Събрах се отново с бившия, въпреки че ми беше изневерил.
Звучи като началото на глупав виц, нали? Или като учебникарски пример за самоунищожително поведение, който бихме обсъждали в часовете по психология. Аз съм Мира, студентка по психология, трети курс. Иронията не ми убягваше.
Всеки ден анализирах сложните мотивации зад човешките травми, защитните механизми на егото, циклите на съзависимост. А вечер се прибирах в малката си гарсониера, изплащаща се с болезнено висок ипотечен кредит, и позволявах на Мартин да ми обяснява как онази „грешка“ – онази половингодишна, паралелна връзка с жена на име Ива – всъщност е била вик за помощ. Как е бил изгубен, как бизнесът му го е смазвал, и как само аз съм била неговият фар.
Магдалена, сестра ми, беше бясна.
– Не мога да повярвам, че си толкова… наивна! – изкрещя ми тя по телефона, когато ѝ казах. – След всичко, което ти причини? След месеците, в които събирах парчетата ти от пода?
– Той се промени, Маги. Хората се променят.
– Не и той. Хищниците не стават тревопасни, Мира. Те просто сменят ловните си полета. Той е бизнесмен, за бога! Цялото му съществуване е сделка. В момента той ти „продава“ покаяние, а ти го „купуваш“ с достойнството си.
Тя имаше своите причини да е толкова цинична. Нейният собствен развод беше съдебна каша, пълна с адвокати, скрити авоари и битки за попечителство. Магдалена беше видяла грозното лице на мъжкото предателство и сега го виждаше навсякъде.
Но Мартин беше различен. Поне така си повтарях.
Първата му изневяра ме беше сринала. Бяхме заедно от гимназията. Той беше моят първи. Моят единствен. Когато разбрах за Ива, светът ми се разпадна. Той беше успелият – млад, харизматичен, собственик на малка, но бързо разрастваща се строителна фирма. Аз бях просто… Мира. Студентката с голям кредит за жилище, която се опитваше да навакса.
Когато се върна преди три месеца, беше различен. Смирен. Уязвим. Плака. Мъж като Мартин не плачеше. Той ми донесе ключове от своята кола. Отказах ги. Донесе ми бижута. Върнах ги.
– Не искам нищо от теб, Мартин – казах му тогава, а гласът ми трепереше. – Искам само истината. Защо?
– Защото бях глупак – прошепна той, стискайки ръцете ми. – Бях глупак, който имаше всичко и го прие за даденост. Дай ми шанс. Един последен шанс да ти покажа, че бъдещето ни е по-важно от всичко.
И аз му повярвах. Повярвах, защото отчаяно исках.
Животът ми беше тежък. Лекции през деня, работа в кол център през нощта, за да покрия вноската по кредита. Родителите ми бяха в малък провинциален град и едва свързваха двата края. Бях сама в големия град. Мартин беше моята котва, дори и да беше ръждясала.
През последните три месеца той беше перфектен. Остави телефона си отключен на масата. Казваше ми къде отива, преди да съм попитала. Водеше ме на срещи с бизнес партньорите си, за да ми покаже, че съм част от света му. Постепенно стените ми започнаха да се рушат.
Глава 2
Един ден ме заведе на ресторант.
Не беше просто ресторант. Беше онзи ресторант. Най-високата сграда в околността, със стъклени стени, които разкриваха нощния пейзаж като посипан с диаманти килим. Място, където цената на предястието беше колкото моята месечна сметка за ток.
– Трябва да отпразнуваме – каза той, докато сервитьорът наливаше шампанско в кристални чаши.
– Какво празнуваме? – усмихнах се, усещайки леко гъделичкане на нервност.
Мартин изглеждаше зашеметяващо. Беше облечен в скъп костюм по поръчка, който подчертаваше широките му рамене. Косата му беше идеално сресана, а часовникът на ръката му проблясваше дискретно, но уверено. Той беше олицетворение на успеха.
– Празнуваме нас, Мира. Празнуваме новото начало.
Говорихме за спомени. За първата ни среща в университетската библиотека, когато се блъснах в него и разлях кафе по учебниците му. За първата ни целувка под дъжда, клиширано и перфектно. Смяхме се. Усещах как напрежението от последните месеци се изпарява.
Той ме хвана за ръка през масата. Погледът му беше интензивен, топъл.
– Спомняш ли си – поде той тихо, – когато бяхме на двадесет и си представяхме живота си? Голямата къща, двете кучета…
Сърцето ми подскочи.
– Спомням си – прошепнах.
– Искам това, Мира. Повече от всичко. Повече от фирмата, повече от парите. Искам всичко това. С теб.
Дори обсъдихме да имаме деца.
Той се усмихна. – Представяш ли си? Малко момченце с твоите очи. И твърдоглавието на баща си. Ще бъде истински кошмар.
– Или момиченце – добавих аз, усещайки сълзи да парят в очите ми. – Което да е умно като теб и…
– …и добро като теб – довърши той.
Това беше. Това беше моментът. Усещах го. Усещах как всичките ми страхове, цялата болка от предателството, всичко се измиваше от тази вълна на щастие. Магдалена грешеше. Всички грешаха. Любовта ни беше по-силна.
Той се размърда на стола си. Изражението му стана сериозно, тържествено. Пое си дълбоко дъх.
Изведнъж той падна на колене.
За миг дъхът ми спря. Всичко в ресторанта изчезна. Шумът на приборите, тихият джаз, разговорите на съседните маси. Виждах само него, там долу, погледнал ме отдолу нагоре.
Ръцете ми се вдигнаха към устата. Това се случваше. Най-накрая.
Помислих, че ми предлага, но той…
Лицето му не изразяваше обожание. Изразяваше паника.
Пот беше избила по челото му. Той не бръкна в джоба си за пръстен. Вместо това той сграбчи ръката ми, а хватката му беше отчаяна, почти болезнена.
– Мира… – Гласът му беше дрезгав, счупен. – Мира, съсипан съм.
😭👇
Стомахът ми се преобърна. Усмивката замръзна на лицето ми.
– К-какво? Мартин, какво говориш? Стани, хората ни гледат…
– Не. – Той стисна ръката ми по-силно. – Не, докато не ме изслушаш. Аз… Аз съм свършен, Мира.
Очите му бягаха панически.
– Бизнесът… всичко се срива. Взех грешни решения. Взех заеми. Много заеми. От грешните хора.
– Какви хора? Мартин, плашиш ме.
– Димитър. Знаеш ли кой е Димитър? – Той почти изхриптя името.
Кимнах. Всички в бизнес средите знаеха кой е Димитър. Той беше големият играч. Човек, който притежаваше половината медии и другата половина от строителството. Безскрупулен.
– Дължа му пари – каза Мартин. – Не просто пари. Дължа му… всичко. Той ще ме унищожи. Той знае за… за нередности. В един от проектите. Ще започне съдебно дело. Ще ме вкарат в затвора, Мира.
Усетих как кръвта се оттича от лицето ми. Ресторантът се завъртя.
– Но… ти каза, че всичко е наред. Каза, че бизнесът върви…
– Лъгах! – извика той шепнешком. – Лъгах през цялото време. Още отпреди… преди Ива. Това беше причината. Бях под огромен стрес. Мислех, че мога да се измъкна.
Той сведе глава. Все още беше на колене, но вече не приличаше на принц. Приличаше на просяк.
– Мира, ти си единствената, която може да ми помогне. Единствената, на която мога да се доверя.
– Аз? Какво мога да направя аз? Аз съм просто…
– Трябва ми твоята помощ. Трябва да… трябва да прехвърля всичко на твое име. Временно. Докато бурята отмине.
Шок. Леден, парализиращ шок.
Той не ми предлагаше брак.
Той ми предлагаше да стана негов бушон.
– Ти… ти искаш от мен… да извърша измама? – Гласът ми беше едва чут.
– Не! Не, това е просто… предпазна мярка! – Той се опита да звучи успокояващо, но паниката в очите му издаваше истината. – Ще бъде само на хартия. Фирмата, апартаментът ми, колите. Всичко ще е твое. Адвокатът ми, Стоян, той е подготвил документите. Казва, че е напълно законно. Ти си чиста. Имаш само този твой кредит за жилище. Никой няма да те заподозре. Димитър ще дойде при мен, ще види, че нямам нищо, и ще се откаже. Ще обявя фалит.
– А после?
– После… после ще започнем отначало. Заедно. Всичко, което е твое, ще е наше. Нали? Нали това искахме? Бъдеще. Деца. Аз правя това за нас, Мира!
Той ме гледаше с онова отчаяно, умоляващо кучешко изражение, което ме беше накарало да го приема обратно.
Сервитьорът се приближи предпазливо. – Всичко наред ли е, господине?
Мартин скочи на крака, изтупвайки сакото си. Опита се да се усмихне, но се получи гримаса. – Да, да. Всичко е… перфектно. Просто… малко емоционален момент.
Той седна обратно. Романтичната музика отново изпълни пространството, но сега звучеше фалшиво, подигравателно.
– Мартин – казах аз, ръцете ми трепереха неконтролируемо върху покривката. – Ти ме доведе тук. Говори ми за деца. Накара ме да повярвам, че ще ми предложиш… за да ме помолиш това?
Той сграбчи ръката ми отново. – Мира, моля те. Нямах избор! Трябваше да съм сигурен, че ме обичаш отново. Че ми вярваш. Ако не го направиш, аз съм мъртъв. Разбираш ли? Не метафорично. Димитър не си играе.
– А аз? Какво ще стане с мен, ако разберат? Аз уча в университет. Имам ипотека. Ще съсипеш и моя живот.
– Няма да разберат! – почти извика той, после се огледа и сниши глас. – Стоян е най-добрият адвокат. Той уреди всичко. Това е просто формалност. Моля те, Мира. Любов моя. Спаси ме. Спаси нас.
Глава 3
Напуснахме ресторанта в мълчание. Той плати сметката с черна кредитна карта, която изглеждаше нелепо тежка в ръката му, имайки предвид какво ми беше казал. Или лъжеше за фалита, или това беше последното му представление.
В колата той не пусна музика. Тишината беше гъста, прорязвана само от свистенето на гумите по асфалта и моето плитко дишане.
– Не е нужно да решаваш веднага – каза той накрая, без да откъсва поглед от пътя.
– Ти ме доведе до ръба на щастието, Мартин, и после ме бутна. Какво очакваш да реша?
– Очаквам да си спомниш кои сме ние. Очаквам да се бориш за нас, както аз се боря.
– Ти не се бориш, Мартин. Ти бягаш. И се криеш зад мен.
Той удари волана. Колата кривна леко.
– Какво искаш да направя? Да отида при Димитър и да му кажа: „Съжалявам, че използвах по-евтин бетон за основите на новия му мол“? Да му кажа: „Съжалявам, че взех заем от теб и го използвах, за да покрия друг заем, който скрих от теб“? Той ще ме смаже! Аз съм на тридесет години. Не искам да прекарам следващите десет в затвора!
Признанието за бетона ме удари като физически шамар. Това не беше просто „грешно решение“. Това беше престъпление. Това застрашаваше животи.
– Ти… ти си…
– Аз съм човек, който направи грешка! – извика той. – Грешка, породена от отчаяние. Мислех, че ако спечеля този търг, ще се оправя. Но нещата се задълбочиха.
Стигнахме пред моята сграда. Малка, сива, панелна. Ипотечният ми затвор.
– Не ме карай да избирам, Мартин – прошепнах, преди да изляза.
Той ме хвана за ръката. Очите му отново бяха пълни със сълзи. Този път изглеждаха истински.
– Ако ме обичаш, Мира. Ако някога си ме обичала… ще ми помогнеш. Утре в десет в офиса на Стоян. Ще те чакам.
Той не изчака да вляза. Колата му изчезна с рев на двигател в нощта.
Качих се в апартамента си. Миришеше на застояло и на страх. Седнах на пода в кухнята и се взирах в сметката за ипотеката, залепена с магнит на хладилника. Двеста хиляди. Дължах на банката двеста хиляди за тази кутийка.
Ако Мартин влезеше в затвора, той щеше да повлече и мен. Може би не юридически, все още. Но емоционално. Финансово. Той ми помагаше с вноските през последните три месеца. Твърдеше, „за да наваксаш“. Сега осъзнах, че ме е обвързвал. Правел ме е зависима.
Обадих се на Магдалена.
– Десет вечерта е, Мира. Какво има?
Разказах ѝ всичко. През сълзи, препъвайки се. За ресторанта. За бъдещето. За децата. За коляното. И за обрата.
От другата страна имаше дълго, ледено мълчание.
– Маги?
– Обличай се – каза тя с глас, остър като бръснач. – Идвам да те взема. Отиваме при моя адвокат. Не при неговия. При моя. И ако се обади, не му вдигай. Ясно?
Глава 4
Адвокатът на Магдалена се казваше Огнян. Той не беше като Стоян, когото бях виждала веднъж на фирмено парти на Мартин. Стоян беше в лъскав костюм, със златни ръкавели и самодоволна усмивка. Огнян имаше уморени очи, носеше очила с дебели рамки и офисът му беше затрупан с папки. Миришеше на старо кафе и справедливост.
Беше единадесет през нощта, но той беше там. Дължеше услуга на Магдалена, която му беше помогнала да намери свидетел в тежко дело преди година.
Слуша ме внимателно, без да ме прекъсва. Магдалена крачеше из стаята като лъвица в клетка.
– И така – каза Огнян накрая, сваляйки очилата си. – Господинът иска да ви направи фиктивен собственик. Иска да извършите съучастие в укриване на активи и вероятно пране на пари, за да се избегне плащане към кредитори и евентуална съдебна отговорност.
– Той каза, че е законно! – изхлипах.
– Толкова е законно, колкото да ограбиш банка и да кажеш, че просто „вземаш назаем“. – Огнян се наведе напред. – Мира, разбирате ли какво ще се случи, ако подпишете?
Поклатих глава.
– В най-добрия случай Димитър ще разбере. Неговите адвокати ще ви разкъсат. Те ще докажат, че прехвърлянето е било фиктивно, направено точно преди обявяването на фалит. Ще анулират прехвърлянето и ще вземат всичко. В този сценарий вие просто губите достойнството си.
Той си пое дъх.
– В най-лошия случай – продължи той, – Димитър ще реши, че вие сте съучастник. Не просто бушон, а активен играч. И тъй като Мартин вече няма да има нищо, а вие ще имате… всичко, те ще дойдат при вас. И тогава не говорим само за гражданска отговорност. Говорим за наказателна. Ще ви обвинят в съучастие. Ще загубите апартамента си, защото ще трябва да покриете дълговете му. Ще ви изключат от университета. И е много вероятно да лежите в затвора заедно с него.
Стаята се завъртя. Магдалена спря да крачи и сложи ръка на рамото ми.
– Той е използвал некачествен бетон, Огняне – каза тя тихо.
Огнян затвори очи. – Значи е по-лошо. Това е причиняване на имуществени вреди в огромен размер и вероятно излагане на обществен риск. Това е тежко престъпление. Той не просто бяга от дългове. Той бяга от затвора.
– Но той каза, че ме обича… че го прави за нас…
– Той ви обича толкова, колкото войникът обича бронежилетката си – каза Огнян. – Защото поема куршумите вместо него.
Телефонът ми извибрира на масата. Мартин.
Огнян погледна към телефона. – Не отговаряйте. Ето какво ще направите. Няма да отидете на срещата утре. Ще си вземете болничен от университета и от работата. Ще съберете всяко съобщение, всеки имейл, всяко доказателство за комуникация, в което той споменава този план.
– Но аз нямам нищо… всичко беше устно.
– Разбира се, че е било. Той не е глупав. Просто е подъл. – Огнян въздъхна. – Слушайте, няма лесен изход. Ако не подпишете, той ще бъде бесен. Вероятно ще ви заплашва. Ще се опита да ви манипулира. Ще ви напомня, че ви е помагал с ипотеката.
– Той плати последните три вноски – признах със срам.
– Чудесно. Още един лост за изнудване. – Огнян се изправи. – Трябва да изчезнете за малко. Магдалена, може ли да остане при теб?
– Разбира се. – Магдалена беше решителна. – Той не знае новия ми адрес след развода.
– Добре. Отидете там. Не използвайте картата си. Не влизайте в социалните мрежи. Мартин е отчаян. А отчаяните мъже са опасни. Аз ще започна да проучвам тази фирма на Димитър и делата срещу Мартин. Трябва да знаем колко дълбока е дупката.
Сърцето ми биеше до пръсване. Това не се случваше. Това беше лош сън. Преди часове обсъждах имена на деца. Сега планирах бягство.
– Ами… ами ако той каже, че аз съм го накарала? – прошепнах. – Ако каже, че аз съм го измислила, за да му взема фирмата?
– Това е риск – призна Огнян. – Той ще хвърля кал по всеки, за да се спаси. Но вие имате чиста история. Той има Ива. Той има заеми. Има и некачествен бетон. Кому мислите, че ще повярват?
Глава 5
Апартаментът на Магдалена беше малък, но уютен. Миришеше на канела и на новия ѝ живот. Тя ми направи чай и ме зави през одеяло на дивана.
– Ще се справим, Мира – каза тя, сядайки до мен. – С мен беше същото, спомняш ли си? Когато Росен скри половината активи на фирмата си при брат си, преди да подаде молба за развод.
Спомнях си. Спомнях си сълзите на Магдалена, яростта ѝ. Как адвокатите се бореха за всеки лев.
– Но ти не си подписвала нищо – казах аз.
– Не. Но бях в неведение. И платих цената за това. Ти поне знаеш. Имаш избор.
– Това не се усеща като избор, Маги. Усеща се като капан.
Телефонът ми отново извибрира. И отново. Десетки съобщения. Десетки пропуснати повиквания.
Мира, къде си? Чакам те.
Стоян е тук. Не ме предавай.
Мира, вдигни. Започвам да се паникьосвам.
Добре. Разбрах. Ти си като всички останали.
Ще съжаляваш за това.
Поне ми върни парите, които дадох за апартамента ти, кчко.*
Последното съобщение ме прободе. Започнах да плача отново, този път от гняв.
– Той е чудовище – казах на сестра си.
– Да – отвърна тя просто. – Винаги е бил. Просто ти беше твърде влюбена, за да го видиш.
Прекарах следващите три дни като в мъгла. Магдалена ходеше на работа, а аз стоях в апартамента ѝ, гледах безсмислени предавания и се опитвах да уча за изпитите си. Психологията изглеждаше като пълна подигравка. Как можех да разбера Фройд, след като не можех да разбера собствения си живот?
Започнах да се притеснявам за университета. Ако не се явях на сесията, щях да прекъсна. А това означаваше, че трябва да започна да изплащам пълния размер на студентския си кредит, веднага.
Тогава се появи Антон.
Той беше мой колега. Тихо, умно момче с очила и рошава коса, което винаги седеше на първия ред. Бяхме в един екип по проект миналия семестър. Той ми писа.
Хей, Мира, всичко наред ли е? Не си идвала на лекции от три дни. Професорът по когнитивна психология обяви датите за изпитите.
Поколебах се. Огнян беше казал „никакви контакти“. Но Антон беше… безопасен.
Здравей. Имам лични проблеми. Много е зле. Ще се опитам да се върна следващата седмица.
Съжалявам да го чуя. Искаш ли записки? Можем да се видим в библиотеката утре, да ти обясня новия материал. Ако искаш, разбира се.
Ръката ми трепереше. Част от мен искаше да се скрие. Но друга, по-силна част, крещеше за нормалност. За кафе и разговори за учене.
Да. Библиотеката. Утре в десет.
Глава 6
Мартин не се отказа.
Тъй като не можеше да ме намери, той беше отишъл при родителите ми. Беше се появил в малкия им град с лъскавата си кола и притесненото си изражение. Беше им казал, че съм изпаднала в депресия. Че съм избягала. Че се притеснява за мен.
Майка ми ми се обади, плачейки.
– Мими, къде си? Мартин е тук, милото момче, притеснява се до смърт. Каза, че си имала някакъв срив…
– Мамо, той лъже! – изкрещях аз, неспособна повече да сдържам гнева. – Той е престъпник! Опитва се да ме натопи!
От другата страна настана тишина.
– Мира, не говори така – каза баща ми, който очевидно беше взел телефона. – Момчето изглежда искрено. Каза, че имате финансови проблеми и ти си се паникьосала. Каза, че ти е дал пари за апартамента…
– Той не ми ги е дал! Той ме купуваше! – Треперех. – Не му вярвайте! Моля ви!
Затворих. Знаех, че не ми вярват. За тях Мартин беше златният билет. Успелият мъж, който щеше да се грижи за дъщеря им.
Междувременно Огнян беше открил неща.
– По-дълбоко е, отколкото си мислим – каза ми той по телефона, използвайки криптирано приложение. – Димитър не е единственият кредитор. Мартин дължи пари на още три фирми. Има и дело, заведено от Ива.
Сърцето ми спря.
– Ива?
– Да. Изглежда, тя не е била просто любовница. Била е съучастник. Според документите, които намерих, тя е била управител на една от неговите фиктивни фирми. Тя твърди, че той я е измамил, взел е парите и я е оставил да поеме вината. Тя го съди за дял от… е, от откраднатото.
Това беше ново дъно.
– Значи… той е изневерил и на нея?
– Изглежда, Мартин е верен само на себе си. Това е добре за нас. Когато крадците се карат, честните хора (или поне по-малко виновните) получават информация. Ива е подала документи, които доказват модела му на поведение. Тя описва как той я е накарал да подпише празни документи, как я е „убеждавал“ с подаръци и обещания за бъдеще. Звучи ли ти познато?
Звучеше. Звучеше ужасяващо познато.
– Това означава ли, че съм в безопасност?
– Не. Това означава, че той е по-опасен. Сега е притиснат от двама души – Димитър и Ива. Той теб те вижда като единствения си спасителен пояс. А ти току-що му го отказа. Очаквай да стане грозно.
Глава 7
Срещата с Антон в библиотеката беше сюрреалистична. Въздухът беше тих, миришеше на стари книги и прах. Слънцето се процеждаше през високите прозорци. Всичко беше толкова… нормално.
Антон ми подаде чаша кафе. – Изглеждаш ужасно – каза той без заобикалки, но с топлота.
– Благодаря. И се чувствам така.
– Няма да питам какво става. Но ако искаш да говориш… аз съм добър слушател.
И аз проговорих. Не му казах всичко. Не споменах Димитър, нито бетона, нито името на Мартин. Но му казах за „бившия“. За изневярата. За втория шанс. И за ужасното „предложение“, което не беше предложение. Казах му за натиска, за страха.
Той слушаше. Не ме прекъсна нито веднъж. Когато свърших, той просто кимна.
– Баща ми беше такъв – каза той тихо. – Не престъпник, но… манипулатор. Използваше парите, за да контролира майка ми. Отне ѝ години да се измъкне. Това, което описваш, е класически модел на принудителен контрол.
– Аз уча за това – казах с горчива ирония. – И въпреки това влязох право в капана.
– По-лесно е да видиш модела отвън – каза Антон. – Когато си вътре, това не е „модел“. Това е „любов“. Това е „бъдеще“. Това са „спомени“.
Думите му ме успокоиха. Той не ме съдеше. Той ме разбираше.
Прекарахме следващите два часа в учене. Той ми обясняваше търпеливо теориите, които бях изпуснала. Гласът му беше спокоен и методичен. За първи път от дни успях да дишам дълбоко.
Когато си тръгвахме, той ме спря на изхода.
– Мира. Не подписвай нищо. Независимо колко те заплашва. По-добре да загубиш парите за няколко вноски, отколкото да загубиш целия си живот.
– Прав си. Знам. Просто… е трудно.
– Знам. – Той се поколеба. – Ако имаш нужда от нещо… или просто от място, където да не си сама. Аз живея с двама съквартиранти, шумно е, но е безопасно. Просто да знаеш.
Кимнах, твърде развълнувана, за да говоря.
Когато се върнах в апартамента на Магдалена, ме чакаше изненада.
Пред вратата стоеше Стоян. Адвокатът на Мартин.
Сърцето ми замръзна. Как ме беше намерил?
Той се усмихна – онази хлъзгава, професионална усмивка.
– Здравей, Мира. Мартин е много притеснен за теб. Аз също.
– Махни се – казах, опитвайки се да вкарам ключ в ключалката, но ръцете ми трепереха.
– Нека просто поговорим. Пет минути. Като приятели. Мартин не е лош човек. Той е просто… притиснат.
– Той е престъпник. А ти си негов съучастник.
Усмивката на Стоян изчезна.
– Трябва да внимаваш с думите си, скъпа. Аз съм адвокат. А ти си просто уплашена студентка с голяма ипотека.
Той пристъпи по-близо.
– Мартин е готов да бъде щедър. Той знае, че това е голяма услуга. Той е готов да изплати целия ти апартамент. Веднага. В деня, в който подпишеш. Помисли си. Без повече работа в кол центъра. Без повече притеснения. Ще можеш да се съсредоточиш върху ученето. Ще имаш чисто ново жилище.
Офертата увисна във въздуха. Двеста хиляди. Свобода.
– И в замяна? – попитах, гласът ми беше едва чут.
– В замяна на един подпис. Малка формалност. Ти му помагаш сега, той ти помага за цял живот. Това е по-добро от брак, не мислиш ли? Получаваш къщата, без да се налага да го търпиш.
Той се засмя на собствената си шега.
– Ами Димитър? Ами Ива?
Самодоволството му леко се пропука. – Ива е просто истерична бивша. А Димитър… е, Димитър е бизнес риск. Но ние се грижим за това. Ти няма да имаш нищо общо. Твоето име ще е просто в един регистър за няколко месеца.
– Не.
Той повдигна вежда. – Не?
– Не. Няма да подпиша. Сега се махни от вратата ми, или ще се обадя на полицията.
Стоян ме гледаше дълго. Студено. Усмивката беше изчезнала напълно.
– Голяма грешка, Мира. Огромна. Ти избираш страната на губещите. Мартин беше готов да те защити, да те включи. Но сега… сега ти си просто още един кредитор. И той ще си поиска парите за онези вноски. Със лихва.
Той се обърна и си тръгна.
Влязох вътре и се свлякох зад вратата, сърцето ми блъскаше в гърдите. Бях отказала. Бях отказала двеста хиляди.
Бях отказала сигурността си заради… какво? Морал?
Магдалена се прибра час по-късно. Когато ѝ разказах, тя не ме прегърна. Тя вдигна телефона.
– Огняне, трябва ни ограничителна заповед. Веднага.
Глава 8
Получаването на ограничителна заповед не беше лесно. Мартин не ме беше удрял. Но заплашителните съобщения, появата му при родителите ми и идването на Стоян в апартамента на Магдалена (бяхме сигурни, че ни е проследил) бяха достатъчни за Огнян да убеди съдията в наличието на „психически тормоз и преследване“.
Мартин побесня.
Той наруши заповедта почти веднага. Чакаше ме пред университета.
– Ти какво си мислиш, че правиш? – изкрещя той, хващайки ме за ръката, докато излизах от изпит.
Антон, който беше с мен, се намеси. – Човече, пусни я.
– Ти кой си, по дяволите? – изръмжа Мартин, блъскайки Антон в гърдите. – Новото ѝ гадже? Бързо си ме заменила, а?
– Мартин, имаш ограничителна заповед! – извиках аз, отстъпвайки назад. – Махни се!
– Ограничителна заповед? – той се изсмя. – И какво ще направи тя? Ще ме спре да си искам парите? Ти ми дължиш пари, Мира! Ти живееше в моя апартамент, който аз плащах!
– Това е моят апартамент! На моя кредит!
– Който аз плащах! Ще се видим в съда, скъпа. Ще те съсипя. Ще кажа на всички, че ти си тази, която ме измами. Че ти си откраднала парите!
Той изглеждаше луд. Очите му бяха кървясали. Костюмът му беше измачкан. Това не беше мъжът от ресторанта. Това беше звяр в клетка.
Антон извади телефона си. – Обаждам се на полицията.
Мартин се вгледа в него, после в мен. Имаше момент на чиста, концентрирана омраза.
– Това не е свършило – изсъска той. – Нито за теб, нито за теб, малък плъх.
Той се обърна и изчезна в тълпата.
Треперех. Антон сложи ръка на рамото ми. – Добре ли си?
– Не. – Погледнах го. – Благодаря ти. Той… той е луд.
– Той е отчаян – каза Антон. – И Огнян е прав. Трябва да сме много внимателни.
Глава 9
Делото на Мартин с Димитър се разрастваше. Беше във всички бизнес новини. „Строителен предприемач обвинен в мащабна измама“, „Некачествено строителство в нов търговски обект“. Името на Мартин беше навсякъде.
Но по-лошото беше, че моето име също се появи.
Мартин беше дал интервю. В него той твърдеше, че е „жертва на безскрупулни партньори“. Той твърдеше, че бившата му годеница, Мира (аз!), е била в тайно споразумение с Ива (другата жена!), за да му откраднат компанията.
Той твърдеше, че аз съм тази, която е настоявала да прехвърли фирмата на мое име, „от любов“, и че когато е отказал, аз съм се обърнала срещу него.
– Той лъже! – крещях аз в офиса на Огнян, държейки вестника.
– Разбира се, че лъже. Това е стратегията „кал“. Хвърляш достатъчно и все нещо ще полепне. Той се опитва да те дискредитира като свидетел. Той знае, че ти си единствената, на която е признал всичко.
– И какво правим?
– Контраатакуваме. Ще заведем дело за клевета. И… – Огнян се поколеба. – Мисля, че е време да говорим с адвокатите на Димитър.
Стомахът ми се сви. – Да говорим с врага?
– Димитър не е твой враг, Мира. Мартин е. Димитър иска парите си и справедливост за онзи бетон. Ти искаш справедливост за живота си. Вашите интереси съвпадат. Ти имаш информацията, от която той се нуждае – устното признание в ресторанта. Твоето свидетелство може да го вкара в затвора.
– А аз?
– Ти ще бъдеш защитен свидетел. Ще поискаме пълен имунитет в замяна на показанията ти.
Това беше огромна крачка. Да отида от бушон до главен свидетел.
– Добре – казах аз, гласът ми трепереше. – Да го направим.
Глава 10
Животът ми се превърна в бойно поле.
Университетът беше кошмар. Хората ме сочеха. Статията с името ми беше обиколила всички. Някои вярваха на Мартин. Виждах ги как шушукат, когато влизах в залата. „Това е тя. Златотърсачката.“
Само Антон остана до мен. Той сядаше до мен демонстративно. Носеше ми кафе.
– Игнорирай ги – казваше той.
– Не мога. Те съсипват репутацията ми.
– Репутацията ти се гради от това, което правиш, а не от това, което един лъжец казва за теб.
Започнах да изпитвам чувства към него. Различни от тези към Мартин. С Мартин беше огън, страст, драма. Беше пристрастяващо. С Антон беше… тихо. Беше спокойствие. Беше като да се прибереш у дома след буря.
Но аз бях твърде оплетена. Морално, финансово, легално. Не можех да въвлека и него в тази каша.
Започнах да работя тясно с Огнян и екипа на Димитър. Адвокатите на Димитър бяха друга порода. Те бяха акули в костюми „Армани“. Те не се интересуваха от моите чувства. Те искаха факти.
– Разкажете ни отново за ресторанта – каза водещият адвокат, жена на име Нели, с леден поглед.
Разказах им. За десети път. За децата. За коляното. За признанието за бетона.
– Добре. А сега за Ива – каза тя. – Знаете ли, че Мартин е прехвърлил пари и на нея?
– Мислех, че я съди.
– Това е за пред публиката. Те играят двойна игра. Ива съди Мартин, за да изглежда като жертва. Междувременно той е прехвърлил половин милион в нейна офшорна сметка. Мислим, че са планирали да избягат заедно.
Светът ми отново се наклони.
– Заедно? Значи… той е лъгал и мен, и нея?
– Той е лъгал всички. – Нели се усмихна студено. – Но ние ги хванахме. Проследихме парите. Това, което ни трябва от теб, е да потвърдиш, че той е знаел за некачествения бетон. Това е наказателното обвинение. Другото е просто финансова измама.
– Той знаеше. Той ми го каза.
– Чудесно. – Тя затвори папката си. – Ще се видим в съда.
Излязох от офиса им, чувствайки се мръсна. Бях пешка в тяхната игра, точно както бях пешка в играта на Мартин. Но този път поне бях на страната, която вероятно щеше да спечели.
Глава 11
Процесът беше медиен цирк.
Мартин пристигаше всеки ден, изглеждайки съсипан и предаден. Неговият адвокат, Стоян, рисуваше картина на един честен бизнесмен, съсипан от алчни жени и безскрупулни конкуренти.
Ива също беше там. Тя играеше ролята на измамената жена перфектно. Плачеше на свидетелската скамейка, описвайки как Мартин я е манипулирал.
После дойде моят ред.
Когато влязох, погледът на Мартин ме прониза. Беше пълен с омраза.
Разказах историята си. Гласът ми беше учудващо спокоен. Разказах за помирението. За надеждите ми. За ресторанта.
– И какво ви каза той, когато падна на колене? – попита прокурорът.
– Той каза: „Съсипан съм.“ Каза, че дължи пари на Димитър. Каза, че ще го вкарат в затвора.
– Защо?
– Заради… – поех си дъх – …заради нередности. Заради използването на по-евтин бетон в един от проектите.
В залата се надигна ропот.
– А какво поиска от вас? – продължи прокурорът.
– Да прехвърли всичко на мое име. Фирмата, активите. За да се скрие от кредиторите. За да изглежда, че няма нищо.
Адвокатът на Мартин, Стоян, скочи.
– Протест! Свидетелката прави заключения!
– Отхвърля се. Свидетелката описва предложението, което ѝ е било направено. Продължете, госпожице.
Когато Стоян започна кръстосания разпит, той беше брутален.
– Госпожице Мира, вие бяхте ли влюбена в моя клиент?
– Аз… да.
– Толкова влюбена, че му простихте изневяра, нали така?
– Да.
– Но когато той се оказа в беда, вие го изоставихте. Вярно ли е?
– Не! Той поиска от мен да извърша престъпление!
– Той поиска да спаси бизнеса си! А вие, студентка по психология, с ипотечен кредит, който едва покривахте, видяхте възможност, нали?
– Това не е вярно!
– Не е ли вярно, че сте имали срещи с адвокатите на господин Димитър? Не е ли вярно, че те са ви обещали… нещо… в замяна на показанията ви?
– Протест! – извика Огнян, който присъстваше като мой личен адвокат.
– Приема се. Господин Стоян, придържайте се към фактите.
– Факт е – продължи Стоян, приближавайки се, – че моят клиент е плащал вноските по ипотеката ви. Той ви е издържал.
– Това бяха три вноски!
– И когато той поиска помощ, вие му забихте нож в гърба. Вие се съюзихте с враговете му! И сега идвате тук и лъжете под клетва, за да спасите собствената си кожа!
– Аз не лъжа!
Но щетите бяха нанесени. Той ме беше изкарал опортюнистка.
Седях там, чувствайки се изцапана, унизена. Погледнах към Мартин. Той се усмихваше.
Глава 12
Мислех, че това е краят. Че са ме унищожили.
Но тогава се случи нещо неочаквано. Адвокатите на Димитър извикаха нов свидетел. Строителен инженер. Човек, който беше работил за Мартин.
Инженерът, възрастен мъж на име Петър, изглеждаше ужасен да е там. Но той потвърди всичко.
– Да, господин Мартин ни нареди да сменим спецификациите на бетона. Каза, че е „оптимизация на разходите“.
– И вие знаехте ли, че това е опасно?
– Всички знаехме. Това намали структурната цялост с тридесет процента. Аз… аз подадох оставка заради това.
Това беше ковчегът. Признанието на Мартин пред мен беше едно. Но показанията на експерт бяха съвсем друго.
След това Нели, адвокатката на Димитър, представи доказателствата за банковите преводи към Ива. Офшорната сметка. Планът им за бягство.
Лицето на Ива пребледня. Нейната игра на „жертва“ се срина. Тя също беше лъгала.
Процесът приключи бързо след това.
Мартин беше признат за виновен. По всички обвинения. Измама, укриване на активи, излагане на обществен риск. Осъдиха го на дванадесет години затвор.
Стоян, неговият адвокат, също беше обвинен в съучастие и възпрепятстване на правосъдието.
Ива беше призната за виновна в съучастие в измама и пране на пари. Получи пет години условно, защото се съгласи да върне парите.
Аз… аз бях свободна.
Името ми беше изчистено. Бях само свидетел. Делото за клевета, което бях завела, беше спечелено по подразбиране. Мартин трябваше да ми плати обезщетение, което знаех, че никога няма да видя, защото всичко, което имаше, беше конфискувано от Димитър.
Глава 13
Излязох от съдебната зала и слънцето ме заслепи.
Магдалена беше там. Прегърна ме толкова силно, че едва дишах.
– Свърши, Мира. Свърши.
Плаках. За първи път от месеци плаках от облекчение, а не от страх или гняв.
Антон също беше там. Той не се приближи веднага, давайки ми момент със сестра ми. Когато го погледнах, той ми се усмихна. Онази тиха, спокойна усмивка.
Тръгнах към него.
– Ти дойде.
– Разбира се. Не бих го пропуснал.
– Дължа ти толкова много. За подкрепата. За… всичко.
– Не ми дължиш нищо, Мира. – Той ме погледна сериозно. – Но може би… би ли искала да изпием по едно кафе? Като нормални хора? Без адвокати и съдебни дела?
Разсмях се. Звучеше като най-хубавото предложение на света.
– Да. Много бих искала.
Глава 14
Животът не стана перфектен веднага.
Все още имах ипотека. Все още работех в кол центъра. В университета все още имаше хора, които ме гледаха накриво.
Но нещо се беше променило. Аз.
Страхът го нямаше. Паниката я нямаше. Срамът го нямаше.
Майка ми и баща ми се обадиха. Те бяха гледали новините. Бяха прочели за присъдата.
– Мими… – започна майка ми, плачейки. – Ние… ние ти вярваме. Толкова съжаляваме.
– Всичко е наред, мамо. Вече е.
Отне им време да приемат, че тяхната представа за „успешния зет“ е била фасада. Но го приеха.
Връзката ми с Антон се развиваше бавно. Естествено. Той беше всичко, което Мартин не беше. Честен. Търпелив. Добър. Той не се опитваше да ме впечатли с пари или жестове. Той ме впечатляваше с интелекта си и с начина, по който ме слушаше.
Той ми помогна да си стъпя на краката. Учехме заедно. Смеехме се. Той ми показа, че любовта не трябва да е болка. Че не трябва да е битка.
Една вечер седяхме на дивана в моята малка гарсониера. Вече не я виждах като затвор. Виждах я като мое собствено, извоювано с битка, убежище.
– Знаеш ли – казах аз, облегнала глава на рамото му, – забавно е. Уча психология, за да помагам на другите да разберат себе си. А ми трябваше почти фатална грешка, за да разбера себе си.
– Понякога – каза той, целувайки косата ми, – най-добрите уроци се научават извън класната стая. Ти си преминала през огън, Мира. И си излязла по-силна.
Погледнах го. – Не бях сама.
– Никога повече няма да бъдеш – отвърна той.
И аз му повярвах.