Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Смайващата история на Марсело – момчето от ромската махала на Монтана, което стигна до колеж в Кеймбридж
  • Новини

Смайващата история на Марсело – момчето от ромската махала на Монтана, което стигна до колеж в Кеймбридж

Иван Димитров Пешев февруари 26, 2023
masrmasmralsdasdas.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Момчето от гетото на Монтана или момчето чудо – така говорят за Марсело Илиев от ромската махала “Огоста” на северозападния български град, който учи в Cambridge School of Visual & Performing Arts, Великобритания. Преди дни правителството одобри изплащането чрез бюджета на министерството на образованието на 12 120 британски лири в левова равностойност за обучението на Марсело. Сумата представлява две вноски от по 6060 британски лири за втория и третия семестър през академичната 2017/2018 година, съобщиха от правителствената пресслужба.

Това е втора помощ на талантливото момче – в периода 2015-2017 г. правителството одобри няколко плащания в размер на левовата равностойност на 32 030 британски лири като вноски за общежитието на Марсело Илиев за 6-те семестъра от двугодишното му обучение в престижния CATS Cambridge College в Кеймбридж и за първия семестър на обучението му в Cambridge School of Visual & Performing Arts.

Срещу финансовата помощ от просветното министерство за още 2 академични години Марсело Илиев поема ангажимент да участва в инициативи на министерството. С личния си пример той ще насърчава децата от ромските махали да ходят на училище. Марсело е готов да се включи в семинари, конференции и кръгли маси – ще подкрепя както деца с проблеми в личностното развитие, срещащи трудности в обучението, така и ученици с изявени дарби.

Историята на Марсело е като вълшебна приказка. За 15-годишното момче всичко започнало случайно от реклама в интернет за обучение в чужбина. Виждайки я, той решава да тръгне напред и да се развива. Невероятно е как от гетото стига до престижния английски колеж.

През 2015 г. Марсело, който тогава завършил 8-и клас, издържа приемния изпит в Кеймбридж сред голяма конкуренция Получава и стипендията, но сумата, необходима за заплащане на таксите и настаняването за двугодишния срок на обучение се оказа непосилна за неговото семейство. Те са от ромски произход и нямат възможност да направят такъв голям разход. Но не се отказват.

Финансовата помощ на студента се отпуска по молба на майка му.

“Казвам едно огромно благодаря на българската държава, на министерството на образованието, на всички, които ми помогнаха.

Аз че съм се потрудил, направил съм го, но тази подкрепа е неоценима. Мисля, че с всеки изминал ден, с всеки учебен час оправдавaм доверието. Изключителна е благодарността ми, че имах общежитие”, казва Марсело.

Преди 3 г. момчето си извоюва място сред стотици ученици от няколко различни страни. След серия репортажи за успехите му Камарата на строителите плати таксата му за обучение, а правителството се ангажира да помага на семейството с парите за настаняване в общежитието.

Марсело шие първата си риза – собствен модел

И сега въпреки трудностите и безпаричието той вярва в своята щастлива звезда и се надява да завърши колежа по изкуствата. В него първата година се изучават общи дисциплини, а следващата моден дизайн – интериорен и графичен, и фотография.

Подвластен на модата, тази година Марсело имал шанс. Приятели, на които гостувал през ваканцията, му осигурили поръчка да декорира голям салон за маникюр

Работата била непосилна – сутрин от 8 до 3-4 ч след полунощ, но успял за една седмица да завърши и тавана, и стените с изящни рисунки на цветя. Така спечелил свои пари и си купил шевна машина. Започнал да шие дрехи за себе си.

Марсело мечтае да експериментира смело и с фантазия в женското облекло. Там пространството е необятно, казва той. Дори един кашон да сложиш над косите на модела, ей така, с финес – става. А той отсега има свои виждания за линията и материята на дамските облекла.

Модата ме влече, признавам, дори имам видения за подиума, споделя Марсело. Има и своите кумири – френския дизайнер Оливер, харесва като човек и като стил направеното от Донатела Версаче. Прекланя се пред българката Миглена Каканашева.

Препятствия винаги има – Марсело съзнава, че е трудно да поемеш към света на модата от нищото, но “въпросът е да преодоляваш страха и колебанието, отчаянието и да вървиш напред”.

В колежа учениците завършват обучението си с модно шоу. На събитието идват светила и дизайнери, търсещи свежи идеи. Могат да те харесат и да ти предложат работа. А дипломата, призната от училищата в Обединеното кралство, ти отваря врати. С нея може да се завърне в София и да работи, а може и да продължи в университета “Сентрал Свети Мартин”, сред чиито възпитаници са Александър Маккуин и певицата Мия.

Всичко е късмет – за мен да направя една стъпка напред, е особено важно. Дано ме осени и вдъхновението да имам свой стил, свой почерк, казва Марсело Илиев.

Засега почти нищо не е видял от Лондон

“Ако някой си мисли, че мога да се разхождам като турист и да се наслаждавам на красивия град, на река Темза и мостовете – много се лъже. Времето, което прекарвам на острова, е в колежа. Само уча”, разказва Марсело.

Режимът в колежа е строг – вечерният час е до 19,30 ч, а петък, събота и неделя – до 20,30 ч. Бил е на концерт в Лондон, но пристигнал с приятели до арената с кола и после отново се върнали. Признава, че само веднъж стъпили в бар, но в по-ранен час и отпразнували т.нар. вечер на българите.

Като човек на изкуството не му убягват и интересните моменти, които запечатва с фотообектива.

Директорът на училището лично изпраща негови снимки на различни конкурси и печели награди. Допадат му изобразителното изкуство, малко по-трудно му е с физиката и химията, харесва му биологията.

С преподавателката Кейт, която е само на 26 г., търсели различни създания в езера и това го впечатлило.

Учителите ни се държат като приятели. Такива са Джоу по фотография, Давид по изкуствата, който ми помагаше и извън училище, хвали се Марсело.

Носталгията по България обаче не го напуска. Понякога плаче. Радва се, че сега има смартфони и вижда приятелите си, баба си и така бори мъката по родния град Монтана.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Трагедия: Младо момче загина заради огнената традиция на Сирни Заговезни
Next: Преуспял неврохирург напуска Св. Анна заради нечовешко отношение към пациентите

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.