната си всекидневна, тя наблюдаваше света навън с привичната си меланхолия. Книгата лежеше отворена в скута ѝ, но думите отдавна бяха престанали да задържат вниманието ѝ. Погледът ѝ отново беше привлечен от малката фигурка от другата страна на улицата, пред входа на съседния блок.
Мартин.
Момченцето беше на не повече от шест или седем години, с рошава кестенява коса, която слънцето правеше да изглежда почти златна. И както всеки ден, беше само. Понякога риташе малка, ожулена топка в стената на сградата, друг път просто седеше на стъпалата и рисуваше в стар, измачкан скицник с цветни моливи. Ралица никога не виждаше родителите му да излизат с него. Понякога чуваше пронизителни, гневни гласове, които се процеждаха през отворения прозорец на апартамента им на втория етаж – остри думи, които се забиваха като стъкълца в тишината на следобеда. След тези крясъци Мартин изглеждаше още по-малък и по-самотен.
Сърцето ѝ се свиваше всеки път, щом го видеше. Тя и съпругът ѝ, Стефан, от години мечтаеха за дете. Бяха опитали всичко, бяха преминали през лабиринта от лекари, клиники и разочарования, докато накрая не се бяха примирили с тишината в дома си. Тишина, която понякога крещеше по-силно от всеки скандал. Стефан се беше хвърлил в работата си – управляваше голяма строителна компания и прекарваше повече време в офиса или по срещи, отколкото у дома. Беше добър съпруг, осигуряваше им живот, за който мнозина можеха само да мечтаят, но амбицията му беше издигнала невидима стена между тях. Ралица запълваше празнотата с книги, с грижа за градината на балкона и с мълчаливо съчувствие към малкото момче отсреща.
Този ден беше различен.
Мартин не риташе топка, нито рисуваше. Той стоеше на тротоара и гледаше право към нейния прозорец. Когато погледите им се срещнаха, той не се смути, не се скри. Просто продължи да я гледа с големите си, сериозни очи. След миг на колебание, момчето притисна скицника към гърдите си и с решителни крачки пресече улицата.
Ралица усети как сърцето ѝ подскочи. Какво ли искаше? Дали не се беше случило нещо? Тя стана и отиде до вратата, отваряйки я точно когато малката ръчичка се вдигна, за да почука.
Пред нея стоеше Мартин. Изглеждаше още по-дребен отблизо. Дънките му бяха леко протрити на коленете, а тениската му – измачкана. В ръцете си стискаше лист хартия, откъснат от скицника.
— Здравейте — прошепна той с тънко гласче, което едва се чуваше.
— Здравей, Мартин — усмихна се топло Ралица, като се наведе леко към него. — Как си?
Момчето не отговори веднага. То просто протегна ръка и ѝ подаде рисунката. Ралица я пое внимателно. Хартията беше тънка и леко влажна от стискането на пръстите му. На нея с ярки, криви линии бяха нарисувани две къщи. Едната беше голяма и сива, с тъжни, празни прозорци. Другата беше по-малка, но цветна, с усмихнато слънце над покрива и цветя отпред, досущ като тези на балкона на Ралица. Между двете къщи стояха три фигури. Една голяма, една малко по-малка и една съвсем мъничка. Всички се държаха за ръце.
Ралица обърна листа. На гърба с едри, печатни букви, написани с молив, имаше едно изречение. Един въпрос, който прониза душата ѝ като нажежено желязо.
„Може ли да живея и при вас?“
Въздухът заседна в гърдите ѝ. Думите плуваха пред очите ѝ, размазани от напиращите сълзи. Тя вдигна поглед към момчето. В очите му нямаше сълзи. Имаше само тиха, безкрайна молба. Надежда, толкова крехка, че Ралица се страхуваше да диша, за да не я счупи.
Тя не знаеше какво да каже. Какво можеше да отговори на такова нещо? Всичките ѝ неизплакани сълзи, всичките ѝ неосъществени мечти за майчинство се блъснаха в нея с ураганна сила. Тя приклекна бавно, за да бъдат очите им на едно ниво.
— Миличък… — започна тя, но гласът ѝ пресекна. — Защо… защо искаш това?
Мартин сви рамене. Погледът му се плъзна към неговия блок, към прозореца на втория етаж, откъдето преди малко отново се чуваха приглушени, гневни викове.
— Там много викат — каза тихо той. — И татко е тъжен. А мама все плаче или говори по телефона. Самичко ми е.
Ралица протегна ръка и нежно докосна рошавата му коса. Кожата ѝ настръхна. Толкова отдавна не беше докосвала дете. Тя го привлече към себе си в прегръдка, която беше колкото за него, толкова и за самата нея. Усети как малкото телце се отпусна в ръцете ѝ, как се вкопчи в блузата ѝ, сякаш тя беше спасителен сал в бурно море.
В този момент тя не мислеше за последствията. Не мислеше за Стефан, за родителите на Мартин, за законите, за усложненията. Мислеше само за това малко, самотно същество, което търсеше спасение и го беше потърсило при нея.
И в сърцето ѝ, в онази празна стая, която от години кънтеше на кухо, се запали искра. Искрица на надежда, но и на страх. Защото знаеше, че този лист хартия, тази детска рисунка, не беше просто молба.
Беше началото на края на света, който познаваше.
Глава 2: Ледената стена
Вечерта се спусна тежка и безмълвна. Ралица седеше на дивана, стиснала рисунката в ръка. Всеки път, щом погледнеше към нея, усещаше как сърцето ѝ се преобръща. Беше поканила Мартин вътре, беше му направила сандвич и му беше дала чаша сок. Той беше изял всичко мълчаливо, оглеждайки апартамента с любопитните си очи. В дома им беше толкова тихо. Нямаше викове, нямаше напрежение. След около час майка му, Десислава, се беше появила на вратата – красива, но изпита жена с тъмни кръгове под очите. Тя се извини раздразнено, дръпна Мартин за ръка и го отведе, без дори да погледне Ралица в очите.
Сега Ралица чакаше Стефан. Чакаше го с нарастващо безпокойство. Как щеше да реагира той? Стефан беше прагматичен човек. За него светът се състоеше от числа, договори, срокове и печалби. Емоциите бяха непредвидима променлива, която той се стараеше да избягва.
Ключалката на входната врата изщрака малко след девет. Стефан влезе, излъчвайки аура на умора и скъп парфюм. Той свали сакото си, разхлаби вратовръзката си и целуна Ралица по бузата – жест, който отдавна беше станал по-скоро навик, отколкото израз на близост.
— Тежък ден — въздъхна той и се отпусна в креслото срещу нея. — Тези инвеститори са по-стиснати от…
Той млъкна, забелязвайки изражението ѝ.
— Какво има? Да не се е случило нещо?
Ралица пое дълбоко дъх.
— Днес… днес момчето на съседите, Мартин, дойде при мен.
Тя му подаде рисунката. Стефан я взе и я огледа разсеяно. Първо видя само детските драсканици. После обърна листа и прочете въпроса. Лицето му не трепна. Нито една емоция не помрачи перфектно овладяната му физиономия. Той остави листа на масичката за кафе, сякаш беше поредният незначителен документ.
— И? — попита той.
Думата прозвуча като удар с камшик в тихата стая.
— „И“? — повтори Ралица невярващо. — Стефане, детето пита дали може да живее при нас. Едно малко, нещастно дете. Не виждаш ли какво означава това?
— Виждам, че родителите му са безотговорни и очевидно не се справят. Това не е наш проблем, Рали. Има си социални служби за тези неща.
— Не е наш проблем? — Гласът ѝ се повиши, наситен с години натрупано разочарование. — Всеки ден го гледам през прозореца, Стефане. Само е. Непрекъснато е само. От апартамента им се чуват само скандали. Това дете живее в ад. А днес потърси помощ от нас. От мен!
Стефан разтърка слепоочията си, жест, който Ралица познаваше добре. Това означаваше, че търпението му се изчерпваше.
— Ралица, разбирам, че си разстроена. Знам колко е чувствителна тази тема за теб, но…
— Не смей! — прекъсна го тя, а в очите ѝ проблеснаха гневни искри. — Не смей да го превръщаш в „моя чувствителна тема“. Тук не става дума за нас и нашите проблеми. Става дума за едно дете!
— Точно така, става дума за чуждо дете. Не можем просто да… приберем детето на съседите, защото ти е станало мъчно за него. Това е абсурдно. Утре имам среща за проекта на новия комплекс. Сделка за милиони. Не мога да се занимавам с драмите на съседите. Имам достатъчно свои грижи.
Проектът. Винаги проектът. Новият жилищен комплекс, който трябваше да бъде перлата в короната на неговата компания. Месеци наред той не говореше за нищо друго. Беше заложил всичко на тази карта – време, пари, бъдещето на фирмата. Беше взел огромен заем от банката, ипотекирайки почти всичко, което притежаваха, включително и този апартамент, в който седяха сега.
— Разбира се — каза Ралица с леден глас. — Проектът. Винаги е по-важен. По-важен от мен, по-важен от едно нещастно дете…
— Не е по-важен от теб! — избухна Стефан, като стана от креслото и закрачи из стаята. — Този проект осигурява нашия живот! Осигурява покрива над главата ти, колата, която караш, всичко! Мислиш, че ми е лесно? Всеки ден се боря със зъби и нокти, с конкуренти, с корумпирани чиновници… А ти искаш да зарежа всичко и да се правя на спасител на квартала?
— Не искам да се правиш на спасител! Искам да имаш сърце! Поне за миг да спреш да мислиш като бизнесмен и да помислиш като човек!
— Като човек, аз мисля, че трябва да стоим далеч от проблемите на Асен и Десислава. Не знаеш какви са. Не знаеш какви ги вършат. Последното, от което имаме нужда, е да се забъркваме в кашите им.
Той се спря пред нея, погледът му беше твърд и непреклонен. Ледената стена, която той издигаше всеки път, щом станеше дума за нещо извън зоната му на комфорт, сега беше по-висока и по-непробиваема от всякога.
— Забрави за това, Рали. Моля те. Изхвърли тази рисунка и забрави. Това е най-доброто за всички.
Той се обърна и влезе в спалнята, затваряйки вратата след себе си. Звукът от затварянето проехтя в тишината като изстрел.
Ралица остана сама във всекидневната. Светлината от лампата хвърляше дълги сенки по стените. Тя отново взе рисунката. Двете къщи, трите фигурки, държащи се за ръце. Една мечта, нарисувана с молив. Молба за помощ, която съпругът ѝ беше отхвърлил като досадна фактура.
Тя не можеше да я изхвърли. Не можеше да забрави.
В този момент Ралица осъзна нещо ужасяващо. Стената между нея и Стефан не беше невидима. Тя беше съвсем реална, студена и твърда. И тя не знаеше дали има сили да я разбие. Още по-лошо – не беше сигурна дали изобщо иска.
Глава 3: Пукнатини в основите
Апартаментът на Асен и Десислава беше бойно поле, затрупано с детски играчки и неизречени обвинения. Миришеше на застоял въздух и прегоряла храна. Асен седеше на кухненската маса, забил поглед в купчина сметки. Червените цифри танцуваха пред очите му като зли дяволчета. Ипотеката за жилището, потребителският кредит, който беше изтеглил преди година с надеждата да започне малък собствен бизнес – начинание, което се беше провалило с гръм и трясък. Всичко се беше срутило.
Той работеше като обикновен служител в логистична фирма, а заплатата му едва стигаше да покрие лихвите. Беше се превърнал в ходещ калкулатор на дългове, човек, чиито мисли постоянно се въртяха около това откъде да вземе и на кого да върне. Чувстваше се като провал. Провал като мъж, като съпруг, като баща.
Десислава беше в другия край на стаята и говореше по телефона. Гласът ѝ беше приглушен, почти шепот, но тялото ѝ беше напрегнато като струна. Тя се смееше тихо на нещо, казано от отсрещната страна, и този смях проряза Асен по-дълбоко от всеки упрек. Тя отдавна не се смееше така с него.
— Пак ли с него говориш? — попита Асен, без да вдига поглед от сметките. Гласът му беше дрезгав.
Десислава се обърна рязко, прикривайки екрана на телефона с ръка.
— Говоря с приятелка. Не може ли?
— Не знам. Може ли? Напоследък имаш много приятелки, с които си шепнеш по цял ден.
Тя въздъхна театрално и прекрати разговора.
— Няма да започваме пак, Асене. Нямам сили за това.
— Аз за какво имам сили, Деси? Да гледам как затъваме все повече? Да се чудя как ще платим тока другия месец? За това ли имам сили?
— Аз какво съм виновна? — извика тя, а маската на спокойствието се счупи. — Аз ли те накарах да напуснеш сигурната си работа и да се хвърлиш в онази безумна авантюра? Аз ли изтеглих кредита?
— Исках да направя нещо повече за нас! За Мартин! Исках да не броим стотинките! Ти ме подкрепи тогава!
— Подкрепих те, защото мислех, че знаеш какво правиш! А ти просто ни провали! — думите ѝ бяха отровни. — Погледни се! Превърнал си се в сянка! Вечно си уморен, вечно си нервен, вечно си недоволен! Мартин се страхува от теб!
Последната фраза удари Асен като юмрук в стомаха. Той вдигна глава и я погледна. В очите му имаше болка, която тя отказа да види.
— Това не е вярно…
— Не е ли? Кога за последно го изведе да играете? Кога му прочете приказка? Ти дори не го забелязваш! Единственото, което виждаш, са тези проклети сметки!
В този момент вратата на детската стая се открехна и на прага застана Мартин. Той стоеше там, облечен в пижамата си с динозаври, и ги гледаше с огромните си, уплашени очи. Не знаеха от колко време е слушал.
И двамата млъкнаха. Гневът им моментално се изпари, заменен от тежко, лепкаво чувство за вина.
— Марти, слънчице, защо не спиш? — попита Десислава с престорено нежен глас.
Момчето не отговори. То просто гледаше баща си. Гледаше го не със страх, а с някаква тиха, детска тъга. После се обърна и се върна в стаята си, затваряйки вратата след себе си.
Тишината, която настъпи, беше по-оглушителна от всеки скандал. Пукнатините в основите на техния брак вече не бяха просто пукнатини. Те бяха зеещи пропасти, които заплашваха да погълнат всичко.
Асен смачка една от сметките в юмрука си.
— Не мога повече така, Деси — прошепна той. — Нещо трябва да се промени.
— Да, трябва — отвърна тя студено, обръщайки му гръб. — Отдавна трябваше.
Тя влезе в спалнята и затвори вратата. Асен остана сам в кухнята, заобиколен от призраците на своите провали. Той не знаеше, че само преди няколко часа синът му е търсил спасение в чужда къща. Не знаеше и че докато той се дави в дългове, съпругата му вече е намерила своя спасителен сал. Името му беше Виктор. И той щеше да разруши не само техния живот, но и живота на хората отсреща.
Глава 4: Протегната ръка и скрит телефон
На следващия ден Ралица не можа да се сдържи. Чувството за вина и безпокойство я гризеше отвътре. Думите на Стефан отекваха в ума ѝ, но образът на тъжните очи на Мартин беше по-силен. Тя омеси тесто и изпече тава с ароматни меденки, пълни с орехи и канела. Беше малък, може би глупав жест, но беше единственото, за което се сети. Начин да протегне ръка през улицата, да покаже, че някой мисли за малкото момче.
Следобед, когато отново го видя да седи сам на стъпалата, тя събра смелост. Сложи меденките в красива кутия, прекоси улицата и се приближи до него.
— Здравей, Мартин — каза тя меко.
Момчето вдигна глава. В погледа му имаше смесица от изненада и плаха надежда.
— Направих меденки. Помислих си, че може да ти харесат.
Тя му подаде кутията. Той я пое с две ръце, сякаш беше най-ценното съкровище, и я отвори. Ароматът на канела изпълни въздуха. Той взе една меденка и я захапа предпазливо. Очите му светнаха.
— Много са хубави — промърмори той с пълна уста.
— Радвам се — усмихна се Ралица и седна на стъпалото до него. — Как си днес?
Мартин сви рамене, което на неговия език означаваше „по същия начин“.
— Искаш ли да ми покажеш какво рисуваш?
Той отвори скицника си. Беше нарисувал голям кораб в бурно море. Вълните бяха черни и заплашителни, а небето – надраскано със сиви облаци. На палубата на кораба имаше самотна малка фигурка.
Сърцето на Ралица отново се сви.
— Това ти ли си? — попита тя тихо, сочейки фигурката.
Мартин кимна.
— А къде отива корабът?
— Далече. На остров, където е тихо.
В този момент входната врата на блока се отвори с рязко скърцане. Десислава стоеше на прага, облечена за излизане – елегантна рокля, високи токчета, перфектен грим. Тя замръзна, виждайки Ралица да седи до сина ѝ. На лицето ѝ се изписа раздразнение.
— Какво става тук?
— Просто си говорим — отвърна Ралица, като се изправи. — Донесох на Мартин малко домашни сладки.
Десислава погледна кутията в ръцете на сина си с неприязън.
— Нямаше нужда. Не искам да ви притесняваме. Мартин, влизай вътре.
— Но, мамо…
— Веднага! — Гласът ѝ стана остър.
Мартин се подчини, но преди да влезе, хвърли един бърз, благодарен поглед към Ралица. Вратата се затръшна след него.
— Вижте — започна Десислава с по-спокоен, но все така леден тон. — Оценявам загрижеността ви, наистина. Но ние можем да се грижим за собственото си дете. Не е нужно да го храните или да го занимавате. Имаме си достатъчно проблеми и без съседите да се месят в живота ни.
— Не съм искала да се меся — опита се да обясни Ралица. — Просто го виждам сам всеки ден и…
— Да, сам е. Защото баща му работи до късно, за да плаща сметките, а аз трябва да изляза за малко по работа. Животът е такъв. Не е като по филмите.
Тя огледа Ралица от глава до пети – скъпите, но семпли дрехи, добре поддържаната прическа. В погледа ѝ се четеше смесица от завист и презрение.
— Лесно е да даваш съвети и да печеш сладки, когато нямаш никакви грижи, нали?
Без да изчака отговор, Десислава се обърна и забърза надолу по улицата, а токчетата ѝ тракаха гневно по тротоара. Ралица остана на място, чувствайки се едновременно унизена и ядосана.
Тръгна да се прибира, когато нещо на земята привлече вниманието ѝ. Беше мобилен телефон. Сигурно беше изпаднал от чантата на Десислава, докато тя жестикулираше. Ралица се наведе и го вдигна. Беше скъп, модерен модел. Тя се поколеба за миг. Можеше да я настигне и да ѝ го върне. Но нещо я спря.
В този момент екранът светна. Появи се съобщение от контакт с името „Виктор“.
„Нямам търпение. Чакам те на нашето място. Липсваш ми.“
Думите застинаха на екрана, прогаряйки дупка в съзнанието на Ралица. „По работа.“ Лъжа. Всичко беше лъжа. Скандалите, нещастният Асен, самотното дете… Всичко се навърза в грозна картина.
Ралица стисна телефона в ръка. Сега държеше тайна, която не искаше. Тайна, която можеше да взриви и без това крехкия свят на семейството отсреща. Пред нея стоеше ужасна морална дилема.
Да върне телефона и да се престори, че нищо не е видяла? Да го остави там? Или… да направи нещо, което никога преди не си беше и помисляла?
Тя бързо се огледа. Улицата беше празна. С разтуптяно сърце, тя пъхна телефона в джоба си и се прибра вкъщи. Ключът към живота на Десислава беше в ръцете ѝ. И тя изпитваше ужасяващо изкушение да го използва.
Глава 5: Сестрински съвети и студентски живот
Ралица прекара следващия час, крачейки нервно из апартамента, а телефонът на Десислава лежеше на масата като тиктакаща бомба. Не знаеше какво да прави. Чувстваше се като престъпник, но и като единствен свидетел на нещо дълбоко погрешно. Имаше нужда да поговори с някого. Някой, който нямаше да я осъди, но и нямаше да бъде прагматичен до болка като Стефан.
Набра номера на сестра си, Лилия.
Лилия беше пълната ѝ противоположност. Буйна, енергична и с остър като бръснач ум. Беше трета година студентка по право в университета и светът за нея беше сложно уравнение от закони, казуси и човешки права. Живееше в малка квартира близо до университета, вечно затрупана с учебници и с празен хладилник.
— Како? Какво става, звучиш странно? — Гласът на Лилия прозвуча ведро от другата страна на линията.
— Може ли да дойда? Трябва да говоря с теб. Спешно е.
Час по-късно Ралица седеше на очукания диван в квартирата на Лилия, а пред нея на масата, редом до дебел учебник по облигационно право, лежеше телефонът на Десислава. Тя разказа на сестра си всичко – за Мартин, за рисунката, за реакцията на Стефан, за меденките, за свадата с Десислава и накрая – за телефона и съобщението.
Лилия я слушаше внимателно, без да я прекъсва, като подпираше брадичка с ръка. Когато Ралица свърши, младата жена се облегна назад и въздъхна.
— Уау. Това е… казус. И то какъв.
— Не ми говори като за казус, Лили! Това е реален живот! Не знам какво да правя!
— Добре, добре, спокойно. Хайде да го разгледаме логично, както ме учат в университета — каза Лилия, като взе телефона. — Първо, от правна гледна точка, това, че си взела телефона, не е съвсем редно. Нарича се обсебване. Но да оставим това настрана за момента. Моралната дилема е по-интересна.
Тя погледна сестра си право в очите.
— Какво искаш да направиш? Дълбоко в себе си.
— Искам да помогна на Мартин — отвърна Ралица без колебание. — Имам чувството, че майка му го пренебрегва заради този… Виктор. А баща му е смазан от проблеми и също не го вижда. Това дете е невидимо за собствените си родители.
— Значи, мислиш, че ако разкриеш изневярата, това ще помогне на Мартин? — попита Лилия. — Може и да стане по-лошо, како. Може да се стигне до грозен развод, битка за родителски права… Мартин ще бъде разкъсан между двама родители, които се мразят. Понякога една добре прикрита лъжа е по-малкото зло, отколкото една брутална истина.
Ралица се замисли. Не беше погледнала на нещата от този ъгъл.
— Но не е честно спрямо бащата! Асен. Той се трепе, затънал е в дългове, а тя му изневерява!
— Животът рядко е честен — отвърна Лилия с мъдрост, която не подхождаше на годините ѝ. — Слушай, аз самата едва се оправям. Взела съм студентски кредит, който ще изплащам десет години, след като завърша. Работя през уикендите като сервитьорка, за да си плащам наема. Животът е сложен. Може би Десислава търси спасение, точно както Асен се е опитал да го намери в онзи провален бизнес. Не я оправдавам, но се опитвам да я разбера.
Ралица погледна сестра си – уморените ѝ очи, измачканите дрехи. Лилия никога не се оплакваше, никога не искаше помощ, въпреки че Ралица и Стефан многократно ѝ бяха предлагали. Искаше да се справи сама. Може би точно тази борба я беше направила толкова проницателна.
— И какво предлагаш? Да върна телефона и да забравя? Като Стефан?
— Не. Предлагам да не правиш нищо прибързано. Прибери телефона. Тя вероятно вече си мисли,- че го е загубила някъде. Това ти дава време. Време да наблюдаваш. Да събереш повече информация. Не действай емоционално. Действай като… следовател. Ако искаш да помогнеш на това дете, трябва да си сигурна, че действията ти няма да го наранят още повече.
Съветът беше разумен. Ралица усети как напрежението в раменете ѝ леко се отпуска.
— Ами ако тя се усети? Ако си спомни, че го е изпуснала пред мен?
— Тогава ще ѝ го върнеш и ще кажеш, че си го намерила по-късно. Няма как да докаже какво си видяла или не. Но дотогава… пази го. И пази и себе си. Защото, како, ти вече си замесена. Харесва ли ти или не.
Лилия стана и прегърна сестра си.
— А сега ми разкажи за онзи твой бизнесмен. Как е той? Освен че е студен като айсберг, има ли нещо ново около него?
Ралица се усмихна уморено.
— Потънал е до уши в новия си проект. Говори само за договори, разрешителни и някакъв партньор или конкурент, не разбрах точно, на име Виктор…
Тя замръзна по средата на изречението.
Лилия също я погледна ококорено.
— Виктор? — попита тя бавно. — Чакай малко. Съобщението на телефона… беше от Виктор.
Двете сестри се спогледаха. Въздухът в малката студентска квартира изведнъж стана леден. Възможно ли беше да е съвпадение? Или светът на Ралица и светът на съседите ѝ бяха на път да се сблъскат по много по-опасен и сложен начин, отколкото някоя от тях си беше представяла?
Глава 6: Сблъсък на светове
Съвпадение. Трябва да е съвпадение. Ралица си повтаряше това през целия път към дома, но думите звучаха кухо дори в собствената ѝ глава. Името Виктор не беше толкова рядко срещано, нали? Но някакво ледено предчувствие се беше загнездило в стомаха ѝ и отказваше да си тръгне.
Когато се прибра, Стефан вече беше там. Необичайно рано за него. Той стоеше до прозореца във всекидневната, със скръстени ръце и гледаше навън. На масата имаше отворена бутилка уиски и наполовина пълна чаша.
— Върнал си се рано — каза тя, опитвайки се гласът ѝ да звучи нормално.
Той се обърна. Лицето му беше мрачно, а в очите му гореше огън, който тя не беше виждала отдавна.
— Срещата с инвеститорите днес беше провал — каза той отсечено. — Пълен провал.
— Но… какво се е случило? Мислех, че всичко е договорено.
— И аз така мислех. Докато в последния момент не се появи Виктор. — Стефан изрече името, сякаш беше проклятие. — Дошъл е с контраоферта. По-ниска цена, по-кратки срокове. Нереални, ако питаш мен, но достатъчно примамливи, за да накарат инвеститорите да се отдръпнат и да поискат време за „преосмисляне“.
Ралица усети как кръвта се отдръпва от лицето ѝ.
— Кой… кой е този Виктор?
— Виктор Атанасов. Арогантен тип, наследил строителната фирма на баща си и сега се опитва да играе в голямата лига, като подбива цените на всички. От месеци ми диша във врата. Мислех, че съм го елиминирал от тази сделка, но очевидно съм го подценил. Някой му е дал вътрешна информация за моята оферта. Няма друго обяснение. Някой от моя екип ме е предал.
Той удари с юмрук по перваза на прозореца.
— Ще го съсипя. Кълна се, ще го намеря и ще го съсипя. И него, и къртицата, която работи за него.
Ралица седна на дивана. Краката ѝ едва я държаха. Вече не беше просто съвпадение. Беше кошмар. Любовникът на съседката ѝ беше бизнес врагът на съпруга ѝ. Двете истории, които доскоро съществуваха паралелно, сега се бяха преплели в смъртоносен възел.
Тя си представи Десислава и Виктор заедно. Дали тя му разказваше за проблемите си с Асен? Дали, в момент на слабост или желание да се покаже значима, му беше споменала нещо за съседа бизнесмен, който строи голям комплекс? Не, това беше прекалено… филмово.
Или пък не?
— Стефане… — започна тя предпазливо. — Ти… познаваш ли го добре този Виктор? Лично?
— Не лично. Засичали сме се по събития. Типичният златен младеж. Скъпи коли, самочувствие до небето. Защо питаш?
— Просто… така. От любопитство.
Тя не можеше да му каже. Не още. Какво щеше да му каже? „Скъпи, мисля, че съседката, която ме дразни, изневерява на мъжа си с твоя бизнес конкурент, който се опитва да те разори. И знам това, защото откраднах телефона ѝ.“ Щеше да я помисли за луда. Или по-лошо, щеше да се вбеси, че се е забъркала в такава каша.
Но тайната я изгаряше. Сега тя не беше просто пасивен наблюдател. Информацията, която притежаваше, можеше да бъде оръжие. Оръжие, което можеше да унищожи Десислава, но и оръжие, което можеше да помогне на Стефан.
Можеше да му каже. Можеше да му даде телефона. Той, с неговите ресурси, можеше да изрови всичко за връзката на Виктор и Десислава. Можеше да го използва, за да го изнудва. Да го притисне до стената и да спаси проекта си. Това щеше да я направи негов съучастник. Щеше да я превърне в част от неговия безмилостен свят, който тя толкова презираше.
Но ако не го направеше… ако Стефан се провалеше? Бяха заложили всичко. Щяха да загубят апартамента, спестяванията си, всичко, което бяха градили.
Тя седеше в скъпата си всекидневна, заобиколена от символите на успеха на Стефан, и за първи път осъзна колко крехко е всичко. Един провален проект, една разкрита изневяра… и двата свята – нейният и този на съседите – можеха да се сринат като къщи от карти.
В този момент от апартамента на Асен и Десислава отново се чуха крясъци. По-силни от всякога. Ралица и Стефан замръзнаха и се спогледаха. Сред виковете се долавяше и уплашеният плач на дете.
Изведнъж се чу силен трясък, сякаш нещо тежко се беше счупило. След това – пронизителен женски писък.
И после – тишина.
Зловеща, пълна тишина.
Без да се замисля, Ралица скочи на крака и се втурна към вратата.
— Какво правиш? — извика Стефан след нея. — Не се меси!
Но тя не го слушаше. Отвори вратата и излезе в коридора. Вратата на съседския апартамент беше леко открехната. Отвътре не се чуваше нищо.
Тя се поколеба само за секунда. После бутна вратата и влезе вътре.
Това, което видя, щеше да я преследва в сънищата ѝ дълго време.
Глава 7: Нощта, в която всичко се счупи
Картината в апартамента на съседите беше като стоп-кадър от филм на ужасите. В средата на разхвърляната всекидневна лежеше счупена на парчета стъклена маса. Сред стъклата бяха разпилени семейни снимки. Десислава стоеше до стената, с ръка на устата, а по бузата ѝ се стичаше кръв от малка раничка. Не беше от удар. Явно парче стъкло я беше одраскало.
Асен беше в другия край на стаята, дишаше тежко, а ръцете му трепереха. Очите му бяха широко отворени от шок, сякаш не можеше да повярва какво е направил. Беше очевидно, че той е блъснал масата в изблик на ярост.
Но най-страшната гледка беше Мартин.
Момчето седеше свито на кълбо в ъгъла зад дивана. Не плачеше. Просто се люлееше напред-назад, със затворени очи, сякаш се опитваше да избяга на някое друго, по-безопасно място в собственото си съзнание.
— Какво става тук? — Гласът на Ралица беше дрезгав шепот, но прозвуча оглушително в мъртвата тишина.
Десислава и Асен се обърнаха към нея като стреснати животни.
— Махайте се! — изкрещя Асен. — Това не е ваша работа!
— Как да не е моя работа, като виковете ви се чуват през три етажа, а детето ви е в шок? — отвърна Ралица, като направи крачка навътре. Погледът ѝ беше прикован в Мартин.
В този момент на прага застана и Стефан. Той огледа сцената с ледения си, аналитичен поглед. Не каза нищо, но присъствието му беше достатъчно, за да нагнети обстановката още повече.
— Откъде накъде ще се месите в дома ми? — извика Десислава, внезапно намерила гласа си. Гневът ѝ беше насочен към Ралица, сякаш тя беше виновна за всичко. — Коя сте вие, че да ми държите сметка?
— Аз съм жената, при която синът ви дойде вчера, за да ме моли да го взема да живее при мен! — отвърна Ралица, а гласът ѝ трепереше от гняв. — Ето коя съм!
Думите ѝ увиснаха във въздуха. Асен погледна първо Ралица, после Десислава, после отново Ралица. Лицето му пребледня.
— Какво… какво е казала?
— Нищо не е казала! Лъже! — извика Десислава панически.
— Не лъжа. — Ралица извади от джоба си сгънатата рисунка и я хвърли на пода, сред счупените стъкла. — Това ми даде той. Попита ме дали може да живее при нас, защото при вас само се вика.
Асен се наведе и вдигна рисунката. Вгледа се в нея, в двете къщи, в трите фигурки. Раменете му се свлякоха. Цялата му ярост се изпари, заменена от безкрайна, смазваща скръб. Той погледна към сина си, свит в ъгъла, и сякаш за първи път го видя истински. Видя неговия страх, неговата самота.
— Боже мой… — прошепна той. — Какво направихме…
— Ти какво направи! — изсъска Десислава. — Ти със своята вечна депресия и провали!
— Аз ли? А ти? Ти къде беше цял следобед, Деси? Пак ли „по работа“? Пак ли с твоите „приятелки“? — Гласът на Асен беше тих, но в него се усещаше нова, опасна нотка.
— Да, по работа! Опитвам се да спася каквото е останало от този живот, докато ти се самосъжаляваш!
— Не ме лъжи повече! — изкрещя той. — Мислиш, че не виждам как сияеш, след като говориш по телефона? Мислиш, че не усещам, че ме няма отдавна за теб? Кой е той, Десислава? Кажи ми кой е!
Тя мълчеше, но виновното ѝ изражение беше по-красноречиво от всяко признание.
В този момент на Стефан, който досега беше мълчалив наблюдател, му писна. Той влезе в стаята и застана пред Асен.
— Стига толкова. Скандалите ви не ме интересуват. Но в момента, в който застрашават детето и нарушават спокойствието в цялата сграда, стават и мой проблем. Успокойте се и двамата. Веднага.
Думите му бяха произнесени с такъв леден авторитет, че Асен и Десислава инстинктивно млъкнаха.
Ралица използва момента. Тя бавно се приближи до ъгъла, където беше Мартин. Приклекна до него.
— Марти… — прошепна тя. — Всичко е наред. Хайде, ела с мен. Ще отидем у нас, там е тихо.
Момчето бавно отвори очи. В тях имаше толкова много страх. То погледна към майка си, после към баща си. После погледна към Ралица. И без да каже дума, се изправи и се хвърли в прегръдките ѝ. Вкопчи се в нея с цялата си сила.
Ралица го вдигна на ръце. Беше толкова лек. Тя се обърна към онемелите му родители.
— Ще остане при нас тази нощ — каза тя с тон, който не търпеше възражение. — А вие двамата… вие имате много неща да решавате. Но ще го правите, без той да е свидетел.
Тя се обърна и излезе от апартамента, носейки детето, сякаш беше нейно собствено. Стефан я последва, като хвърли един последен, предупредителен поглед към Асен и Десислава, преди да затвори вратата след себе си.
В тишината на собствения си апартамент, Ралица сложи Мартин да легне на дивана и го зави с меко одеяло. Момчето се сви под него и почти веднага заспа, изтощено от преживяното.
Ралица и Стефан стояха и го гледаха мълчаливо. Нощта, в която всичко се счупи. Не само стъклената маса в съседния апартамент. Счупиха се семейства, доверие, илюзии.
— И сега какво? — попита Стефан тихо. Гласът му вече не беше студен и авторитарен. Имаше в него нотка на объркване.
— Не знам — отвърна Ралица, като нежно галеше косата на заспалото момче. — Но знам едно. Не можем да го върнем там. Не и тази нощ.
Тя вдигна поглед към съпруга си. В очите ѝ гореше решимост, която той не беше виждал от години.
— И още нещо знам. Ти беше прав. Забъркахме се. Забъркахме се до уши.
И тогава, поддавайки се на импулс, който сама не можеше да обясни, тя отиде до скрина, извади телефона на Десислава и го сложи на масата пред Стефан.
— Мисля, че трябва да видиш това. Жената на съседа ни има любовник. Името му е Виктор.
Глава 8: Оръжието на масата
Стефан гледаше телефона, сякаш е отровна змия. После вдигна поглед към Ралица, а в очите му се четеше смесица от гняв и недоумение.
— Как се е озовал този телефон у теб?
Ралица му разказа набързо – как го е намерила, как е видяла съобщението, как се е обадила на Лилия. Докато говореше, тя очакваше той да избухне, да я обвини в безразсъдство, в нарушаване на личното пространство.
Но Стефан не направи нищо подобно. Той слушаше мълчаливо, а лицето му ставаше все по-мрачно и съсредоточено. Когато тя свърши, той взе телефона. Пръстите му се плъзгаха по екрана, но той беше заключен.
— Знаеш ли паролата?
— Разбира се, че не.
Стефан не каза нищо повече. Той отиде в кабинета си и се върна след минута с лаптопа си. Свърза телефона към него с кабел. На екрана започнаха да се появяват редове с кодове и символи, които за Ралица бяха пълна мистерия. Тя го гледаше с нарастващо безпокойство. Този човек беше непознат за нея. Това не беше просто бизнесмен. Имаше страна от него, която той умело криеше – студена, пресметлива и очевидно много способна.
След около десет минути, които ѝ се сториха като цяла вечност, на екрана на лаптопа се появи съдържанието на телефона. Стефан отвори галерията със снимки. Имаше стотици снимки на Мартин, няколко с Асен от по-щастливи времена. А след това… имаше друга папка. Скрита. В нея имаше снимки на Десислава и мъж, когото Ралица не познаваше. Смееха се в ресторант, прегръщаха се в парк. На една от снимките се целуваха. Мъжът беше красив, с онази лесна, самоуверена усмивка на човек, свикнал да получава това, което иска.
— Това е той — каза Стефан с равен глас. — Виктор Атанасов.
След това отвори съобщенията. Имаше десетки, стотици съобщения между тях. Планове за тайни срещи, оплаквания от съпрузите им, пламенни обяснения в любов. Но имаше и нещо друго. Нещо, което накара Стефан да се наведе по-близо до екрана.
В един от чатовете Десислава пишеше: „Мъжът ми е напълно откачил заради тези заеми. А съседът, онзи големият бизнесмен Стефан, строи огромен комплекс наблизо. Сигурно печели милиони. Защо ние да нямаме такъв късмет?“
Отговорът на Виктор беше смразяващ: „Не се притеснявай, скъпа. Всеки има слаби места. Разбрах някои неща за неговия проект. Ценовата му оферта е твърде висока. Мисля, че мога да предложа нещо по-добро. Скоро всички ще разберат кой е новият крал в този град.“
Ралица усети как ѝ прилошава. Значи беше вярно. Десислава, волно или неволно, беше дала информация на любовника си. Била е не просто невярна съпруга, а и неволен шпионин.
— Копеле — прошепна Стефан. — Значи така. Използвал я е, за да получи информация.
Той затвори лаптопа. В стаята отново настана тишина, нарушавана само от равномерното дишане на спящия Мартин.
— Сега имаме оръжие — каза Стефан бавно, гледайки не към Ралица, а някъде в празното пространство пред себе си. — Мога да го унищожа с това. Мога да изпратя тези снимки и съобщения на жена му. Доколкото знам, тя е от много влиятелно семейство, което финансира голяма част от бизнеса му. Един такъв скандал ще го съсипе. Инвеститорите ще се разбягат. Проектът отново ще бъде мой.
Ралица го гледаше ужасена.
— Ти… сериозно ли говориш? Ще използваш това? Ще разрушиш живота на толкова много хора, за да си върнеш сделката?
— Те се опитаха да разрушат моя! — отвърна той, а в гласа му прозвуча стомана. — Това е бизнес, Рали. Не е детска градина. Или изяждаш, или теб те изяждат. Този път те направиха грешка. Оставиха ми оръжие на масата. И аз ще го използвам.
— Ами Асен? Ами Мартин? Помисли ли какво ще им се случи, ако направиш това? Това ще бъде публично унижение! Асен ще бъде съсипан, а Мартин ще остане в центъра на една медийна буря!
— Асен вече е съсипан! — сопна се Стефан. — А за Мартин… ще го мислим после. Сега трябва да спася компанията си. Да спася нашия дом! Или си забравила, че този апартамент е ипотекиран заради този проект? Ако го загубя, губим всичко!
Това беше истината. Горчивата, грозна истина. Те бяха притиснати до стената. И Стефан беше готов на всичко, за да се измъкне.
— Не мога да повярвам, че говориш така — прошепна Ралица. — Не мога да повярвам, че си готов да стъпчеш всички тези хора…
— Аз ли? — изсмя се горчиво той. — Погледни ги! Единият е слабак, който не може да си контролира гнева. Другата е невярна жена, която предава мъжа си. А любовникът ѝ е хищник, който използва слабостите на хората. Те сами са се стъпкали. Аз просто ще запаля клечката.
Той взе телефона и лаптопа и се прибра в кабинета си, затваряйки вратата плътно след себе си.
Ралица остана сама с Мартин. Детето се размърда в съня си и промърмори нещо неразбираемо. Тя отиде и го зави отново. Гледаше невинното му лице и си мислеше за ада, който беше на път да се отприщи.
Тя се беше опитала да помогне. Беше искала само да защити едно самотно дете. А сега, без да иска, беше дала на съпруга си ядрено оръжие. И той нямаше никакво намерение да се колебае, преди да натисне червения бутон.
В тази нощ Ралица осъзна, че чудовищата не живеят само в съседния апартамент. Едно от тях спеше в нейното легло. А може би най-голямото чудовище беше самата тя, защото беше позволила всичко това да се случи.
Глава 9: Затишие пред буря
На сутринта в апартамента на Ралица и Стефан цареше странно, напрегнато спокойствие. Мартин се събуди рано, все още уплашен и объркан. Ралица му направи палачинки и докато той се хранеше мълчаливо на кухненската маса, тя усещаше погледа на Стефан върху себе си. Той не беше спал цяла нощ. Беше излязъл от кабинета си в ранни зори, с тъмни кръгове под очите, но с вид на човек, който е взел решение.
Той не каза нищо за телефона. Не каза нищо за плана си. Просто пиеше кафето си и наблюдаваше.
Около осем часа на вратата се позвъни. Беше Асен. Изглеждаше ужасно. Не беше спал, очите му бяха зачервени, а дрехите му – същите от снощи.
— Дойдох да… да взема Мартин — каза той с дрезгав глас, като избягваше да погледне Ралица в очите. — И да… да ви се извиня за снощи. И да ви благодаря.
Ралица кимна мълчаливо и повика момчето. Мартин отиде неохотно при баща си. Преди да тръгне, той се обърна и прегърна Ралица силно. „Благодаря за палачинките“, прошепна в ухото ѝ.
Сърцето ѝ се сви.
— Къде е Десислава? — попита тя тихо Асен.
— Няма я. Като се събудих тази сутрин, беше събрала един куфар и беше оставила бележка. Отишла е при… него.
Значи Десислава беше направила своя избор. Беше избягала от потъващия кораб.
— Съжалявам — каза Ралица, и наистина го мислеше.
— Не съжалявайте — отвърна Асен с празен поглед. — Може би така е по-добре. Отдавна трябваше да се случи.
Той хвана сина си за ръка и си тръгна.
Когато вратата се затвори, Стефан проговори за първи път.
— Значи кучката е избягала. Това улеснява нещата.
— Какви неща, Стефане? — попита Ралица с лошо предчувствие.
— Планът ми. Сега вече няма опасност да я замесим прекалено. Тя сама се е оттеглила от бойното поле. Остава само Виктор.
Той отиде в кабинета си и след малко се върна облечен с костюм. Беше безупречен, както винаги. Студен, овладян, готов за битка.
— Днес ще сложа край на това — каза той. — Ще се срещна с него.
— Какво ще направиш? Ще му покажеш снимките? Ще го изнудваш?
— Няма да е нужно да му показвам нищо. Просто ще му кажа какво имам. И ще му предложа сделка. Или се оттегля от проекта и изчезва от живота ми, или целият свят ще разбере какъв мръсник е. Изборът е негов.
— Това е жестоко.
— Това е ефективно — поправи я той и тръгна към вратата. Преди да излезе, се обърна към нея. — Ти направи своя избор снощи, когато ми даде телефона. Сега ме остави аз да направя моя. Когато се върна довечера, всичко ще е приключило.
Вратата се затвори и Ралица остана сама в тишината. Всичко щеше да приключи. Но какво точно щеше да приключи? И на каква цена?
Тя отиде до прозореца. Видя Асен и Мартин да вървят по улицата. Бащата държеше сина си за ръка, но изглеждаше, че по-скоро детето води възрастния. Двамата изглеждаха толкова изгубени и сами.
Ралица си помисли за Десислава. Представи си я в лъскавия апартамент на Виктор, опитвайки се да се убеди, че е взела правилното решение, докато някъде дълбоко в нея сигурно я гризеше вина за детето, което беше изоставила.
Помисли си и за Виктор. Самоуверен, арогантен. Как щеше да реагира, когато Стефан го притисне до стената? Щеше ли да се предаде? Или щеше да отвърне на удара?
И накрая си помисли за Стефан. Съпругът ѝ. Човекът, когото някога беше обичала заради неговата сила и амбиция. Сега същите тези качества я плашеха. Той беше готов да премине през всичко и всички, за да постигне целта си. А тя му беше помогнала.
Тя се обади на Лилия. Разказа ѝ какво се е случило.
— Леле, како… — беше единственото, което каза сестра ѝ. — Той наистина ще го направи, нали?
— Да.
— Това е изнудване. Чиста форма на изнудване. Ако Виктор реши да се оплаче, Стефан може да има сериозни проблеми със закона.
— Мислиш ли, че Виктор ще се оплаче? — попита Ралица горчиво. — Той има повече за губене. Стефан е пресметнал всичко.
Настъпи мълчание.
— Има още нещо, което трябва да знаеш — каза Лилия след малко с променен глас. — Поразрових се малко за този Виктор Атанасов. Просто от любопитство. Баща му, преди да умре, е бил съдружник с друг голям строителен предприемач. Преди много години са имали огромен скандал, свързан с някакъв държавен търг. Стигнало се е до съд, обвинения в корупция… ужасна история.
— И?
— Името на другия предприемач, когото бащата на Виктор е обвинявал, че го е предал и разорил… е било същото като на бащата на Стефан.
Ралица седна. Стаята се завъртя около нея.
— Какво… какво искаш да кажеш?
— Не знам, како. Може и това да е съвпадение. Но може и да не е. Може би това, което се случва сега, не е просто бизнес конкуренция. Може би е стара семейна вендета. И вие със Стефан сте попаднали в средата ѝ, без дори да подозирате.
Телефонът се изплъзна от ръката на Ралица. Всичко беше много по-сложно и по-мрачно, отколкото си представяше. Това не беше просто битка за един проект. Това беше война, започнала преди десетилетия. А те бяха само последните войници на бойното поле.
Глава 10: Началото на войната
Битката, която Стефан очакваше, се оказа много по-кратка и по-брутална, отколкото си представяше. Той се срещна с Виктор в неутрално кафене в центъра на града. Не носеше лаптоп, нито размахваше телефона. Имаше нужда само от думи.
— Знам за теб и Десислава — каза той без предисловия, веднага щом седнаха.
Самоуверената усмивка на Виктор моментално изчезна.
— Не знам за какво говориш.
— О, знаеш много добре. Имам снимки. Имам съобщения. Имам всичко. Включително и онази част, в която тя ти дава информация за моя проект, а ти се хвалиш как ще ме съсипеш.
Виктор пребледня.
— Какво искаш? — попита той с дрезгав глас.
— Искам да се оттеглиш от сделката. Веднага. Искам да изчезнеш от полезрението ми. Да забравиш, че съществувам. Ако го направиш, тази информация никога няма да види бял свят. Ако не… жена ти и тъстът ти ще получат много интересен имейл тази вечер.
Настъпи дълго, напрегнато мълчание. Виктор гледаше Стефан, а в очите му се четеше омраза. Чиста, неподправена омраза.
— Ти си същият като баща си — изсъска накрая той. — Мръсен, долен интригант, който е готов на всичко, за да спечели.
Стефан замръзна.
— Какво общо има баща ми с това?
— О, не се прави на ударен! — изсмя се Виктор. — Мислиш, че не знам кой си? Мислиш, че не знам как баща ти е съсипал моя? Как го е предал и го е докарал до фалит и инфаркт? Цял живот чакам този момент. Момента, в който ще си отмъстя, като отнема най-важното от сина му. Този проект беше само началото.
Сега беше ред на Стефан да бъде шокиран. Той беше чувал неясни истории за някакъв стар скандал, но баща му винаги беше омаловажавал нещата, представяйки ги като обикновени бизнес търкания. Никога не си беше и представял, че омразата е била толкова дълбока.
— Значи всичко това… е било заради отмъщение?
— Всичко — потвърди Виктор. — И почти успях. Ако не беше онази глупачка Десислава… Но няма значение. Ти може и да спечели тази битка, но войната не е свършила. Кълна се в гроба на баща ми, ще те унищожа. Дори това да е последното нещо, което ще направя.
Той стана рязко, блъскайки стола си, и излезе от кафенето.
Стефан остана на масата, разтърсен до основи. Беше отишъл на тази среща, мислейки, че контролира ситуацията. А се оказа, че е бил просто пионка в игра, която не е разбирал. Беше спечелил, да. Но на каква цена? Беше си създал смъртен враг. Враг, който нямаше да се спре пред нищо.
Междувременно, в другия край на града, Асен се опитваше да събере парчетата от разбития си живот. Той се обади на работа, за да каже, че е болен. Нямаше сили да отиде. Цял ден седя с Мартин. Опитаха се да сглобят конструктор, да гледат анимационен филм, но и двамата бяха прекалено погълнати от собствената си мъка.
Следобед на вратата се позвъни. Асен отвори и пред него застана мъж в строг костюм.
— Господин Асен Петров? — попита мъжът.
— Да?
— Аз съм адвокат Симеонов. Представлявам госпожа Десислава Петрова. Нося ви молба за развод и документи за започване на процедура за родителски права. Госпожата настоява за пълно попечителство над детето.
Светът на Асен се срути за втори път в рамките на двадесет и четири часа.
— Какво? — успя да промълви той. — Тя… тя ни изостави! И сега иска да ми вземе и сина?
— Моята клиентка твърди, че вие сте емоционално нестабилен, имате изблици на агресия, които застрашават детето, и сте финансово неспособен да се грижите за него. — Адвокатът говореше с безизразна физиономия, сякаш му съобщаваше прогнозата за времето. — Имаме свидетел, който може да потвърди инцидента от снощи.
Асен беше смазан. Десислава, или по-скоро Виктор, който очевидно дърпаше конците, беше нанесла своя удар. И го беше направила бързо и безмилостно. Беше използвала собствения му провал срещу него.
Той взе документите с трепереща ръка и затвори вратата. Седна на дивана, а главата му бучеше. Как щеше да се бори? Нямаше пари за добър адвокат. Беше затънал в дългове. И имаше свидетел срещу него – Ралица. Жената, която се беше опитала да му помогне. Сега тя, без да иска, беше станала коз в ръцете на враговете му.
Той погледна към Мартин, който го гледаше с уплашени очи. Не. Нямаше да се предаде. Може да беше провал в много неща, но нямаше да позволи да му отнемат единственото, което му беше останало. Единственото, което имаше значение.
Той взе телефона си. Не знаеше към кого да се обърне. И тогава се сети за единствения човек, който беше показал загриженост. Единственият човек, който беше отворил дома си за сина му.
С треперещи пръсти набра номера на Ралица.
— Ало, Ралица? Аз съм, Асен. Имам нужда от помощ. Тя… тя иска да ми вземе Мартин.
Глава 11: Два фронта
Новината за съдебния иск удари Ралица като физически удар. Тя слушаше отчаяния глас на Асен по телефона и усещаше как земята се люлее под краката ѝ. Тя, която искаше да спаси детето, сега беше превърната в оръжие, което щеше да бъде използвано, за да го отнемат от баща му.
— Асен, успокой се — каза тя, опитвайки се гласът ѝ да звучи уверено. — Не се предавай. Ще намерим начин.
След като затвори, тя веднага се обади на Лилия.
— Лили, стана ужасно. Десислава е подала молба за пълни родителски права и ме е посочила като свидетел на скандала. Асен е съсипан.
— Кучка — изсъска Лилия. — Това е ходът на Виктор, сигурна съм. Умен ход. Притискат Асен в ъгъла, знаят, че е разорен и уязвим.
— Какво да правим? Трябва му адвокат. Добър адвокат.
— Добрите адвокати струват пари, како. Пари, които той няма.
— Тогава ние ще му помогнем! — заяви Ралица с неочаквана за самата нея решителност.
— „Ние“? Сигурна ли си, че Стефан ще се съгласи да финансира съдебната битка на съседа, след като току-що е спечелил своята собствена война?
Това беше въпрос за милион долара.
Когато Стефан се прибра същата вечер, той беше в необичайно добро настроение. Инвеститорите му се бяха обадили. Виктор се беше оттеглил от сделката, позовавайки се на „непредвидени обстоятелства“. Проектът беше спасен.
— Победихме, Рали! — каза той, като я прегърна. — Всичко свърши.
— Не, Стефане. Нищо не е свършило. Едва сега започва.
Тя му разказа за иска на Десислава и за отчаяното обаждане на Асен. Докато говореше, виждаше как доброто настроение на Стефан се изпарява.
— Това не е наша работа — каза той, когато тя свърши. — Това е техният развод, техният проблем.
— Не е техният проблем, а е и наш! Аз съм свидетел! И всичко това се случва заради твоята война с Виктор! Това е неговото отмъщение! Той не може да удари теб, затова удря най-слабия – Асен! И използва Мартин като оръжие!
— И какво очакваш да направя? Да плащам за адвокатите на човека, чиято жена спеше с врага ми?
— Очаквам да поемеш отговорност! — извика Ралица, а сълзи на гняв и безсилие напираха в очите ѝ. — Ние запалихме този огън, Стефане! Ние му дадохме телефона, ние го използвахме, за да спечелим твоята битка! Сега не можем просто да обърнем гръб и да гледаме как един баща и син изгарят в пламъците!
Стефан мълчеше. Думите ѝ го бяха засегнали. Може би за първи път от много време насам, той виждаше последствията от действията си не в банкови сметки и договори, а в разбити човешки съдби.
— Има още нещо — продължи Ралица с по-тих глас. — Лилия провери. Войната ти с Виктор не е от вчера. Тя е от поколение. Става дума за бащите ви.
Тя му разказа и това. За старото съдружие, за скандала, за обвиненията. Стефан слушаше като поразен.
— Баща ми… никога не ми е разказвал цялата история.
— Може би е време да го попиташ — каза Ралица. — Може би е време и двамата да спрем да се крием зад стени от тайни и бизнес сделки и да погледнем истината в очите. А истината е, че в средата на всичко това стои едно дете. И ние сме му длъжници.
Тя го остави сам с мислите му. Не знаеше дали е успяла да пробие ледената му броня. Не знаеше дали той ще се съгласи. Но знаеше, че тя самата вече е взела решение. Ако Стефан откажеше да помогне, тя щеше да намери начин да го направи сама. Щеше да продаде бижутата си, щеше да изтегли заем на свое име, ако трябва. Нямаше да изостави Асен и Мартин.
Тази вечер Ралица и Стефан спяха в едно легло, но между тях имаше пропаст. Всеки от тях водеше своя собствена битка, на свой собствен фронт. Войната далеч не беше приключила. Тя просто се беше преместила от заседателните зали в съдебните и в човешките сърца. И най-жестоките битки тепърва предстояха.
Глава 12: Истини и последствия
На следващия ден Стефан направи нещо, което не беше правил от години. Отиде да види баща си. Възрастният мъж живееше в голяма къща в покрайнините на града, пенсиониран и отдалечен от света на бизнеса, който някога беше управлявал с желязна ръка.
— Защо си дошъл? — попита баща му, без да го поглежда. Седеше в градината и подрязваше розите си. — Да не си загазил пак?
— Искам да ми разкажеш за Атанасов. Бащата на Виктор — каза Стефан директно.
Ръцете на стареца спряха. Той бавно остави ножицата и се обърна към сина си. В очите му имаше сянка на отдавнашна болка.
— Откъде се сети за него след толкова години?
Стефан му разказа всичко. За проекта, за Виктор, за изнудването, за отмъщението. Баща му го слушаше мълчаливо, а лицето му се превърна в каменна маска.
— Значи змията е отгледала змийче — каза той накрая. — Баща му беше същият. Талантлив, но алчен и безскрупулен. Искаше всичко, и то веднага.
— Вярно ли е, че си го предал? Че си го разорил?
— Не съм го предал! — Гласът на стареца се повиши. — Ние имахме търг. Огромна държавна поръчка. Аз подготвих всичко, а той в последния момент е опитал да ме заобиколи и да сключи сделка зад гърба ми с конкуренцията. Искаше да ме изхвърли. Аз просто го изпреварих. Използвах неговите собствени методи срещу него. Той сам се разори със своята алчност. Аз просто защитих това, което беше мое.
Стефан го гледаше. В историята на баща си той видя огледален образ на собствените си действия. „Използвах неговите собствени методи срещу него.“ „Защитих това, което беше мое.“ Дали историята просто се повтаряше? Дали и той, след години, щеше да разказва на сина си как е защитил своето, без да споменава цената, която другите са платили?
— Платил си е за грешките си — продължи баща му, сякаш прочел мислите му. — Това е светът, в който живеем, сине. Няма място за сантименталности. Радвам се, че си го научил. Победил си. Това е единственото, което има значение.
Но докато се прибираше към дома, Стефан не се чувстваше като победител. Чувстваше се уморен. И за първи път започна да се съмнява в света, който баща му беше изградил за него, и който той самият поддържаше толкова усърдно.
Когато се върна, Ралица и Лилия го чакаха. Бяха прекарали деня с Асен, помагайки му да подреди документите си и да се подготви психически за битката. Лилия беше намерила свой колега, млад, но амбициозен адвокат, който се беше съгласил да поеме случая на Асен на много по-ниска цена, почти pro bono, впечатлен от историята.
— Намерихме адвокат — каза Ралица, преди Стефан да успее да каже каквото и да било. — Но ще имаме нужда от пари за съдебни такси, за експертизи…
— Ще ги платя — прекъсна я Стефан.
Ралица и Лилия го погледнаха изненадано.
— Ще платя всичко, което е необходимо — повтори той. — Това е моя отговорност.
В този момент Ралица видя в очите му нещо, което не беше виждала отдавна. Не студенина, не амбиция, а… съмнение. Пукнатина в ледената броня.
— Но има едно условие — продължи Стефан. — Ще го направим по моя начин. Щом Виктор иска война, ще я получи. Но няма да воюваме в съда за родителски права. Ще преместим битката на негова територия.
Той се обърна към Лилия.
— Ти си студентка по право. Искам да проучиш всичко за фирмата на Виктор. Всичките му сделки, всичките му договори за последните пет години. Търси слаби места. Нередности. Неплатени данъци. Каквото и да е. Аз ще наема най-добрите финансови ревизори и частни детективи. Щом той използва личния живот, за да атакува в бизнеса, ние ще използваме бизнеса му, за да спасим едно семейство. Ще го ударим там, където най-много ще го заболи – по джоба.
Лилия го гледаше с възхищение. Това беше език, който тя разбираше.
— Ще го направя — каза тя. — Ще го заровя в документи.
— А ти, Рали — обърна се Стефан към жена си. — Твоята роля е най-важна. Ти ще бъдеш до Асен и Мартин. Ще им дадеш подкрепата, от която се нуждаят. Ще се погрижиш детето да мине през този ад с възможно най-малко рани. Защото в края на деня, всичко това го правим заради него.
За първи път от много време насам, те не бяха двама души, живеещи в един апартамент. Бяха екип. Съюзници. Войната беше обявена на два фронта, но сега те щяха да се бият рамо до рамо.
Глава 13: Съдебната зала и скритите козове
Месеците, които последваха, бяха като мъчително спускане в ада. Съдебната битка за Мартин започна, а залата се превърна в арена, на която се разменяха не просто правни аргументи, а кални обвинения и болезнени истини.
Адвокатът на Десислава, Симеонов, беше хлъзгав и безмилостен. Той призова Ралица като първи свидетел. Зададе ѝ въпроси, които я накараха да се почувства виновна, че изобщо се е намесила.
— Вярно ли е, госпожо, че сте станали свидетел на агресивно поведение от страна на господин Асен? Вярно ли е, че сте видели счупена маса и сте чули викове, които са ви накарали да се страхувате за безопасността на детето?
Ралица трябваше да каже истината.
— Да, вярно е. Но…
— Благодаря, повече въпроси нямам — прекъсна я Симеонов, оставяйки думите ѝ да увиснат във въздуха, лишени от контекст.
Той изгради образ на Асен като избухлив, финансово нестабилен и неспособен баща. Представи доказателства за проваления му бизнес, за натрупаните дългове. Извика психолог, който, без да е говорил с Асен, обясняваше как финансовият стрес може да доведе до агресия.
Асен седеше на подсъдимата скамейка и понасяше ударите, смазан и унизен. Неговият млад адвокат правеше всичко възможно, но изглеждаше като битка на Давид срещу Голиат.
Десислава присъстваше на всяко заседание. Седеше до Виктор, който идваше да я подкрепя. Тя избягваше погледа на Асен. По време на показанията си, тя плачеше и разказваше как е живяла в постоянен страх, как е трябвало да избяга, за да защити себе си. Беше перфектно изиграна роля, която съдията, строга жена на средна възраст, изглежда приемаше за чиста монета.
Но докато тази драма се разиграваше в съда, на другия фронт екипът на Стефан работеше денонощно. Лилия се беше заровила в купища фирмени документи. Това, което откри, беше по-скандално, отколкото някой си беше представял. Виктор, в желанието си за бърз растеж, беше допуснал много грешки. Беше използвал офшорни фирми със съмнителна репутация, за да скрие печалби. Беше спечелил няколко по-малки обществени поръчки чрез договори с подизпълнители, които бяха на ръба на закона. Имаше и няколко сделки с имоти, при които цената беше съмнително занижена, което водеше до съмнения за укриване на данъци.
Всяко доказателство беше внимателно събрано и документирано от наетите от Стефан експерти. Те не бързаха. Изчакваха своя момент.
Моментът дойде в деня, в който се очакваше съдът да вземе предварително решение на кого да присъди временните грижи за Мартин до окончателното решение. Всички знаци сочеха, че това ще бъде Десислава.
Адвокатът на Асен стана за последната си пледоария.
— Уважаема госпожо съдия, моят клиент беше представен като чудовище. Но истинското чудовище в тази история не е той. Позволете ми да представя няколко нови доказателства, които хвърлят различна светлина върху мотивите на ищцата.
Той подаде на съдията дебела папка. В нея бяха събрани всички финансови нередности, които екипът на Стефан беше открил. Доклади от ревизори, схеми на парични потоци, доказателства за данъчни измами.
— Какво общо има това с делото за родителски права? — попита Симеонов раздразнено.
— Има много общо, господин адвокат — отвърна спокойно защитникът на Асен. — Тук виждаме модел на поведение. Модел на безскрупулност и незачитане на законите. Но има и нещо по-конкретно. Моля да обърнете внимание на този документ. Това е предварителен договор за покупка на луксозен имот в затворен комплекс извън града. Купувач е господин Виктор Атанасов. Но договорът ще влезе в сила само при едно условие – ако той докаже, че е стабилен семеен мъж, готов да осигури добра среда за дете. Оказва се, че имотът е част от наследство, а възрастната собственичка е поставила това странно, но законово изискване, защото не иска имотът ѝ да отива в ръцете на поредния плейбой.
В залата настана гробна тишина.
— С други думи, уважаема госпожо съдия — продължи адвокатът, а гласът му кънтеше. — Цялото това дело не е за доброто на детето. То е за имотна сделка! Господин Виктор Атанасов се нуждае от Мартин, за да придобие имот! Той използва детето като средство за постигане на бизнес цел! А госпожа Десислава е негов съучастник!
Виктор скочи на крака.
— Това е лъжа! Клевета!
Но лицето му беше пепелявосиво. Беше хванат в капан. Неговият собствен капан.
Съдията гледаше документите, а лицето ѝ ставаше все по-мрачно. Тя вдигна поглед първо към Виктор, после към Десислава. Видя ги не като загрижени родители, а като това, което бяха – конспиратори.
— Съдът ще се оттегли за вземане на решение — каза тя с леден глас.
Когато се върна след половин час, решението ѝ беше безапелационно.
— Временните родителски права над детето Мартин се предоставят на бащата, Асен. Назначава се пълна финансова ревизия на фирмите на господин Виктор Атанасов и се изпраща сигнал до прокуратурата по подозрение за данъчни измами. Следващото заседание се отлага до приключване на разследването.
Чукчето удари. Беше като експлозия. Десислава се разплака. Виктор изглеждаше като човек, който току-що е видял призрака на баща си. Той хвана Десислава за ръка и я извлече от залата, последван от репортери, които вече бяха надушили голямата новина.
Асен стоеше като вцепенен. Не можеше да повярва. Той се обърна към Ралица и Стефан, които седяха на задната редица. В очите му имаше сълзи. Сълзи на облекчение и благодарност.
Те бяха спечелили. Бяха спечелили битката. Но всички в онази зала знаеха, че това е само началото. Прокуратурата щеше да започне разследване. Медиите щяха да ги разкъсат. Войната беше далеч от своя край. Но в този ден, в тази съдебна зала, едно малко момче беше спасено от това да се превърне в разменна монета. И това, поне за момента, беше достатъчно.
Глава 14: Скритият живот и цената на победата
Победата в съда донесе моментно облекчение, но отприщи медийна буря. Името на Виктор Атанасов беше по всички новинарски сайтове, свързано с данъчни измами и съмнителни сделки. Прокуратурата беше бърза и безкомпромисна. Запорираха банковите му сметки и започнаха пълномащабно разследване. Старата история за враждата между баща му и бащата на Стефан беше изровена от журналистите и сега всичко придобиваше вид на епична семейна вендета.
Десислава изчезна от публичното пространство. Под натиска на скандала и финансовия колапс на любовника си, тя се беше покрила. Асен не знаеше къде е и, честно казано, не го интересуваше. Цялата му енергия беше насочена към Мартин и към опитите да възстанови някакво подобие на нормалност в живота им.
Стефан беше героят на деня. Беше си върнал проекта, беше смазал конкурента си и беше помогнал на съседа в беда. Компанията му беше на върха. Но победата имаше горчив вкус. Войната го беше променила. Беше го накарала да погледне в огледалото и да не хареса това, което вижда. Видя баща си. Видя безмилостен играч, за когото целта оправдава средствата.
Една вечер, няколко седмици след делото, той седеше с Ралица на балкона. Беше топла лятна вечер, а въздухът беше изпълнен с аромата на цветята, за които тя се грижеше с такова постоянство.
— Струваше ли си? — попита го тя тихо.
— Спасих компанията. Спасих дома ни. Помогнахме на Асен и Мартин. Би трябвало да си струва — отвърна той, но в гласа му нямаше убеденост.
— Но на каква цена? Един живот е съсипан. Да, Виктор не е светец, но ние го унищожихме.
— Той щеше да направи същото с мен — каза Стефан. — Това беше самозащита.
— Може би. Но се чувствам… мръсна. Всички сме мръсни в тази история.
Настъпи дълго мълчание. После Стефан каза нещо, което шокира Ралица.
— Има нещо, което никога не съм ти казвал. Има още една причина, поради която трябваше да спечеля на всяка цена.
Той ѝ разказа. Преди години, в самото начало на кариерата си, дълго преди да срещне Ралица, той е бил в съдружие с друг човек. Били са млади, амбициозни и са поели огромен риск с първия си голям проект. Но са направили грешни изчисления. Проектът е започнал да губи пари, а банките са ги притискали. В паниката си, Стефан е направил нещо, от което и до днес се срамува. Прехвърлил е всички дългове на фирмата на своя партньор, използвайки вратичка в закона, и е обявил личен фалит, спасявайки само себе си. Партньорът му е загубил всичко – дома си, семейството си.
— Никога не го видях повече — завърши Стефан с празен глас. — Но дългът остана. Не финансов, а морален. През всичките тези години съм градил тази империя, за да докажа на себе си, че не съм онзи страхливец. Че мога да бъда успешен, без да предавам хората. Когато Виктор се появи, аз видях в него призрака на миналото. Отново бях на ръба да загубя всичко. И този път не можех да си позволя да се проваля. Не можех да бъда онзи човек отново.
Ралица го слушаше, а сърцето ѝ се късаше. Това беше скритият живот на съпруга ѝ. Товарът, който беше носил сам през всичките тези години. Демонът, който го беше тласкал напред, който го беше направил студен и пресметлив. Той не се е борил само за пари и сгради. Борил се е за изкупление.
Тя протегна ръка и хвана неговата.
— Ти не си онзи човек, Стефане. Видях какво направи за Асен и Мартин. Да, методите ти бяха сурови. Но мотивът ти… накрая беше правилен. Ти избра да защитиш семейството. Не само нашето, но и тяхното.
В този момент тя осъзна, че и тя се е променила. Вече не беше просто тихата, меланхолична жена, която гледаше живота през прозореца. Беше се борила. Беше взимала трудни решения. Беше прекрачвала граници, които никога не си беше и представяла, че ще прекрачи. И беше открила в себе си сила, за която не беше и подозирала.
— Какво ще правим сега? — попита тя.
— Ще започнем отначало — отвърна той. — И двамата. Ще се опитам да бъда по-добър съпруг. По-добър човек. Ще прекарвам повече време тук, а не в офиса.
— А аз… — каза Ралица, — мисля, че искам да направя нещо повече от това да се грижа за цветя. Лилия ми каза, че в университета търсят доброволци за програма за подпомагане на деца в риск. Мисля да се запиша. Може би мога да помогна и на други като Мартин.
Те седяха мълчаливо, хванати за ръце, докато звездите изгряваха на небето. Войната беше оставила белези по всички тях. Беше ги счупила, но и ги беше изградила наново. Победата не беше сладка, но им беше дала нещо много по-ценно – втори шанс. Шанс да поправят грешките си и да намерят нов смисъл.
Глава 15: Нова рисунка
Измина една година. Есента беше обагрила листата на дърветата в златно и червено. Животът бавно се беше върнал към своя ритъм, но беше различен ритъм. По-спокоен, по-осъзнат.
Стефан спази обещанието си. Преструктурира компанията, делегира повече отговорности и започна да се прибира вкъщи навреме. Започнаха отново да говорят с Ралица – не за проекти и договори, а за книги, за филми, за мечти. Стената между тях бавно, тухла по тухла, се рушеше.
Ралица процъфтяваше в новата си роля. Беше се посветила на доброволческата работа с цялото си сърце. Оказа се, че има талант да достига до уплашени и затворени деца, може би защото никога не беше забравила тъжните очи на Мартин.
Асен беше успял да стъпи на крака. С помощта на Стефан, който му беше дал малък, безлихвен заем, той беше започнал отново. Този път не голям бизнес, а малка работилница за ремонт на електроуреди. Беше добър в това, което правеше, и скоро си беше създал постоянна клиентела. Живееше скромно, но беше спокоен. Беше се превърнал в бащата, който Мартин заслужаваше.
Виктор беше осъден условно за данъчните престъпления, а фирмата му беше пред фалит. Беше изгубил всичко – парите, репутацията, годеницата си. Десислава се беше опитала да се свърже с Асен няколко пъти, искайки да види Мартин, но след като той ѝ беше поставил условие да го прави само в присъствието на психолог, тя се беше отказала. Беше избрала своя път и в него нямаше място за отговорности.
Един слънчев съботен следобед Ралица и Стефан седяха на пейка в парка. Недалеч от тях Асен и Мартин ритаха топка. Момчето се смееше със звънък, щастлив смях, който беше най-красивата музика за ушите на Ралица.
След малко Мартин се затича към тях. В ръцете си държеше нов лист от скицник.
— Това е за вас — каза той и им подаде рисунката.
Този път на листа имаше само една къща. Голяма, цветна, с усмихнато слънце над нея. Пред къщата стояха четири фигури – две големи и две по-малки. Всички се държаха за ръце.
Ралица погледна Стефан. В очите му се четеше същата емоция, която заливаше и нейното сърце. Това не беше просто благодарност. Беше нещо повече. Беше признание, че те, по свой собствен, неочакван начин, се бяха превърнали в семейство. Едно голямо, сложно, белязано от битки семейство, свързано не по кръв, а по избор.
Тя прегърна Мартин.
— Прекрасна е, миличък. Най-красивата рисунка, която съм виждала.
Докато се прибираха към дома, Ралица си мислеше за онази първа рисунка, която беше променила всичко. За въпроса, написан на гърба ѝ. „Може ли да живея и при вас?“
Тогава тя не знаеше какво да отговори. Сега знаеше. Отговорът не беше „да“ или „не“. Отговорът беше в това да отвориш вратата си, да отвориш сърцето си. Да се бориш за тези, които нямат сили да се борят сами. Да рушиш стени, вместо да ги строиш.
Отговорът беше, че понякога, за да намериш собствения си дом, трябва първо да помогнеш на някой друг да намери своя.