Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Сълзите не спират! Близки изпращат убития Димитър: Мите, бабо! Къде отиваш, чедо?
  • Новини

Сълзите не спират! Близки изпращат убития Димитър: Мите, бабо! Къде отиваш, чедо?

Иван Димитров Пешев август 5, 2023
fedbfdndsewfwe.png

„Митееееее, бабо! Къде отиваш, чедооо!“. Така нареждаше над белия ковчег на 24-годишния си внук Димитър Малинов неговата баба. Много плач и скръб има в ритуалната зала на траурния парк в Стамболийски, където изпращат в последния му път младежа, който беше жестоко убит.

„Този звяр трябва да си намери мястото!“, отсече Стоянка Ленгерова, роднина на момчето.

Жени с проходилки и много младежи с цветя мълчаливо стоят пред ковчега. До него са поставени снимки на Малинов.

„Отиде си хубавото ни момче“, плаче и 74-годишнатна Петра Джегурова, която е сестра на бабата на Митко.

„Ще се борим за него, няма да оставим нещата така“, отсече дъщеря й.

„Протестите ще продължат, докато шефът на полицията в Стамболийски Ангел Керпиев сам не си подаде оставката за некадърното разследване. Ще искаме законодателни промени, които да гарантират по–високи присъди за съучастниците“, категоричен е чичото на момчето Пенчо Малинов, предава 24 часа.

Докато чакат да се поклонят, хората гневно коментират случая. „Всичко са знаели в полицията, щом са успели да ги предупредят да скрият наркотиците и онзи да избяга“, казват те.

„Само да ги изкарат от ареста онези двамката, ние знаем какво да правим с тях“, заканват се мъже. И не могат да си обяснят що за приятели са му били близнаците Валентин и Борислав. „До обяд Митко е помагал на единия да боядисват оградата. А след като са го убили и заровили като куче, два пъти са ходили да проверяват дали е умрял“, редят хората.

Петранка Георгиева, братовчедка на бащата на Димитър, е категорична, че убийците са трима, а не само Рангел.

Непрекъснато прииждат хора от Стамболийски и Цалапица да се сбогуват с Митко. Погребението му става на 16-ия ден, откакто беше жестоко убит. Снощи тялото е било освободено от Съдебна медицина.

Майката Атанаска Бакалова не е на себе си и само плаче и нарежда. Бащата Недялко също е съкрушен от загубата на момчето си.

„Коварната смърт го отне завинаги и ни потопи в неутешима скръб. Завърши много рано един живот“, пише в некролога.

Тялото на Малинов беше открито седмица след изчезването му на 20 юли в близост до сметището в Цалапица. Обвиняем за смъртта му е Рангел Бизюрев от същото село, който обаче е успял да напусне страната и се издирва в Германия. Според прокуратурата след убийството близнаците от Цалапица Борислав и Валентин Динкови са помогнали на Бизюрев да зарови трупа и после да избяга. Те са в ареста. Хората от Стамболийски и Цалапица обаче подозират, че те са и съучастници в престъплението, и протестират всяка вечер.

Заради пропуски в разследването беше отстранен шефът на пловдивската полиция Васил Костадинов, вътрешният министър Калин Стоянов поиска оставката и на началника на Районното в Стамболийски, но на този етап той отказа да напусне поста.

Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Страшна трагедия: Брутална катастрофа между влак и кола, има загинали
Next: Съсипана от мъка майка отишла на гроба на сина си. Тогава получила знак свише

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.