Станах майка на детето на моя приятелка.
Дълго време пазех истината в тайна и се стараех да не казвам на никого. С нетърпение очаквах раждането на сина си.
Създадох своето семейство преди 5 години и бях искрено щастлива. Моята добра приятелка обаче беше пълна противоположност – не понасяше деца, а сериозните връзки бяха голямо предизвикателство за нея. Неочаквано, тя срещна човек, който напълно отговаряше на нейните изисквания.
След известно време приятелката ми разбра, че е бременна – нещо, което първоначално не беше в плановете ѝ. Бременността вече беше доста напреднала и беше прекалено късно за прекъсване. Когато мъжът научи, просто я изостави.
Мария веднага предупреди лекаря – веднага щом роди бебето, ще подпише отказ. Лекарят, чувайки такова решение, я попита дали няма да съжалява в бъдеще. Но приятелката ми уверено отговори „не“. Всички само свиха рамене, защото никой не може да принуди човек да промени решението си.
Аз бях първата, която се опита да я разубеди. Но тя извика, че това дете само ще съсипе живота ѝ.
„Искаш да ми съсипеш живота? Ако искаш, можеш да вземеш това дете за себе си, но не ме убеждавай.“
Не ѝ казах нищо повече, но в този момент осъзнах, че искам да взема детето. Моето семейство, разбира се, имаше смесени чувства относно решението ми. На следващия ден седнах в лекарския кабинет и му разказах за плана си. Решихме, че веднага след като Мария роди, ще пренапишем всички документи така, сякаш аз съм родила и двете деца.
Мария не възрази, защото дори не искаше да вижда това дете. Три дни по-късно аз родих сина си, а седмица след това се роди момиченце, което от този момент стана моя дъщеря.
Минаха 13 години. Мария се премести в друг град още по-рано и оттогава загубихме връзка. Не знам какво се е случило с нея. Но реших да разкажа на дъщеря си цялата истина – смятам, че е по-добре да чуе всичко от мен, отколкото да научи чрез клюки зад гърба си. Признавам, че много се страхувах от нейната реакция. Но отговорът ѝ още веднъж ме убеди, че наистина съм един много щастлив човек.
„Мамо, аз не съм дете и разбирам всичко. Ти винаги ще бъдеш най-скъпият човек за мен.“
Думите ѝ разсеяха всичките ми страхове. Прегърнах я силно и почувствах огромно облекчение. През всички тези години не съм съжалявала нито за миг за решението си. Тя беше моето момиче, моята дъщеря, независимо от кръвната връзка.
След този разговор нищо не се промени между нас – напротив, връзката ни стана още по-силна. Тя започна да задава въпроси, но не с упрек, а с любопитство. Искаше да знае повече за Мария, но нито аз, нито тя имахме представа къде се намира сега.
Мина време, и както очаквах, дъщеря ми сподели тази история с брат си. Той реагира спокойно, сякаш винаги го е знаел. „Ти си наша, какво значение има?“, каза ѝ той с усмивка, и в този момент осъзнах, че съм възпитала две невероятни деца.
Една вечер, докато си говорехме на чаша чай, тя ме попита дали някога съм искала да намеря Мария. Отговорих ѝ честно – не знаех. Част от мен искаше да знае дали приятелката ми е щастлива, но друга част беше твърде наранена от миналото.
Въпреки това, дъщеря ми не се отказа. Реши, че иска да потърси жената, която я е родила. Аз не се противопоставих – имахме твърде силна връзка, за да се страхувам, че това ще ни раздели.
Започнахме да търсим информация за Мария. Беше трудно, тъй като тя се беше преместила и изчезнала от живота ни. Но с всяка следа, която намирахме, любопитството на дъщеря ми растеше.
Един ден тя се върна вкъщи с изражение, което не можех да разчета. „Мамо, намерих я“, каза ми тихо. В ръцете си държеше лист с адрес.
Не знаех какво да кажа. Това беше моментът, от който се страхувах толкова много години. Но дъщеря ми ме хвана за ръката и ми се усмихна. „Не се тревожи, мамо. Ти винаги ще бъдеш моята майка. Но мисля, че трябва да направя тази крачка.“
И така, ние тръгнахме да срещнем миналото си.