Слънчевите лъчи се процеждаха през единственото, покрито с дебел слой прах прозорче на тавана, рисувайки криви пътеки от светлина в полумрака. Във въздуха танцуваха милиарди прашинки, всяка със своя собствена, невидима история. Анна кихна за трети път и раздразнено избърса носа си с опакото на ръката си. Беше си обещала, че ще го направи от месеци – да разчисти този таван, този музей на забравените вещи и спомени, преди да обявят къщата за продан. Сега, когато баща ѝ Стефан беше в болница, а лекарите говореха с недомлъвки и съчувствени погледи, задачата придоби горчива неотложност.
Всяка вещ тук носеше отпечатъка на миналото. Старият дървен кон, на който се люлееше като дете, сега стоеше в ъгъла с олющена боя и едно липсващо око, призрачен страж на детството ѝ. Кутии с пожълтели коледни украшения, списания от осемдесетте с избелели лица на кориците, скърцащ виенски стол с проядена от дървояди седалка. Всичко това беше животът на родителите ѝ, събран и архивиран под покрива, който ги беше пазил.
Анна въздъхна и се зае с един куп стари кашони, натрупани до комина. Бяха от дебел, кафяв картон, надписани с избледняващото мастило на майка ѝ Лидия. „Сватбени спомени“, „Детски дрешки – Анна“, „Документи“. Прокара пръсти по надписите, усещайки лека тръпка. Майка ѝ си беше отишла преди пет години, но присъствието ѝ тук, сред вещите, които бе докосвала, беше почти осезаемо.
Един по-малък, невзрачен кашон беше пъхнат най-отдолу. Нямаше надпис. Любопитството надделя над умората. Анна го издърпа, вдигайки облак прах, който я накара отново да се разкашля. Вътре, увити в пожълтял вестник, лежаха няколко подвързани с твърди корици тетрадки. Изглеждаха като дневници. Сърцето ѝ подскочи. Никога не беше подозирала, че майка ѝ си е водила дневник. Лидия беше сдържан човек, рядко показваше емоциите си и още по-рядко говореше за миналото си. За Анна тя винаги беше просто… мама. Скала на спокойствие и сигурност.
Тя седна на пода, облегна се на една стара ракла и отвори първия дневник. Корицата беше от тъмносин плат, леко протрита по ръбовете. Почеркът на майка ѝ беше елегантен и леко наклонен, почерк на момиче от друго време. Първите страници бяха изпълнени с юношески трепети – вълнения за училище, описания на съученици, мечти за бъдещето. Анна се усмихна. Беше странно и мило да надникне в света на майка си, когато тя е била на нейните години.
Прелистваше страниците, поглъщайки думите. Четеше за първи влюбвания, за трепети по някой съсед, за разочарования и малки победи. Постепенно тонът се променяше. Момичешките мечти отстъпваха място на по-зрели разсъждения. Появи се името на Стефан. Описваше го като мил, добър и всеотдаен. „Той ме гледа с такова обожание“, пишеше Лидия. „Понякога се чувствам виновна, че не мога да му отвърна със същата сила.“
Анна се намръщи. Винаги беше смятала родителите си за перфектната двойка. За нея тяхната любов беше даденост, основата, върху която бе изграден целият ѝ свят.
Продължи да чете. Стигна до последния дневник, този от годината преди да се роди. Почеркът тук беше станал по-трескав, на места буквите бяха размазани, сякаш от сълзи. Имаше много задраскани думи и цели пасажи, изтрити с ярост. Напрежението в редовете беше почти физическо. Лидия пишеше за объркване, за страх, за невъзможен избор.
И тогава, почти в края на тетрадката, Анна стигна до страница, датирана само няколко месеца преди раждането ѝ. Ръцете ѝ инстинктивно се стегнаха около кориците. Имаше само няколко реда, написани с разкривен и припрян почерк, сякаш авторката им се е страхувала някой да не я види.
„Той не знае. Стефан не знае и никога не трябва да разбира. Той е толкова добър, толкова чист. Аз го опетних с лъжата си, но го правя, за да защитя детето си. За да защитя всички ни. Понякога се гледам в огледалото и не се познавам. Как можах да го допусна? Как можах да бъда толкова слаба?“
Сърцето на Анна заблъска в гърдите ѝ като уплашена птица. Каква лъжа? От какво е защитавала детето си?
Тя трескаво прелисти на следващата страница. Там имаше само едно изречение. Едно изречение, което разцепи света ѝ на две.
„Истината е, че човекът, когото смяташ за свой баща…“
Редовете свършваха дотук. Сякаш ръката, която ги е писала, е била прекъсната. Сякаш думите са били твърде ужасни, за да бъдат довършени.
Анна се втренчи в празното място след запетаята. Тишината на тавана внезапно стана оглушителна. Прашинките, танцуващи в слънчевите лъчи, вече не изглеждаха безобидни, а като носители на отровни тайни. Ръцете ѝ започнаха да треперят неконтролируемо. Дневникът падна от тях и се плъзна по прашния под, оставайки отворен на съдбовната страница.
Човекът, когото смяташ за свой баща.
Стефан. Добрият, тихият, любящ Стефан, който я научи да кара колело, който ѝ четеше приказки, който седеше до леглото ѝ, когато беше болна. Човекът, чиито очи търсеше за одобрение, чиято ръка стискаше за подкрепа.
Той… не беше нейният баща?
Въздухът не ѝ достигаше. Студена пот изби по челото ѝ. Светът се завъртя, цветовете се смесиха, а единственото, което виждаше, бяха тези думи, изписани с мастилото на майка ѝ. Думи, които достигаха до нея от миналото, за да унищожат настоящето ѝ.
Глава 2: Пукнатини в основите
Анна седеше на прашния под на тавана още дълго, може би час, може би повече. Времето беше изгубило смисъла си. Тя просто се взираше в отворения дневник, в недописаното изречение, което отекваше в главата ѝ с оглушителна сила. Всяка буква беше жигосана в съзнанието ѝ. Опитваше се да намери друго обяснение. Може би майка ѝ е била разстроена? Може би е било метафора? Може би е писала за някой друг, за някаква измислена героиня?
Но дълбоко в себе си знаеше, че това е самозалъгване. Трескавият почерк, предишните страници, изпълнени с болка и вина… Всичко сочеше към една ужасяваща истина.
Бавно, като в просъница, тя се надигна. Краката ѝ бяха изтръпнали. Прибра дневниците обратно в кашона, затвори го и го бутна в най-тъмния ъгъл, сякаш можеше да скрие и тайната заедно с него. Слезе по скърцащата стълба, стъпвайки механично. Къщата, нейното родно място, изведнъж ѝ се стори чужда. Стените, които я познаваха, сега сякаш я наблюдаваха с осъждане.
В хола, от стената, я гледаха десетки снимки в рамки. Сватбеният ден на Лидия и Стефан. Майка ѝ, млада и красива, но с някаква тъга в очите, която Анна никога преди не беше забелязвала. Стефан, който я гледаше с безкрайна любов. Ето я и нея като бебе, в ръцете на Стефан. Той я целува по челото, а лицето му е озарено от щастие.
Анна се приближи и се взря в собственото си отражение в стъклото на рамката. Опитваше се да намери чертите на Стефан в себе си. Винаги бяха казвали, че прилича на майка си – същите очи, същата форма на лицето. Но носът? Устните? Дали имаше нещо, дори и най-малкото, което да я свързва с мъжа, когото наричаше „татко“? Сега, когато търсеше, не намираше нищо. Паниката започна да я задушава отново.
Телефонът ѝ иззвъня, разцепвайки тишината. Беше съпругът ѝ, Петър.
– Как си, мила? Приключи ли с тавана?
Гласът му, обикновено източник на утеха, сега звучеше далечен и чужд. Как можеше да му обясни? Как можеше да облече в думи това, което разкъсваше душата ѝ?
– Почти… – излъга тя. – Много е прашно. Ще се прибирам скоро.
– Добре. Направил съм салата. И не забравяй, че утре трябва да внесем вноската по кредита. Да не закъснеем пак.
Кредитът. Жилището. Ежедневието. Всичко това изведнъж ѝ се стори толкова незначително, толкова абсурдно. Нейният свят се разпадаше, а той говореше за ипотечната вноска.
– Няма да забравя – каза тя и затвори.
По-късно същата вечер, тя седеше на масата в кухнята и се преструваше, че яде. Петър говореше за работа, за проблеми с някакъв клиент, за плановете им за уикенда. Анна кимаше и издаваше неопределени звуци, но умът ѝ беше на хиляди километри.
– Добре ли си? – попита я той, най-накрая усетил нейното отсъствие. – Изглеждаш бледа.
– Уморена съм. От чистенето.
Той стана и застана зад нея, разтривайки раменете ѝ.
– Разбирам. Тежко ти е. За къщата, за баща ти…
Тя се сви под докосването му. Искаше ѝ се да му каже, да сподели ужасния товар, но думите не излизаха. Какво щеше да си помисли той? Дали щеше да ѝ повярва? Дали щеше да я разбере? Петър беше прагматичен човек, здраво стъпил на земята. За него нещата бяха или черни, или бели. Един стар дневник с неясни изречения едва ли щеше да го впечатли.
На следващия ден посети Стефан в болницата. Той лежеше в леглото, блед и отслабнал, с тръбички, влизащи и излизащи от тялото му. Усмихна ѝ се, когато я видя, и усмивката му беше слаба, но все така топла.
– Моето момиче… – прошепна той.
Анна се наведе и го целуна по сухото, набръчкано чело. Сърцето ѝ се късаше. Този човек я обичаше. Цял живот я беше обичал. Какво значение имаше кръвта?
И все пак… имаше.
Тя седна до леглото му, стискайки ръката му. Опитваше се да води нормален разговор, да говори за времето, за съседите. Но въпросите горяха на езика ѝ. Накрая не издържа.
– Татко… – започна тя, като думата „татко“ заседна в гърлото ѝ. – Разкажи ми за мама. Когато сте се запознали. Каква беше тя?
Очите на Стефан се замъглиха от спомена.
– Тя беше… светлина. Където и да отидеше, ставаше по-светло. Беше малко дива, неспокойна… Аз бях просто едно обикновено момче. Не можех да повярвам, че избра мен.
– Имаше ли… имаше ли други? Преди теб?
Той помълча за миг. Погледът му се отмести към прозореца.
– Всяко красиво момиче има обожатели. Но това е минало. Накрая тя избра мен. И ми подари теб. Ти си най-хубавото нещо, което се е случвало в живота ми, Анна.
Думите му бяха като нож в сърцето ѝ. Той беше искрен. Или беше брилянтен актьор през всичките тези години? Не, не можеше да бъде. Не и Стефан.
– Винаги ли е била щастлива с теб? – настоя тя, усещайки жестокостта на собствените си въпроси.
Той я погледна, този път с нотка на объркване и болка в очите.
– Защо ме питаш всичко това? Нещо случило ли се е?
– Не, нищо. Просто… спомени. Ровя се из старите неща вкъщи и…
Тя не можа да довърши. Разплака се. Стефан се опита да се надигне, но нямаше сили. Само стисна ръката ѝ по-силно.
– Не плачи, детето ми. Каквото и да е, ще мине. Всичко ще бъде наред. Аз съм тук.
Но той не беше. И може би никога не е бил, не и по начина, по който тя си мислеше. Лъжата, за която пишеше майка ѝ, беше пуснала корени преди десетилетия, но отровните ѝ плодове зреехa сега, в тази болнична стая, между едно умиращо тяло и едно разбито сърце.
Глава 3: Сенки от миналото
Дните след посещението в болницата се превърнаха в мъчение за Анна. Тя функционираше на автопилот – ходеше на работа, пазаруваше, плащаше сметки, разговаряше със съпруга си. Но през цялото време част от нея отсъстваше, изгубена в лабиринта на миналото. През нощта не можеше да спи. Лежеше будна, взирайки се в тъмнината, докато недописаното изречение се въртеше в ума ѝ.
Тя знаеше, че не може да остави нещата така. Трябваше да разбере истината, колкото и болезнена да е тя. Кашонът с дневниците я привличаше като магнит. Една вечер, когато Петър беше излязъл с приятели, тя отново се качи на тавана. Този път беше подготвена – носеше си фенерче и бутилка вода. Седна на същото място на пода и отново отвори тетрадките.
Четеше бавно, внимателно, търсейки всякаква следа, всяко име, всяка пропусната подробност. Препрочете страниците, изпълнени с терзания. Лидия пишеше за „него“, без да споменава име. „Той е като буря. Опустошава всичко по пътя си, но те кара да се чувстваш жив.“ „Обеща ми света, а после ме остави с празни ръце.“ „Стефан е моето пристанище, но сърцето ми остана в онази буря.“
И тогава, на една почти измачкана страница, сред списък с покупки, тя го видя. Написано с дребен шрифт в ъгъла, почти като случайна драскулка. Името.
Виктор.
Сърцето ѝ замря. Виктор. Ето го. Ключът. Но кой беше този Виктор? Дневникът не даваше повече подробности. Нямаше фамилия, нямаше описание. Само едно име, което носеше тежестта на една съсипана любов и една доживотна тайна.
Анна осъзна, че трябва да намери някой, който е познавал майка ѝ по онова време. Някой, който не би имал причина да пази тайната на Стефан. Спомни си за леля си Магда, по-голямата сестра на майка ѝ. Не се бяха виждали от години. След смъртта на Лидия двете семейства някак се бяха отдалечили. Магда живееше в друг град, на няколко часа път.
Без да се замисля повече, Анна взе телефона. Ръцете ѝ трепереха, докато набираше номера, който намери в един стар тефтер. След няколко сигнала, отсреща се чу дрезгав, но познат глас.
– Магда? Обажда се Анна, дъщерята на Лидия.
От другата страна на линията настъпи мълчание.
– Анна? Миличка, как си? Не съм те чувала от толкова време. Как е Стефан?
– Не е добре, лельо. В болница е.
– О, горкият човек. Цял живот се мъчи.
Думите на Магда прозвучаха странно. „Цял живот се мъчи.“ Какво искаше да каже?
– Лельо, трябва да те видя. Има нещо важно, което трябва да те попитам. За мама.
Магда отново замълча. Когато проговори, гласът ѝ беше напрегнат.
– За Лидия ли? Минало толкова време… Какво има?
– Не мога по телефона. Мога ли да дойда утре?
Последва дълга пауза. Анна чу как леля ѝ въздъхва тежко.
– Добре. Ела. Но те предупреждавам, дете, някои врати е по-добре да не се отварят.
На следващия ден Анна излъга Петър, че отива да види своя приятелка. Чувстваше се ужасно, но не виждаше друг начин. Пътуването беше напрегнато. В главата ѝ се въртяха хиляди сценарии. Какво щеше да ѝ каже Магда? Дали щеше да потвърди най-лошите ѝ страхове?
Магда я посрещна на вратата на малката си, спретната къща. Беше остаряла, косата ѝ беше напълно бяла, а лицето ѝ – набраздено от бръчки. Но очите ѝ бяха същите – проницателни и малко тъжни, точно като на майка ѝ.
След неловките поздрави и чаша кафе, Анна събра смелост. Извади един от дневниците от чантата си и го постави на масата.
– Намерих това на тавана. Дневниците на мама.
Магда погледна тетрадката и лицето ѝ пребледня.
– О, не. Мислех, че ги е изгорила.
– В тях пише… неща. Тревожни неща. За мъж на име Виктор.
При споменаването на името, Магда трепна, сякаш я удари ток. Тя сведе поглед към ръцете си, сключени в скута.
– Значи все пак си разбрала. Или поне си се досетила.
– Истина ли е? – прошепна Анна, а гласът ѝ пресекна. – Стефан не ми е…
Магда вдигна очи, пълни със сълзи.
– Ох, детето ми. Толкова е сложно. Не е черно и бяло.
И тогава, бавно, с прекъсвания, Магда започна да разказва. Разказа за своята сестра, Лидия – красива, буйна, пълна с живот. Разказа за Стефан, доброто момче от съседния вход, което я обожаваше от разстояние. И разказа за Виктор.
Виктор не бил от техния квартал. Той бил различен. Амбициозен, нахакан, с пари и скъпи дрехи. Идвал от добро семейство, баща му бил важна клечка в града. Виктор бил като вихрушка. Той омагьосал Лидия. Обещавал ѝ живот като по филмите, пътувания, лукс. Тя била лудо влюбена. Двамата имали тайна, страстна връзка.
– Всички я предупреждавахме – каза Магда с треперещ глас. – Казвахме ѝ, че той не е за нея, че само ще я използва и ще я зареже. Но тя не слушаше. Казваше, че не го познаваме, че с нея е различен.
Един ден Лидия разбрала, че е бременна. Била едновременно уплашена и щастлива. Мислела си, че това ще накара Виктор най-накрая да се обвърже с нея, да се опълчи на семейството си.
– Но се случи точно обратното – продължи Магда, бършейки сълзите си. – Когато му казала, той побеснял. Обвинил я, че се опитва да го впримчи. Казал ѝ, че детето не е негово. Предложил ѝ пари, за да… да се отърве от него. Нарекъл я е с думи, които не мога да повторя. И изчезнал. Просто спрял да отговаря на обажданията ѝ, сменил си адреса. Сякаш никога не е съществувал.
Лидия била съсипана. Сама, бременна, отхвърлена. И тогава се появил Стефан. Той знаел за Виктор, знаел за всичко. И въпреки това, предложил на Лидия да се ожени за нея.
– Той ѝ каза: „Ще се оженя за теб. Ще отгледам това дете като мое собствено. Само ми позволи да те обичам.“ – Магда погледна Анна право в очите. – Той те спаси, Анна. Спаси и майка ти. Даде ви име, дом, сигурност. Обичаше те повече от всичко на света. Той може да не е твой биологичен баща, но е единственият баща, когото някога си имала.
Анна слушаше, без да може да промълви и дума. Всяка дума на леля ѝ беше като удар. Картината, която винаги беше имала за своето семейство, се разпадаше на хиляди парченца. Майка ѝ, която винаги ѝ изглеждаше толкова силна, всъщност е била уязвимо, изоставено момиче. А Стефан… неговата любов и саможертва придобиваха нови, героични измерения.
Но заедно с болката и съчувствието, в нея се надигна и нещо друго. Гняв. Студен, изпепеляващ гняв към този непознат мъж, Виктор. Мъжът, който беше изоставил майка ѝ. Мъжът, който беше неин биологичен баща.
– Кой е той? – попита тя с леден глас. – Къде е сега?
Магда поклати глава.
– Не знам. След онази случка името му никога повече не беше споменато в нашата къща. Все едно беше умрял. Но знам, че баща му беше влиятелен. Сигурно е успял в живота. Такива като него винаги успяват.
Анна се изправи. Вече знаеше какво трябва да направи. Не ставаше въпрос за пари или наследство. Ставаше въпрос за справедливост. За нейната майка. За Стефан. За нея самата.
Трябваше да намери Виктор.
Глава 4: Нови герои на сцената
Връщането у дома беше като пътуване през гъста мъгла. Гласът на леля Магда и разказът ѝ отекваха в ума на Анна, преплитайки се с образи от миналото – млада, влюбена Лидия, арогантен непознат, съкрушено сърце и спасителната ръка на Стефан. Гневът, който се беше надигнал у нея, не стихваше. Напротив, той се превърна в студена, твърда решителност.
Петър я посрещна с въпроси. Защо се е забавила толкова? Защо телефонът ѝ е бил изключен? Защо изглежда така, сякаш е видяла призрак? Този път Анна не се опита да го излъже. Седна на дивана в хола, погледна го право в очите и му разказа всичко. За дневника, за недописаното изречение, за посещението при Магда, за Виктор.
Докато говореше, лицето на Петър премина през цяла гама от емоции – от недоверие, през шок, до съчувствие. Когато Анна свърши, той дълго мълча, обработвайки чутото.
– Не мога да повярвам – каза най-накрая. – Стефан… през цялото това време… какъв човек!
– Той е моят баща – отвърна твърдо Анна. – Но имам нужда да намеря другия. Трябва да го погледна в очите. Трябва да разбера защо.
Петър въздъхна.
– Ани, мила, сигурна ли си, че искаш да го направиш? Помисли си само. Този човек е изоставил майка ти бременна. Какъв човек мислиш, че е станал след толкова години? Ако изобщо е жив. Това може да отвори кутията на Пандора.
– Тази кутия вече е отворена – отвърна тя. – И аз няма да намеря покой, докато не видя какво има на дъното ѝ.
Петър видя решителността в очите ѝ и разбра, че няма да я разубеди.
– Добре. Щом си решила, ще бъда до теб. Но как ще го намериш? Имаш само едно име, и то отпреди повече от тридесет години.
Това беше въпросът, който тормозеше и Анна. Как се намира призрак?
През следващите дни тя се превърна в детектив. Започна да рови из старите албуми на майка си, надявайки се да намери снимка, на която е и той. Нямаше нищо. Лидия сякаш беше изличила всяка следа от съществуването му. Анна прекара часове в интернет, търсейки комбинации от името „Виктор“ и различни детайли, които Магда беше споменала – влиятелен баща, бизнес амбиции. Резултатите бяха хиляди. Беше като да търсиш игла в купа сено.
Реши да подходи по-систематично. Опита се да си спомни дали майка ѝ или леля ѝ някога са споменавали името на гимназията, в която са учили. Спомни си смътно за някакъв разговор. Обади се отново на Магда, която потвърди името на училището. Това беше нещо.
В местния архив успя да намери годишниците от онова време. Прелистваше пожълтелите страници с треперещи ръце, разглеждайки черно-белите снимки на млади, усмихнати лица. И тогава го видя. В класа на майка ѝ нямаше момче на име Виктор. Но в по-горния випуск, сред зрелостниците, имаше един. Виктор. Под снимката му пишеше и фамилия.
Сърцето ѝ заблъска силно. Сега имаше пълно име. Вгледа се в снимката. Млад мъж с тъмна коса, самоуверена усмивка и дръзки, почти арогантни очи. Дори на черно-бялата фотография се усещаше харизмата му. Анна почувства смразяваща тръпка. Гледаше лицето на своя биологичен баща.
С пълното му име търсенето в интернет стана много по-лесно. И това, което откри, я остави без дъх.
Виктор не просто беше успял в живота. Той беше станал един от най-големите бизнесмени в страната. Собственик на огромна строителна компания, с интереси в туризма и финансите. Името му се появяваше в бизнес списания, имаше интервюта с него, снимки от бляскави събития. Беше се превърнал в магнат, в човек, който дърпаше конците.
Намери и информация за семейството му. Беше женен за жена на име Ралица, ослепителна блондинка със замръзнала усмивка, която оглавяваше благотворителната им фондация. Имаха и син. Даниел. Студент по право в най-престижния университет в страната. На снимките Даниел изглеждаше като по-младо копие на баща си – същата самоуверена стойка, същият пронизващ поглед.
Анна се взираше в екрана на компютъра, неспособна да помръдне. Това беше светът, от който майка ѝ е била изхвърлена. Свят на богатство, власт и привилегии. Нейният биологичен баща живееше в палат, докато Стефан работеше цял живот в завод, за да ѝ осигури скромен, но достоен живот. Имаше съпруга, син – перфектното семейство. А тя и майка ѝ бяха просто една неприятна тайна, погребана в миналото.
Вълна от несправедливост я заля. Този човек беше изградил империята си върху лъжи и съсипани животи. Беше продължил напред, без дори да погледне назад. Дали някога се беше сещал за Лидия? Дали някога се беше питал какво се е случило с детето му?
Петър влезе в стаята и я видя вцепенена пред монитора. Той погледна снимките на Виктор и неговото семейство.
– Намерила си го.
Анна само кимна, неспособна да говори.
– Господи, Ани… – промълви той. – Тези хора са от друга вселена. Не можеш просто да се появиш на вратата им. Те ще те смачкат.
– Не ме интересува – каза тя, а гласът ѝ беше твърд като стомана. – Той трябва да знае, че съществувам. Трябва да поеме отговорност, не финансова, а морална. Дължи го на майка ми.
Но докато гледаше студените, пресметливи очи на Виктор от лъскавата снимка, Анна разбра, че това няма да е лесно. Това не беше просто семейна драма. Това беше сблъсък на два свята. Свят, в който тя се бореше да плати ипотеката си, и свят, в който синът на нейния баща учеше право, за да защитава богатството, което е трябвало да бъде и нейно. На сцената излизаха нови герои, а залогът ставаше все по-висок.
Глава 5: Първият сблъсък
Решението беше взето, но пътят напред беше неясен и плашещ. Как се приближаваш до човек като Виктор? Не можеше просто да му се обади по телефона или да му изпрати имейл. Подобни съобщения вероятно се филтрираха от десетки асистенти и секретарки. Трябваше да го направи лично.
Петър беше ужасен от тази идея.
– Ти луда ли си? Да отидеш в офиса му? Бодигардовете му ще те изхвърлят на улицата, преди да си кажеш името. Този човек не е кварталният бакалин, Анна. Той е опасен. Хора като него не обичат изненадите.
– А какво предлагаш? Да му изпратя поздравителна картичка? „Честито, имаш дъщеря, за която не подозираш“? – сопна се тя. Напрежението между тях растеше с всеки изминал ден. Петър се опитваше да я предпази, но в нейните уши това звучеше като съмнение в силата ѝ.
– Предлагам да помислиш! – повиши тон и той. – Какво точно искаш да постигнеш? Да му кажеш „здрасти, тате“? Да искаш пари? Да му развалиш семейството? Защото рискуваш да съсипеш и нашето, докато преследваш призраци!
Думите му я заболяха.
– Не става въпрос за пари, Петър, и ти го знаеш много добре! Става въпрос за истината. И не преследвам призраци, а напълно реален човек, който е причинил огромна болка.
Конфликтът остана да виси във въздуха, тежък и неприятен. Анна знаеше, Lhe Петър има право да се притеснява, но не можеше да се откаже. Беше стигнала твърде далеч.
В крайна сметка тя измисли план. Проучи компанията на Виктор. Разбра, че централният им офис се намира в огромна, остъклена сграда в центъра на столицата. Място, което крещеше „власт“ и „недостъпност“. Но също така разбра, че веднъж седмично Виктор имаше навика да обядва в един и същ луксозен ресторант на партерния етаж на сградата. Това беше нейният шанс.
В уречения ден Анна се облече в най-хубавите си, но строги дрехи. Искаше да изглежда сериозна, а не като някоя изпаднала в беда молителка. Сърцето ѝ биеше лудо, докато влизаше в ресторанта. Атмосферата беше тиха и изискана. Повечето маси бяха заети от мъже в скъпи костюми, които говореха тихо и уверено.
Тя го видя веднага. Седеше на сепаре в ъгъла, сам, вглъбен в някакви документи. На живо изглеждаше още по-внушителен, отколкото на снимките. Косата му беше прошарена, но стойката му беше изправена, а аурата, която излъчваше, беше на човек, свикнал да командва.
Анна пое дълбоко дъх и тръгна към неговата маса. Всеки неин мускул крещеше да се обърне и да избяга. Сервитьор се опита да я спре, но тя го подмина с решителна крачка. Застана пред масата на Виктор.
Той вдигна поглед от документите си, леко раздразнен от прекъсването. Очите му, същите онези дръзки очи от снимката, я измериха от глава до пети. В тях нямаше и следа от разпознаване. За него тя беше просто една непозната жена.
– Мога ли да ви помогна? – попита той с леден, безизразен тон.
– Казвам се Анна – започна тя, като се стараеше гласът ѝ да не трепери. – И трябва да говоря с вас. Става въпрос за жена на име Лидия.
При споменаването на името, Анна видя нещо да трепва в очите му. Една почти незабележима промяна, мигновено проблясване на нещо, което можеше да е изненада или спомен. Но то изчезна толкова бързо, колкото се беше появило. Маската на безразличие отново падна на лицето му.
– Не познавам такава жена – отвърна той и отново сведе поглед към документите си, давайки ѝ да разбере, че разговорът е приключил.
– Лъжете – каза Анна, този път по-смело. – Познавали сте я много добре. Преди повече от тридесет години.
Виктор въздъхна отегчено, сякаш тя беше досадна муха.
– Госпожо, не знам каква игра играете и кой ви е изпратил, но си губите времето. А и моето. Сега, ако обичате, ме извинете.
Той направи знак на охранителя, който стоеше дискретно на няколко метра от тях.
Анна знаеше, че има само още няколко секунди. Бръкна в чантата си и извади малка, избеляла снимка. Беше единствената снимка на майка ѝ като младо момиче, която беше намерила. Сложи я на масата пред него.
– Тя е починала преди пет години. Но преди да си отиде, е оставила нещо. Дневник. В който разказва за вас.
Виктор дори не погледна снимката. Погледът му остана вперен в Анна, студен и аналитичен. Той вече не изглеждаше отегчен, а по-скоро напрегнат.
– Какво искате? Пари? – попита той тихо, така че само тя да го чуе. – Кажете сума и да приключваме с този цирк.
Думите му я удариха като плесница. Той дори не се опита да отрече. Просто прие, че тя е поредният изнудвач.
– Не искам парите ви – изсъска тя, а гневът надделя над страха. – Искам да погледнете тази снимка и да ми кажете в очите, че не помните жената, която сте изоставили, докато е носила детето ви. Вашето дете.
Охранителят вече беше до тях, едър мъж с безизразно лице.
– Има ли проблем, господин Виктор?
Виктор вдигна ръка, за да го спре. Той се облегна назад в сепарето и най-накрая погледна снимката. Взира се в нея за няколко секунди. Лицето му остана непроницаемо.
– Много момичета са оставяли свои дневници и фантазии през годините – каза той с равен глас, бутайки снимката обратно към нея. – Аз имам семейство. Имам репутация. Имам и много добри адвокати. Съветвам ви да забравите за тези глупави истории и да не ме безпокоите повече. Защото ако го направите, ще съжалявате.
Това беше заплаха. Ясна и недвусмислена.
– Госпожо, моля, последвайте ме – каза охранителят, хващайки я леко, но здраво за лакътя.
Анна се остави да я изведат. Чувстваше се унизена, победена. Докато минаваше през ресторанта, усещаше любопитните погледи на останалите клиенти. Когато излезе на улицата, слънчевата светлина я заслепи. Краката ѝ трепереха.
Срещата беше катастрофа. Той не само отрече всичко, но и я заплаши. Беше я видял не като дъщеря, а като проблем, който трябва да бъде елиминиран.
Но докато стоеше на тротоара, сред шума на града, Анна си спомни онзи мимолетен проблясък в очите му. Той помнеше. Зад ледената фасада, зад заплахите и парите, той помнеше Лидия. И това означаваше, че се страхува.
Анна не се чувстваше победена. Напротив. Сега битката беше започнала наистина.
Глава 6: Семейна буря
Прибирането у дома беше кошмарно. Думите на Виктор – студени, подигравателни, заплашителни – отекваха в главата ѝ. „Ще съжалявате.“ Какво означаваше това? Какво можеше да ѝ направи човек като него? Анна се чувстваше малка и уязвима.
Петър я чакаше в хола. Щом видя изражението ѝ, разбра, че нещата не са минали добре.
– Разкажи ми – каза той тихо.
Тя му разказа всичко, без да спестява нито дума – за ледения му поглед, за предложението за пари, за прикритата заплаха. Докато говореше, видя как лицето на Петър се свива от гняв и безпокойство.
– Знаех си! – избухна той, когато тя свърши. – Знаех си, че ще стане така! Казах ли ти да не ходиш? Казах ли ти, че този човек е опасен? Но ти не слушаш! Ти си наумиш нещо и не виждаш нищо друго!
– А какво трябваше да направя, Петър? Да седя и да чакам? Да оставя този човек да се измъкне безнаказано?
– Да! Точно това! Защото това не е твоята битка, Анна! Това е било преди тридесет години! Какво общо имаш ти? Той не те познава, не те иска! Защо се навираш между шамарите?
– Защото това е моят живот! Моята история! Не разбираш ли? Всичко, в което съм вярвала, е било лъжа! Имам право да знам истината!
– А ние имаме да плащаме ипотека! – изкрещя той, а вената на челото му изпъкна. – Имаме си нашите проблеми! Съвсем реални! Не можем да си позволим да водим войни с милионери! С какво ще се бориш срещу него? С дневника на майка ти ли? Той ще ни съсипе, Анна! Ще ни съсипе!
За пръв път Петър изглеждаше наистина уплашен. И неговият страх се прехвърли и върху нея. Той имаше право. Те бяха обикновено семейство. Единственият им актив беше апартаментът, за който щяха да плащат още двадесет години. Единствената им сила беше тяхната връзка, а сега и тя се пропукваше под напрежението.
Скандалът продължи дълго, изпълнен с горчиви обвинения и неизказани страхове. Накрая и двамата се изтощиха и замлъкнаха, но напрежението остана да виси в стаята като гъст дим. Анна отиде в спалнята и се заключи. Чувстваше се по-самотна от всякога. Не само се беше изправила срещу безскрупулен враг, но и губеше подкрепата на най-близкия си човек.
На следващия ден получи обаждане от болницата. Състоянието на Стефан се беше влошило. Анна хукна натам, а сърцето ѝ беше свито на топка от вина. Дали нейните действия, стресът, който му причиняваше с въпросите си, не бяха допринесли за това?
Намери го по-слаб от всякога. Дишаше трудно, а погледът му беше замъглен. Той обаче я позна и се опита да се усмихне.
– Дошла си…
– Тук съм, татко. Няма да те оставя – прошепна тя, стискайки ръката му.
Тя седя до него часове наред, в тишина. Гледаше изтерзаното му лице и си мислеше за саможертвата, която беше направил. Той беше поел отговорността за чуждо дете, дал му беше името си, любовта си, целия си живот. А тя, в търсене на биологичната истина, може би го убиваше.
Внезапно Стефан отвори очи и я погледна с неочаквана яснота.
– Ти знаеш, нали? – прошепна той.
Анна замръзна.
– Какво да знам?
– За майка ти… за мен… за… него. Видях го в очите ти последния път. Въпросите ти…
Сълзите се стичаха по бузите на Анна. Тя не можеше да отрече. Само кимна.
Стефан въздъхна тежко, един дълъг, хриптящ звук.
– Не исках да разбираш така. Никога не исках да носиш този товар. Исках да те предпазя.
– Защо, татко? Защо си го направил? Защо си живял в тази лъжа?
– Защото обичах майка ти – каза той просто. – Обичах я повече от всичко. Тя беше съсипана, сама. Той я беше унищожил. Аз просто исках да събера парченцата. Исках да ѝ дам семейство. Да ти дам семейство. Когато те видях за първи път… толкова малка, толкова беззащитна… ти стана моя. В сърцето ми. В душата ми. Кръвта няма значение, Анна. Любовта има.
Той започна да кашля, пристъп, който разтърси цялото му крехко тяло. Анна извика сестрата.
Когато пристъпът премина, Стефан беше напълно изтощен. Той стисна ръката ѝ.
– Обещай ми нещо. Не го търси. Не му позволявай да те нарани и теб. Той не заслужава. Ти имаш всичко, от което се нуждаеш. Имаш добро сърце. Имаш Петър. Не разрушавай живота си заради него. Моля те.
Анна плачеше неудържимо. Как можеше да му обещае такова нещо? Но в този момент, гледайки го как се бори за всеки дъх, тя не можеше да му откаже.
– Обещавам – излъга тя, а думите оставиха горчив вкус в устата ѝ.
Тя излезе от болничната стая със сърце, разкъсано на две. От една страна беше признанието на Стефан, неговата безгранична любов и последната му молба. От друга – ледените очи на Виктор и бруталната несправедливост на всичко това.
Обещанието, което беше дала, я тежеше. Но заплахата на Виктор вече не беше просто абстрактен страх. Тя беше реална. И може би Стефан и Петър бяха прави. Може би трябваше да се откаже, преди да е станало твърде късно.
Глава 7: Подмолни течения
Докато Анна беше разкъсвана от съмнения, Виктор не си губеше времето. Срещата в ресторанта го беше разтърсила много повече, отколкото беше показал. Появата на тази жена, дъщерята на Лидия, беше като призрак от миналото, който заплашваше да събори грижливо изградения му свят. Той не беше глупав. Разбра, че тя няма да се откаже лесно. И реши да действа пръв.
Още същия следобед привика сина си Даниел в кабинета си. Кабинетът беше огромен, с прозорци от пода до тавана, които разкриваха гледка към целия град. Беше обзаведен с тежки мебели от тъмно дърво и модерно изкуство – демонстрация на богатство и власт.
Даниел влезе с леко отегчен вид. Той беше свикнал с тези внезапни повиквания. Обикновено баща му искаше отчет за следването му или му възлагаше някаква дребна задача, свързана с бизнеса, за да го „калява“.
– Какво има, татко? Имам изпит утре.
Виктор не го погледна. Стоеше до прозореца, с гръб към сина си.
– Има един проблем. Една жена. Казва се Анна.
Той накратко и без никаква емоция му разказа за случката в ресторанта. Спести му детайлите за Лидия и за това коя всъщност е Анна. Представи я просто като изнудвачка, която се опитва да се възползва от името му, твърдейки, че има някакви стари истории.
– Искам да знам всичко за нея – каза Виктор, обръщайки се към Даниел. Очите му бяха студени и твърди. – Къде живее, къде работи, с кого е женена, има ли дългове, има ли слаби места. Всичко.
Даниел повдигна вежди.
– Защо не възложиш това на адвокатите? Или на хората от охраната? Аз имам да уча.
– Защото адвокатите оставят следи. А охраната са твърде груби. Ти си умен. Учиш право. Приеми го като практическо упражнение. Искам да подходиш дискретно. Не искам тя да разбере, че я проучваме. Просто събери информация. Искам да знам с какво разполагаме, преди да предприемем следващата стъпка.
В гласа на баща му имаше стоманена нотка, която не търпеше възражение. Даниел разбра, че това не е обикновена задача. Имаше нещо повече. Нещо лично. Това събуди любопитството му.
През следващите няколко дни Даниел използва уменията си и връзките на баща си, за да събере информация за Анна. Беше изненадващо лесно. Обществени регистри, социални мрежи, няколко дискретни телефонни обаждания… Картината бързо се сглоби. Анна, омъжена за Петър, служител в малка фирма. Живееха в апартамент с ипотечен кредит. Баща ѝ, Стефан, в болница с тежка диагноза. Нямаха много пари, нямаха влиятелни приятели. Бяха обикновени, уязвими хора.
Даниел докладва на баща си.
– Изглеждат точно като опортюнисти – каза той с лека доза презрение. – Вероятно са видели името ти в някое списание и са решили да си пробват късмета. Дълговете им ги притискат.
Виктор кимна бавно, обмисляйки информацията.
– Добре. Това е полезно.
Но Даниел не спря дотук. Нещо в цялата история не му даваше мира. Защо баща му беше толкова разтревожен от една обикновена изнудвачка? Реши да предприеме следваща стъпка, без да казва на Виктор. Искаше да види тази жена със собствените си очи.
Той намери адреса ѝ и един следобед паркира колата си на улицата пред блока ѝ. Чакаше. Видя я да се прибира от работа, натоварена с покупки. Изглеждаше уморена и притеснена. Не приличаше на хищна измамница. Имаше нещо… тъжно в нея.
Той реши да рискува. Излезе от колата и я последва към входа.
– Извинете! – извика той.
Анна се обърна. Видя пред себе си млад, добре облечен мъж, който излъчваше увереност. Лицето му ѝ се стори смътно познато, но не можа да се сети откъде.
– Да?
– Казвам се Даниел – представи се той, без да споменава фамилията си. – Аз съм студент по право. Разбрах, че имате… да кажем, правен казус, свързан с едно доста известно име. Един мой професор спомена, че търсите консултация.
Лъжата се изля от устата му с лекота, която изненада и него самия.
Анна го погледна подозрително.
– Не знам за какво говорите. Не съм търсила консултация.
– Може би не вие лично. Но историята е доста необичайна и представлява интерес от академична гледна точка. Става въпрос за стари семейни тайни, предполагаемо бащинство…
При тези думи Анна пребледня. Разбра, че това не е случайно. Този човек знаеше. Но кой беше той? И кой го изпращаше?
– Кой сте вие? – попита тя с рязък тон.
– Както казах, студент. Но също така съм човек, който вярва, че делата за клевета и опит за изнудване могат да имат много сериозни последици. Особено когато ответната страна разполага с неограничени ресурси. Говоря за огромни обезщетения, дори затвор. Просто приятелски съвет. Понякога е по-добре човек да се откаже навреме, преди да е загубил всичко, което има.
Сега тя разбра. Той не беше случаен студент. Той беше пратеник. Заплахата беше същата като тази на баща му, но облечена в юридически термини, което я правеше още по-зловеща. И тогава, вглеждайки се в лицето му, тя го позна. Това беше синът от снимките. Нейният… полубрат.
Стомахът ѝ се преобърна.
– Значи той ви е изпратил – каза тя с леден глас. – Изпратил е собствения си син да заплашва собствената си дъщеря. Колко мило.
Даниел беше стъписан. Той не очакваше това. Дъщеря? Баща му му беше казал, че е изнудвачка.
– За какво говорите? Вие сте луда.
– Не съм луда. Аз съм дъщеря на Лидия. Попитайте баща си. Той знае много добре коя е тя. И кой съм аз. Предайте му, че не ме е уплашил. Нито той, нито неговият… студент по право.
Тя се обърна, влезе във входа и затръшна вратата след себе си. Остави Даниел на улицата, напълно объркан.
Дъщеря? Възможно ли беше това? Дали баща му го беше излъгал? Даниел се качи в колата си, а умът му препускаше. Той беше дошъл тук, за да сплаши една опортюнистка, а си тръгваше с подозрението, че може би току-що е заплашил собствената си сестра. Светът, който познаваше, започваше да се пропуква по ръбовете. А подмолните течения, задвижени от баща му, заплашваха да се превърнат в разрушително цунами.
Глава 8: Съдебни битки
Срещата с Даниел разтърси Анна до основи. Заплахата вече не беше просто сянка, а реалност с лице и име. Идеята, че Виктор е способен да използва собствения си син като оръжие срещу нея, я отврати, но и я уплаши до смърт. Те бяха готови на всичко, за да я накарат да млъкне.
Страховете ѝ се потвърдиха няколко дни по-късно. На вратата се позвъни. Беше куриер, който ѝ връчи дебел, официално изглеждащ плик. Вътре имаше писмо от една от най-големите и скъпи адвокатски кантори в страната.
Петър беше до нея, докато тя четеше документа с треперещи ръце. Беше официално предупредително писмо. В него се твърдеше, че тя, Анна, е предприела кампания на тормоз и преследване срещу техния клиент, господин Виктор. Обвиняваха я в опит за изнудване и накърняване на доброто му име. Писмото завършваше с ултиматум: ако не прекрати незабавно всякакви контакти и не подпише декларация, че се отказва от „неоснователните си и клеветнически твърдения“, срещу нея ще бъде заведено съдебно дело за тормоз и ще бъде потърсено обезщетение за морални вреди в размер на шестцифрена сума.
– Край. Свършено е – промълви Петър, свличайки се на стола. Лицето му беше пепелявосиво. – Те ще ни вземат апартамента. Ще ни съсипят. Казах ти, Анна! Казах ти!
Паниката, която се надигаше у нея, беше непоносима. Шестцифрена сума. Те дори не можеха да си представят толкова пари. Това беше краят. Виктор беше натиснал ядреното копче.
– Не могат да го направят – каза тя, но гласът ѝ беше слаб и неуверен. – Истината е на моя страна.
– Каква истина? – извика Петър, обзет от отчаяние. – Твоята дума срещу неговата! Една домакиня с ипотека срещу мултимилионер с армия от адвокати! Кой мислиш, че ще спечели в съда?
През следващите дни къщата им се превърна в бойно поле. Страхът и отчаянието на Петър се сблъскваха с ината и чувството за справедливост на Анна. Той я молеше да подпише декларацията, да забрави всичко, да спаси това, което им е останало. Тя отказваше. Да подпише означаваше да признае, че е лъжкиня. Означаваше да предаде паметта на майка си и саможертвата на Стефан.
Знаеше, че не може да се справи сама. Нуждаеше се от адвокат. Но как можеше да си позволи такъв? Хонорарите на добрите адвокати бяха астрономически. Тя се обади на няколко кантори. Щом чуеха името на Виктор, или ѝ отказваха директно, или назоваваха суми, които бяха напълно непосилни за нея. Никой не искаше да се изправя срещу него.
Тъкмо когато беше на ръба на отчаянието, се сети за нещо, което Стефан беше споменал преди години. За негов стар приятел от казармата, Симеон, който станал адвокат. Не се бяха виждали отдавна, но Стефан винаги говореше за него с уважение. Казваше, че е честен човек, от старата школа.
Анна намери името му в телефонния указател. Офисът му не беше в лъскава сграда, а в стара кооперация, на партерен етаж. Кабинетът му беше малък, затрупан с папки и книги. Самият Симеон беше възрастен мъж, с гъста бяла коса и уморени, но проницателни очи. Той я изслуша внимателно, без да я прекъсва. Анна му разказа всичко, показа му дневника и писмото от адвокатите на Виктор.
Когато тя свърши, Симеон дълго мълча, потропвайки с пръсти по бюрото си.
– Познавам кантората, която те заплашва – каза той накрая. – Те са акули. Безскрупулни и много добри. А Виктор… той има пари и власт да купи половината съдебна система, ако се наложи. Това е много, много тежък случай.
Сърцето на Анна се сви. Значи и той щеше да ѝ откаже.
– Но – продължи Симеон и в очите му проблесна искра, – аз мразя насилниците. И обичам невъзможните каузи. Познавах баща ти. Стефан е един от най-достойните мъже, които съм срещал. Да го направиш заради него, си струва.
– Но аз не мога да си позволя хонорара ви…
Симеон махна с ръка.
– Няма да говорим за хонорари сега. Приеми го като професионално предизвикателство. Или като услуга за стар приятел.
Надеждата, която Анна беше почти изгубила, започна да се възражда.
– Какво ще правим?
– Първо, няма да подписваш никакви декларации. Това би било равносилно на самопризнание. Ще подготвим отговор на тяхното писмо. Ще бъдем твърди, но коректни. И ще започнем да събираме доказателства. Дневникът е добро начало, но е косвено доказателство. Думите на майка ти, написани преди толкова години. Те ще твърдят, че е била емоционално нестабилна, че си го е измислила. Нуждаем се от нещо повече. Свидетели. Други писмени доказателства. Нещо, което да свърже Виктор с майка ти по неоспорим начин.
Симеон беше откровен за трудностите. Доказването на бащинство след толкова много години, без съгласието на предполагаемия баща за ДНК тест, беше почти невъзможно. А делото за тормоз, с което я заплашваха, беше напълно реална опасност. Те можеха да изкарат нейните опити да се свърже с него като целенасочено преследване.
– Това ще бъде дълга и мръсна битка, Анна – предупреди я той. – Те ще се опитат да те смачкат, да те дискредитират, да те изкарат луда или алчна. Трябва да си готова за това.
Анна кимна. Вече нямаше връщане назад. Сблъсъкът вече не се водеше в ресторанти и по тъмни улици. Той се пренасяше на официална територия – в съда. Започваше битка, в която оръжията бяха параграфи от закона, а залогът беше не просто истината, а цялото ѝ бъдеще.
Глава 9: Предателства и съюзи
Докато адвокатите на двете страни си разменяха заплашителни писма, животът на участниците в драмата продължаваше, но вече нищо не беше същото. Тайната, излязла наяве, започна да разяжда основите и на двете семейства, създавайки неочаквани пукнатини и още по-неочаквани съюзи.
В луксозния дом на Виктор напрежението можеше да се разреже с нож. Съпругата му, Ралица, не беше глупава жена. Тя забеляза промяната в поведението на мъжа си след „инцидента“ в ресторанта. Той стана по-раздразнителен, по-затворен, водеше дълги, тихи разговори с адвокатите си. Когато видя извлеченията от кредитните карти с огромни суми, платени на адвокатската кантора, тя реши да поиска обяснение.
– Какво става, Виктор? – попита го тя една вечер. – Защо плащаме тези безумни хонорари? Да не би някоя от сделките ти да се е провалила?
– Не се занимавай с неща, които не разбираш, Ралице. Просто бизнес – отвърна той рязко, без да вдига поглед от таблета си.
– Бизнес ли? Или поредната ти мръсна тайна? – тонът ѝ беше леден. Годините, прекарани в брак, изграден повече върху удобство и социален статус, отколкото върху любов, я бяха научили да разпознава лъжите му. Тя винаги беше усещала една студенина у него, една част от живота му, до която никога не беше допускана.
– Нямам тайни от теб – излъга той.
– Така ли? А името Лидия говори ли ти нещо?
Виктор замръзна. Вдигна бавно глава и я погледна. В очите му за първи път от много време Ралица видя не арогантност, а страх.
– Откъде знаеш това име?
– Хората говорят, Виктор. Особено когато някой е изгонен от ресторант пред очите на всички. Една моя приятелка беше там. Разказа ми за жена, която те е конфронтирала. Жена на име Анна. Малко ровене и пъзелът започва да се сглобява.
Той скочи на крака.
– Не се меси! Чуваш ли? Това не те засяга!
– Не ме засяга? Човек, с когото си прекарал двадесет и пет години, бащата на детето ми, да има незаконна дъщеря и това да не ме засяга? Ти си се подиграл с целия ми живот! Бракът ни, семейството ни… всичко е било построено върху лъжа!
Сцената беше грозна. Крещяха си един на друг, изкарвайки наяве години натрупано недоволство и неизказани обиди. Ралица осъзна, че целият ѝ живот на блясък и лукс е просто позлатена клетка.
В същото време, в малкия апартамент на Анна и Петър, се случваше обратният процес. След първоначалния си шок и страх, Петър започна да вижда нещата по различен начин. Той виждаше как съпругата му страда, как се бори не за пари, а за достойнство. Виждаше заплахите, които получаваше, и несправедливостта на всичко това. Един ден, след поредния напрегнат разговор с адвоката Симеон, Анна се прибра напълно съсипана.
– Може би ти беше прав – каза тя с празен глас. – Може би трябва да се откажа. Те са твърде силни.
Петър отиде при нея и я прегърна.
– Не. Аз не бях прав. Бях страхливец. Мислех само за апартамента, за парите. А ти се бориш за нещо много по-важно. И аз няма да те оставя сама в това. Ще се борим заедно. Дори да загубим всичко, ще се имаме един друг.
Това беше повратната точка за тях. Кризата, която заплашваше да ги раздели, всъщност ги сплоти повече от всякога. Любовта им се оказа по-силна от страха.
Най-голямата изненада обаче дойде от друго място. Леля Магда, която се чувстваше виновна, че е разкрила само част от истината, се обади на Анна.
– Има още нещо, което трябва да знаеш – каза тя с треперещ глас. – След като Лидия почина, докато разчиствах нещата ѝ, намерих кутия със стари писма. Писма от нея до Виктор, които той никога не е отворил, а просто ѝ ги е върнал обратно. И няколко чернови на писма, които тя така и не е изпратила.
Сърцето на Анна подскочи.
– Какво пише в тях?
– Всичко, миличка. Всичко. Как го моли да се върне, как му разказва за бременността си, за страховете си, за любовта си. Как описва болката си, когато той я е отхвърлил. Това е доказателството, от което се нуждаеш. Думите на майка ти, написани в онзи момент.
Магда обеща да ѝ изпрати писмата веднага. Това беше пробивът, за който адвокатът Симеон се надяваше. Дневникът можеше да бъде оспорен като лични фантазии, но тези писма бяха директна комуникация. Те доказваха, че Лидия е информирала Виктор за бременността си и че той е бил наясно.
Така, докато едно семейство се разпадаше под тежестта на стари предателства, друго намираше нова сила в единството си. Бяха се формирали неочаквани съюзи – съпруг, който преодолява страха си, и леля, която намира смелост да разкрие цялата истина. Бойното поле се изравняваше. Анна вече не беше сама. Тя имаше любовта на съпруга си, свидетелството на леля си и най-силното оръжие от всички – гласът на майка си, идващ от миналото чрез нейните писма.
Глава 10: Разкрити тайни
Кутията с писмата пристигна два дни по-късно. Анна я отвори с благоговение, сякаш отваряше свещена реликва. Вътре, грижливо сгънати и пожълтели от времето, лежаха листовете хартия, изписани с познатия почерк на Лидия. Докато четеше, сълзите се стичаха по лицето ѝ. Това не бяха просто думи. Това беше агонията на майка ѝ, излята на хартия. Момичешката любов, превърнала се в отчаяние. Надеждата, смазана от жестокост.
„Виктор, защо не ми вярваш? Това дете е плод на нашата любов, на онези нощи, в които ми обещаваше целия свят. Не искам нищо от теб, само да бъдеш до мен, до нас…“
„Днес те видях на улицата. Беше с друга. Смееше се. Сърцето ми се пръсна. Дали някога се сещаш за мен?“
„Той ми предложи да се ожени за мен. Стефан. Той знае всичко и въпреки това ме иска. Той е добър човек, Виктор. Много по-добър от теб. Но аз все още обичам теб. Проклета да съм…“
Писмата бяха съкрушително доказателство. Анна ги занесе веднага на Симеон. Адвокатът ги прочете внимателно, а лицето му ставаше все по-сериозно.
– Това променя всичко – каза той накрая. – Това е куршумът, от който се нуждаехме. С тези писма можем да докажем, че той е знаел. Тяхната теза за изнудване се срива. Сега ние сме в по-силна позиция.
Междувременно, скандалът в къщата на Виктор беше достигнал своята кулминация. Ралица, съкрушена от лъжата, беше събрала куфарите си и се беше преместила в хотел. Заявила му беше, че иска развод. За Виктор това беше катастрофа. Не толкова заради емоционалната загуба, колкото заради социалния скандал и финансовите последици. Един развод би разделил империята му и би опетнил публичния му образ на перфектен съпруг и баща.
Даниел беше в средата на тази буря. Той беше станал свидетел на ужасния скандал между родителите си. Чу думите на майка си, обвиненията ѝ. И чу как баща му, притиснат до стената, най-накрая призна истината. Призна за Лидия, за бременността, за това как я е отхвърлил.
За Даниел това беше шок. Светът му се преобърна. Баща му, когото винаги беше боготворил като модел за подражание, се оказа лъжец и страхливец. Жената, която беше заплашвал, не беше изнудвачка. Тя беше негова сестра.
Той се затвори в стаята си, объркан и отвратен. Чувстваше се съучастник в престъпление. Беше позволил на баща си да го използва като пионка в мръсната си игра. Вината го разяждаше. Образът на Анна, уморена и тъжна, но с гордост в очите, не излизаше от ума му.
Една вечер, неспособен повече да издържа на лъжата, Даниел направи нещо немислимо. Намери телефонния номер на Анна и ѝ се обади.
– Ало? – гласът на Анна отсреща беше предпазлив.
– Аз съм. Даниел.
Настъпи дълго мълчание.
– Какво искаш? Още заплахи ли?
– Не – каза той, а гласът му беше дрезгав. – Искам да се извиня. И… искам да ти помогна.
Анна беше смаяна.
– Да ми помогнеш? Защо?
– Защото разбрах истината. Чух я от неговата уста. И това, което е направил… на майка ти, на теб… е отвратително. Аз не искам да бъда част от това.
Даниел ѝ разказа за скандала между родителите си, за признанието на Виктор. Разказа ѝ колко уплашен е баща му от развода и от публичния скандал.
– Той се страхува най-много от едно нещо – каза Даниел. – Да не се разчуе. Репутацията му е всичко за него. Вашето дело, съчетано с развода на майка ми… това ще го унищожи публично. Това е неговата ахилесова пета.
Той ѝ даде името на адвоката, който се занимаваше с личните дела на баща му, както и някои детайли за финансовото състояние на компанията, които биха могли да бъдат използвани като лост за натиск.
– Защо го правиш? – попита отново Анна, все още неспособна да повярва.
– Защото е правилно – отвърна Даниел. – И защото… може би някъде там, в целия този хаос, аз имам сестра. И не искам първото нещо, което съм направил за нея, да бъде заплаха.
Разговорът приключи, оставяйки Анна в състояние на шок. Тайната беше разкрита. Не само за нея, но и за всички останали. Лъжата беше излязла на повърхността и беше отровила всичко, до което се беше докоснала. Семейството на Виктор се разпадаше. Синът му беше обърнал гръб на баща си и беше застанал на нейна страна.
Всички карти вече бяха на масата. Анна държеше писмата на майка си, а сега, благодарение на Даниел, знаеше и най-големия страх на Виктор. Предстоеше финалният сблъсък.
Глава 11: Морални дилеми
Информацията от Даниел, съчетана с писмата, даде на Анна и Симеон огромно предимство. Те вече не бяха просто в отбранителна позиция. Можеха да атакуват. Симеон беше във възторг.
– Сега ще ги хванем в клещи! – каза той, потривайки ръце. – Ще използваме заплахата от публичен скандал. Ще изпратим копие от писмата до медиите, ако се наложи. Ще го принудим да седне на масата за преговори и да приеме всички наши условия. Можем да поискаме публично признание, солидно обезщетение за причинените морални вреди през всичките тези години. Можем да го съсипем, Анна!
Думите на Симеон трябваше да я накарат да се почувства триумфално. И за момент тя изпита това чувство. Чувството за предстоящо възмездие. Виктор щеше да си плати за всичко – за сълзите на майка ѝ, за живота в лъжа на Стефан, за собствената ѝ болка.
Но докато се прибираше у дома, чувството за триумф започна да се изпаря, заменено от тежест в стомаха. Какво точно искаше тя? Да съсипе този човек? Да го види унизен в медиите? Да, той го заслужаваше. Но на каква цена?
Мислеше си за Даниел. Младият мъж беше рискувал всичко, за да ѝ помогне, воден от чувството си за справедливост. Ако те използваха информацията, за да унищожат баща му публично, щяха да унищожат и него. Мислеше си за Ралица, жената, чийто живот също беше лъжа. Дали тя заслужаваше унижението на публичен скандал?
Анна осъзна, че се намира пред тежка морална дилема. Пътят на отмъщението беше лесен и примамлив. Но дали щеше да ѝ донесе мир? Дали това искаше майка ѝ? Дали Стефан би одобрил това?
Тя отиде в болницата. Стефан беше все така слаб, но в съзнание. Тя седна до леглото му и му хвана ръката.
– Татко, какво е по-важно? Справедливостта или покоят?
Той я погледна с мъдрите си, уморени очи.
– Понякога, детето ми, най-голямата справедливост е да намериш покой. Отмъщението е като отрова. Пиеш я ти, надявайки се другият да умре.
Думите му я пронизаха.
– Но той причини толкова много болка! Не трябва ли да си плати?
– Той вече си плаща – каза тихо Стефан. – Човек, който може да изостави детето си, е празен отвътре. Той може да има всичките пари на света, но никога няма да познае любовта, която аз имах. Любовта на майка ти. Твоята любов. Това е неговото наказание. Той е осъден да живее с празнотата в душата си. А ти… ти недей да пълниш своята с неговата отрова.
Анна се прибра у дома и се обади на Симеон.
– Не искам публичен скандал – каза тя твърдо. – Не искам да унищожаваме никого. Искам среща. С всички. С него, със сина му, със съпругата му. И с нашите адвокати. Искам да погледне всички ни в очите и да признае истината. Това е всичко, което искам.
Симеон беше разочарован.
– Анна, изпускаш златен шанс! Можем да ги накараме да платят скъпо!
– Знам. Но аз не искам пари. Искам достойнство. За майка ми. И покой. За мен и за Стефан. Моля ви, уредете срещата.
Решението ѝ беше взето. Тя нямаше да играе по правилата на Виктор. Нямаше да използва мръсни номера и заплахи. Щеше да се изправи срещу него не с оръжията на войната, а със силата на истината и достойнството. Това беше нейният път. Път, който може би нямаше да ѝ донесе материална облага, но се надяваше, че ще донесе изцеление на душата ѝ. Предстоеше последната битка, но тя вече не беше за отмъщение, а за помирение със самата себе си.
Глава 12: Кулминацията
Срещата беше уредена да се проведе в неутрална територия – конферентна зала в офиса на Симеон. Атмосферата беше наситена с електричество. От едната страна на дългата маса седяха Анна, Петър и Симеон. От другата – Виктор, с лице като каменна маска, и неговият адвокат, мъж с безизразен поглед и скъп костюм. Малко по-встрани, сякаш не принадлежаха на нито една от страните, седяха Ралица и Даниел. Ралица изглеждаше състарена и крехка, а Даниел не вдигаше поглед от ръцете си.
Симеон започна пръв, излагайки фактите сухо и методично. Говореше за дневника, за свидетелските показания на Магда. След това постави на масата копие от писмата на Лидия.
– Тези писма, господин Виктор, доказват без никакво съмнение, че сте били уведомен за бременността на госпожица Лидия и съзнателно сте я изоставили. Всякакви ваши претенции за тормоз и изнудване са несъстоятелни. Всъщност, ние сме тези, които имаме основания да заведем дело за уронване на престиж и причинени морални вреди.
Адвокатът на Виктор се опита да възрази, говорейки за автентичността на писмата и давностните срокове, но думите му звучаха кухо. Доказателствата бяха неопровержими.
Виктор мълчеше. Той гледаше право пред себе си, сякаш не чуваше нищо.
Тогава Анна проговори. Гласът ѝ беше спокоен, но твърд.
– Аз не съм тук, за да искам пари от вас – каза тя, обръщайки се директно към Виктор. – И не съм тук, за да съсипя живота ви, въпреки че вие не се поколебахте да заплашите моя. Аз съм тук заради нея. – Тя постави на масата малката, избледняла снимка на Лидия. – Искам да ви попитам нещо. Помните ли я? Помните ли момичето, на което обещахте света? Помните ли страха в очите ѝ, когато ви е казала, че носи вашето дете? Спите ли спокойно нощем, знаейки, че сте я обрекли на живот в срам и страх?
Виктор трепна. За първи път маската му се пропука. Той погледна снимката, а след това и Анна.
– Това беше много отдавна – промълви той. – Бяхме млади. Хората правят грешки.
– Това не беше грешка – отвърна Анна. – Това беше избор. Вие избрахте парите и репутацията си пред нея и собственото си дете. И сте живели с този избор всеки ден.
В този момент вратата на залата се отвори. Всички се обърнаха. На прага, подкрепян от медицинска сестра, стоеше Стефан. Беше облечен в болничен халат, лицето му беше изпито, но в очите му гореше огън. Беше избягал от болницата, когато разбрал за срещата.
– Не можех да я оставя сама в това – каза той с дрезгав, но силен глас.
Сестрата му помогна да седне на стола до Анна. Той се обърна към Виктор.
– Аз я помня – каза Стефан. – Помня всяка нейна сълза. Помня как трепереше от страх, че ще я отхвърли обществото. Помня как се обвиняваше за това, че ти е повярвала. Аз събирах парчетата, които ти остави след себе си. Ти може да си ѝ дал живот – каза той, сочейки към Анна, – но аз ѝ дадох любов. Аз я учих да кара колело, аз ѝ четях приказки, аз бдях над леглото ѝ, когато беше болна. Аз бях нейният баща. Ти беше просто една биологична случайност. Една грешка, както сам се изрази.
Думите на Стефан отекваха в оглушителната тишина. Те бяха по-силни от всякакви юридически аргументи.
Виктор сведе глава. Беше победен. Не от адвокати и доказателства, а от силата на една истинска, саможертвена любов.
Ралица плачеше безмълвно. Даниел най-накрая вдигна поглед и го срещна с този на Анна. В очите му имаше смесица от срам, съжаление и може би… надежда.
– Какво искаш от мен? – попита Виктор с глух глас, без да вдига поглед.
– Искам да признаете – каза Анна. – Не публично. Не пред медиите. А тук, пред всички нас. Искам да признаете, че аз съм ваша дъщеря. Искам да се извините. Не на мен. На нея.
Последва дълго, напрегнато мълчание. Виктор вдигна глава. Погледна Стефан, после Ралица, после Даниел и накрая спря погледа си на Анна. За първи път тя видя в очите му не арогантност, не студенина, а нещо, което приличаше на безкрайна умора.
– Ти си моя дъщеря – каза той тихо. – И аз… съжалявам. Съжалявам за всичко.
Това беше. Кулминацията не беше в съдебна победа или финансово обезщетение. Беше в тези няколко думи, изречени с половин уста, но все пак изречени. Истината най-накрая беше призната. Битката беше приключила.
Глава 13: Последиците
След признанието на Виктор напрежението в залата спадна, заменено от неловка тишина. Думите бяха изречени, тайната беше разкрита. Сега оставаше всеки да се справи с последиците.
Адвокатите бързо оформиха споразумение за извънсъдебно уреждане на спора. Виктор се съгласи да подпише официален документ, с който признава бащинството си, но документът щеше да остане поверителен. Той също така настоя да създаде доверителен фонд на името на Анна – значителна сума, която да осигури бъдещето ѝ.
Анна първоначално искаше да откаже парите. Нейната борба никога не е била за това. Но Симеон и Петър я убедиха да приеме.
– Това не са пари за мълчание, Анна – каза ѝ Симеон. – Това е обезщетение. За годините, в които е трябвало да помага за твоето отглеждане. За пропуснатите възможности. Приеми го като наследство от майка ти. Тя би искала да си осигурена.
Анна се съгласи, но с едно условие – по-голямата част от парите да отидат за най-доброто възможно лечение за Стефан и за покриване на ипотеката им. Искаше да използва тези пари не за лукс, а за да поправи щетите и да донесе спокойствие на хората, които обичаше.
Семейството на Виктор беше разбито. Ралица не се върна при него. Започна процедура по развод, решена да изгради собствен живот, далеч от лъжите. Връзката между Виктор и Даниел беше непоправимо увредена. Даниел се изнесе от бащиния си дом. Беше загубил уважението към баща си и му трябваше време, за да реши какъв човек иска да бъде самият той. Империята на Виктор остана непокътната, но семейството, което трябваше да ѝ придаде смисъл, вече не съществуваше. Той остана сам в своята позлатена клетка, заобиколен от богатството си, но лишен от любов и уважение.
След срещата, докато чакаха таксито, Даниел се приближи до Анна.
– Може ли… може ли някой ден да ти се обадя? – попита той несигурно. – Просто да поговорим.
– Да – отвърна Анна. – Можеш.
Връзката между тях беше странна и несигурна. Те бяха непознати, свързани от една болезнена тайна. Но в този момент, в общото им сътресение, се роди възможността за нещо ново. Не за братска обич, може би не и за приятелство, а просто за разбиране.
Първото нещо, което Анна направи, след като получи парите, беше да плати ипотеката. Когато получи документа, че жилището вече е тяхно, тя го показа на Петър. Той я прегърна силно, а в очите му имаше сълзи на облекчение. Тежестта, която ги беше притискала с години, най-накрая беше вдигната. Връзката им, преминала през бурята, беше станала по-силна и по-дълбока.
Състоянието на Стефан, въпреки най-добрите грижи, продължи да се влошава. Но той беше спокоен. Сякаш признанието на Виктор и краят на битката му бяха донесли мир. Анна прекарваше всеки ден до леглото му, четеше му, разказваше му за плановете си. Те вече не говореха за миналото. То беше оставено зад гърба им.
Един следобед, докато Анна му държеше ръката, Стефан отвори очи и ѝ се усмихна.
– Обичам те, мое момиче – прошепна той.
– И аз те обичам, татко – отвърна тя.
Това бяха последните им думи. Малко по-късно той почина тихо и спокойно, в съня си.
Скръбта на Анна беше огромна, но не беше черна и безнадеждна. Тя беше изгубила баща си, но знаеше, че той си е отишъл в мир, знаейки, че тя е щастлива и осигурена. Знаеше, че е живял и умрял като достоен човек, чието наследство не се измерваше с пари, а с любов.
Битката беше приключила. Тайните бяха разкрити. Всеки беше поел по своя път, носейки белезите от миналото. За Анна оставаше да намери своя собствен мир и да затвори последната страница на тази дълга и болезнена история.
Глава 14: Нов хоризонт
Минаха няколко месеца. Пролетта дойде, носейки със себе си усещане за ново начало. След погребението на Стефан, Анна и Петър решиха да не продават родителската ѝ къща. С парите от фонда на Виктор, те започнаха да я ремонтират, превръщайки я отново в уютен и светъл дом.
Един слънчев следобед Анна отново се качи на тавана. Този път той не беше мрачно и прашно място, пълно с призраци. Прозорчето беше измито и през него влизаше ярка светлина. Старите вещи бяха грижливо подредени.
Тя отиде до ъгъла, където беше скрила кашона с дневниците. Извади последния, този, който беше започнал всичко. Седна на пода и го отвори. Прелисти до онази ужасна, недописана страница. Сега тя вече не я плашеше. Беше просто част от историята.
Анна продължи да прелиства напред, към последните страници, които в първоначалния си шок не беше прочела. Почеркът на майка ѝ тук беше станал по-спокоен, по-улегнал. Това бяха записки, правени месеци след раждането ѝ.
„Днес Анна се усмихна за първи път. Погледна Стефан и се усмихна. В този миг разбрах, че съм взела правилното решение. Сърцето ми може и да е било разбито, но той го събра и го направи отново цяло. Той е нейният баща. В очите ѝ, в сърцето ѝ, във всяко едно отношение, което има значение.“
На последната страница Лидия беше написала:
„Понякога се питам какво би станало, ако нещата бяха различни. Ако Виктор беше избрал нас. Но после поглеждам малкото си момиченце, спящо в ръцете на мъжа, който я обожава, и разбирам, че съдбата е била милостива. Тя не ми даде бурната любов, за която мечтаех като момиче. Даде ми нещо много по-ценно. Истинска любов. И семейство.“
Анна затвори дневника. Сълзи се стичаха по лицето ѝ, но този път те не бяха от болка или гняв. Бяха сълзи на разбиране и прошка. Прошка към майка ѝ, за нейната слабост и за нейната сила. Прошка към самата себе си, за съмненията и гнева.
Тя прибра дневника обратно в кутията. Той вече не беше източник на страдание, а свидетелство за сложния живот на една жена и за това как любовта, в крайна сметка, намира своя път.
Телефонът ѝ иззвъня. Беше Даниел. От онази среща в кантората се бяха чували няколко пъти. Разговорите им бяха неловки, предпазливи, но бяха начало. Говореха за незначителни неща – за следването му, за нейната работа. Никога не споменаваха Виктор.
– Здравей – каза той. – Просто исках да видя как си.
– Добре съм – отвърна тя и за първи път от много време го почувства като истина. – Ремонтираме къщата.
– Хубаво. Може би… може би някой ден ще мога да я видя?
– Може би – отвърна тя с лека усмивка.
Бъдещето на техните отношения беше неясно. Може би никога нямаше да бъдат истински брат и сестра. Но бяха две парченца от един и същи разбит пъзел, които се опитваха да намерят своето място. И това беше достатъчно.
Анна слезе от тавана. От хола я гледаха снимките по стените. Тя свали една от тях – тази на сватбата на Лидия и Стефан. Вгледа се в лицето на майка си. Вече не виждаше тъга в очите ѝ. Виждаше надежда.
Тя постави снимката обратно. Погледна през прозореца към градината, където първите цветя започваха да цъфтят. Бурята беше преминала. Беше опустошила много по пътя си, но беше изчистила и въздуха. Сега, под новото, ясно небе, Анна беше готова да продължи напред. Не като дъщерята на Виктор, нито само като дъщерята на Стефан. А просто като Анна. Цяла, завършена и най-накрая намерила мир.