Смяната беше към края си. Умората се просмукваше в костите ми, смесваше се с лепкавия мирис на запръжка и евтино вино. Ресторантът беше почти празен, само на масата в ъгъла седяха двамата мъже. Бяха влезли преди час – единият по-възрастен, с излъскани обувки и часовник, който струваше повече от годишната ми заплата; другият по-млад, с арогантно изражение и поглед, който пълзеше по сервитьорките.
Поръчаха скъпи ястия. Стек. Омари. Две бутилки от най-отбраното вино. Лия, колежката ми, ги обслужваше. Виждах как ръцете ѝ треперят леко, докато отсервираше. Тя беше самотна майка, която се бореше да задържи апартамента си, и всяка стотинка за нея беше въпрос на оцеляване.
Мъжете се изправиха. По-възрастният потупа джобовете си с престорена изненада, докато по-младият се ухили. Размениха си бърз поглед. Преди Лия да успее да реагира, те просто се обърнаха и тръгнаха към изхода.
Тишина. Дори готвачът в кухнята спря да блъска тиганите.
Лия се втурна към масата, поглеждайки празния кожен калъф, в който трябваше да стои сметката. Пребледня. „Не… не, не може да бъде.“
Сумата беше колосална. Достатъчна, за да я съсипе.
„Господине!“, извика тя, но гласът ѝ беше твърде слаб. Вратата се затвори след тях с глух, подигравателен трясък.
Колежката ми се свлече на най-близкия стол. „Съсипана съм“, прошепна тя, а сълзите започнаха да се стичат по изтощеното ѝ лице. „Кирил ще ме убие. Трябва да отчета всяка стотинка. Как ще… как ще платя това?“
Гняв, студен и остър, прониза умората ми. Не беше справедливо. Беше жестоко.
Без да мисля, без да грабвам якето си, аз се втурнах навън. Леденият въздух на нощта ме блъсна като стена, проряза тънката ми униформа. Видях ги. Вървяха бързо по тротоара, почти притичваха към лъскав черен автомобил, паркиран на ъгъла.
„Хей!“, извиках аз. Гласът ми прозвуча изненадващо силно в тихата улица. „Вие двамата!“
Те спряха. По-възрастният се обърна бавно, с изражение на лека досада, сякаш бях досадна муха.
„Не сте платили!“, изкрещях аз, пристъпвайки към тях, треперейки от студ и адреналин. „Върнете се и си платете сметката!“
По-младият, Мартин, се изсмя. „Какво ще направиш, сладурано? Ще ни арестуваш?“
По-възрастният, Теодор, дори не се усмихна. Той ме изгледа от глава до пети с леден, преценяващ поглед. Беше поглед, който не виждаше човек, а пречка. „Махай се от пътя, момиче. Не знаеш с кого си имаш работа.“
„Не ме интересува с кого си имам работа“, отвърнах аз, макар сърцето ми да блъскаше в гърдите. „Вие сте крадци. Поръчахте храна за стотици левове и бягате, оставяйки колежката ми да плаща!“
Теодор направи крачка към мен. Беше висок и внушителен. „Твоята колежка трябва да си гледа работата по-добре. А ти трябва да се научиш кога да си мълчиш.“ Той извади портфейл, измъкна няколко банкноти – дори не една десета от сметката – и ги хвърли на мокрия тротоар. „Ето ти за ямурлука. Сега се прибирай на топло.“
Те се качиха в колата. Двигателят изрева и те изчезнаха в нощта, оставяйки ме да стоя сама в студа, с разпилените пари в краката ми и с горчивия вкус на безсилие в устата.
Върнах се в ресторанта. Лия все още плачеше. Не посмях да ѝ кажа, че съм ги изпуснала.
Глава 2: Последиците
Кирил, собственикът, пристигна десет минути по-късно. Беше нисък мъж с уморени очи и вечно притеснен вид. Управляваше ресторанта с желязна ръка, не защото беше лош човек, а защото самият той беше на ръба.
Когато видя сметката и разбра какво се е случило, лицето му посивя.
„Лия“, каза той тихо, но гласът му беше твърд. „Знаеш правилата. Отговаряш за масите си.“
„Но, Кирил, те просто… те избягаха!“, изхлипа тя. „Какво можех да направя? Да се сбия с тях?“
„Не знам какво е трябвало да направиш“, въздъхна той, прокарвайки ръка през оредяващата си коса. „Знам само, че тази сума липсва от касата. А аз имам наем за плащане и стока за зареждане. Не мога да поема тази загуба.“
„Аз опитах“, намесих се аз. „Излязох след тях. Хвърлиха ми… ето.“ Сложих смачканите банкноти на масата.
Кирил ги погледна с презрение. „Това е подигравка. Липсват още много.“ Той погледна Лия. „Съжалявам. Ще трябва да го удържа от заплатата ти.“
„От заплатата ми?“, гласът на Лия се извиси до писък. „Кирил, не можеш! Този месец… вноската… не мога…“
„На всички ни е трудно“, отсече той и се обърна към бара, за да започне да приключва. Разговорът беше приключил.
Останах с Лия, докато тя се преобличаше в тясната стаичка за персонала. Треперенето ѝ не спираше. „Това е краят, Ана. Това е краят.“
„Не е краят, Лия. Това са само пари. Ще намерим начин.“
Тя се изсмя горчиво. „Само пари? Лесно ти е на теб да го кажеш. Ти си млада, учиш в университет, имаш бъдеще. Аз… аз съм затънала.“ Тя седна на малката пейка, скривайки лице в ръцете си. „Имам кредит за жилище, Ана. Огромен. Взех го, когато… преди той да ме остави. Мислех, че ще се справим. Сега едва смогвам. Закъснях с две вноски. Банката ми изпрати последно предупреждение. Тази заплата… тя беше всичко. С нея щях да покрия поне едната вноска. Сега… сега ще дойдат и ще ми вземат апартамента. Ще остана на улицата с детето.“
Студът, който бях усетила навън, не беше нищо в сравнение с леда, който скова сърцето ми в този момент. Вече не ставаше въпрос за открадната вечеря. Ставаше въпрос за нечий живот.
Прибрах се късно. Нашият апартамент беше голям, в един от по-добрите квартали, но тишината в него беше тежка и нездравословна. Светлината от кабинета на баща ми, Асен, се процеждаше под вратата. Чух гласове. Приглушени, но гневни.
Майка ми, Мая, и баща ми. Отново.
„Не можеш да искаш това от мен, Асен! Не отново!“, казваше майка ми. Гласът ѝ беше остър.
„Нямам избор, Мая! Не разбираш ли? Той ни държи в ръцете си! Ако не направя каквото иска, губим всичко. Бизнесът, къщата, всичко!“
„Ти загуби всичко! Ти и твоите глупави инвестиции! Твоите заеми! И… и заради Даниел!“
Името на брат ми прозвуча като проклятие в стаята. Даниел. По-големият ми брат, който беше заминал да „търси себе си“ преди година, оставяйки след себе си финансова каша, за която никой не говореше открито.
„Не намесвай Даниел!“, изрева баща ми. „Правя каквото мога, за да ни спася!“
„Като се унижаваш пред онзи човек? Като ми искаш… не. Няма да го направя.“
Чу се трясък на врата. Майка ми излезе от кабинета, лицето ѝ беше бледо и опънато от гняв. Тя ме видя да стоя в коридора и се сепна.
„Ана. Не те чух да се прибираш.“
„Добре ли си, мамо?“
Тя се опита да се усмихне, но не се получи. „Добре съм, мила. Просто… уморена съм. Лека нощ.“
Тя изчезна в спалнята си. Аз останах в коридора, вслушвайки се в тишината от кабинета на баща ми. Тишина, пълна с отчаяние. Семейни конфликти. Тайни. Заеми.
Тази нощ не спах. Образът на Лия, която губи дома си, се сля с образа на баща ми, притиснат до стената. И в центъра на всичко това беше леденият, преценяващ поглед на мъжа от ресторанта. Мъжът, който хвърли пари на земята, сякаш бяхме кучета.
Глава 3: Разпознаването
Следващите няколко дни в университета бяха като в мъгла. Седях на лекции по търговско право, слушах за договори, фалити и корпоративни структури, но умът ми беше другаде. Думите на професора се смесваха с плача на Лия и гневния шепот на родителите ми. Учех за адвокат, за да се боря с несправедливостта, а се чувствах напълно безпомощна.
Лия не дойде на работа. Кирил каза, че се е обадила, че е болна. Знаех, че лъже. Вероятно прекарваше дните си в разговори с банката, молейки се за отсрочка, която нямаше да дойде.
В четвъртък, по време на обедната почивка, се отбих в библиотеката на университета. Трябваше да намеря информация за една курсова работа. Докато минавах покрай стената с бизнес списания, нещо привлече погледа ми.
На корицата на водещото икономическо издание беше той.
Мъжът от ресторанта. По-възрастният.
Гледаше ме със същия леден, уверен поглед. Костюмът му беше безупречен. Заглавието под снимката гласеше: „Теодор. Бизнесменът, който превзема пазара. Агресивна стратегия или хищническо поглъщане?“
Теодор.
Сърцето ми спря за миг. Грабнах списанието и седнах на най-близката маса. Ръцете ми трепереха, докато прелиствах страниците. Статията беше възторжена. Описваше го като финансов гений, визионер, който купувал закъсали компании и ги превръщал в печеливши. Неговият холдинг „Империя“ се разрастваше, поглъщайки всичко – от строителство до финанси.
И тогава го видях. В един от по-малките абзаци се споменаваше последното му придобиване: малка, регионална банка, която изпитвала „временни ликвидни затруднения“.
Банката, която държеше кредита за жилище на Лия.
Побиха ме тръпки. Това не можеше да е съвпадение. Човек като Теодор не правеше нищо случайно. Дали бягството от ресторанта беше просто арогантна проява на сила? Или беше нещо по-лошо? Тест? Подигравка?
И тогава се сетих за разговора на родителите ми. „Той ни държи в ръцете си.“ „Като се унижаваш пред онзи човек?“
Баща ми, Асен, имаше малка строителна фирма. Беше горд човек, изградил всичко сам. Но през последните години бизнесът не вървеше. Чувах го да се оплаква от „новите играчи“, които подбивали цените и използвали нечестни практики.
Дали „онзи човек“ беше Теодор?
Изведнъж студеният въздух на онази нощ се върна. „Не знаеш с кого си имаш работа.“
Прав беше. Нямах представа. Но започвах да разбирам.
Излязох от библиотеката, забравяйки за курсовата си работа. Трябваше да видя Лия. Трябваше да разбера точно коя е банката ѝ. И трябваше да разбера какво, по дяволите, става в собственото ми семейство.
Чувствах се като човек, който е дръпнал една-единствена разхлабена нишка, само за да види как цялата тъкан на живота му започва да се разпада.
Глава 4: Скритият живот
Намерих Лия в малкия ѝ апартамент. Беше сгушена на дивана, завита с одеяло, въпреки че в стаята беше топло. Детето ѝ беше при майка ѝ. Очите ѝ бяха подпухнали и червени.
„Ана. Какво правиш тук?“
„Дойдох да те видя.“ Седнах на ръба на фотьойла. Навсякъде имаше кашони. „Местиш ли се?“
Тя поклати глава. „Описват. Идват утре. От банката. За да… да вземат всичко.“
„Лия, коя е банката?“
Тя ми каза името. Беше същото от статията.
„Лия, мисля, че става нещо много по-голямо. Този мъж от ресторанта… името му е Теодор. Той е собственик на банката ти.“
Тя ме погледна неразбиращо. „Какво? Как… какъв мъж? Онзи, дето избяга?“
„Да. Той е. Мисля, че това не е случайно. Мисля, че те избутват от дома ти нарочно.“
„Защо? Защо някой като него ще се занимава с мен? Аз съм никой.“
„Не знам“, признах аз. „Но ще разбера.“
Търсенето на истината обаче ме отведе на място, което не бях очаквала.
През следващите дни започнах да наблюдавам. Родителите ми. Разговорите им бяха станали още по-напрегнати. Майка ми, Мая, често излизаше следобед. „На фризьор“, „На среща с приятелки“. Но когато се връщаше, изглеждаше по-скоро изтощена, отколкото отпочинала.
Един следобед, вместо да отида в университета, аз я проследих.
Тя не отиде нито на фризьор, нито в някое от обичайните си кафенета. Вместо това, колата ѝ спря пред лъскав, петзвезден хотел в центъра на града. Място, което беше далеч извън нашите финансови възможности напоследък.
Тя влезе във фоайето. Аз я последвах, прикривайки се зад една голяма саксия. Тя се качи в асансьора.
Чаках. Сърцето ми биеше лудо. Какво правеше тя тук?
Десет минути по-късно асансьорът се отвори отново. От него излезе Теодор. Той говореше с някого по телефона, смеейки се тихо. Изглеждаше спокоен, във вихъра си. Той мина покрай мен, без дори да ме забележи, и излезе навън.
Няколко минути след него се появи и майка ми. Лицето ѝ беше зачервено. Тя бързо прекоси фоайето и излезе.
Стоях като замръзнала. Не. Не можеше да бъде.
Изневяра.
Скритият живот на майка ми. И то с кого? С мъжа, който съсипваше Лия. С мъжа, който, подозирах, държеше баща ми в юмрука си.
Повдигна ми се. Това не беше просто семеен конфликт. Това беше предателство на всяко едно ниво.
В този момент моралната дилема ме удари с пълна сила. Ако кажех на баща ми, щях да го унищожа. Той беше горд човек. Новината, че жена му му изневерява с неговия враг, щеше да го срине.
Ако мълчах, ставах съучастник.
Тръгнах си от хотела, чувствайки се по-мръсна от всякога. Сега вече не ставаше въпрос само за парите на Лия. Ставаше въпрос за моето семейство, което се разпадаше отвътре навън, разяждано от тайни, лъжи и дългове.
Глава 5: Дългът
Не можех да мълча. Вината ме разяждаше. Същата вечер изчаках майка ми да си легне и влязох в кабинета на баща ми. Той седеше на бюрото си, заобиколен от купчини фактури и банкови извлечения. Изглеждаше остарял с десет години.
„Тате?“
Той вдигна глава. „Ана. Какво има, миличка? Късно е.“
„Трябва да поговорим. Знам, че имаш проблеми. Знам, че са свързани с пари.“
Той въздъхна тежко. „Не искам да те замесвам в това. Това са грижи за възрастни.“
„Вече съм замесена!“, повиших глас аз. „Знам за Теодор.“
При споменаването на името му, баща ми подскочи, сякаш го бях ударила. „Как… откъде знаеш това име?“
„Видях го, тате. Той беше в ресторанта, в който работя. Той е човекът, който избяга без да плати и съсипа колежката ми. Той е човекът, който е купил банката ѝ и сега ѝ взима апартамента. И той е човекът, с когото мама…“
Не можах да го довърша.
Асен ме погледна с празен поглед. „Какво за майка ти?“
„Видях ги. Днес. В хотел. Заедно.“
Той затвори очи. Тишината в стаята беше оглушителна. Очаквах да избухне, да крещи, да чупи. Вместо това, той просто се сви. Сякаш въздухът беше изсмукан от тялото му.
„Значи вече знаеш“, прошепна той. „Знаех си. Усещах го.“
„Тате… откога?“
„От месеци“, каза той, гласът му беше кух. „От месеци тя е студена. От месеци той ме притиска. Мислех, че е само бизнес. Мислех, че просто иска фирмата ми. Но той иска всичко.“
Той стана и отиде до прозореца, загледан в тъмния град.
„Всичко започна заради Даниел“, каза той тихо. „Твоят брат. Той винаги искаше да е богат, бързо. Взе огромен заем, за да инвестира в някаква схема. Разбира се, провали се. Загуби всичко. И кой беше кредиторът? Една от фирмите-дъщери на Теодор.“
Най-накрая разбрах. Взети заеми. Скрити животи.
„Теодор дойде при мен“, продължи баща ми. „Предложи ми сделка. Ще „забрави“ за дълга на Даниел, ако аз започна да работя за него. Да използвам моята фирма за… не съвсем законни поръчки. Пране на пари. Фалшиви фактури. Аз отказах.“
Той се обърна към мен, очите му горяха. „Аз съм честен човек, Ана. Или поне бях. Когато отказах, той започна да ме унищожава. Отне ми договори. Притисна доставчиците ми. А после… после стигна до майка ти.“
„Какво искаш да кажеш?“
„Мая винаги е обичала лукса. Винаги е мразела, когато нещата са трудни. Теодор ѝ предложи това, което аз вече не можех. Сигурност. Богатство. А тя… тя прие.“
Предателството беше пълно. Майка ми не беше просто жертва. Тя беше избрала.
„Той ме държи, Ана“, каза баща ми. „Ако не му прехвърля фирмата до края на месеца, той ще съсипе Даниел. Ще го вкара в затвора за дълговете. И ще се погрижи аз никога повече да не работя.“
Сега разбрах защо Лия беше просто странична щета. За човек като Теодор, хора като нас бяха просто пионки в голямата му игра. Той не просто беше избягал от ресторант; той беше демонстрирал силата си. Беше показал, че може да вземе каквото си поиска, от когото си поиска, и никой не може да го спре.
„Не“, казах аз, студеният гняв от онази нощ се върна с пълна сила. „Няма да му позволим. Аз уча право. Знам, че трябва да има начин.“
Баща ми се изсмя сухо. „Право? Миличка, неговите адвокати са най-добрите. Те пишат законите.“
„Може би“, казах аз. „Но те не знаят всичко. И не знаят за мен.“
Глава 6: Адвокатът
Първата ми задача беше Лия. Тя беше най-уязвима. Ипотечният ѝ кредит беше ключът.
На следващата сутрин пропуснах лекциите си в университета и отидох в кантората, която бях намерила след часове търсене в интернет. Не беше лъскава кантора в центъра. Беше малък, прашен офис на третия етаж на стара сграда, без асансьор. Табелката на вратата гласеше: „Павел. Адвокатска кантора. Посредничество и защита.“
Вътре ме посрещна млад мъж, може би няколко години по-възрастен от мен, с разрошена коса и очила с дебели рамки. Бюрото му беше отрупано с папки.
„Мога ли да ви помогна?“, попита той, без да вдига поглед от документите си.
„Името ми е Ана. Студентка съм по право. Имам… имам приятелка, която има нужда от помощ. Банката ѝ взима апартамента.“
„Съжалявам“, каза той, все още забил нос в работата си. „Не се занимавам с ипотечни дела. Твърде са объркани и банките винаги печелят. Про боно работя само по…“
„Банката е собственост на Теодор“, прекъснах го аз.
Това привлече вниманието му. Той вдигна глава. Очите му зад очилата бяха остри и интелигентни.
„Теодор от „Империя“?“
„Същият. И мисля, че го прави умишлено. Мисля, че това е хищническо кредитиране.“
Павел се облегна назад в стола си, който изскърца протестиращо. „Това е сериозно обвинение. Теодор има армия от адвокати. Те ще те смажат, преди дори да стигнеш до съдебната зала.“
„Знам. Затова дойдох при вас. Чух, че не ги харесвате.“
Той се усмихна леко. „Не харесвам никого, който използва силата си, за да мачка малките хора. Добре. Разкажи ми всичко. От самото начало.“
Разказах му. За ресторанта. За бягството. За списанието. За Лия и нейния кредит. За собственото си семейство, за изневярата на майка ми, за дълга на брат ми Даниел и за изнудването на баща ми Асен.
Когато свърших, Павел мълчеше дълго време.
„Това е… това е каша“, каза той най-накрая. „Това не е просто дело за ипотека. Това е заговор. Той ви е оплел всичките. Лия, баща ти, дори майка ти.“
„Можете ли да помогнете? На Лия?“
„Мога да опитам“, каза Павел. „Трябват ми всичките ѝ документи. Договорът за кредит, известията от банката, всичко. Ще потърся пропуски. Нередности.“ Той ме погледна сериозно. „Но трябва да знаеш нещо, Ана. Ако тръгнем срещу Теодор, той няма да се спре пред нищо. Ще стане грозно. За теб. За семейството ти.“
„Вече е грозно“, отвърнах аз. „Нямам какво повече да губя.“
„Добре. Аз ще поема случая на Лия. Твоята задача е да събереш всичко, което можеш, за баща си. Договори, имейли, заплахи. Всякаква комуникация с Теодор или неговите хора. Ако той изнудва баща ти, това е престъпление. И може да е нашето оръжие.“
Излязох от кантората на Павел, чувствайки за първи път от дни искрица надежда. Вече не бях сама. Имахме план. Битката тепърва започваше.
Глава 7: Откритието
Докато Павел се заравяше в документите по кредита за жилище на Лия, аз се заех с моята, много по-опасна задача. Да ровя в тайните на собствения си баща.
Беше по-лесно, отколкото очаквах. Асен беше съсипан човек. Когато го попитах за документите, той просто махна с ръка към сейфа в кабинета си. „Всичко е там. Вземи го. Изгори го. Няма значение вече.“
Прекарах нощта, преглеждайки папка след папка. Нещата бяха по-зле, отколкото си представях. Дългът на Даниел беше само началото. Теодор беше принудил баща ми да подписва неизгодни договори, да използва негови подизпълнители на завишени цени и бавно, но сигурно, да източва собствената си фирма. Беше капан, заложен перфектно.
Но намерих и нещо друго. Кореспонденция. Имейли от Теодор до баща ми. Първоначално бяха любезни. После ставаха настоятелни. Накрая – открити заплахи. Заплахи не само срещу Даниел, но и срещу мен. „Имаш хубава дъщеря. Учи в университет, нали? Ще е жалко, ако нещо се обърка с образованието ѝ.“
Ръцете ми се разтрепериха от гняв. Той ме беше използвал като оръжие срещу собствения ми баща.
На следващия ден се срещнах с Павел в едно забутано кафене. Той също имаше новини.
„Прав беше, Ана. Това не е стандартна процедура по ипотека.“ Той отвори папката си. „Прегледах договора на Лия. Първоначално всичко изглеждаше нормално. Докато не стигнах до дребния шрифт. Има клауза, която повечето хора биха пропуснали. Тя позволява на банката да промени лихвения процент едностранно, ако ‘пазарните условия се променят значително’.“
„Но това е стандартно, нали?“, попитах аз, припомняйки си лекциите си.
„Да, но виж това.“ Той посочи друг документ. „Банката на Теодор е активирала тази клауза преди три месеца. Лихвата на Лия е скочила с пет процента. Но те не са я уведомили по надлежния ред. Изпратили са писмо на стар адрес, въпреки че тя ги е информирала за новия си. Тя дори не е знаела, че вноската ѝ е по-висока. Затова е изпаднала в просрочие. Това е капан.“
„Това… това е незаконно, нали?“
„На ръба на законността е“, каза Павел мрачно. „Техните адвокати ще твърдят, ‘техническа грешка’. Но ние знаем, че е умишлено. Това е хищническо поведение. Те са я тласнали към фалит.“
„Значи имаме основание за съдебно дело?“
„Имаме основание да оспорим изземването. Можем да подадем молба за спиране на изпълнението. Но това е само защита, Ана. Това само ни печели време. Не решава проблема с баща ти. Нито пък спира Теодор.“
Той погледна папката, която носех. „Какво намери ти?“
Подадох му имейлите. Той ги прочете, като лицето му ставаше все по-сериозно.
„Изнудване. Заплахи“, каза той тихо. „Това е сериозно. Това е криминално. Но е неговата дума срещу думата на баща ти. Теодор ще отрече всичко. Ще каже, че баща ти е отчаян бизнесмен, който си измисля.“
„Значи сме доникъде?“
„Не“, каза Павел. „Това ни дава нещо, с което да го притиснем. Но ни трябва още. Трябва ни нещо, което той не може да отрече. Нещо… вътрешно.“
Точно тогава телефонът ми иззвъня. Беше майка ми. Не ѝ бях вдигала от два дни. Сега се наложи.
„Ана? Къде си? Баща ти… той не е добре. Получи някакво писмо и… мисля, че е нещо като пристъп. Моля те, ела си вкъщи!“
Сърцето ми се сви. Теодор нанасяше ответния си удар.
Глава 8: Предателството
Втурнах се към дома. Заварих баща си седнал във фотьойла в хола, втренчен в стената. Беше блед като платно. Майка ми кръжеше около него, разтревожена.
„Какво стана?“, попитах аз.
Мая ми подаде плик. Беше официално известие. Теодор беше задействал процедура по принудително изкупуване на фирмата на баща ми, позовавайки се на неизплатени дългове към негови подизпълнители – подизпълнители, които той самият му беше натресъл.
„Край“, прошепна Асен. „Взима всичко.“
„Не“, казах аз. „Ще се борим. Намерих адвокат. Имаме имейлите, тате. Заплахите.“
Баща ми ме погледна, но в очите му нямаше борба. Само празнота. „Няма смисъл. Той има… той има твърде много.“
„Откъде знае?“, попитах аз остро, обръщайки се към майка ми. „Откъде знае Теодор, че ровим? Откъде знае, че имаме адвокат?“
Мая пребледня. „Аз… аз не знам за какво говориш.“
„Нали?“, изсмях се аз горчиво. „Ти му каза, нали? Когато се видяхте днес. Ти му докладва!“
„Ана, не говори така на майка си!“, обади се слабо баща ми.
„А ти престани да я защитаваш!“, изкрещях аз. „Тя спи с мъжа, който те унищожава! Тя те предава всеки ден!“
Настъпи ужасяваща тишина. Асен погледна Мая. „Ана… какво… какво говори тя?“
Мая се разтрепери. „Тя лъже. Тя не знае какво…“
„Видях те!“, прекъснах я аз. „Видях те пред хотела. Видях го и него. Мислиш ли ме за глупачка?“
В този момент маската на загрижена съпруга падна от лицето на майка ми. Замени я студена ярост.
„И какво от това?“, изсъска тя. „Какво от това, че съм с него? Поне той е мъж! Поне той е силен! Той знае как да взима това, което иска! А не седи и не хленчи като… като теб!“
Тя посочи баща ми. „Омръзна ми да съм бедна! Омръзна ми да се тревожа за сметки заради твоите провали и заради глупостите на сина ти! Теодор ми предложи сигурност. Предложи ми живот, какъвто ти ми отне!“
Предателството. Беше открито, грозно и окончателно.
Баща ми бавно се изправи. Изглеждаше, сякаш всеки мускул го боли. Той погледна жена си, сякаш я виждаше за първи път.
„Вън“, каза той тихо.
„Какво?“
„Вън. Вземи си нещата и се махай от дома ми.“
„Твоят дом? Скоро няма да е твой! Той ще вземе и него!“, изсмя се тя.
„Махай се!“
Мая ни изгледа с презрение, грабна чантата си и излезе, тръшвайки вратата след себе си.
Баща ми се свлече обратно във фотьойла. Мълчахме дълго време. Разрухата беше пълна. Семейството ни, такова каквото го познавах, вече не съществуваше.
„Трябва да го спрем, тате“, казах аз накрая. „Вече не е само заради фирмата. Не е само заради Лия. Това е лично.“
Той вдигна поглед към мен. Празнотата в очите му бавно се заместваше от нещо друго. Твърд, студен гняв. Същият, който аз бях почувствала.
„Да“, каза той. „Трябва да го спрем.“
Глава 9: Конфронтацията
Следващата стъпка беше рискована. Беше отчаяна.
„Трябва да се срещна с него“, казах аз на Павел на следващия ден.
„Изключено, Ана. Това е лудост. Той е опасен. Има какво да крие. Няма да ти позволи да се доближиш.“
„Именно защото има какво да крие, ще се срещне с мен. Той си мисли, че държи всички козове. Аз ще му покажа, че греши.“
Не казах на баща си къде отивам. Отидох направо в централата на „Империя“ – стъклен небостъргач, който пронизваше небето.
Рецепционистката ме изгледа надменно. „Имате ли уговорен час с господин Теодор?“
„Не. Но му кажете, че Ана е тук. Той ще разбере.“
Тя се обади. След минута ме погледна изненадано. „Кабинетът му е на последния етаж. Моля, използвайте частния асансьор.“
Той ме очакваше.
Кабинетът му беше огромен, стерилен и предлагаше гледка към целия град. Теодор стоеше до прозореца, с гръб към мен. Мартин, по-младият мъж от ресторанта, стоеше в ъгъла с обичайната си самодоволна усмивка.
„Ана“, каза Теодор, без да се обръща. „Възхищавам се на смелостта ти. Или може би е просто глупост. Като онази вечер в студа.“
„Дойдох да ви предложа сделка“, казах аз, опитвайки се гласът ми да не трепери.
Сега той се обърна. „Сделка? Ти? Какво би могла да ми предложиш?“
„Оставете баща ми на мира. Спрете процедурата по изкупуване. И върнете апартамента на Лия.“
Мартин се изсмя. „Тя наистина е луда.“
Теодор вдигна ръка и той млъкна. „И защо да правя това?“
„Защото иначе ще отида в полицията. Имам доказателства, че изнудвате баща ми. Имейли. Заплахи.“
Теодор се усмихна. Беше студена, неприятна усмивка. „Имейли? Моите адвокати ще ги унищожат за секунди. Ще кажат, че са фалшифицирани от един отчаян, фалирал старец. Никой няма да ти повярва.“
„Може би. Но има и друго.“ Поех си дъх. „Знам за майка ми.“
Усмивката му не трепна, но очите му се присвиха.
„Знам за изневярата. Знам, че тя ви е давала информация за делата на баща ми. Това се нарича корпоративен шпионаж. И е много по-трудно да се отрече, когато съпругата свидетелства срещу любовника си. Особено, когато той я е изоставил, след като е получил каквото иска.“
„Майка ти няма да свидетелства“, каза той.
„О, не бъдете толкова сигурен. Жените, чиито сърца са разбити, правят отчаяни неща. А вие ще ѝ разбиете сърцето. Мъже като вас винаги го правят.“
Той ме гледаше дълго време. За пръв път видях в погледа му нещо различно от високомерие. Беше преценка. Той претегляше рисковете.
Накрая той седна зад масивното си бюро. „Добре. Ти си по-умна, отколкото изглеждаш. Харесва ми това.“
Той посочи към един стол. „Седни. Нека поговорим.“
Аз останах права.
„Ти си студентка по право, нали?“, попита той. „Имаш хъс. Аз ценя това. Баща ти е слаб. Майка ти е… емоционална. Но ти си боец.“
Той отвори едно чекмедже и плъзна папка към мен. „Това е предложение за работа, Ана. В моята юридическа фирма. С начална заплата, която баща ти не е виждал през целия си живот. Ще покрием таксите ти за университета. Ще ти дадем апартамент.“
Морална дилема. Най-старият трик. Купи врага си.
„А в замяна?“, попитах аз.
„В замяна“, каза той, „забравяш за Лия. И забравяш за имейлите. Баща ти… ще се погрижа за него. Ще му оставя достатъчно, за да не гладува. Майка ти ще се върне при него, ако той я иска. А ти ще дойдеш да работиш за победителите.“
Погледнах папката. Погледнах него. Погледнах Мартин, който ме наблюдаваше с любопитство.
„Не“, казах аз.
Изражението на Теодор се втвърди. „Какво?“
„Казах ‘не’. Не искам работата ви. Не искам парите ви. Искам да оставите семейството ми и приятелката ми на мира.“
„Много глупав избор, момиче.“
„Ще се видим в съда“, казах аз. „Вие и вашите адвокати.“
Обърнах се и тръгнах към вратата.
„Ана!“, извика той след мен. Гласът му вече не беше спокоен. Беше гневен. „Ако излезеш от тази врата, ще унищожа не само баща ти. Ще унищожа и теб! Ще се погрижа никога да не практикуваш право в този град!“
Аз спрях, но не се обърнах. „Онази вечер в ресторанта вие хвърлихте пари на земята. Мислехте, че можете да купите всичко. Но грешите.“
Излязох от кабинета, сърцето ми блъскаше оглушително, но за първи път от седмици се чувствах силна.
Глава 10: Съдебното дело
Действията на Теодор бяха бързи и безмилостни.
Още на следващия ден Павел получи официално писмо от адвокатите на „Империя“. Те бяха завели съдебно дело срещу Лия за клевета и уронване на престижа на банката, искайки обезщетение, което тя не би могла да изплати и за сто живота. Беше ясен опит за сплашване.
В същото време, деканът на моя факултет в университета ме извика на среща. Беше видимо притеснен.
„Ана“, започна той, избягвайки погледа ми. „Получихме обезпокоително обаждане. От един от основните ни спонсори.“
„Теодор“, казах аз.
Деканът кимна. „Той… той изрази сериозни притеснения относно… ами, твоите етични стандарти. Обвинения в неправомерно поведение извън университета. Той заплаши да оттегли цялото си финансиране, ако факултетът не предприеме ‘коригиращи действия’.“
„Искате да ме изключите, така ли?“
„Не… не веднага. Но те съветвам да ‘замразиш’ семестъра. Да си вземеш почивка. Докато нещата се успокоят.“
Той се опитваше да ме изхвърли, без да го нарича така. Теодор изпълняваше заплахата си.
Излязох от кабинета на декана, чувствайки се победена. Той ме удряше отвсякъде едновременно. Лия беше на ръба на нервен срив. Баща ми беше загубил фирмата си. А аз бях напът да загубя бъдещето си.
Отидох в офиса на Павел. Той също беше в лошо настроение.
„Той е добър“, призна Павел. „Неговите адвокати са акули. Те ни затрупаха с искания, възражения, процедурни хватки. Делото на Лия за спиране на изземването е насрочено чак след три месеца. Дотогава тя вече ще е на улицата. А делото им за клевета срещу нея е след две седмици. Той ни матира.“
„Значи се предаваме?“, попитах аз, гласът ми беше празен.
Павел ме погледна. „Аз не казах това.“ Той стана и отиде до прозореца. „Те играят шах, Ана. А ние играем дама. Те са бавни, методични. Ние трябва да сме бързи и непредвидими. Те ни атакуват по правни норми. Ние трябва да ги ударим по морални.“
„Какво имаш предвид?“
„Те заведоха дело за клевета срещу Лия? Добре. Това означава, че ще има открито заседание. Медиите ще могат да присъстват. Вместо да се защитаваме, ние ще нападнем. Ще използваме това дело, за да разкажем нейната история. Историята за хищническата банка, която умишлено тласка самотна майка към фалит. Историята за богаташа, който си поръчва омари и бяга, без да плати.“
„Те ще кажат, че е лъжа.“
„Разбира се, че ще кажат. Но калта ще полепне. Теодор мрази лошата публичност. Той гради имидж на ‘бизнесмен визионер’, а не на лихвар, който краде домовете на бедните.“
Беше рисковано. Можеше да се обърне срещу нас с пълна сила. Но беше единственият ни ход.
„Добре“, казах аз. „Да го направим. Но аз искам повече. Не искам само да го засрамим. Искам да го спра.“
„За това ни трябва онова ‘нещо вътрешно’, за което говорихме. Нещо, което адвокатите му не могат да замажат.“
„Знам“, казах аз. „Но нямам достъп до фирмата му.“
„Може би не ти трябва“, каза Павел загадъчно. „Понякога най-големите врагове на един тиранин са в собствения му двор.“
Глава 11: Съюзникът
Два дни преди делото за клевета седях в малката кухня на Лия, опитвайки се да я подготвя за кръстосания разпит. Тя беше ужасена.
„Ана, не мога. Те ще ме унищожат. Ще излъжат, ще кажат, че съм… не знам… че съм лоша майка, че харча парите си…“
„Лия, трябва само да казваш истината“, успокоявах я аз. „Павел е с теб. Аз съм с теб.“
Тогава на вратата се почука.
Отворих. На прага стоеше Мартин.
Младият, арогантен мъж от ресторанта. Синът на Теодор. Или поне така предполагах.
„Какво искаш ти?“, изсъсках аз, заставайки на пътя му.
Той вдигна ръце в знак, че се предава. Изглеждаше различно. Самодоволната усмивка я нямаше. Изглеждаше… уморен.
„Може ли да вляза? Моля те. Не съм тук, за да се карам.“
Поколебах се, но нещо в погледа му ме накара да отстъпя. Лия се сви в ъгъла, когато го видя.
„Какво правиш тук?“, попита тя със задавен глас.
„Дойдох да се извиня“, каза Мартин тихо, гледайки в пода. „За онази вечер в ресторанта. Беше… отвратително. Аз… аз не съм такъв.“
„О, не, ти си точно такъв“, отвърнах аз.
„Не!“, повиши той глас. „Ти не разбираш. Той… баща ми… той ме кара. Той обича да прави това. Да показва силата си. Да унижава хората. Мисли, че така ме ‘учи’ на бизнес.“
Той седна на един стол, без да е поканен. „Слушах ви. Онзи ден. В офиса му. Чух как му отказа. Никой не му отказва.“
„И?“, попитах аз. „Дошъл си да ни се възхищаваш, докато ни унищожава?“
„Дойдох да ви помогна.“
Той плъзна малка флашка по масата.
„Какво е това?“, попита Лия.
„Това е всичко“, каза Мартин. „Мразя го. Мразя го за това, което направи на майка ми. Мразя го за това, което се опитва да направи от мен. От години събирам информация. Вътрешна кореспонденция. Скрити счетоводни книги. Доказателства за пране на пари чрез фирмата на баща ти, Ана. Доказателства за умишления фалит на банката, само за да я купи евтино и да открадне активите ѝ, като апартамента ти, Лия.“
Гледахме го, смаяни.
„Защо?“, попитах аз. „Защо ни даваш това? Той ти е баща.“
„Той е чудовище“, каза Мартин. „И ти си първият човек, който видях да му се опълчва. Ако му дам това, вие ще го унищожите. Но той ще повлече и мен. Аз съм подписвал документи. Бил съм съучастник. Това е моята… моралната ми дилема, предполагам.“
Той се изправи. „На тази флашка има достатъчно, за да го вкарат в затвора. Но ако я използвате, трябва да го направите утре. В съда. Публично. Преди той да е разбрал, че ме няма, и да е изтрил сървърите.“
Той тръгна към вратата.
„Мартин“, извиках аз.
Той спря.
„Благодаря ти.“
Той кимна, без да се обръща, и излезе.
Аз погледнах флашката. После погледнах Лия. Надеждата се беше върнала. Сега имахме оръжие. И то беше ядрено.
Глава 12: Моралната дилема (отново)
Обадих се веднага на Павел. Срещнахме се в офиса му посред нощ. Включихме флашката в компютъра му.
Това, което видяхме, ни остави безмълвни. Беше по-лошо, отколкото Мартин беше казал. Беше систематично, безскрупулно унищожение на десетки малки фирми. Беше схема за измами, обхващаща години.
Името на баща ми беше навсякъде. Подписи, фактури, банкови преводи. Той беше използван като основен инструмент за прането на парите.
Но имаше и друго.
Намерихме папка с име „Мая“.
Вътре имаше записи на разговори. Теодор беше записвал майка ми. Записвал я е, докато тя му е давала информация за баща ми. Записвал я е, докато са били… заедно.
Повдигна ми се.
„Павел… какво… какво означава това?“, прошепнах аз.
„Означава, че той е държал и нея“, каза Павел тихо. „Тя не е била просто доброволен съучастник. Била е изнудвана. Той е щял да използва тези записи срещу нея, ако тя някога реши да го напусне. Тя е била в същия капан като баща ти.“
Това промени всичко. Майка ми не беше просто предател. Тя беше и жертва.
„Павел“, казах аз, гласът ми трепереше. „Ако използваме това… всичко това… какво ще се случи?“
Той ме погледна сериозно. „Теодор ще отиде в затвора. Със сигурност. Но… баща ти, Асен… той също е подписвал. Той е бил съучастник, макар и под принуда. Ще му бъдат повдигнати обвинения. Може да лежи в затвора.“
„А Даниел?“, попитах.
„Дългът на Даниел е бил спусъкът. Той също ще бъде разследван.“
„А майка ми… записите…“
„Ако ги пуснем, те ще станат публично достояние. Това ще я унижи. Ще я съсипе завинаги.“
Това беше моралната дилема. Истинската.
За да спася Лия и да спра Теодор, трябваше да рискувам да унищожа цялото си семейство. Баща ми в затвора. Майка ми публично опозорена. Брат ми подведен под отговорност.
„Какво да правя, Павел?“, попитах аз, сълзите замъгляваха погледа ми.
Павел сложи ръка на рамото ми. „Това не е правен въпрос, Ана. Това е твой избор. Колко далеч си готова да стигнеш за справедливостта?“
Седях в тихия офис, докато градът започваше да се събужда. И знаех какво трябва да направя.
Глава 13: Съдебната зала
Съдебната зала беше препълнена. Адвокатите на Теодор – трима мъже в скъпи костюми – изглеждаха отегчени. Теодор седеше зад тях, излъчващ увереност. Той дори ми се усмихна подигравателно.
Майка ми беше там. Седеше на задните редове, сама. Изглеждаше уплашена.
Делото за клевета започна. Водещият адвокат на Теодор се изправи. Той описа Лия като „недоволна длъжница“, която се опитвала да „оклевети уважавана финансова институция“, за да избегне плащането на „законните си задължения“.
„Призовавам на свидетелската скамейка госпожа Лия“, каза той с мазна усмивка.
Лия пристъпи, треперейки.
Адвокатът я подхвана. „Вярно ли е, че сте просрочили три вноски по ипотеката си? Вярно ли е, че сте казали на съседите си, че банката ви ‘мами’?“
„Аз… аз не знаех за по-високата лихва“, каза Лия.
„Невежеството не ви оправдава, госпожо! Отговорете на въпроса!“
Тогава Павел се изправи. „Протест, Ваша чест. Адвокатът тормози свидетеля. Освен това, ние твърдим, че ‘невежеството’ на моята клиентка е било умишлено предизвикано от ищеца.“
Съдията, възрастна жена със строг поглед, кимна. „Приема се. Внимавайте с тона, съветник.“
Дойде редът на Павел. Той бавно, методично, разпита Лия. За пропуснатото уведомление. За внезапния скок на лихвата. За невъзможността да се свърже с някого от банката.
След това той се обърна към съдията. „Ваша чест, защитата би искала да призове свидетел, който да хвърли светлина върху бизнес практиките на банката-ищец. Призоваваме господин Асен.“
Баща ми влезе. Теодор се намръщи. Това не беше в плана им.
Павел започна. „Господин Асен, вие имали ли сте бизнес отношения с господин Теодор?“
„Да“, каза баща ми, гласът му беше ясен.
„Били ли сте принуждаван да извършвате незаконни дейности за него?“
„Протест!“, скочи адвокатът на Теодор. „Това няма нищо общо с делото за клевета!“
„Напротив, Ваша чест“, каза Павел спокойно. „Това е пряко свързано. Ще докажем, че компанията-ищец е част от престъпна схема за измама, чиято цел е умишленото фалиране на клиенти. Госпожа Лия не е изключение, тя е правило. Това не е клевета, това е истината.“
Съдията погледна Павел. „Много смели твърдения, съветник. По-добре да имате доказателства.“
„Имаме, Ваша чест.“
Това беше моят момент. Станах. „С ваше позволение, бих искала да представя доказателства, събрани от вътрешен източник в ‘Империя’.“
Подадох флашката на секретаря. Адвокатите на Теодор скочиха. „Протест! Не сме се запознали с тези доказателства!“
„Това са новооткрити доказателства, Ваша чест“, каза Павел. „И те са от изключително обществено значение.“
Съдията се поколеба, но кимна. „Ще ги разгледам.“
На екрана в залата започнаха да се появяват документи. Счетоводни книги. Имейли. Банкови преводи. Лицето на Теодор пребледня. Той започна да шепне яростно на адвокатите си.
„Това доказва пране на пари“, каза Павел, посочвайки един документ. „Използвайки фирмата на господин Асен. А това…“
Той отвори следващата папка.
Аз затаих дъх.
Той не отвори папката „Мая“. Отвори папката за банката.
На екрана се появи вътрешна комуникация. Меморандум от самия Теодор. „Започнете процедурата по клаузата за промяна на лихвите за всички ипотеки под 50 000. Използвайте старите пощенски адреси. Трябва да изчистим тези активи преди края на тримесечието.“
В залата настъпи гробна тишина.
Това беше директно доказателство. Неопровержимо.
Съдията погледна Теодор. Адвокатите му мълчаха, не знаеха какво да кажат.
„Господин Теодор“, каза съдията студено. „Мисля, че вие и вашите адвокати имате много да обяснявате. Не само на тази съдебна зала, но и на прокуратурата.“
Тя удари с чукчето. „Делото за клевета се отхвърля. Обявявам почивка, докато се свържа с окръжния прокурор.“
Глава 14: Разплатата
Хаосът, който последва, беше оглушителен. Репортерите се втурнаха към телефоните си. Теодор се опита да напусне залата, но двама съдебни охранители му препречиха пътя.
Видях баща ми. Той стоеше до свидетелската скамейка, треперейки, но изправен. Аз се втурнах към него и го прегърнах.
„Ти го направи, Ана. Ти го направи.“
„Ние го направихме, тате.“
Павел дойде при нас, усмихнат. „Използвахме само това, което ни трябваше, за да спечелим делото на Лия. Прокуратурата ще се поеме останалото. Те ще намерят всичко, включително и записите.“
Погледнах към майка ми. Тя все още стоеше отзад. Гледаше ме. В погледа ѝ имаше… срам. Но и облекчение.
Тя бавно се приближи към нас.
„Асен“, прошепна тя. „Аз… аз толкова съжалявам.“
Баща ми я погледна. Дълго. „Знам, Мая. Сега знам всичко.“
Нямаше прошка в гласа му. Но нямаше и омраза. Само умора.
Теодор беше арестуван на място. Новината гръмна. „Империята“ започна да се срива още същия следобед.
Съдебните дела, които последваха, бяха дълги и сложни. Баща ми трябваше да свидетелства. Той призна всичко – принудата, подписването на документите. Като ключов свидетел на обвинението, той получи условна присъда. Фирмата му беше загубена, но той беше свободен.
Даниел също беше разследван. Дългът му беше реален. Той трябваше да се върне и да поеме отговорност, започвайки работа, за да изплати това, което дължеше.
Майка ми… записите излязоха наяве. Беше грозно. Тя напусна града. Не знам дали някога щеше да се върне. Предателството ѝ беше твърде дълбоко, за да бъде излекувано лесно.
Мартин изчезна. Предполагам, че беше използвал хаоса, за да започне нов живот някъде далеч, свободен от баща си.
Лия запази апартамента си. Банката, под ново ръководство, анулира хищническата клауза и преструктурира кредита ѝ. Тя се върна на работа в ресторанта. Кирил дори ѝ се извини.
Аз бях принудена да напусна университета. Натискът от скандала беше твърде голям.
Но не се отказах.
Глава 15: Нощ и ден
Година по-късно.
Вървях по същата онази студена улица, но вече не бях облечена в сервитьорска униформа. Носех делови костюм. В ръката си държах куфарче.
Спрях пред малката, прашна сграда. Табелката на вратата беше сменена. Вече гласеше: „Павел и Ана. Адвокатска кантора. Защита на гражданите.“
Павел ме нае веднага след скандала. Работех като негов сътрудник, докато учех вечерно в друг университет, за да довърша образованието си.
Офисът беше същият, все така отрупан с папки. Но вече бяхме двама.
„Закъсняваш“, каза Павел, без да вдига поглед.
„Имахме среща с новия клиент. Онзи, чиято земя се опитват да отнемат от строителната фирма.“
„Труден случай. Ще ги бием ли?“
„Ще ги бием“, усмихнах се аз. „Те играят по правилата. Ние познаваме и дупките в тях.“
Баща ми работеше с нас. Не като адвокат, а като финансов консултант. Помагаше на хора, изпаднали в дългове, да предоговорят условията си. Беше намерил ново призвание в това да помага на жертвите на хора като Теодор.
Животът ми не беше лесен. Семейството ми беше разбито, но парчетата бавно се събираха в нова, по-честна форма.
Понякога, късно вечер, когато затворех очи, все още виждах онази сцена. Двамата мъже, които си тръгват. Лия, която плаче. И аз, излизаща в студа без яке.
Това беше моментът, който промени всичко. Моментът, в който спрях да бъда просто студентка и сервитьорка, и се превърнах в боец.
Онази нощ излязох в студа, за да поискам сметка за една вечеря. А в крайна сметка получих много повече. Получих справедливост. И платих цената за нея.