Снахата често се оплакваше, че свекърва ѝ се меси във всяко нейно решение – от начина, по който готви, до дрехите, които носи. Една сутрин, докато подреждаше дрехите в гардероба на свекърва си, случайно бутна тайно чекмедже. Вътре имаше пожълтяло писмо, адресирано лично до нея. Отвори го и прочете само първите думи: „Скъпа моя Деница, ако четеш това, значи вече не съм сред живите или съм намерила смелост да изчезна…“
Ръцете на Деница затрепериха. Пулсът ѝ заблъска в слепоочията, заглушавайки тихия ромон на утринния град, който влизаше през отворения прозорец. Думите отекваха в съзнанието ѝ, студени и зловещи. „…вече не съм сред живите…“ Маргарита беше долу, в кухнята. Деница можеше да чуе ясното потракване на чашата ѝ с кафе върху чинийката, онзи специфичен, леко нетърпелив звук, който издаваше всяка сутрин. Жива беше. Значи оставаше втората част от изречението – „…или съм намерила смелост да изчезна…“ Какво означаваше това?
Тя притисна писмото до гърдите си, сякаш хартията можеше да ѝ предаде част от своя хлад и да успокои горящата ѝ кожа. Огледа се панически. Стаята на Маргарита беше безупречно подредена, както винаги. Тежки завеси от тъмно кадифе спираха по-голямата част от светлината, придавайки на помещението тържествен, почти музеен вид. Всичко тук говореше за ред, за контрол, за един живот, в който нямаше място за случайности и скрити чекмеджета. А ето, че имаше.
Деница седна на ръба на леглото, чиито копринени завивки бяха опънати до съвършенство. Усещаше аромата на лавандула и скъп парфюм – ароматът на свекърва ѝ. Аромат, който досега свързваше с неодобрение и постоянно напрежение. Маргарита беше жената, която можеше с един поглед да я накара да се почувства нищожна, неадекватна, вечната пришълка в дома на сина ѝ. А сега тази същата жена ѝ беше написала писмо. Писмо, скрито в тайно чекмедже, сякаш е било предназначено да бъде намерено само от съдбата.
Защо на нея? Защо не на Виктор, на собствения ѝ син? Връзката им беше сложна, Деница го знаеше. Виктор обожаваше майка си, но същевременно изпитваше почти панически страх от нейното неодобрение. Той беше успешен бизнесмен, управляваше семейната фирма, която баща му беше изградил с много труд, но пред Маргарита се превръщаше отново в малко момче, което чакаше да бъде похвалено.
Пое си дълбоко дъх и отново разгъна листа. Хартията беше плътна, скъпа, но годините я бяха направили крехка по краищата. Почеркът беше елегантен, леко наклонен, всяка буква изписана с прецизност, която издаваше железен самоконтрол. Но тук-там имаше леки размазвания, сякаш капка сълза беше падала върху мастилото, преди да изсъхне.
„Скъпа моя Деница, ако четеш това, значи вече не съм сред живите или съм намерила смелост да изчезна. Знам какво си мислиш за мен. Знам, че ме виждаш като студена и властна жена, която се опитва да контролира живота ти. Може би си права. Но зад всяка стена, която издигаме, има нещо, което отчаяно се опитваме да защитим. Аз защитавах една лъжа. Лъжа, която крепи целия ни свят, целия живот на Виктор.“
Сърцето на Деница спря за миг. Лъжа? Целият живот на Виктор? Какво можеше да бъде толкова ужасно? Мислите ѝ се заблъскаха хаотично. Дали е свързано с бизнеса? Знаеше, че напоследък Виктор е напрегнат, често говори по телефона с приглушен глас, заключва се в кабинета си до късно през нощта. Но той винаги я уверяваше, че всичко е наред, просто временни трудности на пазара.
„Виктор не е мой син, Деница.“
Деница прочете изречението отново. И отново. И отново. Думите не се променяха, но умът ѝ отказваше да ги приеме. Беше абсурдно. Невъзможно. Та Виктор беше одрал кожата на покойния си баща, имаше същите очи като Маргарита, същата лека извивка на устните, когато се усмихваше. Това беше шега. Някаква жестока, извратена игра от страна на свекърва ѝ, за да я накара да се почувства още по-несигурна.
Но писмото продължаваше, безмилостно и методично, да руши всичко, в което вярваше.
„Той е син на сестра ми. Моята по-малка сестра, Лидия, която всички смятат за мъртва при нелеп инцидент преди тридесет години. Но не беше инцидент. И аз бях там. Нося вина, която не може да бъде изкупена, Деница. Вина, която ме кара да се будя с писък всяка нощ. Отгледах Виктор като свое дете, за да го предпазя. За да изкупя греха си. Дадох му всичко – име, богатство, бъдеще. Но истината има свой собствен живот. И сега тя идва, за да си поиска своето.“
Деница усети как ѝ прилошава. Сестра? Маргарита никога не беше споменавала, че има сестра. В целия апартамент, пълен със семейни снимки, нямаше нито един образ на друга жена, която да прилича на нея. Сякаш Лидия беше изтрита от историята.
„Има още някой, Деница. Има друг син. Брат. Негов брат-близнак, когото отнеха веднага след раждането. Казва се Асен. Не знам къде е, не знам дали е жив. Но знам, че рано или късно ще се появи. В кръвта им тече нещо, което ги привлича един към друг, една сила, която аз не мога да контролирам. Той ще дойде да търси отмъщение или справедливост. Ще дойде да вземе това, което му се полага по право – половината от наследството, което ние откраднахме.“
Наследство. Разбира се. Всичко винаги се свеждаше до пари. Семейният бизнес, голямата къща, луксозният начин на живот. Всичко това беше построено върху нечия смърт и отнето дете. Деница почувства ледени тръпки да пробягват по гърба ѝ. Тя живееше в тази къща, спеше в едно легло с мъж, чийто живот беше лъжа, и приемаше грижите на жена, която беше чудовище.
„Защо ти пиша всичко това? Защото в теб виждам сила, която аз никога не съм притежавала. Ти обичаш Виктор. Истински. Не заради парите или положението му. Виждам го в очите ти, когато го гледаш. Ти си единствената, която може да го спаси, когато всичко се срути. А то ще се срути. Трябва да намериш Асен, преди той да ни намери. Трябва да разбереш какво точно се случи в онази нощ. В писмото ще намериш името на един човек. Адвокат Симеон. Той знае част от истината. Повече не смея да напиша. Пази се, дете мое. И прости ми, ако можеш.“
Подписа нямаше. Само една последна, размазана дума: „Майка“.
Деница сгъна писмото и го пъхна обратно в плика. Ръцете ѝ вече не трепереха. Бяха студени като лед. Шокът преминаваше в нещо друго – смразяваща яснота. Всички малки странности, всички недоизказани думи и напрегнати мълчания през годините изведнъж придобиха смисъл. Постоянният контрол на Маргарита не беше просто властен характер. Беше страх. Панически страх истината да не излезе наяве.
Отдолу се чу гласът на Виктор. „Дени, готова ли си? Ще закъснея за срещата.“
Тя скочи, пъхна писмото в джоба на дънките си и затвори тайното чекмедже. Сърцето ѝ биеше лудо. Как да го погледне сега? Как да се преструва, че всичко е наред, когато целият му свят беше фалшив?
Слезе по стълбите, като се държеше за парапета, за да не се сгромоляса. Виктор стоеше до вратата, облечен в безупречен костюм, красив и уверен. Усмихна ѝ се. Същата онази усмивка, която винаги я обезоръжаваше. Но сега Деница виждаше в нея нещо друго. Виждаше лъжата.
Маргарита беше в кухнята, обърната с гръб към тях, и наливаше сок.
„Добро утро, мила. Наспа ли се?“, попита тя, без да се обръща. Гласът ѝ беше спокоен, както винаги. Контролиран.
Деница преглътна. „Добро утро. Да, спах добре.“
Лъжа. Първата от многото, които ѝ предстоеше да изрече.
Виктор я целуна по челото. „Ще се прибера късно тази вечер. Имам важна вечеря с инвеститори. Не ме чакай.“
Тя кимна, неспособна да проговори. Той отвори вратата и излезе. Маргарита се обърна бавно, държейки чашата със сок. Погледна я в очите. В погледа ѝ нямаше нищо. Нито следа от тайната, която разкъсваше душата ѝ. Нито следа от писмото, скрито в гардероба ѝ. Само обичайното леко снизхождение.
„Изглеждаш бледа, Деница. Да не си болна? Може би трябва да ядеш повече. Казах на Виктор, че си твърде слаба.“
Деница пое чашата, която свекърва ѝ подаваше. Пръстите им се докоснаха за миг. Кожата на Маргарита беше студена. Като на мъртвец.
„Добре съм“, успя да каже тя. „Просто… не спах много добре.“
Лъжата вече идваше по-лесно. Тя отпи от сока. Имаше горчив вкус. Като на пепел. Войната беше започнала. И тя беше в самия ѝ център.
Глава 2
Целият ден премина като в мъгла. Деница се опита да се съсредоточи върху лекциите си в университета, но думите на преподавателите бяха просто шум, буквите в учебниците се сливаха в безсмислени редове. Умът ѝ непрестанно се връщаше към пожълтелия лист хартия, който лежеше в чантата ѝ, тежък като камък. „Виктор не е мой син.“ „Брат-близнак.“ „Не беше инцидент.“
Всяка фраза беше като взрив, който отваряше нови и нови пропасти в основите на живота ѝ. Тя седеше в голямата аудитория, заобиколена от десетки студенти, които си водеха записки, прозяваха се или скролваха на телефоните си, и се чувстваше по-самотна от всякога. Нейната реалност се беше разцепила. Живееше в два свята – единият беше подреденият, предвидим свят на студентка по право, съпруга на преуспяващ бизнесмен, а другият беше мрачен лабиринт от тайни, убийства и откраднати животи.
Как можеше Маргарита да живее с това десетилетия наред? Как се е събуждала всяка сутрин, как е гледала Виктор в очите, знаейки, че му е отнела истинската майка, истинския брат, истинската история? Деница се опита да си представи лицето на свекърва си, докато пише писмото. Представи си елегантните ѝ пръсти, стиснали писалката, сълзите, които капят върху скъпата хартия. Имаше ли разкаяние в този акт? Или беше просто последен, егоистичен опит да прехвърли непоносимия товар на някой друг?
След последната лекция, тя не тръгна към дома. Не можеше да се прибере в онази къща, която вече не усещаше като свой дом, а като местопрестъпление. Не можеше да погледне Маргарита, без да види в нея убийца или съучастник. Тръгна безцелно по улиците, оставяйки тълпата да я носи. Градът пулсираше със свой собствен живот, безразличен към нейната драма.
Името от писмото отекваше в главата ѝ. Адвокат Симеон. Това беше единствената ѝ нишка. Единственият човек, който можеше да потвърди или отрече кошмара, в който се беше озовала. Но как да го намери? Фамилията му не беше спомената. Симеон. Колко адвокати на име Симеон имаше в този град? Стотици? Хиляди?
Тя седна на една пейка в малък парк и извади телефона си. Пръстите ѝ трепереха, докато пишеше в търсачката „Адвокат Симеон“ и името на фирмата на свекъра ѝ. Може би е бил семеен адвокат. Резултатите започнаха да излизат. Десетки имена. Адвокатска кантора „Симеонов и партньори“. Симеон Ангелов. Симеон Петров.
Трябваше ѝ нещо повече. Върна се мислено в къщата, в кабинета на покойния си свекър, който Виктор сега използваше. Беше голям, облицован с тъмно дърво, с огромна библиотека, пълна с правна и икономическа литература. Може би там имаше нещо. Някакъв стар договор, някаква папка. Трябваше да се върне. Трябваше да търси.
Когато най-накрая се прибра, къщата беше тиха. Маргарита я нямаше – вероятно беше на някой от безкрайните си благотворителни обеди или срещи с приятелки. Деница изпита огромно облекчение. Имаше време.
Качи се направо в кабинета и затвори вратата след себе си. За миг се почувства като престъпник в собствения си дом. Започна методично да преглежда библиотеката. Книгите бяха подредени по азбучен ред. Нищо. След това се насочи към големия махагонов бюфет, където се съхраняваха папки с документи. Повечето бяха свързани с текущата дейност на фирмата. Тя търсеше нещо старо, нещо отпреди тридесет години.
В най-долното чекмедже, под купчина стари данъчни декларации, намери това, което търсеше. Кожена папка, чийто цвят беше избледнял от времето. На нея с изящни букви беше гравирано „Лични документи – сем. Петрови“. Фамилията на съпруга ѝ. С разтуптяно сърце я отвори. Вътре имаше стари удостоверения за раждане, брачно свидетелство, нотариални актове.
И тогава го видя. Договор за правно обслужване, сключен преди тридесет и пет години. Сключен между фирмата на свекъра ѝ и адвокатска кантора „Симеон Ковачев и синове“. Симеон Ковачев. Имаше адрес и телефонен номер, които най-вероятно отдавна не бяха актуални. Но вече имаше цяло име.
Нов прилив на адреналин я накара да продължи да рови. По-дълбоко в папката, в отделен плик, намери няколко пожълтели изрезки от вестници. Заглавията я накараха да затаи дъх.
„Трагичен инцидент в планината отне живота на млада жена.“
„Лидия Ангелова загина при падане от скала.“
„Полицията изключва насилствена смърт.“
Ангелова. Това е било моминското име на Маргарита. Значи и на сестра ѝ. Статиите бяха кратки, почти идентични. Разказваха за две сестри, отишли на излет. По-малката, Лидия, се подхлъзнала и паднала в пропаст. По-голямата, Маргарита, била в шок и не можела да даде адекватни показания. Единственият свидетел бил случаен турист, който чул писък, но не видял нищо. Случаят беше приключен бързо. Нелеп инцидент.
Но Деница четеше между редовете. „Не можела да даде адекватни показания.“ „Единствен свидетел.“ Всичко беше твърде удобно, твърде чисто. И никъде, в нито една от статиите, не се споменаваше, че Лидия е била бременна. Бременна с близнаци. Тази част от историята беше напълно заличена.
Чу се шум от входната врата. Маргарита се прибираше. Деница бързо прибра всичко обратно в папката, пъхна я в чекмеджето и се опита да възстанови реда, който беше нарушила. Сърцето ѝ биеше до пръсване.
Тя излезе от кабинета точно когато свекърва ѝ се качваше по стълбите. Двете се спряха една срещу друга. За части от секундата на Деница ѝ се стори, че вижда паника в очите на Маргарита. Сякаш знаеше къде е била. Сякаш усещаше, че тайната ѝ вече не е в безопасност. Но изражението бързо се смени с обичайната хладна маска.
„Търсиш ли нещо, Деница?“, попита Маргарита, а гласът ѝ беше спокоен и равен.
„Търсех една книга“, излъга Деница. „Виктор каза, че може да е в кабинета.“
Маргарита кимна бавно, без да откъсва поглед от нея. „Надявам се да си я намерила. Не обичам да се разместват нещата в този кабинет. Той пази много спомени.“
„Да, разбира се“, отвърна Деница, усещайки как дланите ѝ се изпотяват.
Двете стояха в мълчание още няколко секунди, които се сториха на Деница като цяла вечност. Напрежението между тях беше почти физическо, сгъстен въздух, наситен с неизказани думи и заровени тайни. В този момент Деница разбра, че Маргарита знае. Може би не знаеше за писмото, но усещаше промяната. Усещаше, че стената, която беше градила тридесет години, започва да се пропуква.
„Ще приготвя чай“, каза накрая Маргарита и се обърна, продължавайки нагоре по стълбите към своята стая.
Деница остана на мястото си, докато стъпките ѝ не заглъхнаха. После се обърна и влезе в своята стая. Извади телефона и набра информация за адвокат Симеон Ковачев. Откри, че кантората все още съществува, макар и на друг адрес. Сега се управляваше от сина му. Самият Симеон Ковачев беше пенсионер. Имаше и телефонен номер.
Тя се поколеба само за миг. После натисна бутона за набиране. Знаеше, че с този ход прекрачва една граница, от която няма връщане назад. Но вече беше твърде късно. Истината я беше повикала и тя нямаше друг избор, освен да я последва.
Глава 3
На следващия ден Деница имаше уговорена среща с адвокат Симеон Ковачев. Беше му се обадила, представяйки се за студентка по право, която пише курсова работа за знакови дела от миналото. Старият адвокат първоначално беше отговорил с раздразнение, че е пенсионер и не се занимава с подобни неща, но когато Деница спомена името на Лидия Ангелова, от другата страна на линията настъпи дълга, тежка тишина. След това той просто каза един адрес и час и затвори.
Адресът я отведе до стара аристократична сграда в центъра на града. Кабинетът му не беше в модерната стъклена сграда на сина му, а в апартамент, превърнат в кантора, който сякаш беше замръзнал във времето. Въздухът беше пропит с миризма на стари книги, прах и качествен тютюн.
Симеон Ковачев беше висок, слаб мъж с посивяла коса и проницателни сини очи, които сякаш виждаха право през нея. Той я покани да седне в едно тежко кожено кресло, което изскърца под тежестта ѝ, и седна срещу нея зад масивно бюро, отрупано с папки и юридически томове.
„Значи, курсова работа за Лидия Ангелова“, започна той с глас, който беше едновременно уморен и ироничен. „Интересен избор. Едно отдавна забравено дело. Приключено като нещастен случай. Какво точно ви интересува, госпожице…?“ Той остави въпроса да виси във въздуха, очаквайки тя да се представи.
„Деница“, каза тя и реши да рискува. „Съпруга съм на Виктор.“
Очите на адвоката се присвиха. Той се облегна назад в стола си и сплете пръсти пред себе си. „Разбирам. Значи не става въпрос за курсова работа. Очаквах този ден от тридесет години. Просто не знаех от кое лице ще се появи истината. Кажете ми, какво знаете?“
Деница му разказа за писмото. Не му го показа, но му предаде съдържанието му – за сестрата, за лъжата, за Виктор, който не е син на Маргарита, и за изчезналия брат-близнак, Асен. Докато говореше, Симеон Ковачев слушаше с каменно лице, без да я прекъсва. Когато тя свърши, той въздъхна дълбоко, сякаш от гърдите му се откърти огромен товар.
„Маргарита…“, промълви той. „Винаги е била сложна жена. Силна, амбициозна, но отвътре крехка като стъкло. И до смърт ревнуваше сестра си.“
Той стана и отиде до един шкаф. Извади оттам стара, прашна папка и я сложи на бюрото пред Деница. „Това е моето лично досие по случая. Официалното е в архива на полицията и в него няма нищо интересно. Но тук… тук са моите съмнения, моите бележки, нещата, които не можех да докажа тогава.“
Той отвори папката. Вътре имаше снимки, доклади, изрезки от вестници. „Бащата на Маргарита и Лидия беше много властен човек. И много богат. Обожаваше Лидия. Тя беше слънчева, артистична, пълна с живот. Маргарита беше по-голямата, по-сериозната, тази, на която се разчиташе. Но баща им виждаше бъдещето на империята си в ръцете на мъжа, за когото щеше да се омъжи Лидия. Това подлудяваше Маргарита. Тя вече беше омъжена за бащата на Виктор, един добър, но не особено амбициозен човек. Чувстваше се пренебрегната.“
Адвокатът посочи една снимка. На нея бяха две млади жени, които поразително си приличаха. Едната, очевидно Маргарита, гледаше право в обектива със сериозно и леко напрегнато изражение. Другата, Лидия, се смееше, прегърнала през рамо млад, красив мъж.
„Това е бащата на близнаците“, каза Симеон. „Никой не знаеше кой е. Лидия пазеше връзката им в тайна. Баща ѝ никога нямаше да го одобри. Беше беден художник. След смъртта ѝ той просто изчезна. Предполагам, че са го накарали да изчезне. С пари можеш да накараш много хора да изчезнат.“
„А инцидентът?“, попита Деница с пресъхнало гърло.
„Нямаше как да докажа нищо“, отвърна адвокатът и поклати глава. „Маргарита беше единственият пряк свидетел. Разказът ѝ беше последователен, макар и емоционален. Каза, че Лидия се е подхлъзнала, докато се е опитвала да си направи снимка. Но имаше нещо, което ме притесняваше. Намериха скъсано парче плат от роклята на Лидия, закачено на един храст, на няколко метра от мястото на падането. Сякаш се е съпротивлявала, сякаш някой я е дърпал. Но експертизата не можа да докаже насилие.“
Той замълча за момент, потънал в спомени. „Най-странното беше след това. Маргарита роди. Официално. Никой не се усъмни. Тя и съпругът ѝ отдавна се опитваха да имат дете. Но аз знаех, че Лидия беше в деветия месец, когато загина. И знаех, че Маргарита не беше бременна няколко месеца преди това. Всичко беше инсценировка. С помощта на корумпирани лекари и много пари, те представиха бебето на Лидия за свое. За едното бебе.“
„А другото? Асен?“, попита Деница.
„Това е частта, която и аз не знам“, призна Симеон. „Не знаех, че са били близнаци. Това е нова информация за мен. Ако е имало второ дете, тогава нещата стават още по-мрачни. Да се отървеш от едно бебе е лесно. Продаваш го, оставяш го в дом… Следите му се губят. Може би Маргарита дори не знае какво се е случило с него. Може би съпругът ѝ се е погрижил за това, за да „изчисти“ ситуацията.“
Деница се чувстваше така, сякаш се дави. Всяко разкрито парче от пъзела разкриваше още по-ужасяваща картина.
В същото време, в другия край на града, Виктор седеше в луксозен ресторант срещу мъж на име Огнян. Огнян имаше широка усмивка, но очите му бяха студени и пресметливи. Той беше от хората, които даваха пари назаем – бързо, без много въпроси, но с лихви, които можеха да съсипят и най-стабилната фирма.
„Значи, Викторе“, каза Огнян, като си сипа още едно уиски. „Времето тече. Момчетата ми стават нетърпеливи. А и аз също.“
„Трябва ми още малко време, Огняне“, отвърна Виктор, опитвайки се гласът му да звучи уверено. „Имам голяма сделка на хоризонта. Ще ти върна всичко, с лихвите.“
„Сделки, сделки…“, изсмя се Огнян. „Всеки ми говори за сделки. Аз искам да видя пари. Знаеш ли, започвам да си мисля, Mайка ти, Маргарита, тя нали е гарант по заема? Може би трябва да си поговоря с нея. Тя изглежда разумна жена. Сигурен съм, че ще намери начин да уредим нещата бързо.“
Ледена пот изби по челото на Виктор. Мисълта Огнян да се доближи до майка му го ужасяваше. Тя не знаеше нищо за заемите. Беше взел парите тайно, за да покрие огромни загуби от рискова инвестиция, която беше направил зад гърба ѝ. Искаше да се докаже, да излезе от сянката на баща си, да покаже, че може да бъде още по-успешен. А вместо това беше затънал до гуша.
„Не я намесвай!“, каза Виктор по-остро, отколкото възнамеряваше. „Аз ще се оправя. Дай ми още един месец.“
Огнян го погледна продължително. „Един месец. И нито ден повече. И, Викторе, лихвата за този месец ще е двойна. Заради причиненото неудобство.“ Той се усмихна отново. „А сега ми разкажи за тази твоя хубава жена, Деница. Студентка, нали? Умно момиче. Жалко ще е, ако нещо лошо се случи в семейството ви и тя трябва да прекъсне образованието си.“
Заплахата беше недвусмислена. Виктор усети как кръвта се отдръпва от лицето му. Беше в капан. Капан, който сам си беше заложил.
По-късно същата вечер, той не се прибра веднага вкъщи. Отиде в малък, дискретен апартамент, който поддържаше от няколко месеца. Вратата му отвори Ива, колежка на Деница от университета. Тя беше всичко, което Деница не беше – шумна, предизвикателна, лекомислена.
„Закъсня“, каза тя и го целуна страстно. „Мислех, че си забравил за мен.“
„Имах тежка вечер“, отвърна Виктор, докато я прегръщаше. В нейната прегръдка той търсеше забрава. Забрава за дълговете, за лъжите, за напрежението у дома. Ива не задаваше въпроси. Не го караше да се чувства виновен. С нея всичко беше лесно, първично.
Но докато лежеше до нея в тъмното, образът, който изникваше в съзнанието му, не беше нейният. Беше този на Деница. Нейното спокойно лице, нейните честни очи. И той осъзна, че с всяка следваща лъжа, с всяко ново предателство, той не просто затъваше в дългове. Той губеше единственото истинско и ценно нещо в живота си.
Глава 4
Срещата със Симеон Ковачев остави Деница разтърсена, но и решена да действа. Вече не ставаше въпрос само за разкриване на семейна тайна. Ставаше въпрос за справедливост за Лидия, за правото на Виктор да знае истината за произхода си и за намирането на Асен – един мъж, който съществуваше някъде там, без да подозира, че има брат и откраднато наследство.
Тя започна своето разследване от единственото място, което ѝ хрумна – университетската библиотека. Прекара часове в архива, ровейки се в микрофилми на стари вестници отпреди тридесет години. Статиите, които беше намерила в кабинета, бяха от централната преса. Сега тя търсеше нещо в местните издания, нещо по-незначително, което може да е било пропуснато.
След дни на безплодно търсене, почти се беше отказала, когато попадна на малка дописка в седмичен регионален вестник. Беше погребана на вътрешните страници, между обяви за изгубени животни и програмата на местното кино. Заглавието беше „Съмнения около трагедията в планината“. В статията се цитираше анонимен източник от планинската спасителна служба, който твърдял, Rое е имало странности около инцидента. Според него, следите по земята не отговаряли на версията за подхлъзване. Имало признаци на борба. Но най-важното беше едно изречение в края: „Единственият свидетел, турист от съседен град, е променил първоначалните си показания, след като е бил посетен от влиятелни хора.“
Сърцето на Деница подскочи. Свидетел. Значи е имало такъв. И той е бил принуден да мълчи. В статията не се споменаваше име, но се казваше, че е учител по история. Това беше нещо. Беше малко, но беше следа.
През това време напрежението в къщата ставаше все по-непоносимо. Деница и Маргарита се движеха една около друга като призраци, разменяйки си само най-необходимите думи. Маргарита наблюдаваше всяко нейно движение с ястребовия си поглед. Усещаше, че Деница крие нещо, че прекарва твърде много време извън къщи, уж в библиотеката. Един следобед, докато Деница беше в университета, Маргарита не се сдържа. Влезе в стаята ѝ. Чувстваше се като нарушител, но страхът беше по-силен от всякакви скрупули. Започна да претърсва вещите ѝ. Не знаеше какво търси, но беше сигурна, че ще го познае, когато го види.
Намери го в една от учебните тетрадки. Писмото. Нейното собствено писмо. Ръцете ѝ се разтрепериха, когато видя пожълтелия плик. Значи Деница го беше намерила. Знаеше всичко. Ледена вълна на паника я заля, последвана от гореща вълна на гняв. Как смееше? Как смееше това момиче да рови в миналото ѝ, да заплашва всичко, което беше градила с толкова усилия?
Маргарита седна на леглото, държейки писмото, и за първи път от много години се почувства напълно безпомощна. Беше написала това писмо в момент на слабост, на отчаяние, с мисълта, че никога няма да бъде прочетено, освен след смъртта ѝ. Беше го скрила като бомба със закъснител, а сега тази бомба беше в ръцете на снаха ѝ.
Междувременно, финансовата примка около врата на Виктор се затягаше. Срокът, даден от Огнян, изтичаше. Той беше принуден да направи нещо отчаяно – да изтегли голяма сума от ипотечната сметка, която имаха с Деница. Парите бяха предназначени за следващите няколко вноски по кредита за жилището им – апартамент, който бяха купили като инвестиция и убежище от властната Маргарита. Виктор се опита да се самозалъже, че ще върне парите, преди Деница да разбере, че това е само временна мярка.
Но Деница разбра. Получи известие от банката за голямото теглене и светът ѝ се срина за пореден път. Предателството на Маргарита беше едно. Но това, от Виктор, болеше по съвсем различен, много по-дълбок начин. Това беше тяхната сметка. Тяхното бъдеще. Той дори не беше сметнал за нужно да я попита.
Същата вечер тя го конфронтира. Чакаше го в хола, когато той се прибра, изтощен и блед.
„Къде са парите, Викторе?“, попита тя без предисловие. Гласът ѝ беше спокоен, но в него имаше стоманена нотка, която той не беше чувал досега.
Той я погледна изненадано, после вината се изписа на лицето му. „Дени, мога да обясня. Възникна бизнес възможност, която не можех да изпусна. Ще върна парите до няколко седмици, с лихва.“
„Не ме лъжи повече!“, извика тя и спокойствието ѝ се изпари. „Писна ми от лъжи в тази къща! Знам, че бизнесът не върви добре. Виждам го, усещам го. Защо не говориш с мен? Мислех, че сме екип.“
„Ти не би разбрала!“, сопна се той, засегнат от тона ѝ. „Това са сложни неща. Аз се грижа за семейството. Това е моя отговорност.“
„Твоя отговорност е и да бъдеш честен с мен!“, отвърна тя, а сълзи на гняв и разочарование започнаха да парят в очите ѝ. „Теглил си пари от нашата ипотека! Знаеш ли какво означава това? Можем да загубим апартамента! Единственото наше място!“
Скандалът ескалира. За първи път от години те си крещяха един на друг, изливайки цялата насъбрана болка и разочарование. Маргарита слушаше всичко от стаята си на горния етаж, стиснала юмруци. Чуваше как нейният перфектно изграден свят се разпада, тухла по тухла.
В разгара на спора, телефонът на Виктор иззвъня. Беше Ива. Той инстинктивно отхвърли обаждането, но Деница видя името на екрана.
„Коя е Ива?“, попита тя с леден глас.
Виктор замръзна. „Никоя. Колежка.“
„Не ме лъжи!“, изкрещя Деница. „Тя е от моя университет! Виждала съм я да те гледа. Колко време продължава, Викторе? От колко време ми се смееш зад гърба?“
Той не отговори. Мълчанието му беше по-красноречиво от всяко признание. Деница се почувства така, сякаш са я ударили. Изневяра. Върху всички останали лъжи, сега имаше и това. Предателството беше пълно.
Тя се обърна, без да каже и дума повече, качи се в стаята им, събра няколко неща в една чанта и си тръгна. Мина покрай Маргарита, която стоеше на върха на стълбите с лице, бяло като платно. Двете се погледнаха, но не си казаха нищо. Вече нямаше какво да си кажат.
Деница не отиде в техния апартамент. Отиде при единствения човек, на когото чувстваше, че може да се довери в момента. Своя стара приятелка от гимназията, която живееше в малка квартира на другия край на града. Докато караше през нощта, сълзите се стичаха по лицето ѝ. Тя не плачеше само за изневярата на Виктор. Плачеше за целия си разбит живот, за изгубените илюзии, за чудовищната мрежа от лъжи, в която беше попаднала.
Но докато плачеше, в нея се надигаше и нещо друго. Гняв. И решителност. Те ѝ бяха отнели всичко – спокойствието, доверието, любовта. Но нямаше да ѝ отнемат силата. Щяха да си платят. Всичките. Щеше да намери свидетеля. Щеше да намери Асен. Щеше да извади истината наяве, независимо колко болезнена е тя. Вече нямаше какво да губи.
Глава 5
Вратата на малкия апартамент в крайния квартал се отвори и на прага застана мъж на около петдесет години, с уморени очи и рядка коса. Беше облечен в стар пуловер и носеше очила с дебели стъкла. Погледна Деница с недоумение.
„Да?“, попита той.
„Вие ли сте господин Тодор Павлов? Учителят по история?“, попита Деница, като се опитваше гласът ѝ да не трепери. Беше ѝ отнело седмица, за да го намери. Седмица на ровене в стари училищни архиви и телефонни указатели, докато най-накрая не попадна на правилния човек.
Мъжът се намръщи. „Аз съм. Но откъде…“
„Става въпрос за един инцидент в планината. Преди тридесет години. С жена на име Лидия Ангелова.“
Цветът се оттече от лицето на Тодор Павлов. Той бързо се огледа по коридора, сякаш се страхуваше, че някой ги подслушва, и я дръпна вътре, затваряйки вратата. Апартаментът беше скромен, затрупан с книги и вестници.
„Коя сте вие? Кой ви праща?“, попита той с треперещ глас.
„Никой не ме праща“, отвърна Деница. „Аз съм… свързана със семейството. Искам да знам истината.“
Учителят се свлече на един стол. „Истината…“, промълви той. „Мислех, че съм я погребал завинаги. Те ме накараха. Заплашиха ме. Казаха, че ще съсипят живота ми, кариерата ми. Имах малко дете тогава. Страхувах се.“
„Какво видяхте?“, настоя Деница, като седна срещу него.
Тодор Павлов затвори очи, сякаш картината изплуваше отново в съзнанието му. „Бях на излет. Рисувах. Обичам да рисувам пейзажи. Бях се скрил зад едни скали, за да съм на завет. Тогава ги видях. Двете сестри. Не знаех кои са тогава. Спореха. Крещяха си една на друга. Не чувах всичко, вятърът носеше думите им. Но чух ясно името „Лидия“ и фразата „Това дете ще съсипе всичко!“. После… после по-голямата сестра блъсна по-малката. Не беше силно блъскане, по-скоро като отблъскване. Но Лидия беше на самия ръб. Загуби равновесие. Опита се да се хване за сестра си, но тя се отдръпна. И Лидия полетя надолу.“
Деница затаи дъх. Значи не е било просто бездействие. Било е активно действие. Маргарита я е блъснала.
„Видях всичко“, продължи учителят, а гласът му беше само шепот. „Писъкът ѝ още кънти в ушите ми. Изпаднах в паника. Избягах. Знам, страхливо е. Но бях ужасен. На следващия ден отидох в полицията. Разказах какво съм видял. Но няколко дни по-късно в дома ми дойдоха двама мъже. Едри, с костюми. Не казаха кои са. Но ми обясниха много ясно, че ако не си променя показанията и не кажа, че съм чул само писък, но не съм видял нищо, жена ми и детето ми ще пострадат. И ми дадоха плик с пари. Много пари. Повече, отколкото бях виждал през живота си.“
Той отвори едно чекмедже и извади стар, пожълтял плик. Изсипа съдържанието му на масата. Пачки с банкноти, които отдавна бяха излезли от обращение. „Никога не съм ги докоснал. Пазя ги като доказателство. Като постоянно напомняне за моя срам.“
Деница го гледаше, без да знае какво да каже. Този смачкан от живота човек носеше на съвестта си тридесетгодишно мълчание, което беше позволило на едно престъпление да остане ненаказано.
„Ще свидетелствате ли?“, попита тя накрая.
Той я погледна с очи, пълни със страх. „Те ще ме намерят. Дори и след толкова години…“
„Аз ще ви защитя“, каза Деница с увереност, която самата тя не усещаше. „Вече не сте сам.“
В същото време, в една луксозна бизнес сграда, в кабинет с изглед към целия град, седеше мъж на около тридесет години. Беше висок, с тъмна коса и същите проницателни очи като на Виктор. Но в неговото изражение имаше твърдост и решителност, които Виктор никога не беше притежавал. Името му беше Асен.
Той беше прекарал целия си живот в чужбина, отгледан от приемно семейство, на което беше казано, че е сирак. Но винаги беше усещал, че нещо липсва. Преди няколко години, след смъртта на приемните си родители, беше намерил в техните документи писмо, което разкриваше истината – че е бил осиновен чрез частна агенция, че има български произход и че има брат-близнак.
Оттогава Асен беше посветил живота и значителните си ресурси (беше изградил много успешна IT компания) на това да намери семейството си. Наел беше най-добрите частни детективи. И сега, след години търсене, те най-накрая бяха успели. Бяха открили брат му – Виктор. Бяха открили и леля му – Маргарита. И бяха разкрили цялата мрежа от лъжи около смъртта на майка му, Лидия.
Пред него на бюрото лежеше дебело досие. Вътре имаше снимки на Виктор, на Деница, на Маргарита. Имаше финансови отчети на семейната им фирма, които показваха, че са на ръба на фалита. Имаше информация за огромните заеми на Виктор от съмнителни кредитори. Асен знаеше всичко.
„Значи са затънали“, каза той на частния детектив, който седеше срещу него.
„До уши“, потвърди детективът. „Фирмата е куха. Поддържа се само от стари договори. А личните дългове на брат ви са огромни. Въпрос на месеци е всичко да се срути.“
Асен се загледа през прозореца. Беше си представял този момент по хиляди различни начини. Понякога си представяше, че ще нахлуе в живота им с гняв и жажда за отмъщение. Друг път – че ще се появи като спасител, предлагайки прошка. Но сега, когато знаеше цялата истина, той не чувстваше нито гняв, нито милост. Чувстваше само студена, ледена празнота.
Те му бяха отнели всичко. Майка, брат, родина, име. Бяха го изхвърлили като боклук, за да могат да живеят в лукс върху откраднатото му наследство. А сега, когато парите свършваха, цялата им лъжа беше напът да се разпадне.
„Искам да ги съсипя“, каза Асен тихо, но в гласа му нямаше колебание. „Искам да им отнема всичко, до последната стотинка. Искам да видят какво е да нямаш нищо. Ще заведем дело. За наследството на майка ми. И ще го направим публично. Искам целият град да разбере кои са те всъщност.“
Детективът кимна. „Имаме всичко необходимо. ДНК доказателства, финансови документи. Ще бъде лесно.“
„Не искам да е лесно“, отвърна Асен. „Искам да е болезнено.“
Той се изправи и отиде до картата на света на стената. Заби пръст в малката точка, обозначаваща родината му, която никога не беше виждал.
„Резервирай ми полет“, каза той. „Време е да се прибирам у дома.“
Бурята, която Маргарита беше предизвикала преди тридесет години, най-накрая се събираше. И беше напът да унищожи всичко по пътя си.
Глава 6
Новината за напускането на Деница удари Виктор по-силно, отколкото беше очаквал. Първоначалният му гняв и накърнено его бързо се смениха с паника. Тишината в огромната къща беше оглушителна. Всяка стая, всеки предмет му напомняше за нея. Осъзна, че без нейното тихо, успокояващо присъствие, този луксозен дом беше просто студена, бездушна кутия.
Опита се да ѝ звъни десетки пъти, но тя не вдигаше. Писа ѝ дълги, умолителни съобщения, в които се извиняваше и обещаваше да се промени, но не получаваше отговор. Отиде до апартамента, който бяха купили заедно, но и там я нямаше. Деница беше изчезнала от живота му толкова внезапно и категорично, че той се почувства напълно изгубен.
За първи път от много време той се изправи срещу майка си. Намери я в градината, където тя методично подрязваше розите си, сякаш нищо не се беше случило.
„Тя си тръгна заради теб“, каза ѝ той с дрезгав глас. „Заради твоя постоянен контрол, заради вечното ти недоволство. Ти я отрови, както тровиш всичко, до което се докоснеш.“
Маргарита се изправи бавно и свали градинските си ръкавици. Погледна го с ледени очи. „Тя си тръгна, защото е слаба. Защото не можа да понесе напрежението. Аз те предупреждавах, че не е подходяща за теб, за нашето семейство. Ти имаш нужда от силна жена до себе си.“
„Аз имах нужда от Деница!“, извика Виктор. „А ти ми я отне! Какво искаш от мен, мамо? Да бъда нещастен ли? Да живея живота, който ти си ми начертала, без да имам право на собствено мнение, на собствени чувства?“
„Аз искам само най-доброто за теб!“, отвърна тя, а гласът ѝ се повиши. „Посветила съм ти целия си живот!“
„Не, ти си посветила живота си на тази къща, на тази фирма, на представата за перфектно семейство! Аз съм просто част от декора!“, изкрещя той и за първи път видя в очите ѝ не власт, а страх. Страх, че губи контрол.
Разговорът им не доведе до нищо, освен до още по-голямо отчуждение. Виктор се затвори в кабинета си, потънал в алкохол и самосъжаление. Спря да ходи във фирмата, спря да отговаря на обаждания. Спря да се среща и с Ива. Аферата, която му се беше струвала като вълнуващо бягство, сега му изглеждаше жалка и безсмислена. Огнян започна да му звъни по десет пъти на ден, заплахите му ставаха все по-брутални. Но на Виктор вече не му пукаше. Усещаше, че всичко се разпада, и нямаше сили да спре процеса.
Деница, от своя страна, използваше времето, за да подреди мислите си и да планира следващия си ход. Разказът на учителя Тодор Павлов беше липсващото парче от пъзела. Сега тя имаше свидетел. Свърза се отново с адвокат Симеон Ковачев и му разказа всичко. Старият юрист беше впечатлен от нейната упоритост.
„Това променя всичко“, каза ѝ той. „Свидетелски показания, дори и след толкова години, могат да станат основание за възобновяване на разследването. Това вече не е семейна драма, Деница. Това е криминално престъпление. Убийство.“
Думата прозвуча зловещо. Деница преглътна. Беше ли готова да вкара свекърва си, жената, отгледала съпруга ѝ, в затвора? Моралната дилема я разкъсваше. От една страна беше жаждата за справедливост за Лидия. От друга – мисълта за Виктор. Как щеше да понесе той новината, че майка му е убийца? Че целият му живот е базиран на престъпление?
„Трябва да помисля“, каза тя на адвоката. „Има и още нещо. Асен. Братът на Виктор. Писмото казва, че той ще се появи. Трябва да сме подготвени.“
Сякаш в отговор на думите ѝ, няколко дни по-късно в офиса на фирмата на Виктор пристигна официално писмо. Беше от голяма, международна адвокатска кантора. В него се съобщаваше, че техен клиент, господин Асен, предявява претенции към половината от наследството на покойната му майка, Лидия Ангелова, което включва половината от акциите на семейната фирма и половината от всички недвижими имоти. Към писмото беше приложен и резултат от ДНК тест, който недвусмислено доказваше, че Асен и Виктор са еднояйчни близнаци.
Секретарката на Виктор, притеснена от отсъствието му, занесе писмото в къщата. Маргарита го отвори. Докато четеше, ръцете ѝ започнаха да треперят неконтролируемо. Най-големият ѝ кошмар се беше сбъднал. Той ги беше намерил. Духът от миналото, когото се беше опитала да прогони завинаги, се беше върнал, за да си поиска своето.
Тя нахлу в кабинета на Виктор, където го намери да седи в тъмното, заобиколен от празни бутилки. Без да каже и дума, му подаде писмото. Той го взе с трепереща ръка и го прочете. Лицето му премина през гама от емоции – от недоумение, през шок, до пълен ужас.
„Какво е това?“, прошепна той. „Това е някаква шега, нали?“
„Не е шега, Викторе“, каза Маргарита с кух глас. „Всичко е истина.“
И тогава, в този мрачен, пропит с алкохол кабинет, тя му разказа всичко. Разказа му за Лидия, за баща му, който не е негов баща, за нея самата, която не е негова майка. Разказа му за инцидента, представяйки го като трагична случайност, в която тя нямала вина. Разказа му как го е „спасила“, как му е дала име и бъдеще. Разказа му всичко, освен за Асен. За него каза, че не е знаела. Че сигурно баща му се е погрижил за „проблема“.
Виктор слушаше, без да може да проумее. Светът му се преобърна. Всяка основа, върху която беше изградена идентичността му, се срина. Той не беше Виктор Петров, син на уважаван бизнесмен. Той беше син на беден художник и жена, която беше умряла преди той да се роди. И имаше брат. Брат-близнак, който сега искаше да го унищожи.
Той скочи, събори стола си и се затича навън. Качи се в колата си и потегли с бясна скорост, без посока, без цел. Искаше просто да избяга. Да избяга от лъжата, която беше неговият живот.
Маргарита остана сама в къщата, която вече приличаше на мавзолей. Знаеше, че краят е дошъл. Но нямаше да се предаде лесно. Беше се борила цял живот, за да има това, което има. Нямаше да позволи на един непознат да ѝ го отнеме. Взе телефона и набра номер, който не беше набирала от години. Номерът на хора, които решаваха проблеми. Проблеми като Огнян. Проблеми като Асен. Щом законът идваше за нея, тя щеше да отговори със средства извън закона. Войната вече не беше само за пари и наследство. Беше за оцеляване.
Глава 7
Деница научи за пристигането на Асен от Симеон Ковачев. Адвокатската кантора, представляваща близнака, се беше свързала с него, предполагайки, че той все още има нещо общо със семейството.
„Той е тук“, каза ѝ Симеон по телефона. „И не си поплюва. Искат да замразят всички активи на фирмата и лични сметки до изясняване на наследствения казус. Това означава, че Виктор и Маргарита ще останат без пукната стотинка, докато делото не приключи. А то може да се точи с години.“
Новината разтърси Деница. Въпреки всичко, което беше преживяла, мисълта Виктор да бъде съсипан финансово ѝ причиняваше болка. Той може да беше лъжец и измамник, но беше и жертва в цялата тази история.
„Трябва да се срещна с него“, каза тя решително. „С Асен. Трябва да разбере какво се случва. Че Виктор не е знаел нищо. Че и той е измамен.“
„Бъди внимателна, Деница“, предупреди я адвокатът. „Този човек е прекарал тридесет години, мислейки, че е сирак. Не знаем какви са мотивите му. Може да не го интересува нищо друго, освен отмъщението.“
Но Деница беше непреклонна. Чрез адвокатите, тя успя да уреди среща. Асен се съгласи да се видят на неутрална територия – в лобито на луксозен хотел, където беше отседнал.
Когато Деница влезе в лобито, тя веднага го позна. Беше като да видиш отражение на Виктор в криво огледало. Имаха абсолютно еднакви черти на лицето, но излъчването им беше коренно различно. Докато Виктор изглеждаше мек, почти разглезен от живота, Асен излъчваше твърдост и увереност. В начина, по който стоеше, в начина, по който я гледаше с пронизващите си сини очи, имаше нещо опасно, нещо диво.
„Госпожо Петрова“, каза той, без да се усмихва, и ѝ посочи едно кресло. Гласът му също беше като на Виктор, но по-дълбок и с лек чуждестранен акцент.
„Моля ви, наричайте ме Деница“, отвърна тя, докато сядаше. „Исках да се срещнем, защото мисля, че има неща, които трябва да знаете.“
„Мисля, че знам всичко, което ми е необходимо“, отвърна той студено. „Знам, че леля ми е убийца. Знам, че брат ми живее охолно с парите, които по право са мои. И знам, че вие сте част от това семейство.“
„Нещата не са толкова прости“, опита се да обясни Деница. „Виктор не е знаел нищо допреди няколко дни. Той също е жертва на лъжите на Маргарита. Целият му живот е бил измама.“
Тя му разказа за своето разследване, за писмото, за страха и контрола, в който Маргарита ги е държала. Разказа му за финансовите проблеми на Виктор, за отчаянието му. Говореше искрено, с надеждата да достигне до някаква човешка струна в него.
Асен я слушаше безмълвно, с непроницаемо изражение. Когато тя свърши, той помълча за момент.
„И какво очаквате от мен?“, попита накрая. „Да им простя? Да се откажа от правата си? Да забравя, че са ме изхвърлили като куче и са ми отнели майка ми?“
„Не“, отвърна Деница. „Не очаквам да забравите. Очаквам да разберете, че войната ви не е срещу Виктор. Вашият враг е Маргарита. Тя е тази, която е дирижирала всичко. Не го унищожавайте. Помогнете му. Той е ваш брат.“
Асен се изсмя, но смехът му беше лишен от всякаква веселост. „Брат? Той е просто непознат с моето лице. Непознат, който е имал всичко, докато аз не съм имал нищо. Не, госпожо… Деница. Няма да има прошка. Няма да има милост. Ще си взема това, което ми принадлежи. И ще гледам с удоволствие как империята им се срива в прахта.“
Той се изправи, давайки знак, че разговорът е приключил. Деница разбра, че се е провалила. Стената, която Асен беше изградил около себе си, беше още по-дебела и по-непробиваема от тази на Маргарита.
Междувременно, Виктор шофираше безцелно в продължение на часове, докато колата му не спря без гориво на един пуст селски път. Той излезе и тръгна пеша, без да знае къде отива. Дъждът започна да вали, студен и безмилостен, смесвайки се със сълзите по лицето му.
Всичко беше лъжа. Любовта на майка му, спомените от детството, дори собственото му име. Чувстваше се кух, изпразнен от съдържание. Кой беше той всъщност? Безименен син на мъртва жена. Брат на човек, който искаше да го унищожи.
Мислите му се насочиха към Деница. Единственият истински човек в живота му. Единствената, която го беше обичала заради самия него, а не заради името или парите му. И той я беше предал. Беше я излъгал, беше ѝ изневерил. Беше я отблъснал. Заслужаваше да е сам.
Стигна до малък мост над придошла река. Застана на ръба и погледна надолу към мътните, бушуващи води. Изглеждаха примамливи. Един скок и всичко щеше да свърши. Цялата болка, целият срам, цялата празнота.
Телефонът му иззвъня. Беше номер, който не познаваше. Той го игнорира, но телефонът продължи да звъни настоятелно. Накрая, почти машинално, той вдигна.
„Ало?“, каза с пресипнал глас.
„Виктор?“, чу се женски глас. Гласът на Деница. „Слава Богу. Търся те от часове. Къде си? Добре ли си?“
При звука на гласа ѝ, нещо в него се пречупи. Той се свлече на колене на мокрия асфалт и започна да ридае. Неконтролируеми, сърцераздирателни ридания, които идваха от най-дълбоките кътчета на разбитата му душа.
„Не знам къде съм“, успя да промълви той между хлиповете. „Изгубен съм, Дени. Напълно съм изгубен.“
„Остани там, където си“, каза тя с твърд, но нежен глас. „Намери някакъв знак, някакво име на село. Ще дойда да те взема. Чуваш ли ме, Викторе? Идвам за теб.“
В този момент, на този пуст мост, под студения дъжд, Виктор разбра, че може би все още има надежда. Може би все още имаше за какво да се бори. И то беше гласът в телефона. Гласът на неговата съпруга.
Глава 8
Маргарита не губеше време. Докато Деница се опитваше да вразуми Асен, а Виктор преживяваше нервен срив, тя задейства своя собствен, далеч по-мрачен план. Хората, на които се обади, не бяха адвокати. Те бяха от типа, който не оставяше хартиени следи.
Първата ѝ цел беше Огнян. Тя го покани на среща в уединено кафене. Кредиторът дойде с нагласата, че ще притисне още малко богатата дама, но се оказа в съвсем различна ситуация. Маргарита не го заплаши. Тя му направи предложение.
„Знам за дълга на сина ми“, каза му тя с леден тон. „И знам, че вие сте човек, който умее да бъде дискретен. Предлагам ви следното: ще ви изплатя двойно цялата сума, която Виктор ви дължи. В брой. В замяна, вие ще ми направите една услуга.“
Очите на Огнян светнаха алчно. „Слушам ви.“
„Има един човек. Казва се Асен. Отседнал е в хотел „Гранд“. Искам да го уплашите. Да го накарате да си събере багажа и да се върне там, откъдето е дошъл. Без да го наранявате сериозно. Просто да му стане ясно, че не е добре дошъл тук.“
Огнян се усмихна. „Смятайте го за уредено. За тази цена, ще го накарам да забрави и собственото си име.“
Втората ѝ цел беше свидетелят. Не ѝ беше трудно да открие къде живее Тодор Павлов. Имаше своите контакти. Една вечер, докато учителят се прибираше към дома си, в тъмния вход го пресрещнаха двама мъже. Не казаха нищо. Просто го пребиха. Не достатъчно, за да го убият, но достатъчно, за да прекара няколко седмици в болница. И достатъчно, за да разбере посланието. Когато полицията дойде да го разпитва, той каза, че са го нападнали случайни крадци. За Лидия Ангелова не спомена и дума. Страхът отново беше победил.
Когато Деница научи за нападението над учителя, тя разбра чия е поръчката. Почувства се виновна, че го е въвлякла в тази мръсна игра. Но това само затвърди решимостта ѝ. Маргарита беше преминала всяка граница. Вече не ставаше въпрос само за миналото. Ставаше въпрос за настоящето. Тя беше опасна.
Деница намери Виктор и го прибра. Той беше съсипан, сянка на предишното си аз. Тя го настани в малката си квартира и започна да се грижи за него. Не го разпитваше, не го обвиняваше. Просто беше до него. Даде му време да осъзнае случилото се, да приеме новата си реалност.
В тези тихи дни, прекарани заедно в малкия апартамент, далеч от лукса и лъжите на голямата къща, нещо между тях започна да се променя. Виктор видя в Деница сила и устойчивост, които никога не беше подозирал. А тя видя в него една уязвимост и болка, които я трогнаха. Гневът ѝ към него за изневярата и финансовите лъжи не беше изчезнал, но беше засенчен от съчувствие. Тя разбра, че голяма част от неговите грешки са били породени от отчаяния му опит да се докаже пред една майка, която никога не го е обичала истински, а го е виждала само като инструмент за постигане на целите си.
Една вечер, докато седяха на малкия балкон и гледаха светлините на града, Виктор най-накрая проговори.
„Тя ми разказа всичко“, каза той тихо. „За истинската ми майка. За… инцидента. Не мога да повярвам. Целият ми живот…“
„Знам“, отвърна Деница. „Съжалявам, че трябваше да го научиш по този начин.“
„Аз също съжалявам, Дени“, каза той и я погледна в очите. „За всичко. За Ива. За парите. Бях глупак. Страхливец. Бях толкова зает да се опитвам да бъда някой, който не съм, че загубих единствения човек, който ме виждаше такъв, какъвто съм. Можеш ли някога да ми простиш?“
„Не знам, Викторе“, отвърна тя честно. „Раната е твърде дълбока. Но съм тук. И няма да те оставя. Ще преминем през това заедно.“
В същата нощ, Асен се прибираше към хотела си след късна вечеря със своите адвокати. Когато влезе в подземния паркинг, два автомобила блокираха пътя му. От тях излязоха няколко едри мъже. Асен веднага разбра, че не идват с добри намерения.
Но той не беше Тодор Павлов. Не беше и разглезеният Виктор. Животът го беше научил да се бие. Когато първият мъж се опита да го удари, Асен реагира светкавично. Отклони удара и отвърна със серия от бързи, прецизни попадения. Мъжете на Огнян бяха улични биячи, свикнали да плашат слаби хора. Те не бяха подготвени за някой, който знае как да се защитава.
Боят беше кратък и брутален. Асен беше ранен, имаше порезна рана на ръката и няколко синини, но нападателите му бяха в много по-лошо състояние. Когато видяха, че не могат да се справят с него, те се качиха в колите си и избягаха.
Асен се облегна на колата си, дишайки тежко. Адреналинът пулсираше във вените му. Докато се опитваше да спре кървенето от ръката си, той разбра нещо важно. Срещата му с Деница го беше накарала да се замисли. А сега това нападение му показа, че тя е била права. Врагът му не беше Виктор. Врагът му беше жената, която беше поръчала това – Маргарита.
Тя не просто го беше лишила от минало. Сега се опитваше да го лиши и от бъдеще. Това вече не беше просто юридическа битка за наследство. Беше станало лично.
Той извади телефона си, но не се обади на полицията. Вместо това, намери номера на Деница, който адвокатът му беше дал.
„Деница? Асен е“, каза той, когато тя вдигна. „Имахме… инцидент. Мисля, че ти беше права. Трябва да говорим. И двамата. Аз, ти и брат ми.“
Глава 9
Срещата се състоя в адвокатската кантора на Симеон Ковачев. Мястото беше избрано като неутрална и сигурна територия. Въздухът в залата беше зареден с напрежение. Тримата седяха около голямата полирана маса – Деница, Виктор и Асен. Беше първият път, в който двамата братя се виждаха лице в лице.
Гледката беше сюрреалистична. Бяха като огледални образи, разделени от тридесет години различен живот. Виктор изглеждаше съсипан, с тъмни кръгове под очите, облечен в обикновени дънки и риза. Асен, въпреки прясната рана на ръката си, излъчваше сила и контрол в скъпия си костюм. Те се гледаха в продължение на няколко минути в пълна тишина, всеки опитвайки се да види в другия частица от себе си, частица от това, което е можел да бъде.
Деница наруши мълчанието.
„Благодаря ви, че се съгласихте на тази среща“, каза тя, обръщайки се към Асен. „Съжалявам за това, което се е случило снощи.“
„Тя е“, каза Асен, без да откъсва поглед от Виктор. „Нали? Маргарита го е поръчала.“
Виктор сведе глава. „Да“, прошепна той. „Тя е способна на всичко, за да защити лъжите си.“
„И ти си живял с нея тридесет години?“, попита Асен, а в гласа му се долавяше смесица от презрение и любопитство. „Живял си в лукс, докато тя е унищожавала животи?“
„Аз не знаех!“, избухна Виктор, вдигайки поглед, а в очите му имаше болка. „Кълна се, не знаех нищо. За мен тя беше майка ми. Да, беше властна и студена, но беше майка ми. Ако знаех истината…“
„Какво?“, прекъсна го Асен. „Какво щеше да направиш? Щеше ли да се откажеш от парите, от фирмата, от лесния живот?“
„Да!“, отвърна Виктор без колебание. „Да, щях. Защото нищо от това няма значение, ако е построено върху смъртта на истинската ми майка и върху твоето откраднато детство.“
Искреността в гласа на Виктор сякаш проби леда в сърцето на Асен. Той видя в очите на брат си не враг, а друг изгубен човек, друга жертва на същата трагедия.
„Тя ме излъга“, продължи Виктор. „Разказа ми, че е било инцидент. Че ме е взела, за да ме спаси.“
„Не е било инцидент“, намеси се Деница. Тя им разказа за срещата си с учителя Тодор Павлов. Разказа им какво е видял той – спорът, блъскането, отдръпването на Маргарита.
Докато тя говореше, лицето на Виктор пребледня още повече. Новината, че Маргарита не просто е присъствала, а е причинила смъртта на Лидия, беше последният, най-ужасяващ удар. Асен стисна юмруци под масата. Чувал беше версията от детективите си, но да я чуе разказана така, с детайли, беше съвсем различно.
„Имаме свидетел, който е бил заплашван и пребит“, продължи Деница, гледайки и двамата. „Имаме теб, Асен, който си бил нападнат. Маргарита е отчаяна. И е опасна. Тя няма да се спре пред нищо. Не можем да се борим с нея поотделно. Тя ще ни унищожи един по един. Трябва да се обединим.“
„Какво предлагаш?“, попита Асен, а гласът му беше по-мек.
„Предлагам да спрем съдебните дела за момента“, каза Деница. „Те само ще ни изтощят финансово и емоционално, докато тя продължава да действа в сенките. Първо, трябва да я неутрализираме. Трябва да съберем достатъчно доказателства, за да я изправим пред правосъдието за това, което е направила на майка ви. И за това, което се опита да направи на теб и на господин Павлов.“
„Тя ще отрече всичко“, каза Виктор. „Ще наеме най-добрите адвокати. Нямаме доказателства.“
„Имаме писмото“, каза Деница. „Нейното собствено самопризнание, макар и непълно. Имаме свидетел, който може би ще проговори, ако му гарантираме защита. И имаме нещо друго. Нейната слабост.“
„Каква слабост?“, попитаха братята почти в един глас.
„Виктор“, каза Деница и го погледна. „Тя може да е чудовище, но през всичките тези години тя е обичала теб по свой извратен, обсебващ начин. Ти си нейната ахилесова пета. Ти си единственият, който може да я накара да свали гарда.“
Планът започна да се оформя. Беше рискован и сложен. Виктор трябваше да се върне в къщата. Трябваше да се престори, че е на нейна страна, че е простил лъжата, че е избрал нея пред Асен и Деница. Трябваше да спечели отново доверието ѝ. Целта му беше да я накара да признае всичко, докато носи скрит микрофон. Асен, от своя страна, трябваше да използва ресурсите си, за да осигури защита на учителя и семейството му и да наеме екип, който да следи Маргарита и да събира доказателства за престъпните ѝ контакти.
„Можеш ли да го направиш?“, попита Асен, гледайки Виктор право в очите. „Можеш ли да я гледаш в лицето и да я лъжеш, знаейки какво е направила?“
Виктор преглътна. Мисълта да се върне в онази къща, в онази отровна атмосфера, го ужасяваше. Но после погледна към Деница, която го гледаше с насърчение, и към Асен, мъжът, който трябваше да бъде негов брат през целия му живот. Това беше неговият шанс да изкупи вината си. Да направи поне едно правилно нещо.
„Да“, каза той с твърдост, която изненада и него самия. „Ще го направя. За майка ни. И за нас.“
За първи път Асен протегна ръка през масата. Виктор се поколеба за миг, после я стисна. В този момент, в тази стерилна конферентна зала, двамата братя най-накрая се намериха. Тяхното обединение беше нещо, което Маргарита никога не беше предвидила. И то щеше да бъде нейното падение.
Глава 10
Завръщането на Виктор в бащиния дом беше едно от най-трудните неща, които някога му се беше налагало да прави. Всяка крачка по познатата алея, всеки поглед към прозорците на къщата, в която беше израснал, го караше да потръпва. Всичко беше фалшиво, всичко беше една огромна, гротескна лъжа.
Маргарита го посрещна на вратата. Когато го видя, на лицето ѝ се изписа огромно облекчение, последвано от триумф. Тя беше сигурна, че той се е върнал, защото е осъзнал, че няма къде другаде да отиде. Че е избрал сигурността и парите пред някакви си сантиментални глупости като „истина“ и „справедливост“.
„Знаех си, че ще се върнеш“, каза тя и се опита да го прегърне.
Виктор се стегна и ѝ позволи. Прегръдката беше студена, както винаги. Той изигра ролята си перфектно. Разказа ѝ, че е бил объркан и ядосан, но след като е помислил, е разбрал, че тя е единственият човек, на когото може да разчита. Каза ѝ, че Деница го е манипулирала, че Асен иска само да ги унищожи.
„Трябва да се борим с тях, мамо“, каза той, като я гледаше в очите и се молеше тя да не види лъжата в тях. „Трябва да защитим това, което е наше.“
Маргарита грееше. Нейният син се беше върнал. Контролът беше възстановен. Тя му разказа своята версия за събитията – че Асен и Деница са се съюзили срещу тях, че са наели хора да я клеветят, че учителят лъже, подкупен от тях. Виктор слушаше и кимаше, а отвътре му се повдигаше.
Започна игра на котка и мишка. Виктор прекарваше дните си в къщата, преструвайки се, че помага на Маргарита и нейните адвокати да изградят защита срещу иска на Асен. Носеше малък записващ уред, скрит в дрехите си, надявайки се тя да каже нещо инкриминиращо. Но Маргарита беше хитра. Никога не говореше директно за миналото. Използваше заобиколки, намеци. Беше прекарала тридесет години в усъвършенстване на изкуството да не казва нищо, което може да бъде използвано срещу нея.
В същото време, екипът на Асен работеше на пълни обороти. Те поставиха Тодор Павлов и семейството му под денонощна охрана в тайна квартира. Осигуриха му най-добрите адвокати. Чувствайки се в безопасност, учителят най-накрая се съгласи да даде официални показания, в които разказа всичко, което беше видял и преживял.
Екипът проследи и хората, които бяха нападнали Асен. Стигнаха до Огнян. Когато го притиснаха, предлагайки му имунитет срещу показания, той бързо се съгласи да сътрудничи. Разказа им за сделката с Маргарита – парите срещу „уплашването“ на Асен. Имаше банкови извлечения, които доказваха големия паричен превод от нейна офшорна сметка.
Доказателствата се трупаха, но все още липсваше най-важното – прякото самопризнание на Маргарита за убийството на Лидия. Виктор започваше да се отчайва. Животът в къщата го съсипваше. Постоянното напрежение, необходимостта да лъже всяка секунда, близостта до тази жена, която едновременно беше негова „майка“ и чудовище, го изцеждаха. Той започна да прави грешки. Стана разсеян, избухлив. Маргарита, с нейния остър инстинкт, започна да усеща, че нещо не е наред.
Пробивът дойде от най-неочакваното място. Деница, ровейки се отново в старите документи, които беше взела от кабинета, намери нещо, което беше пропуснала първия път. Беше малък, измачкан бележник на Лидия. Вътре, с разкривен почерк, Лидия беше описвала последните седмици от живота си. Пишеше за любовта си към бащата на децата си, за страха си от реакцията на баща си. Но най-важното беше на последните страници.
„Маргарита знае“, пишеше тя. „Днес ми каза. Каза, че ще съсипя семейството. Че баща ни ще ме лиши от наследство. Заплаши ме. Каза, че ако не се отърва от бебетата, тя ще намери начин да го направи. Страх ме е от нея. В очите ѝ има нещо, което никога не съм виждала. Нещо студено. Нещо зло.“
Това беше всичко. Не беше пряко доказателство за убийство, но беше доказателство за мотив и за заплаха. Беше парчето, което им трябваше, за да притиснат Маргарита до стената.
Деница веднага се обади на Виктор. „Имам нещо. Трябва да я накараш да говори за това. За дневника на Лидия.“
Същата вечер, по време на вечеря, Виктор повдигна темата.
„Знаеш ли, мамо“, каза той небрежно. „Разглеждах едни стари неща. Намерих бележник. На Лидия.“
Маргарита замръзна с вилица във въздуха. „Какво?“
„Да. Писала е разни неща. За това колко се е страхувала от теб. Че си я заплашвала заради бебетата.“ Виктор гледаше право в нея, а сърцето му биеше лудо. Записващото устройство работеше.
Лицето на Маргарита се изкриви от гняв. „Как смееш! Да ровиш в неща, които не те засягат! Тази глупачка! Винаги е била една сантиментална глупачка! Искаше да съсипе всичко, което баща ни беше изградил, заради един проклет художник и копелетата му!“
„Нашите копелета, искаш да кажеш“, поправи я тихо Виктор.
„Ти си различен!“, изкрещя тя, губейки всякакъв контрол. „Аз те спасих от тази съдба! Аз те направих това, което си! А тя? Тя щеше да ни повлече всички надолу! Трябваше да я спра! Там, на онази скала, ѝ дадох избор. Да се откаже от тях или да загуби всичко. Но тя беше упорита. Каза, че по-скоро ще умре, отколкото да ги изостави. Е, изпълних ѝ желанието! Блъснах я! И знаеш ли какво? Не съжалявам! Направих го, за да те защитя! За да ни защитя!“
В стаята настъпи тишина. Чуваше се само тежкото дишане на Маргарита и тихото тиктакане на стария стенен часовник. Тя го беше казала. Беше признала всичко.
Виктор бавно се изправи. Не изпитваше нито гняв, нито омраза. Само огромна, безкрайна празнота.
„Ти не си ме защитила“, каза той с кух глас. „Ти си унищожила всички ни.“
Той се обърна и тръгна към вратата. Маргарита го гледаше с разширени от ужас очи, осъзнавайки твърде късно какво е направила.
„Викторе! Къде отиваш? Върни се!“, извика тя след него.
Но той не се обърна. Излезе от къщата, без да поглежда назад, и затвори вратата на своя фалшив живот завинаги.
Глава 11
Записът беше ясен и недвусмислен. Когато Симеон Ковачев го чу, той само кимна бавно. „Това е краят. С това, с показанията на учителя и на Огнян, и с дневника на Лидия, тя няма къде да отиде.“
Властите бяха уведомени. Представени им бяха всички събрани доказателства. Беше издадена заповед за арест на Маргарита.
Деница, Виктор и Асен чакаха новините в апартамента на Деница. Тримата седяха в мълчание, всеки потънал в собствените си мисли. Въпреки че това беше моментът, към който се бяха стремили, нямаше чувство на триумф. Само тежест. Тежестта на една съсипана семейна история.
Когато полицията пристигна в голямата къща, Маргарита беше спокойна. Очакваше ги. Беше облечена в елегантен тъмен костюм, с перфектна прическа и грим. Не оказа никаква съпротива. Докато ѝ слагаха белезниците, тя не каза нито дума. Само огледа за последен път дома, за който беше пожертвала всичко, включително и душата си. В погледа ѝ нямаше разкаяние. Само ледена, непробиваема гордост.
Новината за ареста на известната бизнес дама и филантроп избухна като бомба в медиите. Подробностите по случая – убийство отпреди тридесет години, откраднато дете, изплувал от нищото брат-близнак – бяха като сценарий за филм. Репутацията на семейството беше срината. Фирмата, която вече беше на ръба на фалита, се срина окончателно.
За Виктор и Асен започна дълъг и мъчителен процес. Трябваше да дават показания, да преживяват отново и отново трагедията на своето раждане и смъртта на майка си. Съдебните заседания бяха тежки. Маргарита се държеше надменно, отричаше всичко, твърдеше, че записът е манипулиран, че всички свидетели са подкупени от Асен, който искал да открадне наследството ѝ.
Но доказателствата бяха неопровержими. Накрая, след дълъг процес, който прикова вниманието на цялата страна, присъдата беше произнесена. Маргарита беше призната за виновна по всички обвинения – за убийството на Лидия, за отвличането на Виктор, за поръчителство на нападения. Осъдиха я на доживотен затвор.
В деня на присъдата, Виктор и Асен бяха в съдебната зала. Когато извеждаха Маргарита, погледите им се срещнаха за последен път. В нейните очи той не видя и следа от обич или разкаяние. Видя само ледена омраза. Омраза към него, задето я беше предал. В този момент Виктор окончателно осъзна, че жената, която го беше отгледала, никога не го е обичала. Обичала е само идеята за него, перфектния син, наследника.
След края на делото, останаха да се решават практическите въпроси. От наследството не беше останало почти нищо. Фирмата беше във фалит, имотите бяха ипотекирани, парите от сметките бяха отишли за адвокати и за покриване на дълговете на Виктор към Огнян и други кредитори. Голямата къща беше продадена, за да покрие част от задълженията.
Един ден Асен дойде в малкия апартамент, където живееха Деница и Виктор. Носеше куфар.
„Заминавам си“, каза той. „Работата ми тук приключи.“
„Мислех, че ще останеш“, каза Виктор. „Да се опитаме… да бъдем братя.“
„Може би някой ден“, отвърна Асен. „Но не сега. И двамата имаме нужда от време, за да се излекуваме. Ти трябва да изградиш живота си наново, тук. А аз трябва да се върна към моя. Но… това не е сбогом. Ще поддържаме връзка.“
Той остави на масата папка с документи. „Продадох някои от активите си в чужбина. Това е за теб. Не като милостиня, а като твоя дял. Парите на майка ни, които Маргарита е пропиляла. Започни отначало. Изгради нещо свое. Нещо честно.“
Виктор не знаеше какво да каже. Това беше повече от щедрост. Това беше жест на истинска братска обич.
„И това е за теб, Деница“, каза Асен и ѝ подаде малка кутийка. Вътре имаше красиво колие с малък медальон. „Ти започна всичко. Ти си най-силният човек, когото познавам. Без теб, истината никога нямаше да излезе наяве.“
Тримата се прегърнаха. Беше неловка, но искрена прегръдка. Прегръдка, която слагаше край на една епоха и начало на друга.
Глава 12
Година по-късно. Градът продължаваше да пулсира със същия забързан ритъм, безразличен към драмите, които се бяха разиграли. Но за Деница и Виктор всичко беше различно.
Те живееха в онзи малък апартамент, който бяха купили с ипотечен кредит. Беше тясно, но уютно. Беше тяхното място, незамърсено от лъжи. С парите, които Асен му даде, Виктор беше започнал малък бизнес. Не беше голямата, лъскава корпорация на баща му. Беше консултантска фирма, която той управляваше сам от една малка стая в апартамента. Работата беше трудна, но за първи път в живота си Виктор се чувстваше удовлетворен. Изграждаше нещо свое, със собствен труд, без чужди пари и мръсни тайни.
Връзката му с Деница се възстановяваше бавно, стъпка по стъпка. Предателството не беше забравено, но беше простено. Те говореха много – за миналото, за болката, за страховете си. Учеха се отново да си имат доверие. Любовта им, преминала през огъня, беше станала по-зряла, по-дълбока.
Деница беше завършила университета с отличие. Беше отказала няколко предложения за работа в големи кантори. Вместо това, заедно с няколко колеги, беше основала малка организация, която предлагаше безплатна правна помощ на хора, които не могат да си я позволят. Работата беше изтощителна и не носеше много пари, но ѝ даваше чувство за смисъл, което никога не беше изпитвала преди.
Понякога говореха с Асен по видеовръзка. Той беше добре, бизнесът му процъфтяваше. Разказваше им за пътуванията си, за новите си проекти. Разговорите им бяха все още малко сковани, но топли. Бяха два свята, които се опитваха да намерят общ език. И бавно, но сигурно, успяваха.
Един слънчев следобед, докато подреждаше стари вещи, Деница намери пожълтялото писмо от Маргарита. Беше го забравила в една кутия. Седна на дивана и го прочете отново. „Скъпа моя Деница, ако четеш това…“
Сега тези думи звучаха различно. Вече не носеха ужас и шок. Носеха тъга. Тъга за три пропилени живота – този на Лидия, този на Маргарита и откраднатия живот на Асен. Тъга за всички години, в които Виктор беше живял в лъжа.
Тя не изпитваше омраза към Маргарита. Само съжаление. Съжаление за жената, която е била толкова изядена от ревност и амбиция, че е унищожила всички около себе си, включително и себе си.
Виктор влезе в стаята и я видя с писмото в ръка. Седна до нея и я прегърна.
„Какво е това?“, попита той.
„Началото на всичко“, отвърна тя и му подаде писмото.
Той го прочете внимателно, дума по дума. Когато свърши, въздъхна дълбоко.
„Странно е“, каза той. „Всичко започна с една лъжа, написана на този лист. И завърши с истина, която ни освободи.“
Той взе писмото, отиде до камината и го хвърли в огъня. Двамата гледаха как хартията се свива, почернява и се превръща в пепел. Гледаха как последната материална следа от миналото изчезва завинаги.
Когато и последната искра угасна, те се обърнаха един към друг и се усмихнаха. Слънцето влизаше през прозореца, огрявайки малката им всекидневна. Миналото беше погребано. Бъдещето беше пред тях – несигурно, може би трудно, но тяхно. И за първи път, то беше изградено не върху тайни, а върху истина.