Студената светлина на телефона прорязваше ранната утрин. Беше съобщение в семейния чат. Групата, иронично наречена „Сплотените“, която отдавна служеше само за размяна на банални поздрави за рождени дни и пасивна агресия, прикрита зад емотикони.
Този път беше различно.
Съобщението беше от баба Невена. Шейсет и осем годишната ми баба, вдовица от десетилетие, жена, която винаги миришеше на лавандула и стари книги, беше написала нещо напълно нехарактерно за нея.
„Мили деца, имам нужда от пари. Не ми достигат до пенсия. Ако някой може да помогне.“
Кратко. Директно. И ужасяващо.
Баба Невена никога не искаше. Тя беше от поколението, което по-скоро би гладувало, отколкото да признае слабост.
Видях как индикаторите под съобщението светнаха. „Видяно от Маргарита“. „Видяно от Асен“. „Видяно от Кристина“. „Видяно от Деян“.
Майка ми, Маргарита. Вуйчо ми, Асен. Братовчедите ми.
И тогава – тишина.
Никой не отговори. Нито сърце. Нито палец нагоре. Нито дори въпрос. Пълно, оглушително, дигитално мълчание.
Мина час. Телефонът ми вибрираше от служебни имейли, но аз гледах само чата. Маргарита, майка ми, беше „онлайн“. После излезе. Асен, „бизнесменът“, вечният пример за успех, сигурно дори не го беше прочел внимателно, зает да подписва поредната „важна“ сделка. Кристина вероятно беше на маникюр, избирайки цвят за новия си луксозен живот, финансиран с кредит за жилище, който беше по-голям от брутния вътрешен продукт на малка държава. А Деян… Деян беше студент. Той по дефиниция нямаше пари.
Гледах съобщението и усещах как в гърдите ми се надига нещо горещо и кисело. Гняв. Срам.
Аз самата не бях добре с парите. Работех като графичен дизайнер на свободна практика, а това означаваше вечна въртележка между прилични приходи и пълна суша. Точно сега бях в сушата. Сметките за този месец щяха да изцедят и последната стотинка от сметката ми. Но тя беше баба. Тя ме беше отгледала, докато майка ми и баща ми преминаваха през грозния си развод.
Мина един ден.
Съобщението на баба Невена бавно се плъзгаше нагоре, погребвано от безсмислени снимки на залези, които Кристина публикуваше от терасата на апартамента си с „невероятна гледка“.
Минаха два дни.
Не издържах. Влязох в банковото си приложение. Погледнах оскъдния баланс. Стиснах зъби и преведох почти всичко, което имах. Не беше много, но беше повече, отколкото можех да си позволя. Оставих си точно толкова, колкото да не умра от глад до следващия хонорар.
Не й писах в чата. Изпратих й лично съобщение. „Пратих ти малко, бабо. Обичам те.“
Отговорът дойде почти веднага. „Благодаря ти, Лилия. Знаех си, че само ти ще видиш.“
Сърцето ми се сви. Какво имаше предвид с това „само ти ще видиш“?
Същата нощ телефонът ми иззвъня в три сутринта. Беше непознат номер. Не, беше номерът на баба. Вдигнах сънено.
Не беше тя. Беше съседката й, леля Данче. Плачеше.
„Лилийке… няма я баба ти Невена. Намерих я преди малко. Лекарският екип… казаха, че е късно. Сърцето…“
Светът спря. Телефонът се изплъзна от ръката ми. Тишина. Пълна, вакуумна тишина, много по-страшна от онази в семейния чат.
Беше починала. В същата нощ, в която й преведох парите.
Глава 2: Замръзването
Пътуването до апартамента й беше мъгла. Не помня как се облякох, как слязох по стълбите, как запалих колата. В съзнанието ми отекваше само последното й съобщение. „Знаех си, че само ти ще видиш.“
Входната врата на стария блок беше открехната. Асансьорът, както винаги, не работеше. Изкачих четирите етажа пеша, всяко стъпало отекваше като удар по тъпан в празния ми череп.
Леля Данче ме чакаше пред вратата на апартамента на баба. Беше отворено. Жената ме прегърна, хлипайки. „Дойдоха, миличка, взеха я… Дойдоха от агенцията. Трябваше да се обадят на роднини…“
„Аз съм“, успях да промълвя. „Аз ще се погрижа.“
Тя ме пусна. „Аз… аз ще сляза. Ако имаш нужда от нещо…“
Кимнах. Тя си тръгна и аз останах сама в коридора, който сега изглеждаше зловещо притихнал.
Влязох вътре. Миризмата. Лавандула и стари книги. Удари ме като стена.
Всичко беше подредено. До болка подредено. Сякаш очакваше гости.
И тогава влязох във всекидневната.
И замръзнах.
Стаята беше същата. Старият секционен шкаф, плюшените завеси, дантелената покривка на масата.
Но на масата, точно в центъра, имаше нещо ново.
Не беше едно нещо. Бяха няколко.
Първо видях роклята. Беше сгъната прилежно върху един от столовете. Тъмно синя, копринена, с малка перлена яка. Изглеждаше скъпа. Много скъпа. Рокля, която баба ми никога, ама никога не би си купила. Тя носеше само практични, евтини дрехи.
До роклята имаше чифт нови обувки. Елегантни, с нисък ток.
А на самата маса, до вечната й ваза с изкуствени цветя, лежеше голям, луксозен плик от скъпа хартия.
С треперещи ръце се приближих. Сърцето ми биеше толкова силно, че заглушаваше трафика от улицата.
Тя беше използвала парите, за да купи… рокля? За погребението си? Това ли беше?
Отворих плика. Вътре нямаше писмо. Нямаше обяснение.
Имаше касова бележка от луксозен бутик. Беше платено в брой. Сумата беше точно толкова, колкото й бях пратила, плюс още малко. Откъде беше взела остатъка?
А под бележката имаше още нещо.
Малка, старинна дървена кутия. Беше изящно изработена, с инкрустирани седефени орнаменти, но изглеждаше много стара. И беше заключена.
Стоях там, вцепенена. Парите. Моите пари, които бях отделила от залъка си. Баба ми ги беше похарчила за скъпа рокля и обувки.
Гневът, който бях потискала към семейството си, сега започна да се прокрадва към нея. Как можа? Имаше нужда от пари „до пенсия“, а си е купила коприна?
Но тогава погледът ми се спря отново на кутията. Не беше нова. Беше стара, много стара. Тя не я беше купила. Тя я беше извадила. Пликът и бележката бяха прикритие.
Роклята беше отвличане на вниманието.
Истинското нещо беше кутията.
И в този момент входната врата се отвори с трясък.
Глава 3: Лешоядите
Вуйчо Асен влезе пръв. Не каза „здравей“. Не попита как съм. Не изрази съболезнования.
„Лилия? Какво правиш тук? Леля ти Данче ми се обади.“ Гласът му беше остър, делови. Той огледа стаята не със скръб, а с пресметливостта на оценител. Асен беше мъж, който се беше издигнал от нищото до собственик на строителна фирма, или поне така твърдеше. Винаги в безупречен костюм, винаги с аура на човек, който знае стойността на всичко и цената на нищо.
Зад него се вмъкна майка ми, Маргарита. Очите й бяха подпухнали, но не от плач. От гняв. Тя и баба Невена не си говореха много през последните години. Една дълга, загниваща семейна вражда, чиито корени бяха толкова дълбоки, че никой вече не помнеше началото.
„Майка ми…“, прошепна тя, но в гласа й имаше повече обвинение, отколкото мъка.
„Какво е това?“ – Асен посочи роклята и кутията на масата. Пристъпи напред.
Аз инстинктивно прикрих кутията с тяло. „Не знам. Намерих ги така.“
„Луксозна рокля“, изсумтя той. „Значи затова са й трябвали пари. Да се гизди. Дори и накрая.“
Думите му ме пронизаха. „Тя почина, вуйчо.“
„Да, да, трагедия“, каза той разсеяно и се опита да ме заобиколи, за да вземе кутията. „Това какво е? Някакви ценности?“
„Не знам! Казах ти!“ – повиших глас. Адреналинът и скръбта ме правеха безразсъдна.
„Лилия, дръж се прилично“, скастри ме майка ми. „Асен просто се опитва да въведе ред. Трябва да търсим документи. Завещание. Нотариалният акт за апартамента…“
В този момент нахлуха и братовчедите ми. Кристина, облечена сякаш отива на модно ревю, а не в апартамента на мъртвата си баба. Тя веднага се насочи към спалнята.
„О, Боже, толкова е… потискащо тук“, измрънка тя. „Ще проверя в гардероба, сигурно има някакви бижута, които да сложим с нея… нали знаеш, за…“
Тя търсеше бижута. За себе си.
Деян, по-малкият, влезе последен. Изглеждаше ужасно. Блед, с тъмни кръгове под очите, трепереше. Той беше студент по право, вечната надежда на фамилията, но сега приличаше на призрак. Той не каза нищо, просто се свлече на един стол в ъгъла и зарови лице в ръце.
„Добре“, заяви Асен, поемайки контрол. „Маргарита, ти провери в кухнята за някакви скрити пари. Кристина, огледай спалнята за документи и бижута. Деян… Деян, просто не пречи. Аз ще прегледам секцията. Лилия, дай ми тази кутия.“
„Не.“
Всички замръзнаха. Асен ме изгледа, сякаш за пръв път ме вижда. „Какво каза?“
„Казах не“, повторих, стискайки малката дървена кутия. „Тя беше на масата. Аз я намерих. Аз й пратих парите, които вие всички игнорирахте.“
Мълчанието в стаята стана толкова гъсто, че можеше да се разреже с нож.
Майка ми пристъпи към мен. „Лилия, не е моментът за сцени. Всички сме разстроени. Дай кутията на вуйчо си. Той знае какво да прави.“
„Не“, казах твърдо. „Тя ми писа накрая. „Само ти ще видиш“. Мисля, че е имала предвид това.“
Асен се засмя. Беше студен, неприятен смях. „Ще видиш? Какво ще видиш? Че старицата е изкукала? Че е похарчила последните си пари за парцал? Дай ми я, Лилия. Не ме карай да ти я вземам.“
Той пристъпи към мен. Беше едър мъж. Аз бях дребна.
„Ако я докоснеш, ще извикам полиция“, казах аз, макар гласът ми да трепереше.
„Полиция? За какво? За семейна вещ? Не ставай смешна.“
„Това е нейна собственост. Сега е част от наследство. Ти нямаш право да я взимаш насила.“
„О, я стига!“, намеси се Кристина от спалнята. „Какво толкова има в тая счупена кутия? Баба никога не е имала нищо ценно. Само стари боклуци. Аз търся златния й пръстен, онзи с рубина. Тя ми го беше обещала.“
„Не ти е обещавала нищо!“, сопна се майка ми. „Този пръстен е на майка ми. Той се пада на мен!“
„Ти никога не го харесваше!“, изпищя Кристина. „Казваше, че е цигански!“
„Млъкнете!“ – Гласът на Асен прогърмя. „Не ме интересуват пръстени! Интересуват ме документите за апартамента. И фирмата. Трябва да намеря старите договори.“
„Каква фирма?“, попитах аз, все още стиснала кутията.
Асен ме изгледа злобно. „Нищо, което да те засяга. Едни стари семейни дела.“
Той се обърна към Деян, който все още седеше свит в ъгъла. „Ти! Ставай! Поне симулирай някаква дейност! Потърси в чекмеджетата на бюрото!“
Деян вдигна поглед. Очите му бяха пълни с неописуем ужас. Той не гледаше Асен. Гледаше мен. И кутията в ръцете ми.
„Тя… тя каза ли ти нещо?“, прошепна Деян към мен.
„Не“, отвърнах. „Какво е трябвало да ми каже?“
Деян преглътна. „Нищо. Нищо.“
Асен изгуби търпение. Той тръгна към мен. Аз отстъпих назад, блъснах се в стената. Точно когато той протегна ръка, аз пъхнах кутията в чантата си и дръпнах ципа.
„Ще я дам на адвокат“, излъгах аз. „На моя адвокат. Докато не се прочете завещание, никой няма да пипа нищо.“
„Ти нямаш адвокат!“, изсмя се Асен.
„Вече имам“, отвърнах аз. „А сега, ако обичате, излезте. Аз ще се свържа с агенцията. Аз ще организирам погребението.“
„Ти? С какви пари?“, подигра ми се Кристина. „С парите, които тя похарчи за онази рокля ли?“
„Това не е ваша работа“, казах аз, усещайки как сълзите на яростта парят в очите ми. „Излезте. Всички.“
Настъпи дълга, напрегната пауза. Асен ме измерваше с поглед, преценяваше. Вероятно реши, че една истерична жена не си струва усилията в момента. Той имаше по-важни неща за търсене.
„Добре“, каза той ледено. „Прави каквото искаш. Но документите са мои. Разбра ли ме? Ще се върна за тях.“
Той се обърна и излезе. Маргарита ме изгледа с чиста, неподправена омраза. „Ти винаги си била нейното момиче, нали? Дори и сега. Браво, Лилия. Погреби я сама тогава.“ И тя излезе.
Кристина изсумтя презрително и последва майка си (Маргарита беше леля на Кристина, а Асен – баща й, но омразата беше обща).
Само Деян остана за миг. Той ме погледна, отвори уста, сякаш искаше да каже нещо, после поклати глава и бързо излезе, почти тичайки.
Останах сама. Тишината отново ме връхлетя, но този път беше различна. Беше заредена с напрежение, с тайни.
Заключих вратата след тях. Обърнах резето. Отидох в кухнята и си налях чаша вода с трепереща ръка.
Седнах на масата. До скъпата рокля.
Извадих кутията.
Нямаше ключ. Огледах я от всички страни. Беше красива, но заключена. Пробвах да я отворя с фиба, с нокторезачка. Нищо.
Тогава забелязах нещо. На дъното. Малък, почти незабележим надпис, гравиран в дървото. Не беше име. Беше дата.
Датата на сватбата на баба и дядо.
Но не беше. Беше сбъркана. Денят и месецът бяха същите, но годината… Годината беше три години преди тя изобщо да се е запознала с дядо ми.
Какво означаваше това?
Огледах стаята. Очите ми се спряха на стария стенен часовник с кукувичка, подарък от сватбата им. Беше спрял. Винаги спираше.
Отидох до него. Нагласих стрелките на часа, който сочеше спрялото време. Десет и десет. Нищо.
Тогава погледнах датата на кутията отново. И ме осени.
Това не беше дата. Това беше комбинация.
Върнах се до секцията. Там имаше една малка, стара енциклопедия в няколко тома. Дядо ми я обожаваше. Приближих се. Гравираните цифри на кутията бяха четири.
Том 4. Страница… не, не беше страница. Беше комбинация.
Погледнах кутията отново. Беше комбинация за катинар. Но тук нямаше катинар.
Тогава видях малката дупчица отстрани. Това не беше ключалка за ключ. Беше…
Не. Не може да бъде.
Отидох до бюрото. В едно чекмедже, под купчина стари сметки, намерих това, което търсех. Малко ключе, като за кутия за бижута. Но то не пасна.
Отчаянието започваше да ме завладява.
Погледнах роклята. Коприната блестеше. Погледнах кутията. И тогава видях роклята отново. И перлената яка.
Едно от копчетата. На яката. Изглеждаше различно. Беше перла, като другите, но беше леко разхлабена.
Дръпнах я.
Тя не беше копче. Беше маскиран ключ. Толкова малък, че приличаше на бижутерски инструмент.
Тя беше купила роклята, за да скрие ключа? Не, това беше абсурдно.
Пъхнах малкия ключ в миниатюрната ключалка на кутията. Той се завъртя с леко щракване.
Кутията се отвори.
Глава 4: Съдържанието
Сърцето ми спря. Поех дълбоко дъх. Вътре нямаше злато. Нямаше бижута.
Миришеше на стари писма.
Най-отгоре лежеше USB флаш устройство. Обикновено, черно, пластмасово.
Под него имаше пачка писма, вързани с избеляла синя панделка.
А на самото дъно, сгънат на четири, лежеше официален документ.
Извадих първо документа. Разгънах го. Беше договор.
Договор за заем.
Сключен преди петнайсет години. Между Невена, в качеството си на заемодател, и…
Асен. Вуйчо ми. В качеството си на заемател.
Сумата ме накара да приседна. Беше астрономическа. Беше сума, с която можеш да започнеш сериозен бизнес. Сума, която със сигурност беше в основата на неговата „империя“.
Накрая на договора, с малък, но твърд почерк, беше записана клауза. Лихвата. И срокът на погасяване.
Срокът беше изтекъл. Преди десет години.
Асен не беше върнал нито стотинка.
Той не просто беше богат. Той беше длъжник. На собствената си майка. А сега, след смъртта й, той беше длъжник на… наследниците й. На мен. И на майка ми.
Ето защо търсеше „старите договори“. Той не е искал да ги намери. Искал е да ги унищожи.
Той не е знаел къде са. И е предполагал, че са в апартамента.
И тогава осъзнах нещо друго. Ако той дължеше толкова много пари на баба ми, защо тя е писала в чата, че няма пари „до пенсия“? Защо не е поискала от него?
Защото е знаела, че той няма да й даде. Защото той я е игнорирал от години.
Парите, които тя поиска… те не са били за роклята. Роклята е била… театър.
Извадих пачката с писма. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва развързах панделката.
Почеркът беше елегантен, мъжки, но не беше на дядо ми.
„Скъпа моя Невена…“
Зачетох. И стомахът ми се преобърна.
Това бяха любовни писма. Страстни, болезнени, изпълнени с копнеж и вина.
„…знам, че и двамата имаме семейства. Знам, че това, което правим, е грях пред хората. Но не мога да спра да мисля за теб. Срещата ни в малката квартира беше…“
Изневяра.
Моята баба, тихата, достолепна Невена, която винаги говореше за дядо като за светец, е имала таен, дългогодишен роман. С женен мъж.
Подписът накрая беше само „Стефан“.
Скрит живот. Цял един скрит живот, заключен в дървена кутия.
И накрая, флашката.
Поколебах се. След договора за заем и любовните писма, не бях сигурна, че искам да знам какво има на нея. Но трябваше.
Пъхнах я в лаптопа си, който бях донесла в раницата си.
Имаше само един файл. Видео.
Клипът започна. Беше баба Невена. Седеше на същия стол, на който бях аз. Изглеждаше бледа, уморена, но очите й бяха ясни и твърди. Беше го заснела преди няколко дни.
„Лилия“, каза тя, сякаш знаеше, че точно аз ще гледам това. „Ако гледаш това, значи ме няма. И значи си намерила кутията.“
Тя пое дъх.
„Нямам много време. Искам да знаеш няколко неща. Парите, които поисках… знаех, че никой няма да отговори. Освен теб. Това беше моят начин да… да ти предам това. Кутията. Ти плати за истината, детето ми.“
Сълзите започнаха да се стичат по бузите ми.
„Асен… той е празен човек, Лилия. Цялото му богатство е построено върху парите на баща му, твоя дядо. Аз му ги дах назаем след смъртта му, за да „спаси“ семейния бизнес. Той го спаси, като изхвърли сестра си, майка ти, от него. И никога не върна нищо. Договорът е в кутията. Той ще се опита да го унищожи. Не му позволявай.“
Значи враждата между майка ми и вуйчо ми… тя е била заради това. Предателство. А баба е допуснала това.
„Майка ти, Маргарита…“, продължи баба, сякаш четеше мислите ми. „Тя мисли, че съм предпочела сина си. Може би бях сляпа. Може би исках да повярвам в него. Тя никога не ми прости. И има право. Може би този договор ще оправи нещата. Или ще ги унищожи напълно.“
Тя замълча за миг, гледайки встрани.
„Писмата…“, каза тя тихо. „Те са моят живот. Или поне частта от него, която беше само моя. Стефан беше… той беше моята грешка и моето спасение. Не се гордея, но и не съжалявам. Изгори ги, Лилия. Те не са за този свят. Те бяха само за мен.“
Тя въздъхна дълбоко.
„Има и още нещо. Затова всъщност правя това. Не е за Асен. Не е за Маргарита. За Деян е.“
Братовчед ми. Призракът в ъгъла.
„Деян има проблеми. Големи проблеми. Той не е в университета от месеци. Задлъжнял е. Хазарт. Взел е пари назаем от грешните хора. Те го заплашват. Той ми призна всичко преди седмица. Искаше да му дам пари. Но аз нямам. Асен му отказал. Баща му, който има милиони, му отказал.“
Тя ме погледна право в камерата.
„Парите, които поисках, Лилия… бяха за роклята. Да. Исках да си отида красива. Това беше моята малка суета. Но парите от договора на Асен… те не са за мен. Те не са и за майка ти. Те са за Деян. Трябва да го спасиш. Но не като му дадеш парите. Трябва да използваш договора, за да накараш Асен той да плати дълговете на сина си. Трябва да го принудиш да бъде баща.“
Тя се закашля. Изглеждаше толкова крехка.
„Те ще се опитат да ти вземат всичко, Лилия. Ще те нарекат лъжкиня. Ще се опитат да те смачкат. Не им вярвай. Апартаментът… той е на мое име. Но имам… имам ипотека върху него.“
Замръзнах.
„Взех кредит“, прошепна тя в камерата. „Преди няколко месеца. За да платя първия дълг на Деян. Мислех, че ще е само веднъж. Банката ще вземе апартамента, ако вноските не се платят. Документите са…“
Видеото прекъсна.
Батерията на камерата беше паднала.
Стоях в тишината. Ипотека. Дълг на Деян. Любовни писма. И договор за милиони.
Баба ми не беше починала просто така. Тя беше детонирала бомба и ми беше връчила часовниковия механизъм.
Глава 5: Първият сблъсък
Прекарах следващите няколко часа в трескава дейност. Прибрах лаптопа, флашката и договора дълбоко в чантата си. Писмата на Стефан пъхнах в джоба на якето си. Роклята и обувките прибрах грижливо в гардероба. Нямаше да им дам повод да говорят за „прахосничеството“ й.
Обадих се на погребалната агенция, която леля Данче беше споменала. Уредих нещата. С последните пари в сметката си платих капарото.
Трябваше ми адвокат. Веднага.
Спомних си за Павел. Стар съученик, който винаги беше твърде идеалистичен за собственото си добро. Беше отворил малка кантора, която се занимаваше предимно с безнадеждни каузи. Той беше единственият, на когото можех да се доверя.
Намерих номера му.
„Павел? Здравей, Лилия се обажда… от гимназията.“
„Лилия! Уау, здравей. Не съм те чувал от години. Как си? Всичко наред ли е?“
„Не, Павел. Изобщо не е наред. Баба ми почина. И… имам нужда от адвокат. Веднага. Въпрос на живот и смърт е. Почти.“
Той усети паниката в гласа ми. „Къде си? Идвам.“
Срещнахме се в едно малко кафене близо до апартамента на баба. Не исках да го водя там. Разказах му всичко. За чата. За парите. За смъртта. За идването на семейството. И му показах копието на договора. (Бях го снимала с телефона си, преди да прибера оригинала.)
Павел гледаше телефона ми с широко отворени очи.
„Лилия, това… това е динамит. Този договор е абсолютно законен. И е изискуем. С лихвите, натрупани за десет години… вуйчо ти дължи на наследството на баба ти…“ Той бързо смяташе на телефона си. „Той й дължи състояние. Повече, отколкото вероятно има.“
„Точно така“, казах аз. „И той знае, че аз го имам. Или поне се досеща.“
„Искаш да заведем дело?“
„Искам да го накарам да плати дълговете на Деян. И да върне на майка ми това, което й е отнел. И да спаси апартамента на баба от банката.“
Павел се облегна назад. „Това не е просто дело, Лилия. Това е война. Този Асен… той е бизнесмен. Той има адвокати. Истински, зли адвокати. Не като мен. Аз съм…“
„Идеалист“, довърших аз. „Затова ти се обадих. Нямам пари да ти платя, Павел. Не и сега. Но ако спечелим…“
„Не става дума за парите“, прекъсна ме той. „Става дума за това, че той ще те унищожи. Ще се опитат да те дискредитират. Ще кажат, че си фалшифицирала договора. Че си откраднала кутията.“
„Знам. Готова съм.“
Той ме погледна дълго. „Добре. Ще го направя. Първо, трябва да задействаме процедурата по наследството. Трябва да изискаме официален опис на активите. И да обявим този договор пред нотариуса. Второ, трябва да се свържеш с Деян. Тихо. Преди баща му да му е забранил да говори с теб.“
„И трето“, добавих аз. „Трябва да разбера коя е банката и какъв е размерът на ипотеката върху апартамента.“
„Точно така. Времето е от решаващо значение.“
Точно тогава телефонът ми иззвъня. Беше Асен.
Дадох знак на Павел да мълчи. Вдигнах.
„Къде си?“, изръмжа той, без предисловия.
„Навън. Организирам погребението, което вие отказахте да платите.“
„Слушай ме внимателно, хлапачке. Тази кутия. Не ме интересуват сантименталните глупости в нея. Интересува ме един стар документ, който може би е вътре. Чисто сантиментална стойност. За мен.“
Лъжеше. И двамата го знаехме.
„Не знам за какво говориш, вуйчо.“
„Не си играй с мен, Лилия! Този документ е мой! Собственост на фирмата! Ако не ми го върнеш до довечера, ще изпратя адвоката си. И ще те обвиня в кражба.“
„Обвинявай ме. Ще се видим в съда. Между другото, наех си адвокат. Казва се Павел. Той ще се свърже с твоите хора.“
От другата страна на линията настъпи тишина. Чуваше се само тежкото му дишане.
„Ти…“, започна той, гласът му трепереше от ярост. „Ти не знаеш какво правиш. Ще съсипеш семейството.“
„Ти си го съсипал преди десетилетия, Асен. Аз просто паля лампата.“
Затворих.
Ръцете ми трепереха. Павел ме гледаше с възхищение и ужас. „Е, Лилия. Ти току-що обяви война.“
„Не“, поправих го. „Тя ми я обяви. Аз просто отвръщам на удара.“
Глава 6: Скритият живот на Деян
Трябваше да намеря Деян. Бързо.
Обадих му се. Телефонът му беше изключен. Опитах отново. Същото.
Отидох до квартирата му, близо до университета. Хазяинът, възрастен кисел мъж, ми каза, че Деян не се е прибирал от два дни.
„Той не е в университета“, казах на Павел, докато вървях бързо по улицата. „Хазяинът каза, ‘оня хубавец, студентът, дето го търсят едни мутри’.“
„Мутри?“, гласът на Павел беше напрегнат. „Става лошо, Лилия. Това не са просто хазартни дългове, това са… лихвари.“
„Къде може да е?“
„Където ходят хора, които ги е страх. Приятели. Или…“
„Или Кристина“, досетих се. Сестра му. Въпреки че беше повърхностна и студена, тя все пак му беше сестра.
Нейният апартамент. Луксозната кооперация с „невероятната гледка“, купена с онзи огромен кредит за жилище.
Хванах такси. Нямах пари за такси, но вече бях задлъжняла на себе си за месеци напред.
Портиерът в лъскавото фоайе ме изгледа презрително. Аз, с моите дънки и уморено лице, не се вписвах.
„Идвам при Кристина. Първа братовчедка съм й.“
Той се обади по интеркома. Чух пискливия глас на Кристина. „Кой? Лилия? Какво иска пък тя? Кажи й, че спя.“
„Госпожице, тя каза, че е спешно. За баба ви.“
Настъпи пауза. „Добре де, пусни я. Да се качва.“
Асансьорът беше огледален и свиреше Вивалди. Повдигна ми се.
Кристина ми отвори. Беше с халат от кашмир, с маска от авокадо на лицето.
„Какво има?“, изсъска тя. „Татко каза да не говорим с теб. Каза, че си… нестабилна.“
„Деян тук ли е?“
Маската на лицето й не можа да скрие паниката в очите й. „Не. Защо да е тук?“
„Кристина, не ме лъжи. Знам всичко. Знам за дълговете му. Знам за лихварите.“
Тя пребледня под зеленото. „Откъде…“
„Баба ми каза. Всичко. Тя се опита да му помогне. А сега аз ще се опитам.“
„Няма го!“, извика тя, малко по-силно от необходимото.
Точно тогава от една от вътрешните стаи се чу трясък. Счупена чаша.
Блъснах Кристина встрани и нахлух. Апартаментът беше огромен, в стерилно бяло и сиво. И в ъгъла на хола, свит на дивана, беше Деян.
Изглеждаше още по-зле. Беше плакал. До него имаше празна бутилка уиски.
„Деяне?“, казах меко.
Той вдигна поглед. Когато ме видя, лицето му се сгърчи. „Махай се, Лилия. Моля те. Остави ме.“
„Какво става? Колко дължиш?“
„Ти не разбираш!“, изкрещя той. „Те не са… те не са банка! Те ще ме… те ще ме убият! Казаха, че ако не платя до утре…“
„Кой?“, попита Павел, който беше на телефона, на високоговорител.
„Не знам! Едни хора. Татко… татко ми каза да се оправям. Каза, че това щяло да ми е за урок.“
„Баща ти е чудовище“, казах аз. „Кристина, знаеш ли кои са тези хора?“
Кристина трепереше. „Не. Той просто… започна да губи пари. Първо на покер онлайн. После… каза, че е взел ‘бърз кредит’. Но не е било кредит. Било е… от онези.“
„Колко?“, попитах отново.
Деян прошепна сумата. Беше ужасяваща. Беше достатъчна, за да купи малък апартамент.
„Баба ти“, казах аз, гледайки го право в очите. „Тя взе ипотека върху нейния апартамент, за да плати първия ти дълг.“
Деян ме погледна, неразбиращо. „Какво? Не… не, тя ми даде пари, да, но… ипотека? Тя каза, че са спестявания.“
„Лъгала е, за да те предпази. А ти си го направил отново.“
Той започна да ридае. Грозни, мъжки ридания, пълни със самосъжаление.
„Сега слушай ме“, казах твърдо. „Имам нещо, което може да накара баща ти да плати. Но ти трябва да ми помогнеш. Трябва да ми кажеш всичко. Имената. Сумите. Кога. Всичко.“
„Защо да ти вярвам?“, промърмори той. „Ти… ти си срещу татко.“
„Аз съм за теб, глупчо!“, извиках. „Баба ти умря, опитвайки се да те спаси! Аз съм единственият ти шанс.“
Кристина се намеси. „Лилия… ако татко разбере, че си тук…“
„Татко ти ще разбере много повече от това съвсем скоро.“ Обърнах се към Деян. „Изборът е твой. Или ми помагаш да те спася, или чакаш утре лихварите да дойдат.“
Деян ме гледаше дълго. Накрая кимна. „Ще ти кажа. Ще ти кажа всичко.“
Глава 7: Адвокатите и изневярата
Погребението беше малко. Бяхме аз, Павел, леля Данче и Деян.
Деян беше дошъл, въпреки забраната на баща си. Изглеждаше като човек, който е видял ръба на пропастта и се е върнал. Беше ми дал имената, датите, дори беше записал един от заплашителните телефонни разговори.
Маргарита, Асен и Кристина не дойдоха.
Майка ми ми изпрати съобщение: „Срам ме е от теб. Да се съюзяваш с адвокати срещу собственото си семейство. Баща ти беше прав за теб.“
Преглътнах болката.
След погребението, в кантората на Павел, започна същинската битка.
Както Павел беше предсказал, Асен беше изпратил своите „зли адвокати“. Водеше ги мъж на име Марков. Беше облечен в костюм за пет хиляди лева, имаше сребро в косите и очи на акула.
Срещата беше в конферентната зала на нотариуса, който щеше да се занимава с наследството.
„Господин Марков“, започна Павел, изглеждайки нелепо млад и идеалистичен до него. „Ние представляваме госпожица Лилия, внучка на покойната Невена. Искаме да представим пред нотариуса този документ, който е от съществено значение за определяне на масата на наследството.“
Той подаде копие от договора за заем.
Марков го погледна, без да променя изражението си. Сякаш гледаше списък за пазаруване.
„Това е… интересно“, каза той, гласът му беше гладък като олио. „И вие твърдите, че този… парцал… е автентичен?“
„Имаме оригинала. С подписа на вашия клиент и на покойната. Имаме и свидетели, които могат да потвърдят почерка й“, каза Павел.
Марков се засмя. „Свидетели? Кой? Тази истерична млада дама? Или може би съседката, която не вижда по-далеч от носа си? Моля ви се. Това очевидно е фалшификат.“
„Тогава да го дадем за графологична експертиза“, предложих аз.
Марков ме прониза с поглед. „Вие не говорите тук, млада госпожице. Вашият… защитник… говори.“
„Тя е мой клиент и говори, когато пожелае“, отвърна Павел. „Искаме незабавно запориране на фирмените сметки на господин Асен до изясняване на произхода на този дълг.“
Марков се изправи. Беше чист театър.
„Това е абсурдно! Опит за изнудване! Моят клиент ще ви съди за клевета, за фалшификация и за емоционален тормоз в момент на траур! Този заем, дори да е бил реален, което той не е, е с изтекла давност! Минали са десет години!“
„Не и ако заемателят е признавал дълга си през годините“, каза спокойно Павел. „А ние имаме доказателства, че той го е правил. Имаме и свидетел.“
„Кого?“, изсъска Марков.
„Деян“, казах аз. „Собственият му син. Който е чувал баща си и баба си да се карат за тези пари многократно. И който е готов да свидетелства.“
Лицето на Марков за пръв път трепна. Той не беше очаквал това. Предателство отвътре.
„Вие блъфирате“, каза той, но увереността му се беше пропукала.
„Даваме ви двайсет и четири часа“, каза Павел, изправяйки се. „Или клиентът ви сяда на масата за преговори, за да уредим този дълг, плюс ипотеката, която покойната е изтеглила заради внука си, или утре внасяме иска в съда. Заедно с аудиозапис на заплахите на лихварите, които търсят сина му. Сигурен съм, че данъчните и полицията ще се заинтересуват живо откъде идват тези пари и защо синът на ‘уважаван бизнесмен’ е затънал до уши в дългове към престъпния свят.“
Марков мълчеше. Той ни гледаше. Пресмяташе.
„Ще се свържа с вас“, каза той накрая и си тръгна.
„Спечелихме ли?“, попитах аз, когато той излезе.
„Не“, каза Павел, избърсвайки потта от челото си. „Просто купихме време. Сега той ще удари. И ще удари силно.“
Прибрах се в апартамента на баба. Бях изтощена. Трябваше да се погрижа за личните й вещи.
Седнах на дивана и писмата на Стефан изпаднаха от джоба ми. Бях забравила за тях.
„Изгори ги, Лилия.“
Извадих едно. Почеркът беше красив.
„…срещнахме се в парка днес. Ти беше с роклята на сини цветя. И за миг светът изчезна. Знам, че жена ми подозира. Знам, че съпругът ти е добър човек. Но как да спра сърцето си, Невена? Как да спра да те обичам…“
Плачех. За нея. За него. За изгубения им, таен живот. За моралните дилеми, които разкъсват хората.
Кой беше този Стефан?
Любопитството ме надви. В дъното на едно от писмата имаше адрес. „Малката квартира“. Беше в стар квартал, не много далеч.
Трябваше ли да отида? Не. Баба искаше да ги изгоря.
Но тогава видях последното писмо. Беше много по-ново. Отпреди няколко месеца.
„Невена, знам, че минаха десетилетия. Жена ми почина. Децата ми са пораснали. Аз съм сам. Ти си сама. Трябва да те видя. Моля те. Още съм на стария адрес. Чакам те. Твой завинаги, Стефан.“
Той е бил жив. Доскоро.
Трябваше да отида. Не знаех защо. Но трябваше.
Глава 8: Кредитът на Кристина и горчивината на Маргарита
Преди да отида при Стефан, трябваше да направя още две неща. Трябваше да разбера какво се случва с Кристина и да говоря с майка си.
Обадих се на Кристина. За моя изненада, тя вдигна. Гласът й беше дрезгав.
„Какво искаш, Лилия? Да се порадваш на нещастието ми ли?“
„Какво нещастие? Мислех, че Деян е при теб.“
„Той си тръгна. След като ти му напълни главата с глупости. Отиде при някакви твои приятели, нали? Да се ‘крие’. А баща ми… баща ми е бесен. Каза, че ще ни лиши от наследство. И мен, и него.“
„Ти нямаш какво да наследиш, Кристино. Вуйчо е затънал.“
Тя се разсмя истерично. „Ти не знаеш и половината, Лилия. Аз съм затънала! Аз и Ивайло… съпругът ми… ние се развеждаме.“
Това беше новина. „Какво? Защо?“
„Защото той ми изневери! С асистентката си! И сега иска половината апартамент. Този апартамент!“, гласът й се извиси. „А той е купен с кредит! Огромен кредит за жилище, който аз изплащам! Баща ми ми помогна с първоначалната вноска, но това е! Ако Ивайло вземе половината, аз ще трябва да го продам! Ще остана на улицата! А татко сега казва, че не може да ми помогне! Че ти си му запорирала сметките!“
„Аз не съм… Павел каза, че само…“
„Не ме интересува! Ти съсипа всичко! Надявах се баба да ми остави нещо. Поне златния пръстен. Да го продам. А то какво? Един апартамент под ипотека и един куп дългове! Мразя те, Лилия! Мразя те!“
Тя затвори.
Стоях, стиснала телефона. Богатството беше фасада. Луксозният живот на Кристина беше картонена къща, построена върху кредит за жилище и лъжи. И сега се сриваше.
Следващата спирка беше по-трудна. Майка ми.
Тя живееше в малък апартамент, пълен с огорчение. Когато отвори вратата, ме изгледа, сякаш бях боклук.
„Какво?“
„Мамо, трябва да поговорим.“
„Нямаме какво да си кажем. Ти избра страна. Избра мъртвата си баба пред живото си семейство.“
„Тя беше и твое семейство, мамо. Тя ти беше майка.“
„Тя не ми беше майка!“, изкрещя Маргарита. Лицето й беше червено. „Тя беше майка само на Асен! Чу ли ме? Само на него!“
Тя ме дръпна вътре и затръшна вратата.
„Знаеш ли какво стана, когато баща ти почина? Когато твоят ‘свят’ дядо умря?“, изсъска тя. „Той остави малък семеен бизнес. Магазин. И малко земя. Не беше много, но беше наше. На мен и на Асен. По равно. И знаеш ли какво направи ‘светицата’ Невена? Тя даде всичко на Асен. Всичките пари, цялата власт. ‘Той е мъж, той ще го управлява’, каза тя. ‘Ти, Маргари то, си омъжена, мъжът ти да те гледа’.“
Тя трепереше от гняв, натрупан с десетилетия.
„Асен взе всичко. Продаде земята, построи първата си кооперация с парите. А на мен? На мен ми даде един стар сервиз за чай. Това беше моето наследство! А тя? Тя стоеше и гледаше! Подкрепяше го! И сега ти идваш и ми говориш за нея? И мислиш, че ще застана на твоя страна срещу брат ми? Той може да е всичко, но той ми е брат! А ти… ти си просто дъщерята на баща си. Същата предателка.“
Това беше предателството. Коренът на всичко. Невена беше пожертвала дъщеря си заради сина си.
„Мамо…“, казах аз, гласът ми се беше смекчил. „Тя е знаела. Че е сгрешила.“
„Глупости!“
„Тя ми остави съобщение. На видео. Каза… каза, че ти си имала право. Каза, че е била сляпа.“
Маргарита спря. Погледна ме. „Лъжеш.“
„Не лъжа. И ми остави нещо. Нещо, което може да поправи нещата. Договор. Договорът за парите, които му е дала. Парите на дядо. Твоите пари. Той никога не ги е върнал. И сега ние можем да си ги вземем обратно. За теб, мамо.“
Тя ме гледаше дълго, лицето й беше бойно поле на съмнение, надежда и стара болка.
„Договор?“, прошепна тя.
„Да. И той е истински. И Асен го знае. И се страхува.“
Маргарита седна тежко на дивана. Тя не плачеше. Просто гледаше в стената.
„Твърде късно е“, каза тя накрая. „Дори и да е вярно. Дори и да вземем парите. Това няма да върне годините. Няма да изтрие унижението.“
„Може би не“, казах аз, сядайки до нея. „Но може би ще ти даде спокойствие. И ще спре Асен да наранява още хора. Като Деян.“
Разказах й за Деян. За дълговете. За ипотеката.
Когато свърших, тя ме погледна. В очите й имаше нещо ново. Решителност.
„Марков“, каза тя. „Адвокатът на Асен.“
„Да, какво за него?“
„Той не е просто негов адвокат. Той е негов съучастник. Те са заедно в строителния бизнес. От години. Ако Асен падне, Марков пада с него. Затова ще се бие мръсно.“
„Значи трябва да сме по-умни.“
„Трябва да намерим нещо, което да ги държи“, каза майка ми. „Нещо, което Марков не знае. Нещо, което само семейството знае.“
Тя се замисли.
„Фирмата на Асен“, каза тя. „Винаги е казвал, че е ‘чист’. Но аз знам, че не е. Имаше един… един инцидент преди години. На един от строежите му. Работник. Падна. И почина. Асен потули всичко. Плати на семейството. Но винаги съм се чудила…“
„Мамо, това е…“
„Това е твоето оръжие, Лилия. Намери семейството на този работник. Виж дали още ги е страх. Защото Марков беше човекът, който уреди ‘споразумението’.“
Ето я. Моралната дилема. Трябваше ли да ровя в смъртта на човек, за да спечеля дело за пари?
Но после си спомних за Деян. И за ипотеката. И за баба ми.
„Ще го направя“, казах аз. „Но първо, имам едно място, на което трябва да отида.“
Глава 9: Малката квартира
Адресът от писмото на Стефан ме отведе до стара, аристократична сграда в сърцето на града. Беше занемарена, но все още пазеше следи от минало величие.
Намерих номера на апартамента. Звъннах.
Вратата отвори мъж на моята възраст. Приличаше ми на някого, но не можех да се сетя откъде.
„Да?“, попита той.
„Аз… търся господин Стефан. Живее ли тук?“
Мъжът ме изгледа тъжно. „Дядо ми. Почина. Преди месец.“
Сърцето ми се сви. Преди месец. Точно, когато баба ми е получила последното му писмо.
„О, аз… съжалявам. Аз съм… внучка на негова стара приятелка. Невена.“
Очите на мъжа се разшириха. „Невена? Вие сте внучката на Невена? Боже мой. Влезте, моля ви.“
Апартаментът беше пълен с книги и картини. Беше… „малката квартира“. Мястото, където баба ми е била щастлива.
„Дядо ми…“, започна мъжът, докато ми наливаше чай. „Той говореше за нея до самия си край. Тя беше любовта на живота му. След като баба почина, той й писа. Надяваше се да се видят. Но тя така и не дойде. Той умря, чакайки я.“
„Тя… тя също почина“, казах тихо. „Преди няколко дни.“
Мъжът затвори очи. „Значи… са се срещнали. Най-после.“
Седяхме в мълчание.
„Аз съм Пламен“, каза той. „Внукът на Стефан.“
„Лилия.“
Разказах му. За писмата. Не за договора, не за семейните войни. Само за любовта.
„Той остави нещо за нея“, каза Пламен. „Надяваше се, че ще дойде. Каза, че ако не дойде тя, да го дам на ‘този, който дойде да пита за нея’. Мисля, че това сте вие.“
Той отиде до едно бюро и извади плик. Беше адресиран „За моята Невена“.
„Това е за вас“, каза той.
Отворих го. Вътре имаше само един лист хартия. И ключ за сейф.
На листа пишеше:
„Скъпа моя, ако четеш това, значи си дошла. Ако ли не, и някой друг го чете, значи вече ни няма. Всичко, което имах, беше заради теб. В този сейф е моята част от света. Тя е твоя. Винаги е била. Използвай я, за да бъдеш свободна. Твой завинаги, Стефан.“
Погледнах Пламен. „Какво е това?“
„Той беше… успешен мъж“, каза Пламен. „Инвеститор. Много дискретен. Натрупа състояние. Но никога не му се радваше. След смъртта на баба, той просто… чакаше. Мисля, че това е неговото завещание. Истинското му завещание. За нея.“
Богатство. Истинско богатство. Не фасадата на Асен.
„Това… това променя всичко“, прошепнах аз.
„Надявам се да е за добро“, каза Пламен.
Излязох от апартамента като в сън. В ръката си стисках ключ за сейф. Любовникът на баба ми й беше оставил състояние.
Но моралната дилема беше още по-голяма. Това бяха нейни пари. Не на семейството. Нейни.
Какво трябваше да направя?
Глава 10: Падението
Обадих се на Павел. „Имаме нов коз. Много по-силен. Но не знам дали трябва да го използваме.“
Разказах му за Стефан.
Павел мълчеше дълго. „Лилия, това са твои пари. Е, технически са на наследството, но тя би искала ти да ги имаш. Можем да платим ипотеката. Можем да платим дълговете на Деян. И да ти остане достатъчно, за да живееш спокойно до края на дните си. Можем да забравим за Асен и Марков.“
„Не“, казах аз. „Не мога. Това не е правилно. Асен трябва да плати за това, което е причинил. На Деян. На майка ми. На баба ми. Парите на Стефан… те са за нещо друго. Те са за… свобода. Но първо трябва да има справедливост.“
„Добре“, каза Павел. „Значи се връщаме на мръсния план. Работникът.“
Отне ми два дни. Два дни ровене в стари архиви, в новинарски сайтове, в социалните мрежи. Намерих го. Казваше се Димитър. Паднал от скеле преди осем години. Случаят е бил отразен като „злополука поради небрежност на работника“.
Намерих вдовицата му. Живееше в краен квартал, в панелка. Жена на име Анна.
Отидох при нея. Беше уплашена. Когато споменах името на Асен и Марков, тя почти ме изгони.
„Платиха ни“, каза тя. „Да мълчим. Заплашиха ни. Казаха, че ако кажем и дума, ще вземат децата ми.“
„От какво ги беше страх? Какво се случи всъщност?“
Анна се разплака. „Той… Димитър… каза, че скелето не е обезопасено. Казал го е на Асен. Лично. И на шефа на обекта. Казал им е, че е опасно. Че материалите са некачествени. А Асен му казал да си затваря устата и да работи, иначе е уволнен. И тогава… тогава падна.“
Това не беше злополука. Беше убийство по непредпазливост, прикрито.
„Готова ли сте да кажете това в съда?“, попитах аз.
Тя поклати глава. „Не. Страх ме е. Марков е… той е зъл човек.“
„Какво ще кажете, ако ви гарантирам, че Марков повече никога няма да ви притеснява? Ако ви гарантирам, че той ще влезе в затвора?“
Тя ме погледна. „Как?“
„Имам запис“, излъгах аз. „Запис, в който Марков обсъжда потулването на случая.“
Тя се поколеба. „Аз… аз имам нещо. Димитър… той записваше всичко. Имаше диктофон. Мислеше, че ще го уволнят, искаше да има доказателство. Мисля, че е записал разговора си с Асен. След смъртта му, Марков претърси всичко. Но мисля, че не го намери. Аз го скрих.“
Сърцето ми подскочи. „Къде е?“
Тя отиде до стария гардероб и извади кутия за обувки, пълна със стари вещи. Отвътре извади малък, стар диктофон.
„Не знам дали работи. И не знам какво има на него.“
Взех го. „Благодаря ви, Анно. Обещавам ви, че ще има справедливост.“
Срещата беше в офиса на Марков. Този път аз бях поискала срещата. Бяхме само аз, Павел, Асен и Марков.
Асен изглеждаше уморен. Бизнесът му наистина беше зле. Нашата заплаха за запор беше изплашила инвеститорите му.
„Какво искате?“, попита Марков. „Дойдохте да се предадете ли?“
„Дойдохме да ви предложим сделка“, каза Павел.
Аз поставих стария диктофон на масата.
Лицето на Асен пребледня. Марков го погледна. „Какво е това?“
„Това е миналото, господин Марков“, казах аз. „На един работник. На име Димитър. Помните ли го?“
Изражението на Марков се втвърди като гранит.
„На този запис“, продължи Павел, „е разговорът между господин Асен и Димитър. Разговорът, в който Димитър го предупреждава за необезопасеното скеле. И господин Асен му казва да мълчи.“
„Това е лъжа! Изнудване!“, извика Асен, скачайки на крака.
„Седнете!“, изкомандва Марков. Той ме гледаше. „И какво искате?“
„Много е просто“, казах аз. „Първо: Договорът за заем. Ще бъде признат и изплатен. Веднага. В полза на наследниците – мен и майка ми, Маргарита. Второ: Ипотеката върху апартамента на баба ми. Ще бъде погасена. Веднага. От вас, господин Асен. Трето: Дълговете на Деян. Към лихварите. Ще бъдат платени. Днес. Преди да му се е случило нещо. Четвърто: Ще подпишете споразумение с вдовицата на Димитър, Анна. Ще й осигурите доживотна пенсия, достатъчна да отгледа децата си в достойнство.“
Марков се засмя. „И вие си мислите, че този малък, стар диктофон…“
„О, записът не е само на диктофона“, прекъсна го Павел. „Той е качен на пет различни сървъра. И е изпратен на трима разследващи журналисти. Ако нещо се случи с нас, или ако не се съгласите до един час, те ще бъдат публикувани.“
Това беше блъф. Огромен блъф. Записът беше слаб, едва се чуваше. Но те не знаеха това.
Асен гледаше Марков. Марков гледаше мен.
„Вие сте дявол“, прошепна Марков.
„Не“, казах аз. „Аз съм просто внучка, която изпълнява последното желание на баба си. А тя искаше справедливост.“
Асен се свлече на стола. Беше победен.
„Подгответе документите“, каза Марков на Павел. „Ще платим.“
Глава 11: Завещанието
Няколко седмици по-късно се състоя четенето на официалното завещание. Беше формалност, тъй като всички основни въпроси вече бяха решени.
Асен беше платил. Беше му коствало почти всичко. Беше принуден да продаде дялове от фирмата си, да продаде луксозната си къща. Бизнесът му беше на ръба на фалита, но той беше спасил сина си. И беше платил за мълчанието си за смъртта на Димитър.
Кристина беше загубила апартамента си с „невероятната гледка“. Кредитът за жилище я беше смазал. Разводът й беше в ход. Беше се преместила в малка квартира под наем. Беше започнала работа като продавачка.
Деян беше влязъл в клиника за лечение на хазартна зависимост. Павел беше уредил среща с лихварите и беше платил дълга анонимно. Деян не знаеше, че парите са дошли от баща му. Той мислеше, че аз съм ги платила. И за пръв път в живота си беше истински благодарен.
Майка ми, Маргарита, получи своята част от договора. Огромна сума пари. Тя не си купи нищо. Просто плати дълговете си, напусна работа и отиде на дълга почивка. За пръв път от десетилетия я видях да се усмихва. Враждата й с Асен не беше приключила, но горчивината беше започнала да се оттича.
Аз стоях в апартамента на баба. Вече беше мой. Ипотеката беше платена.
Павел дойде. „Нотариусът потвърди. Всичко е приключено. Има и официално завещание. Тя е оставила всичко на теб. Апартамента, вещите… Има и бележка.“
Той ми подаде плик.
Вътре, с почерка на баба ми, пишеше:
„На Лилия. Ти единствена видя. Истината беше твоето наследство. Използвай я. А сега използвай и парите на Стефан. Не за отмъщение. Не за дългове. А за да бъдеш свободна. Купи си рокля, детето ми. Купи си красива рокля.“
Усмихнах се през сълзите.
„Какво ще правиш сега?“, попита Павел.
Погледнах ключа от сейфа, който лежеше на масата.
„Първо“, казах аз. „Ще отида до онази банка. И ще взема това, което ми принадлежи. Второ, ще основа малък фонд. На името на Димитър. За подпомагане на семейства, пострадали от трудови злополуки. И трето…“
„Трето?“
„Мисля да си купя една рокля. Тъмно синя. Копринена.“
Глава 12: Нови начала
Мина една година.
Светът се беше променил. Или по-скоро, аз се бях променила.
Апартаментът на баба Невена вече не миришеше на лавандула и стари книги. Миришеше на мен. На терпентин и маслени бои. Бях превърнала всекидневната в студио. Парите на Стефан ми бяха дали свободата, която баба ми беше искала за мен. Свободата да творя, без да се притеснявам за сметки.
Фондът на името на Димитър работеше. Павел го управляваше про боно. Бяхме помогнали на три семейства. Анна, вдовицата на Димитър, работеше там. Беше намерила ново призвание, помагайки на други в нейното положение. Справедливостта беше дошла късно, но беше дошла.
Майка ми се върна от пътуването си. Беше различна. По-спокойна. По-мека. Беше си купила малка къща на село. Гледаше домати. Говорехме си. Не всеки ден. Но когато го правехме, беше истинско. Тя ми разказа за детството си, за болката от предателството на Асен и Невена. Аз й разказах за писмата на Стефан. Тя не я осъди. Само каза: „Горката ми майка. И тя е била нещастна.“
Деян излезе от клиниката. Беше чист. Беше напълнял. Записа се отново в университета, но този път учеше психология. Искаше да помага на хора със зависимости. Срещахме се понякога на кафе. Той никога не говореше за баща си.
Кристина… Кристина беше най-голямата изненада. Загубата на луксозния живот, на кредита за жилище, на фалшивия й съпруг, я беше счупила. И после я беше изградила наново. Работеше в магазина и вечер учеше счетоводство. Беше свалила изкуствените мигли и скъпите дрехи. И изглеждаше по-красива от всякога. Дори се извини. За пръстена.
Асен. Бизнесът му се срина. Марков, в опит да спаси собствената си кожа, беше свидетелствал срещу него по друго дело за данъчни измами. Асен беше изгубил всичко. Богатството, което беше построил върху лъжи и дългове, се оказа пясъчен замък. Живееше под наем в същия квартал като Кристина. Не го бях виждала. Деян каза, че остарявал бързо.
Една вечер стоях на балкона на бабиния апартамент. Гледах града. Телефонът ми иззвъня. Беше Павел.
„Искаш ли да вечеряме?“, попита той.
„Разбира се“, казах аз.
Отидох до гардероба. Отворих го. Там, до моите изцапани с боя дънки, висеше една рокля.
Тъмно синя. Копринена. С малка перлена яка.
Бях я облякла само веднъж. На откриването на първата ми изложба.
Но не беше онази рокля. Не беше роклята на баба ми. Онази я бях дарила.
Това беше моята рокля. Купена с моите пари.
Обличайки я, аз не усещах тежестта на тайните, на дълговете, на предателствата. Усещах само лекотата на коприната.
Баба Невена беше поискала пари в семейния чат. Беше използвана и игнорирана. Но в смъртта си, тя беше дала на всички точно това, от което се нуждаеха.
На Асен – възмездие. На Маргарита – мир. На Деян – втори шанс. На Кристина – смирение.
А на мен?
Тя ми беше дала истината. А истината, както се оказа, беше просто друго име за свобода.