Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Собственик на ресторант отговори на недоволна майка: Някои клиенти искат да си пият виното, а аз да тичам след детето им
  • Новини

Собственик на ресторант отговори на недоволна майка: Някои клиенти искат да си пият виното, а аз да тичам след детето им

Иван Димитров Пешев август 8, 2023
rewrewrsdttsdg.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

„По-добре сега да ме коментират, отколкото някое дете да бръкне в контакта, да стане нещо и след това да ме коментират“, сподели собственикът на ресторант „Айсберг“ Росен Бадев за Plovdiv24.bg. Той коментира публикацията на клиентка на заведението, която е останала засегната от отношението към детето й.

„Родителите дойдоха след 20:30 в съботната вечер. Лично аз ги настаних на хубава маса. Те бяха доволни, поръчаха си и след това оставиха детето на произвола на съдбата. В заведението имаме папагал. Детето отиваше и закачаше папагала, тичаше из масите“.

„Отидох при родителите и учтиво ги попитах дали имат таблет и може ли детето да си играе с него и да остане на масата. Ние нямаме детски център. Хората вечерят и не е хубаво детето да ги притеснява. Те не взеха никакво отношение.

След малко отидох втори път и направих забележка. Жената ме попита: „Аз какво трябва да й кажа?“. Отговорих й, че не знам какво да каже, но детето притеснява другите клиенти. Отново я помолих да даде на детето телефон или таблет.

Малко по-късно те са поискали от севритьорката сметката. Платили са я с думите: „Вашият шеф ни изгони“.

Няма как да си гоня клиентите. Има родители, които смятат, че ние сме детски център. Имало е случай, когато детето на посетители е било на улицата и те не го виждат.

Имахме ситуация, когато детето се беше заключило в тоалетната, а майката спокойна е на масата. Дойде друг клиент, за да ни сигнализира, че детето не може да си отключи тоалетната.

Деца се оставят сами на възраст около 4-5 години. Започнах да казвам на децата, че само с родителите могат да ходят до тоалетната. Когато се заговорят, част от родителите забравят да проверят, къде им е детето.

Правим забележки основно когато притесняват и останалите клиенти на ресторанта. Ние нямаме детски център. Нямаме възможност за такъв. Посетители искат да дойдат, да си оставят децата, да си пият виното или бирата, а аз да вървя след тях.

Искам да има спокойствие и ред в заведението. Хората да идват, да вечерят и да останат с добро впечатление. От 20 години имам този ресторант. За мен е недопустимо да си гоня клиентите.

Знам, че винаги ще има недоволни клиенти. Не мога да угодя на всички. Аз не се сърдя, всеки има право да коментира – храна, обслужване. Искам да имам ресторанта още дълго време и той да работи. Това е моята гледна точка.

Ако стане нещо лошо с детето в ресторанта, пак ще пишат за мен. Ако някое дете бръкне в някой контакт, сигурно аз пак ще бъда отговорен. Тогава ще е късно за реакции.“

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Влади Въргала с трогателна молба: Да помогнем на Мануела Горсова да излиза навън
Next: Ето ги най-големите заблуди за женския цикъл, в които всички продължаваме да вярваме

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.