Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Снахата на Тодор Живков: Людмила не се самоуби, приятели я предадоха
  • Новини

Снахата на Тодор Живков: Людмила не се самоуби, приятели я предадоха

Иван Димитров Пешев юли 14, 2022
ssnhantaodor.jpg

Покрай скорошните годишнини от раждането и смъртта на Людмила Живкова бившата
съпруга на нейния брат Владимир – Маруся Мирчевска, вдигна завесата около мистериите,
обгърнали личността ѝ.

Людмила остава завинаги на 39, а около трагичната ѝ смърт все още има десетки въпроси,
останали без отговор. Маруся, която е била сред доверените хора на червената принцеса,
за пръв път оспорва публично версията за самоубийство на дъщерята на бившия Първи.

„За тези, които още се интересуват за Людмила, стигнах до заключение, че предателството
на някои нейни „приятели“ я погуби. Затова, дами и господа, особено тези от нас,
които прощаваме по седем пъти по седемдесет, да бъдем бдителни. Людмила не се
е самоубила. Това не е в нейния характер. Тя никога нямаше да ме остави сама,
без нея, по собствено свое желание. Тя знаеше, че може да разчита на мен, както
и аз на нея. Ние живеехме заедно в един дом, във вила 32. Нямаше да остави и децата
си, и моето дете, което тя специално обичаше. Тя беше изключително силна духом
и физически, не е боледувала през последните три години на живота си, с изключение
на последния месец“, пише в личния си профил във фейсбук Маруся, която от години
живее в Щатите със сина си Тодор Живков-младши.

Заедно с Владимир Живков, който е баща на детето ѝ, изкарват само 3 години заедно.
„Най-хубавите спомени от този период са свързани с раждането на сина ми и с присъствието
на Людмила Живкова в моя живот. Тя беше от огромно значение за моето развитие
като личност, възприемах я като духовна майка и учител. Нейната загуба е една
от най-големите и непрежалими загуби в моя живот. Срещнах много хора по света,
но нито една личност не може да се сравни с нея“, допълва разказа си Маруся.

„Людмила беше абсолютно самоотвержена, честна, вярваща в доброто и красотата“,
казва бившата жена на Владко Живков и допълва, че именно дъщерята на Тато ѝ дава
кураж да се изправи на крака след зловеща катастрофа, която преживява. „Дойде
при мен в болницата да ме види, остана няколко часа, говорихме дълго. Накрая лекарите
започнаха да се безпокоят и влязоха да видят дали не се е случило нещо, защото
Людмила трябваше да бърза за прием, който даваха в нейна чест, понеже по-рано
през деня беше приета за член на Политбюро на ЦК на БКП“, откровеничи Маруся.

„Присъствието ѝ като дух в моя живот ми даваше сили и тогава, когато вече я нямаше,
когато времената бяха много трудни за мен“, завършва разказа си Маруся, която
се разделя драматично с бащата на сина си Владимир, с когото не поддържат връзка
от няколко десетилетия.

Покрай дружбата си с Людмила, която продължава и след скандалния ѝ развод със
сина на Тато, тя успява да се запознае и с баба Ванга, при която щерката на Живков
често се отбива. Самата Маруся също става близка с пророчицата, но не желае да
разкрива дали двете някога са коментирали странните обстоятелства около смъртта
на червената принцеса.

Людмила Живкова умира на 21 юли 1981 г. във вилата си в „Бояна“. Медицинската
експертиза тогава е категорична – мозъчен кръвоизлив. Сред народа обаче веднага
тръгват слухове, че тя „не била добре с главата“ още след катастрофата през 1973-та;
че някакъв махатма в Индия – руски шпионин, е сложил „нещо“ смъртоносно в тюрбана
ѝ; че са я отровили, защото пречи на отношенията ни със Съветския съюз, и прочее
догадки. А фактите остават скрити зад партийната „желязна завеса“. Всъщност и
до днес.

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Почина Монти Норман
Next: Оставила бебето си само с питбул, а когато се върнала се разплакала

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.