Стерилната белота на болничната стая се впиваше в съзнанието ми, прогаряйки дупки в мислите ми. Два дни. Бяха минали два дни, откакто светът ми се беше свил до размерите на това легло, до пиукането на апаратите и до безличните лица на лекарите, които влизаха и излизаха, носейки със себе си мирис на дезинфектант и лоши новини. Всичко започна с остра, пронизваща болка в гърдите – сякаш ледено острие се забиваше право в сърцето ми. Паниката ме беше връхлетяла като хищник, отнемайки дъха ми, замъглявайки зрението ми. Съпругът ми, Виктор, ме докара в спешното, лицето му беше маска на загриженост, но в очите му видях онзи познат проблясък на раздразнение. Още една моя „драма“.
Лекарите казаха, че не е инфаркт. „Пристъп на паника“, беше диагнозата им, изречена с тон, който омаловажаваше ужаса, който бях преживяла. Сякаш това беше просто каприз, а не усещането, че тялото ми ме предава, че умирам. Оставиха ме под наблюдение, за да са сигурни. Тези два дни бяха странно затишие в бурята, която беше животът ми напоследък. Виктор идваше на посещение, носеше цветя, които не можех да помириша, и говореше за бизнеса си с онзи приповдигнат, кух ентусиазъм, който използваше, когато искаше да избегне истински разговор. Говореше за нови договори, за успешни сделки, за бъдещето, което строеше за нас. Но аз се чувствах като затворник в тази блестяща сграда, която той наричаше наш живот.
Телефонът му не спираше да вибрира. Постоянно излизаше в коридора, за да проведе поредния „важен“ разговор. Гледах го през стъклото на вратата – висок, елегантен в скъпия си костюм, той излъчваше увереност и контрол. Всичко, което на мен ми липсваше. Чувствах се смалена, невидима, сякаш съществувах само като аксесоар към неговия успех. Къщата ни, огромна и студена, беше пълна с красиви вещи, но празна откъм топлина. Всеки предмет беше избран от него, всяко решение беше взето от него. Аз просто се носех по течението, усмихвах се на бизнес вечерите му и се преструвах, че всичко е наред. Но не беше. От месеци усещах как една невидима примка се затяга около врата ми, как въздухът ми не достига. Този пристъп на паника не беше случаен. Беше вик за помощ на душата ми.
Единственият светъл лъч в тази бяла пустиня беше тя. Медицинската сестра от дневната смяна.
Глава 2
Тя се казваше Десислава, но ме помоли да я наричам Деси. Беше млада, може би малко по-голяма от брат ми Мартин, който още беше студент. Имаше топли, лешникови очи и усмивка, която можеше да стопли и най-леденото сърце. За разлика от останалия персонал, който се движеше с механична ефективност, Деси внасяше в стаята ми живот. Тя не просто сменяше системите и мереше кръвното ми. Тя сядаше на ръба на леглото ми, когато имаше свободна минута, и ме питаше как съм. Наистина как съм.
Говорехме си с часове. Разказах ѝ за любовта си към книгите, за мечтата ми да завърша образованието си по литература, която бях прекъснала, за да се омъжа за Виктор. Тя ми разказа за своето следване, за трудностите, за това как работи на две места, за да се издържа, за надеждата си един ден да специализира педиатрия. В нейния глас нямаше и следа от самосъжаление, само тиха, непоколебима решителност. Тя беше всичко, което аз не бях – независима, борбена, съсредоточена върху целта си.
„Ти си много силна, Деси“, казах ѝ веднъж, докато тя сменяше абоката на ръката ми с внимателни, нежни движения.
Тя се усмихна леко. „Нямам друг избор. Когато си сам, се научаваш да бъдеш силен.“
Думите ѝ ме пронизаха. Аз не бях сама. Имах съпруг, брат, огромна къща. А се чувствах по-самотна от всякога. За пръв път от много време насам имах усещането, че някой ме вижда. Не съпругата на бизнесмена Виктор, не жената с паник атаките, а просто Анна. Човекът.
През тези два дни Деси се превърна в моя пристан. Споделих с нея неща, които не бях казвала на никого. Разказах ѝ за празнотата, която ме глождеше, за усещането, че съм изгубила себе си. Разказах ѝ дори за баба ми, за нейната безкрайна доброта и за малките ритуали, които имахме. Разказах ѝ за гривната.
„Тя ми я подари за осемнадесетия рожден ден“, спомних си аз, а гласът ми трепна. „Беше тънка, златна, с малко сърчице. Каза ми, че докато я нося, част от нейната любов винаги ще бъде с мен.“ Сълзи започнаха да парят в очите ми. „Но… изчезна. Преди около месец. Просто се изпари от кутията ми за бижута в гардероба. Преобърнах цялата къща. Няма я. Сякаш съм изгубила последната връзка с нея.“
Деси ме хвана за ръката. Нейната беше топла и силна. „Сигурна съм, че ще се намери. Понякога нещата се появяват, когато най-малко очакваме.“
Думите ѝ бяха прости, но ме успокоиха. Вярвах ѝ. Вярвах в нейната доброта. Искрено вярвах, че след като изляза оттук, ще запазим връзка. Че може би съм намерила приятел.
Глава 3
На третия ден лекарят дойде с добри новини. Резултатите ми бяха стабилни. Можех да се прибера у дома. Новината трябваше да ме зарадва, но вместо това усетих убождане на разочарование. Тук, в тази анонимна стая, се чувствах по-защитена, отколкото в собствения си дом. Тук беше Деси.
Тя дойде да ми помогне да си събера нещата. Виктор щеше да дойде да ме вземе след час. Докато сгъвах болничната пижама, Деси ми подаде чаша вода. Движенията ѝ бяха плавни и грациозни. Говорихме си за бъдещето, разменихме си телефонните номера и си обещахме да се чуем за кафе следващата седмица. Чувствах се почти щастлива.
„Много ти благодаря за всичко, Деси. Наистина“, казах аз, като я погледнах в очите. „Ти беше моят ангел пазител тук.“
Тя се усмихна широко, онази нейна топла, обезоръжаваща усмивка. „Просто си вършех работата. Но и на мен ми беше много приятно да си говорим. Рядко срещам такива пациенти.“
Тя се протегна да вземе празната чаша от нощното шкафче. И тогава, за част от секундата, ръкавът на униформата ѝ се плъзна леко нагоре. Времето спря. Звуците на болничния коридор изчезнаха. Всичко, което виждах, беше тънката златна верижка, проблясваща на китката ѝ. И висящото от нея малко, златно сърчице.
Същото. Беше същото. Познавах всяка извивка, всяка драскотина по него. Беше моята гривна. Гривната от баба.
Кръвта се отдръпна от лицето ми. Въздухът в стаята се сгъсти, стана тежък и невъзможен за дишане. Сърцето ми започна да блъска в гърдите, точно както в деня, в който ме приеха. Паниката се надигаше отново, студена и лепкава. Не. Не можеше да бъде. Това беше някакво ужасно съвпадение. Трябваше да е съвпадение.
Но не беше. Знаех го. Усещах го с всяка фибра на съществото си.
Тя забеляза втренчения ми поглед. Лицето ѝ леко се напрегна. „Какво има, Анна? Добре ли си? Пребледняла си.“
Аз не я чувах. Протегнах трепереща ръка и посочих китката ѝ. Гласът ми беше дрезгав шепот, едва разпознаваем.
„Откъде я имаш?!“
И честно? Иска ми се да не бях питала…
Глава 4
Усмивката на Деси изчезна. Тя инстинктивно дръпна ръката си, сякаш я бях опарила. Ръкавът на униформата ѝ се смъкна надолу, скривайки гривната, но беше твърде късно. Образът ѝ беше запечатан в съзнанието ми – моето златно сърце, пулсиращо на нейната китка.
„Какво?“ – попита тя, но гласът ѝ беше висок и несигурен. Очите ѝ шареха из стаята, избягвайки моите.
„Гривната“, настоях аз, като се надигнах от леглото. Чувствах се замаяна, но някаква нова, изгаряща сила ме тласкаше напред. „Гривната на ръката ти. Попитах те откъде я имаш.“
Тишината в стаята беше оглушителна, прекъсвана само от пиукането на някакъв апарат в коридора. Деси преглътна с усилие. Лицето ѝ беше пребледняло, изгубило цялата си топлина. Сега изглеждаше просто като уплашено момиче.
„Тя… тя е подарък“, промълви накрая, като все още не смееше да ме погледне.
„Подарък? От кого?“ – натиснах я аз, а сърцето ми блъскаше в гърлото. Всякакви сценарии препускаха през ума ми, един от друг по-ужасяващи. Дали я е намерила? Дали я е купила от някой, който я е откраднал? Дали… дали тя самата я е откраднала? Но как? Тя никога не е идвала в дома ми.
Тя вдигна поглед. В лешниковите ѝ очи имаше сълзи. „Не мога да ти кажа.“
„Как така не можеш да ми кажеш?!“ – гласът ми се повиши, превръщайки се в треперещ писък. „Тази гривна е моя! Тя изчезна от дома ми преди месец! Това е подарък от покойната ми баба!“
При тези думи Деси сякаш се сви. Тялото ѝ се разтърси от тихи ридания. „Не… не е възможно. Той ми каза, че я е купил специално за мен.“
„Кой ‘той‘?!“ – изкрещях аз, губейки всякакъв контрол. „Кой ти я е дал, Деси? Говори!“
Тя вдигна разплаканото си лице към мен. Устните ѝ трепереха, докато изричаше думите, които щяха да разбият света ми на хиляди парченца. Думи, които щяха да превърнат къщата ми в руини и сърцето ми в пепел.
„Един мъж… той… той ми помага. Плаща за образованието ми. Много е мил с мен. Казва се Виктор.“
Глава 5
Виктор.
Името проехтя в съзнанието ми като изстрел в празна катедрала. За миг не можах да осмисля чутото. Мозъкът ми отказваше да свърже образа на моя съпруг с разплаканото момиче пред мен. Виктор? Моят Виктор? Какъв мъж на име Виктор би подарил на една почти непозната медицинска сестра гривна? И не каква да е, а моята гривна?
„Лъжеш“, изсъсках аз, макар да знаех, че не е истина. Болезнената искреност в очите ѝ беше неоспорима. „Защо ще лъжеш за такова нещо?“
„Не лъжа, кълна се!“ – изхлипа тя, като се отдръпна към вратата. „Не го познавам добре. Срещнахме се случайно преди няколко месеца. Разказах му за мечтата си да уча и той… той просто предложи да ми помогне. Каза, че вярва в младите хора. Срещаме се понякога за кафе, давам му отчет как върви ученето. Миналата седмица ми подари тази гривна. Каза, че е за късмет на изпитите.“
Светът се завъртя около мен. Трябваше да се хвана за ръба на леглото, за да не падна. Всичко се подреждаше в една ужасяваща мозайка. Постоянните му „бизнес срещи“. Необяснимите тегления от банковата ни сметка. Неговата раздразнителност, когато го питах къде е бил. Изневяра. Думата беше толкова банална, толкова клиширана, а сега се забиваше в плътта ми с физическа болка. Той ми изневеряваше. И не с коя да е, а с тази млада, невинна на вид сестра, която се грижеше за мен, докато аз лежах съсипана от паниката, която най-вероятно той ми беше причинил. А за капак на всичко, беше взел най-ценния ми спомен, последната връзка с баба ми, и го беше подарил на любовницата си. Като някакъв трофей.
Вратата на стаята се отвори и на прага застана Виктор. Беше облечен в безупречен сив костюм, а на лицето му грееше онази негова фалшива, рекламна усмивка.
„Готова ли си, любов моя?“ – попита той, преди да забележи напрегнатата атмосфера в стаята. Усмивката му помръкна, когато видя разплаканото лице на Деси и моето, което сигурно беше изкривено от гняв и болка.
„Какво става тук?“ – попита той, а погледът му се стрелна от мен към нея.
Деси замръзна. Тя изглеждаше също толкова шокирана да го види, колкото и аз. В очите ѝ се четеше паника.
Аз пристъпих напред. Вече не чувствах слабост. Чувствах само леден, изпепеляващ гняв.
„Тя тъкмо ми разказваше за един много щедър мъж“, казах аз, а гласът ми беше спокоен, но остър като стъкло. „Мъж, който ѝ помага с ученето. Мъж, който ѝ подарява скъпи бижута. Познай как се казва този мъж, Виктор.“
Цветът се оттече от лицето му. Той погледна към Деси, после към мен, и за пръв път, откакто го познавах, видях истински, неподправен страх в очите му. Той отвори уста да каже нещо, но не излезе никакъв звук. Беше хванат в капан. И аз тъкмо се канех да затворя вратата.
Глава 6
Пътуването към дома беше мълчаливо. Виктор се опита да заговори няколко пъти, подхвърляйки банални фрази за времето, за трафика, за това колко се радва, че се прибирам. Аз не отговорих нито веднъж. Седях до него, взирайки се през прозореца в размазаните сгради, но не виждах нищо. В съзнанието ми се въртеше една-единствена сцена: лицето на Деси, докато изричаше името му.
Къщата ме посрещна с обичайната си студенина. Всичко беше на мястото си, перфектно подредено, блестящо от чистота. Но сега ми се струваше мръсно. Всеки предмет, до който се беше докосвал, всяка стая, в която беше дишал, бяха опетнени от лъжата му.
„Анна, моля те, нека поговорим“, каза той, веднага щом затвори входната врата. Гласът му беше напрегнат.
Аз се обърнах към него. Бях спокойна. Учудващо спокойна. Сякаш бурята в мен беше преминала, оставяйки след себе си само пустош и ледена яснота.
„За какво да говорим, Виктор? За това как си взел гривната на баба ми и си я подарил на любовницата си? Или може би за това как си я настанил да се грижи за мен в болницата, за да ти е подръка? Колко удобно.“
„Не е това, което си мислиш!“ – почти извика той. „С Десислава… нещата не са такива. Аз просто ѝ помагам.“
„Помагаш ѝ?“, изсмях се аз, а смехът ми прозвуча горчиво и чуждо. „С бижутата на жена ти ли ѝ помагаш? Какво следва? Ще ѝ подариш и колата ми, за да ѝ е по-лесно да стига до университета?“
Той прокара ръка през косата си – жест, който правеше винаги, когато беше притиснат до стената. „Не знаех, че тази гривна е толкова важна за теб. Мислех, че е просто… една от многото. Взех я, защото…“
„Защото какво?“, прекъснах го аз. „Защото си арогантен и самовлюбен егоист, който смята, че всичко на този свят му принадлежи, включително и моите спомени!“
„Анна, преувеличаваш! Прекалено си емоционална, това е от болницата, от стреса…“
Това беше последната капка. Неговото вечно омаловажаване. Неговите опити да ме изкара луда, нестабилна, истерична.
„Не смей“, прошепнах аз, като пристъпих към него. „Не смей да използваш състоянието ми срещу мен. Състояние, до което ти ме докара с твоите лъжи. Искам да ми кажеш истината. Цялата истина. Коя е тя? Откога продължава това?“
Той ме гледаше с отчаяние. „Тя не ми е любовница. Кълна се. По-сложно е.“
„О, сигурна съм, че е много сложно“, отвърнах саркастично. „Просто ми трябва време да се възстановя от шока. След това ще събера малко багаж и ще отида при брат ми за няколко дни. Искам, като се върна, да си се изнесъл. И да си намерил добър адвокат. Защото ще ти трябва.“
С тези думи се обърнах и се качих по стълбите към спалнята, оставяйки го сам в огромното, студено преддверие, където лъжите му висяха във въздуха като отровна мъгла. За пръв път от години не се чувствах като жертва. Чувствах се като човек, който си връща контрола.
Глава 7
Телефонът на брат ми Мартин даваше свободно дълго време, преди най-накрая да вдигне. Гласът му звучеше сънено и леко раздразнено.
„Ани? Какво става? Знаеш ли колко е часът?“
Погледнах часовника. Беше почти полунощ. Бях прекарала последните няколко часа в спалнята, механично сгъвайки дрехи и пъхайки ги в един куфар. Не бях плакала. Бях преминала отвъд сълзите.
„Прибрах се от болницата“, казах с равен тон.
„Това е страхотно! Как си? Виктор с теб ли е?“
При споменаването на името му усетих как стомахът ми се свива. „Мога ли да остана при теб за няколко дни, Марти? Просто… трябва да се махна оттук.“
Последва мълчание. Чух го как се размърдва, вероятно сяда в леглото. „Разбира се, че можеш. Но… какво е станало? Пак ли се скарахте с Виктор?“
Въздъхнах. Не исках да водя този разговор по телефона. „По-сложно е. Просто ела да ме вземеш, моля те. Не искам да стоя и минута повече в тази къща.“
„Добре, добре, идвам. Дай ми половин час.“
Докато го чаках, седнах на леглото и огледах стаята. Нашата спалня. Мястото, което трябваше да е нашето убежище. Сега всяка вещ в нея ми крещеше за предателството. Снимката от сватбата ни на нощното шкафче, на която се усмихвахме щастливо. Погледнах я и усетих само погнуса. Свалих я и я пъхнах в най-долното чекмедже, с лицето надолу.
Когато Мартин пристигна, аз вече го чаках пред входната врата с куфара си. Той излезе от старата си кола и ме прегърна силно.
„Изглеждаш ужасно“, каза той, без да се усуква. Беше една от чертите, които харесвах в него – неговата прямота.
„Чувствам се по същия начин“, отвърнах аз.
В малката му квартира, която миришеше на престояло кафе и книги, най-накрая се сринах. Разказах му всичко – за болницата, за Деси, за гривната, за лъжите на Виктор. Мартин слушаше мълчаливо, а лицето му ставаше все по-мрачно. Когато свърших, той дълго не каза нищо. Просто стана, направи ми чай и седна до мен на очукания диван.
„Не мога да повярвам“, промълви накрая. „Виктор… винаги съм го мислил за задник, но това… това е ново ниво. Да открадне гривната на баба!“
Той стисна юмруци. Мартин беше много привързан към баба ни и знаех, че тази част от историята го е засегнала дълбоко.
„Какво ще правиш сега?“, попита той.
„Казах му да се изнесе. Ще подам молба за развод“, отвърнах твърдо.
Той кимна бавно. „Ще те подкрепя. Във всичко. Но… знаеш, че няма да е лесно. Той държи всички пари, целият бизнес е на негово име. Къщата е ипотекирана заради онзи нов заем, който изтегли, нали помниш?“
Помних. Преди няколко месеца Виктор ме накара да подпиша куп документи. Обясни ми, че е за разширяване на бизнеса, че е невероятна възможност. Аз, както винаги, му се доверих сляпо. Не прочетох дребния шрифт. Сега осъзнах, че може би съм подписала собствената си присъда.
„Има и още нещо“, каза Мартин, като избягваше погледа ми. „Напоследък… той се държеше странно. Преди около месец ми се обади. Питаше ме дали имам нужда от пари. Беше настоятелен. Аз му отказах, разбира се. Но беше странно. Не е в негов стил да предлага помощ просто така.“
Преди месец. По същото време, когато гривната изчезна. Сърцето ми пропусна един удар. Дали имаше връзка? Или просто параноята ми започваше да работи на пълни обороти? Едно беше сигурно – трябваше да разбера всичко. Всяка една лъжа, всяка една тайна. И щях да започна още утре.
Глава 8
Първата ми стъпка беше да се обадя на Деси. Колебаех се дълго, преди да набера номера ѝ. Какво можех да ѝ кажа? Какво можех да я попитам? Но знаех, че тя е ключът към част от истината. Тя вдигна след второто позвъняване. Гласът ѝ беше плах и изпълнен с вина.
„Анна? Аз… толкова съжалявам.“
„Не се извинявай“, казах аз, изненадвайки сама себе си със спокойствието си. „Ти не си виновна. Ти също си жертва в тази история. Искам само да те попитам нещо. Кога точно ти подари гривната?“
Тя се замисли за момент. „Беше… миналата сряда. Срещнахме се за кафе близо до университета. Каза, че има изненада за мен. Беше в малка, кадифена кутийка.“
Миналата сряда. Това беше седмица преди да вляза в болницата. И около три седмици, след като гривната изчезна. Това означаваше, че Виктор я е държал при себе си през цялото това време. Защо? Защо не я е подарил веднага?
„Деси, имам нужда от помощта ти“, продължих аз. „Трябва да разбера какво точно се случва. Всичко, което знаеш за него, всяка подробност, може да е от значение. Къде се срещате? За какво си говорите?“
Тя се поколеба. „Не знам… не искам да си създавам проблеми.“
„Няма да си създадеш проблеми. Проблемите вече са създадени от него“, уверих я аз. „Моля те. Дължиш ми го.“
Това подейства. Тя въздъхна и започна да говори. Разказа ми как се запознали в една книжарница. Тя разглеждала скъпи учебници по медицина, които не можела да си позволи. Той я заговорил, попитал я какво учи. Когато му разказала за финансовите си затруднения, той веднага предложил да ѝ помогне. Казал, че има фондация, която подпомага млади таланти. Разбира се, това беше лъжа. Нямаше никаква фондация. Парите идваха директно от неговата сметка. Срещали се веднъж на няколко седмици. Той винаги бил мил, бащински настроен. Никога не е имало нищо интимно между тях. Тя му вярвала. Вярвала, че е неин благодетел, ангел, пратен от съдбата.
Докато я слушах, в мен се надигаше нова, още по-ужасяваща мисъл. Ами ако… ако не ставаше въпрос за изневяра? Ако беше нещо друго? Думите ѝ „бащински настроен“ отекваха в главата ми. Не. Беше твърде абсурдно.
След като приключих разговора, усетих, че съм на ръба. Трябваше ми доказателство. Нещо осезаемо. И тогава се сетих. Лаптопът му. Старият му лаптоп, който държеше в кабинета у дома. Той почти не го ползваше, предпочиташе новия, който носеше навсякъде със себе си. Но знаех, че на стария пази архиви, стари файлове, неща, които е твърде мързелив да изтрие. Паролата. Знаех я. Беше рождената дата на майка му. Толкова предвидимо.
Трябваше да се върна в къщата.
Глава 9
Да се върна в къщата беше едно от най-трудните неща, които някога ми се бяха налагали. Убедих Мартин да дойде с мен. Имах нужда от неговата подкрепа, от мълчаливото му присъствие. Виктор го нямаше, колата му липсваше от алеята. Това беше добре.
Отключих вратата с треперещи ръце. Въздухът вътре беше застоял и тежък, сякаш самата къща задържаше дъха си. Всичко изглеждаше непроменено, но аз виждах пукнатините във фасадата.
„Отивам в кабинета“, казах на Мартин. „Ти просто… стой на пост. Ако се върне, забави го.“
Той кимна, стиснал челюсти. Седна на дивана в хола, сякаш заемаше бойна позиция.
Кабинетът на Виктор беше неговата крепост. Тежки дъбови мебели, кожени кресла и мирис на скъпи пури. Винаги съм мразела тази стая. Чувствах се в нея като натрапник. Отидох до бюрото и отворих лаптопа. Сърцето ми биеше лудо. Въведох паролата. Уцелих.
Работят плот беше затрупан с икони на папки и файлове. Започнах да ровя. Търсех нещо, без да знам какво точно. Банкови извлечения. Имейли. Снимки. Отворих една папка с надпис „Лични“. Вътре имаше стотици снимки – от нашите почивки, от бизнес събития, от семейни събирания. Превъртах ги бързо, докато не попаднах на нещо, което ме накара да спра.
Папка с името „Минало“.
Отворих я с пръсти, които бяха изтръпнали. Вътре имаше само няколко сканирани снимки. Стари, избелели. На тях беше Виктор, много по-млад, от времето, когато е бил студент. И до него… до него имаше млада жена. Красива, с дълга тъмна коса и познати лешникови очи. Очи, които бях виждала съвсем наскоро. В болничната стая.
Майката на Деси.
Под снимките имаше сканиран документ. Акт за раждане. На името на Десислава Петрова. В графата „баща“ стоеше празно поле. Но в ъгъла на документа имаше ръкописна бележка, написана с познатия, остър почерк на Виктор: „Да се проверява ежегодно. Пълна подкрепа след навършване на 18.“
Въздухът не ми достигаше. Не беше изневяра. Беше нещо много, много по-дълбоко и по-мрачно. Десислава беше негова дъщеря. Тайна дъщеря, за която той е знаел през цялото време. През всичките години на нашия брак. Той е имал друг живот, друго семейство, скрито в сенките. А аз… аз бях просто удобната фасада.
Телефонът ми иззвъня. Беше Мартин, от долния етаж. Гласът му беше напрегнат шепот.
„Той се прибира. Колата му влиза в алеята.“
Паниката ме обзе. Затворих лаптопа, но беше твърде късно. Чух входната врата да се отваря. Бях в капан. В неговата крепост. С неговите тайни.
Глава 10
Сърцето ми замръзна. Чух гласа на Виктор отдолу, питаше Мартин какво прави тук. Чух и отговора на брат ми, нещо несвързано за забравена книга. Нямах време. Огледах кабинета в отчаяние. Нямаше къде да се скрия. Единственият изход беше през вратата, която водеше към коридора.
Стъпките на Виктор по стълбите бяха тежки и решителни. Той идваше насам. Знаеше, че съм тук.
Втурнах се към вратата и я заключих в последния момент, точно когато той натисна дръжката от другата страна.
„Анна! Знам, че си вътре! Отвори вратата!“ – извика той, а гласът му беше смесица от гняв и паника.
Аз се облегнах на вратата, задъхана. „Махай се, Виктор! Махай се от тази къща!“
„Това е и моя къща! Отвори, за да поговорим като цивилизовани хора!“
„Цивилизовани хора не крият цели семейства в продължение на двадесет години!“, изкрещях аз, а думите ми бяха пропити с цялата отрова, която се беше събрала в мен.
Настъпи тишина. Можех да си представя изражението му – шок, последван от ярост. Той беше разкрит.
„Какво си намерила?“, попита той, а гласът му вече беше леден.
„Всичко. Намерих всичко, Виктор. Снимките. Акта за раждане. Твоята малка, мръсна тайна. Тя не ти е любовница, нали? Тя ти е дъщеря.“
Той не отговори. Мълчанието му беше потвърждение.
„Как можа?“, прошепнах аз, повече на себе си, отколкото на него. „През всичките тези години… ти си знаел. Гледаше ме в очите и ме лъжеше всеки ден. Всеки един ден.“
„Ти не би разбрала“, каза той накрая, а в гласа му се прокрадна самосъжаление. „Случи се много преди да се запознаем. Бях млад, глупав. Майка ѝ не ме искаше в живота им. Единственото, което можех да направя, беше да им помагам финансово. От разстояние.“
„От разстояние ли?“, изсмях се горчиво. „Като подаряваш на тайната си дъщеря бижутата на жена си? Това ли наричаш помощ от разстояние? Ти не си помагал на никого, Виктор. Ти си успокоявал собствената си гузна съвест. Използвал си парите си, за да държиш истината заключена. Но тя излезе наяве, нали?“
Чух го как блъска по вратата. „Анна, отвори! Ще я разбием!“
В този момент телефонът ми извибрира. Беше съобщение от Мартин. „Извиках полиция. Казах им, че те държи заключена против волята ти.“
Прочетох съобщението и усетих как нова вълна от сила ме залива. Край на страха. Край на лъжите.
„Късно е, Виктор“, казах аз, а гласът ми беше спокоен и ясен. „Играта свърши. И ти загуби.“
Няколко минути по-късно чух сирените. Те приближаваха бързо, разцепвайки тишината на нашия „перфектен“ квартал. Звукът на сирените беше най-сладката музика, която бях чувала от много време. Това беше звукът на моята свобода.
Глава 11
Полицията не направи много. Виктор успя да ги убеди, че е било просто „семеен скандал“. Обясни им, че съм разстроена след престоя си в болницата. Отново ме изкара нестабилна. Но присъствието им беше достатъчно, за да го накара да се отдръпне. Аз използвах момента, грабнах лаптопа му и излязох от къщата, без да погледна назад.
Следващата сутрин бях в кантората на адвокат Петров. Той беше възрастен мъж с проницателни очи и репутация на акула. Препоръча ми го приятелка. Разказах му всичко, като поставих лаптопа на бюрото пред него.
„Това е динамит“, каза той, след като прегледа файловете, които му показах. „Скрито дете е сериозно основание за развод по вина на съпруга. Но нещото, което ме притеснява повече, е това.“
Той посочи друг файл, който бях намерила, но на който не бях обърнала особено внимание в паниката. Беше договор за заем. Огромен заем от частна финансова институция, а не от банка. Като обезпечение беше заложена къщата ни. Но имаше и още нещо. В договора имаше клауза, която гласеше, че при неизпълнение на задълженията, кредиторът, фирма на име „Симеон Инвест“, получава не само имота, но и контролния пакет акции във фирмата на Виктор. Подписът ми стоеше най-отдолу. Подпис, който не помнех да съм слагала.
„Това не е моят подпис“, казах аз.
Адвокат Петров ме погледна над очилата си. „Сигурна ли сте?“
„Абсолютно. Прилича на моя, но не е. Той е фалшифицирал подписа ми.“
Адвокатът се облегна назад. „Това променя всичко. Това вече не е просто развод. Това е криминално престъпление. Измама в особено големи размери.“
Почувствах как ми се завива свят. Виктор не беше просто лъжец и измамник в личния си живот. Той беше престъпник. Беше рискувал всичко, което имахме, зад гърба ми.
„Кой е този Симеон?“, попитах аз.
„Симеон е… сложна фигура“, отвърна адвокат Петров. „Един от новите играчи в бизнеса. Агресивен, безскрупулен. Говори се, че използва всякакви методи, за да превзема конкурентни фирми. Вашият съпруг е влязъл в леговището на лъва. И изглежда, че лъвът се готви да го изяде.“
Картината ставаше все по-ясна и по-грозна. Виктор е бил притиснат финансово. Вероятно бизнесът му не е вървял толкова добре, колкото се опитваше да ме убеди. За да спаси фирмата си, е изтеглил заем от най-опасния човек в града, като е заложил дома ни и бъдещето ни, използвайки фалшив подпис.
„Какво можем да направим?“, попитах аз, а гласът ми трепереше.
„Можем да го унищожим“, отвърна адвокат Петров с ледена усмивка. „Но трябва да действаме бързо и много, много внимателно.“
Глава 12
Планът беше прост, но рискован. Трябваше да съберем още доказателства за фалшификацията. Адвокат Петров нае графолог, който да сравни подписа от договора с други мои подписи. Междувременно, аз трябваше да играя роля. Трябваше да се преструвам на сломена, уплашена и готова на компромиси. Трябваше да накарам Виктор да свали гарда си.
Изпратих му съобщение, че искам да се срещнем, за да обсъдим нещата „спокойно“. Той веднага се съгласи. Предложи да се видим в едно от онези луксозни заведения, където обичаше да демонстрира статуса си.
Когато пристигнах, той вече беше там, седнал на сепаре в ъгъла. Изглеждаше уморен и напрегнат.
„Радвам се, че дойде“, каза той.
Аз седнах срещу него. Сърцето ми биеше силно, но запазих лицето си безизразно.
„Дойдох, за да чуя какво ще ми предложиш, Виктор. Защото аз искам само едно – развод.“
Той въздъхна. „Анна, знам, че съм сгрешил. Че те нараних. Но не можем да захвърлим всичко ей така. Готов съм да направя всичко, за да се реванширам.“
„Всичко ли?“, попитах аз. „Готов ли си да ми върнеш годините, в които ме лъга? Готов ли си да изтриеш факта, че си имал тайно дете, за което аз никога не съм подозирала?“
„За Десислава… виж, ще се погрижа за нея. Ще ѝ осигуря всичко, от което има нужда. Но тя няма да застане между нас.“
„Тя вече е между нас, Виктор. Тя винаги е била.“
Разговорът продължи в същия дух още около час. Той се опитваше да ме манипулира, да ме накара да се почувствам виновна, да ми вмени, че прекалявам. Аз играех ролята си. Плаках. Казах му, че съм объркана, че не знам какво да правя.
В края на срещата, когато се канех да си тръгна, подхвърлих стръвта.
„Не знам… може би си прав. Може би трябва да помисля. Но се притеснявам за бъдещето. За къщата. За онзи заем, който изтегли…“
Видях как мускулите на лицето му се стегнаха.
„Заемът е под контрол. Не се притеснявай за това.“
„Но аз се притеснявам, Виктор. Дори не помня кога съм подписвала документите. Бях толкова разсеяна напоследък…“
Той се усмихна снизходително. „Разбира се, че си подписала. Бяхме заедно в офиса на нотариуса. Просто си забравила, мила. С този твой стрес…“
Това ми трябваше. Записах целия ни разговор на телефона си. Неговото потвърждение, че „съм подписала“, беше още едно доказателство в нашата мрежа. Той не подозираше нищо. Смяташе ме за слаба, емоционална и лесна за манипулация. Точно както винаги. Но този път грешеше. Много грешеше.
Глава 13
Докато водех моята тиха война, реших, че е време да говоря отново с Деси. Този път срещата ни беше различна. Нямаше я болничната обстановка. Седнахме в малко, анонимно кафене в другия край на града.
Тя изглеждаше съсипана. Тъмните кръгове под очите ѝ говореха за безсънни нощи. Когато ме видя, в очите ѝ се четеше смесица от срам и страх.
„Той ми се обади“, каза тя, преди дори да съм седнала. „Крещеше ми. Обвини ме, че съм съсипала живота му.“
„Той сам си го е съсипал“, отвърнах аз. „Деси, дойдох, за да ти кажа, че не те мразя. И че не те обвинявам за нищо. Ти си била дете, когато всичко това е започнало.“
Тя избухна в сълзи. „Аз не знаех. Кълна се. Мислех, че е просто… добър човек. А той… той ми е баща. През цялото това време е бил мой баща и не ми е казал нито дума. Оставил е майка ми да се бори сама с всичко.“
Разказа ми за майка си. За трудния ѝ живот, за болестта, която я отнесла твърде рано. Разказа ми за самотата си, за мечтите си. Слушах я и за пръв път видях в нея не просто тайната дъщеря на съпруга ми, а едно силно, младо момиче, което е било излъгано и манипулирано точно като мен. От един и същи човек.
„Той ми даде гривната“, прошепна тя и я свали от китката си. Плъзна я по масата към мен. „Тя е твоя. Толкова съжалявам.“
Погледнах златното сърчице. То вече не беше символ на любовта на баба ми. Беше белязано от лъжи и предателство.
„Запази я“, казах аз.
Тя ме погледна учудено.
„Не я искам повече. За мен тя носи само лоши спомени. Но за теб… може би може да бъде нещо ново. Символ на истината, която най-накрая излезе наяве. Ти също си част от това семейство, колкото и да е объркано то. Ти си нейна внучка, в крайна сметка.“
Деси гледаше гривната, а после мен. В очите ѝ видях да се заражда нещо ново. Не беше приятелство, беше нещо по-сложно. Беше разбиране. Съюз. Бяхме две жени, свързани от лъжите на един мъж. И заедно бяхме по-силни.
„Има още нещо“, казах аз, като се наведох напред. „Мисля, че той е в голяма беда. Финансова. И е забъркал и мен. Трябва ми помощта ти, за да докажа една лъжа.“
Разказах ѝ за фалшифицирания подпис. В края на разговора ни тя вече не плачеше. В очите ѝ имаше стоманена решителност.
„Какво трябва да направя?“, попита тя.
Глава 14
Заключението на графолога беше категорично. Подписът върху договора за заем не беше мой. Беше умела имитация, но не и автентичен. Имахме основното си оръжие. Сега ни трябваше само правилният момент, за да го използваме.
През следващите няколко седмици животът ми се превърна в сложна шпионска игра. С помощта на Мартин и Деси започнахме да събираме информация. Мартин, който учеше компютърни науки, успя да получи достъп до някои от бизнес имейлите на Виктор, използвайки информация, която бях намерила на лаптопа. Деси, от своя страна, продължи да се среща с Виктор, преструвайки се на разкаяна и уплашена. Той, в отчаянието си да запази поне един съюзник, ѝ споделяше повече, отколкото предполагаше.
Сглобихме цялата картина. Бизнесът на Виктор е бил на ръба на фалита от повече от година. Симеон, неговият „кредитор“, всъщност е бил негов конкурент, който целенасочено го е подтиквал към рискови инвестиции, знаейки, че ще се провалят. Заемът е бил последният пирон в ковчега. Виктор е знаел, че няма да може да го върне. Планът му е бил да използва парите, за да избяга от страната, оставяйки мен да се справям с последствията.
Но имаше и още една фигура в играта. Жена на име Ива. Секретарката му. От имейлите стана ясно, че тя е била много повече от секретарка. Тя е била негова любовница от години. Истинската му любовница, не Деси. Ива е била тази, която му е помагала с фалшификацията. Тя е била тази, която е знаела за плана му за бягство.
Предателството беше на толкова много нива, че вече дори не усещах болка. Усещах само студена, празна решителност. Той не заслужаваше сълзите ми. Не заслужаваше нищо.
Моментът настъпи, когато адвокат Петров получи информация, че Симеон се готви да активира клаузата по договора и да придобие фирмата и къщата. Виктор е пропуснал две поредни вноски. Времето ни изтичаше.
Обадих му се. „Искам да се видим. В къщата. За последно.“
Той се съгласи. Мислеше, че отивам да се предам. Не знаеше, че отивам на екзекуция. И екзекуторът бях аз.
Глава 15
Когато влязох в къщата, той ме чакаше в хола. Беше си налял уиски. На лицето му беше изписано самодоволство.
„Знаех си, че ще се вразумиш“, каза той. „Не можеш без мен, Анна. Винаги е било така.“
Аз не отговорих. Просто застанах пред него и го погледнах в очите.
„Получих писмо от „Симеон Инвест“, Виктор. Ще ни вземат къщата.“
Той отпи от чашата си. „Това са просто бизнес дела. Ще се оправя.“
„Не, няма“, казах аз. „Защото аз подадох сигнал в полицията. За фалшифициран подпис.“
Самодоволството на лицето му се изпари. Той остави чашата си с трясък. „Какви ги говориш? Ти подписа този договор!“
„Не, не съм. Имам експертиза от графолог, която го доказва. Имам и запис на разговора ни, в който ти твърдиш, че съм подписала. Това се нарича съучастие в прикриване на престъпление.“
Той ме гледаше невярващо. „Ти… ти си ме записала?“
„Да. А има и още. Знам за Ива. Знам, че тя ти е помогнала. Знам и за плана ти да избягаш от страната. Всичко е предадено на прокуратурата.“
Цветът изчезна от лицето му. Той се опита да каже нещо, но не можа.
В този момент на вратата се позвъни. Виктор трепна.
„Кой е това?“, попита той.
„Това са твоите бизнес партньори“, отвърнах аз. „И твоите нови съседи.“
Вратата се отвори и в хола влязоха адвокат Петров, последван от Симеон и двама полицаи.
Симеон се усмихна хищно на Виктор. „Изглежда, че бизнесът ни приключи, приятелю. Аз поемам оттук.“
Полицаите се приближиха до Виктор. „Господин Димитров, ще трябва да дойдете с нас в управлението за разпит.“
Виктор гледаше от мен към Симеон, към полицаите. Светът му се разпадаше пред очите му. Той беше загубил всичко – жена си, дома си, бизнеса си, свободата си.
Докато го извеждаха, погледът му срещна моя. В него нямаше гняв, нито омраза. Имаше само празнота. Пълното и абсолютно поражение.
Аз не изпитах удовлетворение. Не изпитах и радост. Изпитах само облекчение. Тежестта, която носех от години, най-накрая беше свалена от раменете ми. Бях свободна.
Епилог
Шест месеца по-късно.
Седя на пейка в парка и гледам как есенните листа падат. Въздухът е хладен и свеж. Животът ми е коренно различен. Къщата беше продадена, за да се покрият част от дълговете. Живея в малък, но уютен апартамент под наем. Записах се отново в университета, за да довърша образованието си. Работя на половин ден в една библиотека. Трудно е, но за пръв път от много време се чувствам жива.
Процесът срещу Виктор беше кратък. Той се призна за виновен по всички обвинения. Получи ефективна присъда за измама и фалшификация. Ива, неговата любовница, получи условна като съучастник. Симеон превзе фирмата му, точно както беше планирал.
С Мартин сме по-близки от всякога. Той ми помогна да премина през всичко това. Чувството за вина за това, че не ми е казал за странното поведение на Виктор по-рано, отдавна е изчезнало.
Понякога се виждам с Деси. Срещите ни са леко неловки, но топли. Тя продължава да учи с отличие. Все още носи гривната. За нея тя не е символ на лъжа, а на трудно извоювана истина. Тя е единствената невинна жертва в цялата тази история и се бори да изгради бъдещето си, необременено от греховете на баща си.
Не знам какво предстои. Бъдещето е празен лист. Но за пръв път това не ме плаши. Напротив, изпълва ме с надежда. Преживях бурята и оцелях. Сега слънцето най-накрая пробиваше през облаците. И аз бях готова да го посрещна.