Станах в 4 сутринта, за да направя закуска за трудолюбивия си съпруг. Поне така си мислех. Че е трудолюбив. Че е мой. Че изобщо го познавам. В онази предутринна тишина, когато светът все още спеше своя дълбок, невинен сън, аз се движех из къщата като призрак, воден от навика и една глупава, наивна любов. Движенията ми бяха автоматични, заучени през годините на нашия брак – безшумно спускане по стълбите, внимателно отваряне на хладилника, за да не го събудя, тихото съскане на кафе машината, което беше единственият звук, нарушаващ покоя.
Огнян винаги тръгваше преди изгрев. Казваше, че големите сделки се сключват, докато другите още сънуват. Възхищавах му се. На неговата амбиция, на неуморната му енергия, на начина, по който говореше за бъдещето ни – винаги в мащабни, бляскави краски. Аз бях тихият пристан, в който неговият кораб акостираше след поредната буря в света на големия бизнес. Моята роля беше да поддържам фара да свети, дома да е топъл, а закуската да е на масата. И аз изпълнявах тази роля с цялото си сърце.
Минути по-късно, докато ароматът на прясно кафе изпълваше въздуха, вече бях готова да подам молба за развод и си пожелах никога повече да не го виждам. Сърцето ми, което доскоро биеше в ритъма на спокойната обич, сега се блъскаше в гърдите ми като птица в клетка, обезумяла от ужас.
Всичко това — защото когато влязох в кухнята, видях го.
Той не спеше. Не беше и сам.
На голямата дъбова маса, която бяхме избрали заедно и на която се хранехме всяка вечер, седяха Огнян и млада жена. Непозната. Помежду им бяха разпръснати не остатъци от романтична вечеря, а купчини документи, банкови извлечения, договори с дребен шрифт и нотариални актове. Светлината от малката настолна лампа падаше върху съсредоточените им лица, хвърляйки дълги, зловещи сенки по стените. Те не си говореха. Работеха. Имаше нещо трескаво и тайнствено в движенията им, в начина, по който си сочеха редове и подписваха страници.
Застинах на прага, невидима в полумрака. Дъхът ми спря. Това не беше сцена на изневяра, поне не в баналния смисъл. Беше нещо много по-лошо. По-студено. По-изчислено. В очите на Огнян, когато вдигна поглед към момичето, не видях страст, а съзаклятничество. В нейните – не любов, а хищна амбиция. Тя беше млада, може би на двадесет и няколко, с остри черти и интелигентен, пронизващ поглед. Студентка, предположих. От онези, които са готови на всичко, за да успеят.
Огнян плъзна поредния лист към нея и тихо каза: „Тук. Подпиши като пълномощник.“
Тя кимна, без да се поколебае, и ръката ѝ с елегантен, но твърд замах, положи подпис. В този момент осъзнах, че това, което подписваха, не беше поредната му бизнес сделка. Това беше моят живот. Нашият живот. Всичко, което бяхме градили, всичко, в което вярвах.
Тишината беше толкова плътна, че можех да я разрежа с нож. Те не ме усещаха. Бяха погълнати от своята тайна, от своята трескава дейност в четири сутринта. Аз стоях там, превърната в камък, и гледах как съпругът ми, мъжът, за когото щях да се закълна, че познавам по-добре от себе си, методично и хладнокръвно разпродаваше бъдещето ми.
Най-накрая направих крачка напред. Дъската под крака ми изскърца предателски. Две глави се вдигнаха едновременно, два чифта очи се впиха в мен. Изненада. Паника. Но само за миг. Лицето на Огнян се преобрази. Той се изправи, на устните му се появи онази обезоръжаваща усмивка, която можеше да продаде лед на ескимос.
„Мила! Какво правиш будна толкова рано?“, гласът му беше мек, кадифен, но фалшив до мозъка на костите си. „Исках да те изненадам. Това е Десислава, моята нова асистентка. Работим по един огромен проект, който ще ни осигури за години напред. Нали знаеш, големите пари не спят.“
Десислава също се изправи. Гледаше ме с някаква странна смесица от съжаление и презрение. Сякаш бях досадна пречка, която трябва да бъде отстранена.
„Приятно ми е“, каза тя с глас, който не трепна.
Не отговорих. Погледът ми беше прикован в документите на масата. Разпознах бланката на банката, от която бяхме взели ипотечния кредит за тази къща. Разпознах логото на фирмата, която управляваше спестяванията ни. Видях името си, изписано на няколко места, последвано от подписи, които смътно наподобяваха моя, но не бяха.
Сърцето ми спря да се блъска. На негово място се възцари леден студ. Всичко си дойде на мястото. Неговите безкрайни командировки. Необяснимите разходи в кредитните карти, които той обясняваше с „представителни нужди“. Неговата разсеяност през последните месеци. Неговата свръхпротективност към телефона и лаптопа му. Всичко беше лъжа. Една огромна, всеобхватна паяжина от лъжи.
„Какво е това, Огнян?“, попитах, а гласът ми прозвуча чуждо, дрезгаво.
Той се опита да прикрие документите с тялото си, все още усмихнат, но очите му вече бяха станали твърди и студени. „Скъпа, това са сложни неща. Бизнес. Не искам да те натоварвам с тях. Хайде, направи ни по едно кафе, а Десислава ще си тръгва.“
Десислава започна да събира листовете с бързи, отработени движения. Като съучастник, който заличава следите от престъпление.
„Не“, казах аз. Думата проехтя в тишината на кухнята. Беше тиха, но имаше тежестта на стоманен куршум. „Искам да знам. Сега.“
Усмивката на Огнян изчезна. Лицето му се превърна в маска на раздразнение. Той пристъпи към мен, опита се да ме хване за ръката, но аз се отдръпнах, сякаш докосването му беше отровно.
„Анна, не прави сцени. Не е сега моментът. Уморен съм, ти си уморена. Ще говорим утре.“
„Няма да има утре, Огнян“, отвърнах аз. Леденият студ в гърдите ми се разпространяваше по цялото ми тяло, вледеняваше кръвта ми, но правеше ума ми кристално ясен. „За нас няма да има утре. Искам да знам какво си направил.“
Погледът ми се стрелна към Десислава, която беше застинала с купчината документи в ръце. „И искам тя да ми каже. Защото от теб очевидно няма да чуя и една дума истина.“
Напрежението в стаята се сгъсти до точката на експлозия. Огнян ме гледаше с ярост, която никога преди не бях виждала. Яростта на човек, чиято перфектно изградена илюзия се срива пред очите му.
„Махни се оттук“, изсъска той на Десислава, без да откъсва поглед от мен.
Момичето не се нуждаеше от втора покана. Тя почти изтича от кухнята, а след миг чух входната врата да се затваря тихо. Останахме само двамата. Двама непознати в къщата, която някога наричахме свой дом.
„Доволна ли си?“, извика той, вече без да се преструва. „Развали всичко! Ти и твоята мания да знаеш всичко! Някои неща просто не са за женска глава, Анна!“
Думите му трябваше да ме наранят, да ме унижат. Но аз не усещах нищо. Само пустота. И една зараждаща се, непоклатима решителност.
Пристъпих към масата и взех един от документите, които Десислава не беше успяла да прибере. Беше молба за втори ипотечен кредит върху къщата. На мое име. С подпис, който не беше мой.
Вдигнах поглед към него. В очите му вече нямаше гняв, а страх. Чист, животински страх. Страхът на заловения в капан хищник.
И тогава разбрах. Той не беше трудолюбив съпруг. Беше измамник. А аз бях неговата най-голяма, най-дългосрочна инвестиция. Инвестиция, която той тъкмо се канеше да осребри докрай.
Без да кажа и дума повече, се обърнах и излязох от кухнята. Качих се по стълбите, влязох в спалнята ни, която вече миришеше на лъжа, и извадих един куфар. В онази предутринна тишина, докато първите лъчи на зората започваха да обагрят небето в розово, аз събирах остатъците от живота си. И знаех две неща с абсолютна сигурност.
Първо, че ще подам молба за развод още същия ден.
И второ, че това не беше краят. Беше началото на война. И аз щях да се боря докрай.
Глава 2: Паяжината
Вратата на апартамента на брат ми се отвори със скърцане и на прага застана Мартин. Беше по халат, с рошава коса и очи, все още подпухнали от сън. Когато ме видя – с куфар в едната ръка и сълзи, които не можех да спра, в другата – сънят моментално избяга от погледа му. Беше заменен от тревога.
„Анна? Какво става? Колко е часът?“, той ме дръпна вътре и затвори вратата след мен.
Не можех да говоря. Само се свлякох на малкия диван в хола му и риданията, които бях сдържала през целия път дотук, изригнаха с пълна сила. Мартин не каза нищо. Просто седна до мен, прегърна ме и ме остави да плача. Той винаги е бил такъв – моята котва в бурното море. По-голям с пет години, той беше прагматичният, здраво стъпил на земята човек в нашето семейство, докато аз винаги съм била мечтателката. Адвокат по професия, умът му работеше в параграфи и членове от закона, но сърцето му беше винаги на правилното място.
Когато сълзите ми най-накрая спряха, превърнати в глухи, конвулсивни хлипания, аз му разказах всичко. Думите излизаха от мен объркано, на пресекулки, но той слушаше търпеливо, без да ме прекъсва. Разказах му за четири сутринта, за Десислава, за документите на масата, за фалшивия подпис, за ледения поглед на Огнян.
Когато свърших, в стаята настъпи тежка тишина. Мартин се беше изправил и крачеше нервно из малкия хол, а на лицето му беше изписана смесица от гняв и дълбока загриженост.
„Знаех си“, промълви той най-накрая. „Винаги съм знаел, че в този човек има нещо гнило. Прекалено е лъскав, прекалено е перфектен. Мразех начина, по който те гледаше – сякаш си най-красивият му трофей.“
„Аз му вярвах, Марти“, прошепнах, а гласът ми беше пресипнал. „Вярвах във всяка негова дума.“
„Знам, Ани, знам. Това не е твоя вина. Той е професионален манипулатор.“ Мартин спря да крачи и седна срещу мен. Погледът му вече беше остър, фокусиран. Адвокатът в него се беше събудил. „Слушай ме внимателно. От този момент нататък не трябва да правиш нищо, без да се консултираш с мен. Никакви разговори с него, никакви съобщения. Нищо. Разбра ли?“
Кимнах.
„Добре. Първо, трябва да разберем колко дълбока е заешката дупка. Ти каза, че си видяла документи за втора ипотека. На твое име.“
„Да. И имаше и други. От инвестиционни фондове, банки… Всичко беше разхвърляно по масата.“
„Имаш ли достъп до някакви общи банкови сметки, до документи вкъщи?“, попита той.
„Имахме обща сметка, но той се занимаваше с финансите. Казваше, че не иска да ме товари. Аз… аз му се доверих. Всички важни документи са в сейфа в кабинета му. Знам кода, освен ако не го е сменил.“
„Малко вероятно. Хора като него са арогантни, не вярват, че някой може да ги хване“, каза Мартин с горчивина. „Трябва да се върнем там. Трябва да вземем всичко, което можем, преди той да е успял да скрие следите си.“
Самата мисъл да се върна в онази къща, в онова пространство, пропито с лъжа, ме накара да потръпна. „Не мога, Марти. Не мога да го видя отново.“
„Няма да си сама. Аз ще бъда с теб. Ще отидем, когато го няма. Каза, че излиза рано, нали? Сега е почти седем. Вероятно вече е излязъл, за да си спасява кожата. Ще изчакаме още час и отиваме.“
Планът му звучеше разумно, но страхът ме парализираше. Ами ако Огнян е още там? Ами ако ни чака?
Сякаш прочел мислите ми, Мартин сложи ръка на рамото ми. „Няма да ти позволи да те нарани, Анна. Никога. Сега си измий лицето. Ще ти направя кафе. Трябва да си силна. Войната тепърва започва.“
Един час по-късно паркирахме колата на Мартин на ъгъла на нашата улица. Къщата изглеждаше същата – красива, с поддържана градина и големи прозорци, които отразяваха утринното слънце. Но за мен тя вече беше просто една красива черупка, криеща гнилоч и разпад. Колата на Огнян я нямаше на алеята.
Влязохме с моя ключ. Вътре беше неестествено тихо. Във въздуха все още се носеше слабият аромат на кафето, което бях направила само преди няколко часа, в един друг живот.
„Добре. Ти отиди в кабинета и отвори сейфа. Снимай с телефона си всеки един документ, преди да го прибереш. Вземи всичко, което носи твоето име, неговото име или имената на фирмите му. Аз ще прегледам компютъра му“, нареди Мартин с тих, но твърд глас.
Сърцето ми биеше до пръсване, докато се качвах по стълбите. Кабинетът на Огнян беше неговата светая светих. Винаги подреден, с тежки мебели от масивно дърво и скъпи картини по стените. Символ на неговия успех. Символ на неговата лъжа.
Приближих се до голямата картина зад бюрото му и я отместих. Зад нея беше вграденият сейф. Ръцете ми трепереха, докато въвеждах кода – рождената ни дата. Щрак. Отвори се.
Това, което видях вътре, ме остави без дъх. Не беше просто папка с документи. Беше цял архив на измама. Имаше договори за заеми от съмнителни кредитни институции, с лихви, които караха косата ми да настръхне. Имаше документи за собственост на имоти, за които не знаех, че съществуват, регистрирани на офшорни фирми. Имаше пълномощни, даващи му пълни права да се разпорежда с цялото ни имущество, включително с апартамента, който родителите ми ми бяха оставили в наследство. И на всяко едно от тях стоеше моят подпис. Фалшив, разбира се, но притеснително добър.
Започнах да снимам страница по страница, ръцете ми трепереха толкова силно, че някои от снимките ставаха размазани. След това започнах да събирам оригиналите в една голяма чанта.
В този момент Мартин влезе в стаята. Лицето му беше пребледняло.
„Остави това“, каза той. „Намерих нещо по-лошо.“
Той ме поведе към компютъра на бюрото. На екрана беше отворен имейл. Беше от Десислава, изпратен преди по-малко от час. Темата беше: „План Б“.
Съдържанието беше кратко и смразяващо:
„Огнян, нещата се усложниха. Тя знае. Трябва да действаме бързо. Задействала съм процедурата по прехвърляне на активите към новата фирма. Трябва да обявим старата в несъстоятелност до края на седмицата, преди кредиторите да са ни погнали. И най-важното – трябва да я дискредитираш. Адвокатът ми подготвя документите, с които да поискаме попечителство над децата на базата на нейната „емоционална нестабилност“. Ще използваме онзи случай от миналата година, когато беше в болница заради преумора. Ще го представим като опит за самоубийство. Никой няма да повярва на една истерична жена.“
Под имейла имаше прикачен файл – проект на съдебен иск.
Светът под краката ми се завъртя. Децата. Те щяха да използват децата ни. Щяха да използват най-уязвимия момент в живота ми, когато бях на ръба на силите си от грижи по дома и две малки деца, докато той пътуваше по „командировки“, за да ме изкарат луда и да ми отнемат всичко.
Това не беше просто финансова измама. Това беше тотална война, целяща пълното ми унищожение. Паяжината, която Огнян беше изплел, не беше само от финансови лъжи. Тя беше оплела всеки аспект от живота ми, всяка моя слабост, всяка моя уязвимост. И сега се стягаше около мен, за да ме задуши.
„Марти…“, прошепнах, но думите заседнаха в гърлото ми.
„Шшшт“, прекъсна ме той и посочи към прозореца.
Долу, на улицата, спря черен джип. От него слезе Огнян. Но не беше сам. С него имаше двама едри мъже с вид на охранители. Той не се беше върнал, за да се извинява. Връщаше се, за да си вземе това, което смяташе за свое. Включително и документите, които държахме в ръцете си.
„Трябва да се махаме. Веднага“, каза Мартин. Грабна чантата с документите, хвана ме за ръка и ме повлече към задния изход на къщата.
Глава 3: Скрити животи
Изскочихме през задната врата, която водеше към малка, обрасла градина, и се втурнахме към ниската ограда в дъното. Чувахме как входната врата се отваря с трясък. Гласът на Огнян проехтя, гневен и властен: „Анна! Знам, че си тук! Не прави нещата по-лоши!“
Сърцето ми щеше да изскочи. Мартин ме прехвърли през оградата, а после я прескочи и той. Тичахме през задните дворове на съседните къщи, без да поглеждаме назад. Адреналинът заглушаваше страха, превръщайки го в чист инстинкт за оцеляване. Не спряхме, докато не стигнахме до колата му, паркирана на две преки оттам. Едва когато вратите се заключиха и Мартин даде газ, си позволих да издишам.
„Той знаеше, че ще се върнем. Чакал ни е“, казах аз, все още задъхана.
„Не, не мисля“, отвърна Мартин, докато шофираше бързо, но внимателно, оглеждайки постоянно огледалото за обратно виждане. „Мисля, че Десислава го е предупредила, че си разбрала за плана им да те дискредитират. Върнал се е за документите и компютъра. Имал е късмет, че почти ни е засякъл.“
Късмет. Тази дума звучеше абсурдно в контекста на всичко, което се случваше.
В апартамента на Мартин, привидното убежище, напрежението не спадаше. Разстлахме документите от сейфа върху малката му холна маса. Картината, която се разкри, беше по-мрачна, отколкото можех да си представя. Огнян беше затънал до уши. Той не беше успешен бизнесмен. Беше комарджия, който залагаше с чужди пари. Моите пари. Парите на родителите ми. Парите на нашите деца.
Имаше заеми от банки, които бяха обезпечени с имоти, които не подозирах, че притежаваме, само за да бъдат препродадени на загуба, за да се покрият лихвите по други, още по-големи заеми. Беше създал кухи фирми на мое име, използвайки фалшифицираните ми подписи, и беше прехвърлял активи през тях, оставяйки само дълговете. Беше истински финансов лабиринт, проектиран с една-единствена цел – накрая всички задължения да останат за мен, а всички активи да изчезнат в офшорни сметки, управлявани от него и неговата млада партньорка.
„Това е гениално, по един извратен начин“, промълви Мартин, докато преглеждаше поредния договор. „Работил е по тази схема с години. Всяка „командировка“, всеки „успешен проект“ е бил просто поредната стъпка в изграждането на твоя затвор.“
Докато Мартин се ровеше в юридическите и финансови дебри, аз се заех с нещо друго. Сред документите намерих малък черен тефтер. Не беше с цифри и сметки. Беше дневник. Но не неговият. Беше на Десислава. Явно го беше забравила в бързината тази сутрин.
Ръцете ми трепереха, докато го отварях. Не трябваше да го чета. Беше навлизане в чужд живот, в чужди тайни. Но аз трябваше да разбера. Трябваше да знам коя е тази жена, която така методично помагаше за разрушаването на моя свят.
Почеркът ѝ беше ситен, подреден, почти калиграфски. Първите страници бяха отпреди около две години. Описваха живота на амбициозна студентка по право от провинцията. Момиче от бедно семейство, дошло в големия град с една мечта – да успее на всяка цена. Описваше трудностите, безсънните нощи над учебниците, униженията от по-богатите си колеги, постоянната борба за стипендия, за всяка стотинка.
После се появи името на Огнян. В началото го споменаваше като „професора“ от един избираем курс по търговско право. Описваше го с възхищение – „блестящ ум“, „невероятен оратор“, „човек, който знае как работи светът“. Той я забелязал. Поласкал я за един неин курсов проект. Поканил я на кафе, за да обсъдят бъдещето ѝ.
Четях и усещах как в мен се надига горчивина. Виждах как паяжината е била изплетена и около нея. Той ѝ беше обещал света. Беше я накарал да повярва, че тя е специална, че в нея вижда потенциал, какъвто никой друг не е видял. Предложил ѝ стаж, после работа. Плащал ѝ наема, купувал ѝ скъпи дрехи. Тя пишеше за него като за свой ментор, спасител.
„Той казва, че съм единствената, която го разбира. Че жена му, Анна, е добра жена, но не е на неговото ниво. Тя живее в свой собствен малък свят, занимава се с децата и градината, и няма представа от реалния живот. Той се чувства самотен с нея. Каза, че бракът им е само фасада, която поддържа заради децата.“
Стиснах зъби, за да не изкрещя. Значи такава съм била аз в неговите очи. Наивна домакиня, която не разбира от „реалния живот“. А той, горкият, самотен гений, принуден да търси интелектуална утеха в обятията на млада и амбициозна студентка.
Продължих да чета. Постепенно тонът в дневника се променяше. Възхищението отстъпваше място на съучастничеството. Десислава вече не беше просто стажантка. Тя беше активен участник в неговите схеми. Нейните познания по право се оказали безценни. Тя намирала вратички в законите, тя подготвяла документите, тя съветвала Огнян как да структурира измамата, за да бъде почти невъзможно да се докаже.
Но между редовете започна да се прокрадва и страх.
„Днес се срещнахме с Димитър. Огнян му дължи страшно много пари. Този човек ме плаши. Има мъртви очи, като на акула. Гледаше ме по начин, който ме накара да настръхна. Огнян изглеждаше притеснен, макар да се опитваше да го скрие. Мисля, че сме затънали по-дълбоко, отколкото си представях.“
Димитър. Ново име. Още един играч в тази мръсна игра.
Последните страници бяха написани с разкривен, нервен почерк.
„Той иска да фалшифицирам подписа на Анна върху още едно пълномощно. Пълно, генерално. С него ще може да продаде и апартамента на родителите ѝ. Колебая се. Това преминава всякаква граница. Но ако не го направя, той каза, че ще разкаже в университета за нашата „връзка“ и за всичко, което съм направила досега. Ще съсипе кариерата ми, преди дори да е започнала. В капан съм. Той ме държи в ръцете си.“
Затворих тефтера. Вече не изпитвах само омраза към това момиче. Изпитвах и капка съжаление. Тя също беше жертва. По-различна от мен, съучастник в собствения си кошмар, но все пак жертва. Огнян не просто я беше използвал. Той я беше покварил, беше взел амбицията ѝ и я беше превърнал в оръжие.
„Марти“, казах тихо. „Мисля, че намерих съюзник.“
Разказах му за дневника. Той го взе и бързо прегледа последните страници.
„Това е злато, Анна“, каза той, а в очите му проблесна искра. „Това момиче е ключът. Тя е уплашена. И е достатъчно умна, за да знае, че когато този балон се спука, Огнян ще се опита да натопи и нея. Тя е единственият пряк свидетел на неговите измами. Ако успеем да я привлечем на наша страна…“
„Но как? Тя е съучастник. Страхува се от него.“
„Страхът е мощен мотиватор. Но инстинктът за самосъхранение е по-силен“, отвърна Мартин. „Трябва да ѝ предложим изход. Сделка. Да свидетелства срещу него в замяна на по-лека присъда или дори имунитет. Но за целта ни трябва по-добър адвокат от мен. Аз съм добър в договорите и търговското право, но тук навлизаме в тежки води – наказателно право, дела за измама в особено големи размери. Трябва ни най-добрият.“
И тогава в съзнанието ми изплува едно име. Ивайло. Стар приятел от университета. Не го бях виждала от години, но следях професионалното му развитие. Беше се превърнал в един от най-уважаваните и страховити адвокати по наказателни дела в страната. Беше известен с острия си ум, безупречната си етика и факта, че никога не губеше дело, в което вярва.
„Знам кого да потърсим“, казах аз.
Докато се готвехме да се свържем с Ивайло, телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер. Колебаех се дали да вдигна.
„Вдигни. Сложи го на високоговорител“, нареди Мартин.
Поех си дълбоко дъх и приех обаждането.
„Ало?“
„Анна?“, от другата страна се чу разтревоженият глас на най-добрата ми приятелка, Стела. „Добре ли си? Огнян ми се обади. Каза, че си получила някаква криза, че си избягала от вкъщи. Говореше несвързано, каза, че си го заплашвала. Толкова се притесних. Къде си?“
Машината за дискредитация вече беше задействана. Той не си губеше времето. Обръщаше приятелите ми срещу мен.
Студена вълна на отчаяние ме заля. Той беше навсякъде. Беше отровил всяка част от живота ми. Как можех да се боря с някого, който винаги беше три хода пред мен?
Глава 4: Бурята се надига
Срещата с Ивайло се състоя в неговата кантора – модерно, почти стерилно пространство с огромни прозорци, гледащи към сърцето на града. Всичко в този офис крещеше за успех и дискретност. Самият Ивайло не се беше променил много от университетските години. Беше запазил същото сериозно изражение и проницателен поглед, който сякаш виждаше отвъд думите, директно в същината на проблема.
Разказахме му всичко. Мартин подреди фактите в хронологичен ред, с юридическа прецизност, а аз допълвах с емоционалните детайли, които превръщаха случая от суха правна казуистика в жива човешка драма. Ивайло слушаше мълчаливо, без да си води бележки, само кимаше от време на време, а пръстите му леко барабаняха по махагоновата маса.
Когато приключихме, той се облегна назад в стола си и остана вглъбен в мислите си за няколко минути, които ми се сториха цяла вечност.
„Това е класическа схема за източване на активи и прехвърляне на пасиви“, каза той най-накрая с равен глас. „Добре организирана, изпълнена с търпение и безскрупулност. Съпругът ти не е аматьор. Има обаче един проблем в неговия перфектен план.“
„Какъв?“, попитах с надежда.
„Ти“, отвърна Ивайло и ме погледна право в очите. „Той те е подценил. Смятал е, че никога няма да разбереш или че ако разбереш, ще си твърде слаба и уплашена, за да направиш нещо. Това, че си се измъкнала от къщата с тези документи, е първата му голяма грешка. Това ни дава предимство.“
Той се изправи и закрачи из кабинета си. „Планът за действие е следният. Първо, ще подадем молба за незабавни обезпечителни мерки. Ще поискаме от съда да запорира всички сметки и имоти на негово име, както и на името на фирмите, които сме идентифицирали, за да го спрем да прехвърля каквото и да е. Второ, подаваме молба за развод по негова вина, като ще приложим част от доказателствата за финансова злоупотреба и изневяра. Трето, и най-важно, ще подадем сигнал в прокуратурата за измама в особено големи размери и за фалшифициране на документи. Това ще го превърне от ответник в гражданско дело в обвиняем в наказателно производство. Това променя правилата на играта изцяло.“
Думите му звучаха решително и вдъхваха увереност, но аз не можех да се отърся от имейла, който бяхме видели.
„А какво ще правим с децата?“, попитах, а гласът ми трепереше. „Той ще се опита да ме изкара луда, за да ми ги отнеме.“
Ивайло спря и ме погледна сериозно. „Ще го направи. Това е мръсен, но ефективен ход. Затова трябва да го изпреварим. Още утре ще се свържеш с психолог, ще направим пълна експертиза, която да докаже, че си напълно адекватна и способна да се грижиш за децата си. Ще съберем свидетелски показания от учители, съседи, приятели – всеки, който може да потвърди, че си любяща и отдадена майка. Ще превърнем неговото оръжие в наш щит.“
Чувствах се като войник, който получава заповеди преди решителна битка. Всичко беше толкова бързо, толкова брутално. Само преди ден животът ми беше подреден и спокоен. Сега беше бойно поле.
Първият удар дойде по-бързо, отколкото очаквах. Още на следващия ден получих призовка. Огнян беше подал иск за родителски права. В него бях описана като „емоционално лабилна“, „склонна към депресивни епизоди“ и „неспособна да осигури сигурна среда за децата“. Като доказателство беше приложил епикризата от болницата от миналата година, умело извадена от контекста.
Но това не беше всичко. На вратата на Мартин се позвъни. Беше Вера, майката на Огнян. Никога не сме били близки. Тя винаги ме е гледала отвисоко, като жената, която не е достатъчно добра за нейния златен син. Сега обаче в очите ѝ нямаше просто презрение. Имаше чиста омраза.
„Какво си направила, момиче?“, изкрещя тя, още преди Мартин да успее да каже и дума. „Как можа да съсипеш сина ми? Той, който ти даде всичко! Живееше като принцеса, а сега си тръгнала да го унищожаваш! Искаш да му вземеш парите, нали? Затова е всичко! Но няма да ти позволя да съсипеш семейството ми!“
Тя се опита да нахлуе в апартамента, но Мартин я спря.
„Госпожо, моля ви, напуснете. Сестра ми не е в състояние да говори с вас“, каза той с леден тон.
„Ще говори с мен! Искам да знам къде са внуците ми! Ти си ги отвлякла!“, продължаваше да крещи тя, привличайки вниманието на съседите, които започнаха да надничат от вратите си.
Скрих се в другата стая, запушила уши, но думите ѝ отекваха в главата ми. Огнян я беше настроил. Беше ѝ разказал своята версия на историята – версията, в която той е жертвата, а аз съм алчната, неблагодарна съпруга.
Бурята се надигаше от всички страни. Приятелите ми бяха объркани. Стела ми звънеше по няколко пъти на ден, разкъсвана между лоялността си към мен и историята, която Огнян ѝ беше разказал. Той беше майстор на манипулацията, способен да накара всеки да повярва в неговата реалност.
В същото време започнахме да действаме по нашия план. Ивайло успя да издейства запор на сметките. Беше малка победа, но ни даде глътка въздух. Знаехме, че това ще вбеси Огнян и ще го направи по-прибързан и по-склонен на грешки.
Решихме, че е време да се свържем с Десислава. Това беше най-рискованият ни ход. Ивайло беше категоричен, че аз не трябва да участвам в този разговор. Щеше да го проведе той.
„Трябва да ѝ покажем, че знаем всичко“, обясни той. „Трябва да я накараме да разбере, че корабът на Огнян потъва и ако остане на него, ще потъне и тя. Ще ѝ предложим спасителна лодка.“
Ивайло се свърза с нея чрез официална призовка да се яви в кантората му като свидетел. Беше ход, който трябваше да я уплаши достатъчно, за да дойде. И тя дойде.
Аз и Мартин чакахме в съседната стая, докато те разговаряха. Не чувахме нищо, но напрежението беше почти физическо. Всеки възможен сценарий минаваше през главата ми. Ами ако тя веднага се обади на Огнян? Ами ако всичко това е капан?
След около час, който ми се стори като ден, вратата се отвори и Десислава излезе. Лицето ѝ беше бледо, а очите ѝ – зачервени. Тя не ни погледна. Просто забърза към изхода и изчезна.
Ивайло влезе в стаята, където чакахме. Изглеждаше уморен, но доволен.
„Клъвна ли?“, попита Мартин.
„Още не“, отвърна Ивайло. „Но захапа въдицата. Показах ѝ копие от дневника ѝ. Показах ѝ доказателства, че Огнян е прехвърлял пари в сметка, за която дори тя не е знаела. Показах ѝ как той я е превърнал в основен съучастник и как, ако делото стигне до съд, тя ще лежи в затвора с години, докато той вероятно ще се измъкне с по-лека присъда, защото тя е подписвала повечето документи. Дадох ѝ да разбере, че той я използва като бушон.“
„И какво каза тя?“, попитах аз.
„Нищо. Само слушаше. Но видях страха в очите ѝ. И видях как умът ѝ работи, как пресмята шансовете си. Дадох ѝ 24 часа да реши. Дали ще бъде свидетел на обвинението, или обвиняем заедно с него. Сега можем само да чакаме.“
Чакането беше мъчително. Всеки път, когато телефонът ми звъннеше, подскачах. Всяка кола, която спираше пред блока на Мартин, ме караше да надничам през прозореца. Живеех в постоянен страх. Огнян беше ранен звяр, а раненият звяр е най-опасен.
И той удари отново, но този път не чрез съда или чрез майка си. Удари по начин, който не очаквах.
Една вечер, докато се прибирах от среща с психолога, една черна кола започна да ме следва. В началото си помислих, че си въобразявам, че параноята ми ескалира. Но колата не се отказваше. Правеше същите завои, поддържаше същата дистанция. Когато спрях пред блока на Мартин, тя също спря на отсрещния тротоар. Стъклата бяха затъмнени, не можех да видя кой е вътре.
Сърцето ми замръзна. Това не беше Огнян. Не беше неговият стил. Това беше нещо друго. Нещо по-мрачно. Спомних си името от дневника на Десислава.
Димитър.
Това беше предупреждение. Предупреждение, че съм навлязла в територия, много по-опасна от семейна драма за пари. Бях се натъкнала на свят на сенчести кредитори и хора, които не решаваха проблемите си в съда.
Изтичах до входа на блока, ръцете ми трепереха, докато се опитвах да улуча ключалката. Когато най-накрая влязох и заключих вратата след себе си, се облегнах на нея, опитвайки се да си поема дъх.
Бурята вече не се надигаше. Тя беше тук. И аз бях в самия ѝ център.
Глава 5: Дългове и демони
Черният джип се превърна в постоянна сянка в живота ми. Не ме доближаваше, не ме заплашваше директно, но присъствието му беше достатъчно. Беше там, когато водех децата на градина, паркиран в другия край на улицата. Беше там, когато излизах от кантората на Ивайло. Беше там през нощта, спрял в тъмното, безмълвен наблюдател на прозорците на апартамента на Мартин. Беше психологически тормоз, целящ да ме пречупи, да ме накара да се откажа.
Огнян не беше глупав. Знаеше, че пряка заплаха може да се използва срещу него в съда. Но това… това беше гениално в своята подлост. Не можех да докажа нищо. Беше просто кола на улицата. Но аз знаех. Знаех, че това е съобщение от Димитър, изпратено чрез Огнян. Съобщение, което гласеше: „Наблюдаваме те. Знаем къде си. Внимавай.“
Страхът се превърна в мой постоянен спътник. Носех го със себе си като втора кожа. Спрях да спя. Всяка нощ се взирах в тъмнината през прозореца, очаквайки да видя фаровете на онази кола. Всеки път, когато телефонът звъннеше, сърцето ми пропускаше удар.
Ивайло и Мартин бяха притеснени.
„Това ескалира“, каза Ивайло по време на една от нашите среднощни срещи в кантората му, която се беше превърнала в наш щаб. „Огнян е притиснат до стената. Запорът на сметките е спрял притока му на пари. Това означава, че не може да плаща на хора като Димитър. И тези хора не са от търпеливите.“
„Какво можем да направим?“, попитах аз, а гласът ми беше едва чуваем шепот.
„Трябва да ускорим нещата“, отговори той. „Трябва да принудим Десислава да вземе решение. Нейните показания са единственото нещо, което може да свърже Огнян директно с Димитър и да превърне това от финансово в криминално дело с елементи на организирана престъпност. Това ще накара полицията да погледне на заплахите срещу теб много по-сериозно.“
24-те часа, които Ивайло беше дал на Десислава, отдавна бяха минали. От нея нямаше ни вест, ни кост.
„Може би е избягала“, предположи Мартин.
„Не мисля“, поклати глава Ивайло. „Огнян я държи здраво. Вероятно я е заплашил. Или я е убедил, че ще се измъкнат заедно. Трябва да ѝ дадем още един тласък.“
Планът беше рискован. Ивайло реши да използва един от документите, които бяхме намерили – пълномощно, с което Десислава е прехвърлила огромна сума от една от фирмите на Огнян към сметка на нейно име. Вероятно е било просто транзитна сметка, но на хартия изглеждаше, че тя е откраднала парите. Ивайло изпрати копие от документа до Десислава, придружено от кратко съобщение: „Прокуратурата проявява сериозен интерес към тази транзакция. Все още имате време да изберете от коя страна на масата за разпити искате да седнете.“
Беше блъф, но силен. Сега чакането стана още по-мъчително.
Междувременно, животът на Огнян също се разпадаше, макар той да се опитваше да поддържа фасада. Запорът на сметките му беше нанесъл съкрушителен удар по имиджа му на успял бизнесмен. Започнаха да се носят слухове. Партньори се отдръпваха. Банки започнаха да си искат предсрочно кредитите. Къщата от карти, която беше строил с години, започна да се клати.
Една вечер той се появи пред апартамента на Мартин. Беше пиян. Не агресивно пиян, а отчаяно. Видът му беше ужасен – брадясал, с подпухнали очи и измачкан костюм. Беше далеч от онзи лъскав, уверен мъж, за когото се бях омъжила.
„Анна, моля те“, заговори той през затворената врата, а гласът му беше дрезгав. „Пусни ме да вляза. Трябва да говорим. Можем да оправим нещата. Ще ти върна всичко. Само оттегли исковете. Ще съсипеш всичко, което сме градили.“
„Ние не сме градили нищо, Огнян“, отговорих му аз, застанала от другата страна на вратата, а Мартин стоеше до мен. „Ти си градил лъжа върху моя живот. Върви си.“
„Не разбираш!“, извика той, а в гласа му се долавяше паника. „Те ще ме убият, Анна! Ако не им платя, ще ме убият! И ще дойдат за теб и децата! Правя го, за да ви защитя!“
Това беше нов връх на манипулацията. Да се изкара жертва, която краде и мами, за да предпази семейството си.
„Върви си, Огнян, или ще извикам полиция“, каза Мартин с твърд глас.
Чухме го да ругае, после да рита вратата и накрая да се отдалечава, залитайки по коридора.
Тази нощ не спах изобщо. Думите му, макар и манипулативни, съдържаха и зрънце истина. Той се страхуваше. И страхът му го правеше непредсказуем.
На следващата сутрин, докато се приготвях да изляза, получих съобщение на телефона си. Беше от непознат номер.
„Кафенето до Юридическия факултет. В 12. Ела сама.“
Нямаше подпис, но аз знаех коя е. Десислава.
Показах съобщението на Мартин и Ивайло.
„Това е капан“, отсече Мартин. „Не трябва да ходиш.“
„Съгласен съм, че е рисковано“, каза Ивайло по-спокойно. „Но може да е и нашият единствен шанс. Тя е готова да говори. Но очевидно се страхува. Затова иска да е на нейна територия, на публично място.“
„Аз ще отида“, казах аз. Всички ме погледнаха изненадано. „Тя е съсипала живота ми, но е и единственият човек, който може да ми помогне да си го върна. Трябва да я погледна в очите. Трябва да чуя какво ще каже.“
След дълъг спор, те се съгласиха, но при строги условия. Ивайло и Мартин щяха да бъдат в същото кафене, на друга маса, преструвайки се на клиенти. Щях да нося със себе си диктофон. И при най-малкия знак за опасност, трябваше да стана и да си тръгна.
Точно в 12 без 5 влязох в кафенето. Беше пълно със студенти, шумно и оживено. Десислава вече беше там, седнала на малка маса в ъгъла. Изглеждаше още по-млада и по-уязвима, отколкото я помнех. Беше облечена с обикновени дънки и суитшърт, без следа от скъпите дрехи, с които я бях видяла в къщата. Пред нея стоеше чаша с вода, към която не се беше докоснала.
Седнах срещу нея. Тя не вдигна поглед.
„Благодаря, че дойде“, промълви тя.
„Какво искаш, Десислава?“, попитах аз, без да губя време в любезности.
Тя най-накрая вдигна очи. Бяха пълни със страх. „Искам да ти помогна. Искам да си помогна.“
„Малко е късно за това, не мислиш ли?“
„Знам. Знам какво направих“, каза тя, а гласът ѝ се пречупи. „Нямам извинение. Бях млада, глупава, амбициозна. Той ми обеща всичко, а аз му повярвах. Но нещата излязоха извън контрол. Този мъж, Димитър… той не е просто кредитор. Той е… чудовище. Огнян му дължи пари от пране на пари. Затова не може да отиде в полицията. Всички сме в капан.“
Това беше липсващото парче от пъзела. Не ставаше въпрос просто за лоши инвестиции и дългове. Ставаше въпрос за сериозна криминална дейност.
„Какво знаеш?“, попитах аз, опитвайки се да запазя гласа си спокоен, докато сърцето ми биеше лудо.
„Знам всичко“, отговори тя. „Знам къде са парите. Знам схемите. Имам копия на всички документи, на сървър, до който само аз имам достъп. Мога да го съсипя. Но ако го направя, той ще повлече и мен. А Димитър… той ще ни намери и двамата.“
Тя се наведе напред, а в очите ѝ се четеше отчаяние. „Адвокатът ти ми предложи сделка. Да свидетелствам срещу Огнян. Но това няма да ме спаси от Димитър. Има само един начин. Трябва да дадем на Димитър това, което иска. Парите. А после трябва да унищожим Огнян с документите, които имам.“
Гледах я и не знаех какво да си мисля. Дали това беше поредната манипулация? Дали работеше за Огнян, опитвайки се да ме подмами в нов капан?
„Защо да ти вярвам?“, попитах.
Тя бръкна в чантата си и извади малка флашка. Плъзна я по масата към мен.
„Тук има част от файловете. Банкови извлечения от офшорни сметки, имейли между Огнян и хората на Димитър. Дай ги на адвоката си. Това е само малка част, за да ти докажа, че говоря истината. Ако се съгласиш да работим заедно, ще ти дам всичко. Но имам едно условие.“
„Какво е то?“, попитах предпазливо.
Погледът ѝ стана твърд. „Искам пълен имунитет. И искам част от парите, които ще успеем да възстановим. Достатъчно, за да изчезна и да започна нов живот някъде, където никой не ме познава.“
Тя искаше да бъде платена за предателството си. Предателство, което щеше да спаси и нея самата. В мен се надигна вълна от погнуса, но аз я потиснах. В тази мръсна игра нямаше място за морал. Имаше само ходове, които водеха към победа или към пълно унищожение.
Взех флашката. „Ще си помисля.“
Станах и си тръгнах, без да поглеждам назад. Знаех, че Ивайло и Мартин са видели всичко. Когато се качих в колата, където ме чакаха, мълчах. Подадох флашката на Ивайло.
Той я пъхна в лаптопа си. След няколко минути напрегнато мълчание, той вдигна поглед.
„Тя не блъфира. Тук има достатъчно, за да го вкарат в затвора за двадесет години“, каза той. „Въпросът е, готови ли сме да сключим сделка с дявола?“
Глава 6: Съюзници и предатели
Решението да се доверим на Десислава беше едно от най-трудните, които трябваше да взема. Мартин беше категорично против.
„Тя е змия, Анна. Опитва се да спаси собствената си кожа. Ще ни използва и ще ни захвърли в момента, в който получи това, което иска“, твърдеше той всяка вечер.
Ивайло, от друга страна, беше прагматичен. „Мартин е прав, че не можем да ѝ вярваме. Но флашката, която ни даде, е истинска. Информацията в нея е безценна. Тя е нашият най-силен коз и най-голям риск едновременно. Трябва да играем играта ѝ, но по нашите правила.“
Правилата, които Ивайло постави, бяха ясни. Десислава щеше да предаде всички доказателства, с които разполага, на него. Той щеше да ги държи като застраховка. В замяна, той щеше да преговаря с прокуратурата за статута ѝ на защитен свидетел. Парите бяха отделен въпрос – щяхме да обсъждаме това, едва след като Огнян бъде осъден и активите му бъдат разблокирани. Беше сделка, която я поставяше в зависимост от нас, но и ѝ даваше светлина в тунела.
След няколко напрегнати дни на комуникация чрез криптирани имейли, Десислава прие.
Докато тази сложна игра на котка и мишка се разиграваше, личният ми живот продължаваше да се разпада. Ударът, който не очаквах, дойде от най-близкия ми човек след Мартин – моята най-добра приятелка Стела.
Срещнахме се в едно малко, уединено кафене. Откакто всичко започна, разговорите ни бяха станали трудни и напрегнати. Тя беше разкъсвана. Познаваше ме от дете, но познаваше и Огнян като чаровния, щедър съпруг на най-добрата ѝ приятелка. Беше ѝ трудно да повярва в чудовището, което аз описвах.
„Ани, трябва да ти кажа нещо“, започна тя, избягвайки погледа ми. Ръцете ѝ, които стискаха чашата с капучино, трепереха. „Огнян ме потърси отново. Искаше да свидетелствам в негова полза по делото за родителските права.“
Сърцето ми се сви. „И ти какво му каза?“, попитах, макар да се страхувах от отговора.
„Казах му, че не мога. Че те обичам и никога не бих направила нещо, което да ти навреди“, каза тя бързо. Но после замълча. Имаше още нещо.
„Но?“, подканих я аз.
Тя вдигна поглед, а в очите ѝ имаше сълзи. „Но… той знае. За Даниел.“
Даниел. Името увисна във въздуха помежду ни като бомба със закъснител. Преди години, в един много труден период от брака на Стела, тя имаше кратка афера. Беше огромна грешка, за която съжаляваше горчиво. Знаехме само аз и тя. Поне така си мислех.
„Как?“, беше единственото, което успях да кажа.
„Не знам“, прошепна тя. „Може би е видял някое съобщение, може би е чул нещо. Огнян е наблюдателен. Но сега ме заплашва. Каза, че ако не свидетелствам, че си нестабилна и лоша майка, ще разкаже на съпруга ми всичко.“
Почувствах се така, сякаш ме бяха ударили в стомаха. Огнян беше използвал най-съкровената тайна на моята приятелка, тайна, която аз пазех, за да я превърне в оръжие срещу мен. Той не просто рушеше моя живот. Той беше готов да унищожи и живота на хората около мен, само за да постигне целта си. Беше чудовище без граници и без морал.
„Стела, недей“, казах аз с пресекващ глас. „Не съсипвай семейството си заради мен.“
„Но ако го направя, ще съсипя теб!“, изплака тя. „Ще трябва да застана в съда и да лъжа. Да кажа, че съм те виждала да крещиш на децата, че си пила… Той ми даде цял списък с лъжи, които иска да кажа.“
Гледах я и за първи път, откакто я познавах, видях в нея не приятел, а просто още една жертва, оплетена в паяжината на Огнян. Той беше превърнал нашата лоялност и обич в слабост, която експлоатираше безмилостно.
„Какво ще правиш?“, попитах, макар да знаех, че няма правилен отговор.
„Не знам, Ани. Не знам“, промълви тя и скри лице в ръцете си.
Тръгнах си от тази среща с чувството на пълно предателство. Не от нея. От живота. От съдбата, която беше допуснала такъв човек да има толкова власт над всички ни.
Разказах на Мартин и Ивайло. Мартин побесня. Искаше да отиде и да намери Огнян, да го смаже със собствените си ръце. Ивайло, както винаги, беше гласът на разума.
„Това е добре“, каза той, което ме шокира.
„Какво е добре? Той изнудва най-добрата ми приятелка!“, извиках аз.
„Добре е, защото показва отчаяние“, обясни Ивайло спокойно. „Той е принуден да прибягва до елементарно изнудване, защото няма реални доказателства срещу теб. Това е ход на слаб играч. И ние можем да го използваме. Трябва Стела да се съгласи.“
„Какво?!“, извикахме аз и Мартин в един глас.
„Нека се съгласи да свидетелства за него“, продължи Ивайло, без да обръща внимание на реакцията ни. „Но преди това ще я окабелим. Ще запишем разговора, в който Огнян я инструктира какво да лъже и я заплашва. Това е незаконно събиране на доказателства и може да не бъде прието в съда по делото за развод, но ще бъде прието от прокурора по наказателното дело срещу него. Това е принуда към лъжесвидетелстване. Още едно престъпление в списъка му.“
Планът беше дяволски, но брилянтен. Въпросът беше дали Стела ще се съгласи да влезе в устата на лъва.
Разговорът с нея беше тежък. Тя беше ужасена. Но мисълта, че Огнян ще се измъкне безнаказано и ще продължи да съсипва животи, надделя над страха ѝ. Тя се съгласи.
Срещата между Стела и Огнян се състоя два дни по-късно. Аз седях в една кола с Мартин на сто метра от кафенето, в което говореха, и се чувствах безсилна. Стела носеше малко записващо устройство, прикрепено към сутиена си. Цялата операция беше като сцена от шпионски филм, само че залогът беше моят живот.
След половин час Стела излезе. Беше бледа като платно, но вървеше с високо вдигната глава. Когато влезе в колата, тя просто ми подаде устройството, без да каже и дума, и избухна в сълзи. Аз я прегърнах. В този момент тя не беше предател. Беше най-смелият човек, когото познавах.
Още същата вечер прослушахме записа в кантората на Ивайло. Беше смразяващ. Гласът на Огнян беше спокоен, почти бащински, докато обясняваше на Стела как точно да ме опише като луда. Той ѝ даваше конкретни примери, които да използва, повечето от които бяха напълно измислени. Когато тя изрази колебание, тонът му стана леденостуден.
„Стела, мисля, че не разбираш. Ти нямаш избор. Или ще направиш това за мен, или утре сутрин съпругът ти ще получи един много интересен пакет със снимки и разпечатки от съобщения. Помисли за дъщеря си. Искаш ли да растеш в разбито семейство?“
Имахме го. Имахме го на запис. Това беше директно доказателство за изнудване и опит за манипулиране на правосъдието.
Докато се радвахме на тази малка победа, телефонът на Ивайло иззвъня. Беше Десислава.
„Тя е готова“, каза Ивайло, след като затвори. „Ще ни даде всичко. Но има проблем. Огнян е станал параноичен. Сменил е всички пароли, криптирал е основния сървър. Тя има достъп, но само от неговия лаптоп, който той вече не изпуска от очи. Има само един начин да свалим информацията. Трябва да се сдобием с този лаптоп. Поне за десет минути.“
Всички погледи се насочиха към мен. Имаше само един човек, който можеше да се доближи до Огнян достатъчно, за да го разсее. Аз.
Трябваше да се срещна с него. Трябваше да вляза отново в леговището на звяра.
Глава 7: Моралният компас
Идеята да се срещна отново с Огнян, и то доброволно, беше ужасяваща. Всяка клетка в тялото ми крещеше срещу нея. Но знаех, че Ивайло е прав. Това беше единственият начин.
Планът, който скроихме, беше сложен и изискваше перфектна координация. Аз трябваше да се обадя на Огнян и да поискам среща. Като претекст щях да използвам децата. Щях да му кажа, че искам да обсъдим „цивилизовано“ условията за вижданията му с тях, далеч от адвокати и съдилища. Щях да предложа да се видим в „нашата“ къща, за да може той да ги види. Това трябваше да прозвучи като маслинова клонка, като знак, че започвам да се предавам. Знаех, че егото му няма да му позволи да откаже възможността да ме види „сломена“.
Срещата беше насрочена за събота следобед. Докато аз го разсейвам в хола, Десислава трябваше да се промъкне в къщата през задния вход, който ще оставя отключен. Тя имаше петнадесет минути, за да се качи в кабинета, да включи специално подготвено от Ивайло устройство към лаптопа му и да копира целия хард диск. Мартин щеше да я чака в кола на съседната улица.
Рисковете бяха огромни. Ако Огнян се усетеше, ако провереше кабинета си, ако Десислава се забавеше… всичко можеше да се срине. И не само операцията. Физическата ми безопасност също беше заложена на карта.
В събота следобед, когато паркирах пред къщата, която някога наричах дом, ръцете ми трепереха толкова силно, че едва уцелих да изключа двигателя. Поех си дълбоко дъх и си повторих инструкциите на Ивайло: „Бъди спокойна. Играй роля. Ти контролираш ситуацията.“
Огнян ми отвори вратата. Изглеждаше по-добре от последния път, когато го видях пиян. Беше обръснат, облечен в скъп пуловер. Явно искаше да ми покаже, че все още е господар на положението. На лицето му беше изписана онази самодоволна усмивка, която вече ненавиждах.
„Анна. Радвам се, че си дошла на себе си“, каза той, отстъпвайки, за да вляза.
Влязох в хола. Всичко беше същото, но се усещаше чуждо и студено. Децата бяха при майка ми за уикенда, така че къщата беше празна.
„Къде са децата?“, попита той, оглеждайки се.
„Идват насам. Майка ми ще ги доведе след около половин час“, излъгах аз. Това беше нашата времева рамка. „Исках първо да поговорим насаме.“
Той кимна, видимо доволен. Седна на дивана и ме покани да седна срещу него.
„Слушам те“, каза той с тон на човек, който знае, че е спечелил.
Започнах да говоря. Говорех за децата, за това колко им липсва, как не искам разводът да ги травмира. Думите излизаха заучено, механично. През цялото време следях часовника на стената и се ослушвах за най-малкия шум от горния етаж. Всяка секунда ми се струваше като минута.
Огнян се наслаждаваше на момента. Той започна да ми обяснява колко много съм сгрешила, как съм се поддала на лоши съветници (визирайки брат ми и Ивайло), как всичко, което е правил, е било за наше добро. Слушах монолога му и се борех с желанието да му изкрещя в лицето всичко, което знам. Но трябваше да играя ролята си.
Изведнъж от горния етаж се чу лек шум. Като от изпуснат предмет.
Сърцето ми спря. Очите на Огнян се стрелнаха към тавана.
„Какво беше това?“, попита той.
„Не знам. Сигурно котката на съседите е на покрива“, казах аз възможно най-небрежно, докато адреналинът бушуваше в кръвта ми.
Той ме погледна подозрително. Мълчанието се проточи. Усещах как перфектният ни план започва да се разпада.
„Знаеш ли, Анна“, каза той бавно, без да откъсва поглед от мен. „Винаги съм се възхищавал на твоята честност. Ти просто не можеш да лъжеш. Лицето ти те издава.“
Той се изправи.
„Ще се върна след малко“, каза той и тръгна към стълбите.
Паника ме обзе. Трябваше да го спра.
„Огнян, чакай!“, извиках аз. Гласът ми беше по-висок, отколкото исках.
Той спря на първото стъпало и се обърна към мен.
„Има нещо, което трябва да знаеш“, казах аз, импровизирайки отчаяно. „Не става въпрос само за парите. Има и друг мъж.“
Това го накара да спре. Той се обърна напълно и ме погледна с нова, различна емоция в очите. Не гняв. Не и подозрение. Беше наранена гордост. Това беше единственото нещо, което можеше да го засегне истински – мисълта, че съм го заменила.
„Кой?“, попита той с леден глас.
„Няма значение кой е“, казах аз, опитвайки се да спечеля още няколко минути. „Но искам да знаеш, че не съм светица в цялата тази история. Може би и аз имам вина.“
Той слезе от стълбите и се приближи към мен. Лицето му беше на сантиметри от моето.
„Този адвокат, нали? Ивайло. Винаги съм знаел, че има нещо между вас още от университета.“
Телефонът ми извибрира в джоба ми. Беше съобщение от Мартин. Една дума: „Вън“.
Десислава беше успяла.
Трябваше да се измъкна.
„Няма значение, Огнян“, казах аз, отстъпвайки назад. „Това беше грешка. Не трябваше да идвам. Ще говоря с адвоката си да се свърже с твоя. Не можем да говорим цивилизовано.“
Обърнах се и тръгнах към вратата.
„Не си тръгвай!“, извика той след мен. „Още не сме приключили!“
Хвана ме за ръката точно преди да стигна вратата. Стисна силно.
„Ти си моя, Анна. Разбираш ли? Моя! Няма да позволя на никого да те има!“
В очите му видях нещо, което не бях виждала досега. Не просто гняв, а истинска лудост. Страхът, който бях потискала, изригна с пълна сила.
„Пусни ме!“, извиках аз и се опитах да се отскубна.
В този момент входната врата се отвори. Беше майка ми, която водеше децата. Тя беше нашият резервен план, ако нещата се объркаха.
Огнян веднага ме пусна. Лицето му се преобрази отново в маската на любящия баща.
„Татко!“, извикаха децата и се втурнаха към него.
Той ги прегърна, а погледът му срещна моя над главите им. Беше поглед, пълен с омраза и обещание за отмъщение.
Измъкнах се от къщата, треперейки. Операцията беше успешна, но цената беше висока. Бях видяла истинското лице на Огнян. И то беше по-страшно от всичко, което си бях представяла.
В колата на Мартин, Десислава ми подаде малкото устройство.
„Всичко е тук“, каза тя тихо. „Сега е ваш ред.“
Когато се върнахме в кантората на Ивайло и той включи устройството, съдържанието надмина и най-смелите ни очаквания. Беше пълна карта на криминалната империя на Огнян. Имейли, договори, банкови преводи, списъци с имена на политици и държавни служители, които е подкупвал. Имаше дори записи на телефонни разговори с Димитър, в които обсъждаха прането на пари.
Това вече не беше просто дело за развод или финансова измама. Това беше бомба, която можеше да срине половината елит в държавата.
В този момент моралният компас на всички ни беше поставен на изпитание. Можехме да използваме тази информация само за да спечелим моето дело и да си върна парите. Да унищожим Огнян и да продължим напред.
Но можехме да направим и друго. Можехме да дадем всичко на властите и да предизвикаме лавина, която щеше да повлече десетки корумпирани хора. Рискът беше огромен. Хората в тези списъци бяха могъщи. Те нямаше да се спрат пред нищо, за да се защитят.
Погледнах Мартин. Погледнах Ивайло.
„Трябва да го направим“, казах аз. „Трябва да изчистим всичко. Не само заради мен. Заради всички, които е измамил и съсипал.“
Ивайло кимна бавно. „Знаех си, че ще кажеш това. Но трябва да си наясно. От този момент нататък, връщане назад няма. Влизаме във война с хора, много по-опасни от Огнян.“
Знаех го. Но за първи път от месеци не се страхувах. Чувствах се… свободна. Защото вече не се борех само за себе си. Борех се за нещо по-голямо.
Глава 8: Процесът
Предаването на доказателствата на главния прокурор се превърна в медийна сензация. Ивайло организира всичко така, че да се избегнат всякакви течове и политически натиск. Информацията беше толкова взривоопасна, че беше сформиран специален екип от разследващи, който да работи по случая под пълна секретност. Огнян, Димитър и още няколко ключови фигури от списъка бяха арестувани при зрелищна акция в ранни зори.
За мен и семейството ми беше осигурена полицейска закрила. Живеехме в странна, сюрреалистична реалност – затворени в защитено жилище, докато навън бушуваше бурята, която бяхме отприщили. Децата не разбираха какво се случва, а аз се опитвах да им създам някакво подобие на нормалност, докато светът, който познаваха, се разпадаше.
Делото за развод и родителски права, което доскоро изглеждаше като битката на живота ми, сега беше просто малка, незначителна престрелка на фона на огромната война. С ареста на Огнян и неопровержимите доказателства срещу него, нещата в съда се развиха бързо.
Първото заседание беше фарс. Адвокатите на Огнян, скъпоплатени и арогантни, се опитаха да представят всичко като семеен скандал, раздухан от отмъстителна съпруга. Те пледираха, че аз съм откраднала „конфиденциална бизнес информация“ и съм я манипулирала.
Но когато Ивайло представи записа, на който Огнян изнудва Стела да лъжесвидетелства, в залата настъпи тишина. Лицата на адвокатите му пребледняха. Съдията, строга жена на средна възраст, гледаше Огнян с нескрито отвращение.
Самият Огнян беше сянка на предишното си аз. Затворническият живот не му се отразяваше добре. Беше отслабнал, с тъмни кръгове под очите. Самоувереността му беше изчезнала, заменена от зла, безсилна ярост. Когато погледите ни се срещнаха за миг, в неговите очи видях само омраза. Той ме обвиняваше за всичко. В неговия изкривен свят, той все още беше жертвата.
Най-тежкият момент за мен беше, когато трябваше да свидетелствам. Трябваше да разкажа всичко отначало – от онази сутрин в 4 часа, до последния ужасяващ сблъсък в къщата. Адвокатът на Огнян се опита да ме разкъса на кръстосан разпит. Задаваше ми унизителни въпроси за личния ми живот, за емоционалното ми състояние, опитваше се да ме изкара нестабилна, отмъстителна, некомпетентна.
Но аз бях подготвена. Ивайло ме беше тренирал с часове. Отговарях спокойно, придържайки се към фактите. Не плаках. Не крещях. Гласът ми не трепна. Гледах право в съдията и разказвах своята истина. И знаех, че ми вярват.
Ключов свидетел беше Десислава. Като част от сделката си с прокуратурата, тя трябваше да даде показания и по моето дело. Появата ѝ в съдебната зала предизвика фурор. Тя беше спокойна и методична. С прецизността на юрист, тя разказа за цялата схема, потвърждавайки всяка моя дума и добавяйки детайли, които само вътрешен човек можеше да знае. Тя не се опита да се оправдава или да омаловажава своята роля. Просто излагаше фактите.
Най-драматичният момент настъпи, когато в залата беше призована Вера, майката на Огнян. Тя беше свидетел на защитата. Очаквах да ме нападне, да ме нарече с какви ли не имена, да защити сина си докрай. И тя започна така. С треперещ от гняв глас, тя ме обвини, че съм съсипала живота на сина ѝ от алчност.
Тогава Ивайло се изправи. Той не я атакува. Зададе ѝ само един въпрос.
„Госпожо, обичате ли внуците си?“
Тя се смути. „Разбира се, че ги обичам! Повече от всичко!“
„Тогава как ще обясните този документ?“, попита Ивайло и подаде на съдията копие от пълномощно. „Това е пълномощно, с което синът ви, господин Огнян, ви упълномощава да продадете единствения имот на ваше име – семейната ви къща на село. Парите от продажбата, съгласно този договор, е трябвало да бъдат преведени в офшорна сметка. Сметка, която той е подготвял, за да избяга от страната. Той е бил готов да остави не само съпругата си и децата си без нищо, но и собствената си майка на улицата.“
Вера гледаше документа с невярващи очи. После вдигна поглед към Огнян, който седеше на подсъдимата скамейка и гледаше в земята. В този момент цялата ѝ войнственост се срина. Тя видя не своя златен син, а чудовището, което той беше станал. Тя се разплака – тихи, горчиви сълзи на разбита майчина любов.
Това беше краят. Всичко след това беше формалност.
Съдът ми присъди пълни родителски права. Разводът беше финализиран по негова вина. Запорът върху имотите беше вдигнат и започна сложна процедура по разпределяне на активите, или по-скоро на това, което беше останало от тях след урагана, наречен Огнян.
Трябваше да продам къщата. Беше твърде голяма, твърде скъпа за поддръжка и твърде пълна с лоши спомени. Повечето пари от продажбата отидоха за покриване на дълговете, които той беше направил на мое име. Остана ми достатъчно, за да купя малък, скромен апартамент в тих квартал и да започна отначало.
Напуснах съдебната зала, чувствайки не триумф, а огромна, всепоглъщаща умора. Битката беше спечелена, но войната беше оставила дълбоки белези.
Отвън ме чакаха Мартин, Стела и Ивайло. Прегърнах ги един по един. Те бяха моето истинско семейство, хората, които бяха до мен в най-мрачния ми час.
Докато вървяхме по улицата, далеч от камерите и репортерите, видях Десислава. Тя стоеше сама, встрани от тълпата. Когато ме видя, тя се поколеба за миг, после тръгна към мен.
Застанахме една срещу друга. Двете жени, чиито животи бяха белязани завинаги от един и същи мъж.
„Съжалявам“, каза тя тихо. „За всичко.“
„Знам“, отвърнах аз. „И аз съжалявам. За теб.“
В погледа ѝ видях не хищната амбиция, а умората на човек, който е платил твърде висока цена за мечтите си. Тя щеше да получи своя имунитет, но щеше да живее цял живот с това, което беше направила.
Тя кимна, обърна се и се сля с тълпата, поемайки по своя собствен път към изкуплението.
Аз също трябваше да поема по своя. Път, който щеше да е труден, но щеше да бъде мой. Изцяло мой.
Глава 9: Точка на пречупване
Докато гражданското дело приключваше, наказателният процес срещу Огнян и неговата групировка тепърва започваше. Мащабът на разкритията беше огромен и всеки ден в медиите излизаха нови, шокиращи подробности. Оказа се, че Димитър не е просто лихвар, а ключова фигура в международен канал за пране на пари. Огнян е бил неговото „цивилизовано“ лице – човекът, който е използвал своите бизнес умения и контакти, за да легализира мръсните пари чрез сложни инвестиционни схеми и имотни сделки.
Бях основен свидетел на обвинението. Това означаваше, че полицейската закрила продължаваше. Животът ми все още не беше мой. Живеех в постоянно състояние на тревожност, страхувайки се от отмъщение. Хората, които бяхме разобличили, имаха дълги ръце и малко скрупули.
Най-тежкият удар дойде няколко седмици преди началото на големия процес. Получих писмо. Беше от Огнян, изпратено от затвора. Ръцете ми трепереха, докато го отварях. Не беше писмо с молба за прошка. Не беше и писмо, пълно с омраза. Беше нещо много по-коварно.
Беше написано със спокоен, почти нежен тон, напомнящ ми за мъжа, в когото някога се бях влюбила. Той пишеше за хубавите ни моменти, за раждането на децата, за мечтите, които сме имали. Пишеше, че разбира гнева ми, но ме моли да помисля за бъдещето.
„Анна, знам, че ме мразиш“, пишеше той. „Но те не се интересуват от теб. Интересуват се само от това да осъдят мен и да затворят случая. Когато всичко това приключи, те ще те забравят. Но хората на Димитър няма. Те никога не забравят. Дъщеря му е омъжена за много влиятелен човек в чужбина, човек с неограничени ресурси. Мислиш ли, че една полицейска кола пред блока ти ще спре хора като тях? Те ще чакат. Година, две, пет. Но ще дойдат. За теб. За децата.“
Кръвта ми изстина. Това беше заплаха, облечена като загриженост.
„Има само един начин да се предпазиш“, продължаваше писмото. „Откажи се от показанията си. Кажи, че си била подведена, че си била объркана, че адвокатите ти са те манипулирали. Делото ще се срине. Аз ще получа условна присъда за данъчни измами. Димитър и останалите ще се измъкнат. И те ще те оставят на мира. Ще ти дам пълномощно за сметка в Швейцария. В нея има достатъчно пари, за да започнеш нов живот с децата, където пожелаеш. Никой няма да ви безпокои. Моля те, Анна. Направи го. Не заради мен. Заради тях.“
Това беше неговият последен, най-отчаян ход. Опитваше се да ме пречупи, използвайки най-големия ми страх – страхът за децата ми.
Цяла нощ не мигнах. Въртях писмото в ръце, а думите му отекваха в главата ми. Ами ако беше прав? Ами ако след края на процеса наистина останех сама и незащитена срещу хора, за които човешкият живот не струва нищо? Струваше ли си да рискувам живота на децата си в името на справедливостта?
На сутринта показах писмото на Ивайло и Мартин. Мартин избухна. Искаше да използва писмото като поредно доказателство за заплаха. Но Ивайло беше по-мрачен.
„Той е прав за едно нещо“, каза Ивайло тихо. „Тези хора са опасни и имат памет. Програмата за защита на свидетели тук не е това, което гледаме по филмите. Тя е временна. Рано или късно ще останеш сама.“
„И какво предлагаш?“, попитах аз, а сърцето ми се сви от страх. „Да се откажа ли?“
„Не“, каза Ивайло твърдо. „Да се откажеш сега означава да им позволиш да спечелят. Означава да живееш цял живот в страх, поглеждайки през рамо. Означава да покажеш на децата си, че когато стане страшно, се предаваме. Ние няма да се откажем. Ще ги ударим още по-силно.“
Планът на Ивайло беше да използва писмото. Но не в съда. Той го предаде директно на разследващия екип. Това писмо се превърна в лоста, който им трябваше, за да окажат натиск върху другите обвиняеми. Те започнаха да им предлагат сделки. „Огнян се опитва да спаси себе си. Той ще ви предаде всички. Говорете първи, за да получите по-лека присъда.“
Започна ефектът на доминото. Един по един, по-дребните риби в схемата започнаха да проговарят, страхувайки се, че ще бъдат изиграни. Те потвърдиха всичко от документите на Десислава и добавиха нови, още по-ужасяващи подробности. Паяжината се разплиташе с главоломна скорост.
Но за мен напрежението ставаше непоносимо. Живеех в очакване на удара. Всеки непознат на улицата ми изглеждаше като заплаха. Всяка кола, която забавяше ход до мен, ме караше да подскачам.
Точката на пречупване дойде една вечер, когато се прибирах с децата от парка. Намерих входната врата на защитеното жилище леко открехната. Полицаят, който трябваше да е на пост, го нямаше.
Сърцето ми замръзна. Казах на децата да останат зад мен и бавно бутнах вратата. Вътре беше тихо. Твърде тихо.
Влязох в хола. Всичко изглеждаше наред. Но на масата имаше нещо, което не беше там, когато излизахме.
Малка плюшена играчка. Мече. Точно като любимото мече на дъщеря ми, което тя беше „изгубила“ преди няколко дни.
Нямаше бележка. Нямаше нищо друго. Само това мече. Но посланието беше кристално ясно.
„Можем да стигнем до вас, когато си поискаме. Можем да стигнем до децата ти.“
Това беше. Не можех повече. Грабнах децата, изтичах от апартамента и се обадих на Ивайло, ридаейки истерично.
„Край. Отказвам се. Ще направя каквото искат. Само да оставят децата ми на мира.“
Това беше моментът, в който се пречупих. Бях стигнала до ръба на силите си. Бях готова да жертвам всичко – справедливост, гордост, бъдеще – само за да знам, че те ще бъдат в безопасност.
Войната беше спечелена на хартия. Но в душата си, в този момент, аз я бях загубила.
Глава 10: Сделка с дявола
Ивайло и Мартин пристигнаха до половин час. Намериха ме в апартамента на майка ми, свита на дивана, прегърнала спящите деца. Бях напълно празна отвътре. Без сълзи, без гняв, само една огромна, ледена празнота.
„Свържи се с прокурора. Кажи му, че оттеглям показанията си“, казах аз с безизразен глас, без да ги поглеждам.
Мартин започна да спори, да ме убеждава, че точно това искат те, че не трябва да се предавам. Но Ивайло го спря. Той седна срещу мен и ме погледна спокойно.
„Добре, Анна“, каза той. „Ще го направя. Но преди това, искам да помислиш за нещо. Мислиш ли, че ако се откажеш, те наистина ще те оставят на мира? Тези хора не спазват обещания. Ти знаеш твърде много. Ти си заплаха. Единствената причина да си жива и здрава в момента е, че си най-важният им свидетел и около теб има твърде много шум. В момента, в който се откажеш, в който медийният интерес изчезне, ти се превръщаш от ценен свидетел в неудобен проблем, който трябва да бъде решен. Тихо и завинаги.“
Думите му бяха жестоки, но истински. Те пронизаха празнотата в мен и посяха ново семе – семето на съмнението.
„Какво предлагаш тогава?“, прошепнах аз. „Не мога да живея така. Не мога да подлагам децата си на това всеки ден.“
„Няма и да се наложи“, отговори Ивайло. „Има друг изход. Такъв, за който не сме говорили досега. Но той изисква от теб да бъдеш по-силна и по-смела от всякога. Изисква да сключиш сделка. Не с Огнян. А с най-големия дявол от всички.“
Планът на Ивайло беше дързък до лудост. Той искаше да използва заплахата, за да преговаря. Не с прокуратурата. А директно с адвокатите на Димитър.
„Те не искат той да лежи в затвора за пране на пари“, обясни Ивайло. „Това ще блокира всичките им канали, ще привлече международно внимание. Но те също така не искат и Огнян да се измъкне безнаказано. Защото той ги е предал. Той е изгубил парите им. В техния свят това не се прощава. Те искат да го накажат, но без да навредят на себе си.“
Ивайло предложи следната сделка: Аз щях да променя показанията си. Щях да омаловажа ролята на Димитър, да твърдя, че не съм сигурна за произхода на парите, да се съсредоточа единствено и само върху финансовите измами на Огнян – фалшифицираните подписи, кражбата на фирмени активи, ипотеките. Щях да го представя като измамник, който е измамил и мен, и своите „бизнес партньори“.
В замяна на това, хората на Димитър щяха да направят две неща. Първо, щяха да гарантират моята и на децата ми безопасност. Завинаги. Те имаха средствата и възможностите да го направят. Второ, щяха да „убедят“ Огнян да подпише пълни самопризнания за всички финансови престъпления срещу мен и да се откаже от всякакви претенции към общото ни имущество. И щяха да се погрижат част от откраднатите пари да бъдат върнати в сметка на мое име.
Това беше сделка с дявола. Помагах на един престъпник да се измъкне от правосъдието, за да осъдя друг. Спасявах себе си, като жертвах по-голямата картина.
Моралният компас, за който бях говорила, се въртеше обезумяло. Това беше всичко, срещу което се бях борила. Беше компромис. Беше нечестно.
Но после погледнах децата си. Погледнах малкото им, невинни лица. И разбрах, че моята първа и най-важна битка не е за световната справедливост. Беше за тях. За тяхното бъдеще. За правото им да растат без страх.
„Направи го“, казах на Ивайло.
Преговорите бяха тайни и бързи. Адвокатите на Димитър бяха професионалисти. Те не задаваха въпроси. Те поставяха условия. Ивайло беше брилянтен. Той успя да издейства повече, отколкото се надявахме.
В деня на моите показания в големия процес, в залата цареше напрежение. Когато застанах на трибуната, погледнах Огнян. В очите му се четеше триумф. Той очакваше да се срина, да се откажа, да изпълня това, което беше поискал в писмото.
И аз го направих. Частично.
Разказах за измамите му, за лъжите, за фалшивите подписи. Разказах как е откраднал всичко от мен. Но когато прокурорът ме попита за Димитър и за произхода на парите, аз казах: „Не знам. Огнян никога не ми е споделял тези детайли. Мислех, че са обикновени бизнес партньори.“
В залата настъпи смут. Прокурорът беше бесен. Огнян ме гледаше с объркване, което бързо се превърна в ужас, когато осъзна какво се случва. Аз не го спасявах. Аз го изолирах. Превръщах го в единствения виновник за всичко, отнемайки му възможността да се скрие зад по-голямата риба.
Димитър беше освободен поради липса на достатъчно преки доказателства, които да го свържат с престъпленията. Огнян беше осъден. Не за пране на пари, а за измама в особено големи размери, за фалшишикации и изнудване. Получи ефективна присъда. Дълга.
В деня, в който присъдата беше произнесена, получих банково извлечение. В сметката ми беше преведена значителна сума пари. Без обяснения. Без подател.
Същата вечер, докато приспивах децата си в новия ни, малък апартамент, се почувствах странно. Не бях щастлива. Не бях и тъжна. Чувствах се като войник след дълга, мръсна война. Бях оцеляла. Но бях загубила част от себе си по пътя. Бях направила компромис с принципите си, за да купя безопасността на децата си.
Това беше цената. И аз щях да живея с нея до края на дните си.
Глава 11: Разплатата
Година по-късно. Животът бавно намираше своя нов ритъм. Бяхме се преместили в друг град. Анонимността беше лукс, на който се наслаждавах всеки ден. Бях използвала част от парите, за да започна малък бизнес – онлайн магазин за ръчно изработени бижута, старо мое хоби, което бях изоставила. Не носеше много пари, но ми носеше удовлетворение. Беше нещо мое, нещо, което бях създала със собствените си ръце.
Децата се адаптираха добре към новото училище. Кошмарите им намаляха. Започнаха отново да се смеят безгрижно. Белегът от случилото се щеше да остане завинаги, но аз се надявах, че съм успяла да го превърна в тънка, почти невидима линия, а не в грозен, отворен разрез.
Не бях чувала нищо за Огнян. Знаех само, че е в затвора. Не бях чувала нищо и за Димитър. Сянката му беше изчезнала от живота ми, точно както беше обещано.
Един ден получих обаждане от Мартин.
„Имам новини“, каза той. Гласът му беше странен. „За Огнян.“
Сърцето ми подскочи. „Какво има? Да не би да са го пуснали?“
„Не. Нещо друго. Намерили са го в килията му тази сутрин. Мъртъв.“
Замълчах. Светът около мен сякаш спря да се върти.
„Какво се е случило?“, попитах, макар да се страхувах от отговора.
„Официалната версия е самоубийство“, каза Мартин. „Но никой не вярва. Говори се, че е било инцидент. Скарал се е с друг затворник. Затворник, който е бил преместен в неговата килия само преди седмица. Затворник, който е свързан с хората на Димитър.“
Разплатата. В техния свят дълговете винаги се плащат. До последната стотинка. Огнян беше изгубил парите им и ги беше предал. Това, че аз го бях изпратила в затвора, не беше достатъчно. Те искаха своето собствено правосъдие.
Затворих телефона и дълго гледах през прозореца. Трябваше да изпитвам нещо. Удовлетворение? Възмездие? Мъка? Но аз не изпитвах нищо. Само празнота. Той беше мъртъв. Главата в моята история, свързана с него, беше затворена. Завинаги.
Няколко дни по-късно получих пакет по куриер. Нямаше адрес на подател. Вътре имаше малка, кадифена кутийка. Отворих я. В нея имаше флашка и една-единствена, сгъната на четири хартийка.
На хартийката пишеше само една дума: „Изчистено.“
Пъхнах флашката в компютъра си. На нея имаше един-единствен файл – видео. На записа беше Десислава. Изглеждаше различно. Косата ѝ беше къса и боядисана в друг цвят. Беше на някакъв плаж, на фона се виждаха палми и тюркоазена вода. Изглеждаше спокойна. Щастлива.
Тя говореше директно на камерата.
„Анна. Ако гледаш това, значи всичко е приключило. Наистина. Исках само да знаеш, че получих това, за което се договорихме. Започнах нов живот. Уча. Работя. И се опитвам всеки ден да бъда по-добър човек. Знам, че никога няма да мога да изкупя това, което направих. Но исках да ти благодаря. Ти ми показа, че има и друг начин. Че дори когато си на дъното, можеш да избереш да се бориш за правилното нещо. Дори ако „правилното нещо“ е сложен компромис. Сбогом. И бъди щастлива. Заслужаваш го.“
Изгледах видеото няколко пъти. Сделката с дявола беше донесла на всеки това, което искаше. Димитър беше свободен и беше получил своето отмъщение. Огнян беше получил своята разплата. Десислава беше получила своя нов живот.
А аз? Аз бях получила свободата си. И втори шанс. Шанс да изградя един нов, по-малък, но много по-истински свят за мен и децата ми. Свят, в който нямаше лъжи, нямаше тайни и нямаше дългове. Свят, в който закуската в 4 сутринта не беше задължение, а избор.
Изтрих видеото. Извадих флашката и я счупих на две.
Миналото беше мъртво. Време беше да живея в настоящето.
Глава 12: Пепел и ново начало
Минаха пет години. Малкият ми онлайн магазин се беше превърнал в процъфтяващ бизнес с няколко служители. Децата ми бяха вече тийнейджъри, шумни, понякога трудни, но прекрасни млади хора. Живеехме в същия апартамент, но го бяхме преобразили, изпълвайки го със светлина, смях и спомени, които бяха само наши.
Бях се научила да живея с белезите си. Те бяха част от мен, напомняне за пътя, който бях извървяла. Понякога, в тихите часове на нощта, споменът за Огнян все още изплуваше – не с омраза, а с една тиха, далечна тъга. Тъга по това, което можеше да бъде, и по невинността, която бях изгубила завинаги.
Мартин се ожени и имаше малка дъщеричка, която обожавах. Стела и съпругът ѝ бяха преодолели своята криза и бяха по-силни от всякога. Тайната им си остана тайна.
Ивайло. Той се превърна в мой близък приятел. Често се виждахме на вечеря, говорехме си с часове. Между нас имаше нещо повече от приятелство – една тиха, неизказана близост, родена от битките, които бяхме водили заедно. Но никой от нас не бързаше. И двамата носехме своите рани от миналото и знаехме, че истинските неща се нуждаят от време.
Една сутрин, докато пиех кафе на балкона си и гледах как слънцето изгрява над града, телефонът ми иззвъня. Беше Мартин.
„Пусни си новините“, каза той.
Направих го. Водещата говореше с приповдигнат тон за „най-големия удар срещу организираната престъпност от години“. Димитър и цялата му мрежа бяха арестувани. Този път в международна операция, инициирана от чужди служби. Оказа се, че след като се беше измъкнал от правосъдието в нашата страна, той беше станал твърде самонадеян и беше допуснал грешки. Много грешки.
Сделката с дявола беше приключила. Той също си беше получил заслуженото. Кръгът беше затворен.
Усетих как последната тежест пада от раменете ми. Бях напълно свободна.
Същата вечер Ивайло дойде на вечеря. Седяхме на балкона, децата отдавна спяха. Разказах му за новината.
„Значи всичко свърши“, каза той.
„Да“, отвърнах аз. „Всичко свърши.“
Той посегна и хвана ръката ми. Беше топла и силна.
„А сега какво?“, попита той тихо.
Погледнах го. В очите му видях не адвоката, не спасителя, а просто един мъж. Мъж, който ме виждаше такава, каквато съм – с всичките ми пукнатини и несъвършенства.
„Сега започва всичко останало“, отговорих аз и стиснах ръката му.
Слънцето беше залязло, но на хоризонта все още светеше тънка розова ивица. Беше красиво. Като обещание за нов ден. Като ново начало, издигнало се от пепелта на стария ми живот.