Глава първа
Стаята миришеше на лекарства и на нещо неизказано. Машините до леглото ѝ издаваха равномерни звуци, сякаш брояха секунди вместо пулс. Пръстите ми бяха вкочанени от напрежение, а дланта ми лежеше върху завивката, толкова близо до нея и все пак толкова далеч, както бяхме били винаги.
Години мълчание не се измиват с една операция. Години студени погледи не се размекват от една игла и от една превръзка. И все пак аз бях тук.
Когато клепачите ѝ потрепнаха, не посмях да дишам. Когато очите ѝ се отвориха, в тях нямаше благодарност. Нямаше и омраза. Имаше страх, който се опитваше да се маскира като строгост.
Тя ме гледа дълго. После устните ѝ се раздвижиха. Гласът ѝ беше дрезгав, като изпитание.
„Не трябваше да идваш… защото вече няма връщане.“
Кръвта ми замръзна.
„Какво… какво говориш?“ успях да прошепна.
Тя преглътна болезнено, а очите ѝ се напълниха с влага, която никога не бях виждала у нея.
„Ти не си ми мащеха, както мислиш. Аз съм… твоята майка.“
Думите паднаха в стаята като тежък предмет. Всяко писукане на апаратите сякаш се отдръпна, за да им даде място. Изведнъж всичко стана твърде тихо.
„Това е… невъзможно.“ Устата ми пресъхна. „Ти си жената, която… която се появи след смъртта на майка ми. Ти ме гледаше като чужда.“
Тя затвори очи за миг, сякаш се молеше да не е казала това. После ги отвори, и вече не беше строгата жена, която ми отмерваше живота с критика. Беше човек, притиснат от стената на времето.
„Гледах те като чужда, защото ме беше страх да те погледна като моя. Защото истината тежи. А аз… аз избрах най лесния грях. Да живея в лъжа.“
Тогава зад вратата се чу шум. Стъпки. Някой говореше приглушено. И точно в този миг аз разбрах, че това признание не е само за мен.
То беше за някой, който не трябваше да го чуе.
Вратата леко се открехна.
И в процепа видях очите на Виктор.
Глава втора
Виктор не влезе. Отдръпна се бързо, но не достатъчно. Видях как челюстта му се стегна, как веждите му се свлякоха над очите. Лицето му, което досега познавах като хладно и пресметливо, се превърна в маска на нещо по опасно.
Не ярост. Не болка. Не.
Желание да унищожи.
„Виктор!“ извиках, без да мисля. „Ела, трябва да говорим.“
Стъпките му се отдалечиха. Като бягство. Като отказ.
Елена протегна ръка към мен, но пръстите ѝ бяха слаби, треперещи.
„Не го спирай.“ Гласът ѝ се разкъса. „Той не трябваше да чуе. Но вече е късно.“
„Какво означава това?“ Погледът ми се размаза от сълзи, които не исках да пускам. „Какво означава, че си ми майка? Къде е моята… истинската?“
Елена издиша и сякаш остаря с десет години за една секунда.
„Твоята истинска майка… беше жената, която те отгледа. Тя те обичаше. Не я омаловажавай в сърцето си. Но ти се роди от мен. А аз… аз те дадох.“
„Дадох?“ повторих с вкус на метал в устата.
Тя кимна с усилие.
„Бях млада. Уж силна. Уж умна. Бях се забъркала в дългове. Лоши дългове. Хора, които не прощават. Твоят баща… той беше вече заможен, вече човек с влияние. Аз бях… грешка, която той не можеше да си позволи да признае.“
„Не!“ Сърцето ми удряше като юмруци. „Той… той ме наричаше своята дъщеря.“
„Защото те обичаше. Или се опитваше.“ Елена преглътна. „Но той не знаеше първите години. Не знаеше, че те нося. Не знаеше нищо, докато не стана твърде късно да отстъпя.“
Усещах как подът под мен се люлее. Години спомени се подреждаха наново, сякаш някой беше разбъркал албум със снимки и беше сменил надписите.
„И Виктор?“ прошепнах. „Той… той какво е?“
Елена затвори очи.
„Той е мой син. Но не е син на твоя баща.“
Едно по едно, стъклата на света ми се пукаха.
„Затова ли отказа да дари?“ прошепнах. „Затова ли каза, че няма да рискува?“
Елена се разтрепери.
„Не. Той отказа, защото не ме обича. И защото вярва, че ако си тръгна, ще остане само онова, което иска. Парите. Фирмата. Властта.“
„Каква фирма?“ думите излизаха празни.
Елена се опита да седне, но болката я върна обратно. Аз се наведох, за да я подкрепя.
„Слушай ме.“ Очите ѝ ме заковаха. „Нищо не е както изглежда. Твоят баща остави не само пари. Остави и дългове. И някой, който чака да паднеш, за да те стъпче. И Виктор е част от това.“
Тогава вратата се отвори рязко. Влезе сестрата Яна, пребледняла.
„Има проблем.“ прошепна тя. „Отдолу е един мъж. Казва, че е… Борис. И настоява да ви види. Казва, че ако не слезете, ще стане по лошо.“
Името не ми говореше нищо. Но начинът, по който Елена се вцепени, беше достатъчен.
„Борис…“ прошепна тя. „Той ме намери.“
Машините продължиха да отброяват. Времето изтичаше.
Глава трета
Коридорът беше дълъг, осветен с бяла светлина, която караше лицата да изглеждат безкръвни. Докато вървях към асансьора, усещах болката в тялото си от операцията като напомняне, че вече съм дала част от себе си на жена, която може би е дала мен на друг.
Яна настоя да ме придружи. Гледаше ме загрижено, сякаш се страхуваше да не падна. Истината беше, че се страхувах да не се разпадна.
На входа го видях.
Борис стоеше до стойката за информация, облечен спретнато, с увереността на човек, който влиза навсякъде без да пита. На пръв поглед беше просто мъж на средна възраст, но очите му бяха остри като забравени ножове.
Когато ме видя, се усмихна. Не топло. Умно.
„Ти трябва да си…“ започна той.
„Не ми говорете като на дете.“ Гласът ми излезе по твърд от очакваното. „Кой сте вие и какво искате?“
Той се наклони леко напред, сякаш споделя тайна.
„Искам да те поздравя. Малко хора биха дали бъбрек на жена, която ги е отблъснала цял живот. Това говори за морал. А моралът…“ усмивката му се разшири „…понякога е слабост.“
Яна се размърда неспокойно. Аз стиснах ръцете си, за да не треперят.
„Казвате го като заплаха.“
„Казвам го като предупреждение.“ Борис посочи с брадичка към един ъгъл, където стоеше мъж в костюм и държеше папка. „Имам документи. И имам срокове. Твоят баща беше човек на плановете. Но остави неща недовършени. Сега някой трябва да ги довърши.“
„Баща ми почина.“ Гласът ми се пречупи на думата „почина“, но не му позволих да го види. „Какво общо имате вие?“
„Много.“ Очите му светнаха. „Бях негов партньор. И негов кредитор. А когато човек умре, дълговете не умират с него. Те просто си търсят нов дом.“
„Аз нямам…“ започнах.
„Имаш.“ прекъсна ме той. „Имаш наследство. Имаш подпис. Имаш име, което може да отваря врати. А и имаш една малка тайна, която току що започва да те души.“
Погледът ми рязко се вдигна.
„Какво знаете?“
Борис се усмихна още по спокойно.
„Знам повече, отколкото ти. Но не се плаши. Аз обичам истината. Тя прави хората послушни.“
Той подаде визитка. Взех я, без да я погледна.
„Ела утре.“ каза. „Ще ти обясня всичко. И доведи Виктор. Времето изтичаше за майка ти. А сега изтича и за теб.“
Той се обърна и тръгна към изхода. Преди да излезе, се спря и добави, без да се обръща:
„И още нещо. Ако си мислиш, че съдът ще те защити, грешиш. Съдът е просто сцена. А аз имам актьори.“
После си тръгна.
Яна ме хвана за лакътя.
„Този човек… не ми харесва.“
На мен също не ми харесваше. Но страхът ми вече беше нещо друго. Не страх от него.
Страх от това, че може да казва истината.
Глава четвърта
Върнах се при Елена и я намерих неспокойна, с влажни очи и пръсти, които нервно стискаха чаршафа.
„Той ли беше?“ прошепна тя.
„Да.“ седнах до нея, като пазех раната си. „Каза, че е партньор на баща ми. И кредитор. И че дълговете…“
Елена затвори очи.
„Знаех.“ прошепна. „Знаех, че ще дойде. Той чакаше този момент.“
„Какъв момент?“
Тя отвори очи и ме погледна така, сякаш ме виждаше за първи път.
„Моментът, в който няма кой да те защити.“
„Но баща ми…“ гласът ми се разтресе. „Баща ми беше силен. Той не би…“
„Той беше човек, който държеше всичко в ръцете си. И точно затова го удариха там, където боли.“ Елена преглътна. „Той изтегли кредит за жилище на твое име.“
Думите ме удариха.
„Какво?“
„Не знаеше.“ каза тя, и в гласа ѝ имаше вина. „Беше за да… да ти осигури дом. Сигурност. Така го оправдаваше. Но сумата беше голяма. А после фирмата започна да пропада. Борис го притисна. И тогава баща ти… започна да подписва всичко, което му подадат.“
„Аз нищо не съм подписвала!“ изкрещях почти, и Яна отново влезе да види какво става.
Елена стисна устни.
„Има начини.“ каза тихо. „Има хора, които правят подписите да изглеждат истински. Борис има такива хора.“
Студ премина през гърба ми.
„А Виктор?“ попитах, вече знаейки, че отговорът ще ме заболи.
Елена се поколеба. После прошепна:
„Виктор е учил това. Закон. Беше в университет. Умен. Амбициозен. Баща ти плати таксите му. Плати всичко. А Виктор… Виктор се научи как се заобикаля моралът с думи. Как се превръща истината в изгодна версия.“
„Не.“ казах, но не звучеше убедително.
Елена ме хвана за ръката. Болката ѝ я караше да трепери, но тя стискаше.
„Слушай ме. Не си сама.“ прошепна. „Има човек. Ивайло. Адвокат. Честен. Или поне беше. Ако още пази съвестта си, той ще ти помогне.“
„Къде е?“
„В едно чекмедже вкъщи има телефонен номер. Под стара снимка. Там е и…“ тя спря, дишането ѝ се ускори „…там е и писмо. От баща ти. За теб. Не го давай на Виктор. Никога.“
„Какво пише?“
Елена извърна поглед.
„Истината. И цената ѝ.“
От коридора се чу нов шум. По тежък. По настойчив. Някой говореше високо, раздразнено. Познах гласа.
Виктор.
„Къде е тя?“ чу се. „Къде е?“
Елена пребледня. Аз се изправих, въпреки болката.
„Сега ще говорим.“ казах.
Виктор влезе като буря. Очите му ме пронизаха, после се забиха в Елена. Лицето му беше изкривено от нещо, което не беше само гняв.
„Какво ѝ каза?“ изръмжа той.
Елена го гледаше мълчаливо, но в погледа ѝ нямаше страх. Имаше решителност, която не бях виждала.
„Истината.“ каза тя.
Виктор се засмя сухо.
„Истината?“ Той се обърна към мен. „Слушай ме. Тя е болна. Дрогирана от лекарства. Говори каквото ѝ хрумне. Ти си наивна, ако вярваш.“
„Ти беше там.“ казах. „Чу.“
„Чух бъркотия.“ той пристъпи към леглото, наведе се над Елена и прошепна нещо, което не чух. После се изправи и ми подаде папка.
„Подписваш това.“ каза. „Сега.“
„Какво е?“
„Документ, че не претендираш за нищо. Че се отказваш от наследство. Така ще си свободна. И ще си спасиш кожата от Борис.“ Очите му пробляснаха. „Аз се грижа за теб.“
„Грижиш се?“ почувствах как в мен кипва. „Ти отказа да ѝ дариш. Не си се грижел за никого освен за себе си.“
Виктор се приближи още.
„Не ме учи на морал.“ прошепна. „Не знаеш какво е да оцеляваш. Ти си живяла на чужди пари. На моя дом. На моите възможности.“
„Моите възможности?“ изсмях се горчиво. „Ти дори не си…“
Спрях. Думите заседнаха в гърлото ми, защото не исках да ги хвърлям като нож.
Но Виктор видя в очите ми, че знам.
Лицето му се промени. Секунда. Две.
После усмивката му стана опасно мека.
„Значи вече знаеш.“ каза тихо. „Добре. Тогава ще разбереш и следното. Ако се опиташ да ми вземеш нещо, ще загубиш всичко. И майка ти няма да е единствената, която ще страда.“
И си тръгна.
Но папката остана на леглото. Като примка, оставена нарочно.
Елена затвори очи, а една сълза се търкулна към слепоочието ѝ.
„Времето изтичаше…“ прошепна тя. „А той вече започна.“
Глава пета
Когато излязох от болницата, въздухът отвън ме удари в лицето като студена вода. Не знаех дали да плача, да крещя, или да се смея на абсурда. Дали да мразя Елена за това, че ме е оставила, или да я прегърна за това, че най сетне каза истината.
Прибрах се в дома, който винаги ми е изглеждал просторен и студен. Стените бяха пълни със снимки, но сега всяка снимка ми изглеждаше като доказателство в нечия папка.
Отидох направо към онова чекмедже, за което каза. Под стара снимка намерих сгънат лист, пожълтял по краищата, и малък тефтер с телефонни номера.
Ивайло.
Преди да набера номера, чух ключ да се завърта. Сърцето ми се сви.
Виктор.
Нямах време да мисля. Пъхнах писмото в джоба си, а тефтера скрих под възглавницата на дивана. Тъкмо се изправих, когато той влезе.
„Ето те.“ каза, сякаш сме приятели. „Знаех, че ще се прибереш.“
„Търсиш ли нещо?“ попитах.
Той се усмихна.
„Не.“ каза. „Само се уверявам, че няма да направиш глупост. Нали знаеш, че Борис не се шегува.“
„А ти?“ попитах тихо. „Ти шегуваш ли се?“
Виктор се приближи, остави на масата една купчина документи.
„Имаме среща утре.“ каза. „Ще дойдеш. Ще седиш до мен. Ще мълчиш. И ще подпишеш, когато ти кажа.“
„Няма.“ казах.
Усмивката му изчезна. Лицето му стана празно.
„Тогава ще научиш какво значи натиск.“ каза спокойно. „Имаш кредит за жилище, който не си искала. Имаш задължения, които не си разбирала. Имаш подпис, който може да се появи на всяко място. А ако тръгнеш срещу мен…“ той се наведе „…ще бъдеш виновната, която е използвала болната жена, за да се докопа до наследство. Представи си заглавията. Представи си погледите. Представи си самота.“
„Не ме интересуват заглавия.“ казах, но гласът ми трепереше.
„Ще те интересуват, когато останеш без дом.“ той се изправи. „И още нещо. В университета имам приятели. В съдилищата имам познати. При нотариусите имам хора. Ти имаш само морал. А моралът не плаща сметки.“
После тръгна към стълбите. Преди да изчезне, се обърна.
„И не рови в чекмеджетата.“ каза. „Някои тайни хапят.“
Когато останах сама, коленете ми се разтрепериха. Но този път страхът не ме парализира. Превърна се в нещо друго.
Решителност.
Набрах номера на Ивайло.
Звънна веднъж. Два пъти.
„Ало?“ гласът беше нисък, уморен.
„Ивайло?“ прошепнах. „Аз съм… дъщерята на…“
„Знам коя си.“ прекъсна ме той. „Чаках това обаждане. Къде си?“
„Вкъщи.“
„Не си в безопасност.“ каза веднага. „Слушай ме внимателно. Не говори повече по телефона. Ще дойда. И докато дойда, не пускай никого. Нищо не подписвай. И ако имаш писмо… пази го като живота си.“
Сърцето ми прескочи.
„Как знаете?“
„Защото баща ти ми го даде.“ гласът му се стегна. „И ми каза, че ако някога се случи най лошото, истината ще те спаси. Или ще те унищожи. Зависи дали ще имаш смелост.“
Линията прекъсна.
Останах с телефона в ръка и с усещането, че в тази къща вече не съм у дома. Че съм в лабиринт, където стените слушат.
И че някой вече върви към мен.
Глава шеста
Ивайло дойде късно вечерта. Не позвъни. Почука тихо, по определен начин, сякаш знаехме сигнал.
Когато отворих, видях мъж с измачкано палто, уморени очи и лице, което беше виждало достатъчно човешки лъжи, за да не се впечатлява. Но в погледа му имаше нещо, което ме накара да му повярвам още преди да каже дума.
„Покажи ми писмото.“ каза.
Извадих го. Ръцете ми трепереха.
Той не седна. Не се огледа. Взе листа и започна да чете, а лицето му стана все по напрегнато.
„Това променя всичко.“ прошепна накрая.
„Какво пише?“ попитах, въпреки че можех да го прочета сама. Но ми се струваше, че ако го прочета, ще стане истинско. А ако стане истинско, ще боли повече.
Ивайло вдигна очи към мен.
„Баща ти признава, че подписите върху кредита са подправени.“ каза. „Признава, че Борис го е изнудвал. И признава, че Виктор е…“ той спря, сякаш не искаше да произнесе думата „…съучастник.“
Светът ми се срина още малко.
„Той… не може.“ прошепнах. „Виктор е…“
„Човек.“ каза Ивайло рязко. „Хората могат всичко, когато мирише на пари. А тук мирише много.“
Той извади от чантата си друга папка.
„Имаме проблем.“ каза. „Сутринта Борис е внесъл иск. Иска да обяви баща ти за длъжник и да запорира имуществото. Иска да те направи солидарно отговорна. А Виктор… Виктор ще застане на страната на Борис, но така, че да изглежда, че те защитава.“
„Как?“ гласът ми се задави.
„Чрез документите, които ти подава.“ Ивайло посочи масата. „Това е отказ от наследство, облечен като защита. Ако подпишеш, губиш правото да оспориш кредита. Оставаш само с дълга. Без нищо.“
Седнах бавно, сякаш въздухът се сгъсти.
„Какво да правя?“
Ивайло се приближи.
„Първо, да видим истината докрай.“ каза. „Елена трябва да даде показания. Но е слаба. И Виктор ще се опита да я накара да мълчи. Второ, трябва да намерим доказателства за подправянето. И трето…“ той ме погледна внимателно „…трябва да разбереш коя си. Защото Борис ще използва и това срещу теб.“
„Коя съм?“ повторих.
„Има документи за осиновяване.“ каза. „Има записи, които баща ти е скрил. Има човек, който знае много. Медицинска сестра, вече пенсионирана. Казва се Зорница. Тя беше там, когато се е случило.“
Сърцето ми се сви.
„Защо баща ми не ми каза?“
„Защото е мислел, че те пази.“ Ивайло издиша. „Но истината не пази. Истината изисква смелост.“
В този момент отгоре се чу шум. Стъпки.
Виктор беше буден.
Ивайло замръзна за секунда. После прошепна:
„Сега няма да спориш. Ще ме оставиш да говоря. И каквото и да стане… не показвай страх.“
Вратата на стаята се отвори. Виктор стоеше на прага. Очите му веднага се спряха на Ивайло.
„Ето го и адвоката.“ каза с усмивка. „Колко мило. Само че вие нямате работа тук.“
Ивайло се изправи. Двамата мъже се гледаха като два различни вида опасност.
„Аз съм тук по искане на баща ѝ.“ каза Ивайло.
„Баща ѝ е мъртъв.“ отвърна Виктор. „А тя е под мое попечителство.“
„Тя е пълнолетна.“ гласът на Ивайло беше твърд. „И има право да се защитава.“
Виктор направи крачка напред.
„Тя има право да бъде разумна.“ каза. „А разумното е да не се хвърля срещу Борис.“
„Разумното е да не се продава.“ отряза Ивайло.
Виктор се засмя, но смехът беше празен.
„Вие още вярвате в съвестта.“ каза. „Това е сладко. Само че съвестта не плаща кредита.“
Той погледна към мен.
„Утре идваш с мен.“ каза. „Без изключение.“
И излезе, като остави след себе си усещането за заплаха, която няма нужда да крещи.
Когато останахме сами, Ивайло прошепна:
„Той е готов да те смачка. Значи ние трябва да сме по бързи.“
Времето изтичаше.
Глава седма
На сутринта болката в тялото ми беше по силна, но болката в мислите ми беше по остра. Ивайло настоя да отидем при Елена преди срещата с Борис.
Когато влязохме в стаята ѝ, тя беше будна. Очите ѝ бяха уморени, но ясни.
„Дошли сте.“ прошепна тя.
Ивайло седна до леглото ѝ.
„Елена, трябва да говориш.“ каза. „Трябва да потвърдиш всичко. И пред лекар, и пред нотариус, ако трябва. Иначе Виктор ще те затвори в мълчание.“
Елена се усмихна тъжно.
„Той вече се опита.“ прошепна.
„Как?“ попитах.
Тя отмести поглед към шкафа до леглото. Там имаше чаша вода, но водата беше наполовина. И до нея стоеше малка пластмасова кутийка.
„Донесе ми хапчета.“ каза. „Каза, че лекарят ги е предписал. А аз… аз видях, че са различни. Че са по силни. Че ако ги взема, ще спя и няма да помня.“
В мен се вдигна вълна от гадене.
„Той…“ прошепнах. „Той би…“
„Да.“ каза Ивайло кратко. „Би.“
Елена стисна чаршафа.
„Няма да му позволя.“ прошепна. „Не повече. Достатъчно взех. Достатъчно дадох. И най важното…“ тя ме погледна „…няма да умра, преди да ти върна истината докрай.“
Тогава се появи лекарят Милен. Той погледна нас тримата и прочете напрежението като диагноза.
„Трябва да ограничим посетителите.“ каза. „Състоянието ѝ е крехко.“
„Тогава започнете да записвате.“ каза Ивайло, и извади диктофон. „Елена ще даде заявление. Пред вас. Че е в съзнание и че говори доброволно.“
Лекарят се поколеба, но после кимна. Може би и той имаше съвест.
Елена започна да говори. Бавно. Тихо. Но всяка дума беше камък.
Разказа за Борис, за дълговете, за изнудването. За подправянето на подписи. За това как Виктор се е появил като „спасител“, когато баща ми вече е бил притиснат, и как „спасението“ е било просто капан.
А после каза и най страшното.
„Има сейф.“ прошепна. „Сейф, който Борис търси. В него е договор. Истинският договор. И запис от разговор… който доказва всичко.“
Ивайло се наведе.
„Къде е сейфът?“
Елена затвори очи.
„В офиса… в старата стая с архивите. Но ключът… ключът е у Виктор.“
Сърцето ми падна.
„Как да го вземем?“
Елена отвори очи и погледна към мен.
„Ти ще го вземеш.“ каза. „Ти си единствената, която може да го накара да те подцени. Той мисли, че си слаба. Направи го да вярва още повече.“
Това беше като да ми кажат да вляза в клетка със звяр и да се усмихна.
„А ако ме хване?“
Елена издиша.
„Тогава ще разбереш колко далеч може да стигне.“ прошепна. „Но аз вярвам, че ти… имаш нещо, което той няма. И което той не разбира. Сърце.“
Излязохме от болницата с доказателство на запис, но и с тежестта на нова задача.
Срещата с Борис ни чакаше.
И знаех, че Виктор ще бъде там.
Усмихнат. Подготвен.
Готов да ме натисне точно в раната.
Глава осма
Сградата, където се срещнахме с Борис, беше от онези места, които те карат да се чувстваш малък още на входа. Камък, стъкло, охрана, която не гледа хората в очите, а ги измерва.
Виктор вървеше до мен като собственик. Поглеждаше ме от време на време, сякаш проверяваше дали съм послушна.
Ивайло вървеше от другата ми страна. Не каза нито дума, но присъствието му беше като щит.
Борис ни посрещна в просторен кабинет. На стената имаше картина на море, но морето изглеждаше като заплаха, не като свобода.
„Ето ви.“ каза Борис. „Седнете.“
Никой не седна веднага. Виктор дръпна стол за мен, театрално.
„Пази се, още си слаба.“ каза. „Не искам да ти стане лошо.“
Борис се засмя тихо.
„Колко грижа.“ каза. „Колко семейна топлина. А аз глупакът мислех, че тук има само алчност.“
Ивайло го погледна.
„Да говорим по същество.“ каза. „Искате да я направите длъжник. Нямате право.“
Борис наклони глава.
„Имам документи.“ каза. „И имам свидетели. А вие, Ивайло, имате… носталгия по честността.“
Той плъзна една папка към мен.
„Това са задълженията.“ каза. „И това е предложението. Подписваш отказ от наследство и ние замразяваме част от претенциите. Дадем ти време. Ако не подпишеш, започваме запори. Тази вечер. Утре сутринта може да се събудиш без достъп до сметки.“
„Тя няма да подпише.“ каза Ивайло.
Виктор се наведе към Борис.
„Не я слушайте.“ каза. „Тя е объркана. Тя ще разбере. Трябва само…“
„Трябва само да я уплашиш още малко?“ прекъсна го Борис с усмивка. „Виктор, ти си толкова старателен. Понякога се чудя дали ти си ми партньор или ученик.“
Виктор се стегна.
„Аз просто…“ започна.
„Ти просто искаш всичко.“ довърши Борис. „И аз те разбирам.“
После Борис се обърна към мен.
„А ти?“ попита. „Ти какво искаш?“
Сърцето ми биеше силно, но си спомних думите на Елена. Направи го да те подцени.
Погледнах надолу, сякаш се колебая. Прехапах устна. Позволих на гласа си да звучи несигурно.
„Искам… да ми оставите мира.“ прошепнах. „Не разбирам тези неща. Не съм като вас.“
Борис се усмихна доволно.
„Ето.“ каза. „Това е разум. Признаваш, че си извън играта. Играта е за хора, които могат да плащат цена.“
Виктор се отпусна за миг. Видях самодоволството му.
И тогава аз направих следващото си движение.
„Ще подпиша.“ казах.
Ивайло се напрегна, но аз не погледнах към него. Не можех. Ако видех разочарованието му, щях да се разпадна.
„Само…“ добавих тихо „…искам да видя ключа за сейфа. Защото Виктор ми каза, че в сейфа има нещо за мен. Снимки. Спомени. И ако се отказвам, поне да си взема това.“
Виктор рязко ме погледна.
„Какъв ключ?“ изсъска.
Борис се заинтересува.
„Сейф?“ повтори. „Какъв сейф, Виктор?“
Виктор пребледня. За пръв път видях паника в него.
„Няма сейф.“ каза бързо. „Тя бълнува. Тя…“
„Но ти носиш ключ, нали?“ прекъснах го, като се престорих на наивна. „Винаги го въртиш в джоба си. Чувам го. Казваше, че е стар ключ от архив.“
Борис се облегна назад и очите му станаха ледени.
„Виктор.“ каза тихо. „Кажи ми, че няма сейф. Сега.“
Виктор преглътна.
„Има…“ изрече през зъби. „Но няма нищо важно. Само стари книжа.“
„Стари книжа понякога струват повече от нови пари.“ каза Борис. „Дай ключа.“
Виктор се поколеба. За част от секундата сякаш избираше между две злини. После извади ключа и го сложи на масата.
Аз го гледах. Малък. Обикновен. А тежеше като съдба.
Борис го прибра.
„Добре.“ каза. „Утре отиваме заедно. Аз, ти и… тя.“
Виктор ме изгледа с поглед, който обещаваше беда.
Когато излязохме, Ивайло ме дръпна встрани.
„Какво направи?“ прошепна.
„Това, което трябва.“ отвърнах тихо. „Сега ключът е изваден от Виктор. А утре… утре ще стигнем до сейфа.“
Ивайло ме гледаше, сякаш не знаеше дали да се гордее или да се страхува.
„Ти разбра играта.“ каза накрая. „Само че играта е мръсна. Внимавай.“
Кимнах.
Защото вече усещах, че тази нощ Виктор няма да спи.
И че аз също няма да спя.
Времето изтичаше, а истината беше зад заключена врата.
Глава девета
През нощта чух тихо движение на долния етаж. Стъпки. Пауза. После звук от чекмедже.
Сърцето ми заби. Бавно станах, като пазех раната си, и се промъкнах към вратата. Не знаех дали е Виктор или някой друг. Но усещането за чуждо присъствие беше ясно.
Слязох по стълбите и видях светлина от кухнята. През полуотворената врата се очерта силует.
Виктор.
Ровеше в шкафовете. Лицето му беше напрегнато, устните свити. Търсеше нещо.
Писмото.
В този миг разбрах, че не съм единствената, която се бори с времето.
Направих шум нарочно, като стъпих по силно. Виктор се обърна рязко.
„Ти!“ изсъска. „Защо не спиш?“
„Защото не ми е спокойно.“ казах. „Какво правиш?“
„Търся… вода.“ каза и посочи смесителя, сякаш това оправдаваше отворените шкафове. „Жаден съм.“
„Вода има в чашата.“ казах.
Той се усмихна, но усмивката беше крехка.
„Подозираш ме.“ каза. „Толкова бързо се научи. Това е влияние на Ивайло.“
„Не.“ отвърнах. „Това е влияние на истината.“
Виктор се приближи към мен. Не прекалено близо, но достатъчно, за да усетя напрежението като електричество.
„Истината.“ повтори той. „Истината е това, което се доказва. А не това, което се говори в болнични легла.“
„Елена даде запис.“ казах.
Очите му се присвиха.
„Запис?“ гласът му стана по нисък. „Ти…“
Не довърши. Само ме гледа. И аз видях как умът му работи. Как пресмята. Как вече планира следващия ход.
„Добре.“ каза накрая. „Играй си. Но помни нещо. Който рови в миналото, понякога намира не само истина. Намира и вина. И вината е лепкава.“
Той се отдръпна, взе си чаша вода, пи бавно, без да ме изпуска от поглед.
„Утре ще ходим при сейфа.“ каза. „Искаш спомени. Ще ги получиш. Само че…“ той наклони глава „…понякога спомените убиват това, което си мислил, че си.“
После остави чашата и излезе от кухнята. Когато се качи по стълбите, стъпките му звучаха спокойно. Прекалено спокойно.
Аз останах сама в тъмното и усетих, че тази къща вече е бойно поле.
На сутринта Ивайло дойде рано. Лицето му беше напрегнато.
„Имаме новина.“ каза. „Виктор е подал молба за настойничество над Елена. Опитва се да я обяви за неспособна да взима решения. Ако успее, ще отмени всичко, което каза.“
„Може ли?“ гласът ми излезе остър.
„Може, ако съдът му повярва.“ Ивайло стисна папката си. „Трябва да сме по бързи. Отиваме за сейфа. Днес. Не утре.“
И точно тогава телефонът ми иззвъня. Непознат номер.
Вдигнах.
„Ти ли си?“ женски глас, тих, пресечен.
„Да. Коя сте?“
„Зорница.“ прошепна тя. „Тази, която търсите. Нямам много време. Те ме намериха. Ако искаш истината, ела сама. И не казвай на никого.“
Сърцето ми спря за миг.
„Къде?“
„Ще ти кажа…“ гласът ѝ се разтресе „…но ако донесеш някого, ще умра. А може би и ти.“
Линията прекъсна.
Погледнах Ивайло. В очите му видях тревога, но и разбиране.
„Това е капан.“ каза той.
„Може.“ отвърнах. „Но може да е и шанс.“
„Не сама.“ настоя Ивайло.
„Тя каза сама.“ прошепнах. „А времето изтичаше.“
И ето ме, на прага на избор.
Сейфът. Или Зорница.
Доказателство. Или произход.
Кое спасява повече.
Кое убива по бавно.
Глава десета
Отидох при Зорница, без да кажа къде точно. Само оставих бележка на Ивайло, че ако не се върна до вечерта, да търси. Знаех, че това е малко. Но беше нещо.
Срещата беше в старо, тихо място, далеч от очите. Зорница ме чакаше, седнала на пейка, с шал, увит около лицето ѝ, сякаш искаше да се скрие от света.
Когато се приближих, тя ме погледна и очите ѝ се напълниха със сълзи.
„Ти си…“ прошепна. „Точно като нея.“
„Като кого?“ гласът ми се задави.
„Като жената, която те роди.“ каза Зорница, и сякаш всяка дума я режеше.
„Елена.“ прошепнах.
Тя кимна.
„Бях там.“ каза. „Беше нощ. Тя плачеше. А до нея стоеше мъж, който не искаше да го видя. Но го видях. Баща ти. Млад. Страшен от страх. Не от хората. От последствията.“
„Защо… защо го направиха?“ попитах.
Зорница сведе глава.
„Защото имаше друг план.“ прошепна. „Баща ти беше сгоден тогава. За жена с положение. Брак, който щеше да му донесе още влияние. Но Елена… Елена беше като буря. И когато се разбра, че е бременна, стана скандал. Заплахи. Писъци. И после… тишина.“
„И аз?“ прошепнах.
Зорница вдигна очи.
„Ти беше решението.“ каза. „Решението да няма скандал. Решението да няма позор. Решението да няма…“ тя преглътна „…любов на показ.“
„Но жената, която ме отгледа?“ попитах. „Майка ми. Как се появи?“
„Тя беше съпругата.“ каза Зорница. „Тя не можеше да има деца. И когато разбра, че има бебе… тя го прие като чудо. Но не знаеше истината. Вярваше, че е осиновяване. Че ти си бездомно дете. Че прави добро.“
Сълзите ми потекоха.
„Тя ме обичаше.“ прошепнах.
„Да.“ каза Зорница. „И това е единствената светлина в тази тъмнина. Тя те обичаше истински. Без договори. Без страх. Без изнудване.“
„А Виктор?“ попитах тихо. „Кога се появи той?“
Зорница стисна устни.
„По късно.“ каза. „Елена се върна. Вече по силна. Вече с друг мъж зад гърба си. Борис. Той ѝ даде пари. Тя му даде обещания. И тогава тя доведе Виктор, представи го за син на баща ти. Имаше свидетели, които си затвориха очите. Имаше подписи, които се появиха. Имаше едно голямо мълчание, купено със страх.“
Кръвта ми се смрази отново.
„Значи Борис е бил с Елена?“ прошепнах.
„Не любов.“ каза Зорница. „Сделка. Тя мислеше, че може да го контролира. Но никой не контролира Борис.“
Тя бръкна в чантата си и извади малка пликче с документи.
„Това са копия.“ прошепна. „Не оригинали. Но достатъчни, за да започнете. Има дата. Има подпис. Има име на лекар. Има…“ тя ме погледна строго „…има и доказателство, че Виктор не е кръвен наследник. Но ако това излезе, той ще полудее.“
„Той вече е полудял.“ прошепнах.
Зорница се огледа нервно.
„Тръгвай.“ каза. „Сега. Те не прощават. Аз вече казах твърде много.“
„Кои са те?“ попитах.
Тя не отговори. Само ме бутна леко.
„Тръгвай.“ повтори. „И помни. Нищо не е както изглежда. А истината тежи, но е единственото, което може да те изправи.“
Станах, пъхнах документите под якето си и тръгнах.
Не бях извървяла и десет крачки, когато чух зад себе си звук. Като удар. Като падане.
Обърнах се.
Зорница вече не беше на пейката.
Шалът ѝ лежеше на земята.
И двама мъже, непознати, стояха до нея.
Единият ме погледна. Усмихна се.
И аз разбрах, че вече не бягам само от семейни тайни.
Бягам от хора, които чистят след себе си.
Глава единадесета
Не мислех. Тялото ми тръгна само. Болката от операцията пламна като огън, но адреналинът я заглуши. Чух зад себе си стъпки, по тежки, по бързи.
Документите под якето ми се усещаха като ножове. Не защото режат, а защото ако ме хванат, те ще бъдат причина.
Изскочих на по оживено място, смесих се с хората, наведох глава, задържах дъха си. Усещах как ме търсят с поглед. Как се опитват да ми хванат ритъма.
После телефонът ми иззвъня.
Ивайло.
Вдигнах, без да говоря.
„Къде си?“ гласът му беше напрегнат.
„Не мога…“ прошепнах. „Следят ме.“
„Слушай.“ каза той. „Не се прибирай вкъщи. Виктор е там. Има хора с него. Има и човек на Борис. Ела при мен. Ще ти кажа къде. И изключи телефона след това.“
„Зорница…“ гласът ми се счупи. „Мисля, че…“
„Знам.“ прекъсна ме той. „Не говори. Просто ела.“
Даде ми място, после прекъсна.
Изключих телефона и продължих да вървя, без да тичам. Който тича, привлича внимание. Който се прави на нормален, се спасява.
Когато стигнах, Ивайло ме чакаше в малка стая, пълна с папки и книги. Миришеше на прах и на борба.
Той заключи вратата веднага щом влязох.
„Дай ми документите.“ каза.
Подадох му пликчето. Той го отвори, прегледа. Очите му се разшириха.
„Това е.“ прошепна. „Това е началото на края за тях.“
„Зорница…“ опитах се да кажа.
Ивайло стисна устни.
„Ще подадем сигнал.“ каза. „Но трябва да сме умни. Ако ги ударим без подготовка, ще обърнат всичко срещу нас. Трябва да подготвим дело. Трябва да поискам експертиза на подписите. Трябва да внесем молба за защита на Елена. И трябва…“ той ме погледна „…трябва да извадим записа от сейфа.“
„А Борис?“
„Борис вече знае, че има сейф.“ Ивайло се намръщи. „Днес ще отиде. И Виктор ще го води. Ако ги оставим, ще изчезне всичко.“
„Тогава да тръгваме.“ казах.
Ивайло поклати глава.
„Не.“ каза. „Ти няма да идваш.“
„Какво?“
„Ти си ранена.“ каза. „И си мишена. Аз ще отида.“
„А ключът е у Борис.“ напомних.
Ивайло се замисли. После извади телефона си и набра номер.
„Петър.“ каза, когато някой вдигна. „Трябват ми ти и колата ти. Сега. И не задавай въпроси. Ще ти обясня по пътя.“
„Кой е Петър?“ попитах.
Ивайло въздъхна.
„Студент.“ каза. „Учи право. Умен е. Беден е. И има причина да мрази Борис.“
„Каква?“
„Борис изкупи дълга на родителите му.“ Ивайло стисна челюст. „И после ги смачка. Петър работи, учи, плаща кредит за жилище, който е поел, за да спаси майка си от улицата. И все пак… Борис иска още. Такива хора винаги искат още.“
Вратата се почука. Влезе млад мъж, с уморени очи и ръце, които трепереха леко от напрежение, не от слабост.
„Аз съм Петър.“ каза. Погледна ме и се спря. „Ти си тя.“
„Аз съм…“ започнах.
„Не е важно.“ прекъсна ме той. „Важно е, че ако днес не го спрем, утре ще сме роби.“
Ивайло кимна.
„Отиваме за сейфа.“ каза.
Петър стисна ключовете на колата си.
„Да тръгваме.“ каза.
А аз останах в стаята, и за пръв път от дни се почувствах напълно безсилна.
Не можех да тичам с тях.
Но можех да направя друго.
Можех да отида при Елена.
Защото ако Виктор и Борис губят контрол, първото, което ще направят, е да затворят устата, която говори.
И аз знаех точно коя уста им пречи най много.
Глава дванадесета
В болницата миришеше на страх, когато влязох. Не беше само миризмата на лекарства. Беше напрежението в погледите на сестрите, шепота в коридорите, странното усещане, че някой е минал преди мен и е оставил следа.
Яна ме видя и се приближи бързо.
„Слава богу.“ прошепна. „Търся те. Виктор беше тук. Влезе при нея. Стоя дълго. После излезе и каза, че не иска никой да влиза.“
Сърцето ми се сви.
„Къде е сега?“
„Не знам.“ Яна ме хвана за ръката. „Но не ми хареса как гледаше. Все едно… все едно вече я беше погребал.“
Не чаках повече. Отидох към стаята.
Вратата беше леко открехната. Влязох тихо.
Елена лежеше неподвижно. Очите ѝ бяха затворени. На масичката до леглото имаше чаша вода и… онази кутийка с хапчетата.
Приближих се. Докоснах ръката ѝ. Беше топла, но слабата ѝ хватка липсваше.
„Елена?“ прошепнах. „Елена, чуваш ли ме?“
Нищо.
Стиснах зъби. Обърнах се към сестринския пост и извиках Яна.
„Повикай лекар!“ казах. „Сега!“
След минути доктор Милен влезе, провери, намръщи се.
„Тя спи.“ каза. „Но не е нормален сън.“
„Той ѝ даде нещо.“ казах, без да се колебая.
Лекарят ме погледна строго.
„Обвиненията…“
„Не са обвинения.“ прекъснах го. „Това е истина. Проверете ѝ кръвта. Сега.“
Доктор Милен се поколеба, после кимна. Вероятно и той вече беше усетил, че тук не става дума само за здраве.
Докато чакахме резултатите, телефонът ми звънна. Включих го за секунда, въпреки риска.
Ивайло.
„Намерихме сейфа.“ каза задъхано. „Борис е тук. Виктор също. Ситуацията е лоша.“
„Елена е в опасност.“ прошепнах.
„Знам.“ каза. „Дръж я будна, ако можеш. И слушай ме. Ако не се обадя до час, отиваш при полиция. С документите. С всичко.“
„А вие?“
„Ние ще извадим записа.“ каза. „И тогава… тогава ще паднат.“
Линията прекъсна.
Доктор Милен се върна след време, лицето му беше сериозно.
„Има успокоително.“ каза. „Силно. Не е предписано.“
Стиснах юмруци.
„Значи е вярно.“
Той кимна.
„Ще я стабилизираме.“ каза. „Но трябва да ограничим достъпа. Ще докладвам.“
„Докладвайте.“ казах. „И заключете вратата, ако трябва.“
Докато сестрите се раздвижиха, аз седнах до Елена и я гледах.
Жената, която беше моят кошмар в детството, сега беше единствената ми нишка към истината. А някой се опитваше да я скъса.
Погалих ръката ѝ.
„Не умирай.“ прошепнах. „Не сега. Не преди да довършим.“
В този момент чух шум в коридора. Гласове. Стъпки.
После познат глас, остър като стъкло.
„Искам да я видя.“ каза Виктор. „Сега.“
Яна се опита да го спре, но той я отмести.
Виктор влезе.
Когато ме видя до леглото, за миг лицето му се изкриви.
„Ти пак ли?“ изсъска.
„Тя няма да бъде сама.“ казах.
Виктор се приближи бавно.
„Ти си упорита.“ каза. „Това е проблем.“
„Ти си опасен.“ отвърнах. „Това е престъпление.“
Той се засмя тихо.
„Престъпление е да бъдеш глупав.“ каза. „А ти още вярваш, че моралът ще те спаси.“
„Не.“ казах. „Истината ще ме спаси. И вече я имам.“
Виктор застина. Очите му се присвиха.
„Каква истина?“
Аз не отговорих. Само го гледах.
И тогава той направи ход, който не очаквах.
Извади телефон и го вдигна пред лицето ми. На екрана имаше снимка.
Петър.
Беше в колата. Някой го беше снимал отблизо. До него Ивайло.
„Мислиш, че си умна.“ прошепна Виктор. „Но играта е моя. Винаги е била моя.“
Усмивката му беше ледена.
„А сега ще гледаш как губиш всички.“
Глава тринадесета
„Къде са?“ прошепнах, без да мога да скрия страха си.
Виктор се наведе към мен.
„На път към грешката си.“ каза. „Те си мислят, че ще извадят запис. Че ще ме закопаят. Но знаеш ли какво става, когато някой се наведе да вземе доказателство?“
Той се усмихна.
„Оставя гърба си открит.“
„Ти ги следиш.“ казах. „Ти… ти ги водиш към капан.“
„Аз просто се грижа.“ каза Виктор с фалшива нежност. „Като по голям брат.“
„Ти не си ми брат.“ думите излязоха като нож.
За секунда лицето му се изкриви. После отново стана гладко.
„Не.“ каза. „Но можех да бъда. Ако не беше алчността на всички.“
„Не говори за алчност.“ изсъсках. „Ти живееш от нея.“
Виктор се изправи.
„Ще ти дам избор.“ каза. „Един последен. Подписваш документите и се отказваш от всичко. Изтегляш жалбите. Мълчиш. И аз пускам Ивайло и Петър да си тръгнат живи и здрави. Ако откажеш…“ той повдигна рамене „…не мога да гарантирам нищо.“
Светът се завъртя. Всичко в мен крещеше да се подчиня, за да ги спася. Но друга част, по дълбока, ми напомни, че ако се подчиня, Виктор ще прави това винаги. Ще притиска. Ще взима. Ще унищожава.
„Няма да подпиша.“ казах, въпреки че гласът ми беше слаб.
Виктор ме гледа дълго. После кимна, сякаш съм потвърдила нещо, което е знаел.
„Добре.“ каза спокойно. „Тогава започваме по трудния начин.“
Той се обърна и тръгна към вратата.
„И още нещо.“ добави, без да се обръща. „Когато Елена се събуди, кажи ѝ, че тя е виновна. За всичко.“
Вратата се затвори.
Останах сама с тишината, която натежа като камък.
Погледнах Елена. Тя беше неподвижна. Но пръстите ѝ леко се размърдаха. Сякаш чуваше. Сякаш усещаше.
Наведе се към нея.
„Елена.“ прошепнах. „Ако можеш да ме чуеш, слушай. Няма да му позволя. Разбра ли? Няма.“
Тогава телефонът ми иззвъня отново. Непознат номер.
Вдигнах, сърцето ми блъскаше.
„Ти ли си?“ гласът на Петър, задъхан, пресечен.
„Петър!“ прошепнах. „Къде сте?“
„В офиса.“ каза. „Вътре е ад. Борис доведе охрана. Ивайло се опитва да говори. А аз… аз видях сейфа. Видях го. Но Борис…“ гласът му потрепери „…Борис извади пистолет.“
Кръвта ми се смрази.
„Пистолет?“ прошепнах.
„Да.“ каза Петър. „И каза, че няма да излезем с нищо. Че истината няма да види бял свят. Че ако някой опита да отвори сейфа… ще стане трагедия.“
Стиснах телефона.
„Слушай ме.“ казах. „Не прави глупости. Остави Ивайло да води. Той знае.“
„Ивайло…“ Петър преглътна. „Ивайло се опитва. Но Виктор е тук. И гледа като… като човек, който вече е решил.“
Този миг беше като рязък завой в бездната.
„Петър.“ казах. „Има ли начин да включиш високоговорител? Да ме чуят всички?“
„Мога.“ прошепна той. „Но защо?“
Погледнах Елена. Погледнах апаратите. Погледнах живота, който висеше на конец.
И тогава си спомних записа на Елена в болницата. Спомних си, че доктор Милен беше свидетел. Спомних си, че истината има сила, когато бъде произнесена на глас.
„Направи го.“ казах. „Сега. И слушай внимателно.“
Петър включи.
И аз започнах да говоря.
Говорих за успокоителното, дадено без предписание. За молбата за настойничество. За документите от Зорница. За признанието на Елена пред лекар.
И накрая казах най важното.
„Има доказателство, че Виктор не е наследник.“ казах ясно. „Има доказателство, че подписите са подправени. И ако сега някой посегне на Ивайло или Петър, това ще бъде последният ви ход. Защото записите вече са при хора, които ще ги предадат. Нищо не е както изглежда. И истината ще ви смаже.“
От другата страна се чу шум. Гласове. Борис изръмжа нещо. Виктор извика.
„Лъже!“ чух гласа му, метален. „Тя лъже!“
Борис каза нещо по тихо, но заплашително.
И тогава се случи нещо неочаквано.
Чух Ивайло.
„Борис.“ гласът му беше твърд. „Остави оръжието. Ако направиш глупост, няма да се спасиш. Тук вече не става дума за пари. Става дума за свобода.“
След секунда се чу звук. Като метал, пуснат на пода.
Петър прошепна:
„Той го остави…“
Въздухът ми се върна.
„Сега.“ казах тихо. „Сега отворете сейфа.“
„Но ключът…“ започна Петър.
„Ключът е у Борис.“ казах. „А Борис вече се страхува.“
И тогава връзката прекъсна.
Останах в тишина, с телефон в ръка и с усещане, че или току що спасих хората си, или току що подписах присъдата си.
А зад вратата на стаята се чу отново стъпка.
По тежка.
По бавна.
И аз знаех, че Виктор се връща.
Глава четиринадесета
Виктор влезе без да почука. Този път не се преструваше на учтив.
Очите му бяха разширени, лицето му напрегнато. Но най страшното беше спокойствието в гласа му.
„Ти направи това.“ каза.
„Аз казах истината.“ отвърнах.
Той се приближи до леглото на Елена, погледна я, сякаш е предмет.
„Тя още ли спи?“ попита, без да ме гледа.
„Лекарят знае какво ѝ даде.“ казах. „И ще докладва.“
Виктор се засмя тихо.
„Доклад.“ повтори. „Хартия. Подпис. Печат. Всичко може да се завърти. Всичко може да се забави. А понякога…“ той се наведе към Елена „…понякога човек просто не се събужда.“
„Не!“ изкрещях, и Яна се появи на вратата, стресната.
Виктор се изправи веднага, сложи си маската на нормалност.
„Тя е нервна.“ каза на Яна. „Разбираемо е. Аз съм тук да помогна.“
„Нямате право да сте тук.“ каза Яна с дрезгав глас, но решителен. „Лекарят каза…“
„Лекарят не е закон.“ прекъсна я Виктор. „Аз ще подам жалба срещу вас, ако продължите да се държите така.“
Яна пребледня, но не отстъпи. В този миг я уважих истински.
„Ще извикам охраната.“ каза тя.
„Извикай.“ усмихна се Виктор. „Ще им обясня, че защитавам майка си.“
Майка си. Думата прозвуча като отрова.
Яна излезе да извика охрана.
Останахме сами.
Виктор се приближи до мен толкова, че усетих дъха му.
„Чуй ме.“ прошепна. „Ти не разбираш как работи този свят. Борис може да падне. Аз може да падна. Но ти… ти ще бъдеш смачкана първа. Защото си най лесната жертва.“
„Не съм.“ казах, въпреки че ръцете ми трепереха.
„Си.“ каза той. „И знаеш ли защо? Защото ти още имаш съвест. А съвестта е врата. През нея влизат хора и те ограбват.“
В този момент вратата се отвори. Влязоха двама охранители от болницата с Яна.
„Господине, трябва да излезете.“ каза единият.
Виктор се усмихна.
„Разбира се.“ каза спокойно. „Само да се сбогувам.“
Той се наведе към мен и прошепна толкова тихо, че другите не чуха.
„Ако записът излезе, ще подпаля живота ти, без да паля нищо. Ще го направя с думи. С документи. С дела. Ще се молиш да съм те ударил, вместо да те влача по съдилища.“
После се изправи и излезе с охраната, все едно е победител.
А аз останах и усетих, че битката не е свършила.
Тя тепърва започва.
Час по късно Ивайло се обади. Гласът му беше дрезгав, но в него имаше искра.
„Имаме го.“ каза.
„Записа?“ прошепнах.
„Записа.“ потвърди той. „И договор. И още нещо. Завещание. Истинското. Борис и Виктор са се опитали да го скрият. Но го намерихме. И знаеш ли какво пише вътре?“
Сърцето ми се стегна.
„Какво?“
„Баща ти е оставил всичко на теб.“ каза Ивайло. „Но не като подарък. Като отговорност. С условие. Да изчистиш името му. И да не оставиш Виктор да се измъкне.“
Сълзите ми потекоха.
„А Борис?“
„Борис избяга.“ каза Ивайло. „Но вече го издирват. И запорите, които той искаше, ще се обърнат срещу него. Имаме доказателства за изнудване. И за подправяне. И за заплахи. Това е тежко.“
„А Виктор?“ прошепнах.
Ивайло замълча за секунда.
„Виктор е опасен, когато губи.“ каза тихо. „Но вече не е недосегаем. И утре започва съдът.“
Съдът.
Думата не ми звучеше като справедливост. Звучеше като война.
„Ще издържа.“ казах.
„Ще издържиш.“ повтори Ивайло. „Защото вече не си сама.“
Погледнах Елена. Тя още спеше, но челото ѝ беше по спокойно. Сякаш душата ѝ беше разбрала, че има шанс.
„Събуди се.“ прошепнах. „Трябва да видиш края.“
И тогава, сякаш в отговор, пръстите ѝ леко се размърдаха.
Времето изтичаше.
Но този път, за пръв път, не бяхме само жертви на времето.
Бяхме негов противник.
Глава петнадесета
Съдебната зала миришеше на лак и на чужди съдби. Хората седяха, гледаха, шепнеха. Някои от любопитство, други от интерес, трети от чиста злоба, защото чуждото падение винаги е спектакъл.
Виктор седеше на масата отсреща. Облечен безупречно. Усмихнат. Спокоен.
До него имаше друг адвокат. Радослав. Мъж с мазна усмивка и поглед, който се плъзга по хората като по вещи. Ивайло ми беше казал, че Радослав е от онези, които не защитават правото, а само печалбата.
Аз седях до Ивайло, с документи в чанта и с болка в тялото, която напомняше за моя избор.
Елена беше докарана с инвалидна количка, по бледа, но будна. Очите ѝ ме намериха. В тях имаше благодарност и вина. И нещо ново.
Смелост.
Съдията влезе. Всички станаха. Започнаха процедури, думи, които звучаха като стени.
Радослав говори първи. Обяви Елена за нестабилна. Опита се да представи мен като манипулатор. Като алчна наследница, която използва болна жена.
Виктор ме гледаше, а в усмивката му имаше обещание.
После дойде ред на Ивайло.
Той не крещя. Не драматизира. Просто извади документите. Пусна записа.
Гласът на Борис прозвуча в залата. Ясен. Студен.
Говореше за това как са подправяли подписи. Как са притискали баща ми. Как „момчето“ Виктор е обещал да „уреди“ всичко. Как „момичето“ няма да разбере нищо.
Мълчанието в залата стана тежко. Дори Радослав пребледня.
Виктор не мръдна. Поне не външно. Но аз видях как челюстта му се стегна.
После Ивайло представи документите от Зорница. Представи експертизата на подписите. Представи доказателства, че кредитът за жилище е бил оформен чрез измама.
И накрая, Елена заговори.
Гласът ѝ беше слаб, но не се пречупи.
„Аз съм виновна.“ каза. „Виновна съм, че оставих страхът да ме води. Че позволих на Борис да се настани в живота ни. Че позволих на Виктор да расте с мисълта, че може да взима, без да дава. Че отблъснах детето, което родих, защото ме беше страх да го обичам.“
Погледна към мен.
„Тя ми даде бъбрек.“ каза. „А аз ѝ дължа повече от живот. Дължа ѝ истина. И ако трябва, ще я дам до последния си дъх.“
Виктор се изправи рязко.
„Тя лъже!“ извика. „Тя е под влияние!“
Съдията го смъмри. Радослав го дръпна обратно. Но Виктор не можеше да се успокои.
За пръв път видях как маската му се пука пред хора.
И тогава се случи нещо, което не очаквах.
В залата влезе полицай и се приближи до съдията. Подаде му документ. Съдията го прочете, вдигна очи.
„Получено е уведомление.“ каза спокойно. „Борис е задържан. Също така има издадена заповед за разследване по няколко обвинения, включително изнудване и документни измами.“
Шум премина през залата като вълна.
Виктор пребледня. Този път истински. Не като игра, а като падане.
Радослав прошепна нещо, но Виктор не го чу. Той гледаше само мен.
Сякаш аз бях виновната за неговия край.
И в този миг аз направих нещо, което не бях планирала.
Станах.
„Искам да кажа нещо.“ казах.
Съдията ме погледна.
„Имате право.“ каза.
Поех дъх.
„Не искам да го унищожа.“ казах и посочих Виктор. „Искам да го спра. Защото ако човек се учи да печели чрез страх, накрая не печели нищо. Остава сам. А аз знам какво е самота. Живяла съм в нея, докато бях част от това семейство и не бях истински приета. Днес… днес искам да прекъсна това.“
Погледнах Виктор.
„Ти имаш избор.“ казах. „Да продължиш да се бориш като звяр, или да признаеш. Да кажеш истината и да понесеш последствията. Но ако понесеш, може би някой ден ще можеш да погледнеш себе си.“
Виктор ме гледаше. Устните му се раздвижиха.
За миг си помислих, че ще избухне. Че ще ме обвини. Че ще ме прокълне.
Но той направи нещо друго.
Седна. Отпусна рамене. И каза тихо, почти нечуваемо:
„Аз… не знам как.“
Сърцето ми се сви. Не от жал. От осъзнаване колко дълбока е празнината в него.
Съдът продължи. Решенията не се взимат за един ден. Но тенденцията беше ясна. За пръв път от много време истината беше по силна от страха.
Когато излязохме, Елена се хвана за ръката ми. Слабата ѝ хватка този път беше искрена.
„Не мога да върна годините.“ прошепна. „Но мога да ти дам бъдеще. Ако ти искаш.“
Погледнах я. В очите ѝ нямаше вече студ. Имаше човек, който разбира цената на мълчанието.
„И аз не мога да върна годините.“ казах. „Но мога да избера какво да правя с това, което имам.“
Петър ни чакаше отвън. Лицето му беше уморено, но в очите му имаше светлина. Беше дошъл да свидетелства, беше рискувал, беше останал.
„Свърши ли?“ попита тихо.
„Не.“ отговорих. „Но започна краят.“
Ивайло се приближи.
„Има още работа.“ каза. „Дела. Експертизи. Възстановяване. Но вече имате шанс. А шансът е повече, отколкото Борис и Виктор са ви оставяли.“
Елена вдигна глава.
„Ще изчистя всичко.“ каза. „Ще продам каквото трябва, за да върна дълговете. Не чуждите. Нашите. И ще започна отначало. Ако животът ми даде време.“
Погледнах я.
„Ще имаш време.“ казах. „Защото аз ти дадох част от себе си. А ти… ти ми върна част от истината. Сега остава да си върнем мира.“
В този миг Виктор излезе от сградата, сам. Никой не беше до него. Радослав беше изчезнал като плъх. Виктор спря за секунда, погледна ни. Очите му бяха пълни с нещо, което не можех да назова.
После се обърна и тръгна.
Не знаех дали ще се промени. Не знаех дали ще се изправи. Но знаех, че вече не може да руши нашия живот.
А аз, за пръв път от години, почувствах нещо, което мислех, че не съществува за мен.
Лекота.
Не като подарък. Като заслужена възможност.
Времето изтичаше.
Но този път не ни преследваше.
Този път вървеше с нас.