Стените на старата къща пазеха тишина. Не онази спокойна, уютна тишина, която идва след ден, изпълнен със смях и глъч, а тежка, прашна тишина, която се утаяваше по плюшените мебели и потъмняваше среброто в остъкления шкаф. Райна седеше в любимото си кресло до прозореца, откъдето се виждаше как есенните листа водят своята последна, обречена битка с вятъра. Ръцете ѝ, изпъстрени с тънки вени като речна карта, лежаха безмълвно в скута ѝ. Всяко кътче на тази къща, всяка вещ, носеше спомен. Спомен за един живот, който сякаш принадлежеше на друга жена. Жена, чийто смях ехтеше в коридорите, чиито ръце приготвяха закуска за три гладни детски усти.
Сега тези усти идваха при нея само когато бяха гладни за друго. За пари.
Децата ѝ. Петър, Лилия и Иван. Нейната гордост и нейната болка. Посещенията им се бяха превърнали в ритуал, предсказуем до втръсване. Първо идваше Петър. Винаги забързан, облечен в безупречен костюм, който сякаш му беше втора кожа. Телефонът му не спираше да вибрира на масичката за кафе, сякаш целият световен бизнес зависеше от неговото следващо обаждане. Той никога не сядаше за повече от двадесет минути. Целуваше я по челото – суха, делова целувка – и започваше монолога си. За новия проект, за разширяването на фирмата, за „онази малка спънка с доставчиците“, която изискваше „свеж финансов ресурс“. Думите бяха различни всеки път, но смисълът оставаше непроменен. Той не искаше съвет. Искаше чек.
След него, обикновено на следващия ден, се появяваше Лилия. Тя внасяше със себе си облак от скъп парфюм и шумолене на коприна. Нейният подход беше по-фин, по-манипулативен. Започваше с комплименти за дома, за цветята в градината, за това колко добре изглежда майка ѝ. След това идваше същинската част – разказ за предстоящото „благотворително събитие“, за което ѝ трябвал нов тоалет, за „неотложното“ пътуване до екзотична дестинация, което щяло да ѝ се отрази толкова добре на „разклатените нерви“, или за новия интериорен дизайнер, който правел чудеса, но струвал цяло състояние. Лилия не искаше чек. Тя искаше директен превод по сметката, сякаш това правеше молбата ѝ по-малко прозаична.
И двамата никога не питаха как е тя. Не наистина. Въпросът „Как си, мамо?“ беше просто прелюдия, празна формалност, преди да се премине към съществената част. Те не забелязваха умората в очите ѝ, нито лекото треперене на ръцете ѝ сутрин. Не знаеха, че е спряла да готви любимата си мусака, защото ѝ беше тежко да стои толкова време права. Не знаеха нищо за живота ѝ отвъд ролята, която ѝ бяха отредили – ролята на семеен банкомат.
И тогава идваше Иван. Той никога не се обаждаше предварително. Просто се появяваше на вратата с топла питка в ръка или с кутия от любимите ѝ сладки. Той не носеше костюм, а стари дънки и пуловер, ухаещ на книги и есенен въздух. Студент. Вечният мечтател на семейството, както го наричаха Петър и Лилия. Иван не говореше за проекти и пътувания. Той сядаше на пода до креслото ѝ, разказваше ѝ за лекциите си по история, за споровете с някой професор, за смешна случка в университета. Той ѝ четеше стихове, поправяше разклатената дръжка на вратата, поливаше цветята, без тя да го моли. Той я гледаше в очите и виждаше нея, Райна, а не портфейла ѝ. Знаеше за болките в гърба, за лекаря, когото трябваше да посети, за носталгията, която я обземаше привечер.
Веднъж Петър и Лилия бяха дошли заедно. Рядък случай, който обикновено предвещаваше по-голямо искане. Седяха на дивана, а Райна усещаше напрежението им.
„Мамо, с Лили мислихме…“ започна Петър, но тя го прекъсна.
„Колко ви трябва този път?“
Той се намръщи, засегнат от прямотата ѝ. „Не става въпрос за това. Просто искаме да поговорим за бъдещето. За имотите. Трябва да има някакъв план, все пак.“
„Да не се разпилее всичко, което с татко сте градили цял живот“, добави Лилия с възможно най-сладкия си глас.
В този момент Райна разбра. Те не мислеха за нейното бъдеще. Мислеха за своето. За деня, в който нея няма да я има, и за подялбата на оставеното. В този ден, докато гледаше алчните пламъчета в очите им, тя взе своето решение. Студено, твърдо и неотменимо като камък.
Седмици по-късно, тя ги събра отново. Повика и тримата. Напрежението в стаята беше толкова гъсто, че можеше да се реже с нож. Петър потропваше нервно с пръсти по облегалката на стола. Лилия оправяше несъществуваща гънка на роклята си. Само Иван стоеше до прозореца, мълчалив и притеснен от необичайната тържественост на майка си.
Райна си пое дълбоко дъх. Гласът ѝ беше спокоен, но думите ѝ падаха като ледени късове в тишината.
„Събрах ви, за да ви съобщя едно свое решение. Касае наследството, което ще оставя след себе си.“
Петър и Лилия се наведоха напред, без да крият интереса си.
„Цялото наследство ще бъде разделено поравно между вас…“
Тя направи пауза. Погледите им светнаха. Облекчение се изписа по лицата им.
„…с изключение на Иван.“
В стаята настана мълчание. Петър и Лилия се спогледаха триумфално. Явно майка им най-накрая беше „прогледнала“, че безделникът не заслужава нищо. Иван пребледня. Болка и неразбиране изпълниха очите му. Той отвори уста да каже нещо, но не можа.
Райна ги изгледа един по един, бавно, преценяващо. И тогава довърши изречението си.
„Той няма да…“
Глава 2
„…има нужда да чака смъртта ми, за да получи своя дял.“
Думите увиснаха във въздуха, тежки и неразбираеми. Петър пръв наруши тишината. Смехът му беше къс, нервен, лишен от всякаква веселост.
„Какво? Какво означава това? Някаква шега ли е?“
Лилия гледаше от брат си към майка си, объркана. Триумфалната ѝ усмивка беше замръзнала на лицето ѝ, превръщайки се в гротескна гримаса.
Иван стоеше като вцепенен. Болката в очите му бавно се заменяше с още по-дълбоко объркване.
„Никаква шега не е“, продължи Райна със същия леден глас. „Прехвърлям на Иван още сега основния пакет акции от фирмата на баща ви, както и къщата. Това е моето решение.“
Тишината, която последва, беше оглушителна. Сякаш някой беше изсмукал целия въздух от стаята.
„Ти… ти луда ли си?“ изкрещя Петър, скачайки на крака. Костюмът му изведнъж изглеждаше смачкан, а перфектно сресаната му коса – разрошена. „Как така ще му прехвърлиш фирмата? Аз я управлявам! Аз я изградих от руините, в които баща ми я остави!“
„Баща ти ти остави работещ бизнес, Петре“, отвърна спокойно Райна. „Ти просто го доразви. И го направи с парите, които аз наливах в него през всичките тези години. Пари, които идваха от продажбата на други активи, оставени от баща ти.“
„А къщата? Тази къща е на всички ни! Имам спомени тук!“, проплака Лилия, включвайки се в атаката. „Как можеш да ни изгониш от собствения ни дом?“
„Никой не ви гони“, отвърна Райна. „Но собственикът ще бъде Иван. Той е единственият, който се отнася към този дом с любов, а не като към имотна оценка в папка.“
Петър пристъпи към Иван, който все още не беше помръднал от мястото си. Лицето му беше изкривено от гняв.
„Ти! Ти си виновен за всичко! Промил си ѝ мозъка, докато ние сме работили! Наговорил си ѝ кой знае какви лъжи за нас, нали, мечтателю? Докато си седял тук и си ѝ чел стихчета, си кроил планове как да заграбиш всичко!“
„Петре, престани“, промълви Иван, гласът му беше дрезгав. „Аз не съм искал нищо… Мамо, не разбирам… защо?“
Той се обърна към нея, очите му бяха пълни с молба. Той не искаше акции и къщи. Искаше обяснение.
„Защото ти, сине, си единственият, който виждаше мен, а не парите ми“, каза тихо Райна. „Защото никога не поиска нищо, а даде всичко – времето си, грижата си, любовта си. А те“, тя махна с ръка към другите двама, „те превърнаха обичта в сделка. Е, сделката приключи.“
„Това няма да стане!“, изрева Петър. „Ще оспорим това решение! Ще наема най-добрите адвокати! Ще докажем, че не си с ума си! Че си повлияна! Ще те изкараме невменяема!“
Заплахата проехтя в стаята. Лилия кимна яростно в подкрепа.
Райна се усмихна. Беше тъжна, уморена усмивка.
„Очаквах го. Затова всички документи са подготвени от адвокат Димитров. Има и медицинско свидетелство от комисия от трима лекари, удостоверяващо пълното ми психическо здраве към датата на подписването. Спестете си парите за адвокати. Ще ви трябват.“
Тя се изправи, изведнъж изглеждайки по-висока и по-силна, отколкото беше през последните години.
„А сега, ако обичате, напуснете. Имам да обсъдя с новия собственик на дома някои подробности.“
Петър и Лилия стояха като поразени от гръм. Гневът им се бореше с неверието. Бавно, сякаш в сън, те се обърнаха и тръгнаха към вратата. На прага Петър се обърна. Погледът му към Иван беше изпълнен с такава чиста, неподправена омраза, че въздухът изстина.
„Това не е краят, братко“, изсъска той. „Това е само началото на войната. Ще съжаляваш за деня, в който си се родил.“
Вратата се тръшна след тях, оставяйки Райна и Иван сами в оглушителна тишина, нарушавана само от тиктакането на стария стенен часовник. Войната беше обявена.
Глава 3
Последвалите дни бяха сюрреалистични. Иван се чувстваше като герой в чужда пиеса. Той все още живееше в малката си квартира под наем близо до университета, за която едва смогваше да плаща наема с парите от почасовата си работа в една библиотека. Беше взел и студентски кредит, за да покрива таксите си, и идеята за притежание на огромна къща и контролен пакет акции му изглеждаше абсурдна.
Опитваше се да говори с майка си, да я разубеди.
„Мамо, не го искам това. Не е честно спрямо тях. Това ще ни раздели завинаги.“
„Те сами се разделиха от нас, Иване. Много отдавна“, отговаряше тя спокойно, докато му сипваше чай. „Аз не ти давам товар. Давам ти инструмент. Как ще го използваш, зависи от теб. Можеш да запазиш всичко, можеш да го продадеш, можеш да им дадеш част, когато докажат, че са се променили. Сега ти държиш картите.“
Междувременно, Петър не беше губил и минута. Още на следващия ден беше свикал извънредно събрание на борда на директорите. Опита се да прокара решение, което да блокира прехвърлянето на акциите, позовавайки се на „внезапна и необяснима промяна в поведението на основния акционер“. Но адвокат Димитров, старият и доверен съветник на баща му, беше предвидил този ход. Той се появи на събранието с безупречно подготвени документи и с леден тон обясни на присъстващите, че всеки опит за саботаж на волята на госпожа Райна ще доведе до незабавни съдебни искове за милиони. Бордът, съставен предимно от предпазливи бизнесмени, бързо се отдръпна.
Първата битка на Петър беше загубена, но това само разпали яростта му. Той се прибра в луксозния си апартамент, където го чакаше съпругата му Силвия. Тя беше жена, чиято амбиция съперничеше на неговата. Когато чу новината, лицето ѝ се превърна в ледена маска.
„И ти просто ще го оставиш така? Ще позволиш на онзи книжен плъх да вземе всичко, което ни се полага по право?“
„Какво да направя, Силвия? Старицата се е подсигурила отвсякъде!“
„Няма такова нещо като „отвсякъде“, Петре. Всеки има слабо място. Всеки има тайна. Трябва просто да я намерим.“
Силвия беше права. Петър започна да рови. Нае частен детектив, който да проучи живота на Иван. Търсеше нещо – компромат, скрит порок, нещо, с което да го изнудва или дискредитира пред майка им. Но детективът се върна с празни ръце. Животът на Иван беше досадно чист. Учеше, работеше в библиотеката, срещаше се с приятелката си Анна – скромно момиче, също студентка, и прекарваше останалото време при майка си.
Лилия, от своя страна, подходи по друг начин. Тя започна кампания на емоционален тормоз. Звънеше на Райна по десет пъти на ден, плачейки и обвинявайки я, че я е лишила от бъдеще. Изпращаше ѝ съобщения, пълни с упреци. Появяваше се пред къщата, вдигайки скандали, които съседите слушаха с нескрито любопитство.
„Ти ме унищожи! Как ще погледна приятелките си в очите? Всички знаят колко е богато семейството ни. Сега ще разберат, че съм останала без нищо!“, крещеше тя през сълзи един следобед пред заключената порта.
Иван, който беше вътре, се опита да я успокои, но тя го отблъсна.
„Не ме докосвай, предател! Ти си се наслаждавал, докато тя е планирала нашата разруха!“
Той се прибра в квартирата си съсипан. Анна го чакаше там. Тя видя измъченото му лице и го прегърна.
„Какво има, Иване?“
Той ѝ разказа всичко. За решението на майка си, за реакцията на брат му и сестра му, за войната, която се беше разразила.
Анна го слушаше мълчаливо. Тя беше умно и проницателно момиче.
„Странно е“, каза тя накрая.
„Кое е странното? Че брат ми и сестра ми са алчни? Това не е новина.“
„Не. Странно е решението на майка ти. Тя е интелигентна жена. Знаела е как ще реагират те. Знаела е, че те поставя на теб на мушката им. Защо ще го направи? Освен ако…“
„Освен ако какво?“
„Освен ако това не е крайната ѝ цел. Може би тя не иска просто да те възнагради. Може би иска да ги накаже или да ги изпита. Да ги доведе до ръба, за да види какво ще направят.“
Думите на Анна отекнаха в съзнанието на Иван. Ами ако беше права? Ами ако той не беше просто наследник, а оръжие в ръцете на майка си? Тази мисъл го ужаси. Той не искаше да бъде част от тази игра.
Междувременно, проблемите на Петър се задълбочаваха. „Разширяването на бизнеса“, за което говореше на майка си, беше рискована инвестиция в строителен проект. Той беше взел огромен заем от банка, като беше заложил бъдещите си очаквания от наследството като неофициална гаранция пред кредиторите. Сега, след като този източник беше пресъхнал, банката започна да нервничи. Виктор, неговият партньор в проекта, също ставаше все по-настоятелен.
„Петре, трябват ни парите. Строителите чакат. Ако не платим до края на месеца, ще ни неустойка и ще загубим всичко.“
„Спокойно, ще намеря парите“, отговаряше Петър с фалшива увереност. Но той знаеше, че е в капан. Отчаянието започваше да го разяжда отвътре.
Лилия също беше на ръба. Нейният „бляскав“ живот беше изграден върху кредитни карти и заеми от приятели. Съпругът ѝ, Андрей, който доскоро си затваряше очите за харчовете ѝ, надявайки се на бъдещото наследство, сега започна да задава въпроси.
„Лили, получих извлечение от кредитната карта. Ти наясно ли си колко дължим?“
„Не ме занимавай с глупости, Андрей! Имам по-големи проблеми в момента!“
Една вечер той се прибра и я завари да разглежда брошури за круизи. Това беше капката, която преля чашата.
„Стига толкова“, каза той с непознат за нея студен тон. „Докато не си оправиш бакиите със семейството си и не започнеш да живееш в реалността, аз се изнасям. Наех си апартамент.“
Лилия го гледаше невярващо. Нейният свят, изграден от илюзии и чужди пари, започваше да се срива.
Петър и Лилия, притиснати до стената от собствените си проблеми, осъзнаха, Oче трябва да действат заедно. Срещнаха се в едно скъпо заведение, място, където обикновено се чувстваха в свои води, но сега изглеждаха не на място.
„Трябва да я атакуваме в съда“, каза Петър без предисловия. „Да заведем дело за поставяне под запрещение. Ще намерим лекари, които да свидетелстват, че е сенилна. Ще намерим свидетели, които да кажат, че Иван я е манипулирал.“
„Но тя има медицинско…“, започна Лилия.
„Всичко се купува, Лили! Трябва само да намерим правилните хора и да им предложим правилната цена.“
Лицето на Лилия се изкриви в гримаса на отвращение, но и на съгласие.
„Добре. Но откъде ще вземем пари за такива адвокати и… услуги?“
Петър се усмихна мрачно. „Имам идея. Но няма да ти хареса.“
Той имаше скрит коз. Един актив, за който никой не знаеше. Преди години баща им беше купил парцел земя на името на Петър, като „застраховка“. Петър реши, че е време да осребри тази застраховка, за да финансира войната срещу собствената си майка и брат си.
Глава 4
Съдебната призовка пристигна в един дъждовен вторник. Иван я намери в пощенската кутия на майка си. Дебел плик с официални печати. Сърцето му се сви, докато я отваряше. Вътре, написани на сух юридически език, бяха обвиненията: иск за поставяне на Райна под пълно запрещение поради „дълбоко и необратимо разстройство на мисловните процеси“ и „податливост на външно влияние и манипулация“. Ищци: Петър и Лилия.
Райна прие новината със стоическо спокойствие. Тя седеше в креслото си и гледаше как дъждът бие по прозореца.
„Знаех си, че ще стигнат дотук“, каза тя тихо. „Алчността е като киселина, разяжда всичко, до което се докосне.“
„Мамо, трябва да направим нещо!“, Иван крачеше нервно из стаята. „Това е ужасно! Ще те разкарват по съдилища, ще те карат да говориш с психолози…“
„Нека. Нямам какво да крия. Истината е на наша страна.“
„Но те ще лъжат! Ще измислят неща! Петър е способен на всичко!“
„Знам“, отвърна тя и за пръв път в гласа ѝ се долови нотка на безкрайна умора. „Но и аз съм способна на всичко, за да защитя това, в което вярвам.“
Адвокат Димитров пристигна час по-късно. Той прочете документите внимателно, лицето му остана безизразно.
„Добре са се подготвили“, каза накрая. „Наели са една от най-агресивните кантори в града. Ще бъде мръсна битка.“
„Какво ще правим?“, попита Иван.
„Ще отговорим. Ще представим нашите доказателства – медицинските експертизи, свидетели, които ще потвърдят пълната адекватност на майка ви. Но трябва да знаете, тези дела са бавни и изтощителни. Те ще се опитат да ви изцедят емоционално и финансово.“
„Финансово?“, учуди се Иван. „Но аз нямам пари. Всичко е в акции и имоти, които не мога просто така да продам.“
Димитров го погледна строго. „Точно на това разчитат. Знаят, че средствата ти са блокирани в активи. Докато те могат да финансират делото с кеш, ти ще трябва да се бориш. Това е част от стратегията им – да те принудят да се откажеш.“
Петър и Лилия наистина бяха вложили всичко в тази битка. Петър продаде парцела, който баща му му беше оставил, и всички пари отидоха за адвокатски хонорари и „консултанти“. Лилия, изоставена от съпруга си и затънала в дългове, заложи последните си скъпи бижута. Те бяха като комарджии, които залагат всичко на последната карта.
Делото започна. Първите заседания бяха като театър на абсурда. Адвокатът на Петър и Лилия, елегантен мъж с хищна усмивка на име Марков, рисуваше картина на една объркана, възрастна жена, която е станала жертва на своя коварен син. Призоваваха се свидетели – далечни роднини, които не бяха виждали Райна от години, но с готовност разказваха как им се е сторила „странна“ при последната им среща. Една бивша прислужница, уволнена за кражба, свидетелстваше как Иван „непрекъснато шепнел нещо на майка си“ и я настройвал срещу другите деца.
Иван седеше в съдебната зала и слушаше лъжите с нарастващ ужас. Гледаше брат си и сестра си, които седяха от другата страна с каменни лица, и не можеше да ги познае. Това ли бяха хората, с които беше расъл, с които беше делял тайни и мечти?
Напрежението започна да се отразява на всичко. Иван изостави учението си. Не можеше да се концентрира върху книгите, докато семейството му се разпадаше. Връзката му с Анна също беше подложена на изпитание. Той беше постоянно напрегнат и раздразнителен.
„Ти се оставяш те да те повлекат в тяхната кал“, каза му тя една вечер. „Не виждаш ли, че точно това искат? Да те унищожат психически.“
„Лесно ти е на теб да говориш! Не става въпрос за твоето семейство!“
Думите му я нараниха. Тя го погледна с тъга и си тръгна. Иван веднага съжали, но беше твърде горд, за да я последва. Остана сам, заобиколен от стените на квартирата си, които сякаш се свиваха около него.
Райна, въпреки външното си спокойствие, също страдаше. Нощите бяха най-трудни. Тогава спомените я връхлитаха – спомени за три малки деца, които се смеят в градината, за семейни вечери, изпълнени с топлина. Къде беше сбъркала? Как беше допуснала любовта да се превърне в такава отровна омраза?
Един ден адвокат Димитров я посети с необичайно сериозно изражение.
„Райна, трябва да поговорим. Открих нещо. Нещо, което може да промени всичко.“
Той разтвори папката си. Вътре имаше копия на банкови извлечения и договори.
„Открих, че Петър е изтеглил огромен, необезпечен заем от фирмата преди около година. Парите са преведени на офшорна сметка. Официално са за „проучване на нови пазари“, но няма никаква документация, никакви отчети. Парите просто са изчезнали.“
Райна го гледаше втренчено.
„Колко?“
„Два милиона.“
Сумата увисна във въздуха. Това не беше просто лошо бизнес решение. Това беше кражба. Петър беше ограбил собствената си семейна фирма.
„Това обяснява всичко“, прошепна Райна. „Обяснява отчаянието му, агресията му. Той е знаел, че ако Иван поеме контрола, тази липса ще излезе наяве. Той не се бори за наследство. Бори се за свободата си.“
„Точно така“, потвърди Димитров. „Това е нашият коз. Можем да използваме тази информация, за да го притиснем. Да се откаже от делото, в замяна на нашето мълчание.“
Иван, който също присъстваше на разговора, беше шокиран. Брат му беше престъпник.
„Трябва да го използваме!“, каза той веднага. „Трябва да спрем тази лудост!“
Но Райна поклати глава.
„Не. Още не.“
„Но защо, мамо? Той ни съсипва!“
„Защото, ако го направим сега, той просто ще се оттегли. Ще се скрие. А аз искам нещо повече. Искам той и сестра му да се изправят пред истината. Пред цялата истина. Има още нещо, което те не знаят. Една последна тайна, която пазя от години.“
Погледът ѝ се отмести към стария портрет на съпруга ѝ, който висеше над камината.
„Време е да разберат каква е била истинската цена на богатството, за което се бият.“
Глава 5
Тайната на Райна беше заровена дълбоко в миналото, в основите на семейното богатство. Всички смятаха, че съпругът ѝ, Спас, е бил гениален бизнесмен, който сам е изградил империята си от нулата. Това беше историята, която тя поддържаше през годините. Но истината беше по-сложна и много по-мрачна.
В началото на кариерата си Спас е имал съдружник. Най-добрият му приятел, Кирил. Двамата заедно бяха стартирали малка работилница, която с много труд и лишения бяха превърнали в процъфтяваща фабрика. Те бяха като братя, споделяха всичко – мечтите, рисковете, печалбите. Кирил беше творческият гений, изобретателят. Спас беше прагматикът, човекът с бизнес нюх.
Една нощ във фабриката избухнал пожар. Огромен, унищожителен пожар, който погълнал всичко. Разследването стигнало до заключение, че е причинен от късо съединение. Но Райна знаеше истината. Знаеше я, защото онази нощ Спас се беше прибрал вкъщи, ухаещ на пушек и отчаяние, и ѝ беше признал всичко.
В стремежа си да сключат голяма сделка, те бяха взели огромен заем, използвайки фабриката като обезпечение. Но сделката се провалила в последния момент. Били изправени пред пълен банкрут. И тогава Спас, в момент на паника, беше взел фаталното решение. Беше инсценирал пожара, за да вземе парите от застраховката.
Но нещата се объркали. Кирил, който не знаел за плана, се оказал във фабриката онази нощ, за да работи по нов прототип. Той загинал в пламъците. Официалната версия беше нещастен случай. Никой не заподозрял нищо. Спас получил парите от застраховката. С тях той не само покрил дълговете, но и поставил началото на новата, много по-голяма фирма. Фирмата, за която сега се биеха децата му.
Тази тайна беше разяждала Спас до края на живота му. Превърнала го беше в мълчалив, затворен човек. Богатството, изградено върху пепелта на приятелството и една човешка жертва, не му донесе щастие. Райна беше единствената, която знаеше. Тя беше живяла с тази лъжа десетилетия. Пазеше я, за да защити името на съпруга си и бъдещето на децата си.
Сега обаче тя разбра, че като е крила истината, всъщност ги е осакатила. Те бяха израснали с илюзията, че парите идват лесно, че са им даденост. Не знаеха за жертвите, за компромисите, за моралния товар, който носеше всеки лев в сметките им.
Решението ѝ беше взето. Тя щеше да разкрие всичко. Но не в съда, не пред адвокати. Щеше да го направи пред тях. Пред децата си.
Междувременно, делото продължаваше със своята грозна инерция. Дойде ред за разпита на Райна. Петър и Лилия бяха сигурни, че това е техният момент. Вярваха, че под кръстосания разпит на техния адвокат, тя ще се обърка, ще си противоречи и ще докаже своята „невменяемост“.
Райна влезе в съдебната зала, изправена и спокойна. Седна на свидетелската скамейка и погледна към децата си. В очите ѝ нямаше гняв, само дълбока, безкрайна тъга.
Адвокат Марков започна атаката си. Задаваше ѝ бързи, объркващи въпроси за дати, суми, имена на фирми. Опитваше се да я хване в капан, да я накара да изглежда несигурна. Но Райна отговаряше на всичко с кристална яснота. Помнеше всяка сделка, всяка инвестиция. Умът ѝ беше остър като бръснач.
Ядосан от неуспеха си, Марков смени тактиката. Премина към лични нападки.
„Госпожо, вярно ли е, че често говорите сама в къщата си?“
„Да“, отвърна спокойно Райна. „Говоря на съпруга си. Липсва ми.“
„Вярно ли е, че сте заявили пред съседка, че цветята в градината ви разбират?“
„Не съм сигурна, че разбират, но съм сигурна, че усещат грижата. За разлика от някои хора.“
В залата се чу сподавен смях. Адвокатът се изчерви.
„Защо лишихте две от децата си от наследство? Не е ли това акт на една майка, която не обича децата си?“
Райна се изправи леко. Гласът ѝ прокънтя в тишината.
„Напротив. Точно защото ги обичам, направих това. Опитах се да ги спася от самите тях. От алчността, която ги е заслепила. Дадох всичко на Иван, не за да го направя богат, а защото знам, че той единствен има силата да носи отговорността, която идва с тези пари. Той единствен разбира, че това не са просто пари, а история, труд и… жертви.“
Тя погледна право в очите на Петър.
„Някои жертви са по-големи, отколкото можете да си представите.“
Думите ѝ имаха ефект. Петър потрепна. За момент в очите му се мярна нещо различно от гняв – може би страх, може би любопитство.
Разпитът приключи безславно за ищците. Стана ясно на всички в залата, че Райна е напълно адекватна и с ясен ум. Делото им беше напът да се срине.
След заседанието, в коридора на съда, Иван се изправи пред брат си и сестра си.
„Доволни ли сте? Унижихте майка ни пред целия свят. За какво? За пари, които вече сте пропилели.“
„Ти не разбираш нищо!“, извика Петър. „Тук не става въпрос само за пари! Става въпрос за справедливост!“
„Справедливост?“, изсмя се горчиво Иван. „Ти говориш за справедливост, а си източил два милиона от фирмата?“
Лицето на Петър пребледня. Той погледна към адвоката си, после към сестра си.
„Как… как знаеш?“
„Знам всичко, Петре. И ако не прекратите този цирк веднага, ще разбере и прокуратурата.“
Това беше моментът, който Райна искаше да избегне. Заплахата. Изнудването. Тя се приближи до тях.
„Стига. Всички вие. Утре вечер. В къщата. Само ние четиримата. Има неща, които трябва да научите. Истини, които трябва да бъдат казани. След това ще решите дали искате да продължите тази война.“
Тя се обърна и си тръгна, оставяйки ги в коридора на съда – три деца, разкъсвани от конфликти, изправени пред една последна, съдбовна среща.
Глава 6
Нощта беше студена и влажна. В голямата всекидневна на къщата гореше огън в камината. Пукането на дърветата беше единственият звук, който нарушаваше тежката тишина. Райна седеше в своето кресло. Иван беше до нея, мълчалив и напрегнат.
Петър и Лилия пристигнаха заедно. Изглеждаха като победена армия. Гневът им беше отстъпил място на несигурност и страх. Те седнаха на дивана срещу майка си, спазвайки дистанция един от друг.
„Защо сме тук?“, попита пръв Петър, гласът му беше дрезгав. „Ако ще ни изнудваш за онези пари, давай.“
„Няма да ви изнудвам“, отвърна тихо Райна. „Ще ви разкажа една история. Историята за началото. За истинското начало.“
И тя започна да разказва. За Спас и Кирил. За тяхното приятелство, за мечтите им, за малката работилница. Разказваше бавно, с равен глас, сякаш препрочиташе стара, болезнена книга. Петър и Лилия слушаха отначало с отегчение, после с любопитство. Те никога не бяха чували за Кирил. Баща им никога не беше споменавал за съдружник.
Когато стигна до нощта на пожара, гласът на Райна трепна. Тя описа паниката на Спас, отчаянието му, ужасното решение. Описа как Кирил е загинал в пламъците.
Лилия ахна и покри устата си с ръка. Лицето на Петър беше станало бяло като платно.
„Баща ви изгради всичко, което имате днес, с парите от застраховката. Пари, белязани със смъртта на най-добрия му приятел“, завърши Райна. „Той живя с тази вина до края на дните си. Това го уби, бавно и сигурно. Не ракът, а вината.“
В стаята настана гробна тишина. Огънят в камината пращеше, хвърляйки танцуващи сенки по вкаменените им лица.
„Това… това не е вярно“, промълви Петър, но в гласа му нямаше убеденост. „Ти си го измисляш, за да ни накараш да се чувстваме виновни.“
„Имам доказателство“, каза Райна и подаде на Иван една стара, пожълтяла папка. Иван я отвори и я подаде на Петър. Вътре имаше стари документи – договорът за съдружие между Спас и Кирил, полицата на застраховката, и най-отдолу – едно писмо. Писмо, написано с треперещия почерк на Спас, адресирано до Райна, но така и неизпратено. В него той признаваше всичко. Беше го написал няколко месеца преди да умре, в нощ на треска и самосъжаление.
Петър четеше писмото, ръцете му трепереха. Всяка дума беше като удар с чук. Илюзията, върху която беше изградил целия си живот – илюзията за великия му баща, за „по право“ заслуженото богатство – се сриваше пред очите му.
Лилия се разрида. Нейните сълзи не бяха престорени този път. Бяха истински, горчиви сълзи на едно разглезено дете, което за пръв път се сблъскваше с грозната страна на живота.
„През всичките тези години“, продължи Райна, „част от печалбата на фирмата отиваше при семейството на Кирил. Анонимно. Той имаше жена и малка дъщеря. Баща ви се грижеше за тях отдалеч, без те да знаят кой е благодетелят им. Това беше неговият начин да изкупи вината си. След смъртта му, аз продължих. Това е тайната, която пазех. Това е моралният дълг, който върви с тези пари.“
Тя погледна към Петър. „Парите, които ти си откраднал, Петре, не са просто пари от фирмата. Ти си откраднал от тези хора. От дъщерята на човека, чиято смърт е платила за твоя луксозен живот.“
Това беше последният, съкрушителен удар. Петър се свлече на дивана, скрил лице в ръцете си. Образът му на безскрупулен бизнесмен се беше стопил, разкривайки един уплашен, съсипан мъж.
„И сега какво?“, попита Иван тихо, нарушавайки тишината.
Райна го погледна. В очите ѝ имаше болка, но и решителност.
„Сега вие ще решите. Пътят напред е ваш. Можете да продължите да се унищожавате един друг в съда. Можете да изпратите брат си в затвора“, тя кимна към Петър. „Или можете да опитате да поправите нещата. Да поемете отговорност.“
Тя се изправи.
„Аз свърших. Казах всичко, което трябваше да се каже. Оставям ви тримата да решите какво семейство искате да бъдете оттук нататък.“
Тя излезе от стаята, оставяйки ги сами с истината, която тежеше повече от всичките милиони, за които се бяха борили.
Глава 7
Тишината, която Райна остави след себе си, беше по-тежка от всяка размяна на обвинения. Тримата седяха в стаята, осветени от пламъците на камината, и за първи път от много време се виждаха един друг не като съперници, а като непознати, свързани от обща трагедия.
Иван пръв наруши мълчанието. Той седна на пода пред камината, гърбът му беше обърнат към другите двама.
„Никога не съм искал нищо от това“, каза той тихо. „Нито къщата, нито акциите. Исках само… семейство.“
Лилия вдигна подпухналото си от плач лице.
„Аз… аз съжалявам, Иване“, промълви тя. Гласът ѝ беше едва доловим. „За всичко. Бях толкова заслепена от… от всичко. От роклите, от пътуванията, от това какво ще кажат хората. Мислех, че това е важното. А сега… всичко изглежда толкова празно.“
Петър не помръдваше. Той все още държеше писмото на баща си в ръце. Беше го прочел отново и отново, сякаш се надяваше думите да се променят.
„Аз го провалих“, каза той, гласът му беше глух. „Цял живот се опитвах да бъда като него. Да бъда успешен, да бъда силен. А всъщност съм бил просто една карикатура. Той е носил този товар сам, а аз… аз просто се възползвах.“
Той вдигна глава и погледна Иван. В очите му нямаше омраза, само празнота.
„Прав си. Трябва да отида в затвора. Това е единственото справедливо нещо.“
„Не“, каза Иван и се обърна към него. „Това е лесният изход. Да се скриеш зад стените на килията и да оставиш другите да оправят бъркотията. По-трудното е да останеш. Да се изправиш пред това, което си направил, и да се опиташ да го поправиш.“
„Как? Как се поправя такова нещо? Два милиона не растат по дърветата.“
„Не знам“, призна Иван. „Но знам, че ако работим заедно, може би ще намерим начин. Тримата. Като семейство.“
Това беше думата, която висеше неизречена между тях. Семейство.
В онази нощ, пред пукащия огън, те говориха. Говориха с часове, за първи път искрено. Лилия призна за дълговете си, за проваления си брак, за ужасяващата си самота. Петър разказа за натиска, под който е бил, за страха от провал, за глупавата гордост, която му е попречила да поиска помощ. Иван разказа за своята болка, за чувството, че е аутсайдер в собственото си семейство, за мечтата си да бъде просто брат, а не съперник.
Те плакаха. Сваляха броните, които бяха носили с години. Разкриваха раните си един на друг. И в тази болезнена честност, нещо започна да се променя. Ледът, който беше сковал сърцата им, започна да се топи.
На сутринта, когато първите лъчи на слънцето се прокраднаха през прозореца, те бяха взели решение.
Първата им стъпка беше да оттеглят делото. Още същия ден адвокатите им бяха уведомени. Войната беше официално прекратена.
Следващата стъпка беше много по-трудна. Трябваше да решат какво да правят с фирмата и с дълга на Петър.
„Ще продам всичко, което имам“, каза Петър. „Апартамента, колата. Ще работя, докато не върна и последната стотинка.“
„Няма да е достатъчно“, каза Иван. „И ще отнеме години. Фирмата има нужда от тези пари сега. Има само един начин.“
Той ги погледна сериозно.
„Трябва да продадем къщата.“
Идеята беше шокираща. Тази къща беше символът на тяхното семейство, на тяхното богатство.
„Не“, каза Лилия веднага. „Не можем. Това е домът на мама.“
„Това е просто сграда“, отвърна Иван. „Истинският дом е нещо друго. И ние го разрушихме. За да го построим отново, трябва да се откажем от символите. Трябва да започнем на чисто.“
Отне им време, но накрая се съгласиха. Най-трудната част беше да кажат на Райна. Очакваха тя да се противопостави, да се разстрои. Но когато ѝ казаха, тя само кимна бавно.
„Къщата е просто стени и покрив“, каза тя, повтаряйки думите на Иван. „Аз живях щастливо със съпруга ви и в много по-малко жилище. Важното е вие да намерите своя мир.“
Продажбата на къщата беше болезнен процес. Всяка изнесена мебел беше като откъснат спомен. Но това беше и пречистващо. Те се освобождаваха от тежестта на миналото, от лъскавата фасада, зад която се бяха крили.
С парите от продажбата покриха дълга на Петър. Остана достатъчно, за да може Райна да си купи малък, уютен апартамент в тиха част на града, а Лилия да изплати дълговете си и да си стъпи на краката.
Петър остана да работи във фирмата, но вече не като всемогъщ директор. Иван, като основен акционер, му предложи позиция на мениджър, но под негов строг надзор. Петър прие с humbling. За първи път в живота си той трябваше да се доказва не с името си, а с работата си.
Лилия, останала без луксозния си начин на живот, беше принудена да си намери работа. Започна като асистент в една галерия. Работата беше ниско платена, но за първи път тя правеше нещо, което наистина ѝ харесваше. Откри, че има усет към изкуството и че удовлетворението от добре свършената работа е по-ценно от всяка нова чанта.
Иван се върна в университета и завърши образованието си. Той не се превърна в бизнесмен. Остави оперативното управление на фирмата на Петър и на екип от професионалисти, като запази само контролните си функции. Той се ожени за Анна и двамата заживяха скромно, но щастливо.
Пътят им не беше лесен. Имаше моменти на съмнение, стари обиди изплуваха на повърхността. Но те се научиха да говорят, да си прощават. Райна ги гледаше отстрани. Тя не се месеше, не даваше съвети. Беше им дала най-ценния урок. Сега беше техен ред да градят живота си върху новите основи, които бяха положили – основи на истина, отговорност и прошка.
Една неделя следобед, няколко години по-късно, всички се събраха в малкия апартамент на Райна. Ухаеше на прясно изпечен кекс. Петър разказваше за нов, успешен проект на фирмата. Лилия, която беше станала куратор в галерията, говореше със страст за предстояща изложба. Иван и Анна донесоха новината, че чакат дете.
Райна седеше в креслото си, заобиколена от децата си, и за първи път от много, много години, тишината в стаята беше изпълнена не с напрежение, а с топлина. Смехът им беше истински. Разговорите им бяха за живота, не за парите.
Тя ги гледаше и знаеше, че е взела правилното решение. Беше рискувала да ги загуби завинаги, но в замяна им беше дала нещо много по-ценно от наследство. Беше им дала шанс да намерят себе си и да се преоткрият един друг. Беше им върнала тяхното семейство. И това беше най-голямото богатство от всички.