СТАНАХ СУРОГАТНА МАЙКА ЗА СЕСТРА СИ И СЪПРУГА Й – НО КОГАТО ВИДЯХА БЕБЕТО, ИЗВИКАХА: „ТОВА НЕ Е БЕБЕТО, КОЕТО ОЧАКВАХМЕ! НЕ ГО ИСКАМЕ!“
Какво правите, когато любовта стане условна? Когато бебето, което носих в утробата си като сурогатна майка, бъде наречено „нежелано“? Абигейл преживя тази разбиваща сърцето ситуация, когато сестра ѝ и съпругът ѝ видяха бебето, което тя роди за тях, и извикаха: „ТОВА НЕ Е БЕБЕТО, КОЕТО ОЧАКВАХМЕ! НЕ ГО ИСКАМЕ!“
Винаги съм вярвала, че любовта създава семейство. Израснахме много близки с Рейчъл. Тя не беше просто моята по-малка сестра — беше моя сянка, довереник и другата ми половина. Споделяхме всичко: дрехи, тайни, мечти и непоколебимото убеждение, че един ден ще отгледаме децата си заедно.
Но съдбата имаше други планове за Рейчъл. Първият ѝ спонтанен аборт я съкруши.
Помня как я държах цяла нощ, докато плачеше от мъка. Вторият аборт угаси искрата в очите ѝ. А след третия нещо в Рейчъл се промени. Тя спря да говори за бебета, спря да посещава приятели с деца и дори спря да идва на рождените дни на моите момчета.
Беше болезнено да я гледам как се отдръпва, парче по парче.
Всичко се промени в един ден.
Това беше седмият рожден ден на сина ми Томи. Другите ми синове — Джак (10), Майкъл (8) и малкият Дейвид (4) — тичаха из задния двор с костюми на супергерои.
Рейчъл стоеше до кухненския прозорец, гледайки ги с такова желание в очите, че ми се сви сърцето.
„Толкова пораснаха,“ прошепна тя, докато притискаше ръка към стъклото. „Не спирам да мисля как нашите деца трябваше да растат заедно. Шест опита ин витро, Аби. Шест. Лекарите казаха, че вече не мога—“ Тя не успя да довърши изречението.
Тогава съпругът ѝ, Джейсън, направи крачка напред и постави ръка на рамото ѝ.
„Говорихме със специалисти. Препоръчаха сурогатно майчинство.“ Погледна ме многозначително. „Казаха, че биологична сестра би била идеален вариант.“
„Аби, би ли…“ — започна Рейчъл, но спря, за да събере смелост. „Би ли обмислила да износиш нашето бебе? Знам, че искам невъзможното, но ти си единственият ми шанс да стана майка.“
Съпругът ми, Люк, който тихо подреждаше съдомиялната машина, се изправи.
„Сурогатна майка? Това е голямо решение. Трябва да го обсъдим добре.“
Същата вечер, след като момчетата заспаха, Люк и аз говорихме тихо в леглото.
„Четири момчета вече са предизвикателство,“ каза той, галейки косата ми. „Още една бременност, рисковете, емоционалното напрежение—“
„Но всеки път, когато погледна нашите момчета,“ отговорих аз, „мисля за Рейчъл, която гледа отстрани. Тя заслужава това, Люк. Заслужава да изпита радостта, която ние чувстваме.“
Решението не беше лесно, но когато видях лицата на Рейчъл и Джейсън да светят от радост, когато казахме „да“, всяко съмнение изчезна.
„Спаси ни,“ ридаеше Рейчъл, прегръщайки ме. „Даде ни всичко.“
Бременността върна Рейчъл към живота. Тя присъстваше на всяка среща при лекаря, боядиса сама детската стая и прекарваше часове, говорейки на растящото ми коремче.
Моите момчета също се включиха, спорейки кой ще бъде най-добрият братовчед.
„Аз ще науча бебето да играе бейзбол,“ казваше Джак. Майкъл настояваше да чете приказки за лека нощ, а малкият Дейвид просто потупваше корема ми и казваше: „Моят приятел е вътре.“
Но в деня на раждането всичко се промени.
След часове родих здраво момиченце — моята племенница. Но когато Рейчъл и Джейсън пристигнаха, очакваната радост липсваше.
Очите на Рейчъл се разшириха от ужас.
„ТОВА НЕ Е БЕБЕТО, КОЕТО ОЧАКВАХМЕ! НЕ ГО ИСКАМЕ!“ — изкрещя тя.
„Какво?! Какво казваш?!“ — попитах шокирана.
„Това е момиче,“ каза тя студено. „Ние искахме момче. Джейсън се нуждае от син.“
Джейсън просто излезе от стаята, оставяйки всички безмълвни.
„Как можете да изоставите детето си?“ — извика Люк.
Рейчъл се опита да се оправдае, че Джейсън ще я напусне, ако не му роди син.
Но аз вече знаех решението си. Щях да задържа това дете.
Седмици по-късно Рейчъл се върна разкаяна. Беше се разделила с Джейсън и искаше втори шанс да бъде майка.
„Ще ми помогнеш ли?“ — попита тя със сълзи в очите.
„Ще го направим заедно,“ отговорих аз.
Любовта промени всичко.
Рейчъл стоеше на прага с разтреперани ръце и очи, пълни със сълзи.
Тя гледаше малката Кели, която спеше в ръцете ми, с такава смесица от обич и болка, че сърцето ми се сви.
— „Обичам я, Аби. Никога не съм спирала да я обичам. Просто… се изгубих. Страхът ме заслепи. Позволих на Джейсън да контролира живота ми и направих най-голямата грешка. Но сега искам да поправя всичко. Моля те, помогни ми.“
Замръзнах.
Исках да вярвам на думите ѝ, но същевременно споменът за онзи ден в болницата, когато отхвърли собственото си дете, все още ме преследваше.
— „Рейчъл… това няма да е лесно. Майчинството не е само думи. Трябва да се докажеш. Да се бориш за Кели.“
Тя кимна решително, а аз видях в очите ѝ искра, която отдавна беше изчезнала.
— „Ще направя всичко, което е нужно.“
Така започна новата глава за нашето семейство.
Рейчъл се премести в апартамент близо до нашия дом, за да бъде по-близо до Кели. Първоначално ѝ позволявах да идва само за няколко часа на ден, за да прекарва време с бебето. Наблюдавах я внимателно, готова да я спра, ако отново покажеше колебание.
Но Рейчъл ме изненада.
Тя беше неуморна.
Учеше всичко за кърменето, смяната на пелени и успокояването на плачещо бебе. Търпението, с което се справяше с предизвикателствата, беше доказателство за новата ѝ решителност.
— „Искам тя да знае, че никога повече няма да я изоставя,“ казваше Рейчъл, докато люлееше Кели в ръцете си.
Минаха месеци.
Кели порасна в обичлива, усмихната малка госпожица, а Рейчъл се превърна в майката, която винаги е искала да бъде.
Но въпреки това болката от миналото все още тегнеше между нас.
Една вечер, когато Рейчъл остана, за да приспи Кели, седнахме в хола с по чаша чай.
— „Аби… никога няма да мога да ти се отблагодаря достатъчно за това, което направи за мен.“
Погледнах я.
— „Не го направих за теб, Рейчъл. Направих го за Кели.“
Тя сведе поглед.
— „Знам. И точно затова ще прекарам остатъка от живота си, доказвайки, че съм достойна за това дете.“
След още няколко месеца настъпи съдбоносен момент.
Рейчъл подаде официална молба за попечителство над Кели.
Съдът трябваше да реши дали е готова да се грижи за детето си сама. Бях готова да свидетелствам в нейна подкрепа, макар че част от мен все още се страхуваше.
Денят в съда беше напрегнат.
Рейчъл говори открито за грешката си, за страха, който я е довел до нея, и за усилията, които е положила, за да се докаже като майка.
Съдиите бяха впечатлени.
Тя получи попечителството.
Макар да беше радостен момент, за мен беше и тъжен. Кели беше станала част от нашето семейство и мисълта да я оставя ме разкъсваше.
Рейчъл забеляза сълзите ми, когато събираше нещата на Кели.
— „Тя винаги ще има дом тук, Аби. А ти винаги ще бъдеш втората ѝ майка.“
Годините минаха.
Рейчъл и Кели изградиха красиво, здраво семейство, а ние останахме неразделна част от живота им.
Кели растеше заобиколена от любов, обградена от братовчедите си, които я защитаваха и обожаваха.
А аз?
Аз разбрах, че семейството не се гради само на кръвна връзка, а на любов, прошка и втори шансове.
Любовта наистина побеждава всичко.
Бъдете и вие и семействата ви живи и здрави!