Събудих се в три сутринта, за да си налея вода. Тишината в къщата беше плътна, почти осезаема, като тежко кадифено одеяло, което задушава всички звуци. Всяка нощ беше такава, откакто Даниел, синът ми, порасна и нощите му станаха по-дълги от моите. Движех се по познатия до болка маршрут от спалнята до кухнята, стъпвайки на пръсти по хладния мраморен под, сякаш се страхувах да не събудя призраците на отминалите дни, които спяха в стените на този голям, празен дом.
Когато подминах стаята му, спрях за миг. Вратата беше леко открехната. По навик. Винаги я оставяше така, дори когато беше малък. Сякаш за да може светлината от коридора да прогони сенките. Усмихнах се в мрака. Дори на двадесет, той си оставаше моето момче.
Тъкмо да продължа напред, отвътре се чу тих, почти шепотен глас. Неговият глас.
– Мамо, можеш ли да изгасиш лампата?
Сърцето ми подскочи от изненада. Какво правеше тук? Нали беше… Но съзнанието ми, все още сънено и мудно, не успя да сглоби пъзела. Действах по инстинкт, по навик, изграждан с години. Протегнах ръка и натиснах ключа на стената в коридора, който управляваше малката нощна лампа до леглото му. Щрак. Светлината в процепа на вратата изгасна.
– Лека нощ, миличък – прошепнах в тишината и продължих към кухнята.
Налях си чаша студена вода и я изпих на един дъх, облегната на кухненския плот. Гледах през огромния прозорец към градината, потънала в непрогледен мрак. Луната се беше скрила зад облаци и само няколко далечни звезди примигваха като уплашени очи. Всичко беше спокойно. Твърде спокойно.
Когато се върнах в леглото, се сгуших до Симеон. Той спеше дълбоко, равномерното му дишане беше единственият звук в спалнята. Загледах се в тавана и тогава, като леден повей на вятъра през отворен прозорец, ме връхлетя мисълта. Ясна, остра и ужасяваща.
Синът ми не беше вкъщи.
Беше на къмпинг. С приятели от университета. Заминаха вчера сутринта. Щяха да се върнат в неделя вечер. Днес беше петък.
Кръвта замръзна във вените ми. Скочих от леглото толкова рязко, че Симеон измърмори нещо в просъница и се обърна на другата страна. Не му обърнах внимание. Сърцето ми биеше до пръсване, сякаш искаше да изскочи от гърдите ми.
Хукнах към стаята му. Спънах се в един килим, но успях да се задържа на крака. Ръката ми трепереше, докато търсех ключа на стената. Натиснах го. Нищо. Разбира се, че нищо. Нали аз я изгасих преди малко. Бутнах вратата и тя се отвори с тихо скърцане, което проехтя в тишината като писък.
Замръзнах на прага.
Стаята беше празна. Леглото – идеално оправено, покрито с тъмносиньото шалте, което му бях подарила за рождения ден. Дрехите му бяха прибрани в гардероба. По бюрото цареше обичайният творчески хаос от учебници по право, тетрадки и химикалки. Прозорецът беше плътно затворен. Нямаше и следа от него. Нямаше и следа от когото и да било.
Но аз чух гласа му. Бях сигурна. Не беше сън, не беше илюзия. Беше ясно и отчетливо. „Мамо, можеш ли да изгасиш лампата?“
Бавно, като в транс, пристъпих навътре. Въздухът беше студен, застоял. Усещаше се лек, едва доловим мирис на влажна пръст. Като от току-що разкопана градина. Побиха ме тръпки. Приближих се до леглото и докоснах възглавницата. Беше студена. Никой не беше лежал тук.
Погледът ми се плъзна към нощното шкафче. Лампата. Малката, метална лампа. Протегнах ръка и докоснах крушката.
Беше топла.
Глава 2
Следващата сутрин слънцето нахлу през прозорците с обичайната си натрапчива жизнерадост, но не донесе никаква утеха. Не бях мигнала цяла нощ. Седях в хола, свита на дивана, и гледах как първите лъчи обагрят стените в златисто, но вътре в мен беше само мрак и леден страх.
Симеон слезе по стълбите точно в седем, както всеки ден. Беше облечен в безупречен костюм, косата му беше сресана назад, а изражението му – както винаги, непроницаемо. Той беше човек на реда и дисциплината. Хаосът, дори емоционалният, го изнервяше.
– Добро утро – каза той, докато си наливаше кафе. – Станала си рано.
– Не съм спала – отвърнах с дрезгав глас.
Той ме погледна за пръв път тази сутрин. Погледът му се плъзна по разрошената ми коса, по тъмните кръгове под очите ми.
– Пак ли кошмари? Ана, говорихме за това. Трябва да намалиш тези филми вечер.
– Не беше кошмар, Симеоне. Беше истинско. Чух Даниел. Беше в стаята си.
Симеон въздъхна и отпи от кафето си, сякаш думите ми бяха досадна муха, която се опитваше да прогони.
– Ана, Даниел е на планина. На стотици километри оттук. Сигурно си сънувала. Стресирана си покрай изложбата, която подготвяш.
Бях скулптор. Или поне се опитвах да бъда отново. След години, в които бях просто съпругата на бизнесмена Симеон и майката на Даниел, най-накрая се бях решила да се върна към единственото нещо, което ми носеше смисъл. Бях наела ателие в града и подготвях първата си самостоятелна изложба от петнадесет години насам. Симеон подкрепяше това мое „хоби“, както го наричаше, защото му придаваше образ на модерен и широко скроен съпруг. Но не вярваше в него. Не и истински.
– Не съм сънувала! – повиших тон. – Отидох в стаята му. Лампата беше включена. Аз я изгасих. Чух го, Симеоне! Помоли ме да я изгася. А после… после крушката беше топла.
Той остави чашата на плота с рязко движение.
– Стига. Престани с тези глупости. Звучиш истерично. Даниел е голямо момче, студент по право. Не се крие в стаята си, за да си играе на страшни истории с теб. Имам важна среща днес, не мога да се занимавам с твоите фантазии.
Думите му ме пронизаха като остриета. Фантазии. Истерия. Това беше неговият начин да се справя с всичко, което не разбираше или не можеше да контролира. Свеждаше го до моя проблем, до моя емоционална нестабилност.
– Ами ако не е добре? Ако нещо се е случило? – прошепнах, вкопчена в последната сламка на надеждата, че ще прояви поне малко загриженост.
– И какво се е случило? Телепортирал се е от планината за пет минути, за да те помоли да му изгасиш лампата, и после се е върнал обратно? Ана, чуй се какво говориш.
Той взе куфарчето си и се отправи към вратата.
– Ще се прибера късно. Имаме вечеря с едни инвеститори. Моля те, опитай се да се успокоиш. Обади се на приятелка, излез, поработи в ателието. Прави нещо.
Вратата се затвори след него и аз останах сама в оглушителна тишина. Унижението и страхът се бореха за надмощие в мен. Може би беше прав. Може би наистина си въобразявах. Стресът, напрежението… Но усещането беше толкова реално. Гласът. Топлата крушка. И онзи странен мирис на влажна пръст…
Реших да направя единственото разумно нещо. Извадих телефона си и набрах номера на Даниел. Телефонът даде свободно веднъж, два пъти… и после се включи гласовата поща. „В момента абонатът не може да бъде открит.“ Разбира се. В планината няма обхват. Всичко е наред. Всичко е наред, повтарях си като мантра, но думите звучаха кухо и невярно.
Тръгнах отново към стаята му, този път решена да намеря някакво логично обяснение. Слънчевата светлина нахлуваше през прозореца и разкриваше всяка прашинка във въздуха. Всичко изглеждаше нормално. Отворих гардероба. Дрехите му бяха там. Проверих под леглото. Нищо.
Приближих се до бюрото. Погледът ми се спря на лаптопа му, затворен и студен. До него имаше купчина учебници. Един от тях беше отворен на страница за вещно право. Даниел беше амбициозен, искаше да стане велик адвокат, да надмине дори баща си в света на големите сделки и парите. Понякога се питах дали това беше негова мечта, или на Симеон.
Забелязах нещо, пъхнато между страниците на учебника. Беше малка, сгъната на четири бележка. Сърцето ми отново заби учестено. Разгънах я. Вътре имаше само една дума, написана с разкривен почерк, сякаш в бързината.
„Прости.“
Какво означаваше това? Кой на кого трябваше да прощава? Почувствах как студена вълна преминава през тялото ми. Това не беше просто студентска бележка. Имаше нещо зловещо в нея.
Реших да проверя банковата му сметка. Симеон беше настоял Даниел да има достъп до специална сметка за разходите си в университета, а аз имах паролите, за „спешни случаи“. Е, това определено беше спешен случай.
Влязох в онлайн банкирането. Салдото беше почти нулево. Прегледах движенията. Преди два дни, в деня, в който уж замина за къмпинг, беше изтеглена огромна сума пари. Почти всичко, което имаше. Десет хиляди лева. В брой. От банков клон в другия край на града.
Какво, по дяволите, ставаше? За какво му бяха на Даниел десет хиляди лева в брой за един къмпинг? Лъжата беше очевидна, нагла. Той не беше в планината. Той беше някъде другаде. И беше в беда.
Глава 3
Паниката заплашваше да ме погълне. Трябваше да действам. Трябваше да говоря с някого, който познаваше Даниел по-добре от мен самата напоследък. Приятелите му.
Спомних си за Мартин, най-близкия му приятел от университета. Двамата бяха неразделни. Намерих номера му в указателя на Даниел и го набрах с треперещи ръце.
– Ало? – обади се сънен глас.
– Мартин? Здравей, обажда се Ана, майката на Даниел.
Последва кратка пауза.
– А, да, госпожо. Здравейте. Как сте?
– Не съм добре, Мартин. Притеснявам се за Даниел. Не мога да се свържа с него. Нали сте заедно на къмпинг?
Тишина. Този път беше по-дълга, напрегната. Чувах как диша учестено от другата страна на линията.
– Ааа, да, да. Заедно сме. Просто… тук обхватът е много лош. Едвам ви чувам. Сигурно затова не можете да го намерите.
Лъжеше. Усещах го с всяка фибра на тялото си. Гласът му беше неуверен, думите – назубрени.
– Мартин, моля те, кажи ми истината. Къде е синът ми?
– Но аз ви казвам, тук е. Ей сега беше до мен, отиде да събере дърва за огъня – запелтечи той.
– Не ме лъжи! – почти изкрещях. – Знам, че не е на къмпинг. Знам, че е изтеглил много пари. В беда ли е? Кажи ми!
Чух как Мартин въздъхна дълбоко.
– Госпожо, не мога. Наистина. Той ме помоли… Каза, че ще ви обясни всичко, като се върне.
– Кога ще се върне?
– Не знам. Моля ви, не ме питайте повече. Не искам да го предам.
– Да го предадеш? – гласът ми трепереше от гняв и страх. – Аз съм му майка! Искам да знам къде е! Ако не ми кажеш, отивам в полицията!
– Не! Не, не правете това! Моля ви! Само ще влошите нещата. Той е добре. Просто… има да урежда едни неща. Лични. Дайте му малко време. Ще се обади. Наистина.
Връзката прекъсна. Бях сигурна, че той затвори. Останах с телефона в ръка, взирайки се в празното пространство. „Само ще влошите нещата.“ Какво можеше да е по-лошо от това?
Гневът ми към Симеон се върна с нова сила. Неговата незаинтересованост, неговата вечна заетост. Той беше построил стена от пари и престиж около нас, но тази стена сега се усещаше като затвор. Той не познаваше сина си. Не знаеше нищо за него. За него Даниел беше просто наследник, бъдещият управляващ на империята му, а не жив човек със своите страхове, тайни и проблеми.
Реших, че няма да стоя и да чакам. Ако Симеон нямаше да ми помогне, щях да намеря помощ другаде. Но преди полицията, трябваше да опитам нещо друго. Трябваше да разбера с кого се е забъркал Даниел.
Върнах се в стаята му. Този път търсех целенасочено. Проверих джобовете на всичките му дрехи. Нищо. Прегледах историята на браузъра на лаптопа му. Беше изтрита. Което само по себе си беше подозрително. Даниел никога не си правеше труда да трие каквото и да било.
Накрая, от чист инстинкт, се наведох и погледнах в коша за боклук до бюрото. Беше почти празен, само с няколко смачкани листа. Извадих ги и ги загладих на бюрото. Бяха чернови от някакво есе по право. Но на гърба на единия лист, с различен химикал, имаше надраскано име и адрес.
„Лилия. Ул. „Тихият кът“ 17.“
Лилия. Никога не бях чувала това име. Даниел никога не беше споменавал момиче с такова име. Обикновено споделяше с мен, когато излизаше с някого. Но явно това беше част от тайния му живот, който беше скрил толкова добре от всички ни.
Без да се замислям повече, грабнах ключовете за колата си и чантата. Нямаше да чакам Симеон да се прибере. Нямаше да чакам Даниел да се обади. Щях да намеря тази Лилия и щях да разбера какво се случва.
Докато шофирах към непознатия адрес, в главата ми се въртяха хиляди въпроси. Коя е тя? Какво общо има с изчезването на Даниел? За нея ли бяха парите? А гласът… гласът от снощи? Как се вписваше той в цялата картина? Сякаш имаше две отделни мистерии – едната реална, за изчезналия ми син и парите, а другата – призрачна, необяснима, случваща се в собствения ми дом. Имах ужасяващото усещане, че по някакъв начин те са свързани.
Глава 4
Офисът на Симеон се намираше на последния етаж на стъклена сграда в сърцето на бизнес района. Гледката от панорамните прозорци беше внушителна – градът се простираше в краката му като карта, а хората долу приличаха на мравки. Симеон обичаше тази гледка. Караше го да се чувства могъщ, над нещата.
В този момент обаче се чувстваше всичко друго, но не и могъщ. Срещу него на голямата маса от махагон седеше Петър, неговият съдружник и най-стар приятел. Или поне така си мислеше Симеон.
– …така че, както виждаш, нещата не са розови – завърши Петър, като разтвори ръце в жест на безпомощност. – Банката отказва да предоговори заема, докато не им представим подписания договор с чуждестранните инвеститори. А инвеститорите се бавят. Искат още одити, още проверки. Сякаш търсят причина да се откажат.
Симеон масажира слепоочията си. Главата го болеше от дни. Целият им проект, най-голямата сделка в живота им, беше на косъм от провал. Бяха ипотекирали всичко, което имаха, бяха взели огромен заем, за да закупят терена за новия търговски комплекс. Ако инвеститорите се оттеглеха, бяха разорени.
– Те не търсят причина, Петре. Някой им я дава – каза Симеон с леден глас. – Някой от нашата компания изнася информация. Саботира ни.
Петър го погледна с престорена изненада.
– Симеоне, не говори така. Кой би го направил? Ние сме екип. Всички сме в една лодка.
– Точно това ме притеснява. Когато лодката потъва, плъховете първи я напускат.
Телефонът на бюрото на Симеон извибрира. На екрана светна непознат номер. Той го игнорира.
– Трябва да им дадем нещо – продължи Петър. – Нещо, което да ги успокои. Да им покаже, че контролираме нещата.
– И какво предлагаш? – попита Симеон, въпреки че знаеше отговора.
– Протоколите от общинската комисия. Тези, които показват, че сме получили разрешение за строеж преди конкурентите ни изобщо да подадат документи. Това ще им докаже, че имаме силни позиции.
Симеон се вкамени. Тези протоколи бяха неговият грях. Беше платил огромна сума под масата, за да ги получи. Беше престъпление. Ако това излезеше наяве, не само щеше да загуби сделката, но и свободата си. Само двама души знаеха за това – той и Петър.
– Не. Това е твърде рисковано – отсече Симеон.
– По-рисковано от това да загубим всичко? Симеоне, понякога трябва да заложиш, за да спечелиш. Ти ме научи на това.
Телефонът отново извибрира. Този път беше съобщение от същия непознат номер. Симеон го отвори. Вътре имаше само една снимка. Снимка на Даниел. Той седеше на стол в някаква тъмна стая, с ръце, вързани зад гърба. Очите му бяха пълни със страх.
Светът на Симеон се преобърна. Въздухът излезе от дробовете му.
– Какво има? – попита Петър, като видя пребледнялото му лице.
Симеон не отговори. Под снимката имаше текст: „Десет хиляди беше само предплащането. Искаме останалото. И протоколите. Имаш 24 часа. Без полиция.“
В този момент той разбра. Всичко беше свързано. Проблемите с инвеститорите, саботажът, изчезването на Даниел. Някой го изнудваше. Някой искаше да го съсипе. И този някой знаеше най-тъмната му тайна.
Погледна към Петър. Приятелят му го гледаше със съчувствие, но в очите му имаше нещо друго. Проблясък. Триумф.
И Симеон разбра кой е плъхът.
Глава 5
Улица „Тихият кът“ се оказа малка, павирана уличка в старата част на града, сгушена между олющени сгради с красиви, но занемарени фасади. Къща номер 17 беше триетажна кооперация с тъмен, овлажнен вход. Натиснах звънеца до пощенската кутия с името „Лилия“. Никой не отговори. Натиснах отново, този път по-настоятелно. Тишина.
Тъкмо се канех да си тръгна, когато тежката входна врата изскърца и се отвори. На прага застана възрастна жена с прошарена коса и уморени очи.
– Кого търсите? – попита тя с подозрение.
– Търся Лилия. Живее ли тук?
– Живееше – отвърна жената и в гласа ѝ се долови горчивина. – Но вече не. Изнесе се.
– Изнесла се е? Кога? Къде е отишла?
– Преди два дни. Събра си багажа набързо и изчезна. А къде е отишла, само Господ знае. Остави след себе си само неплатен наем и разбити мечти.
Почувствах как надеждата ми се изпарява.
– Аз съм… приятелка на майка ѝ – излъгах. – Притеснявам се за нея. Да не би да се е случило нещо?
Жената, която очевидно беше хазяйката, ме изгледа от глава до пети. Може би скъпите ми дрехи и колата, паркирана на улицата, я убедиха, че не съм дошла да търся пари.
– Случи се, разбира се, че се случи. Баща ѝ почина преди няколко месеца. Остави я сама с огромни дългове. Човекът имаше малък бизнес, строителна фирма. Но го измамиха. Някакъв голям играч му открадна проект под носа и го докара до фалит. Той не го понесе. Получи инфаркт.
Сърцето ми спря за миг.
– Как… как се казваше баща ѝ? – попитах с пресъхнало гърло.
– Огнян. Горкият Огнян. Добър човек беше. А Лилия… тя се промени след смъртта му. Затвори се в себе си. Само повтаряше, че ще отмъсти. Че ще накара този, който е съсипал баща ѝ, да си плати.
– А знаете ли името… на този човек? – Думите едва излизаха от устата ми.
Жената се замисли.
– Нещо… сложно беше. Симеонов, май. Да, Симеон. Така мисля.
Краката ми се подкосиха. Опрях се на стената, за да не падна. Симеон. Моят Симеон. Съсипал е семейството на това момиче. А сега тя беше изчезнала. Заедно със сина ми.
Всичко започваше да придобива зловещ смисъл. Това не беше случайно запознанство. Това беше отмъщение. Лилия се беше прицелила в най-скъпото ни – в Даниел. А десетте хиляди лева… те бяха само началото.
Върнах се в колата като сомнамбул. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва успях да запаля двигателя. Трябваше да се прибера. Трябваше да говоря със Симеон. Да го накарам да ми каже истината. Цялата мръсна, грозна истина.
Докато карах обратно към нашия луксозен затвор, в главата ми изплува споменът за гласа от снощи. Гласът на Даниел. Сега вече звучеше различно. Не беше молба. Беше предупреждение. Сякаш се опитваше да ми каже нещо от разстояние, да ме подготви за ужаса, който предстоеше.
А мирисът на пръст… Усетих го отново, съвсем ясно, сякаш се носеше от вентилацията на колата. Мирис на разровена земя. Като на прясно изкопан гроб.
Глава 6
Когато се прибрах, къщата ме посрещна с обичайната си тишина, но сега тя беше враждебна. Всяка сянка ми се струваше заплашителна, всяко поскърцване на паркета ме караше да подскачам. Чувствах се като нарушител в собствения си дом.
Качих се на втория етаж, решена да се изправя срещу демоните, реални или въображаеми. Влязох отново в стаята на Даниел. Светлината на деня правеше всичко да изглежда нормално, почти банално. Но аз знаех, че под повърхността на този привиден ред се крие нещо гнило.
Започнах да претърсвам стаята методично, с отчаянието на удавник, който търси въздух. Проверих всеки шкаф, всяко чекмедже. Нищо. Прегледах книгите на рафта една по една. И тогава, в една дебела книга по наказателно право, намерих нещо. Беше малък диктофон.
Стиснах го в ръка. Беше студен и тежък. Сърцето ми заби лудо. Натиснах бутона за възпроизвеждане.
В началото се чу само пращене. А после… гласът. Гласът на Даниел.
„…не, не мога да го направя. Това е лудост. Тя е моя майка.“
Последва женски глас. Студен, равен, лишен от емоция. Гласът на Лилия.
„Тя е съпруга на човека, който уби баща ми. Не го забравяй. Той отне всичко от нас. Сега е наш ред да отнемем нещо от него. Нещо, което парите му не могат да купят обратно.“
„Но да я плашим така… да я накараме да мисли, че полудява…“
„Това е само началото, Даниел. Искам той да страда. Искам да усети същия страх и безпомощност, които изпитах аз, когато го видях да лежи на пода. Твоята майка е просто инструмент. А ти ще ми помогнеш. Защото ме обичаш. Нали?“
Последва дълга пауза. Чуваше се само тежкото дишане на сина ми.
„Да“, каза той накрая. Гласът му беше едва доловим, пречупен. „Да, обичам те.“
Записът свърши.
Стоях неподвижно, а диктофонът падна от ръката ми на килима. Звукът от удара беше глух. Не можех да дишам. Болката беше физическа, раздираща. Предателството. Не от Лилия, не от Симеон, а от собствения ми син. Той беше съучастник. Той беше знаел през цялото време. Гласът, който чух онази нощ… не е бил запис, пуснат от разстояние. Той е бил тук. Скрит в собствения си дом. Измъчвал ме е съзнателно.
Повдигна ми се. Изтичах в банята и се надвесих над тоалетната чиния, но не можех да повърна. Имаше само спазми, които разтърсваха тялото ми.
Когато се изправих и се погледнах в огледалото, не познах жената, която ме гледаше. Лицето ѝ беше бледо, с цвят на пепел. Очите ѝ бяха хлътнали, изпълнени с болка и… ярост.
Сълзите, които очаквах, не дойдоха. На тяхно място се надигна нещо друго. Студено, твърдо и остро като парче стъкло. Решителност.
Те си мислеха, че съм слаба. Една разглезена домакиня, която се занимава с изкуство, за да убие времето. Симеон ме смяташе за истеричка. Лилия – за инструмент. А собственият ми син – за пионка в играта на отмъщението.
Всички грешаха.
Глава 7
Отидох в ателието си. То беше моето убежище, единственото място, където можех да бъда себе си. Голямо, светло помещение в стара индустриална сграда, с високи тавани и огромни прозорци. Ухаеше на глина, терпентин и метал. Тук, сред недовършените ми скулптури, които приличаха на застинали във времето призраци, можех да мисля.
Но днес не докоснах глината. Не запалих оксижена. Просто стоях и гледах през прозореца към забързания град. Играта се беше променила. Вече не бях жертва, която търси изчезналия си син. Бях играч. И за да спечеля, трябваше да разбера правилата.
Трябваше ми съюзник. Някой, който не беше част от този свят на лъжи и интриги. Някой, на когото можех да се доверя. Името му изплува в съзнанието ми неканено, като призрак от миналото.
Ивайло.
Не го бях виждала от години. Откакто се омъжих за Симеон. Ивайло беше моята първа любов, моят колега от Художествената академия. Бяхме млади, бедни, но щастливи. Рисувахме до зори, спорехме за изкуство и мечтаехме да променим света. А после се появи Симеон. С неговите пари, с неговата увереност, с обещанията му за сигурност. И аз избрах сигурността пред мечтите.
Намерих го лесно. Имаше малка галерия в един от артистичните квартали. Не се беше променил много. Същите пламтящи очи, същата разрошена коса, сега леко прошарена в слепоочията. Беше облечен в изцапани с боя дънки и тениска.
– Ана? – каза той, когато ме видя. Изненадата в гласа му беше неподправена. – Не мога да повярвам.
– Здравей, Иво – усмихнах се леко. – Отдавна не сме се виждали.
– Отдавна е меко казано. Приличаш на… кралица. Какво те води в моята скромна обител?
– Имам нужда от помощ.
Разказах му всичко. За гласа през нощта, за изчезването на Даниел, за Лилия, за записа. Не спестих нищо, дори предателството на собствения ми син. Той слушаше мълчаливо, без да ме прекъсва. Когато свърших, в галерията настана тишина.
– Значи – каза той накрая, – големият бизнесмен Симеон има проблеми. И синът ти е избрал любовта пред майка си. А ти си по средата на всичко това.
– Нещо такова – отвърнах горчиво.
– И какво искаш от мен? Аз съм просто художник, Ана. Не съм детектив.
– Искам да мислиш като такъв. Като човек извън системата. Те очакват определени ходове от мен – да се обадя в полицията, да плача, да се моля. Искам да направя нещо, което не очакват.
Ивайло се замисли, като галеше с пръст една малка бронзова фигурка на масата.
– Тази Лилия… тя иска отмъщение. Но отмъщението рядко е само за пари. Тя иска да унижи Симеон. Да го съсипе публично. А какво е по-унизително за един могъщ мъж от това жена му да го напусне заради друг? Особено заради беден художник.
Погледнах го шокирано.
– Какво намекваш?
– Намеквам, че трябва да им дадем това, което искат да видят. Или поне част от него. Трябва да ги накараме да повярват, че техният план работи. Че семейството ви се разпада. Симеон ще бъде зает да спасява бизнеса си, Лилия ще си мисли, че контролира ситуацията. А през това време ние ще действаме. Ще намерим сина ти.
Планът беше луд. Беше опасен. Изискваше от мен да изиграя роля, която ме отвращаваше. Да се преструвам, че изневерявам на съпруга си, докато синът ми е в опасност.
Но имаше и нещо гениално в него. Беше ход, който никой не би очаквал.
– Съгласна съм – казах без колебание.
В очите на Ивайло проблесна искра. Искрата, която помнех отпреди толкова много години.
– Добре тогава – каза той и се усмихна. – Да започваме театъра.
Глава 8
Вечерта, когато Симеон се прибра, аз го чаках. Бях облякла една от най-елегантните си рокли, бях си сложила грим и бижута. На масата имаше вечеря и бутилка скъпо вино.
Той ме погледна изненадано. От месеци не бях полагала подобни усилия.
– Какво е това? – попита той, докато разхлабваше вратовръзката си. – Имаме ли повод?
– Реших, че трябва да поговорим – казах с равен глас.
Той седна на масата и аз му налях вино. Изглеждаше изтощен. Сенките под очите му бяха станали по-дълбоки.
– Ужасен ден – въздъхна той. – Нещата в офиса са… сложни.
– Знам – отвърнах аз. – Знам за проблемите с инвеститорите. Знам за заема. Знам и за Огнян. И за дъщеря му Лилия.
Чашата замръзна на половината път до устните му. Той ме погледна с невярващи очи.
– Как…
– Това няма значение. Важното е, че ти си ме лъгал. Години наред. Живея в къща, построена върху нещастието на други хора.
– Ана, не е така, както изглежда. Беше бизнес. Той щеше да направи същото с мен, ако имаше възможност.
– Но не е имал. Ти си го направил. И сега цената я плащаме всички. Плаща я Даниел.
При споменаването на името на сина ни, лицето му се сви от болка.
– Получих съобщение – каза той с дрезгав глас. – Снимка. Държат го. Искат пари. И… едни документи.
– Знам.
– Как може да знаеш всичко това?
– Защото за разлика от теб, аз не стоя със скръстени ръце. Докато ти си спасяваш бизнеса, аз се опитвам да спася сина ни.
Той стана и закрачи из стаята.
– Ще платя. Ще им дам каквото искат. Само да го върнат.
– Не става въпрос само за пари, Симеоне! Не разбираш ли? Тя иска да те съсипе. Иска да те види на колене.
Той спря и ме погледна.
– И какво предлагаш да направя?
Поех си дълбоко дъх. Време беше за първата сцена от нашия театър.
– Аз… мисля, че имам нужда от време. От разстояние. Не мога да живея повече така. В тази лъжа.
– Какво искаш да кажеш?
– Искам да кажа, че ще се изнеса. За малко. Имам нужда да помисля.
– Да се изнесеш? Сега? В този момент? Ана, полудя ли?
– Може би. Може би най-накрая се събуждам. Ти се оправяй с твоите каши. Аз ще намеря начин да си върна сина.
Станах от масата и се качих в спалнята. Започнах да събирам дрехи в един куфар. Ръцете ми трепереха, но се насилих да продължа. Чух стъпките му зад мен.
– Не можеш да ми го причиниш. Не и сега.
– А ти можеше да ми го причиниш, нали? Да ме оставиш да мисля, че полудявам, да чувам гласове, докато си криеш мръсните тайни.
– Съжалявам. Наистина. Бях уплашен.
– И аз съм уплашена, Симеоне. Но разликата е, че моят страх ме кара да действам, а твоят – да се криеш.
Той не каза нищо повече. Просто стоеше на прага и ме гледаше как събирам живота си в един куфар. Знаех, че го наранявам. Знаех, че това, което правя, е жестоко. Но беше необходимо. Трябваше да го накарам да повярва. Трябваше всички да повярват.
Когато слязох долу с куфара, той все още стоеше в хола, взирайки се през прозореца. Не се обърна.
– Къде отиваш? – попита тихо.
– Не е твоя работа – отвърнах и затворих вратата след себе си.
Навън ме чакаше Ивайло в старата си кола. Качих се и той потегли безмълвно. Не погледнах назад. Спектакълът беше започнал.
Глава 9
Преместих се в малкия апартамент над галерията на Ивайло. Беше скромно, но уютно. И най-важното – беше далеч от златната клетка, в която бях живяла толкова години. Първите няколко дни бяха странни. Чувствах се едновременно свободна и изгубена.
Ивайло беше деликатен. Даде ми пространство, но усещах присъствието му като тиха подкрепа. Говорехме с часове, не само за Даниел, но и за нас, за годините, които бяха минали, за изборите, които бяхме направили. Сякаш се опитвахме да сглобим отново парчетата от едно счупено огледало.
Междувременно, планът ни работеше. Новината, че съм напуснала Симеон, се разпространи мълниеносно в нашите среди. Сигурна бях, че е стигнала и до ушите на Лилия. Представях си триумфа ѝ. Тя си мислеше, че печели.
Една вечер телефонът ми иззвъня. Беше скрит номер. Сърцето ми подскочи.
– Ало?
– Мамо?
Беше Даниел. Гласът му беше слаб, уплашен.
– Дани! Миличък, добре ли си? Къде си?
– Добре съм. Не мога да говоря дълго. Слушай ме внимателно.
– Слушам те.
– Нещата излизат извън контрол. Тя… тя не е такава, каквато си мислех. Луда е. Иска всичко. Парите, документите, всичко.
– Знам, Дани. Знам всичко.
– Не, не знаеш. Има и друг. Мъж. Той е с нея. Мисля, че той дърпа конците. Той я настройва.
– Кой е той?
– Не знам името му. Но… чух го да говори по телефона. Говореше за татко. Наричаше го „стария ми приятел“. Мамо, мисля, че е някой, когото познаваме.
Думите му потвърдиха подозренията на Симеон. Петър. Предателството беше по-дълбоко, отколкото си представяхме. Не ставаше въпрос само за отмъщението на едно наранено момиче. Ставаше въпрос за корпоративна война, в която синът ми беше просто разменна монета.
– Мамо, трябва да спреш. Не се забърквай повече. Опасно е. Дай на татко каквото искат и да приключваме.
– Не, Дани. Няма да се откажа. Ще те измъкна оттам.
– Не можеш! Те наблюдават всичко. Знаят, че си напуснала татко. Знаят за… художника. Мислят, че всичко върви по план. Не ги провокирай.
– Къде си, Дани? Опитай се да ми дадеш някаква следа.
– Не мога. В някаква стара къща сме. Мирише на мухъл и… на река. Чувам кораби. Сирени. Сигурно сме близо до пристанището.
Връзката прекъсна.
Стоях с телефона в ръка, а думите му отекваха в главата ми. „Близо до пристанището.“ Това беше нещо. Беше първата реална следа, която имахме.
Ивайло влезе в стаята.
– Кой беше?
– Даниел. Жив е. И ни даде следа.
Разказах му набързо какво бях научила.
– Пристанището… – каза Ивайло замислено. – Това е огромен район. Индустриални зони, изоставени складове… Може да е навсякъде.
– Но е начало. Трябва да кажа на Симеон.
– Чакай. Сигурна ли си, че можеш да му вярваш? Дори и сега?
– Не знам – признах си. – Но става въпрос за сина му. И само той знае какви са тези документи, които Петър иска. Трябва да работим заедно. Поне за последно.
Набрах номера на Симеон. Той вдигна на първото позвъняване.
– Ана?
– Аз съм. Даниел се обади. Знам къде е.
Глава 10
Трябваше ни професионалист. Някой, който да се движи в сенките, да задава правилните въпроси и да не се страхува да си изцапа ръцете. Симеон имаше такъв човек. Името му беше Асен. Бивше ченге, сега частен детектив. Човек за специални поръчки.
Срещнахме се тримата в един безличен хотелски бар. Асен беше мъж на средна възраст, с уморено лице и циничен поглед. Облечен беше в износено кожено яке и дънки. Не приличаше на детектив от филмите. Приличаше на човек, който е видял твърде много от мръсотията на света.
Разказахме му всичко. Той слушаше мълчаливо, като от време на време си водеше бележки в малък тефтер. Не задаваше много въпроси.
– Значи – каза той накрая, като запали цигара. – Имаме отвлечен син, отмъстителна приятелка, съдружник-предател и едни много важни документи. Класика.
– Можете ли да ни помогнете? – попита Симеон.
– Мога да опитам. Но ще струва скъпо. И няма гаранции. Тези хора не се шегуват. Петър е хитър. Играе двойна игра отдавна. А момичето… отчаяните хора са най-опасни.
– Парите не са проблем – отсече Симеон.
– Знам – каза Асен и го погледна с лека насмешка. – За хора като вас парите никога не са проблем. Проблемът е, че си мислите, че с тях може да се купи всичко.
Обърна се към мен.
– А вие, госпожо… Вие сте интересна. Напускате мъжа си в най-тежкия момент. Заживявате с художник. Това театър ли е, или наистина ви писна?
Погледнах го право в очите.
– Това е моят начин да се боря.
Той се усмихна за първи път. Беше крива, невесела усмивка.
– Харесва ми. Имате характер. Добре, ето как ще постъпим. Вие двамата продължавате спектакъла. Карайте се, съдете се за имоти, правете каквото е нужно, за да изглежда автентично. Аз ще се заема с пристанището. Имам стари контакти там. Ще разровя. Междувременно, Симеоне, ти трябва да подготвиш документите. И парите. Ще трябва да направим размяна. Но ще я направим по нашите правила.
През следващите няколко дни живеехме в трескаво очакване. Аз и Ивайло бяхме засичани заедно на публични места – в ресторанти, на изложби. Папараците, услужливо насочени от някой „доброжелател“, ни снимаха. Снимките се появиха в жълтата преса. „Съпругата на бизнесмена Симеон го напусна заради старата си любов“. Лилия и Петър със сигурност бяха доволни.
Симеон, от своя страна, започна процедура по развод. Адвокатите му се свързаха с мен. Всичко беше част от играта, но усещането беше отвратително реално. Виждахме се тайно с него и Асен, за да координираме действията си. На тези срещи Симеон изглеждаше различен. Смазан, уязвим. За пръв път от години го виждах не като бизнесмен, а като баща, който се страхува за детето си.
Една вечер Асен се обади.
– Намерих ги. Изоставен склад за риба в северната част на пристанището. Мястото е перфектно за тях – уединено, с много пътища за бягство. Наблюдавам ги от два дни. Момчето е там. Живо е.
Почувствах огромно облекчение, последвано от нова вълна на страх.
– Какво правим сега?
– Чакаме. Те ще направят следващия ход. Ще се обадят за размяната. И тогава ще ги хванем.
Глава 11
Обаждането дойде на следващия ден. Гласът беше на Петър. Беше спокоен, делови, сякаш обсъждаха поредната сделка.
– Симеоне, надявам се, че си събрал всичко. Времето изтича.
– Готов съм – отвърна Симеон. Гласът му, подготвен от Асен, беше равен, но аз усещах напрежението в него. – Къде и кога?
– Утре вечер. В полунощ. На паркинга пред склада. Ела сам. Носиш парите и оригиналите на протоколите. Без полиция, без номера. Ако видя нещо нередно, забравяш за сина си.
– А как да съм сигурен, че ще го пуснете?
– Ще го видиш, когато дойдеш. Той ще бъде нашата гаранция.
Връзката прекъсна.
Асен, който слушаше на високоговорител, кимна.
– Очаквано. Искат да те изкарат на открито. Добре. Ще играем по тяхната свирка. Но ще добавим и наша мелодия.
Планът беше прост и рискован. Симеон щеше да отиде сам, както искаха. Но нямаше да е съвсем сам. Аз и Ивайло щяхме да сме наблизо, в колата на Асен, оборудвана с апаратура за наблюдение. Асен и двама от неговите хора, бивши командоси, щяха да са заели позиции около склада.
Най-трудната част беше да се подготвят документите. Асен настоя да направят фалшификати.
– Искаме да им дадем нещо, което да ги забави. Да им дадем фалшиво чувство за сигурност. Докато те се усетят, че са измамени, ние ще сме изчезнали.
Симеон се колебаеше.
– Ами ако разберат на място? Ще убият Даниел.
– Няма – каза Асен уверено. – Те искат тези документи, за да ги използват срещу теб пред инвеститорите. Няма да тръгнат да ги проверяват за автентичност на някакъв тъмен паркинг. Ще грабнат парите и хартийките и ще изчезнат.
Прекарахме остатъка от деня в подготовка. Всеки детайл беше изпипан. Всеки възможен сценарий беше обмислен. Но колкото и да се подготвяш, никога не си готов за истинския сблъсък.
Вечерта беше студена и влажна. Мъгла се стелеше над пристанището, поглъщаше звуците и очертанията на сградите. Седяхме в колата на Асен на около двеста метра от склада. На малък монитор виждахме картината от скрита камера, монтирана в копчето на сакото на Симеон.
Видяхме го как слиза от колата си, носейки голям куфар. Паркингът беше осветен само от един развален уличен фенер, който примигваше зловещо. Складът се издигаше пред него като тъмна, безформена сянка.
Вратата на склада се отвори. Появиха се два силуета. Единият беше на Петър. Другият… другият държеше Даниел. Синът ми изглеждаше слаб, уплашен. Сърцето ми се сви.
– Донесе ли всичко? – чухме гласа на Петър през микрофона.
– Да – отвърна Симеон. – Първо искам да видя сина си.
Петър бутна Даниел напред.
– Ето го. Сега документите и парите.
Симеон отвори куфара. Вътре бяха пачките с пари и папката с фалшивите протоколи. Петър ги взе и ги подаде на Лилия, която стоеше в сянката на вратата.
– Провери ги – каза той.
В този момент нещо се обърка. Лилия не се задоволи с бегъл поглед. Тя извади малка ултравиолетова лампа и я насочи към един от документите. Водният знак, който фалшификаторите бяха пропуснали, не се появи.
– Фалшиви са! – изкрещя тя. – Измами ни!
Петър извади пистолет и го насочи към Симеон.
– Голяма грешка, приятелю.
– Сега! – извика Асен в радиостанцията.
И тогава адът се отприщи.
Глава 12
Прожектори осветиха паркинга. Хората на Асен излязоха от прикритията си, крещейки „Полиция! Хвърлете оръжието!“.
Петър се паникьоса. Той сграбчи Даниел и го използва като жив щит, опирайки пистолета в главата му.
– Не мърдайте! Ще го убия!
Лилия стоеше до него, парализирана от страх. Момичето, което си мислеше, че контролира всичко, беше изгубило контрол.
– Пусни момчето, Петре! – извика Асен през мегафон. – Нямаш изход.
– Майната ти! Искам кола! И свободен коридор до летището!
Симеон стоеше неподвижно, с лице, пребледняло от ужас.
– Петре, моля те. Недей. Това е синът ми.
– Трябваше да мислиш за това, преди да се опиташ да ме прецакаш! – изкрещя Петър.
В този момент на хаос и паника аз направих нещо, което не беше по план. Изскочих от колата и хукнах към тях.
– Ана, върни се! – крещеше Ивайло след мен, но аз не го чувах.
Виждах само лицето на сина си. Виждах страха в очите му.
– Спри! – извиках, докато тичах. – Спри, моля те!
Всички погледи се насочиха към мен. За миг всичко замръзна. Петър ме погледна, объркан от неочакваната ми поява. Този миг на разсейване беше достатъчен.
Даниел, който досега стоеше пасивно, реагира инстинктивно. Той заби лакът в ребрата на Петър с всичка сила. Петър изпъшка от болка и хватката му се разхлаби. Пистолетът произведе изстрел, но куршумът се заби в асфалта.
В следващия миг хората на Асен бяха върху него. Чу се шум от борба, ругатни. Когато всичко свърши, Петър лежеше на земята с белезници, а двама от хората на Асен го държаха.
Аз се хвърлих към Даниел и го прегърнах. Той трепереше целият.
– Мамо… мамо, съжалявам.
– Шшшт, всичко е наред. Всичко свърши. У дома си.
Симеон също дойде при нас. Той сложи ръка на рамото на Даниел. Тримата стояхме прегърнати в светлината на прожекторите, едно разбито семейство, което се опитваше да се събере отново.
Погледнах към Лилия. Тя не беше избягала. Стоеше настрана, сама и изгубена. Гледаше ни с очи, пълни със сълзи и омраза. Отмъщението ѝ се беше провалило. Беше загубила всичко, точно както баща ѝ. Не изпитах триумф. Изпитах само огромна, безкрайна тъга.
Епилог
Минаха няколко месеца. Петър беше осъден на дълги години затвор за отвличане и изнудване. Лилия, като негов съучастник, също получи присъда, макар и по-лека. Адвокатите на Симеон успяха да потулят скандала с фалшивите протоколи, но цената беше висока. Той загуби сделката с инвеститорите и беше принуден да продаде голяма част от компанията си, за да покрие дълговете. Империята му се беше сринала.
Даниел прекъсна следването си по право. Травмата от преживяното го беше променила. Записа се да учи психология. Искаше да помага на хора, преминали през изпитания. Започна да говори с нас, да споделя. Бавно, мъчително, започнахме да възстановяваме връзката си. Бележката с думата „Прости“ все още стоеше на бюрото му. Вече знаех, че е била адресирана до мен. И аз му простих.
Аз и Симеон не се събрахме отново. Прекалено много лъжи и тайни имаше между нас. Разделихме се без скандали, като двама души, които са споделяли част от живота си, но пътищата им са се разминали. Той се премести в по-малък апартамент в града. Загубата на богатството му се отрази странно. Сякаш товарът на света беше паднал от раменете му. Започна да се усмихва повече.
Аз останах в голямата къща, но тя вече не ми се струваше празна. Тишината вече не беше зловеща, а спокойна. Ателието ми отново се изпълни с живот. Изложбата ми имаше огромен успех. Критиците говореха за „новото раждане на един голям талант“.
Ивайло? Той си остана моят най-добър приятел. Нашата история беше приключила преди много години. Но театърът, който изиграхме, ни помогна да намерим отново пътя един към друг, този път като зрели хора, които не искат нищо повече от приятелство и разбиране.
Понякога, късно през нощта, когато се събудя, за да си налея вода, спирам пред стаята на Даниел. Вратата все още е леко открехната. Понякога вътре свети малката лампа – той чете до късно. И тогава се усмихвам. Защото знам, че той е там. Наистина е там. И ако ме помоли да изгася лампата, ще знам, че това е просто молба. Не предупреждение. Сенките вече не ме плашат. Научих се да живея с тях.