Студената, флуоресцентна светлина на офиса сякаш жужеше в унисон с подигравката. Дванадесет години. Дванадесет години от живота ми, прекарани в тази сграда, взирайки се в екрани, пропускайки рождени дни, отлагайки почивки. Дванадесет години вярност, която се изпари в мига, в който видях фиша за заплатата на Десислава.
Тя беше тук от шест месеца. Аз я наех. Аз я обучих. Аз отговарях на хилядите ѝ въпроси, търпеливо ѝ показвах тънкостите, които бях овладявал с години. А сега, черно на бяло, нейният базов доход беше с двадесет процента по-висок от моя.
Стомахът ми се сви на възел, не от гняв, а от студено, почти клинично унижение. Вратата на кабинета на Кирил беше открехната. Той говореше по телефона, смееше се гръмко на нещо. Изчаках. Когато затвори, почуках и влязох, без да чакам покана.
Той вдигна поглед от масивната си бюро от махагон. Кирил винаги изглеждаше безупречно – скъп костюм, идеален възел на вратовръзката, коса, сресана с прецизността на хирург. Той беше олицетворение на успеха, който аз му помагах да изгради.
„Мартин. Какво има?“
Подадох му двата фиша. Моят и нейният. Не знаех как съм се сдобил с нейния – беше оставен на принтера, чиста случайност, или може би съдбата ми се подиграваше.
Кирил ги погледна. За разлика от мен, той не показа изненада. Нито срам. Той вдигна рамене, сякаш коментирахме времето.
„И?“
„Тя получава повече от мен, Кирил. Аз я обучих.“
Последва мълчание. Той се облегна назад, скръсти ръце пред гърдите си. Очаквах извинение, обяснение, може би дори смущение. Вместо това, по устните му плъзна онази подла, самодоволна усмивка, която запазваше за моментите, в които беше спечелил сделка по не съвсем честен начин.
„Тя се пазареше. Ти никога не посмя. Пазарът е за смелите, Мартин.“
Тези думи. Те увиснаха във въздуха, по-тежки от дванадесетте години, които бях вложил. Той не просто ме обиди. Той ми каза, че съм страхливец. Че моята лоялност е била просто липса на характер.
Нещо в мен се пречупи. Не беше гръмко. Беше тихо, като тънка пукнатина в лед, която предвещава срутване. Аз не спорих. Не крещях. Не заплашвах.
Просто кимнах.
„Разбирам.“
Обърнах се и излязох от кабинета му. Върнах се на бюрото си. Шумът в общото помещение изведнъж ми се стори оглушителен – кликането на клавиатури, бръмченето на сървърите, фалшивият смях на Десислава два реда по-надолу.
Остатъка от деня прекарах в режим на автомат. Приключих отчетите. Отговорих на имейлите. В пет следобед изключих компютъра си. Събрах личните си вещи в малка картонена кутия – снимка с Анелия, една изсъхнала саксия, която все забравях да полея, и наградата за „Служител на годината“ отпреди осем години.
На излизане минах покрай Десислава. Тя вдигна поглед и ми се усмихна лъчезарно.
„Приятна вечер, Мартин!“
„И на теб, Десислава.“
На следващия ден Кирил влетя в офиса ми в девет и петнайсет. Кабинетът ми беше празен. Той беше пребледнял и треперещ, а ръката, която държеше телефона му, вибрираше неконтролируемо.
Той ме потърси в общото помещение, но мен ме нямаше. Нямаше я и Мая, нашият главен дизайнер. Нямаше го и Георги, водещият ни програмист.
Телефонът в ръката на Кирил иззвъня отново. Беше Димитър. Нашият най-голям клиент. Клиентът, когото аз бях довел.
Кирил вдигна, мъчейки се да звучи спокойно.
„Димитре, здравей! Нещо не е наред със сървърите ли?“
Чух гласа на Димитър през слушалката, дрезгав и ясен.
„Не, Кирил. Всичко е наред. Просто ти се обаждам да те уведомя, че прекратяваме договора си с теб. Мартин ми обясни ситуацията. Той започва нещо свое. Ние отиваме с него.“
Кирил се облегна на касата на вратата, сякаш краката му отказваха да го държат.
Защото аз бях… подал оставка.
И не бях сам.
Глава 2
Кирил стоеше като вцепенен. Думите на Димитър бяха по-лоши от удар. Те бяха началото на края. Димитър не беше просто клиент; той беше четиридесет процента от годишния им приход. Той беше референцията, която отваряше всички други врати.
„Мартин? Какво свое? Той няма нищо! Той е просто…“
„Той е човекът, който реално вършеше работата, Кирил. И очевидно ти не си го оценил.“ Димитър затвори.
Кирил трескаво набра номера ми. Гласова поща. Набра Мая. Гласова поща. Георги. Същото. Той се втурна към празния кабинет на Мая. Нейната награда за дизайн, която беше спечелила миналия месец, липсваше от стената. Бюрото на Георги беше зловещо чисто.
Това не беше импулсивно напускане. Това беше координиран преврат.
В другия край на града, в малко, прашно помещение над една пекарна, миришеше на канела и стар мокет. Това беше всичко, което можех да си позволя. Аз, Мая и Георги седяхме на сгъваеми столове около една стара маса. Единственият ни актив беше лаптопът ми и телефонът, който все още звънеше – Кирил.
Изключих го.
„Е, хора,“ казах аз, а гласът ми трепереше повече, отколкото ми се искаше. „Направихме го.“
Мая, жена с огнена коса и още по-огнен темперамент, се засмя нервно. „Направихме го. И сега какво? Имаме един клиент, който ни се е доверил на сляпо, и нулев капитал. Аз имам да изплащам заем.“
„Аз имам да храня две деца,“ добави Георги, който по природа беше тих, но чието притеснение се изписваше на лицето му. „Мартин, надявам се да знаеш какво правиш.“
Преди да успея да отговоря, вратата се отвори със скърцане и влезе Лъчезар.
Лъчезар беше бивш колега, напуснал компанията на Кирил преди три години. Той беше единственият, който се беше осмелил да се опълчи на Кирил за нереалните му изисквания и беше уволнен показно. Сега имаше малък, но успешен консултантски бизнес. Той беше първият човек, на когото се обадих снощи.
„Мирише на кифлички и отчаяние,“ каза той с усмивка, носейки кутия с кафета. „Значи е вярно. Отскубнали сте се.“
„Отскубнахме се,“ потвърдих аз. „Димитър е с нас. Но Кирил няма да седи със скръстени ръце. Ще ни съсипе, преди да сме започнали.“
Лъчезар остави кафетата. „Затова съм тук. Аз влизам като партньор. Ще осигуря първоначалното финансиране. Имам малко спестявания, а и банката ми дължи услуга. Но има условие.“
Погледнахме го с очакване.
„Работим денонощно. Не можем да си позволим грешки. Кирил е бизнесмен, но е мързелив. Той разчиташе на теб, Мартин, да управляваш кораба. Ние ще бъдем бързи, гъвкави и безмилостни. Ще вземем всеки негов клиент, който се колебае.“
Докато Лъчезар чертаеше планове на една бяла дъска, аз мислех за дома. Мислех за Анелия.
Снощи, когато ѝ казах, беше избухнал най-големият скандал в десетгодишния ни брак.
„Ти си полудял ли?!“ Гласът ѝ беше писклив от неверие. „Напускаш сигурна работа? Сега? Мартин, ние имаме кредит за жилище! Ипотеката няма да се плати сама!“
„Анелия, той ме унижи. Дванадесет години…“
„Не ме интересува егото ти! Интересува ме покривът над главите ни! Как можа да вземеш такова решение, без да говориш с мен? Това е и мой живот, Мартин! Мой!“
Тя беше права. Бях рискувал всичко тяхно – нашия апартамент, нашето бъдеще.
„Ще успея, Анелия. Довери ми се.“
„Доверие? Ти току-що хвърли граната в хола ни и ме молиш за доверие? Отивам да спя при майка ми. Трябва да помисля.“
Тя си беше тръгнала. И не се беше върнала.
Телефонът ми извибрира отново. Не беше Кирил. Беше сестра ми, Ива. Тя учеше право в друг град. Беше брилянтна, но ние нямахме богати родители. Аз ѝ помагах с таксите.
„Бате, здравей! Само да ти кажа, че излязоха резултатите. Пълен отличник съм! Ще ме черпиш ли нещо голямо, като се прибера?“
Преглътнах буцата в гърлото си.
„Разбира се, Иве. Най-голямото. Слушай, ще трябва да затварям, много работа…“
„Винаги работиш. Обичам те!“
Затворих. Тежестта на света се стовари върху раменете ми. Не се борех само за егото си. Борех се за дома си, за семейството си, за бъдещето на сестра ми.
А в луксозния си офис, Кирил вече не трепереше. Беше бесен. Той вдигна телефона и набра личния си адвокат.
„Стефан? Кирил е. Имам нужда да съсипеш един човек.“
Глава 3
Стефан беше в правото по принуда, не по призвание. Беше се оженил за сестрата на Кирил, а това вървеше в комплект със златни белезници – партньорство в престижна кантора, която обслужваше основно мръсните сделки на тъста му и, разбира се, всички капризи на Кирил.
„Съсипване е силен термин, Кирил. Какво е направил?“ Стефан масажираше слепоочията си. Вече го болеше главата.
„Мартин. Моят Мартин. Напусна. И открадна Димитър. Открадна го, Стефане! Искам да го осъдиш за нелоялна конкуренция. За кражба на клиенти. За всичко, за което се сетиш. Искам да го вкарам в съдебни дела, докато не му останат пари дори за хляб.“
Стефан въздъхна. „Той имаше ли клауза за неконкуренция в договора си?“
„Как да знам! Ти ги писа тези договори! Намери нещо! Ако няма, измисли!“
„Не работя така, Кирил…“
„Работиш както ти кажа, Стефане. Или искаш жена ти да разбере, че онази инвестиция в ‘сигурния’ фонд всъщност е отишла за покриване на твоите… хобита?“
Стефан замръзна. Кирил знаеше. Разбира се, че знаеше. Загубата на борсата. Тайната, която го държеше буден нощем. Кирил държеше каишката му.
„Ще прегледам документите,“ каза Стефан с равен, мъртъв глас. „Ще намеря нещо.“
Кирил затвори доволен. Той погледна към бюрото на Десислава. Тя му се усмихна кокетно.
„Проблеми, шефе?“
„Никакви, които не могат да се решат с пари и добри адвокати,“ отвърна той. Стана и отиде до нея. „Свърши чудесна работа с пазарлъка. Харесва ми. Ела в кабинета ми. Искам да обсъдим… новите ти отговорности. Сега, след като Мартин го няма, позицията му е свободна.“
Десислава последва Кирил, а усмивката ѝ стана по-широка. Тя не беше просто амбициозна. Тя беше съучастник. Повишението ѝ не беше заради пазарлък. Беше награда.
Междувременно, в малкия ни офис, напрежението беше почти физическо. Лъчезар беше осигурил заема. Оказа се, че „услугата от банката“ е била по-скоро извиване на ръце, а лихвите бяха убийствени.
„Имаме пари за три месеца,“ обяви Лъчезар, хвърляйки папката на масата. „Три месеца да си стъпим на краката, да привлечем още двама клиенти с размера на Димитър и да започнем да изплащаме. Ако не успеем…“ Той не довърши.
„Ще успеем,“ каза Мая, вече скицирайки новата визия за проекта на Димитър. „Това, което Кирил правеше, беше старо. Ние ще му дадем иновация. Ще му дадем това, за което Мартин се бореше с години, а Кирил отказваше да финансира.“
Започнахме работа. Дните се сляха в безкраен маратон от кодиране, дизайн и десетки телефонни разговори. Спяхме по четири часа на нощ. Хранехме се с кифличките от долния етаж. Аз лично се обадих на всеки бивш контакт, на всеки потенциален клиент.
Повечето бяха предпазливи.
„Чухме, Мартине. Смело е. Но Кирил има дълбоки джобове. Не искаме да се озоваваме по средата на война.“
„Няма война,“ уверявах ги аз, докато стомахът ми се свиваше. „Има просто по-добър продукт.“
Една вечер, докато работех до късно, Анелия се появи на вратата на офиса. Изглеждаше уморена. Носеше термос.
„Майка ми прави ужасно кафе,“ каза тя, без да ме поглежда в очите. „Помислих, че може да ти трябва това.“
Тя влезе и се огледа. Мястото беше мизерно. Кабели се влачеха по пода, празните чаши от кафе бяха навсякъде.
„Това ли е? Това е великият ти план?“
„Началото е, Анелия.“
Тя седна на един от сгъваемите столове. „Получихме писмо от банката. Вноската по кредита за жилището. Падежът е следващата седмица.“
„Знам. Ще се справя.“
Тя ме погледна, очите ѝ бяха пълни със страх. „Как, Мартин? С какво? Ти вложи всичките ни спестявания в… това. Ако не платим, ще ни вземат апартамента.“
„Няма да го позволя.“
„Това не е отговор!“ Гласът ѝ се повиши. „Знаеш ли, днес видях Десислава. Караше чисто нов спортен автомобил. Подарък от Кирил, предполагам. Тя се пазареше, нали? Е, явно знае как да се пазари по-добре от теб.“
Ударът беше под кръста.
„Анелия, моля те…“
„Не, Мартин. Искам да знам. Имаш ли план, или просто съсипваш живота ни заради наранената си гордост?“
Преди да отговоря, вратата се отвори и влезе призовкар. Официален, безизразен мъж.
„Мартин? Търся Мартин.“
„Аз съм,“ казах аз, а сърцето ми замря.
Той ми подаде дебел плик. „Призовка. Заведено е съдебно дело срещу Вас от фирмата на господин Кирил. За промишлен шпионаж, нелоялна конкуренция и кражба на интелектуална собственост.“
Анелия прикри устата си с ръка, а тихият ѝ стон беше по-силен от всяка експлозия. Лъчезар, който тъкмо влизаше, видя плика и пребледня.
Кирил не си играеше. Той искаше да ни унищожи.
Глава 4
Призовката лежеше на масата като мъртво животно. Тишината в офиса беше оглушителна, нарушавана само от ужасеното дишане на Анелия.
„Нелоялна конкуренция? Кражба?“ Георги пръв проговори, гласът му беше тънък. „Ние не сме откраднали нищо! Димитър дойде при нас!“
„Това няма значение,“ каза Лъчезар мрачно. Той взе документите. „Това е класически Кирил. Той не завежда дело, за да спечели. Той го завежда, за да те изтощи. Ще ни затрупа с искания, с предварителни заповеди, ще замрази активите ни, ако може.“
„Активи? Какви активи? Имаме два лаптопа втора ръка и машина за кафе!“ извика Мая.
„Той не знае това,“ отвърнах аз, опитвайки се да овладея паниката, която се надигаше в гърдите ми. „Той си мисли, че Димитър ни е дал огромен аванс. Той иска да блокира парите от Димитър.“
Анелия се свлече на стола. „Съдебно дело. Адвокати. Мартин, ние не можем да си позволим това. Ние не можем да си позволим дори ипотеката!“
„Ще намерим начин,“ казах твърдо, макар да нямах представа как.
Лъчезар ме дръпна настрана. „Мартин, това е лошо. Заемът, който взех… той е с обезпечение. Ако Кирил успее да ни блокира сметките, дори временно, пропускаме плащане. А хората, от които взех парите… те не са банка. Те не чакат.“
Студени тръпки полазиха по гърба ми. „Какво искаш да кажеш? Какви хора?“
„Няма значение. Важното е, че не трябва да пропускаме плащане. Трябва ни адвокат. Веднага. И то добър.“
Анелия ме гледаше с обвинение и страх. Тя стана. „Аз… аз не мога. Не мога да гледам това.“
Тя излезе, затръшвайки вратата. Чух риданията ѝ по стълбите. Почувствах се като чудовище. Моята борба за достойнство беше напът да унищожи жената, която обичах.
Наехме адвокат. Жена на име Вероника, препоръчана от познат на Лъчезар. Беше умна, бърза и скъпа.
„Искът е боклук,“ заяви тя, след като прегледа документите в новия ни мизерен офис. „Стефан е добър адвокат, но тук си личи, че е бил притиснат. Нямат доказателства за кражба. Договорът ти за работа, Мартин, няма клауза за неконкуренция. Кирил е бил твърде арогантен, за да мисли, че някога ще напуснеш.“
Това беше малка победа, но Вероника бързо ни приземи.
„Това обаче не е важно. Те ще проточат делото. Ще искат свидетелски показания от Димитър. Ще го притиснат. Ще искат финансови ревизии. Кирил се цели в Димитър, не във вас. Той иска да покаже на Димитър, че сте нестабилни, затънали в съдебни дела, и да го принуди да се върне.“
„Значи трябва да работим по-бързо,“ заключих аз. „Трябва да доставим продукта на Димитър, преди Кирил да е успял да ни навреди.“
Започна се надпревара с времето. Работехме по осемнадесет часа на ден. Мая създаде дизайн, който беше революционен. Георги пишеше код с бясна скорост. Аз бях по телефона денонощно, успокоявайки Димитър и търсейки нови клиенти.
Анелия се върна вкъщи, но къщата беше студена. Говорехме си само за сметки. Тя започна да работи двойни смени в болницата, където беше администратор. Виждах я само късно вечер, изтощена, с тъмни кръгове под очите. Напрежението между нас беше толкова гъсто, че можеше да се разреже с нож.
Една вечер се прибрах и я заварих да плаче в кухнята.
„Какво има?“ попитах уморено.
Тя вдигна поглед, очите ѝ бяха червени. „Обади се Ива. От университета. Питаше защо не си ѝ платил таксата за общежитието.“
Бях забравил. С всички заеми, адвокати и сметки, бях забравил за сестра си.
„Ще ѝ се обадя…“
„Не си направи труда. Аз ѝ платих.“
Погледнах я. „Как? Анелия, ние нямаме пари.“
Тя отвори едно чекмедже. Вътре имаше празна кутия от бижута. „Продадох огърлицата, която баба ми остави. Онази, която трябваше да е за дъщеря ни. Ако някога имахме такава.“
Този път ударът ме повали. Аз бях виновен. Моят кръстоносен поход беше принудил жена ми да продаде наследството си, за да плати за образованието на сестра ми.
„Анелия, аз…“
„Не казвай нищо, Мартин. Просто… просто оправи нещата. Защото вече не знам колко още мога да издържа.“
В същото време, в най-скъпия ресторант в града, Кирил вдигаше тост с Десислава.
„За новия ни ръководител на проекти,“ каза той, подавайки ѝ чаша шампанско.
„Но аз не разбирам нищо от ръководене на проекти, Кирил,“ изкикоти се тя. „Аз съм просто…“
„Ти си каквото аз кажа,“ прекъсна я той. „Работата ти е да изглеждаш добре и да държиш другите идиоти в офиса тихи. И да ми докладваш. Особено за Стефан. Напоследък изглежда твърде морален.“
„А какво ще стане с Мартин?“ попита тя.
Кирил се усмихна. „Мартин ще научи по трудния начин, че пазарът не е за смелите. Пазарът е за богатите. А аз съм много по-богат от него.“
Но Кирил имаше тайна. Тайна, която беше по-дълбока и по-мрачна от връзката му с Десислава. Той не беше толкова богат, колкото изглеждаше. Луксозният му живот, скъпите коли, апартаментът, който беше наел за Десислава – всичко това беше изградено върху пясък.
Имаше взети заеми. Не от банки. От същите хора, от които Лъчезар беше взел пари.
Кирил беше заложил компанията срещу бъдещи печалби, за да покрие огромни загуби от рискови инвестиции. Загубата на Димитър не беше просто удар по егото му. Тя беше дупката в лодката, която щеше да го потопи.
Затова той беше толкова отчаян да ме съсипе. Не беше въпрос на отмъщение. Беше въпрос на оцеляване.
Глава 5
Стефан седеше в кабинета си, обграден от кожени подвързии и тихата миризма на стар пергамент. Той мразеше този кабинет. Мразеше работата си. Най-много мразеше факта, че е страхливец.
Кирил му беше наредил да подаде искане за предварителен запор върху всички известни активи на новата фирма на Мартин. Това включваше банковата сметка, която Лъчезар беше захранил.
„На какво основание, Кирил?“ беше попитал Стефан, опитвайки се да запази професионализъм.
„На основание, че ще избягат с парите на клиента! Че са измамна схема! Не ме интересува, Стефане! Просто го направи!“
Стефан знаеше, че това е злоупотреба с правната система. Нямаше никакви доказателства. Но знаеше и за „хобитата“ си. Кирил го държеше здраво.
Той подготви документите, чувствайки как част от душата му умира с всяка написана дума.
В нашия офис атмосферата беше отровна. Лъчезар крачеше напред-назад като звяр в клетка.
„Ако той замрази сметката, сме мъртви. Плащането към моите кредитори е вдругиден. Те ще ми вземат всико, Мартин. Къщата ми. Бизнеса ми.“
„Вероника работи по въпроса,“ опитах се да го успокоя. „Тя каза, че искането му е неоснователно.“
„Неоснователно не означава, че съдията няма да го подпише! В този град парите на Кирил отварят много врати!“
Мая и Георги спряха да работят. Страхът беше парализиращ.
„Може би… може би трябва да говорим с Кирил,“ предложи Георги тихо. „Да се извиним. Да се върнем. Поне ще имаме работа.“
„Никога.“ Гласът ми беше твърд. „По-скоро ще работя като хамалин, отколкото да се върна при този човек. Ние сме по-добри от него. Просто трябва да му го докажем.“
Но думите ми звучаха кухо дори за мен самия. Бях на ръба.
Анелия вече не говореше с мен. Спеше в другата стая. Прибирах се в празен, студен апартамент. Срамът от продадената огърлица и пропуснатата такса на Ива ме изяждаше отвътре.
Една вечер Анелия се върна по-късно от обикновено. Изглеждаше различно. Страхът в очите ѝ беше заменен от… решителност.
„Къде беше?“ попитах.
„Срещнах се със стара приятелка. Петя. Спомняш ли си я? Работеше в счетоводството при Кирил, преди да я уволни.“
Кимнах.
„Тя мрази Кирил повече от теб. Разказа ми някои неща, Мартин. Интересни неща.“
Анелия беше направила нещо, което аз, в моята мъжка гордост, не се бях сетил да направя. Беше започнала да копае.
„Кирил има скрит живот, Мартин. Не говоря само за Десислава. Говоря за огромни суми, изтичащи от компанията към офшорни сметки. Петя смята, че той източва фирмата от години.“
„Източва я? Защо?“
„Хазарт. Огромни дългове от онлайн залагания. Той е потънал до уши. Затова не е можел да ти даде увеличение. Затова е повишил Десислава – за да я държи близо и да ѝ затвори устата. Тя вероятно му е помагала с преводите.“
Това беше… всичко. Това променяше всичко. Унижението ми. Неговата подигравка. „Пазарът е за смелите.“ Той не е бил смел. Той е бил отчаян.
„Анелия, ти си гениална.“
„Не съм гениална, Мартин. Аз съм просто жена, която не иска да загуби дома си. Петя е готова да свидетелства, но се страхува. Кирил я е заплашвал.“
Новината дойде точно навреме. На следващата сутрин Вероника ни се обади.
„Лоши новини. Съдията е подписал временния запор. Сметката ви е блокирана.“
Лъчезар се свлече на стола си. „Край. Свършено е с мен.“
„Не още,“ казах аз. Гласът ми беше спокоен за първи път от седмици. Вече не бях жертва. Имах оръжие. „Вероника, трябва да се видим. Веднага. Имаме нов свидетел.“
Глава 6
Вероника изслуша разказа ми за Петя и предполагаемите финансови машинации на Кирил. Тя не се усмихна, но очите ѝ светнаха.
„Това е динамит,“ каза тя. „Но е и опасно. Ако Петя е просто огорчена бивша служителка без доказателства, това ще ни се върне и ще ни удари лошо. Ще изглеждаме отчаяни.“
„Тя има доказателства,“ намеси се Анелия, която беше дошла с мен. „Запазила е копия на някои от банковите преводи, преди да я уволнят. Държала ги е като застраховка.“
Вероника кимна бавно. „Добре. Това променя играта. Стефан, адвокатът на Кирил, е умен. Той се опитва да ни удави в процедурни хватки. Сега ние ще сменим бойното поле. Ще спрем да се защитаваме от делото за нелоялна конкуренция и ще минем в атака.“
„Какво предлагаш?“ попита Лъчезар, който беше дошъл с нас, пребледнял и потен.
„Ще подадем насрещен иск. И ще поискаме пълен финансов одит на компанията на Кирил въз основа на показанията на Петя. Ще твърдим, …“ Вероника се усмихна ледено, „…че Кирил умишлено е водил компанията към фалит, застрашавайки работните места на служителите си, и че неговият иск срещу вас е опит да прикрие собствените си злоупотреби, като ви използва за изкупителна жертва.“
„Но това… това ще го вбеси,“ казах аз.
„Точно така. Искаме го вбесен. Вбесените хора правят грешки. Междувременно, ще използвам това, за да поискам незабавно вдигане на запора върху сметките ви, твърдейки, че той е наложен със злонамерена цел.“
Планът беше рискован. Вкарвахме Анелия и нейната приятелка Петя директно на линията на огъня.
Но Лъчезар въздъхна с облекчение. „Направете го. Каквото и да струва. Ако не вдигнем този запор до утре, аз съм свършен.“
Докато Вероника подготвяше документите, напрежението в нашия офис беше непоносимо. Утре беше денят Х за Лъчезар. Той стоеше до прозореца, пушейки цигара след цигара, без да говори с никого.
Аз седнах до Георги.
„Как си?“
Той вдигна рамене, без да вдига поглед от кода. „Работя. Ако ще потъваме, поне ще потънем с най-добрия продукт, който някога съм писал. Димитър ще бъде впечатлен. Жалко, че може би никога няма да го види.“
Този фатализъм ме уплаши.
В същото време Стефан получи копие от нашия насрещен иск. Когато го прочете, той изпусна чашата си с кафе.
Петя. Той знаеше коя е Петя. Той си спомняше нейното уволнение. Кирил му беше наредил да се „погрижи“ тя да подпише споразумение за конфиденциалност. Но той никога не беше проверил дали тя не е взела нещо със себе си.
Стефан незабавно се обади на Кирил.
„Ти полудя ли?! Те знаят за Петя! Подали са насрещен иск и искат одит!“
Кирил мълчеше от другата страна. За първи път Стефан го чуваше да не е арогантен. Чуваше страх.
„Тя няма нищо,“ каза Кирил, но гласът му беше слаб.
„Има, Кирил! Имат и адвокат, който знае какво да прави с това. Ти ми каза, че това е просто сплашване. Ти ме излъга! Ти ме направи съучастник в прикриването на финансови престъпления!“
„Успокой се, Стефане. Ти си мой зет. В това сме заедно.“
„Не, Кирил. Ти си в това. Аз съм адвокат, който си е свършил работата. Но ако се опиташ да ме повлечеш надолу със себе си…“
„Това заплаха ли е?“ Гласът на Кирил отново стана леден. „Не забравяй за твоите ‘хобита’. Имам документите. Една анонимна пратка до жена ти и кариерата ти е приключила.“
Стефан затвори телефона. Беше в капан. Кирил щеше да го унищожи, ако не му съдейства, а Мартин и неговият адвокат щяха да го унищожат, ако го направи.
Той беше изправен пред морална дилема, която можеше да коства му всичко.
В този момент на тотална паника, Кирил направи най-голямата си грешка. Обзет от страх, че Лъчезар може да знае нещо повече за заемите му (тъй като вероятно ползваха едни и същи сенчести кредитори), той реши да действа.
Кирил се обади тайно на Лъчезар.
„Чувам, че си затънал,“ каза Кирил, гласът му беше мазен и приятелски. „Чувам, че имаш проблем с плащането.“
Лъчезар замръзна. „Откъде знаеш?“
„Аз знам всичко. Слушай, Мартин те дърпа към дъното. Той е емоционален глупак. Аз съм бизнесмен. И ти си бизнесмен. Искам да ти предложа сделка.“
„Каква сделка?“ попита Лъчезар, а сърцето му биеше до пръсване.
„Откажи се от Мартин. Върни се при мен. Доведи Димитър. Аз ще покрия целия ти заем. Веднага. В брой. Ще те направя богат, Лъчезаре. Помисли си. Какво ти дава Мартин? Само главоболия и мокри сънища за революция.“
Лъчезар гледаше през прозореца към Мартин, Георги и Мая, които работеха трескаво, без да знаят за този разговор. Те му вярваха. Мартин му беше дал шанс за отмъщение.
„Аз… трябва да помисля,“ каза Лъчезар.
„Нямаш време за мислене. Утре парите ти са дължими. Да или не?“
Лъчезар затвори телефона. Беше изправен пред най-тежкото предателство в живота си.
Глава 7
На следващата сутрин влязохме в офиса. Лъчезар вече беше там. Изглеждаше, сякаш не беше спал изобщо.
„Вероника се обади,“ каза той с равен глас, избягвайки погледа ми. „Съдът отхвърли искането за вдигане на запора. Поне за днес. Ще има изслушване след три дни.“
„Три дни?“ Изкрещях. „Лъчезаре, ти каза, че падежът е днес!“
„Така е.“ Той вдигна погледа си. В него нямаше паника. Имаше само студена преценка. „Мартин, аз съм вън.“
Мая изпусна чашата си с кафе.
„Какво искаш да кажеш?“ попитах тихо.
„Искам да кажа, че не мога да потъна с теб. Кирил ми предложи сделка. Той ще покрие дълга ми. В замяна… аз трябва да се оттегля. И да убедя Димитър да се върне.“
Предателство. Думата отекна в главата ми. Не беше просто предателство. Беше екзекуция.
„Ти си говорил с него? След всичко, което ти причини преди години?“
„Тогава беше бизнес, Мартин. И сега е бизнес. Ти го направи лично. Аз имам семейство. Не мога да ги загубя заради твоята гордост.“
„Ти беше в основата на това! Ти ни даде парите!“ извика Мая.
„И сега си ги искам обратно. Или по-скоро, Кирил ще ги осигури. Съжалявам, Мартин. Но пазарът е за…“
„Не смей да го казваш!“ Приближих се към него. „Не смей да повтаряш думите му!“
„Истината е, Мартин. Аз оцелявам. Ти се давиш в принципи. Свързах се с Димитър тази сутрин. Обясних му, че компанията ни е блокирана от съда, че сме в несъстоятелност. Той е бесен. Очаквай обаждането му.“
Лъчезар взе якето си.
„Ти си страхливец,“ каза Георги тихо, но с абсолютна омраза.
„Аз съм жив,“ отвърна Лъчезар и излезе.
Вратата се затвори. Останахме тримата. В тишина. Блокирана сметка. Нула пари. Предадени от партньора си. И най-големият ни клиент, информиран, че сме измама.
Бяхме свършени. Бях загубил. Кирил беше спечелил.
Телефонът ми иззвъня. Беше Димитър.
Вдигнах.
„Мартин,“ изрева той. „Какво, по дяволите, става? Лъчезар ми каза, че сте фалирали! Че Кирил ви е замразил всичко! Аз преместих целия си бизнес при вас!“
Поех дълбоко дъх. Можех да лъжа. Можех да се моля. Но бях уморен.
„Лъчезар каза истината, Димитре. Той ни предаде. Кирил му предложи сделка и той я прие. Сметката ни е запорирана заради иска на Кирил. Нямаме пари.“
Мълчание от другата страна.
„Но,“ продължих аз, а гласът ми се надигна, подхранван от чист инат, „продуктът ти е готов. Георги и Мая не спаха три седмици, но е готов. Той е по-добър от всичко, което Кирил някога ти е предлагал. И ако ми дадеш двадесет и четири часа, ще намеря начин да ти го доставя и да поддържам сървърите, дори ако трябва да ги включа в собствения си апартамент.“
Очаквах той да ми затвори. Да ми каже, че се връща при Кирил.
Вместо това Димитър се засмя. Беше сух, неприятен смях.
„Значи онзи плъх Лъчезар се продаде. А Кирил си мисли, че може да ме купи, като ми покрие дълга на един страхливец. Слушай ме, Мартин. Мразя да ме правят на глупак. И мразя предатели повече от всичко. Кирил току-що си подписа смъртната присъда.“
„Какво искаш да кажеш?“
„Искам да кажа, че не ме интересува запорът. Ще платя на Мая и Георги лично, ако трябва. Аз също имам адвокати. И те са по-добри от мазния зет на Кирил. Прати ми това, което имаш. Веднага. Аз ще се погрижа за Кирил.“
Затворих.
Не бяхме спечелили. Но не бяхме и загубили. Все още бяхме в играта.
В същото време, Стефан, адвокатът на Кирил, взе решение. Кирил го беше заплашил. Беше го използвал. Беше го направил съучастник в измама. А сега, с насрещния иск на Мартин, кариерата на Стефан беше на косъм.
Той знаеше за срещата между Кирил и Лъчезар. Знаеше, че това е опит за манипулиране на свидетел по висящо дело. Това беше престъпление.
Стефан вдигна телефона и се обади на Вероника.
„Адвокат Вероника? Казвам се Стефан. Аз съм… бях адвокат на Кирил. Мисля, че трябва да поговорим. Неофициално.“
Глава 8
Срещата се състоя в неутрално кафене, далеч от офисите и любопитните очи. Стефан изглеждаше ужасно. Не беше спал, костюмът му беше измачкан. Той седеше срещу мен и Вероника.
„Не мога да бъда ваш свидетел,“ започна той, ръцете му трепереха. „Адвокатската тайна…“
„Но можете да ни насочите,“ прекъсна го Вероника. „Вие сте на ръба да загубите лиценза си заради клиент, който ви е лъгал, нали?“
Стефан кимна. „Той ме заплаши. Заплаши семейството ми. Жена ми е негова сестра, но тя не знае… тя не знае какъв е той.“
„Какво не знаем, Стефане?“ попитах аз.
„Измамите на Петя са само върхът на айсберга. Не става въпрос само за хазарт. Става въпрос за умишлен фалит. Кирил източва фирмата от две години. Той е прехвърлил всички ценни активи – софтуерни лицензи, договори – на нова, ‘чиста’ компания, регистрирана на името на Десислава. Планът му е да обяви старата фирма в несъстоятелност, оставяйки всички кредитори, включително данъчните, с празни ръце, и да започне на чисто с новата фирма и… Десислава.“
Бях поразен. Той не просто се опитваше да оцелее. Той беше дирижирал сложна схема, за да измами всички.
„Искът срещу мен…“ започнах аз.
„…е бил димна завеса,“ довърши Стефан. „Той трябваше да те представи като виновник за фалита. Трябваше му изкупителна жертва. ‘Мартин открадна най-големия ни клиент и ни съсипа.’ Това щеше да бъде историята му за пред кредиторите.“
„А Лъчезар?“
„Лъчезар беше неочаквана пречка. Когато той се появи, Кирил се уплаши, че вашите нови кредитори (неговите стари) ще започнат да задават въпроси. Затова трябваше да го купи, да го принуди да замълчи.“
Вероника записа всичко. „Това е невероятно. Но ти си му адвокат. Думите ти не струват нищо в съда.“
„Аз не. Но документите…“ Стефан плъзна по масата малка флашка. „Това е всичко. Банкови преводи. Регистрацията на новата фирма на Десислава. Имейлите между него и мен, в които той ми нарежда да ‘забавя’ плащанията към доставчици. И… записа от разговора му с Лъчезар. Той обича да записва всичко, идиотът. Аз имам достъп до неговия облак.“
Това не беше просто насока. Това беше целият случай, увит в панделка.
„Защо правиш това?“ попитах го. „Той ще те унищожи.“
„Той вече ме унищожи,“ каза Стефан. „Аз загубих всичко. Но няма да го оставя да се измъкне. А и…“ той ме погледна, „…той каза, че пазарът е за смелите. Може би е време да опитам.“
Вероника взе флашката. „Ще подадем това в прокуратурата и при съдията по търговското дело. Незабавно.“
Докато те тръгваха, аз останах в кафенето. Главата ми бучеше. Дванадесет години лоялност, сринати от една подигравка. А сега… целият свят на Кирил щеше да се срине заради същата тази арогантност.
Върнах се в офиса. Мая и Георги бяха там, работеха по проекта на Димитър.
„Какво стана?“ попита Мая.
„Мисля, че току-що спечелихме.“
В този момент телефонът ми иззвъня. Беше Анелия.
„Мартин? Къде си? Аз съм пред апартамента. Ключалката е сменена. Има бележка от банката. Взели са го. Те са взели дома ни, Мартин.“
Всичко спря. Запорът. Ипотеката. В цялата драма със Стефан и Кирил бях забравил за най-важното. Бяхме пропуснали плащането.
Спечелих войната, но бях загубил дома си.
Глава 9
Светът ми се разпадна. Чувах гласа на Анелия през телефона – смесица от паника и ледено обвинение.
„Мартин! Чуваш ли ме? Нямаме дом!“
„Аз… идвам.“ Затворих. Погледнах Мая и Георги. „Банката. Взели са апартамента.“
Георги свали очилата си. „Мартин, човече… съжалявам.“
Изтичах от офиса. Намерих Анелия на стълбите пред входа. Седеше върху куфара, който бяхме купили за медения си месец. До нея имаше две кашона. Тя не плачеше. Просто гледаше в една точка.
„Говорих с тях,“ каза тя с безизразен глас. „Заради съдебното дело и запорираната сметка, банката е преценила, че сме високорискови. Използвали са някаква малка клауза в договора за ипотечния кредит. Изискали са цялата сума веднага. Тъй като не сме я платили…“
Тя посочи към новата ключалка.
„Ще ги осъдя!“ извиках аз, безпомощен.
„С какви пари, Мартин? С парите, които нямаме? С адвокатите, които не можем да си позволим?“ Тя най-сетне ме погледна, а в очите ѝ нямаше гняв. Имаше само празнота. „Ти беше прав. Ти успя. Съсипа Кирил. И съсипа нас заедно с него.“
„Анелия, оправих нещата! Имаме доказателствата. Стефан…“
„Не ме интересува Стефан! Не ме интересува Кирил! Интересува ме къде ще спим тази вечер, Мартин! Сестра ти, Ива, се прибира за уикенда. Къде да ѝ кажа да дойде? На пейката в парка ли?“
Всяка нейна дума беше шамар.
„При майка ми,“ казах накрая. „Ще отидем при майка ми.“
„Не. Ти ще отидеш при майка си. Аз отивам при моята. Искам… трябва ми време. Далеч от теб.“
Тя хвана куфара си и тръгна надолу по улицата, без да се обръща. Аз останах сам пред апартамента, който вече не беше мой, с два кашона, пълни с неща, които вече нямаха значение.
Новината за действията на Вероника удари Кирил като товарен влак. Прокуратурата беше бърза. С доказателствата от Стефан – имейли, записи, банкови извлечения – те нямаха нужда от дълго разследване.
Получи се обаждане в офиса на Кирил. Беше Десислава.
„Кирил? Има двама мъже тук. От икономическа полиция. Питат за теб. И за… някаква нова фирма на мое име.“
Кирил затвори. Той погледна през прозореца на луксозния си кабинет. Гледката към града вече не му носеше удоволствие. Беше в капан.
Той се обади на Лъчезар.
„Ти! Ти проговори ли!“
„Какво? Не! Ти трябваше да платиш дълга ми, Кирил! Хората ти ми звънят, казват, че сделката се отменя!“
„Всичко се отменя! Полицията е тук!“
Кирил осъзна. Стефан. Само Стефан можеше да го направи. Неговият собствен, мекушав зет го беше предал.
Когато полицаите влязоха в кабинета му, Кирил не се съпротивляваше. Арогантността му беше изчезнала. Беше просто уплашен мъж в скъп костюм.
Десислава, осъзнавайки, че е била използвана като параван за най-голямата измама, започна да съдейства на властите веднага. Тя не искаше да лежи в затвора заради мъж, който ѝ беше купил спортна кола с откраднати пари. Нейната лоялност беше точно толкова дълбока, колкото банковата сметка на Кирил.
Димитър беше вбесен, когато научи за мащаба на измамата. Той не само потвърди договора си с нас, но и използва цялото си влияние, за да се увери, че Кирил няма да се измъкне.
Всички активи на Кирил бяха замразени. Всичките му компании бяха поставени под запор. Делото срещу мен беше прекратено незабавно.
Бях спечелил.
Стоях в малкия си офис, а Мая и Георги ме гледаха.
„Е… шефе?“ каза Мая плахо. „Какво следва?“
„Следва… да си върна апартамента.“
Обадих се на Вероника. Обясних ѝ за ипотеката.
„Това е брутално,“ каза тя. „Но сега ние държим картите. Ще заведем дело срещу банката за неправомерни действия, извършени въз основа на злонамерен и по-късно отхвърлен съдебен иск. Ще заведем и граждански иск срещу Кирил за нанесени имуществени и неимуществени вреди. Ще си върнеш апартамента, Мартин. Обещавам.“
Всичко звучеше добре. Но не решаваше проблема къде ще спя тази вечер.
Телефонът ми иззвъня. Ива. Бях забравил да ѝ се обадя.
„Бате? Аз съм на гарата. Къде да дойда? Звънях на Анелия, но телефонът ѝ е изключен.“
Преглътнах. „Иве, слушай. Имаше… малка промяна в плана. Ела в офиса.“
Дадох ѝ адреса. Когато тя пристигна, мъкнейки куфара си по прашните стълби, тя се огледа.
„Уау. Това ли е новото място? По-малко е от стаята ми в общежитието.“
„Временно е,“ усмихнах се уморено. „Иве, трябва да ти кажа нещо.“
Разказах ѝ всичко. За Кирил. За лъжата. За делото. За Лъчезар. За Анелия. И за апартамента.
Очаквах да се разплаче. Да ми се ядоса. Вместо това, тя остави куфара си.
„Значи,“ каза тя, гледайки към бялата дъска, пълна с нашите планове. „Имате нужда от помощ. Аз може да не разбирам от кодиране, но уча право. Мога да нося кафета и да чета документи. И мога да спя на онзи диван.“
Тя посочи към мърлявия диван в ъгъла.
В този момент, въпреки че бях загубил дома си и жена ми временно ме беше напуснала, аз не се чувствах сам.
Глава 10
Следващите няколко месеца бяха вихрушка. Компанията на Кирил се срина. Активите бяха разпродадени на търг, за да покрият част от огромните дългове. Той беше изправен пред сериозни обвинения и го очакваше затвор. Лъчезар, притиснат от собствените си кредитори и без подкрепата на Кирил, обяви личен фалит. Беше загубил всичко – точно както се страхуваше.
Стефан беше изключен от адвокатската колегия заради нарушаване на адвокатската тайна, но избегна наказателно преследване заради съдействието си. Беше се развел със сестрата на Кирил и беше напуснал града.
Нашата малка фирма, която вече носеше гордото име „Смелост“ (идея на Мая), процъфтяваше. Димитър беше повече от доволен. Той ни препоръча на още двама големи клиенти. Преместихме се от прашното помещение над пекарната в истински, лъскав офис – в същата сграда, от която Кирил беше управлявал империята си. Заехме целия етаж под бившия му кабинет.
Ива се оказа безценна. Тя вършеше цялата административна работа с прецизността на бъдещ топ адвокат, освобождавайки мен, Мая и Георги да се съсредоточим върху работата.
Вероника спечели делото срещу банката. Признаха, че са действали прибързано и неправомерно. Не само ни върнаха апартамента, но и ни платиха сериозно обезщетение за причинените вреди.
Всичко беше наред. Почти всичко.
Анелия все още живееше при майка си.
Говорехме, но беше трудно. Раната беше дълбока. Тя не можеше да забрави унижението да бъде изхвърлена на улицата.
Една вечер отидох до апартамента им. Нашият апартамент. Всичко беше почистено, мебелите бяха на мястото си. Но беше празно.
Обадих ѝ се. „Знам, че си ми ядосана. И имаш пълното право. Бях егоист. Бях сляп. Рискувах всичко, което имаме, заради моята гордост.“
„Не беше само гордост, Мартин,“ каза тя тихо от другата страна. „Ти беше уплашен. Точно както каза Кирил. Беше те страх да се пазариш, затова се наложи да взривиш всичко, за да докажеш, че си смел.“
Тя беше права.
„Права си,“ казах аз. „Бях страхливец дванадесет години. И после станах безразсъден. И ти плати цената. Но се научих, Анелия. Научих се, че смелостта не е да взривяваш мостове. Смелостта е да ги строиш. И… аз искам да построя мост обратно към теб. Ако ми позволиш.“
Мълчание.
„Огърлицата на баба ми,“ каза тя. „Намерих я. Вероника я е открила при разпродажбата на вещите на Кирил. Оказа се, че един от хората, от които е взел заем, е собственик на заложната къща, където я продадох. Тя е била част от активите, които са му иззели. Вероника ми я върна днес.“
„Анелия…“
„Прибирам се, Мартин. Но не защото си спечелил. Прибирам се, защото видях мъжа, за когото се омъжих – онзи, който плащаше таксите на сестра си, дори когато нямаше какво да яде. Прибирам се заради него. Не заради бизнесмена.“
Когато вратата се отвори и тя влезе, знаех, че най-трудната битка тепърва предстои – не тази в съда, а тази у дома. Но този път бяхме двама.
Глава 11
Няколко месеца по-късно. Офисът ни беше шумен. Бяхме наели още петима души. Мая ръководеше дизайнерския отдел с желязна ръка и неизчерпаемо вдъхновение. Георги беше нашият технически директор, тих както винаги, но уважаван от всички. Ива, въпреки че беше само студентка, управляваше всички договори и финанси, докато учеше за изпитите си.
Аз седях в кабинета си – голям, светъл, с изглед към града. На бюрото ми стоеше снимка. На нея бяхме аз и Анелия, усмихнати, на фона на нашия апартамент. До нея стоеше онази стара, изсъхнала саксия, която бях взел от бюрото си. Анелия я беше пресадила. Имаше малки, зелени листенца.
Вратата се отвори и влезе Ива.
„Шефе,“ каза тя с официална усмивка, „имаме посетител. Казва се Десислава. Иска да говори с теб. Търси работа.“
Погледнах я изненадано. След като сътрудничи на прокуратурата, Десислава беше получила условна присъда. Беше загубила всичко – колата, апартамента, репутацията. Беше се превърнала в парий в нашите среди.
„Нека влезе.“
Тя влезе. Беше различна. Скъпите дрехи ги нямаше. Беше облечена скромно. Изглеждаше уморена.
„Мартин. Благодаря ти, че ме прие.“
„Защо си тук, Десислава?“
„Търся работа. Всякаква. Ще правя кафе. Ще отговарям на телефони. Аз… аз наистина се пазарих за онази заплата. Кирил ми я даде твърде лесно. После разбрах защо. Той ме държеше в резерв. Използва ме. Знам, че ти дължа извинение.“
Тя ме гледаше с отчаяние. Видях в нея себе си – или по-скоро, това, в което можех да се превърна. Някой, който е готов на всичко, за да успее, дори да прекрачи граници.
„Знаеш ли,“ казах аз, облягайки се назад, „навремето шефът ми каза, че пазарът е за смелите. Но той сбърка. Пазарът не е само за смелите. Той е и за умните. И за честните. А ти не беше нито едно от двете. Ти беше просто алчна.“
Тя сведе поглед.
„Но,“ продължих аз, „пазарът е и за тези, които се учат от грешките си. Аз се научих по трудния начин. Може би е време и ти да се научиш.“
Погледнах към Ива. Ива кимна едва забележимо.
„Ива има нужда от асистент. Ще подреждаш документи и ще носиш кафета. Заплащането е минимално. И е изпитателен срок. Един месец. Една грешка и си вън.“
Очите ѝ се напълниха със сълзи. „Благодаря ти, Мартин. Няма да съжаляваш.“
„Вече съжалявам. Сега отивай.“
Тя излезе. Ива ме погледна.
„Меко сърце, бате. Това ще ти донесе проблеми.“
„Може би,“ усмихнах се аз. „Но поне ще спя спокойно.“
Вечерта се прибрах у дома. Миришеше на лазаня. Анелия беше в кухнята, тананикаше си. Прегърнах я през кръста.
„Тежък ден?“ попита тя.
„Интересен. Познай кого наех.“
Когато ѝ казах, тя спря да бърка соса. „Ти си се побъркал.“
„Тя се пазареше, Анелия. Аз никога не посмях. Може би мога да науча нещо от нея. А тя определено има какво да научи от нас.“
Анелия се засмя. „Добре. Но ако хвана сребърните прибори да липсват, тя е първата, която ще питам.“
Седнахме да вечеряме. Телефонът ми иззвъня. Беше Димитър.
„Мартин! Момчето ми! Имам нещо голямо за теб. По-голямо от всичко досега. Готов ли си?“
Погледнах Анелия. Тя ми се усмихна и кимна.
„Винаги съм готов, Димитре. Говори ми.“
Бях преминал през огъня. Бях загубил всичко и си го бях върнал. Кирил беше прав за едно. Пазарът наистина беше за смелите.
А аз най-сетне бях станал точно такъв.