Студената сутрешна светлина се процеждаше през щорите от истинска дървесина, осветявайки частици прах, които танцуваха мързеливо в скъпия въздух на спалнята. Мартин закопчаваше маншетите на ризата си – риза, която струваше повече от месечната заплата на повечето хора. До него, в огромното легло, Ани седеше, загърната в копринен халат, и го наблюдаваше. Тишината между тях беше по-тежка от мраморната облицовка в антрето.
„Значи, това е окончателно?“ – гласът ѝ беше мек, но лишен от всякаква топлина. Беше като кадифе, опънато върху стомана.
Мартин въздъхна, без да се обръща. „Ани, говорихме за това. Това е сватбата на Петър. Той ми е като брат. Не мога да не отида.“
„А аз съм ти съпруга. Днес имам рожден ден. Тридесет и пети.“
„И ще го отпразнуваме утре. Ще ти купя каквото пожелаеш. Ще отидем където поискаш.“ Той най-после се обърна към нея. Беше красива, по онзи студен, поддържан начин, който изискваше време и пари. Но в очите ѝ имаше нещо… уморено. „Сватба има веднъж, а рожден ден — всяка година.“
Това беше репликата. Логичната, практична, убийствена реплика. Той я видя как трепва, сякаш я беше ударил. Но след миг, вместо сълзи или гняв, по устните ѝ плъзна усмивка.
Не беше щастлива усмивка. Нито тъжна. Беше нещо друго – загадъчно, примирено и може би дори леко подигравателно. Сякаш тя знаеше тайна, която той никога нямаше да разбере. Тази усмивка го смрази повече от всеки скандал.
„Добре, Мартин. Върви. Забавлявай се на сватбата.“
Той се поколеба. Нещо в тона ѝ го накара да се почувства виновен, но вината бързо беше изместена от раздразнение. Графикът му беше пълен. Имаше сделка, която висеше на косъм, бизнесът му с неговия партньор Людмил беше влязъл в рискована фаза. Бяха взели заеми, огромни заеми, за да финансират разширение, което все още не даваше резултати. Ипотеката върху тази къща, този паметник на успеха им, беше смазваща. Нямаше време за емоционални драми.
„Ще се върна късно“, каза той рязко. Грабна сакото си и ключовете за колата.
„Знам.“
Той спря на вратата и я погледна. Тя все още се усмихваше. Тази проклета, неразгадаема усмивка. Тя остана отпечатана в съзнанието му, докато той потегляше с мощната си кола, оставяйки я сама в огромната, тиха къща на нейния рожден ден.
Глава 2: Заветите
Сватбата беше пищна. Всичко крещеше за пари – от арките с живи цветя до оркестъра, който свиреше класическа музика. Мартин мразеше подобни събития, но Петър беше настоял. „Трябва да си там, човече. Ти си ми кум.“
Мартин стисна чашата с шампанско и се опита да се впише. Поздравяваше хора, чиито лица смътно помнеше от бизнес срещи. Той беше бизнесмен до мозъка на костите си; дори тук, той търсеше възможности, контакти, начини да укрепи разклатената си империя.
Зърна партньора си, Людмил, до една от шатрите. Людмил изглеждаше блед и по-притеснен от обикновено. Той го дръпна настрана.
„Какво става? Говори ли с кредиторите?“ – изсъска Мартин, докато младоженците се целуваха на фона на аплодисменти.
„Те не искат да чакат. Искат си парите до края на месеца. Мартин, ние затънахме. Онези заеми, които взехме… лихвите ни изяждат живи.“
„Успокой се. Ще измислим нещо. Винаги измисляме.“ Но Мартин усети как ледена пот избива по гърба му. Лъжеше. И двамата го знаеха.
Точно тогава Петър го повика. Време беше за клетвите. Мартин застана до него, опитвайки се да изобрази радост. Петър и новата му съпруга, Десислава, изглеждаха щастливи. Десислава беше млада, амбициозна и Мартин никога не я беше харесвал особено. Имаше нещо пресметливо в погледа ѝ.
„…в болест и в здраве…“
Мартин се замисли за Ани. За нейната усмивка. Вината го връхлетя отново, остра и неочаквана. Той бръкна в джоба си, за да провери телефона. Може би трябваше да ѝ се обади, да каже, че съжалява.
Точно тогава телефонът извибрира.
Не беше Ани. Беше непознат номер. Кратко, анонимно съобщение.
Той го отвори, докато Петър казваше „Да“. Очите му пробягаха по думите и светът около него изчезна. Музиката спря. Смехът заглъхна. Шампанското в ръката му се стори като олово.
„Съпругата ти е мъртва.“
Глава 3: Тишината
В продължение на няколко секунди Мартин просто стоеше. Думите пулсираха пред очите му, лишени от смисъл. Това беше шега. Ужасна, болна шега. Някой се опитваше да му съсипе деня.
Той трескаво набра номера на Ани.
„Телефонът на абоната е изключен или е извън обхват.“
Опита отново. Същото.
Сърцето му започна да блъска в гърдите му като уловена птица. Той се обърна, блъскайки една от шаферките.
„Мартин! Какво става? Речта!“ – извика Петър след него.
Мартин не отговори. Той тичаше. Тичаше през моравата, покрай изумените гости, към паркинга. Ръцете му трепереха толкова силно, че едва успя да вкара ключа в стартера.
Пътят към дома му никога не беше изглеждал толкова дълъг. Всеки светофар беше мъчение, всяка кола пред него – лично препятствие. Той се опитваше да си каже, че е грешка. Може би е излязла. Може би си е изпуснала телефона.
Но усмивката ѝ се върна при него. Онази знаеща, финална усмивка.
Когато зави по тяхната улица, видя светлините. Не празнични светлини. Сини и червени, въртящи се, прорязващи здрача. Полицейска кола. Линейка.
Той изскочи от колата, преди тя да е спряла напълно.
„Сър, не можете да минавате! Отдръпнете се!“ – един униформен полицай вдигна ръка.
„Това е моята къща! Какво става? Къде е жена ми?“
Полицаят го изгледа със съчувствие, което накара стомаха на Мартин да се свие. От къщата излезе мъж в цивилни дрехи, с уморено лице и проницателни очи.
„Господин Мартин? Аз съм Инспектор Димов. Съжалявам. Намерихме съпругата ви преди около час. Камериерката я е открила.“
„Тя… тя добре ли е? Какво се е случило?“ – но той вече знаеше отговора. Знаеше го от момента, в който прочете съобщението.
„Тя е починала, господине. Изглежда е паднала по стълбите. Но… ще трябва да останете тук. Имаме няколко въпроса.“
Мартин се облегна на колата си. „Паднала?“
Той влезе вътре. Всичко беше тихо. Прекалено тихо. На масата в трапезарията имаше торта. Недокосната. С тридесет и пет свещи, които никога нямаше да бъдат запалени.
И тогава го видя. На пода в основата на голямото, извито стълбище. Тъмно петно върху скъпия килим.
„Не“, прошепна той. „Не.“
Инспектор Димов го хвана за рамото. „Трябва да ми кажете къде бяхте днес, господине. От колко време ви няма?“
„Бях… бях на сватба.“ Мартин се задави с думите. „На най-добрия си приятел.“
„На рождения ден на жена ви?“ – попита тихо Димов.
И в този момент Мартин разбра. Той не беше просто опечален съпруг. Той беше основният заподозрян.
Глава 4: Разплитането
Разпитът се състоя в собствената му студена всекидневна. Всяка вещ, която бяха купили заедно с Ани, сега изглеждаше като мълчалив обвинител. Инспектор Димов беше методичен. Той задаваше едни и същи въпроси отново и отново, с леки вариации, търсейки пукнатина в историята на Мартин.
„Значи, имахте спор тази сутрин?“
„Не беше спор. Беше… несъгласие. Тя беше разочарована.“
„Достатъчно разочарована, за да се самоубие?“
Мартин вдигна глава. „Какво? Не! Ани никога не би… Вие казахте, че е паднала.“
„Падането е… странно. Позицията на тялото. Липсата на следи от подхлъзване. Разглеждаме всички възможности, господине.“ Димов си водеше бележки в опърпан тефтер. „Имаше ли застраховка живот?“
Въпросът увисна във въздуха, студен и остър. „Да, разбира се. И двамата имаме. Стандартна процедура. Заради ипотеката.“
„Огромна ипотека, доколкото разбирам. И бизнесът ви напоследък не върви добре, нали?“
Мартин замръзна. „Откъде знаете това?“
„Работа ми е да знам.“
Вратата се отвори с трясък и в стаята връхлетя млада жена. Очите ѝ бяха зачервени и подпухнали от плач, но в тях гореше огън. Беше Вера, по-малката сестра на Ани.
„Ти!“ – изкрещя тя, сочейки Мартин. „Ти го направи! Ти я уби!“
„Вера, успокой се. Това е ужасно недоразумение…“
„Недоразумение? Че я остави сама на рождения ѝ ден, за да отидеш да пиеш шампанско с онзи твой празноглав приятел? Тя ми се обади! Плачеше!“
„Тя… тя ти се е обадила?“ – Мартин усети как кръвта се оттича от лицето му.
„Да! Каза, че вече не издържа! Каза, че се страхува! Каза, че…“ Вера спря, поглеждайки към инспектора.
Димов се наведе напред. „От какво се страхуваше, госпожице Вера?“
Вера се поколеба. Тя беше студентка, учеше право в университета, и Мартин винаги я беше смятал за твърде сериозна и осъдителна. Сега виждаше в нея истинска заплаха.
„Тя каза, че Мартин е затънал. Че е направил нещо ужасно с бизнеса. Каза, че… че се страхува от партньора му. От Людмил.“
Мартин скочи. „Людмил? Това е абсурдно! Людмил няма нищо общо!“
„Тя ми каза, че е открила нещо“, продължи Вера, игнорирайки го и говорейки директно на Димов. „Някакви документи. Каза, че Ани е щяла да говори с адвокат. Тя… тя променяше завещанието си.“
Тишината, която последва, беше оглушителна.
„Променяла е завещанието си?“ – попита Димов, като погледът му не се откъсваше от Мартин.
„Искаше да остави всичко на мен“, прошепна Вера. „За да платя студентския си кредит и да се махна. Искаше да ме защити. От него.“
Алибито на Мартин беше желязно – стотици гости на сватбата го бяха видели. Но мотивът… Мотивът току-що беше сервиран на полицията в сребърен поднос. Богатство, застраховка, разпадащ се бизнес и съпруга, която се кани да го изхвърли от завещанието си.
Усмивката на Ани вече не изглеждаше загадъчна. Изглеждаше като предвестник на гибел.
Глава 5: Дългове и Демони
На следващия ден Мартин беше в офиса си, заобиколен от адвокати. Беше наел най-добрия – Адвокат Кръстев, мъж с репутация на акула и морал на… е, на скъпоплатен адвокат.
„Положението е следното, Мартин“, каза Кръстев, докато сипваше вода в кристална чаша. „Полицията те подозира. Силно. Смъртта на Ани вече не се разглежда като инцидент. Аутопсията е показала… несъответствия.“
„Несъответствия?“
„Следи от силно успокоително в кръвта ѝ. Достатъчно, за да я дезориентира, да я накара да падне. Но не достатъчно, за да я убие само по себе си. Падането я е довършило. Въпросът е кой ѝ е дал лекарството?“
Мартин се хвана за главата. „Аз не съм! Аз бях на сватбата!“
„Да, алибито ти за момента на смъртта е добро. Но лекарството е можело да бъде дадено часове по-рано. Например, в сутрешното ѝ кафе.“
Мартин си спомни сутринта. Тишината. Студената чаша кафе, която Ани държеше. Нейната усмивка.
В този момент вратата на офиса се отвори и влезе Людмил. Изглеждаше така, сякаш не беше спал от дни.
„Мартин! Трябва да говорим. Сам.“
Адвокат Кръстев вдигна вежда, но излезе.
„Какво, по дяволите, си направил, Людмил? Вера каза на полицията, че Ани се е страхувала от теб!“
Людмил се свлече на един стол. „Аз… аз не знам какво да правя. Свършено е с нас.“
„Какво искаш да кажеш?“
„Онези заеми. Те не бяха от банка, Мартин. Ти знаеше, че са рискови, но не знаеше колко. Те са от хора, които си чупят краката за забавление. И Ани… тя разбра.“
„Какво е разбрала?“ – попита Мартин с леден глас.
„Преди седмица дойде в офиса. Търсеше те. Аз бях на среща. Тя видяла едни документи на бюрото ми. Фалшиви документи. Аз… аз фалшифицирах подписа ѝ. Като гарант за един от заемите.“
Мартин се почувства така, сякаш подът под него се разтваря. Предателство. Това беше пълно предателство.
„Ти си използвал жена ми?“
„Трябваха ни парите, Мартин! Ти ме притискаше за резултати! Тя дойде при мен вчера сутринта, след като ти тръгна. Беше бясна. Заплаши, че ще отиде в полицията. Не само за фалшификата, а и за всичко. За укриването на данъци, за схемите…“
Людмил имаше мотив. По-силен от този на Мартин.
„Ти ли я уби, Людмил? Даде ли ѝ нещо, за да я накараш да млъкне?“
Людмил вдигна глава, а в очите му имаше истински ужас. „Не! Кълна се! Да, заплашвах я, казах ѝ да не се меси, но никога не бих… Мартин, аз съм уплашен! Кредиторите ни търсят. И сега полицията…“
В този момент Мартин осъзна, че е в капан. От една страна, полицията го смяташе за убиец заради парите от застраховката. От друга, неговият партньор току-що му беше признал за престъпление, което даваше на Ани всички основания да ги унищожи и на него всички основания да я спре.
И някъде там, извън всичко това, беше един непознат номер, изпратил съобщението.
Адвокат Кръстев почука и влезе отново. „Имаме още един проблем. Инспектор Димов току-що е получил съдебна заповед за претърсване на офиса ви. Има и граждански искове. Започват съдебни дела. Кредиторите ви съдят. Бизнесът ви официално е мъртъв, Мартин. Също като съпругата ти.“
Глава 6: Скритият Живот
Следващите дни бяха мъгла от разпити, погребения и празни погледи. Мартин се чувстваше като призрак в собствения си живот. Медиите бяха надушили кръв – богат бизнесмен, чиято съпруга умира мистериозно, докато той е на пищна сватба.
Вера беше навсякъде. Беше се преместила в къщата за гости, „за да е близо до вещите на сестра си“, но Мартин знаеше, че тя го наблюдава. Нейната скръб се беше превърнала в студена, методична ярост. Тя използваше правните си познания от университета, за да преглежда всеки документ, който намираше.
Една вечер, неспособен да спи, Мартин се озова в кабинета на Ани. Място, където рядко влизаше. Беше подредено, безупречно, точно като нея. Но имаше нещо, което не се връзваше. Зад една от картините на стената, той напипа нещо твърдо. Сейф. Малък, стенен сейф, за който той не знаеше.
Отне му час да познае комбинацията. Рожденият ден на Вера.
Вътре имаше само едно нещо. Малък, кожен бележник. Дневник.
Ръцете му трепереха, докато го отваряше. Почеркът на Ани беше елегантен и ясен. Първите страници бяха пълни с баналности – вечери, благотворителни събития, оплаквания от времето.
Но след това тонът се промени.
„Мартин отново закъснява. Понякога се чудя дали изобщо забелязва, че съм тук. Чувствам се като още една скъпа вещ в колекцията му. Нещо, което трябва да се поддържа и показва, но никога да не се използва.“
Той преглътна. Вината беше като физическа болка. Прелистваше страниците по-бързо.
„Людмил беше тук днес. Има нещо в този човек, което ме плаши. Очите му са празни. Той гледа на Мартин като на инструмент.“
После дойде запис отпреди три месеца.
„Днес видях Мартин. Той не знаеше, че съм там. Беше в онзи ресторант в центъра. С нея. Ивайла. Смееха се. Той я докосваше по начин, по който не ме е докосвал от години. Знаех си. Поне не беше изненада. Беше просто… потвърждение.“
Ивайла. Служителка от отдела по маркетинг. Беше станало само няколко пъти. Беше глупаво, безсмислено. Ани е знаела. Знаела е през цялото време.
Онази усмивка. Тя не беше само заради рождения ден. Беше заради всичко.
Мартин продължи да чете, сърцето му се свиваше.
„Той мисли, че съм глупава. Мисли, че не виждам как парите изтичат. Открих документите. Фалшификатът. Людмил е използвал името ми. Те са затънали много по-дълбоко, отколкото Мартин си признава. Тези хора, от които са взели пари… те не са банкери.“
И тогава, последният запис. От сутринта на смъртта ѝ.
„Той избра сватбата. Разбира се, че я избра. Каза ми, че сватба имало веднъж. Иронията. Казах му да върви. Нека върви. Днес всичко приключва. Говорих с Вера. Отивам при адвокат следобед. След това ще се срещна с един човек. Частен детектив. Той намери нещо голямо. Нещо, което свързва Людмил с някой, когото Мартин никога не би заподозрял. Не ме е страх от Мартин. Той е просто слаб. Страх ме е от другите. Но трябва да го направя. За Вера. И за себе си.“
Мартин затвори дневника. Изневяра. Фалшификации. Частен детектив. Ани е водела скрит живот, паралелен на неговия – живот, в който тя не е била жертва, а боец.
Тя не е паднала. Не се е самоубила.
Убили са я.
И той беше сигурен, че знае кой. Людмил. Трябва да е бил Людмил, за да я спре да отиде при адвоката.
Но последната фраза го смрази: „…някой, когото Мартин никога не би заподозрял.“
Глава 7: Предателства
Мартин нахлу в апартамента на Людмил като фурия. Намери го да опакова куфар.
„Ти!“ – изрева Мартин, блъскайки куфара на пода. Дрехите се разпиляха. „Ти си я убил!“
Людмил се опита да го отблъсне, но Мартин беше по-силен, подхранван от адреналин и вина. Той го притисна към стената.
„Тя е знаела, Людмил! За фалшификата! За всичко! Имала е детектив!“
Паниката в очите на Людмил беше осезаема. „Не знам за какво говориш! Пусни ме!“
„Ти си я отровил! Дал си ѝ нещо сутринта, след като си тръгнах! Ти си я заплашвал!“
„Не съм я докосвал!“ – изкрещя Людмил, а гласът му се пречупи. „Да, заплаших я! Казах ѝ да си мълчи, или всички ще потънем! Но не съм я убил! Аз… аз дори не бях в града! Трябваше да отида да успокоя кредиторите в провинцията. Имам разписки от бензиностанции! Имам свидетели! Върнах се точно за сватбата!“
Мартин се отдръпна, объркан. Людмил изглеждаше искрено ужасен. Ако не беше той, тогава кой?
„Детективът“, каза Мартин, повече на себе си. „Тя е щяла да се срещне с детектив. Той е открил нещо.“
„Мартин, трябва да се махаме. Тези хора… те не се шегуват. Те знаят, че Ани е знаела. Може би те са я…“
„Кои са те?“
Преди Людмил да отговори, на вратата се почука. Силен, авторитетен звук.
Беше Инспектор Димов. И не беше сам.
„Господин Людмил, арестуван сте по подозрение за финансови измами, фалшификация и съучастие в убийството на Ани.“
Докато му слагаха белезниците, Людмил погледна Мартин с дива паника. „Не бях аз, Мартин! Кажи им! Не бях аз!“
Мартин стоеше като вцепенен. Людмил беше арестуван. Но той не се чувстваше облекчен. Усещаше, че нещо липсва. Беше твърде лесно.
„Инспекторе“, каза Мартин тихо. „Людмил може да е измамник, но не е убиец. Той има алиби.“
Димов се обърна към него. „Алибито му го покрива за сутринта. Но аутопсията даде нови резултати. Успокоителното е било… специфично. Рядко. Не е нещо, което се купува от аптека. Изисква се рецепта или достъп до специализирани лаборатории.“
В този момент телефонът на Мартин иззвъня. Беше Вера.
„Мартин, ела веднага в къщата. Мисля, че намерих нещо. В компютъра на Ани. Става въпрос за сватбата.“
Глава 8: Сделката
Когато Мартин пристигна, Вера седеше пред лаптопа на Ани, заобиколена от разпечатки. Очите ѝ блестяха.
„Знаех си“, каза тя. „Знаех си, че Людмил е само пионка. Ани е наела този детектив да проследи парите. Не само заемите, а всички пари.“
Тя обърна екрана. Беше отворена банкова сметка. Офшорна.
„Това е докладът на детектива. Ани го е получила сутринта преди… преди да умре. Виж преводите. Малки суми, изтичащи от фирмата ви от месеци. Людмил ги е прикривал като разходи.“
„Това го знам. Той е крадял от мен.“
„Не. Той не е крадял от теб. Той е крадял за някой друг. Виж кой е получателят.“
Тя посочи име на фирма. „Верде Груп“. Мартин никога не беше я чувал.
„Детективът е прокопал по-дълбоко“, продължи Вера. „Това е куха компания. Но виж кой е управител. Кой е подписал документите за регистрация.“
Тя увеличи изображението на един подпис.
Сърцето на Мартин спря. Той познаваше този подпис. Беше го виждал на договора си за кум.
Петър.
„Не…“ прошепна Мартин. „Невъзможно. Петър? Той ми е най-добрият приятел.“
„Той ти е най-добрият приятел, който току-що се ожени за жена, чийто баща е собственик на конкурентна строителна фирма“, каза Вера студено. „Ани е открила, че Людмил и Петър систематично са източвали компанията ти. Те са те банкрутирали, Мартин. Петър е използвал вътрешната информация, която ти си му давал, и парите, които Людмил е крал, за да спечели онези търгове, които ти изгуби миналия месец.“
Мартин седна тежко. Сватбата. „Той трябваше да е сигурен, че съм там“, каза той, осъзнавайки. „Това беше алибито му. Той е организирал цялата сватба около това. За да съм до него. За да бъда видян.“
„Ани е щяла да се срещне с детектива в пет следобед“, каза Вера, а гласът ѝ трепереше. „Тя е щяла да получи последните доказателства. Петър е знаел. Трябвало е да я спре.“
„Но как?“ попита Мартин. „Той беше с мен цял ден.“
„Той не е действал сам.“
Вера отвори друг файл. Профил в социална мрежа. Беше на Десислава, новата съпруга на Петър. В биографията ѝ пишеше: „Старши фармацевт в „Хигия Фарма“.
„Специализирани лаборатории“, прошепна Мартин, спомняйки си думите на Димов. „Тя му е дала отровата.“
„И тя е имала възможност“, добави Вера. „Ани я спомена в дневника си. Десислава се е отбила онази сутрин. Неканена. Казала, че носи „подарък за рождения ден“, за да се „сдобрят“, защото Ани не отивала на сватбата. Трябва да е било тогава. Сложила го е в кафето ѝ. Ани се е усмихнала на теб, Мартин, защото си тръгвал да празнуваш с мъжа, който е наредил убийството ѝ.“
Глава 9: Истината на Усмивката
Мартин и Вера занесоха всичко на Инспектор Димов. Разследването се завъртя с мълниеносна скорост. Людмил, изправен пред доживотен затвор, пропя. Потвърди всичко.
Петър беше мозъкът. Той бил този, който подтикнал Мартин и Людмил да вземат рискованите заеми. Той бил този, който ги свързал с лихварите – които се оказали подставени лица на бащата на Десислава. Беше дълга игра. Петър искаше да унищожи Мартин, да вземе бизнеса му и да се издигне в очите на новия си тъст.
Ани беше просто пречка. Умна пречка, която разбра всичко твърде бързо.
Десислава беше съучастник. Тя беше осигурила успокоителното – рядка субстанция, използвана в лабораторни тестове, почти невъзможна за проследяване. Дала го е на Ани онази сутрин, под претекста, че е „билкова добавка против стрес“.
Знаели са, че лекарството ще подейства бавно. Знаели са, че Ани ще се почувства зле, ще се дезориентира. Знаели са за голямото стълбище. Просто трябвало да изчакат.
Най-страшното от всичко беше съобщението.
Димов проследи анонимния номер. Беше предплатена карта, купена в брой седмица по-рано. Но сигналът беше засечен. Телефонът е бил включен само веднъж, за да изпрати това съобщение.
Бил е включен в района на сватбеното тържество.
„Той го е изпратил“, каза Мартин с празен глас. „Петър го е изпратил. Точно след клетвите. Той искаше аз да знам. Искаше да знае, че докато той се е клел във вярност, аз съм избрал него пред нея. Това е била неговата… неговата шега.“
Арестът се състоя на летището. Петър и Десислава се опитваха да избягат на меден месец, от който не смятаха да се връщат.
Когато Димов сложи белезниците на Петър, той не изглеждаше изненадан. Само уморен. Той погледна Мартин, който стоеше зад полицаите.
„Тя беше твърде умна за теб, Мартин“, каза Петър. „И твърде умна за себе си. Трябваше да си останеш с моята програма.“
„Защо, Петре? Бяхме братя.“
Петър се изсмя, студен и празен смях. „Бизнесът не е братство. Ти винаги забравяше това. Ти имаше всичко – къщата, парите, перфектната съпруга. А аз трябваше да се боря за всяка троха. Е, сега ти нямаш нищо.“
Той беше прав.
Глава 10: Наследството
Измина една година.
Съдебните дела бяха грозни и публични. Петър и Десислава получиха доживотни присъди. Людмил получи десет години за финансовите измами и съучастието, след като свидетелства срещу тях.
Бизнесът на Мартин беше изчезнал, погълнат от кредиторите и конкуренцията. Фирмата на бащата на Десислава беше принудена да обяви фалит заради скандала.
Мартин продаде къщата. Едва успя да покрие огромната ипотека и дълговете, останали от Людмил. Застраховката на Ани, иронично, отиде почти изцяло за покриване на заемите, които Петър ги беше накарал да вземат.
Той се премести в малък, нает апартамент в покрайнините.
Вера завърши университета. Тя беше тази, която наследи личните вещи на Ани и малкото пари, които сестра ѝ беше успяла да скрие. Тя никога повече не говори с Мартин. За нея той винаги щеше да бъде мъжът, който не беше там. Мъжът, чието безразличие беше създало вакуума, в който се бяха развили чудовищата.
Мартин намери работа. Обикновена, чиновническа работа в малка фирма. Никой не искаше да наеме бивш главен изпълнителен директор, чието име се свързваше с убийство и финансов колапс.
Днес беше денят.
Мартин стоеше в празния си апартамент. Слънцето залязваше. На масата пред него имаше малка торта. Той я беше купил от кварталната сладкарница.
Запали една свещ. Тридесет и шест.
Той се взираше в пламъка, а в съзнанието му изплува само едно нещо.
Усмивката на Ани.
Сега той най-накрая я разбираше. Не беше тъга. Не беше гняв. Не беше дори прошка.
Беше съжаление.
Тя го беше съжалявала. Защото в онзи момент, докато той, сляп и арогантен, ѝ обясняваше логиката на избора си, тя вече знаеше всичко. Знаеше, че той не просто отива на сватба. Той отиваше да празнува с мъжа, който активно го унищожаваше. Той отиваше да вдигне тост за жената, която я беше отровила същата сутрин.
Тя знаеше, че той е глупак, хванат в капан, който сам си е изградил. А тя беше единствената, която се опитваше да го измъкне, и точно затова умираше.
„Сватба има веднъж“, беше казал той.
Мартин затвори очи.
„А рожден ден — всяка година.“
Той духна свещта и остана да седи в тъмнината.